Как се утъпква път през снежната целина? Отпред върви човек, поти се и ругае, едва мести краката си и непрекъснато затъва в пухкавия сняг. Върви дълго и оставя след себе си неравни черни ями. Уморява се, ляга върху снега, свива си цигара и димът от махорката се стели на синьо облаче над блестящия бял сняг. Човекът вече е отминал нататък, а облачето продължава да виси там, където е почивал — въздухът е почти неподвижен. Пътищата винаги се прокарват в тихи дни, за да не засипят ветровете хорския труд. Човек сам си определя ориентирите в снежния безкрай — някоя скала или високо дърво; той насочва тялото си по снега както кърмчията лодката си по реката от нос към нос.
По прокараната тясна, несигурна следа се движат рамо до рамо в редица пет-шест души. Те стъпват покрай следата, но не в нея. Когато стигат до предварително набелязаното място, тръгват обратно и отново вървят така, че да утъпчат снежната целина, мястото, където още никой не е стъпил. Пътят е прокаран. По него могат да се движат хора; кервани от шейни, трактори. Ако хората бяха следвали точно стъпките на първия тръгнал, би се получила добре очертана, но едва проходима тясна пъртина, а не път — ями, по които да се върви е по-трудно, отколкото по целината. На първия му е най-тежко; когато остане без сили, на негово място излиза друг от челната петица. От тръгналите по следите всеки, дори най-дребният, най-слабият, трябва да стъпи на късче снежна целина, а не в чуждата следа. А с трактори и коне пътуват не писателите, а читателите.
Играеха на карти при забойния колар Наумов. Дежурните надзиратели никога не се отбиваха в бараката на коларите, като с право смятаха, че главното им задължение е да наблюдават осъдените по член петдесет и осми. А конете по принцип не се поверяваха на контрареволюционерите. Наистина, началниците-практици скришом мърмореха: така се лишаваха от най-добрите, най-съвестните работници, но в това отношение инструкцията бе ясна и категорична. С една дума, при коларите беше най-безопасно и апашите се събираха там за своите комарджийски двубои.
В десния ъгъл на бараката, върху долните нарове, бяха постлани шарени памучни одеяла. Към ъгловия стълб бе прикрепена с тел горяща „колимка“ — саморъчно направена лампа, която гори с бензинови пари. На капака на консервена кутия се запояват три-четири медни тръби — това е цялото приспособление. За да се запали лампата, върху капака се слагат горещи въглени, бензинът отвътре се нагрява, парите излизат по тръбичките и горят, запалени с кибритена клечка.
Върху одеялата имаше мръсна пухена възглавница, а от двете й страни седяха по бурятски с кръстосани крака партньорите — класическата поза на затворническата комарджийска битка. На възглавницата лежеше чисто ново тесте карти. Те не бяха обикновените, а изработени в затвора, майсторите по тази част ги правеха с необикновена бързина. За това е нужна хартия (каква да е книга), парче хляб (което да се сдъвче и да се прецеди през парцалче, за да се получи нишесте — за залепване на листовете), парче химически молив (вместо печатарско мастило) и нож (за изрязване шаблоните на боите, както и на самите карти).
Днешните бяха току-що направени от едно томче на Виктор Юго — вчера някой бе забравил книгата в канцеларията. Хартията беше плътна, дебела — не се наложи отделните листове да се слепват, както се прави, когато хартията е по-тънка. По време на честите обиски химическите моливи неумолимо се изземват. Отнемат ги и при проверките на получените колети. Това се прави не само с цел да се „пресече“ възможността за изготвяне на документи и печати(такива художници имаше много), но и за да бъде унищожено всичко, което би могло да съперничи на държавния монопол върху картите. От химическите моливи се прави мастило и през изрязаните шаблони се нанасят рисунките — дами, валета, десетки от всички бои… Те не се различават по цвят, пък и играчите нямат нужда от това. На вале пика например съответства изображение на пики в двата противоположни ъгъла на картата. Разположението и формата на рисунката не са се променяли от столетия: умението със собствените си ръце да направиш тесте карти е част от „рицарското“ възпитание на младия апашор.
Единият от играчите потупваше тестето с незнаещите що е труд тънки, бели пръсти на мръсната си ръка. Нокътят на кутрето му беше неестествено дълъг — също апашки шик, както и „фиксите“ — златни, тоест бронзови коронки, поставяни върху съвсем здрави зъби. Дори имаше майстори — самозвани зъботехници, те добре припечелваха от изработването на такива коронки, които винаги се търсеха много. Що се отнася до ноктите, в бита на „престъпния свят“ би навлязло и лакирането, ако имаше откъде да се намери лак в условията на затвора. Един такъв добре гледан жълт нокът проблясваше като скъпоценен камък. Притежателят на този нокът прокарваше лявата си ръка през светлите си лепкави, мръсни коси. Имаше грижливо поддържан алаброс. Ниско чело без нито една бръчица, жълти рошави вежди, малки устица. Всичко това придаваше на физиономията му важното качество за външността на един крадец — да е незабележим. Човек го поглежда и начаса го забравя, чертите му се губят, а при нова среща не можеш да го познаеш. Това беше Севочка, прочутият познавач на „терцата“, „щоса“ и „бурата“ — трите класически игри на карти, вдъхновеният тълкувател на хилядите картоиграчески правила, чието строго спазване е задължително в едно истинско сражение. За него казваха, че е прекрасен „фаткаджия“, тоест демонстрира умение и ловкост на мошеник. Разбира се, че беше такъв: честната апашка игра е именно игра на надлъгване; наблюдавай и разобличавай противника си — това е твое право; но умей да го излъжеш и ти, умей да „докажеш“ съмнителната си печалба.
Играят винаги двама един срещу един. Никой от майсторите не се унижаваше да участва в групови игри от сорта на „двадесет и едно“. Не се страхуват да играят срещу силни „фаткаджии“ — също както в шаха, където истинският боец търси най-силния противник.
Партньор на Севочка беше самият Наумов, бригадиът на коларите. Той беше по-възрастен от противника (впрочем на колко ли години беше Севочка — на двадесег, на тридесет, на четиридесет?) — с черна коса и с толкова страдалчески израз на черните си, дълбоко хлътнали очи, че ако не знаех, че е крадец по влаковете на Кубан, бих го взел за някой странник — монах или член на известната секта „Господ знае“, секта, която съществува в лагерите ни вече десетки години. Това впечатление се засилваше при вида на гайтана с калаеното кръстче, което висеше на врата му — яката на ризата му беше разкопчана. Кръстчето в никакъв случай не бе кощунствена шега, каприз или някаква импровизация. По онова време всички криминални носеха на вратовете си пиринчени кръстчета — това беше опознавателният знак на ордена, нещо като татуировката.
През двадесетте години криминалните ходеха с фуражки, преди това — с „капитанки“. През четиридесетте години през зимата носеха „кубанки“, подгъваха кончовете на валенките си, а на вратовете си провесваха кръстчета. Те обикновено са гладки, но ако се случи някой художник, карат го да рисува с игла по кръста любимите теми: сърце, карта, кръст, голо женско тяло… Кръстът на Наумов беше гладък. Висеше на тъмната му разголена гръд и отчасти закриваше синята татуировка — цитат от Есенин, единственият поет, признат и канонизиран от „престъпния свят“:
Как малко път съм извървял,
как много съм направил грешки.
— Какво залагаш? — процеди през зъби Севочка с безкрайно презрение — това също се смяташе за добър тон в началото на играта.
— Ето. Ей тия парцали… — Наумов се потупа по раменете.
— Давам за тях петстотин — оцени ги Севочка.
В отговор се разнесоха псувни — гръмогласни, до девето коляно, които трябваше да убедят противника в много по-високата стойност на вещите. Наобиколилите ги зрители търпеливо чакаха края на тази традиционна увертюра. Севочка не се предаде, той псуваше още по-язвително, като гледаше да подбие цената. Най-сетне дрехите бяха оценени за хиляда рубли. От своя страна Севочка „разиграваше“ няколко износени пуловера. След като и те бяха оценени и хвърлени на одеялото, Севочка разбърка картите.
Ние с Гаркунов — бивш текстилен инженер — режехме дърва за бараката на Наумов. Това беше нощна работа — след смяната в забоя трябваше да се нарежат или нацепят дърва за едно денонощие. Отивахме при коларите веднага след вечеря — тук беше по-топло, отколкото в нашата барака. След като свършехме работата, дневалният на Наумов ни сипваше в канчетата студена чорба — остатъците от единственото и постоянно блюдо, което в менюто на стола се наричаше „украински галушки“, и ни даваше по парче хляб. Сядахме на пода в някой ъгъл и бързо изяждахме изкараното. Ядяхме в пълен мрак — бензиновите лампи в бараката осветяваха бойното поле на картоиграчите, но според точните наблюдения на старите затворници „човек все ще си улучи устата“. Сега гледахме как играят Севочка и Наумов.
Наумов загуби „парцалите“ си. Панталонът и сакото лежаха върху одеялото на Севочка. Разиграваше се възглавницата. Нокътят на Севочка чертаеше във въздуха сложни фигури. Картите ту изчезваха в дланта му, ту отново се появяваха. Наумов седеше само по фланелка — сатенената рубашка беше заминала при панталона. Нечии услужливи ръце го наметнаха с една памуклийка, но той я свали с рязко движение на раменете си. Изведнъж всички притихнаха. Севочка спокойно почесваше възглавницата с нокътя си.
