Карин Слотър
Красиви момичета (22)

Шестнайсета глава

Лидия нямаше никакъв шанс срещу Пол. Чакаше и чакаше да я извади от багажника, но той просто спираше, за да й направи снимка, и продължаваше да кара, отново спираше и отново караше. Това се повтори общо пет пъти, преди да изгуби контрол над сетивата си.

Първият знак бе лекият световъртеж — нищо обезпокоително и даже беше някак си странно приятен. Прозя се няколко пъти. Затвори очи. Усети как напрежението напуска мускулите й. Голяма, глуповата усмивка се разля по лицето й.

Багажникът беше не само звукоизолиран.

Лидия чу тих съскащ звук, когато Пол й пусна нещо, което можеше да бъде само диазотен оксид. Райски газ. Веднъж, като ходи на зъболекар, беше дишала такъв газ, за да й извадят мъдрец, и месеци наред не забрави хубавото преживяване.

Газът нямаше за цел да я прати в безсъзнание, затова имаше частични спомени от този момент насетне. Ухиленият Пол, който отваря багажника. Слага й черна качулка на главата. Завързва краищата около врата й. Реже мишата опашка, стягаща глезените й. Изважда я и тя пада на земята. Заставя я да ходи. Лидия се влачи в някаква гора. Чува птици, въздухът е студен и свеж, краката й настъпват сухи листа.

Вървяха като че ли часове наред, докато най-накрая Пол не я накара да спре. Завъртя я. Бутна я напред. Изкачи безброй стъпала. Звуците от стъпките й ехтяха като изстрели от пушка в главата й.

Продължаваха да ехтят, когато Пол я блъсна на някакъв стол. Беше много дрогирана, но той не желаеше да рискува. Първо върза единия й глезен, а после и другия за краката на стола. След това стегна верига около талията й. Сряза мишата опашка на китките й.

Лидия искаше да се раздвижи. Може би дори се бе опитала да го стори, ала въпреки часовете планиране не успя да накара ръцете си да се повдигнат, а дланта да се превърне в перфектното оръжие, което да се забие във врата на похитителя.

Усещаше как пластмасовите миши опашки прерязват кожата й, докато Пол връзваше китките й за страничните облегалки на стола.

Почувства пластмаса под пръстите си. Настръхна от допира на студен метал до кожата на краката й. Почувства как сетивата й бавно се завръщат към действителността. Столът беше метален и стабилен и когато се помъчи да го помръдне напред-назад, той не се помести, вероятно защото бе захванат с болтове за пода. Тя наведе назад главата си и усети студения, груб натиск на стена. Засмукваше качулката с всяко паническо вдишване.

Също както багажника на колата, Пол бе приготвил този стол за пленник.

Лидия се взираше в чернотата на качулката. Материята беше плътен памук, като на дебела тениска. Имаше някакъв шнур или ластик, или и двете в долната част; скриваше цялата й глава. Усещаше как платът се впива във врата й.

По филмите хората, които носеха подобни качулки, можеха да виждат през тях. Намираха отворче, през което проникваше светлина, или материята беше прекалено тънка и успяваха да зърнат някой билборд или залязващото слънце, или нещо, което им позволяваше да разберат къде са се озовали.

През качулката на Лидия не влизаше светлина. Памукът бе толкова дебел и непрозирен, та нямаше никакво съмнение, че Пол я бе слагал на собствената си глава, за да я изпробва за недостатъци, преди да започне да я нахлузва върху жертвите си.

Определено имаше много жертви. Лидия усещаше слабия мирис на парфюм. Тя никога не си слагаше. Нямаше представа на какво точно мирише, но долавяше онзи лек, сладникав аромат на нещо, което само младо момиче би използвало.

Колко време бе изтекло, откакто Пол я извади от багажника? Кратката й афера със зъболекарския райски газ бе траяла около половин час, а й се струваше, че са минали дни. И то непрекъснато с маска на лицето. Ясно си спомняше как зъболекарят коригираше дозировката, за да не дойде напълно в съзнание. Това означаваше, че действието на газа не продължава дълго, което пък от своя страна значеше, че не бе вървяла часове през гората. Вероятно само няколко минути — когато Пол я върза за стола, ефектът от райския газ вече отшумяваше.

Лидия изпъна мишите опашки. Вложи всичката си сила, но единственото, което успя да постигне, бяха рани на китките и глезените.

Ослуша се за някакви звуци. Разнесе се далечна песен на птица. Навън духаше вятър. От време на време долавяше как някой по-силен повей разклаща короните на дърветата. Тя се напрегна да чуе нещо различно: прелитащи самолети или преминаващи коли.

