Веска Младенова
Врабче и слънце
Ех, ако те стигна,
горделиво слънце,
цяло ще те глътна
като житно зрънце
Моля ти се, ветре,
малко да поспреш.
Виж, какъв си рошав
като таралеж.
Хайде, подстрижи се,
вятърко крилат.
Рошави момчета
няма в моя град.
Ех, че е красива
родната гора!
Скокне зайче сиво,
заблести зора.
Бръмне буболече,
трепне сънен лист.
Лъхне те далечен
вятър — свеж и чист.
Паяче сребристо
в клоните тъче.
И поточе чисто
някъде тече.
Все по мене тича,
гали ме, целува —
ала не обича
в къщи да палувам.
Тъй не съм съгласна —
аз от баба зная:
няма да порасна,
ако не играя.
Ех, ако те стигна,
горделиво слънце,
цяло ще те глътна
като житно зрънце
Врабчо чукна за трети път по стъклото. Но сега не искаше трошици. Нещо друго караше кръглите му очички да святкат като искрици. Въртейки главичка ту на една, ту на друга страна, той надничаше в стаята и дълго се вглеждаше в наредената вече елха на Ралица и Мирчо. Най му харесваха червените бляскави топки. Колко приличаха на ябълките, които зрееха през лятото в градината! Тях се опитваше да преброи сега и при всяка топка кимаше напред с цялото си телце, а човчицата му удряше в стъклото: една, две, три!
Защо ги броеше ли? Врабчо виждаше за пръв път новогодишна елха и много му се прииска и той да си има, но не знаеше как да си направи! Затова с часове седеше на перваза на прозореца и само човчицата му отброяваше по стъклото красивите топки, гъбки и звездички.
Снежният човек сред двора от вчера разбра какво кара малкото врабче да наднича по цял ден в стаята. И нали беше по-стар — толкова зими вече зачервените ръчички на Ралица и братчето й го издигаха от белите преспи като войник пред прозореца — беше и по-умен, и реши да помогне на врабчето. Пошушна нещо на зимния вятър, той свирна от възторг и хукна да намери Скрежко, та двамата да осъществят плана на снежния човек.
Цяла нощ приятелите се трудиха. От топлите си легла децата дочуваха само някакви звуци през комина, но не знаеха, че това са вятърът и Скрежко, които си пееха, за да им спори работата.
Когато утрото кацна сред двора, снежният човек се огледа.
Добре бяха поработили двамата палавници!
Най-тънки бели дантели покриваха дърветата, по клоните им като че бе пръсната цяла торба пуканки, а по стрехите блестяха огромни ледени висулки — като чудни новогодишни свещи, само дето бяха обърнати надолу!
Но най-много се бяха старали да накитят малкото ябълково дръвче. Та нали то щеше да бъде новогодишната изненада за Врабчо! От върха му се спускаха сребърни гирлянди, на горните клонки — излъскани и полирани от Скрежко, блестяха три забравени от децата ябълки, а ето че и Слънчо запали по дръвчето стотици разноцветни свещички!
Това беше истинска новогодишна елха! Доволен, снежният човек извика на врабчето:
— Ехей, Врабчо, я слез за малко от прозореца и ела насам!
Врабчо долетя при него, но пред очите му още пъстрееше елхата на децата. Снежният човек помръдна мустак от въглен и хитро подхвърли:
— Да не си загубил нещо в стаята на децата, че все там надничаш?
И без да дочака отговор от омърлушеното врабче, продължи:
— Сега хубаво се огледай наоколо! Я откога те чака в градината твоето новогодишно дърво!
В този момент ябълката леко разлюля клонки, зазвъняха хиляди скрити звънчета, а Слънчо погали излъсканите ябълки и те грейнаха също като топките от елхата в стаята.
Без да иска Врабчо започна да ги брои: „Една, две, три! И тези са три!“ — и загледан в дръвчето едва прошепна: — Ами то е дори по-хубаво!
— По-хубаво е, разбира се! — обади се снежният човек. — А сега вземи моя нос! Да, да, позволявам ти да вземеш моркова за твоята елха. Това е и моя новогодишен подарък за теб — знам, че ги обичаш! Не се шегувам, вземи го — Ралица и Мирчо ще ми сложат друг!
Зарадван, Врабчо изчурулика куп благодарности на своя приятел докато измъкваше моркова, после дълго му търси място сред клонките, а накрая се завъртя във весел танц, заслушан в новогодишните песнички на дръвчето.
Но самото връхче на ябълката беше празно! Какво украшение да постави там? Искаше му се да бъде най-хубавото!
Изведнъж се досети нещо и излетя от градината. Спусна се към другия край на улицата и надникна през отворения прозорец в ателието на художника.
Видя го да стои унесен пред започнатата картина с четка в ръка. Врабчо погледна към кутиите с боите и мигом се стрелна право към бронзовата. Натопи перцата си в нея, после леко се отърси.
Вместо сивия Врабчо от прозореца излетя чудно златно птиче…
Когато на сутринта Мирчо погледна към градината, просто занемя от учудване. Дръпна мълчаливо сестра си: Виж!
Двете деца не можеха да откъснат поглед от многоцветното пеещо новогодишно дърво. А на самия връх те съзряха най-хубавото, невиждано досега украшение — истинско, живо златно птиче!
На часовника — вратичка!
И от нея всеки час:
„Куку“ — скача кукувичка,
„куку“ — пее с тънък глас!
Не часовник — дом за птици,
известяващи часа.
С тез дванайсет кукувици
в къщи сякаш съм в леса!
Там часовници крилати
крие не едно дърво —
кой часовници изпрати
на леса и за какво?
Той не знае часовете,
дървесата му растат,
стига слънцето да свети —
за какво им е часът?
Дима от небето на какво
оприличавам?… На дърво!
Щом вятърът не го подгони —
расте отвесно, пуска клони.
Като дърво в простора син
расте от черния комин.
Така, че може да се каже:
Димът дърво е бил и даже
в гората славно е живял,
а после… в печка изгорял.
И пак дърво е, но което
гората гледа от небето.
Ето, спуска се нощта,
нежно къщите прегръща.
Все така, една и съща —
ето, спуска се нощта.
Мъничко подир това,
грейва кумовата плява
и небето засиява
мъничко подир това.
Мигат, весело трептят
и надничат рой звездички —
колко любопитно всички
мигат, весело трептят.
Всъщност, хиляди очи
към земята са се взряли —
там, където са заспали
всъщност, хиляди очи!
Слънце грее, дъжд вали —
мечката се жени.
Капките като стрели
падат позлатени!
На небето веселба
изведнъж се вдига.
С гайди, тъпани, стрелба
сватбата пристига.
Сводът, целият огрян,
пада ниско-ниско.
Облак бие барабан
и дъждецът плиска.
Святка и барабанѝ —
идат гости скъпи.
Дъжд в просторите звъни,
весело ги къпе!
Ето, вие се дъга
всички да зарадва.
Но защо ли спря сега
мечешката сватба?
Още миг… и занемя.
Нищо се не чува.
Съхне мократа земя —
мечката кротува…
Жалко, кратко продължи —
чак сме натъжени.
Как да я склоним, кажи,
пак да се зажени?
Имало едно време едно голямо-голямо слънце. То си живеело както всички слънца в просторите на Вселената. Само дето не греело. Свидели му се лъчите. Слънцето здраво ги стискало и не ги пускало да излязат от него. Защото било голям скъперник.
Ако край него минавал астероид, то го сграбчвало здраво в прегръдката си и било щастливо, че става все по-голямо. Така правело и с дребните космически тела, и с едрите комети…
Веднъж от глъбините на космоса се задала ракета. Тя била толкова дребничка, че голямото слънце най-напред не я забелязало. А когато я видяло, не й обърнало внимание. По навик лениво я притеглило към себе си, без дори да я погледне.