— Залагам одеялото — с дрезгав глас рече Наумов.
— Двеста — отвърна му безразлично Севочка.
— Хиляда, копеле! — изкрещя Наумов.
— Отде накъде? Това не е вещ! Чист боклук — възпротиви се Севочка. — Само заради теб — залагам триста.
Сражението продължи. Според правилата битката не може да бъде прекратена, докато партньорът все още има какво да залага.
— Залагам валенките.
— На валенки не играя — твърдо каза Севочка. — Не ща държавни парцали.
Срещу няколко рубли замина една украинска кърпа за ръце с бродирани петли, табакера с профила на Гогол — всичко отиваше при Севочка. През тъмната кожа на бузите на Наумов изби ярка червенина.
— На вересия — раболепно рече той.
— Изтрябвало ми е — веднага отвърна Севочка и, без да се обръща, протегна назад ръка — между пръстите му тутакси се озова запалена цигара от махорка. Севочка дръпна и се разкашля.
— Изтрябвало ми е да ти давам на вересия. Нови затворници не се очакват — откъде ще ми се издължиш? От конвоя ли ще вземеш?
Според „законите“ Севочка не беше длъжен да се съгласи да играе на „вересия“, на доверие, но не искаше да обиди Наумов, да го лиши от последния шанс да си върне загубеното.
— За сто — бавно каза той. — Давам ти един час време да се разплатиш.
— Раздай картите.
Наумов намести кръстчето върху шията си и седна. Спечели си обратно одеялото, възглавницата, панталона — и отново загуби всичко.
— Що не направите малко чифир — рече Севочка, докато прибираше спечелените неща в големия си шперплатов куфар. — Ще почакам.
— Хайде, момчета — каза и Наумов. Ставаше дума за една необикновена северна напитка — силен чай, когато в малко канче се запарват петдесет и повече грама чай. Напитката е много горчива, пие се на малки глътки, като се замезва със солена риба. Тя прогонва съня и затова е на почит сред криминалните и шофьорите, които на Север правят много продължителни курсове. Това питие би трябвало да действа разрушително на сърцето, но аз познавах дългогодишни чифиристи, които го пиеха почти без последствия. Севочка отпи глътка от канчето, което му бяха подали.
Тежкият черен поглед на Наумов обхождаше хората. Косата му беше разрошена. Погледът му стигна до мен и спря.
В мозъка на Наумов проблясна някаква мисъл.
— Я ела насам.
Излязох на светлото.
— Свали ватенката.
Вече беше ясно какво смяташе да прави и всички следяха с интерес това, което ставаше.
Под ватенката си имах само затворнически долни дрехи — фланели ни бяха раздали преди около две години и моята отдавна беше изгнила. Облякох се.
— Излез ти — рече Наумов и посочи към Гаркунов. Той се съблече. Лицето му побеля. Под мръсната си фланела имаше вълнен пуловер — това беше последното, което бе получил от жена си преди да тръгне на далечен път, и знаех колко много го пазеше — след като го изпереше в банята, го сушеше направо върху тялото си, нито за миг не го изпускаше от ръцете си — веднага щяха да му го откраднат.
— Съблечи го — рече Наумов.
Севочка одобрително размаха пръст — вълнените вещи се ценяха. Ако го даде да го изперат и да го попарят — да измрат въшките, — би могъл и той да го носи, беше с красиви шарки.
— Няма да го съблека — дрезгаво каза Гаркунов. — Само заедно с кожата си…
Нахвърлиха се върху него и го събориха.
— Хапеш, а! — извика някой.
Гаркунов бавно се надигна, като бършеше с ръкав кръвта от лицето си. И веднага Сашка, дневалният на Наумов, същият Сашка, който преди час ни сипа „супичка“, задето му бяхме нарязали дървата, леко приклекна и измъкна нещо от кончова на валенката си. Сетне протегна ръка към Гаркунов, той изхлипа и взе да пада на една страна.
— Нямаше ли друг начин? — развика се Севочка.
В бледата светлина на бензиновата лампа се виждаше как лицето на Гаркунов посивя.
Сашка разпери ръцете на убития, разкъса фланелата му и свали пуловера. Преждата беше червена и кръвта едва личеше по нея. Внимателно, за да не си изцапа пръстите, Севочка сгъна пуловера в шперплатовия си куфар. Играта свърши и можех да си вървя. Трябваше да си търся вече друг партньор за рязане на дърва.
Вечерята свърши. Глебов спокойно облиза паницата си, грижливо смете трохите от масата в лявата си длан, приближи я до устата си и, внимателно ги обра с език. Без да преглъща, усещаше как слюнката в устата му обилно и жадно покрива миниатюрното залъче хляб. Той не би могъл да каже дали му е вкусно. Вкусът е нещо друго, прекалено бледо в сравнение с това страстно до самозабрава усещане, което дава храната. Не бързаше да преглъща — хлябът сам се топеше, топеше се бързо.
Хлътналите, искрящи очи на Багрецов непрекъснато го гледаха в устата — никой нямаше толкова силна воля, че да свали поглед от храната, която изчезваше в устата на някой друг. Глебов преглътна и Багрецов веднага премести очи към хоризонта — към голямата оранжева луна, изпълзяваща на небосклона.
— Време е — рече Багрецов. Двамата мълчаливо тръгнаха по пътечката към скалата и се изкачиха на една издатина, която опасваше хълма — макар слънцето да беше залязло съвсем наскоро, камъните, които през деня пареха краката през подметките на гумените галоши, сега бяха студени. Глебов си закопча ватенката. Ходенето не можеше да го стопли.
— Още много ли има? — шепнешком попита той.
— Много — тихо отвърна Багрецов.
Седнаха да си починат. Нямаше за какво да си говорят, нито пък за какво да мислят — всичко беше просто и ясно. На площадката в края на издатината имаше купища разхвърлени камъни, скубан, изсъхнал мъх.
— И сам щях да се справя — подсмихна се Багрецов, — но с компания е по-весело. Пък и нали си стар приятел…
Бяха го докарали с един параход миналата година.
Багрецов спря:
— Трябва да легнем, ще ни видят.
Легнаха и започнаха да отместват камъните. Големи — такива, че да не се справят с тях двамина — нямаше, тъй като хората, които ги бяха нахвърляли тук сутринта, не бяха по-силни от Глебов.
Багрецов тихо изруга. Беше си одраскал пръста, потече му кръв. Той посипа раната с пясък, издърпа парче вата от памуклийката си, натисна с нея — кръвта не спираше.
— Съсирването е слабо — равнодушно рече Глебов.
— Ти да не си лекар? — попита го Багрецов, докато си изсмукваше кръвта.
Глебов мълчеше. Времето, когато беше лекар, му се струваше страшно далечно. А и изобщо било ли е някога? Прекалено често онзи свят, отвъд планините и моретата, му се струваше като някакъв сън, като измислица. Реални бяха минутата, часът, денят от ставането до отбоя — за след това не мислеше, нямаше сили да мисли. Както и всички останали.
Не знаеше миналото на хората, които го заобикаляха, то не го интересуваше. Впрочем, ако утре Багрецов му кажеше, че е доктор по философия или маршал от авиацията, Глебов щеше да му повярва, без да се замисля. Самият той бил ли е някога лекар? Липсваше му не само автоматизмът на съжденията, но и автоматизмът на наблюденията. Глебов виждаше как Багрецов смуче кръвта от мръсния си пръст, но не му каза нищо. Това само се плъзна в съзнанието му, ала той не можеше да намери в себе си воля да отговори, а не се и опитваше. Съзнанието, което все още притежаваше и което може би не беше вече съзнание на човек, имаше прекалено малко възможности и сега беше насочено само към едно — по-бързото разчистване на камъните.
— Дълбочка ще е, а? — попита Глебов, когато легнаха да починат.
— Как може да е дълбока? — рече Багрецов.
И Глебов разбра, че е задал глупав въпрос и че ямата наистина няма как да е дълбока.
— Готово — каза Багрецов. Той докосна подалия се човешки пръст. Палецът на крака стърчеше изпод камъните и се виждаше много добре на лунната светлина. Не приличаше на пръстите на Глебов или на Багрецов, но не защото беше безжизнен и вкочанен — точно по това той почти не се различаваше. Нокътят на този мъртъв пръст беше изрязан, самият той бе по-пълен и по-мек от пръста на Глебов. Те бързо отместиха камъните, с които беше затрупано тялото.
— Съвсем млад е — рече Багрецов.
Двамата с мъка издърпаха трупа за краката.
— Я колко е як — каза Глебов, като едва дишаше.
— Ако не беше толкова як — рече Багрецов, — щяха да го погребат както ни погребват нас и нямаше да трябва днес да идваме тук.
Те изправиха ръцете на трупа и му съблякоха ризата.
— А долните му гащи са съвсем нови — със задоволство произнесе Багрецов.
Смъкнаха ги и тях. Глебов напъха бельото под ватенката си.
— Направо си го облечи — посъветва го Багрецов.