Нищо.

Може би Пол имаше хижа, за която Клеър не знаеше? Съпругът й бе скрил толкова много неща от нея. Явно разполагаше с безкраен паричен ресурс. Можеше да си купува къщи по целия свят.

Клеър беше адски заблудена. Навярно още стоеше в къщата на Фулър и обикаляше в кръг като някое изгубено птиче.

На Лидия отново й стана зле. Вече бе олята със собственото си повръщано. Пикочният й мехур бе пълен. Отдавна бе преминала отвъд нормалното вцепенение от страх. Не искаше да приеме неизбежното, а именно че Клеър ще прецака всичко, ще направи нещо глупаво и Пол ще ги убие и двете.

Така й се щеше да повярва, че този път ще бъде различно, но сестра й си беше такава. Импулсивна и прибързана. Не бе способна да надхитри съпруга си. Трябваше да признае, че и тя не беше. Той бе инсценирал собствената си смърт. Това изискваше изключително много време и планиране, и вероятно не беше замесена само полицията, ами и „Бърза помощ“, болницата, следователят и погребалната агенция. Копелето имаше поне едно ченге и един агент на ФБР в малкия си джоб. И много повече време от тях двете, за да обмисли това от всички страни.

Каквото и да бе „това“, тъй като Лидия нямаше никаква представа какво се случва. Беше толкова заета да проклина Клеър и да планира собственото си глупаво бягство, че не се бе запитала защо Пол я беше отвлякъл? Каква стойност имаше тя за него? С какво разполагаше, та бе избрал нея пред сестра й?

Чу да се отваря врата.

Напрегна слуха си. В стаята имаше някой. Стоеше на прага. Гледаше я. Наблюдаваше я. Чакаше.

Вратата се затвори.

Лидия изпъна рамене и отново опря глава в стената.

Онзи се приближаваше с тихи стъпки. Някакъв стол бе плъзнат до нейния. Въздухът се раздвижи едва, когато Пол седна срещу нея.

— Паникьоса ли се вече? — попита я той.

Тя захапа долната си устна, докато не усети вкуса на кръв.

— Използвала си рождената дата на Дий за парола на айклауд^[1]. — Гласът му беше спокоен, предразполагащ, все едно бяха отишли на обяд. Столът му изскърца, когато се облегна назад. Коленете му се допряха до вътрешната страна на нейните, за да бъдат краката й по-разтворени. — Изплашена ли си, Лидия? — Разтвори краката й още повече.

Тя бе стегнала всеки мускул на тялото си. Качулката стискаше в безмилостна хватка лицето й, докато се опитваше да диша. Този път не бяха на открито, където имаше вероятност някой да я спаси. Бяха затворени в някакво помещение, което Пол бе приготвил предварително. Беше я завързал за стол. Краката й бяха разтворени. Можеше да се позабавлява с нея на воля. Можеше да й стори абсолютно всичко.

— Следя Клеър с приложението ти „Намери ми телефона“ — обясни й той.

Лидия затвори очи. Помъчи се да каже молитвата за смирение, но не стигна по-далеч от първия ред. Не бе в състояние да приеме това, което не можеше да промени. Беше безпомощна. Сестра й нямаше да я спаси. Пол щеше да я изнасили.

— Клеър беше в къщата ти. Знаеш ли защо би отишла там? — Дори сега звучеше любопитен, а не разгневен. — Да не се е опитвала да предупреди Рик? Дали му е казала да вземе Дий и да се скрият някъде?

Лидия се застави да не мисли върху въпроса, защото отговорът беше очевиден: Клеър не бе отишла в нейната къща. А в съседната, за да потърси помощта на Рик. Не й беше достатъчно да прецака живота на сестра си, трябваше да застраши и семейството й.

Пол разчете мислите й.

— Всяка година наблюдавах как Дий става все по-голяма и по-голяма. — Не изчака отговор. — Още две години и ще бъде на възрастта на Джулия.

Моля те, изрече наум Лидия. Моля те, не казвай онова, което знам, че ще кажеш.

Той се наведе напред. Можеше да усети дъха му през качулката.

— Нямам търпение да видя как е на вкус.

Тя не успя да възпре хлипа, който се изтръгна от устата й.

— Прекалено си лесна, Лиди. Винаги си била прекалено лесна. — Продължи да разтваря краката й, след което ги пусна, все едно играеха на някаква игра. — Останах в Обърн заради теб. Приеха ме в МТИ^[2], но останах заради теб, защото исках да бъда със сестрата на Джулия Каръл.

