Дейвид Балдачи
Пазителката (27)

Viginti septem
За възрастта

Прекарвахме дълги часове в класната стая, а пред останалото време се упражнявах в различни магии и заклинания, както и в отбиването им, когато Астрея се опитваше да ме атакува. Можех да отгатна, че не го прави с цялата си мощ, но постепенно се налагаше да я сдържа все по-малко. За мен бе приятна изненада да открия, че притежавам определени инстинкти, които ми служеха добре в боя. Умеех да преценявам силните и слабите страни на противника и да се адаптирам според тях. Както тялото, така и съзнанието ми бяха бързи и гъвкави. Тези качества ми бяха помогнали още в Горчилище, по пътя към шампионската титла на Дуелума.

Астрея ме караше също да намирам изход от лабиринти, които нарочно изграждаше във вътрешността на къщата. Това ми се удаваше с мъка, затова често прибягвах до заклинанието Конфузо, рекузо. Делф, за разлика от мен, нямаше никакъв проблем с ориентирането.

Веднъж, докато пиехме чай в библиотеката, Арчи ни разказа, че и на него му е минавала мисълта да се впусне в прекосяване на Мочурището.

— Че защо ти е притрябвало? — попита Делф с пълна с курабии уста.

— Ако и ти като мен беше живял стотици сесии в една и съща къща и беше гледал едни и същи лица, щеше да разбереш. Понякога просто ти се иска нещо различно. Глътка свеж въздух.

— Не знам дали разходката по тези места може да се нарече точно глътка свеж въздух — отбелязах аз.

— Все едно. Така или иначе, не го направих.

— Какво ти попречи?

— Майка ми разбра какво кроя и ме спря.

— И как успя? — обади се пак Делф. — Нали ти също владееш магии.

— Да, но не като нея — рече унило Арчи. — Тя с лекота би спечелила всеки дуел.

— А ето че на нас склони да ни помогне — казах.

— И това ако не е ирония, здраве му кажи — заключи Арчи.

Всеки ден след уроците Делф и аз работехме с карти и книги, чертаехме маршрути и се стараехме да запаметим всичко, което можеше да ни влезе в употреба. Вечер често седяхме в библиотеката и разговаряхме до късно. Моята тетрадка бе пълна от кора до кора и дори полетата й бяха гъсто изписани с допълнителни мисли и бележки. Не се съмнявах, че и тази на Делф изглежда по същия начин. Редовно заспивахме на столовете си, клюмнали над някой къс пергамент, а Хари Две похъркваше на пода до нас.

Астрея ни каза, че Вторият кръг се нарича Посърналата пустош. Поне на мен името ми навяваше мисъл за гола равнина, но явно мястото бе съвсем различно — гора от огромни дървета, толкова гъсти, че по думите й между тях понякога било трудно да се диша. Обитателите му включваха свирепите, обезумели върколаци като онзи, който бях видяла в Пророческото око, както и хиперборите — сини на цвят същества, които умееха да летят и можеха да бъдат както съюзници, така и врагове. Астрея многократно подчерта, че Вторият кръг е много потискащ и че ако се поддадем на влиянието му, чувството на депресия може да ни завладее.

Третият кръг беше Гъсталакът на Ерис и отново бе пълна противоположност на представата ми за гъсталак. Според Астрея той представляваше плоска равнина, простираща се до безкрайност и населявана от джабити и кукоси. Аз знаех за джабитите, но никога не бях чувала за кукоси.

— Те са способни да ви предоставят светлина в мрака, когато най-много ви е нужна — поясни Астрея. — Също така — добави — там живеят еднорозите, за чийто рог вече ви споменах, че лекува всякакви отрови.

— И как можем да се сдобием с него? — попитах я аз.

— По два начина. Единият е като просто убиете еднорога.

Това не ми се понрави особено.

— А другият?

— Другият е като убедите животното само да ви го даде.

— Но как?

— Ще трябва да разберете, когато му дойде времето.

— Ами ако не разберем?

— Не всичко може да се научи в класната стая, Вега — погледна ме с лека досада Астрея. — Щеше да е добре, ако цялото познание бе чисто и подредено като аптека. Но най-ценните уроци се усвояват там, навън. В случай че оцелееш, разбира се. — Тя замлъкна за секунда и добави: — Впрочем там живее и още едно същество. Нарича се Ерис и единственото му призвание е да забърква кавги и раздори. Той ще ви създаде доста неприятности, ако му позволите.

— И как да го победим? — попита Делф.

— Като се доверите на собствените си инстинкти. Това е единственият начин.

Загледах се в тетрадката си, чудейки се какво да запиша. С напредването на обучението все по-често ставаше така. Аз търсех точни отговори, а вместо тях получавах мъгляви обяснения.

Четвъртият кръг, както узнахме, се доминираше от течението на река Обол. Това ме заинтригува, защото си спомних тъмната виеща се река в огромната жива картина на стената, в която сякаш бях зърнала малка лодка. Оказа се, че съм била права.

