Елин Пелин
Веят ветрища

Лето, лето!…

Над полето

слънце спрено,

нажежено

сипе лъчи

огън-жарки

над главите

на жетварки.

По полето

нажежено

ниви златни

се люлеят —

като море

позлатено.

Тук се чуй —

коса звънти,

тамо песен

проехти.

И кипи

труд упорно:

моми жънат

неуморно,

дорде слънце —

цар небесни —

се наслуша

тъжни песни

и умори си

очите,

и прибере си

лъчите,

и далече

то избяга,

и отиде

да си ляга!