И ахнало от изненада. Толкова му било трудно да я привлече до себе си.
— Какво си ти? — попитало удивено голямото слънце.
— Ракета.
— Никога не съм виждало такова нещо. Но — казало голямото слънце — все едно, ти си съвсем дребна. Затова ще те взема при себе си. Малките неща нямат стойност, когато са сами. Ти ще станеш част от мене. И ще се гордееш, че си част от мене.
— Аз не съм сама — казала ракетата. — Мене са ме създали на планетата Земя и аз пак ще се върна на нея.
— Голяма ли е тази планета?
— Не. Тя е съвсем мъничка в сравнение със звездите.
— Охо-хо-хо! — доволно възкликнало слънцето. — А аз съм голямо, много голямо. Най-голямото нещо на света. Следователно аз съм най-важното нещо на света…
Гласът му пресекнал. То усетило как ракетата взела да му се изплъзва. Извила в пространството и бавно започнала да се отдалечава.
— Хей! — викнало голямото слънце. — Как можеш ти, една нищо и никаква ракета да бягаш от мене?!
— Не съм нищо и никаква — отвърнала тя. И добавила с гордост: — Мене са ме направили хората.
— Не ги познавам — пренебрежително рекло слънцето. — Какво друго умеят да вършат?
— Те летят между звездите. Радват се на хубостите им. Вземат от тяхната топлина и сила, за да могат да летят още по-надалече. Те вършат това, за което са родени — да опознават и променят света.
— Не съм чувало такова нещо. Те, хората, по-големи ли са от мене?
Гласът на слънцето бил изпълнен с недоверие и завист.
— Да — потвърдила ракетата.
— Къде се намират?
— У мене.
— Как? — удивило се отново слънцето. — Нима големите неща могат да се вместват в малките? Не, това е невъзможно. Ако хората са наистина вътре в тебе, значи са съвсем мънички.
— Да, те са у мене. И наистина изглеждат дребни — казала ракетата. — Но нещата не се измерват само с величината на своите тела и с пространството, което заемат.
Ракетата все повече и повече се отдалечавала. Светлото й източено тяло се превърнало в едва забележима точица.
— Чакай! — викнало слънцето. — Не ме оставяй, преди да ме разгледаш хубаво. Моля ти се, погледни ме още веднъж. Погледни ме и ще се убедиш, че аз съм най-голямото нещо на света.
— Лъжеш се — казала ракетата. — Ти си едно тъмно, свидливо слънце. А щом не грееш, все едно че те няма. Та тебе никой не те вижда. Никой не може да ти се радва, да черпи живот от лъчите ти…
Тя се засилила и се отскубнала от притеглянето на слънцето.
То усетило огнения лъх на двигателите на ракетата. Пламъците докоснали тялото му като прощална оскъдна милувка. Слънцето жадно ги сграбчило. Притиснало ги до себе си, но не могло да ги задържи.
Изведнъж се почувствувало изморено и слабо. Дълги-дълги години било вършило само едно нещо — скъпернически стискало цялата си материя от страх да не се разлети в пространството. И тази мъничка топлинка била като последна капка в препълнена чаша. Смутеното слънце вече нямало сила и изведнъж избухнало. Огромното му тяло лумнало в мрака, заблестяло ярко с безброй освободени на воля лъчи…
Тогава то чуло далечен и топъл, изпълнен с възхищение глас:
— Вижте! Вижте каква светла, каква голяма звезда изгря…
Тази сутрин рано
стана Заю баю.
Цялата поляна
окоси… Накрая,
масите със зеле
подреди…
Със смях,
зайчетата бели
седнаха край тях.
После всяко стисна
морковче-молив
и с ръка написа:
— Колко съм щастлив!
Миле си направи
конче от дърво.
Яхна го тогава
и какво, какво,
че не ще изцвили,
хукнало
в галоп…
За юздата Миле
го държи, но хоп —
пак ще се изплъзне
като облак риж…
Конче, чуй,
не бързай
ще се умориш!
Нещо Меца я не бива.
Тук я бодне, там убива.
Тук я пусне, там я стегне.
Болна — няма що — ще легне.
А край нея — запустяло —
всичко живо забръмчало.
Всичко живо мед събира,
та сърцето й примира.
А на туй отгоре — щури,
с нови ризи и потури —
заскрибуцали щурчета
на мечкарски кеманета.
— Хайде, Мецо, от сърце
да му тропнеме хорце.
На Жабчето му омръзна да се излежава върху едно листо и реши да се поразходи. Като се плъзна леко по коремче, то цопна във водата, постоя с провесени крачка и ръце и след това с лениви движения заплува по течението. Поиска му се да побъбри със стария дървен мост, който мълчаливо стоеше денем и нощем над рекичката.
Жабчето е съвсем малко — то скоро изгуби някъде из тревите опашката си — и много неща още му бяха неясни. А мостът е мъдър. Майка му веднъж каза, че нито тя, нито нейната майка, нито пък майката на майката й помнят кога е дошъл над рекичката. То реши да го попита кога точно се е родил и защо стои все на едно и също място.
— Дядо Мост — извика то, — мога ли да те попитам нещо?
Мостът, напечен от слънцето, отвори едното си око, пропусна няколко нетърпеливи песъчинки към водата, въздъхна.
— Кой ме буди? — попита той.
— Аз съм. Малкото Жабче. Спиш ли?
— Друго не ми остава. Старият и забравен мост може само да спи и да чака края си.
За какъв край става въпрос, Жабчето не разбра, затова придвижи по-близко балончетата си.
— Не идвай насам, Жабче — предупреди го мостът. — Опасно е да се стои под мен.
— Защо! — учуди се Жабчето. — Мама казваше, че е най-приятно под теб, най-прохладно.
— Така е, но сега съм опасен. Грохнал съм вече и мога да падна. И хората ме изоставиха. Никой не сяда върху мен вече, за да хвърля въдицата си.
— А от къде минават хората? — попита Жабчето.
— По другия мост. Той е бетонен, млад и здрав. Много сила има в него. Няма да остарее бързо.
Жабчето не беше ходило оттатък стария мост и не познаваше другия. То завъртя балончетата си още по-учудено, квакна и се улови за едно листо.
— А ти кога си се родил? — попита, след като помисли малко.
— Много отдавна, Жабче. И аз не помня точно кога. Хората се отнасяха добре с мен: когато отмалявах от работа, подпираха ме, превързваха ме. По мен преминаваха писани каруци, буйни коне, овчи стада с хлопатари. Момчета скачаха от моите рамена в бистрата вода; рибари чакаха със спуснати въдици или слушаха песента на реката…
Жабчето се държеше за листото и двете балончета плуваха до половината във водата. Думите на стария мост му се струваха като приказка — далечна и вълшебна.
— Над мен са гърмели пушки, свирили са куршуми, разкъсвали са яките ми греди; под мен са се крили хора, спасявал съм не веднъж живота им.
— А защо те изоставиха? — попита то, когато последната въздишка на моста се скри във високите папури на рекичката. — Може би хората са несправедливи!
— Хората са добри. Но аз не мога да върша работа. Времената се измениха. Днес каруци не пътуват. Тежки камиони с още по-тежки товари вървят по пътищата. За новия живот трябват нови мостове…
На Жабчето му домъчня. Мъдър е старият мост и самотен. Поиска да му достави малко радост, да му покаже, че все още може да служи някому.
— А мога ли да поскачам от твоите рамена във водата? — попита то. — Ще се изкача на брега и от теб — право долу. Аз много обичам да скачам.
