Стефан

Отдолу идат сеймене,

сеймене, билюк-башие,

юнашка глава носеха,

засукале й мустаци,

разчесале й перчеме.

Мало-големо вървяло

юнашка глава да гледа,

никой си глава не позна;

най-подир дойде бабичка,

тя си главата познала.

Викна бабичка да плаче:

— Синко Стефане, Стефане,

тъй ли е мама мислила,

кога е тебе родила?

Сеймене баби думаха:

— Я стой, бабо, не плачи,

не плачи, бабо, не жали,

юнак си сина родила!

Дорде сина ти хванеме,

шестдесетмина паднаха.

Машалла, бабо, машалла,

юнак си сина хранила!

Дорде му ръце вържеме,

още шестдесет паднаха.

Машалла, бабо, машалла,

юнак си сина хранила!

Дорде му глава вземеме,

сам билюк-башия падна.

Машалла, бабо, машалла,

юнак си сина хранила!