Лентата в долната част на качулката попи сълзите на Лидия.

— Наблюдавах те. Бог ми е свидетел колко дълго те наблюдавах. Ти беше немарлива и пияна през цялото време. Стаята ти в общежитието приличаше на кочина. Не се къпеше. Скатаваше се, бягаше от часовете. — Пол звучеше отвратен. — Бях на път да се откажа от теб, но тогава Клеър ти дойде на гости. Помниш ли? През есента на деветдесет и шеста.

Лидия си спомняше. Клеър бе посетила кампуса след Лятната олимпиада. Засрами се, защото сестра й носеше суичър с Изи, тъпия талисман на Олимпийските игри в Атланта.

— Клеър буквално блестеше, когато се разхождаше из кампуса — продължи Пол. — Чувстваше се толкова щастлива, че беше далеч от дома. — Гласът му отново се бе променил, щом ставаше въпрос за съпругата му. — В онзи момент осъзнах, че все още мога да имам сестрата на Джулия Каръл.

Лидия не смяташе да му противоречи, и двамата знаеха, че въртеше Клеър на малкия си пръст.

— Тя ти е изневерявала — опита се да го подразни.

— Не бих го нарекъл изневяра. — Звучеше съвършено необезпокоен. — Чукаше се тук и там. И какво? Аз също чуках това-онова, но винаги се прибирахме у дома един при друг.

Лидия знаеше, че не просто бе чукал това-онова. Беше видяла цветните папки. Беше видяла стаята за убийства в гаража на къщата на Фулър. Знаеше, че някой бе стоял зад камерата и бе увеличавал кадъра по време на изнасилванията и убийствата на безброй млади момичета, както и че този някой трябва да е бил Пол.

Щеше ли най-накрая да прекрачи границата и да се превърне в убиец? Затова ли я бе вързал и закачулил?

— Знаеш ли, онова, което ме привлече у Клеър, беше, че не можех да я разгадая. — Той се засмя, сякаш все още се изненадваше от този факт. — Никога не съм сигурен какво си мисли наистина. Никога не прави едно и също нещо два пъти. Много е импулсивна. Има ужасен нрав. Едновременно може да бъде луда, страстна и забавна. Даде ми ясно да разбера, че е готова да изпробва всичко в леглото, което в началото ми счупи кефа, но после си играеше и се преструваше на недостъпна.

Лидия поклати глава. Не искаше да слуша това. Не можеше да го слуша.

— Всеки път, в който си помислех, че съм я пречупил, тя правеше нещо вълнуващо. — Пол отново се засмя в изблик на изненада. — Чуй това: един ден съм на среща и някой ми звъни на мобилния. Номерът е на полицейския участък в Дънуди. Предположих, че става въпрос за нещо друго, така че излязох от залата, за да разговарям. Оператор ме попита дали ще приема обаждане за моя сметка от ареста на Дънуди. Можеш ли да повярваш?

Чакаше, макар да знаеше, че Лидия няма да му отговори.

— Беше Клеър. Рече ми: „Здрасти, какво правиш?“. Звучеше напълно нормално, като че ли ми казваше да купя сладолед на връщане. Но операторът беше съобщил откъде е обаждането, така че се учудих: „В ареста ли си?“. Отвърна ми: „Да, арестуваха ме преди час“. Попитах я: „Защо?“. А тя знаеш ли какво ми отговори? — Пол се наведе отново напред. Очевидно се забавляваше. — Отговори ми: „Нямах достатъчно пари, за да платя на проститутките и те повикаха полиция“.

Смехът му издаваше искрена наслада. Дори се плесна по коляното.

— Можеш ли да повярваш? — попита пленничката си той.

Лидия нямаше проблем да повярва на историята, но беше вързана в изолирана хижа с качулка на главата, а зет й не бе устроил барбекю за родата.

— Какво искаш от мен?

— Какво ще кажеш за това? — Пол заби подметката си толкова силно между краката й, че опашната й кост се удари в бетонената стена. — Мислиш ли, че това искам?

Лидия отвори уста, но не си позволи да изпищи.

— Лиди?

Започна да я натиска с крак, като използва грайферите на обувката си, за да я разтвори.

Тонът му продължаваше да бъде предразполагащ.

— Искаш ли да ти кажа къде е Джулия?

Лидия се насили да държи устата си затворена, когато грайферите влязоха по-навътре в нея.

— Не искаш ли да знаеш къде е тя, Лиди? Не искаш ли да намериш тялото й?