— Не, не искам — измърмори Глебов.
Те върнаха мъртвеца обратно в гроба и го затрупаха с камъните.
Синята светлина на изгрялата луна лежеше върху земята, върху рядката гора, показваше всяка издутина, всяко дърво по особен начин, не както през деня. Всичко изглеждаше по свой начин истинско, но различно от дневното. Това беше нещо като втори, нощен облик на света.
Бельото на мъртвеца се стопли в пазвата на Глебов и вече не му изглеждаше чуждо.
— Да имаше да запалим — мечтателно произнесе Глебов.
— Утре ще запалиш.
Багрецов се усмихваше. Утре щяха да продадат бельото, да го сменят за хляб, може би ще успеят да се сдобият дори с малко тютюн…
Денонощно имаше толкова гъста бяла мъгла, че на две крачки дори не можеше да се види човек. Впрочем не им се налагаше да ходят сами далеч. Малкото посоки — столът, болницата, портала — се налучкваха по кой знае как придобития инстинкт, подобен на чувството за посока, което имат животните и което при подходящи условия се събужда и у човека.
Не показваха термометъра на работниците, но от това нямаше и нужда — трябваше да излизат на работа независимо от студа навън. Освен това старите затворници почти съвсем точно определяха температурата без термометър: ако от студа има мъглица, значи е минус 40; ако при дишане издишваш въздуха шумно, но без затруднение — температурата е минус 45; ако дишането е шумно, но със задъхване — минус 50. При температура минус 55 градуса плюнката замръзва във въздуха. Плюнките ни замръзваха във въздуха вече две седмици.
Всяка сутрин Поташников се събуждаше с надеждата студът да е понамалял; от опита през миналата зима знаеше, че колкото и да е ниска температурата, за да се почувства топлина е важно да има рязка промяна, контраст. Ако студът спадне изведнъж макар и до минус 40–45 градуса, ден-два човек ще има чувството, че е топло, а за повече от два дни напред нямаше смисъл да се кроят планове.
Ала студът не намаляваше и Поташников разбираше, че няма да издържи. Закуската даваше сили най-много за един час работа, сетне идваше умората и студът го пронизваше до „мозъка на костите“ — този народен израз съвсем не беше метафора. Можеше само да размахва инструмента и да подскача от крак на крак, за да не замръзне до обяд. Топлото ядене — прословутата „чорба“ и двете лъжици каша — слабо възстановяваше силите, но все пак стопляше. И отново силите за работа стигаха за час, след което Поташников не знаеше какво желае — дали да се стопли, или просто да легне на острите ледени камъни и да умре. Все пак денят свършваше и след вечерята, когато пийнеше вода и хапнеше хляба, който нито един работник не ядеше в стола заедно със супата, а си го отнасяше в бараката, Поташников на часа лягаше да спи.
Спеше, естествено, на горните нарове — долу беше като в ледена изба и онези, чиито места бяха там, половината нощ стояха до печката, като се редуваха да я прегръщат — тя едва топлеше. Дървата все не стигаха — след работа трябваше да ги влачат четири километра и всички гледаха по някакъв начин да се измъкнат от това задължение. Горе беше по-топло, макар, разбира се, хората да спяха с дрехите, с които работеха — с шапки, ватенки, памуклийки и ватени панталони. Горе беше по-поносимо, но и там косите на човек замръзваха за възглавницата.
Поташников усещаше как силите му намаляват с всеки изминал ден. Той, мъж на тридесет години, вече с мъка се качваше на горните нарове, с мъка слизаше оттам. Вчера умря съседът му, просто умря, не се събуди, и никой не се заинтересува от какво е починал, сякаш причината беше само една, добре известна на всички. Дневалният се радваше, че това бе станало не вечерта, а призори — дажбата на умрелия оставаше за него. Всички разбираха това, а Поташников събра смелост и се приближи: „Отчупи ми една коричка“, след което последваха такива псувни, каквито може да се чуят само от човек, който е бил слаб, а сега е силен и знае, че може да ругае безнаказано. Само в извънредни ситуации слабият Може да псува силния, това е смелостта на отчаянието. Поташников замълча и се отдалечи.
Трябваше да направи нещо, да измисли нещо с изтощения си мозък. Или да умре. Не се страхуваше от смъртта. Но имаше едно огромно тайно желание, някакво последно упорство — да умре в болница, на застлано легло, заобиколен от вниманието на други хора, нищо, че това внимание ще е по задължение, но да не е навън, на студа, да не е в бараката, под ботушите, сред псувните, мръсотията и пълното равнодушие на околните. Не винеше хората за безразличието им. Отдавна беше разбрал откъде идва тази душевна тъпота и студенина. Студът, същият студ, който караше плюнката да замръзва във въздуха, беше се добрал и до човешката душа. Щом от студа можеха да се вдървят костите, да се екове и да затъпее мозъкът, значи можеше да се вцепени и душата. На студа не можеше да се мисли за нищо. Всичко бе много просто. От студа и глада мозъкът се захранваше зле, мозъчните клетки изсъхваха — това бе явен материален процес и един Господ знае дали този процес беше обратим, както се казва в медицината, подобно на измръзването, или разрушенията бяха окончателни. Същото ставаше и с душата — тя измръзваше, свиваше се и може би щеше да си остане студена за вечни времена. Всички тези мисли Поташников ги имаше в главата си отпреди — сега не беше останало нищо друго освен желанието да издържи, да оцелее и на този студ.
Разбира се, трябваше по-рано да потърси спасителни изходи. Те не бяха много. Можеше да стане бригадир или надзирател, изобщо да се навърта край началството. Или край кухнята. Но за там имаше стотици конкуренти, а да стане бригадир Поташников се бе отказал още преди една година, беше си дал дума да не насилва тук чуждата човешка воля. Не искаше дори заради собствения си живот умиращите му другари да хвърлят в лицето му предсмъртните си проклятия. От ден на ден Поташников чакаше смъртта и като че ли този ден бе наближил.
След като изгълта паницата топла чорба и вече привързваше хляба, той едва се домъкна до мястото, където работеха. Бригадата се беше строила и покрай редиците вървеше някакъв дебел червендалест човек с еленова шапка, меки якутски ботуши от същата кожа и бяла полушубка. Той се взираше в изтощените, мръсни, равнодушни лица на работниците. Хората пристъпваха от крак на крак в очакване на края на тази извънредна задръжка. Тук беше и бригадирът, който почтително говореше нещо на човека с еленовата шапка.
— Аз пък ви уверявам, Александър Евгениевич, че при мен няма такива хора. Идете при Соболев, при криминалните, та това тук са все интелигенция, Александър Евгениевич — само грижи ми създават.
Човекът с еленовата шапка престана да разглежда хората и се извърна към бригадира.
— Вие не си познавате хората, не искате да ги познавате, не желаете да ни помагате — рече с пресипнал глас.
— Ваша воля, Александър Евгениевич.
— Ето, гледай. Ей, момчета, внимание. — Човекът с еленовата шапка застана пред бригадата. — Управлението има нужда от дърводелци — да правят тарги за изнасяне на пръстта.
Всички мълчаха.
— Виждате ли, Александър Евгениевич — зашепна бригадирът.
Изведнъж Поташников чу собствения си глас:
— Аз. Аз съм дърводелец — и направи крачка напред.
На десния фланг пред строя излезе още един човек. Поташников го познаваше — това бе Григориев.
— Е — онзи с еленовата шапка се обърна към бригадира. — Видя ли се какъв си загубеняк и некадърник. Момчета, хайде след мен.
Поташников и Григориев се помъкнаха подире му. Той спря.
— Ако ще се влачим така — изхриптя — и до обед няма да стигнем. Ще направим следното. Аз ще избързам, а вие елате в дърводелската работилница при техническия ръководител Сергеев. Знаете ли къде се намира?
— Знаем, знаем — провикна се Григориев. — Моля ви, почерпете ни с по една цигара.
— Позната молба — измърмори през зъби човекът с еленовата шапка и без да вади кутията от джоба си, измъкна две цигари.
Поташников вървеше отпред и мислеше напрегнато. Днес ще бъде на топло в работилницата — ще точи брадвата и ще й прави дръжка. И ще чапрази триона. Няма да бърза. До обяд ще получават инструментите — ще ги изписват, ще търсят склададжията. А надвечер, когато стане ясно, че не може да направи дръжка за брадвата и не умее да чапрази триона, ще го изгонят и утре ще се върне в бригадата. Но днес ще е на топло. Дори може би и утре, и вдругиден ще остане там, ако Григориев е дърводелец. Ще му помага. Зимата е към своя край. Лятото, краткото лято някак си ще го изкара.
Поташников спря да изчака Григориев.
— Дали си, такова, работил като дърводелец? — попита той, задъхан от внезапно обзелата го надежда.
— Аз, виждаш ли, съм аспирант от московския филологически институт — весело рече онзи. — Мисля, че всеки, който има висше образование, при това хуманитарно, е длъжен да може да издяла една топоришка и да реже с трион. Още повече, че това ще се върши до гореща печка.
— Значи и ти…
— Нищо не значи. Два дни ще можем да ги лъжем, а после — да става каквото ще.
— Ще можем да ги излъжем само за един ден. Утре ще ни върнат в бригадата.