— Ако не те е страх, може — усмихна се горчиво старият мост и задряма.
Жабчето още не знаеше какво е това страх, пусна листото и с бързи движения заплува срещу течението. Научило бе едно място, от където можеше най-лесно да се изкачи на брега. Намираше се малко по-нагоре от върбата с провесените клони, след бързата и тънка вода, която искаше да изкърти хлъзгавите камъни от дъното си. С крачката си почти ги докосваше и когато навлезе в дебелата и зелена вода, спря да си отдъхне. Разпери крачката си, изви гръбчето си в дъга, простря ръчички напред и балончетата му блеснаха наполовина натопени във водата. И изведнъж усети, че е много, много уморено. Прииска му се да почине люляно от ленивата вода. Пък и както забеляза старият мост също задряма.
„Няма да го безпокоя!“ — реши то и притвори клепачи.
Върбата предупреждаваше немирното си Клонче да се отдръпне, защото някой може да го закачи и да го откърши. Клончето потрепваше с листа, дърпаше се към водата.
— Искам да се изкъпя! Искам да се изкъпя! — викаше то.
— Не можеш. И аз не мога да се наведа. Боли ме стеблото.
— Тогава повикай вятъра! — не мирясваше Клончето. — Нека те наведе малко. Искам да се изкъпя!
Пискливият глас на клончето се удари във водата, водата се разлюля и погъделичка балончетата на Жабчето. То премигна, прозя се и изпъна крачката си.
— Кой ме буди и защо? — попита то.
Клончето чу гласа на Жабчето и млъкна.
— Непослушно Клонче — въздъхна върбата. — Не дава мира на другите. Кога ще се научат на ред тия деца!
— Ти ли не слушаш? — повдигна глава Жабчето, като разбра каква е работата.
— Искам да се изкъпя. Топло ми е.
— Че изкъпи се. Аз се къпя, когато искам.
— Не мога — почти проплака Клончето. — Пък и мама не дава.
— Не че не давам — обади се върбата. — Но ние върбите не можем да се къпем когато искаме. А и листата ни не трябва да стоят във водата. Само корените.
— Майките трябва да се слушат! — дълбокомислено каза Жабчето и наду още повече балончетата си.
— Но аз само за малко! — проплака Клончето.
Плачът изобщо е неприятно нещо. Особено за Жабчето. Сърцето му се сви, заболя го. То се сети за мъката на стария мост и удари с крачка във водата.
— Къде отиваш? Помогни ми да се изкъпя? — усили плача си върбовото клонче.
— Ой да се не види! — промърмори Жабчето, спря и се замисли. След това плесна с двете си ръце във водата — признак, че е взело някакво решение.
— Щом майка ти разрешава, ще ти помогна. Наведи се колкото можеш!
Клончето протегна листата си надолу. Жабчето се гмурна във водата, погледна нагоре и се тласна от дъното. Отскокът му беше добър, но не успя да улови Клончето.
— Чакай! — каза то след няколко опита. — Ще се покатеря по върбата, ще се спусна по теб, ти ще натежиш и ще се потопиш.
То така и направи — спусна се по жилавото върбово клонче и потопи най-долните му листа във водата. Държа се за него, докато върбовото клонче започна да трепери от студ.
— Много си добро — каза Клончето. — Ще ти се отблагодаря.
Жабчето махна с ръка и се усмихна — с какво ли едно върбово клонче можеше да му се отблагодари!
— Довиждане — рече то. — Ще дойда пак.
— А къде отиваш? Защо натам? — попита разтревожено Клончето.
— Излизам на брега — отговори Жабчето по-озадачено от тревогата на Клончето. — Ще скоча от стария мост. Обещах му.
— Но за да излезеш на брега, ще трябва да преминеш през гъстия папур!
— Разбира се.
— Но там е лошата Щука. Ще те изяде.
Щуката, която от няколко часа дебнеше в гъстия папур, видя Жабчето и лекичко млясна. Като разбра намерението му, тя се усмихна и усмивката й показа едри и остри зъби.
Щуката имаше зъб на Жабчето, защото до ушите й беше достигнал слухът за участието на Жабчето в отвличането на Мухарко — плячка, която си беше набелязала.
„Ела! Ела! — рече си тихо тя и тръкна дългото си тяло в папуровите стебла. — Ще видиш стария мост! Ела!…“
Тя избра най-удобното място за стрелкане, притаи дъх и вдигна опашката си, за да може с един удар да връхлети върху жертвата си. И в този момент чу предупреждението на Клончето. Време за губене нямаше. Тя изпълзя и вече щеше да удари опашката си във водата, когато Клончето я видя:
— Бягай, Жабче! Бягай! Щуката идва! — извика то.
Жабчето бързо се гмурна, разрови тинестото Дъно и дебелите облаци го скриха. От яростния блясък на водата то разбра за стремителното преминаване на Щуката. Сърцето му лудо заби, крачката му отмаляха, ръцете му се разтрепераха.
„Това сигурно е страх!“ — рече си то и остана дълго под водата.
— Вятърко, не ме буди,
да поспя ме остави!
Духай сънните звезди
и цветята съживи!
— Слънчице, не ме буди,
да поспя ме остави!
Грей студените води
и зелените треви!
— Котенце, не ме буди,
да поспя ме остави!
В тъмното мазе иди
и мишле си улови!
Зная, всички сте добри,
не будете ме в зори!
А порасна ли голям,
аз ще се събуждам сам!
Нещо дребничко, крилато,
тънко,
слабо,
дългокрако,
върху бузата ми кацна
и забоде там иглица.
— Чакай — рекох —
да те мацна!…
И замахнах със плесница
колкото си имах сила.
Но останах изненадан —
нещото се бе спасило.
Само дето аз пострадах —
плеснах си жесток шамар
заради един…
(комар)
Спряхме с Руменчо и Дарка
пред животно в зоопарка.
Вирва то опашка къса,
маха две ръце големи.
Ту се смее, ту се въси,
ту се чеше по корема.
Закачиш ли го обаче —
с разни номера умее
я детенце да разплаче,
я старица да разсмее.
Някой шоколад подаде
през пробитата ограда.
Виж, ръката му целуна
тая весела…
(маймуна)
В късна вечер сред върбите
край притихналата бара,
драла гърло гласовито
някаква певица стара.
Окъснял бил
във Златуша
и оттам се връщал дядо.
Спрял се малко да послуша,
па решил да се обади:
— Кой среднощ е тук на спявка,
птица дяволска, човек ли?…
А пък ехото провлякло:
„Дядо, дядо… Тука мявка
само гладна…“
(кукумявка)
Лебед снежен и напет
знае стъпки за балет.
И танцува с лекота
върху тихата вода.
Лебедчетата чевръсти
учи да вървят на пръсти.
Имам зелени,
меки пера.
С тях се люлея,
но не летя.
Винаги чакам
на един крак,
но не съм щъркел
бял дългокрак.
По мен перата
тихо шумят,
денем и нощем
нещо шептят.
Нали познахте,
че съм…
(дърво)
Хубаво е в буковата гора. Там е спокойно и някак тържествено. Дърветата са прави и стройни, а гладката им сива кора е изпъстрена с черни и бели петна. От недоловимия вятър клонките лекичко се полюшват, а листата едва-едва потрепват.
Между светлокафявите миналогодишни листа са поникнали ягоди.
Пораснала ягодката и очаква някой да дойде да й се порадва.
Мерне ти се нейното миловидно личице, ти посягаш, а нея вече я няма. Скрила се е, за да надникне закачливо след миг изпод назъбените листа и петолистните бели цветчета. Като палаво дете играе с теб на криеница.