Усети как кожата върху срамната й кост се протрива.

— Кажи ми, че искаш да чуеш какво се случи.

Тя се опита да скрие ужаса си.

— Знам какво се е случило.

— Да, но не знаеш какво се случи след това.

Гласът на Пол се беше променил отново. Наслаждаваше се на гледката. Харесваше му да я вижда как се гърчи. Попиваше страха й като сукуб^[3]. Лидия чу в главата си ехо на последните думи, които Пол Скот бе изрекъл в ухото й някога: Кажи ми, че го искаш.

Цялото й тяло се разтресе при спомена.

— Изплашена ли си, Лиди? — Бавно махна крака си. За секунда си отдъхна, но тогава пръстите му пернаха гърдите й.

Лидия се опита да се дръпне назад.

Допирът му ставаше все по-груб, докато пръстите му лазеха към ключицата й, а после надолу към ръката. Натисна с палец бицепса й така, та й се стори, че костта ще се счупи.

— Моля те. — Думата се изплъзна, преди да успее да я спре. Беше виждала филмите, които Пол обичаше да гледа. Беше виждала папките с жените, които обичаше да изнасилва. — Моля те, не прави това.

— Какво ще кажеш за нещо друго? — И сграбчи гърдата й.

Лидия изпищя. Той я стисна като менгеме. По-силно и по-силно. И още по-силно. Пръстите му потънаха дълбоко в плътта й. Болката беше непоносима. Не можеше да престане да пищи:

— Моля те! — И да го моли: — Спри!

Пол я пусна бавно, като махаше пръстите си един по един.

Лидия се мъчеше да си поеме въздух. Гърдата й пулсираше заради наранената плът.

— Хареса ли ти?

Тя беше на път да припадне. Пол бе спрял, но все още имаше чувството, че пръстите му продължават да извиват гърдата й. Дишаше трудно. Не можеше да си поеме въздух. Качулката бе прекалено впита. Сякаш нещо стягаше врата й. Ръката му ли беше? Докосваше ли я? Лидия завъртя глава наляво и надясно. Опита се да се отскубне от стола. Веригата се заби в корема й. Вдигна хълбоци.

Щракване.

Чу щракване.

Като при натискане и отпускане на пружина.

Стола ли блъскаше? Или си правеше чекия?

Усети острата миризма на урина. Да не се беше напикала? Сгърчи се. Вонята бе смазваща. Прилепи се плътно до стола. Допря задната част на главата си в стената.

— Дишай — нареди й Пол. — Дишай дълбоко.

Щракване. Пръсване. Щракване.

Спрей бутилка. Познаваше звука от малката пружинка на механизма. Всмукващия звук, когато помпичката поема течност. Щракването, когато пуска бутона.

— За твое добро е да не спираш да дишаш — обясни й Пол.

Качулката се намокри. Дебелият памук натежа на устата и носа й.

— Това е моята специална форма на водно мъчение.

Лидия пое големи глътки въздух. Беше пикня. Пръскаше я с пикня. Тя извърна глава. Пол я последва с бутилката. Обърна се на другата страна. Той обърна бутилката.

— Продължавай да дишаш — заповяда й.

Лидия отвори уста. Пол нагласи дюзата така, че пръските да се превърнат в струя. Мокрият памук залепна за устните й. Качулката подгизна. Тъканта запуши ноздрите й. Налегна я клаустрофобия. Щеше да се задуши. Вдиша течност. Закашля се и погълна малко урина. Задави се. Урината потече в гърлото й. Започна да се задушава. Пол продължаваше да я пръска и да насочва струята, независимо в коя посока обърнеше главата си. Опитваше се да я удави. Щеше да се удави в урината му.

— Лидия.

Дробовете й бяха отказали. Сърцето й едва биеше.

— Лидия. — Пол повиши глас. — Оставям бутилката. Спри да се панираш.

Не бе в състояние да спре. Нямаше повече въздух. Беше забравила какво трябва да прави. Тялото й не можеше да си спомни как да си поеме въздух.

— Лидия — каза Пол.

Опита се напразно да поеме въздух. Видя проблясъци светлина. Дробовете й бяха на път да експлодират.

— Издишай — нареди й той. — В момента само вдишваш.

Вдиша още по-силно. Пол я лъжеше. Пол я лъжеше. Пол я лъжеше.

— Лидия.

Тя щеше да умре. Не можеше да управлява мускулите си. Нищо не работеше. Всичко беше спряло, дори ударите на сърцето й.

— Лидия.

