Тед Хюз
Вятър

Домът е плавал цяла нощ в морето.

Разбиваха се в мрака лесове,

гърмяха хълми, черен вятър газеше

под мокрия прозорец на открито.

 

В зори видях оранжево огромно

небе, под него — хълмите разместени

и вятър-меч, искрящо чер, смарагдов,

огъващ се като око безумно.

 

Към пладне се катерех по стената

до стряхата. За малко вдигнах поглед

през режещите острия на вятъра.

Сред опнатите тръпнещи полета

 

палатката на хълмите наблизо

плющеше — с плясък ще отлитне сякаш.

Изхвърли сврака вятърът, а после

и черна чайка — сгънато желязо.

 

Като зелен бокал домът обрасъл

звънтеше — всеки миг ще се разпръсне.

Покрай огнището в креслата, вкопчени

в сърцата си, без книга и без мисъл

 

се втренчваме в бушуващия пламък

и чувстваме — домът раздвижва корените си,

стъклата тръпнат да се скрият в стаята,

под хоризонта вие всеки камък.