Навеждаш се да я откъснеш и неволно се покланяш на красотата и на земята, която я е създала.
А каква е само засмяна и свежа! Сутрин я събужда простата песенчица на птичките, вечер я приспива веселото свирене на щурчетата. Денем я галят слънчеви лъчи, а нощем, когато облак закрие луната, над съня й като майчица бди светулка със своето фенерче. Обикаля и припламвайки, сякаш шепне: „Спи! Не бой се! Аз съм тук.“
Тя расте под закрилата на мощни буки, които й веят със своите клони, за да я разхлаждат, да не й е много горещо. Ветрецът я милва и я люлее в своята въздушна люлка.
Сутрин тя се мие с роса, затова е така чиста и румена. Къпе я топлият летен дъждец.
Откъсваш я и ти е жал, ако до червените има и зелени, още неузрели плодчета.
И вкусът й е най-хубавият в цялата гора!
Презрялата ягодка току се отрони и никак не можеш да я намериш.
Пък там вече те примамва друга. Така успяваш да си набереш цяла китка. И ръцете ти още дълго пазят уханието на ягоди.
Гледаш с нежност това прелестно творение и нещо те спира да посегнеш.
Но ти не се колебай! Откъсни я! На нея ще й бъде много тъжно, ако в своя кратък живот тя не даде никому поне мъничко радост.
През лятото бащата на Румето и Денка винаги има много работа и се прибира късно. Но когато си дойде, в дома става по-интересно и по-весело.
Затова още на другия ден, след като той замина на екскурзия в Съветския съюз, Румето попита майка си:
— Кога ще си дойде татко? Още колко дни?
А Денка не питаше. Тя знаеше, че дотогава трябва да минат повече от десет дни и нощи.
И макар че го очакваха всеки ден, той ги изненада. Те даже не успяха да се скрият зад вратата, та когато отвори, ненадейно да извикат и да го изплашат.
Когато баща им влезе, като че слънце огря в стаята. Той беше изморен, но весел. Целуна ги по бузките и попита:
— Дечица, слушахте ли майка си?
— Слушахме — отговориха те и я погледнаха.
Тя стоеше до библиотеката и се усмихваше. Може пък да е забравила, че веднъж се сбиха заради един спукан балон. Този ден тя не им прочете нито една приказка.
Румето побърза да се похвали:
— Татко, аз вече не съм галена Богданка. Ходих да купя яйца и счупих само едно. Аз без да искам, татко!
— Браво, мойто момиче! Вижте сега какво съм ви донесъл.
Те го наобиколиха нетърпеливо. Колко добър е техният татко! И там, в Съветския съюз е мислил най-много за тях.
Денка стоеше по-настрана и мълчеше. Но сините й очи светеха от радост.
Баща им отвори куфара и започна да раздава подаръците — същински Дядо Мраз! Само че без брада и без кожух. Какъв ти кожух в тая горещина!
Като даде подаръците на майка им и на кака им, дойде ред и на тях. Техните — на Денка и на Румето — бяха най-хубави. И еднакви, за да не се сърдят.
Най-напред — по една топка, половината синя, половината червена, с жълти черти, като златни — същите, каквито са нарисувани в руския буквар. Щом я удариш от земята, тя звънти, сякаш вътре има звънче.
Вторият подарък беше по една дървена кукла-Матрьошка. Чудесна! Откога мечтаеха за такава кукла! Тя беше с червена забрадка и пъстър сарафан, украсен с цветя. Сигурно имаше и ботушки, но те не се виждаха.
— Много са хубави — зарадва се Румето, прегърна куклата си и я погали, а Денка седна на дивана и отвори своята. Вътре имаше друга, в нея още една, след това — по-малка, още по-малка… Тя продължи да отваря. Най-малката беше още бебе, бяха й нарисували само очичките и нослето и едва можеше да стои права. После Денка съедини двете половини на всяка кукла и ги нареди една до друга. Осем! Една от друга по-шарени. Да им се ненагледаш!
След това татко им даде по една кутия. В нея имаше танк. Мъничък такъв, но много храбър. Щом баща им го нави с ключето и го сложи на пода, той забуча, тръгна напред и започна да изпуска огън — като истински. С него можеш да застреляш всички, които искат да има война.
Последната играчка беше един чуден пумпал. Като започнеш да натискаш дръжката, белият кон под стъклото — той непременно се казва Вихър — започва да препуска като на конни състезания. Жалко само, че ездачът не може да го потупа ласкаво по шията и да му даде захарче — от благодарност, че е прескочил всички препятствия, без да ги събори. Е, вярно, той няма като коня на Дочкови червен пискюл на челото, гердан от сини мъниста и разноцветни панделки отстрани на юздата, ама как бяга! Не кон, а огън!
Баща им беше купил и по една значка с образа на Ленин като малък. А когато носиш такава значка на гърдите си е някак си неудобно да правиш глупости — например да не искаш да идеш за хляб и да плачеш за нищо.
Накрая баща им извади един плик, пълен с бонбони, и почерпи всички. Бонбоните бяха шоколадови, много сладки и на обвивките имаше нарисувана катеричка.
— Татко, много те обичам! — хвана го за ръката Румето.
— Колко ме обичаш? — попита той.
Тя разпери ръчички:
— Колкото цялото земно кълбо!
Баща им се засмя, после разтвори големите книги с картинки и започна да показва къде какво е видял.
Майка им ги изпрати да си легнат.
— Денке, хайде по-бързо да заспиваме, та по-скоро да дойде утре!
Ехе-е, а какъв ден ги чакаше утре! Баща им си е вече у дома, а и играчките, играчките…
Най-напред кръстиха кучето Светла. Но името не му подхождаше. То беше цялото черно, с мека лъскава козина и клепнали уши. Имаше червеникаво-кафява муцунка и също такива чорапки и кръгчета над очите.
Ако не беше женско, непременно щяха да го кръстят Шарик. И без това играеха с него на „Четиримата танкисти с кучето“. После се спряха на името Румяна.
Но то си имаше още едно име. Децата го нарекоха „Живият звънец“. У дома винаги разбираха, когато идваше някой, и то още от пътната врата. Щом се покажеше непознат човек, кучето започваше да лае:
— Баф! Баф!
Все едно, че иззвъняваше звънец. Лаеше даже, когато някой минава по пътя. И не само хора, ами и камиони, коне и котки. Пък и какво друго можеше да прави, щом по цял ден стоеше вързано!
Децата играеха с него, даваха му бисквити и бонбони. То ги излапваше сладко-сладко и се облизваше.
— Довиждане, Руми — му казваше Лидка, когато отиваше на училище. То махаше с опашка сякаш я изпращаше:
— Довиждане, довиждане!
Първо я посрещаше на връщане, скачаше и въртеше опашка, като че я поздравяваше:
— Добре дошла!
Но един ден Румяна сгреши. Беше на Трети март. Като видя, че Лидка си идва, то скочи, изправи се на задните си крака и започна да лае. Помисли, че е чужда. Нали не беше я виждала досега със синя връзка. Пък и обикновено Лидка беше сериозна, понякога сърдита, а сега беше едно такова весело, сияещо момиченце — да се не начудиш.
Като дойде по-близо, Румяна сама вдигна лапа — сигурно искаше да я поздрави по случай празника и да й честити, че е станала чавдарче.
— Румяно, я виж какво ми подариха — и книжка, и кърпичка! На теб мъчно ли ти е, че не си чавдарче? Щях да ти сложа за малко чавдарката, ама ме е страх да не я скъсаш със зъбите. Недей плака, аз ще ти изпея всички песни от програмата — утеши я Лидка и изтича да се похвали на майка си.