— Лодкарят се казва Рубес — каза Астрея. — Той ще ви прекара, но не безплатно.

— Каква е цената?

— Сам я определя. Ще трябва да питате него.

— А какво представлява той? Уъг като нас ли?

— Не точно. — Не знам защо ми се стори, че думите й бяха съпроводени с лека гримаса. — Реката носи рискове, с които не съм запозната, но ви съветвам да не се излагате на тях.

— Как да ги избягваме?

— Като стоите далеч от водата — бе краткият отговор.

На следващата сутрин влязохме в класната стая, но заварихме вътре единствено Арчи.

— Къде е Астрея? — поинтересувах се, като оставих тетрадката си на масата.

— Ще дойде. Вероятно довършва подготовката на урока.

— Петият кръг — рече Делф. — Последният. Само той ни остана.

Скоро вратата се отвори и Астрея престъпи прага. В първия миг не успях да разбера какво точно не е наред, но после го забелязах. Тя изглеждаше остаряла. В тъмната й коса се забелязваха сребристи нишки, а кожата на лицето й не бе свежа и изпъната както преди.

— Добре ли си? — я попитах.

Тя само кимна сухо и отиде при дъската, докато Делф и аз бързо заемахме местата си. Хари Две също се настани пред мен и вирна муцуна в очакване.

— Петият кръг — отрони се тихо от устата й.

Очаквах да замахне с пръчката и отново да се появи някакво изображение, но вместо това тя само сплете пръсти пред себе си.

— Името му е Синята планина — продължи след малко. — Или поне аз така го наричам. Има високи хребети, прорязани от дълбоки долини.

Лицето й доби отнесено изражение, сякаш очите й се мъчеха да видят нещо, губещо се в далечината.

— Астрея? — подканих я аз.

Тя сепнато се прокашля.

— Синята планина — изрече, гледайки право в мен — е последното препятствие преди края. — И отново млъкна.

— Да, и има високи хребети, прорязани от дълбоки долини — повторих окуражително. — И? Какво друго?

Тя тръсна леко глава, сякаш да прогони неприятен спомен.

— Това е всичко, което мога да ви кажа. Нямам представа за съществата, живеещи там.

— Но нали каза, че ти си създала Мочурището?

— Създадох части от него. Синята планина не е сред тях.

— А кой я е създал тогава?

— Един стар познайник на име Джаспър. Джаспър Джейн.

Вдигнах глава толкова енергично, че вратът ми изпука.

— Джаспър Джейн?

Тя кимна бавно.

— Твой далечен прадядо. Беше изключително талантлив магьосник, с вкус към тъмната сфера.

— Тъмната сфера? — повторих. Фразата предизвикваше у мен леко отвращение.

— Така наричаме онази част от магическото съзнание, която се населява от злите мисли и импулси. Ние също я притежаваме, но умеем да я държим под контрол, докато при Маладоните тя преобладава. Джаспър беше любопитен хибрид от двете раси.

— Значи е бил зъл? — ужасих се при мисълта.

— О, не — побърза да ме успокои тя. — Биеше се храбро на наша страна, а познанията му по тъмна магия го правеха особено ефективен срещу противника. Та той създаде последния, и според мен най-труден кръг.

— И никога не ти е казал какво има в него?

— Каза ми едно нещо, малко преди да умре.

— И то е? — промълвих със затаен дъх.

— Че там ще бъде земя на изгубените души. Нищо повече не пожела да поясни. Но такъв си беше той — самотник, мълчалив.

— Какво означава това? — попитах с мисълта, че и аз не съм чак толкова различна по характер. Надявах се поне да не съм наполовина зла.

— Предполагам, смисълът е, че влезеш ли веднъж вътре, ще си изгубен завинаги. Дори когато физическото ти тяло загине и се превърне в прах, пленът няма да приключи. За твоята душа той тепърва ще започва, защото тя може да живее вечно.

Новината ме срази.

— Но тогава… всичките ни усилия ще отидат напразно.

Погледнах през рамо към Арчи. Той седеше със сведен надолу взор. Обърнах се обратно към Астрея и се втрещих. Тя се бе състарила съвсем. Еликсирът на младостта! Явно бе престанала да го взема!

— Бих искала да ти помогна повече, Вега, но нещата са такива, каквито са. — С тези думи тя се изправи на неуверените си нозе и напусна стаята.

— Какво става с нея? — обърнах се към Арчи, след като вратата се захлопна зад гърба й.

— Не знам — сви примирено рамене той. — Тя не ми се доверява особено. Смята, че съм твърде млад, за да разбера. — И с глух смях замлъкна отново.

Погледнах към Делф.

— Ако Астрея не започне да пие еликсира отново, скоро ще умре.

— Не бива да допускаме това, Вега Джейн — поклати глава той.

Изправих се и го улових за ръка.

— И няма да го допуснем. Да вървим.