— Няма. За един ден не ще могат да ни зачислят в дърводелската работилница. Нали ще трябва да се подадат сведения, списъци. После пък да ни отчисляват…
С общи усилия двамата едва успяха да открехнат замръзналата врата. По средата на работилницата бумтеше нажежена до червено печка и петима дърводелци работеха на тезгяхите си без ватенки и без шапки. Новодошлите коленичиха пред отворената вратичка на печката, пред божеството на огъня, един от първите богове на човечеството. Свалиха ръкавиците си, простряха ръце към топлината, пъхаха ги направо в пламъците. Многократно измръзвалите им пръсти, загубили чувствителността си, не усетиха веднага топлината. След минута двамата си свалиха шапките и разкопчаха ватенките си, без да се изправят.
— За какво сте дошли? — попита ги навъсено един от майсторите.
— Дърводелци сме. Ще работим тук — каза Григориев.
— По нареждане на Александър Евгениевич — побърза да прибави Поташников.
— Значи за вас ми каза техническият да ви дам брадви — рече Арнштрьом, възрастният склададжия, който дялаше в ъгъла дръжки за лопати.
— За нас, за нас…
— Вземете — рече им той, като ги огледа с недоверие. — Ето ви две брадви, трион и чапразило. После да ми го върнете. На ви моята брадва да си издялате две топоришки — Арнштрьом се усмихна. — Дневната норма е тридесет парчета — рече.
Григориев взе чуканчето от ръцете му и започна да го дялка. Чу се свирката за обяд. Арнштрьом не понечи да се облича, а мълчаливо го гледаше как работи.
— Сега ти — каза на Поташников.
Той постави чуканчето на дръвника, взе брадвата от Григориев и започна да дяла.
— Достатъчно — рече Арнштрьом.
Дърводелците вече бяха отишли да обядват и в работилницата нямаше никой освен тях тримата.
— Вземете две от моите топоришки и ги сложете на брадвите си. — Той ги подаде на Григориев. — Вземете да точите триона. Днес и утре се топлете край печката. Вдругиден се върнете там, откъдето сте дошли. Ето ви парче хляб за обяда.
Тези два дни те се топлиха до печката, а на третия температурата се качи до минус 30 градуса — зимата вече свършваше.
Вечерта, докато прибираше рулетката, надзирателят каза, че на другия ден Дугаев ще получи самостоятелна норма. Бригадирът, който стоеше до него и го молеше да му даде назаем „десетина кубика до вдругиден“, внезапно млъкна и втренчи поглед във вечерницата, която бе започнала да блещука над хълма. Баранов, с когото работеше Дугаев и който сега помагаше на надзирателя да мери извършената работа, взе лопатата и започна да стърже с нея по отдавна почистения забой.
Дугаев беше на двадесет и три години и всичко, което виждаше и чуваше тук, повече го учудваше, отколкото плашеше.
Бригадата се събра на проверка, предаде инструментите и се запъти към бараката в неравен арестантски строй. Свършил бе тежкият ден. В стола Дугаев, без да сяда, изпи направо от паницата си порцията рядка булгурена чорба. Пушеше му се. Огледа се с надежда да си изпроси от някого фас. На перваза на прозореца Баранов бе обърнал наопаки кесията си за тютюн и изгребваше върху една хартийка трошичките махорка. След като ги събра внимателно, Баранов си сви тъничка цигара и я подаде на Дугаев.
— Пуши и ми остави малко — предложи той.
Дугаев се учуди — с Баранов не бяха приятели. Впрочем при глад, студ и безсъние не се ражда никакво приятелство и Дугаев въпреки младостта си разбираше цялата несъстоятелност на поговорката за приятелството, което се проверявало в нужда. За да бъде едно приятелство истинско, трябва здравите му основи да са положени тогава, когато условията, битът още не са стигнали крайната граница, отвъд която в човека не остава нищо човешко, а има само недоверие, злоба и лъжа. Дугаев добре помнеше северната поговорка — трите арестантски заповеди: не вярвай, не се бой и не моли…
Дугаев жадно погълна сладкия дим от махорката, зави му се свят.
— Губя сили — рече той.
Баранов не каза нищо.
Дугаев се върна в бараката, легна и затвори очи. Напоследък спеше лошо, гладът му пречеше. Сънуваше много мъчителни сънища — самуни хляб, мазни чорби, от които се издигаше пара… Бавно се унасяше и въпреки това половин час преди сигнала за ставане вече беше отворил очи.
Бригадата пристигна на участъка. Всички се пръснаха по изкопите си.
— А ти почакай — рече бригадирът на Дугаев. — Надзирателят ще ти каже къде да работиш.
Дугаев седна на земята. Бе до такава степен уморен, че се отнасяше с пълно безразличие към всяка промяна в съдбата си.
По дъските затрополиха първите колички, лопатите застъргаха по камъка.
— Ела — каза му надзирателят. — Това ще е твоето място. — Той измери кубатурата на забоя и сложи знак — парче кварц.
— Дотук — рече той. Ще ти подложат дъска до голямата настилка. Ще караш там, където и другите. Ето ти лопата, кирка, лост, количка — започвай.
Дугаев послушно започна работа.
„Още по-добре“ — мислеше си той. Поне никой нямаше да мърмори, че работи лошо. Бившите орачи не бяха длъжни да разбират и да знаят, че е новак, че веднага след училище е продължил да учи в университета, а университетската скамейка я беше сменил с този забой. Всеки сам за себе си. Те не са длъжни, не трябва да разбират, че отдавна вече е изтощен и гладен, че не умее да краде. Умението да крадеш беше главната северна добродетел във всичките й разновидности, като се започне от хляба на другаря и се свърши с надписването на премии за началството в размер на хиляди рубли за несъществуващи, измислени постижения. Никой не се интересуваше, че Дугаев не може да издържи 16-часовия работен ден.
Дугаев караше, къртеше, товареше, отново караше и пак къртеше и товареше.
След обедната почивка надзирателят дойде, погледна какво е свършил и мълком си отиде… Дугаев отново къртеше и товареше. До парчето кварц оставаше още много.
Вечерта надзирателят отново се появи и размота рулетката си. Премери изработеното от Дугаев.
— Двадесет и пет процента — рече той и го погледна.
— Двадесет и пет процента. Чуваш ли?
— Чувам — отвърна Дугаев.
Цифрата го учуди. Работата беше толкова тежка, лопатата загребваше толкова малко камък, толкова тежко бе да се блъска с кирката. Цифрата — двадесет и пет процента от нормата — му се стори много голяма. Чувстваше тъпа болка в прасците, от бутането на количката непоносимо го боляха ръцете, раменете, главата. Гладът отдавна го беше напуснал. Ядеше, защото виждаше как ядат другите и нещо му подсказваше — трябва да се яде. Но не беше гладен.
— Е, какво пък — рече надзирателят преди да си тръгне. — Остани си със здраве.
Вечерта извикаха Дугаев при следователя. Отговори на четири въпроса: име, презиме, по кой член е осъден и срокът на присъдата. Четири въпроса, на които арестантът отговаря по тридесет пъти на ден. После Дугаев отиде да спи. На другия ден пак работеше с бригадата, заедно с Баранов, а след още един ден през нощта войниците го поведоха зад конната база, по една горска пътечка към мястото, където висока ограда с бодлива тел почти преграждаше някаква малка клисура и откъдето нощем долиташе далечно боботене на трактори. И когато разбра каква е работата, Дугаев съжали, че нахалост бе работил, залудо се беше мъчил през този последен ден.
Колетите ги даваха в стаята на дежурния. Бригадирът удостоверяваше личността на получателя. Шперплатът се чупеше и пращеше по свой начин, по шперплатски. Тукашните дървета се прекършваха другояче, крещяха с по-други гласове. Зад направената от пейки ограда хора с чисти ръце и с прекалено чиста военна униформа отваряха, проверяваха, разтърсваха, предаваха. Сандъците на колетите, едва оцелели след многомесечното пътуване, умело подхвърлени, падаха на пода и се разтрошаваха. Късове захар, сушени плодове, изгнил лук, смачкани пачки тютюн се пръсваха по пода. Никой не събираше нападалите неща: Собствениците на колетите не протестираха — да получиш колет беше чудо на чудесата.
До стаята на дежурната смяна стояха конвойни с пушки в ръцете, в бялата, мразовита мъгла се движеха някакви непознати фигури.
Стоях до стената и си чаках реда. Ей тия синкави парчета — това не е лед! Това е захар! Захар! Захар! Ще мине още един час и ще ги държа в ръцете си и те няма да се топят. Ще се топят само в устата. Едно такова голямо парче ще ми стигне за два, за три пъти.
Ами махорката! Собствена махорка! Махорка от континента, ярославска „Белка“ или „Кременчуг № 2“. Ще пуша и ще черпя всички, всички, и най-напред онези, на които бях допушвал цигарите през цялата тази година. Махорка от континента! Та на нас тук ни даваха дажби тютюн, иззети от армейските складове поради изтичане на срока на годност, една авантюра от гигантски мащаб — всички продукти на лагерите бяха с изтекъл „срок на годност“. Но сега ще пуша истинска махорка. Дори жена ми да не знае, че трябва да прати по-силен тютюн — ще й подскажат.