Румяна завъртя опашка, легна, затвори очи и спокойно зачака.
Във парка на белия бор
запя ветрец развигор.
Запитах, пазача:
— Кой в здрача
повика южняка
в клонака?
— Скорецът,
певецът!
На най-високия клен
подскача целия ден.
От сутрин до здрач
задява всеки минувач.
На зимата напук
той пее — юг — юг, юг!
Огледа се Слънчо
в капчица росна.
Нежно с лъчите си
той я докосна.
Високо в небето
за миг отлетя.
На облаче бяло
превърна се тя.
На другата сутрин —
росна звездичка!
Пак я съгледа
на стръкче тревичка…
Хладен вятър от баира
брули полските цветя.
И самите те разбират:
идва вече есента.
Най обичаме я ние,
че отново мил и благ
първият звънец ще бие
пред училищния праг!
Летен зной. Пламти земята.
Тежко дишат златни ниви.
Бързат, бързат към реката
куп деца нетърпеливи.
Плуват, плискат се със врява
и харесало играта —
слънчицето до забрава
с тях се гмурка под водата.
Мойта спяща кукла
вече ми е чужда:
много се успива
с дни не се събужда!
Грабна блокче Божидар —
нарисува ягуар.
Ягуар — опасен звяр.
Ягуар дотолкоз страшен,
че дори и Божидар
гледа го изплашен!
Косът каза ми с въздишка:
— Сладичко поспи си, Гришка! —
Аз задрямах под лозницата,
той нахранил си душицата…
Под върбата, край реката,
върху жълт маришки бряг,
Митко въдица замята
и потропва леко с крак…
Мряна мярна се в реката,
морна, мирно се поспря.
Шумка шумна във върбата —
рибката изви глава.
Па се стрелна и подскочи,
стресната от този шум,
право в Митковото кошче —
как ли й дойде на ум?
Тръгва Шарко днес на лов,
откога е той готов,
но снегът се позабавя,
затова пък днес направи
преспи в горските дъбрави.
Радостно залая той,
но в гората вълчи вой
го накара да се спре,
поослуша се добре
и в колибката се скри,
с лапички очи закри,
позави се с топла слама
и геройски там задряма.
Наоколо се носеше упойващ мирис на теменуги. Катето подхвърли скокливата топка, а тя: — туп — туп — туп право при Снежанка. Хвърли я Снежанка — топката дотупка при Катето…
Но веднъж Снежанка замахна и я хвърли с все сила. Топката прелетя високо над протегнатите Катини ръчички и заподскача по стръмнината. Катето я настигна чак долу в трънаците. Огледа я внимателно и като сочеше една черна точица върху нея, извика разтревожено:
— Оле-ле-е-е-е, тя се е набола на едно трънче. Какво ще правим, Снежке? Навярно много я боли?
— Аз, когато се набода с трънче, татко ми го изважда леко с игла, трябва и ние да се опитаме — отвърна Снежанка.
— Тичай да вземеш от вас една остра игла, а пък аз в това време ще промия раната, за да не стане инфекция.
След малко Снежанка донесе иглата, с която предишния ден беше избродирала върху панама едно шарено кученце. Катето взе иглата и започна внимателно да боцка около жестокото трънче, за да го разхлаби. Тя утешаваше топката:
— Не плачи, мила топчице! Потърпи още малко. Трънчето ей сега ще излезе!
И наистина след малко Катето успя да го разклати и извади. Топката въздъхна облекчено и, кой знае защо, започна да омеква. Непрекъснато въздишаше и омекваше, докато заприлича на паничка.
— Ами сега? — въздъхна печално Снежанка.
— Знаеш ли, хайде да помолим вятъра да ни я надуе — предложи Катето.
— Вярно, как не се досетих досега! Решено, сторено! — възкликна Снежанка.
Двете момичета завикаха силно, колкото им глас държи:
— Е-хе-е-е-ей Вятърко-о-о-о, къде си-и-и…
— Фиууу, фиууу, какво желаетеее? — изсвири Вятърът в клоните на отсрещните брястове и полетя към тях.
— Мили Вятърко, бъди така добър, помогни ни! — помоли го Катето. — Нашата топка се убоде на едно зло трънче. Ние го извадихме, но през дупчицата излезе всичкият й въздух.
— Не се тревожете, дечица! — успокои ги Вятърът и като взе топката, прилепи я до големите си устни и я наду на един дъх. После погледна сияещите лица на Катето и Снежанка и рече:
— А сега отидете при обущаря да ви я залепи, че въздухът напира отново да излезе.
Снежанка пое топката и затисна здраво с показалеца дупчицата. Момичетата благодариха от сърце на Вятъра и се отправиха към обущаря чичо Станой.
Той ги посрещна дружелюбно и веднага постави една лепенка върху дупчицата.
— Благодарим ти много, чичо Станой — рече признателно Катето, когато поемаше плахо топката от ръцете му.
— Нищо — нищо, но хвани я по-смело, де, тя вече е напълно здрава — отвърна добрият обущар.
Катето я помилва и я подхвърли нагоре. Топката се усмихна доволно и заподскача весело по земята. Вече не чувствуваше никакви болки. Беше възвърнала предишната си пъргавина.
1.
Чудна птица
хубавица
кацнала в полето.
Махне ли с крилете,
ето —
вятърът повява,
всичко разцъфтява.
Че коя ли пък е тя?
Сигурно е…
(пролетта)
2.
Кой е тоз
весел гост,
дето по стъклата чука
още рано-рано днес?
Радваме се, че е тука,
но не казваме му:
„Влез!“
(дъждът)
Първото кокиче
в двора се белей.
Малкото момиче
казва му: Здравей!
Колко си ми хубаво,
беличко кокиче.
Как да те откъсна?
Как да се накича?
— Откъсни ме — казва
бялото кокиче. —
Нека да ме носи
хубаво момиче!
Боби, ти не се умилквай.
Стой от мене по-далече.
Нека да не бъда Милка,
ако те погледна вече!
Вчера в нашата градина
ти защо уплаши Нина?
Тя сега ми е сърдита
и играе с Маргарита.
Здрасти, Лисо! Как си?
И защо си с макси?
(Лиса се преструва —
ужким не дочува).
Зная, Лисо, зная
случката каква е!
Маца Черноуха
ти съдра кожуха.
Шаро Тънкозъби
после го поръби!
Цяла група зеле трупа.
Заекът от купа хрупа.
— Дайте още два-три купа,
за зимъс да сложа в кюпа.
— А не щеш ли тупа-лупа? —
питат селяни от купа.
И му дават купа супа,
че ги дразни като, хрупа.
Миткови имаха голям котарак. Целият черен, само лапичките му бели, сякаш е с ръкавици. Митко много обичаше да си играе с него, защото котаракът беше добър и не драскаше. Само понякога, когато момчето го дръпнеше за опашката, котаракът изфучаваше и с един скок се намираше на сливата. Иди, че го гони. А пък между нас казано, Митко много обичаше да го дърпа за опашката. Може би защото нямаше опашка и не знаеше колко неприятно е да ти дърпат опашката.
Веднъж опашката на котарака бе подложена отново на изпитание. Този път котаракът не само изфуча, ами и одраска Митко по ръката. Момчето се втурна подире му, но тъй като котаракът беше вече на дървото, започна да го замерва с камъни. Не го улучи, обаче счупи прозореца. Майка му го наказа. Митко се разсърди на котарака, който нямаше никаква вина за неговото наказание, и реши да му отмъсти.
След няколко дни момчето попита баща си:
— Татко, защо котките гледат все на някое дърво да се покачат като ги подгони някой?