Експлозия от светлина лумна в очите й.

— Стегни се. — Пол я удари толкова силно в корема, че усети как металният стол се огъва в стената.

Устата й се отвори. Издиша струя топъл и влажен въздух.

Въздух. Имаше въздух. Дробовете й се изпълниха. Главата й се изпълни. Виеше й се свят. Стомахът й гореше. Рухна на стола. Веригата се впи в ребрата й. Бузата й се удари в коляното. По лицето й потече кръв. Сърцето й блъскаше безумно. Дробовете й пищяха.

Мократа памучна качулка висна пред лицето й. Напоен с урина въздух влезе в устата и носа й.

— Странно е как се случи това, нали? — попита Пол.

Лидия се концентрира върху вкарването на въздух в дробовете си и изкарването му от там. Беше се пречупила толкова лесно. Беше напръскал лицето й с урина и тя бе готова да се предаде.

— Сама се сломяваш — каза й Пол. — Винаги си се смятала за най-силната, но не си, нали? Затова обичаше толкова много коката. Даваше ти онова чувство на еуфория, сякаш можеш да направиш абсолютно всичко. Без нея обаче си безсилна.

Лидия се опита да прогони сълзите от очите си. Трябваше да бъде по-силна. Не биваше да му позволява да влезе в главата й. Беше прекалено добър в това. Знаеше точно какво й причинява. Пол не просто бе стоял зад камерата, за да уголеми кадъра.

Той беше участвал.

— Виж, Джулия, тя беше истински боец.

Лидия поклати глава. Мълчаливо го помоли да не прави това.

— Гледа касетата. Видя как се бореше, дори и накрая.

Лидия се напрегна. Помъчи се да скъса мишите опашки.

— Наблюдавах те, докато я гледаше как умира. Знаеш ли? — Пол звучеше доволен от себе си. — Трябва да кажа, че беше доста яко.

Мишите опашки се врязаха в кожата й. Усети как пластмасовите зъби я режат като трион.

— Мама помагаше в търсенето й — продължи Пол. — Всяка сутрин ни изритваше от леглата и ни караше да претърсваме полетата, потоците и да разлепяме флаери. Всички диреха Джулия Каръл и мама нямаше представа, че тя беше вързана в хамбара.

Лидия си спомни претърсването на реки и полета. Помнеше как целият град се опитваше да помогне на семейството й, а само две седмици по-късно му обърна гръб.

— Татко я държеше жива за мен. Изтрая дванайсет дни. Ако можеш да наречеш това живот. — Пол се наведе напред. Усещаше въодушевлението му, то беше като същество, застанало между тях двамата. — Всички бяха толкова близо, Лидия. Искаш ли да ти кажа колко близо?

Тя стисна здраво челюст.

— Да ти кажа ли какво е чувството да чукаш някого, докато умира?

Лидия изпищя:

— Какво искаш от мен?

— Знаеш какво.

Тя беше наясно какво ще последва. Той бе взел нея вместо Клеър, защото имаше недовършена работа.

— Направи го — каза му. Беше прав за коката. Беше прав за абсолютно всичко. Не беше достатъчно силна, за да се бори с него. Единствената й надежда бе да приключи бързо. — Просто го направи и да се свършва.

Пол отново се засмя, но не с веселия и възхитен смях, който пазеше за Клеър. А с онзи, който издава, че смяташ някого за жалък.

— Наистина ли мислиш, че искам да изнасиля една четиридесетгодишна дебелана?

Лидия се намрази, задето се засегна от думите му.

— На четиридесет и една съм, тъп шибаняк.

Приготви се за нов удар или ритник, или поредна доза от спрей бутилката, но вместо това Пол направи нещо много по-лошо, отколкото би могла да си представи.

Свали й качулката.

Тя затвори очи, заслепена от светлината. Извърна глава. Всмука свеж въздух през зъбите си.

— Не можеш вечно да държиш очите си затворени — каза й той.

Лидия запремигва, за да привикне към светлината. Първото, което видя, бяха собствените й ръце, стиснали зеления винил върху страничните облегалки на стола. Бетонения под. Разхвърляните опаковки от хамбургери. Мръсния матрак.

Погледна към Пол. Той бе разтворил ръце подобно на магьосник, който си е изиграл номера.

Тя беше изиграна.

Заобикалящите ги звуци идваха от две компютърни колонки. Листата под краката й бяха на пода на гаража. Стената зад нея беше бетонен блок. Не се намираха в изолирана хижа в гората.

Пол я бе върнал в къщата на Фулър.