— Име?
Сандъкът се разцепи и отвътре се изсипаха сушени сливи, кожести сушени сливи. А къде е захарта? Пък и сливите са две-три шепи…
— Пращат ти ботуши! Авиационни ботуши! Ха-ха-ха! С каучукови подметки! Ха-ха-ха! Като на началника на мината! Дръж, вземи ги!
Стоях объркан. За какво са ми? С ботуши тук можеше да се ходи само в празничен ден, но нямаше празници. Де да бяха от мека еленова кожа или обикновени валейки. Авиационни ботуши — това беше прекалено разкошно… Не се полагаше. Пък и…
— Ей, ти — нечия ръка докосна рамото ми.
Извърнах се така, че да виждам и ботушите, и сандъка, на дъното на който имаше малко сушени сливи, и началството, и лицето на човека, който ме държеше за рамото. Беше Андрей Бойко, нашият десетник.
А той бързо ми шепнеше:
— Продай ми ботушите. Ще ти платя. Сто рубли. Иначе дори до бараката няма да стигнеш — тия ще ти ги измъкнат, ще ти ги вземат — и той посочи с пръст към бялата мъгла. — А и в бараката ще ти ги откраднат. Още нощес.
„Крадеца ще го пратиш ти“ — помислих си.
— Дадено, давай парите.
— Виждаш ли какъв съм! — Бойко отброи банкнотите. — Не те лъжа, не съм като другите. Казах сто и ти давам сто. — Той се страхуваше, че се е минал.
Сгънах мръсните хартийки на четири, на осем и ги скрих в джоба на панталона си. Сушените сливи ги пресипах във ватенката си — отдавна бях откъснал джобовете й, за да направя от тях кесии за тютюн.
Ще си купя масло! Цял килограм масло! И ще го ям с хляба, с чорбата, с кашата. И захар! И ще взема от някого една чанта — торбичка с нанизана връв. Тя е задължителна за всеки що-годе приличен затворник — „левак“. Криминалните не ходят с торбички.
Върнах се в бараката. Всички лежаха по наровете, само Ефремов седеше с ръце върху изстиналата печка, насочил лице към изчезващата топлина, като не смееше да се изправи, да се откъсне от печката.
— Защо не я напалиш?
Приближи се дневалният.
— Негов ред е да дежури! Бригадирът рече: да ги търси където ще, но дърва да има. Все едно няма да ти дам да спиш. Върви, докато не е станало късно.
Ефремов се измъкна през вратата на бараката.
— Къде ти е колета?
— Сбъркали са…
Хукнах към лавката. Шапаренко, лавкаджията, още продаваше. Вътре нямаше никой.
— Шапаренко, искам хляб и масло.
— Ще ме съсипеш ти мене.
— Ето, вземи колкото трябва.
— Виждаш ли колко пари имам? — отвърна ми Шапаренко. — Какво може да даде „фитил“ като теб? Взимай хляба и маслото и изчезвай.
Забравих да поискам захар. Маслото — килограм. Хлябът също. Ще отида при Семьон Шейнин. Той беше бивш референт на Киров, по онова време още не го бяха разстреляли. Някога бяхме работили заедно, в една бригада, ала съдбата ни раздели.
Шейнин беше в бараката.
— Идвай да ядем. Масло, хляб.
Гладните му очи заблестяха.
— Сега ще донеса вряла вода…
— Няма нужда!
— Не, ей-сега. — И той изчезна.
Тутакси някой ме удари по главата с нещо тежко и когато дойдох на себе си и скочих, торбичката я нямаше. Всички стояха по местата си и ме гледаха със злобна радост. Развлечението беше първокласно. В такива случаи се радваха двойно: първо, на някой му е зле; второ — не ми е зле на мен. Това не беше завист, не…
Не плаках. Едва се бях спасил. Оттогава минаха тридесет години, а прекрасно си спомням полутъмната барака, злобните, радостни лица на другарите ми, яката цепеница на пода, бледите бузи на Шейнин.
Върнах се в лавката. Не молех за масло, нито за захар. Изпросих си малко хляб, прибрах се в бараката, разтопих едно канче сняг и започнах да варя сливите.
Бараката вече спеше: стенеше, хъркаше и кашляше. На печката варяхме трима, всеки своето: Свинцов възваряваше кора хляб, която беше запазил от обяда си, за да я изяде размекната, гореща, след което да изпие лакомо врялата снежна вода, миришеща на дъжд и хляб. А Губарев беше натъпкал котелката си със замръзнало зеле — щастливец и хитрец. Зелето миришеше на украински от вкусен по-вкусен борш! А аз варях сините сливи от колета. И тримата не можехме да не гледаме в чуждите съдинки.
Някой отвори с ритник вратата на бараката. От облака пара се появиха двама военни. Единият, по-младият, беше началникът на лагера Коваленко, другият, по-възрастният, началникът на мината Рябов. Рябов беше с авиационни ботуши — с моите ботуши! С мъка съобразих, че греша, че те са си неговите.
Коваленко се втурна към печката, като размахваше кирката, която носеше със себе си.
— Пак котелки! Сега ще ви дам аз едни котелки! Ще ви науча как се цапа!
Той катурна котелките със супата от кората хляб и със зелевите листа, със сливите, и проби с кирката дъната им.
Рябов си топлеше ръцете на кюнците.
— Щом има котелки, значи има какво да се вари — дълбокомислено изрече началникът на мината. — Това, знаете ли, е признак на благоденствие.
— Да беше видял какво варят — каза Коваленко, докато тъпчеше котелките.
Началниците излязоха и ние започнахме да вдигаме смачканите съдини, да събираме всеки своето: аз — плодовете, Синцов — размекналия се, безформен хляб, а Губарев — остатъците от зелевите листа. Веднага изядохме всичко — така беше най-сигурно.
Изгълтах няколко сливи и заспах. Отдавна се бях научил да заспивам преди да ми се стоплят краката — по-рано това не го можех, но опитът, опитът. Сънят приличаше на унес.
Животът се връщаше като сън — отново се отвори вратата: белите облаци пара, полегнали на пода, се плъзнаха до далечния край на бараката; хора с къси, смърдящи от прясната обработка, още неулегнали по тях бели кожуси, и нещо, рухнало на пода, нещо, което не помръдваше, не живо, което само грухтеше.
Дневалният, недоумяващ, но наведен в почтителен поклон пред белите кожуси на десетниците.
— От вашите ли е? — Надзирателят посочи купчината мръсни парцали на пода.
— Това е Ефремов — рече дневалният.
— Да знае за друг път как се крадат чужди дърва.
Ефремов остана на нара до мен седмици наред, докато не го откараха и не умря в селището за инвалиди. Бяха му „смлели“ вътрешностите — в мината имаше много майстори по тази част.
Не се оплакваше — лежеше тихо и стенеше.
Вече трети ден копаехме на новия полигон. Всеки си имаше свой изкоп и за три дни бяхме напреднали с половин метър, не повече. Още никой не беше стигнал до вечно замръзналата почва, макар лостовете и кирките ни да ги оправяха на часа — рядък случай: ковачите нямаше как да протакат, понеже работеше само нашата бригада. За всичко беше виновен дъждът. Валеше, неспирно трето денонощие. Когато почвата е камениста, не може да се познае откога вали — от час или от месец. Студен, ситен дъжд. Съседните бригади отдавна ги бяха освободили от работа и ги бяха отвели, но това бяха бригади от криминални — нямахме сили дори да им завиждаме.
Десетникът, с огромно подгизнало брезентово платнище с качулка, остра като пирамида, рядко се вясваше. Началството възлагаше големи надежди на дъжда, на студените водни камшици, които ни шибаха по гърбовете. Отдавна бяхме мокри — не мога да кажа до долните дрехи, защото нямахме такива. Според примитивните сметки на началниците дъждът и студът трябваше да ни накарат да работим. Но омразата към труда беше още по-силна и всяка вечер десетникът с проклятия спускаше в изкопите дървената мярка с резките. Конвоят ни пазеше под прикритието на една „гъба“ — това прословуто лагерно съоръжение.
Не можехме да излизаме от изкопите — щяха да ни застрелят. Горе имаше право да се движи само бригадирът ни. Беше ни забранено да си подвикваме — също щяха да ни застрелят. И ние мълчехме, застанали до кръста в земята, в каменните ями, проточили се по брега на пресъхналия поток.
Връхните ни дрехи не смогваха да изсъхнат през нощта, а рубашките и панталоните успявахме да изсушим донякъде със собствените си тела.
Гладен и озлобен, знаех, че нищо на този свят не ще ме накара да се самоубия. Точно сега бях започнал да разбирам същността на великия инстинкт за живот — качество, което човек притежава в най-висша степен. Видях как изнемогваха и умираха конете ни — не мога да го кажа по друг начин, да използвам други глаголи. Конете по нищо не се отличаваха от хората. Те умираха от Севера, от непосилната работа, от лошата храна, от побоите — и макар всичко това да беше хиляди пъти по-малко, отколкото при хората, те умираха преди затворниците. Разбрах най-важното — че човек е станал човек не защото е божие създание и не защото на всяка ръка има такъв поразителен палец. А защото е бил ФИЗИЧЕСКИ по-силен, по-издръжлив от животните, а по-късно — защото е подчинил духовното си начало в служба на физическото.