— Защото, моето момче, гръдната им кост е слаба и не могат като кучетата да бягат продължително време… Затова бързат да се покатерят някъде… Така си и спасяват опашките! — добави баща му и се усмихна…
Митко ходи известно време замислен, докато най-после в главата му се роди план за отмъщение.
Една сутрин, когато баща му и майка му отидоха на работа, той примами с парче сирене котарака и го помъкна към Белчина поляна, където дядо му пасеше кооперативните овце.
„Като го пусна на оная гола поляна, дето няма никакво дърво, че да го погнат кучетата, ще види той тогава…“ — заканваше се момчето.
Така и направи. Събра трите рунтави кучета и пусна котарака. Кучетата лавнаха, озъбиха се и настръхнали се впуснаха подир котарака. Като се завъртя на голата поляна и видя, че няма къде да се покачи, котаракът се обърна назад и с един скок се хвърли на гърдите на Митко. Докато момчето се опомни, покатери се бързо на главата му и се приготви за борба. Кучетата се хвърлиха върху Митко, задърпаха го. А котаракът, вчепкал се здраво в косата му, фучеше злобно и се готвеше за решителна борба…
Митко заплака, завика за помощ…
Едва го отърва дядо му със скъсани панталони и издраскана глава…
Раните му зараснаха, но Митко никога не забрави тази случка.
Прибра в долапа костенурката
бохчата с вълната и хурката,
препаса радостна престилката,
тесто замеси, взе точилката,
пещта запали край поточето
и вита баница заточи тя —
че от Родопите с каручката
на гости днес пристига внучката.
Затаили дъх на склона,
чакат зверове и птички.
Носи Зайко пощальона
пак колетчета за всички.
За Мечока — гъбки меки.
За Лисанка — модни кройки.
За Котака — чизми леки.
За Славейчо — песнопойки…
— Аз съм Петълчо от детската гладина номел тли. А това е моята длугалка Милка.
— Не съм Милка, а Мирка! — сърдеше се момиченцето, а на Петърчо му се доплака. Ужасно му се изплъзва тази бръмчаща буквичка „р“. Когато играят на пилоти, Огнян разперва ръце, издува бузи, докато се изчервят и из целия двор се чува бръмченето на неговия самолет.
— Бр-р-р! Бр-р-р!
Това немирно „р“ се промъква през високата ограда на улицата и хуква по нея, заедно с москвичите и големите камиони.
Петърчо притиска с длан уста, дано се чуе това проклето „р“, пък излиза присмехулно едно гладко и хлъзгаво „л“.
Има едно лошо момче в детската градина, което нарочно го нарича Петълчо. Хе-хе, Петълчо, а не Петърчо, защото не може да казва „р“.
Една сутрин в двора се появи много висока пързалка — нова-новеничка. Първи на върха й се качи Огнян. Той погледна надолу:
— Бр-р, страшно.
И слезе обратно по стъпалата. Мирето заплеска с ръце:
— Страхливко. Страхливко.
Изведнъж по стълбата се закатери Петърчо. Той стигна площадката на върха и притвори очи: „У-у — страшно-о!“
Отдолу се чу гласът на лошото момче:
— Вижте Петълчо къде се е качил. Хайде да видим сега как ще слезеш.
Тогава Петърчо затвори очи и се спусна надолу по пързалката. Въздухът изсвистя и след малко крачетата му се заровиха в пясъка.
— Ура-а! — извикаха другарчетата му.
— Ура-а! — викаше Огнян. И дръвчетата. И тревичките.
— Ур-р-ра-а! — извика Петърчо.
— Петърчо е храбро момче. Той ще стане космонавт! — рече Огнян.
— Ей, чухте ли — обади се Мирка — Петърчо извика „Ура“, той може вече да казва „р“.
— Ами, той извика „Ула“ — натърти лошото момче.
Петърчо се изкачи на един дъх на върха на площадката и извика с пълни гърди:
„Ур-ра-а!“
И полетя надолу. „У-р-а!“ — викаше дружината.
Кракът го заболя и той се надигна с мъка от пясъка. Огнян го хвана за ръка:
— Момчета, напред към нашата червена ракета. Командир ще ни бъде Петърчо. Той може да се спуска от високата пързалка.
— И може да казва буквата „р“ — добави тихо Мирка.
В една съвсем обикновена кибритена кутийка живееха двама неразделни другари — Драсчо и Палчо. По цял ден те играеха заедно — скачаха на въже, надбягваха се, редяха кубчета. Добрата леля Капка им заръчваше:
— Играйте на всички игри, ала не се докосвайте един друг. Ако се докоснете, ще дойде зачервен от гняв пламъкът и ще изгори всичко. Внимавайте.
Ах, как им се искаше на Драсчо и Палчо да се хванат на хорце, или пък да играят на прескочикобила. Но те си спомняха заръката на добрата леля Капка и всеки играеше своята игра.
Веднъж те кротко редяха кубчета.
— Драсчо, виж каква красива сграда построих — похвали се Палчо.
— Да, красива е — съгласи се Драсчо, — но не е по-красива от моя завод.
И тъй изпод сръчните им ръце растяха сгради и заводи, мостове и комини…
— Палчо, виж колко висок комин построих! — похвали се Драсчо.
— Висок е, но той не е по-висок от моята телевизионна кула.
— По-висок е.
— Не е по-висок.
Драсчо посегна към Палчо и изведнъж се появи зачервен пламъкът. Изгоряха и красивата сграда, и заводът с високия комин, и още по-високата телевизионна кула.
Дойде добрата леля Капка и закърши ръце, но беше вече късно. Последна догаряше кибритената кутийка.
Тогава добрата леля Капка каза:
— Деца, вие всички познавате Драсчо и Палчо. Те живеят в своя кибритена кутийка и във вашия дом. Не им позволявайте да се докосват, защото ще дойде разгневен пламъкът и ще се случи същото нещастие, както в тая приказка.
И всички добри деца на света чуха съвета на добрата леля Капка.
Слънцето се скри в морето.
Спряха детските игри
и звездици на небето
пламнаха като искри.
Кой ли в тъмното почука?
Никой няма вече вън…
Сънчо е дошъл и тука,
с песен кани те за сън.
Лягай рано, ставай рано,
бързо ти да порастеш,
като бате си да станеш,
чудни книжки да четеш.
Слънчо весело се смее.
Лъха топъл вятър,
а капчукът сълзи лее,
чука по стъклата.
Вижте снежния човек
колко е отслабнал…
Скочи котаракът лек,
шапката му грабна.
Палави момичета
взели му метлата
и букет кокичета
дали му в ръката.
Пак се смее слънцето отсреща.
Върху хълма сяда много ниско.
Затова е толкова горещо
и децата в ручея се плискат.
Уморено кравите преживят,
легнали във сянката на двора.
Само няколко козлета живо
се катерят през ръжта нагоре.
Облак по върха се движи бавно
и към слънцето напира.
Ала там, пристигнали отдавна,
малките козлета го възпират.
Те го боцват със рогца и ето —
рукват едри капки и се мятат.
Слънцето се скрива, но е светло.
Весел дъжд вали върху земята.
Пълна е поляната с цветя —
жълти, сини, бели и червени.
Преминавам весело през тях
и се чудя от кои да взема.
Ще откъсна бели — като сняг.
Сини по-добре — като небето.
Или жълти? Може би от тях —
като слънце да горят в ръцете.
Цялата поляна е венче
с бяло, жълто, розово и синьо.
О, разбирам баба как тъче
пъстрите си черги посред зима!
Тамара е украшението на нашия двор. Косичките й са прибрани на малки плитки със сини панделчици. Бялата й блузка е винаги чиста, а пионерската й връзка — изгладена и вързана на безупречен възел. Когато се връща от училище, тя оставя чантата си, преоблича се за игра, окачва дрехите си на закачалката, измива добре, дори много добре ръцете си и едва тогава слиза при нас да играе. Аз не съм като нея навярно и затова ми прави такова огромно впечатление. Миналата година, защото миналата година бях точно колкото е сега Тамара — в трети клас — толкова бавно се прибирах от училище, че мама редовно ме чакаше разтревожена на прозореца.
И ето че един ден и Тамара се забави.
— Виждал ли си я? — ме попита майка й.
Аз толкова се изненадах, че забавих отговора си, от което майката на Тамара се обезпокои още повече.
— Кажи ми, да не би да има нещо лошо, а? Ако я видиш, кажи й веднага да се прибере.
После аз срещнах Тамара. С ученическата си чанта, бърза ли бърза към дома.
— Какво е станало?
— Откъде знаеш, че нещо е станало?
— Така, знам. От майка ти.
— А тя от къде знае?
— Няма те. Тревожи се.
Тамара угади колко сме се „разбрали“, разсмя се и изтича към къщи. И вече от вратата се обърна и извика:
— Ей сега слизам. Чакай ме! Ще ти разкажа една тайна.
Облегнах се на оградата и зачаках. Сашко и неговите „апаши“, две хлапета, на които дори имената не знам, без малко не ми настъпиха главата, защото те не признаваха вратите. Техният път, дори когато не играят на „стражари и апаши“, минава само през оградата. И защото им казах, че аз не съм им „апаш“ и да се постараят да избягват почтената ми глава, след като се отдалечиха на прилично разстояние от мен, задразниха с пискливите си гласове:
— Митко и Тамара! Митко и Тамара! Митко и Та-ма-ра. Ще се же-нят ли? и пр… и пр… всякакви подобни глупости.
Толкова бяха смешни, че не отидох да ги напердаша.
Тамара най-после слезе.
— Цялата новина ли или половината? — попита шеговито тя.
— Цялата и после половината — казах аз. — Но ела с мен до гастронома, че аз чакам теб, а мама киселото мляко. Е, разказвай.
— Имаме си гълъбче. Малко гълъбче. Гълъбче-бебе. Донесе го Илко. Оставихме го в кабинета по трудово. Това е чудесна квартира за едно гълъбче. Добре, че класната се съгласи. Ще си го отгледаме.
— Ще ми го покажеш ли?
— Утре през голямото междучасие. Донеси му някоя кифла, че децата да те пуснат. Защото решението е: гълъбчето е само на трети Б!
— Не знаех, че си била хитруша.
— То е толкова сладко. Заслужава си да го видиш — отговори ми сияеща Тамара.
На другия ден, през голямото междучасие, аз го видях. Гълъбче като гълъбче. Нашият двор е пълен с гълъби. Хубаво е, но те всичките са хубави. Има светлосива шийка с лилаво кръгче и е съвсем мъничко.
— Донесох му салам — каза едно момче.
— Ще ме умориш. Гълъб и салам!
— Аз не знам дали ще умори теб или бедното гълъбче.
— Даде ли му вода?
— Дали е чишкало?
— Ей сега звънецът ще бие, затворете прозореца, да не излети!
— То не може още да лети!
Децата се суетяха. Нежности, грижи! Изобщо — събитие.
— Как е? — ме питаха очите на Тамара.
— Престолонаследник! — казах аз.
— От къде на къде престолонаследник! — отговори Тамара, като пипна пионерската си връзка.
— Защото като порасне, ще бъде цар! На гълъбите. Изключително гълъбче! В нашия двор няма нито едно такова красиво!
Това не беше шега, а старание да доставя удоволствие на Тамара.
— То е навярно сираче — каза Тамара. — Така си било самичко на улицата. Съвсем безпомощно.
Сега вече ми се изясни. Сираче! Е добре, щом е сираче и аз ще му нося кифли.
После, вечерта като си играехме в нашата улица на жмичка, Тамара разсъждаваше загрижено:
— Няма да може да го гледаме в училището. Вечер то е затворено и ще ми се струва, че е арестант. На гълъба му трябва свобода. Пък и в класа всичко се разбърка. Аз съм отряден председател. Трябва да мисля и за реда. Сега никой не внимава в час. Само хвърчат бележки: „То преяде“, „Да му донеса ли утре мляко?“ Или: „Много съм щастлива, то е прекрасно!“, „Когато ни разпуснат кой ще го вземе? Искам го аз. Няма да отида на лагер, за да си го гледам.“ А и закъснявам след училище. Уж дадох на мама всички възможни обещания.
— Защо не вземеш гълъбчето тук в нашия двор? — подхвърлих на Тамара.
— Идея! Ама ти си бил много умен! Ура-а!
На другия ден Тамара пренесе гълъбчето, придружено от целия трети Б. Носеше го Илко в кошница, постлана със салфетка.
— Ще можете да идвате по всяко време на деня и нощта да го виждате — утешаваше Тамара децата. — То си е пак на всички. Аз ще съм само нещо като основна майка. Няма как! Сами виждате, че нашият двор е най-подходящото място за гълъбче. И дървета, и цветя, и много деца. И гълъби! — То няма да се чувствува изолирано от своя гълъбов род.
Децата не бяха доволни. Къде по-лесно е да можеш да отидеш при гълъбчето всяко междучасие, отколкото да маршируваш до двора на Тамара. Но лека-полека, с Тамарина и моя помощ, се убедиха, че така е по-добре.
А децата от нашия двор не обърнаха никакво внимание на новото гълъбче.
— Ние си имаме толкова гълъби, — каза Сашко. — Само то ни липсваше.
Едва когато Тамара обясни, че то е сираче, приемът стана пълен. Наобиколиха го и всички се разтичаха да искат от майките си закуски. Ядяха и му хвърляха трошици и го наричаха „нашето гълъбче“.
— Като че ли е добре дето го доведохме тук, нали? — питаше Тамара.
Да! И изглежда това стана тъкмо навреме, защото още същия ден една гълъбица от нашите започна да го учи да лети. А как би могла да направи това Тамара или който и да е!
Само гълъб може да научи гълъб да лети!
Стърчи всред дините плашилото
само̀, ръцете в небето впило то
и хвърковатите апаши тук
с мускули от слама плаши.
От хлопчици му са герданите
със заповед да гонят враните,
а на главата му безноса
капан приготвен е за коса.
Без смяна цяло денонощие
на трудния си пост то още е,
за да пристигне в магазина
за мен и теб узряла диня.
Чушка яли малки зайчета,
но лютива била май че тя.
Зайчетата се разплакали
и на Мечо се оплакали.
Мечо слязъл от дъбравите
и им казал: — Грешка правите:
Чушките ви са продадени
без упътване за ядене.
Моят мед е във бурканчета
от по деветстотин грамчета.
Как да го излапа мечето,
пише върху етикетчето.
Полето ги посреща с дъх на биле,
по клоните навред блести роса.
И те вървят отново подранили,
и слушат пак на птиците гласа.
Покланят им се класовете тънки
и пътят все така извива бял.
В събудения шепот на кадънки
познават дъжд, когато е валял.
От хълма вече слънцето наднича,
работна глъчка в утрото звъни.
Трудът със хляба сладък и пшеничен
до горе пълни дългите им дни.
Още неразсъмнало, излиза.
Тихо шушнат росните треви
и разгърден все така по риза,
бавно по шосето той върви.
И усмихнат сякаш се оглежда,
пясъкът под стъпките звъни.
Спира се сега и се навежда,
хвърля паднал камък настрани.