Ето, за всичко това си мислех за стотен път в своя изкоп. Знаех, че няма да се самоубия, понеже бях проверил тази своя жизнена сила. В един също такъв изкоп, само че дълбок, наскоро бях подкопал огромен камък. Дни наред освобождавах страшната му тежест. От тази зловеща тежест мислех да създам нещо прекрасно — както е казал един руски поет. Смятах да си спася живота, като си счупя крака. Наистина, това бе прекрасно намерение, едно напълно естетическо явление. Камъкът трябваше да рухне и да премаже крака ми. И аз завинаги щях да остана инвалид! Тази страстна мечта трябваше да бъде пресметната и аз подготвих мястото, където да си сложа крака, представях си как леко ще натисна с кирката и… камъкът ще рухне. Денят, часът и минутата бяха определени и бяха настъпили. Подложих десния си крак под надвисналия камък, похвалих се за спокойствието си, вдигнах ръка и натиснах кирката, пъхната като лост. И камъкът се плъзна по стената към определеното, изчислено място. Ала и аз не знам как стана така — дръпнах си крака. В тесния изкоп камъкът само го охлузи. Две синини, три драскотини — това беше целият резултат от така добре извършената подготовка.
И аз разбрах, че не ставам нито за членовредител, нито за самоубиец. Оставаше ми само да чакам след малката несполука да последва малка сполука. Най-близката „сполука“ беше краят на работния ден, трите глътки гореща чорба — дори да е студена, щях да я стопля в ламаринената печка, имах котле — една трилитрова консервена кутия. Щях да помоля за цигара дневалния Степан, поточно — да ми остави да допуша неговата.
Така, смесвайки „звездните“ въпроси с дреболиите, чаках, мокър до кости, ала спокоен. Дали тези мои размишления представляваха някаква тренировка за мозъка? В никакъв случай. Всичко това бе естествено, това бе животът. Разбирах, че тялото ми, а значи и клетките на мозъка ми, се хранеха недостатъчно — моят мозък отдавна водеше полугладно съществуване — и че това неминуемо ще ме доведе до лудост, до ранна склероза или до нещо друго… И ми беше весело да си мисля, че няма да доживея, няма да успея да доживея до склероза. Дъждът не спираше.
Спомних си жената, която вчера мина по пътечката край нас, без да обръща внимание на предупрежденията на конвоя. Ние я поздравихме, стори ни се красавица — първата жена, която виждахме за тези три години. Тя ни махна с ръка, посочи небето, някъде към ъгъла на небосвода, и извика: „Още малко, момчета, още малко“. Отговори й радостен рев. Повече никога не я видях, но си я спомнях цял живот — как можа така добре да ни разбере и да ни утеши. Тя сочеше небето, ала нямаше предвид задгробния свят. Не, тя само показваше, че невидимото слънце слиза на запад, че наближава краят на трудовия ден. По свой начин ни бе повторила думите на Гьоте за планинските върхове. За мъдростта на тази обикновена жена, сигурно бивша или настояща проститутка — понеже по онова време освен проститутки по тези краища нямаше други жени, — та за нейната мъдрост, за нейното голямо сърце си мислех и шумоленето на дъжда беше хубав звуков фон за тези мисли. Сивият каменист бряг, сивите планини, сивият дъжд, сивото небе, хората със сиви, парцаливи дрехи — всичко бе много меко, в съзвучие. Всичко беше в единна цветова хармония — дяволска хармония.
И в този миг от изкопа до мен се чу слаб вик. Съсед ми беше някакъв Розовски, възрастен агроном, чиито големи професионални знания, както и знанията на лекарите, инженерите и икономистите, не можеха да бъдат приложени тук. Той ме викаше по име и аз се обадих, без да обръщам внимание на заплашителния жест на конвоя — отдалеч, изпод „гъбата“.
— Слушайте — викаше той, — слушайте! Мислих дълго! И разбрах, че животът няма смисъл… Няма…
Изскочих от изкопа и го стигнах преди да се нахвърли нахвърли върху конвоя. Двамата войници вече се приближаваха.
— Болен е — казах.
В този момент се чу заглушената от дъжда далечна сирена и започнахме да се строяваме.
Още известно време работих с Розовски, докато той един ден не се хвърли под една натоварена вагонетка, която се спускаше по нанадолнището. Пъхна крака си под колелата, ала вагонетката го прескочи, дори не му остави синина. Въпреки това срещу него бе заведено „дело“ за опит за самоубийство, осъдиха го и се разделихме, понеже има едно правило, според което след съда осъденият никога не се връща на същото място, откъдето е дошъл. Страхуват се да не тръгне в гнева си да отмъщава на следователя, на свидетелите. Правилото беше мъдро. Но можеше и да не се прилага по отношение на Розовски.
Хълмовете са бели и преливат в синьо като захарни конуси. Кръгли, без нито едно дърво, покрити с тънък слой от плътен сняг, пресован от ветровете. В клисурите снегът е дълбок и сбит, издържа тежестта на човек, а по хълмистите склонове сякаш се надига на огромни мехури. Това са клекове, притиснали се до земята, легнали за зимен сън още преди първия сняг. Точно те ни трябваха.
От всички северни дървета най-много обичам клека, този иглолистен храст.
Отдавна съм разбрал и ми е скъпа тази завидна припряност, с която оскъдната северна природа се стреми да сподели с бедните като нея хора скромното си богатство — по-бързо да разцъфне за тях във всичките си цветове — случвало се е за една седмица всичко да се надпреварва да цъфти и за някакъв си месец от началото на лятото хълмовете да станат алени от червените боровинки, да почернеят от тъмните. По ниските храсти — не ставаше нужда дори човек да си вдига ръката — зрееше жълта, едра, водниста офика. Храсти медена планинска шипка: розовите й цветове са единствените, които имат аромат — всички останали миришат само на влага, на тиня, и това е в съзвучие с пролетното безмълвие на птиците, с безмълвието на листвениците, чиито клони бавно се обличат със зелени иглички. Шипките се запазват докато екове студ и изпод снега протягат към нас сбръчканите си, месести плодове, под чиито морави, жилави кожици се крие сладка, тъмножълта месеста маса. Познати са ми веселите лози, променящи много пъти цветовете си през пролетта — ту тъмнорозови, ту оранжеви, ту бледозелени, сякаш покрити с разноцветен велур. Листвениците протягат тънките си пръсти със зелени нокти, вездесъщата дебела върбовка покрива горските пожарища. Всичко това е прекрасно, доверчиво, шумно и прибързано, но така е през лятото, когато матовата зелена трева се смесва с лачения блясък на обраслите с мъх, лъснали на слънцето скали, оказали се изведнъж нито сиви, нито кафяви, а зелени.
През зимата всичко това изчезва, покрито с рохкав, корав сняг, така навят и утъпкан в клисурите от ветровете, че за да се изкачиш по склона, трябва да изсичаш стъпала с брадва. В гората човек се вижда на цяла верста — толкова голо е всичко. И само едно дърво винаги е зелено, винаги живо — клекът, този вечнозелен храст. Той е предсказателят на времето. Два-три дни преди първия сняг, когато през деня времето е все още есенно и топло, небето — безоблачно и на никого не му се мисли за близката зима, клекът изведнъж просва на земята огромните си, дълги над четири метра клони, с лекота огъва правия си черен ствол, дебел колкото два юмрука, и се разстила по земята. Минава ден, втори, на небето се появява облак, а надвечер започва фъртуна и снегът покрива всичко. А ако през късна есен се натрупат ниски облаци, предвещаващи сняг, ако духа студен вятър, но клекът не ляга — човек може да е сигурен, че няма да вали.
В края на март, през април, когато още дори не мирише на пролет и въздухът е разреден и сух като през зимата, клекът изведнъж се надига, отърсва снега от зелените си, леко рижави одежди. След ден-два вятърът сменя посоката си и пролетта идва заедно с топлите въздушни струи.
Клекът е много точен уред, толкова чувствителен, но понякога се лъже — надига се и по време на някое по-продължително затопляне. Преди това не помръдва. Но още преди наново да застудее, той на бърза ръка ляга в снега. Случва се и друго: запалиш от сутринта по-голям огън, за да има къде да си стоплиш краката и ръцете по обед, наслагаш повечко дърва и заминаваш на работа. След два-три часа клекът протяга клоните си изпод снега и бавно започва да се изправя, като си мисли, че е дошла пролетта. Още преди огънят да угасне, той отново ляга върху снега.
Зимата тук е двуцветна — бледосиньо високо небе и бяла земя. Напролет се оголват мръсножълтите ланшни есенни дрипи и много дълго земята е облечена в тези просешки дрехи, докато новата зеленина не набере сила и не започне да цъфти — бързо и бурно. И сред тази унила пролет, жестока зима блести яркият, ослепително зелен клек. При това по него растат шишарки — дребни кедрови шишарки. Този деликатес го делят помежду си хората, орешарките, мечките, обикновените и сибирските катерички.