А в полето вече идват хора,
пак се рони белият чакъл.
И съглеждат на шосето горе —
кантонерът с изгрева дошъл.
Додето беше тихо, светло,
протътна пролетната вис.
И заваля. Валя. Валя. И ето —
пак грейна небосвода чист.
Дъга за миг града обхвана,
прегърна го открай докрай,
и въздухът по-нежен стана,
по-нежно — слънцето на май.
Тук-там прехвръкват пеперуди,
жужат натегнали пчели,
и сякаш пак градът се буди
дъждът когато превали.
Заскърцаха врати, прозорци,
дъгата бавно избеля,
и се издигнаха нагоре
стотици детски хвърчила.
Снегът е вест от висините,
далечен знак и светлина.
Той носи блясък от звездите
и чистота и тишина.
Вода и слънце, облак тътнещ,
гърмът и вятърът, студът,
успокоени се завръщат
дълбоко скрили своя път.
Пред нас е само белотата
на спрелия за малко сняг.
И се разтварят небесата.
И се усеща вече как
попила силата стаена
на побелялата гора
трептиш, душа, новородена,
по-мъдра, тиха и добра.
Топъл вятър нежно гъне
младата трева.
Сякаш сън е,
сякаш сън е
приказен това.
Гълъбите се издигат
в сребърни ята
и достигат,
и достигат
слънцето с крила.
От размаха им извира
чудна синева
и пулсира,
и пулсира
в мене радостта,
че живея в край свободен,
пълен с красоти,
края роден,
края роден
на безброй мечти.
С лампите карбитени в ръцете,
с лампите-звезди,
от едно безстрашие обзети
нашите бащи
влизат в рудника и всяка смяна
правят по-богата;
правят по-красива, по-сияйна
Свободата.
Тревата полегна, от несресаните клони на плачущата върба прокапаха листа… На момчето се стори, че градината пожълтя набързо, между един изгрев и един залез.
— Бате, тази есен по-лоша ли е от миналата? — попита вечерта. Двамата спяха на един креват, под едно одеало и можеха да си шепнат, ако вратата между тяхната стая и спалнята на родителите им оставаше затворена.
— Есен като есен! — баткото беше записан вече в трети клас. — Първо ще ошмули зеленото на дърветата, после ще обере зеленото от земята и край…
— Как край?
— Ей тъй, дърво и пръст се оголват.
Очите на момчето ставаха големи като орехи:
— А ние какво ще правим, като дърво и пръст се оголят?
Баткото се обърна на другата страна.
— Ще приберем топката и ще си стоим в къщи. А когато излизаме на улицата, мама ще ни увива с шалове и ръкавици ще ни кара да слагаме, и вълнени чорапи…
Заспа… Момчето пък дори не затвори очи. Чакаше луната да се търколи върху покрива на съседната къща. Искаше да поговори с нея. „Как ли изглежда есента, щом първо ошмулва листата и после опасва тревата?“ — ще я попита. Тя ще се усмихне безмълвно, а момчето ще продължи: „Знае се, че есента не е човек. Значи трябва да е животно… А като е животно, на какво друго може да прилича, освен на голяма коза…“ Лунното кълбо ще поиска да се пукне от смях, но момчето няма да го остави.
То скача, залепя нос на прозореца и бие с мека ръка по стъклото: „Смееш се! А козата ще опасе дърветата, и земята ще опасе, и край…“
Никой не го чу. Батко му дишаше все тъй равно, а вратата към спалнята на родителите му тази нощ беше затворена.
Луната изплува чиста и ведро жълта върху покрива на съседите.
Момчето дочака утринта скрито под одеалото. Там се гуши чак докато тримата излязоха. Иначе се надпреварваха да му намират работа. Майка му: „Купи хляб, оставила съм стотинки на бюфета“. Баща му: „Прибери самобръсначката, че пак закъснях.“ Батко му: „В бюрото няма да ровиш. Можеш да избършеш само прах отгоре.“
Излязоха. Момчето отритна одеалото. Намери дървено сандъче, събра в него пръст от градината върху пръстта нареди зелени чимове, между чимовете пося единственото неповяхнало жълтурче, до жълтурчето пусна един зелен бръмбар, за да лази и да жужи. (Бръмбарът излезе много мързелив, защото тръгваше да пъпли само като го подтикнеш отзад.) Цялото това богатство момчето скри под кревата.
„Хайде паси де, опаси ми градината, да видя как ще стане това?“ — присмя се то на есента.
А вън подухваше вятър по-студен от вчера, под плачущата върба бяха нападали сума листа с остри краища и режещи ръбове като мечове, но вече нагънати и сухи мечове, като шушулки от боб.
В къщи никой не забеляза сандъчето. Само момчето знаеше, че тази есен светът ще си остане зелен, че хората няма да се увиват в шалове, а шаловете да прежулват вратовете им, няма да нахлузват вълнени чорапи, а чорапите да гъделичкат ходилата им и няма да пипат нещата през ръкавици, а нещата да остават непипнати.
Всяка сутрин то поливаше своята малка градинка и колкото по-жълта ставаше вън тревата, толкова по-радващо зеленееше тя под кревата му.
Но след второто поливане бръмбарът отказа да върви. Момчето го побутна напред-назад, вдървената буболечка не помръдна. До обед все тъй неподвижен и след обед все тъй неподвижен, бръмбарът си остана тъй завинаги.
„Изглежда, есента няма да прилича на коза“, мислеше момчето. „Защото козата пасе трева и листа, но не закача бръмбара, нито го учи да сгуши предница в земята до жълтурчето и да не мърда преди обед, и след обед, и въобще винаги да не мърда… Есента сигурно ще е врабче. Защото врабчето гони бръмбара и тъй го уморява, че той вече не може да мръдне.“
Но един ден и жълтурчето повяхна, сякаш някой прехапа отдолу стеблото му. Момчето го поливаше, поливаше, а жълтурчето се снишаваше, полягаше, заспиваше… Момчето се замисли пак за есента: „Нито голяма коза, нито врабче ще е есента, а врабче, кацнало върху рогата на коза. Когато трябва да се опасе трева и жълтурче, пасе козата, а когато бръмбар трябва да се умори, намесва се врабчето.“
Този ден в училището на батко му имаше среща на родителите и всички се прибраха късно. Момчето тъкмо примъкваше един стол от ключ до ключ и палеше лампите. Не успя да скрие сандъчето под кревата.
— Ти пак не си купил хляб! — ядоса се майка му. — Оле, какъв е този сандък? Цял живот ли трябва да чистя след теб?
— Това не е сандък, а градинка — отбеляза момчето.
— С глупости се занимаваш — рече баща му, а си оставил самобръсначката ми неприбрана.
— Това не са глупости, а жълтурче, трева и бръмбар.
— Обаче всичко е измряло — поклати глава батко му. — Дори сандъкът е изгнил.
— Не е измряло, а е уморено и заспало! — брадичката на момчето потръпна. Поканиха го за вечеря, но то не отиде. Остана да зъзне над посърналата градинка…
След вечеря майка му извади от гардероба нова по-дебела пижама.
— Отивай да лягаш — обличаше го бързо и припряно, — баща ти ще изхвърли този боклук.
Още като влезе в пижамата момчето усети очите си затворени. Беше уморено, по-уморено от бръмбара, тревата и жълтурчето. Едва дочака луната, за да й каже: „Есента не може да прилича на врабче, кацнало между рогата на коза. Защото такова нещо не се е пъхало под кревата, а в сандъчето стана като навън… Как ли изглежда есента?“
После момчето заспа дълбоко, непробудно, мъчително и сладко. Изглежда есента е заспиване…