Ние избрахме една площадка от подветрената страна на хълма, надомъкнахме клони, големи и малки, наскубахме суха трева от оголените от снега места, одухани от вятъра. Носехме от бараката няколко тлеещи главни, взети преди да тръгнем на работа направо от печката — тук нямаше кибрит.
Мъкнехме главните в голяма консервена кутия с телена дръжка и внимавахме много да не угаснат по пътя. След като извадих главните от тенекията, аз ги издухах от пепелта, събрах на едно място тлеещите им краища и разпалих огъня, сложих главните върху вейките, а отгоре натрупах суха трева и съчки. Всичко това го покрих с големи клони и скоро вятърът повлече слабия син пушек.
Преди никога не бях работил в бригада, събираща игличките на клека. Това се правеше на ръка, скубехме сухите зелени игли, както се скубе перушина, като гледахме да захванем колкото се може повече от тях, тъпчехме ги в чували и вечерта предавахме събраното на десетника. След това игличките заминаваха за тайнствения „витаминен комбинат“, където ги варяха на гъст, лепкав тъмножълт екстрат, неописуемо отвратителен на вкус. Караха ни да пием или да ядем (кой както може) този екстрат преди всеки обед. Вкусът му разваляше не само обяда, но и вечерята, и мнозина виждаха в това „лечение“ допълнителен начин за „въздействие“ върху затворниците. В стола не можеше да се получи храна без чашка от лекарството — това се спазваше много стриктно. Скорбутът беше повсеместен и клекът бе единственият лек, одобрен от медицината. Вярата превъзмогва всичко и макар по-късно да бе доказана пълната несъстоятелност на този „препарат“ за борба със скорбута, макар да се отказаха от него, макар да закриха витаминния комбинат, по наше време хората пиеха тази смърдяща гадост, плюеха и оздравяваха. Или не я пиеха и оздравяваха. Или не оздравяваха. Навсякъде беше пълно с шипки, но никой не събираше плодовете им и не ги използваше за борба със скорбута — в московската инструкция шипките не се споменаваха. (Няколко години по-късно започнаха да карат шипки от „континента“, но доколкото знам, собствено производство така и не се организира.)
За представител на витамин „С“ инструкцията считаше само игличките на клека. Сега и аз бях станал събирач на тази скъпоценна суровина — бях толкова изтощен, че от златния забой ме прехвърлиха „да скубя клек“.
— Ще поработиш на клека — каза ми една сутрин старшият. — Пиша те скатавка за няколко дни.
„Скатавка“ — това е много разпространен лагерен термин. Означава нещо като временна почивка, не пълна (в такъв случай се казва: той „кюта“, днес той „кюта“), а такава работа, от която човек не остава без сили, лека временна работа.
Работата на клека се смяташе не само лека, ами най-лека, че отгоре на всичко и безконвойна.
След дългите месеци работа в заледените открити рудници, където всяко лъскаво от леда камъче ти изгаря ръцете, след притракването на затворите на пушките, кучешкия лай и псувните на надзирателите зад гърба ти работата на клека беше огромно удоволствие, което се усещаше от всеки уморен мускул. Тя започваше по-късно от обичайното, за която се тръгваше още по тъмно.
Хубаво беше, топлейки ръце с кутията с димящите главни, да вървиш, без да бързаш, към хълмовете, които преди ми изглеждаха недостижимо далечни, и да се изкачваш все по-нагоре и по-нагоре, като през цялото време усещаш самотата си и дълбоката зимна тишина като нещо радостно и неочаквано, сякаш всичко лошо на този свят е изчезнало и ви има само теб и твоя спътник — и тясната, тъмна, безкрайна ивица в снега, която води някъде високо към планините.
Моят човек гледаше неодобрително бавните ми движения. Той от много дни береше клек и съвсем правилно предполагаше, че ще бъда несръчен и слаб помощник. Работеше се по двойки, „заработката“ беше обща и се делеше по равно.
— Аз ще сека, а ти сядай да скубеш — рече той. — И мърдай по-живо, че няма да изпълним нормата. А не ми се връща пак в забоя.
Той насече клони и домъкна до огъня огромен наръч. Откършвах по-малки клонки и почвах да беля от върха към другия край кората заедно с игличките. Те приличаха на зелени ресни.
— Трябва по-бързо, братле — каза моят другар, когато се върна с нов наръч. — Слаба работа!
И аз разбирах, че е слаба. Но не можех по-бързо. Ушите ми пищяха и измръзналите ми още в началото на зимата пръсти отдавна ме боляха с познатата тъпа болка. Белех кората и иглите, чупех на парчета цели клони и ги тъпчех в чувала. Ала чувалът все не искаше да се напълни. Около огъня вече се издигаше цяла камара от обелени клони, които приличаха на оголени кости, а чувалът все повече се издуваше и поемаше нови наръчи клек.
Другарят ми започна да помага. Работата потръгна.
— Време е да се прибираме — изведнъж рече той. — Иначе ще изпуснем вечерята. С това тук не можем изпълни нормата. — Той извади от пепелта на огъня един голям камък и го натика в чувала.
— Там не ги развързват — рече ми, като се намръщи. — Сега вече е добре.
Изправих се, разхвърлях горящите клони и с крака натрупах сняг върху тлеещите въглени. Те започнаха да съскат, угаснаха и на часа стана студено — разбра се, че вечерта наближава. Другарят ми помогна да вдигна чувала на гръб. Залитнах от тежестта му.
— Влачи го — рече ми той. — Нали ще вървим надолу, а не нагоре.
Едва успяхме да си получим чорбата и чая. Който работеше тази лека работа, не му се полагаше второ.
Когато четиримата стигнахме до потока Дускания, така се зарадвахме, че почти не можехме да говорим. Страхувахме се, че нашето идване тук е резултат на нечия грешка или шега, че ще ни върнат в зловещите каменни забои на мините, залети със студена вода от разтопения лед. Гумените галоши, които ни раздаваха, не можеха да предпазят от студа безброй пъти премръзвалите ни крака.
Вървяхме по тракторните следи сякаш по следите на някакъв доисторически звяр, ала те свършиха и по една стара пътечка стигнахме до дървената къщурка с два изсечени отвора за прозорци и врата, която висеше на една панта, направена от парче автомобилна гума, закована с пирони. Малката врата имаше огромна дървена дръжка, досущ като от врата на ресторант в някой голям град. Вътре имаше голи нарове от цели трупи; на пода се търкаляше черна, опушена консервена кутия. Много също такива кутии, ръждясали и пожълтели, бяха нахвърляни около къщата, чийто покрив бе покрит с мъх. Преди тук е била разположена проучвателна експедиция; вече много години на това място не беше стъпвал човешки крак. Трябваше да живеем тук и да сечем просека — брадвите и трионите си ги носехме.
За първи път получавахме храна на ръка. Имах торбичка, която пазех като очите си, пълна с булгур, захар, риба и мазнини. На няколко места тя беше стегната с парчета канап, както се връзват кренвирши. Захар и два вида булгур — ечемичен и „магар“. Савелиев имаше същата торбичка, а Иван Иванович — цели две, ушити с едри мъжки бодове. Четвъртият — Федя Шчапов — лекомислено беше насипал булгура в джобовете на връхната си дреха, а захарта бе увил в една партенка. Откъснатият вътрешен джоб му служеше за пунгия, в която грижливо събираше намерените фасове.
Десетдневните дажби плашеха — не ни се мислеше, че всичко това трябва да бъде разделено на цели тридесет части, ако ще имаме закуска, обяд и вечеря, и на двадесет — ако ще ядем два пъти дневно. Дадоха ни хляб за два дни — после щял да ни го носи десетникът, тъй като дори най-малката група работници е немислима без десетник. Изобщо не се заинтересувахме кой ще бъде. Казаха ни, че до идването му трябва да подготвим жилището.
На всички ни беше омръзнало яденето за бараките, всеки път бяхме готови да плачем при вида на големите цинкови баки с чорба, които ги внасяха на пръти. Бяхме готови да плачем от страх, че чорбата ще се окаже рядка. И когато ставаше чудо и чорбата биваше гъста — не можехме да повярваме, радвахме се и я сърбахме бавно-бавно. Ала и след гъстата чорба в посгретите ни стомаси оставаше тъпа болка — гладувахме отдавна. Всичките човешки чувства — любовта, дружбата, завистта, човеколюбието, милосърдието, жаждата за слава, честността — ни бяха напуснали заедно с живото месо, което бяхме загубили по време на продължителното гладуване. Незначителният слой мускули, който все още имахме по костите си и който все още ни даваше възможност да ядем, да се движим и да дишаме, дори да режем дървени трупи и да пълним количките с лопати натрошен камък и пясък, дори да тикаме тези колички по нескончаемите дървени настилки в златодобивните забои, по тесния дъсчен път до машината за промиване — този слой мускули съдържаше само злоба, най-дълготрайното човешко чувство.
Савелиев и аз решихме да си готвим отделно. Приготвянето на храна е особен вид арестантска наслада; несравнимо с нищо удоволствие — да сготвиш със собствените си ръце и след това да ядеш — нищо, че беше сварено по-лошо, отколкото биха го направили умелите ръце на готвача — нашите кулинарни познания бяха нищожни, липсваха ни готварски умения дори за най-обикновена супа или каша. Но въпреки това ние със Савелиев събирахме консервени кутии, чистехме ги, обгаряхме ги на огъня, нещо киснехме, варяхме, като се учехме един от друг.
Иван Иванович и Федя смесиха продуктите си. Федя грижливо обърна джобовете си и прегледа внимателно всеки шев, като изчовъркваше с мръсния си, счупен нокът всяка трошица.
Ние — и четиримата — бяхме отлично подготвени за пътешествие в бъдещето — било то небесно или земно. Знаехме какво значи научнообоснована норма на хранене, какво е таблица за замяна на продуктите, според която излизаше, че кофа вода по калории замества 100 грама масло. Бяхме се научили на смирение, бяхме, се отучили да се учудваме. Нямахме гордост, себелюбие, самолюбие, а ревността и страстта ни се струваха марсиански понятия, при това пълна глупост. Много по-важно беше да се научиш да си закопчаваш гащите на студа, през зимата — възрастните мъже плачеха, когато понякога не можеха да го направят. Разбирахме, че да умреш не е никак по-лошо от това да живееш, и не се страхувахме нито от едното, нито от другото. Бяхме обладани от огромно равнодушие. Знаехме, че сме в състояние да прекратим този живот още утре, и понякога събирахме смелост, но всеки път ни пречеха някакви дреболии, от които се състоеше целият ни живот. Или ще вземат да раздават „брашненика“ — килограм хляб като награда — просто беше глупаво да се самоубиеш в такъв ден. Или дневалният от съседната барака ще обещае да ти даде цигара вечерта — да върне стар дълг.
Бяхме разбрали, че животът, дори най-лошият, се състои от редуване на радостта с мъката, на сполуките с несполуките и че човек не трябва да се плаши, че несполуките са повече от сполуките.
Бяхме дисциплинирани, слушахме началниците си. Разбирахме, че истината и лъжата са родни сестри, че на света има хиляди истини.
Смятахме се почти за светци — мислейки си, че с годините, прекарани в лагерите, сме изкупили всичките си грехове.
Бяхме се научили да разбираме хората, да предугаждаме постъпките им, да ги разгадаваме.
Бяхме разбрали — и това беше най-важното, — че нашите познания за хората не ни носят никаква полза в живота. Какво като разбирам, чувствам, разгадавам, предугаждам нечии постъпки? Нали не мога да променя своето поведение спрямо човека, няма да взема да доноснича срещу друг също такъв затворник, каквото и да направи. Няма да се домогвам до бригадирска длъжност, която дава възможност да останеш жив: най-лошото в лагера е да натрапваш своята (или нечия чужда) воля на друг човек — на арестант, какъвто съм и аз. Няма да търся „полезни“ познанства, да давам рушвети. И какво като знам, че Иванов е подлец, Петров — доносник, а Заславски — лъжесвидетел?
Невъзможността да използваме определени видове „оръжие“ ни прави слаби в сравнение с някои наши съседи по нар в лагера. Бяхме се научили да се задоволяваме с малко и да му се радваме.
Също така бяхме разбрали нещо много интересно — в очите на държавата и на нейните представители физически силният човек е по-добър, именно по-добър, по-нравствен, по-ценен от слабия, от онзи, който не може да изкопае двадесет кубометра скална маса през смяната. Първият е по-морален от втория. Той изпълнява „процента“, тоест изпълнява своя най-важен дълг пред държавата и обществото, заради което е уважаван от всички. С него се съветват и зачитат мнението му, канят го на съвещания и събрания, които по тематика са далеч от въпросите за изгребването на тежката, хлъзгава скална маса от мокрите, плъзгави ровове.
Благодарение на физическите си предимства той се превръща в морална сила при решаване на многобройните всекидневни въпроси на лагерния живот. При това той е морална сила, докато продължава да е сила физическа.
Афоризмът на Павел Първи: „В Русия е именит онзи, с когото разговарям — и докато разговарям с него“ — беше намерил свой нов неочакван израз в забоите на Крайния север.
През първите месеци от живота си в мините Иван Иванович беше голям работяга. Сега не можеше да разбере защо когато остана без сили, го удряше всеки срещнат — не много силно, но го удряше: дневалният, бръснарят, десетникът, отговорникът, бригадирът, конвоят. Освен длъжностните лица го биеха и криминалните. Иван Иванович беше щастлив, че се бе измъкнал от тази „горска командировка“.
Федя Шчапов, момче родом от Алтай, беше останал без сили преди другите — полудетският му организъм не беше успял да укрепне. Затова Федя издържа около две седмици по-малко от останалите, силите му се стопиха по-рано. Беше единствено дете на вдовица и бе съден за незаконно избиване на добитък, понеже бе заклал овцата, която си имали. Законът забраняваше това. Присъдата му беше десет години; изтощителната работа в мините, която никак не приличаше на селския труд, му тежеше. Федя се възхищаваше от хубавия живот на криминалните от мините, ала в характера му имаше нещо, което му пречеше да се сближи с тях. Това здраво селско начало, вродената любов, а не отвращение от труда, донякъде му помагаха. Той, най-младият сред нас, веднага се залепи за най-възрастния, за най-положителния — за Иван Иванович.
Савелиев беше студент от Московския институт по съобщенията, мой земляк от Бутирския затвор. В килията, потресен от всичко видяно, написа писмо до „вожда“ на партията като верен комсомолец, сигурен, че тези сведения не са известни на „вожда“. Собственото му дело беше смешно — кореспонденцията с годеницата му, където свидетелство за агитация (десета точка от петдесет и осми член) бяха писмата между годеницата и годеника; неговата „организация“ (единадесета точка от същия член) се състоеше от двама души. Това най-сериозно бе вписано в бланките на разпита. И все пак всички мислехме, че дори според тогавашните мащаби Савелиев само ще го интернират.
Скоро след изпращането на писмото, в един от „заявителните“ дни, Савелиев го извикаха в коридора и му дадоха да се подпише, че е получил известие. Върховният прокурор му съобщаваше, че лично ще разгледа делото му. След това Савелиев го извикаха само веднъж — да му връчат присъдата на „специално съвещание“: десет години лагер.
В лагера Савелиев закъса много бързо. И досега не можеше да проумее тази зловеща разправа. Не че бяхме големи приятели, просто обичахме да си спомняме Москва — улиците, паметниците, Москва река, покрита с тънък слой нефт, който проблясваше като седеф. Нито Ленинград, нито Киев, нито Одеса нямат такива поклонници, ценители, обожатели. Бяхме готови да говорим за Москва безкрай.
Вкарахме в къщата ламаринената печка, която бяхме донесли, и въпреки че беше лято, я напалихме. Топлият, сух въздух имаше необичаен, чудесен аромат. Всеки от нас беше свикнал да диша киселата миризма на старите ни дрехи, на пот — добре, че сълзите нямат мирис.
По съвет на Иван Иванович си съблякохме бельото и го заровихме за една нощ в пръстта, отделно ризите и долните гащи, като оставихме да стърчи по едно малко парченце от тях. Това беше народна рецепта за борба с въшките — в мините не можехме да се справим с тях. И наистина на сутринта въшките бяха наизлезли по кранчетата на ризите. Вечно замръзналата земя през лятото все пак омекваше дотолкова, че да можем да си заровим дрехите. Разбира се, тази земя беше тукашна, с повече камъни, отколкото пръст. Но и върху тази камениста, вкочанена почва израстваха гъсти гори от огромни лиственици със стволове, които трима души едва можеха да обхванат — такава беше жизнената сила на дърветата, велик назидателен пример, даван ни от природата.
Изгорихме въшките, като поднасяхме долните си дрехи до горяща главня от огъня. Уви, този оригинален начин не унищожи гнидите и същия ден дълго и яростно варихме бельото си в големи консервени кутии — този път дезинфекцията беше сигурна.
Чудните свойства на пръстта научихме по-късно, когато ловяхме мишки, врани, чайки, катерици. Месото на което и да е животно губи специфичната си миризма, ако предварително се зарови в земята.
Погрижихме се да поддържаме огъня — имахме само няколко кибритени клечки, които се намираха у Иван Иванович. Беше ги увил най-грижливо в парче брезент и в парцали.
Всяка вечер събирахме на едно място две главни и те тлееха до сутринта, без да гаснат и без да изгарят. Ако главните са три, изгарят. Аз и Савелиев знаехме това още от училище, а Иван Иванович и Федя — от деца, от къщи. Сутрин разпалвахме главните, лумваше жълт пламък и върху разгорелия се огън слагахме някой по-дебел дънер…
Разделих булгура си на десет части, но това изглеждаше прекалено страшно. Операцията по изхранването на пет хиляди души с пет хляба вероятно би била по-лесна, по-проста, отколкото един арестант да раздели на тридесет порции десетдневната си дажба. Дажбите, талоните винаги бяха за по десет дни. На „континента“ отдавна свиреха отбой що се отнася до разните „петдневки“, „десетдневки“, „постоянки“, но при нас десетичната система съществуваше много по-стабилно. Тук никой не смяташе неделята за празник — почивните дни за затворниците, въведени много след нашето пребиваване на „горска командировка“, бяха три пъти месечно по произволна преценка на местното началство, което имаше правото да използва дъждовните дни през лятото или прекалено студените през зимата за почивка на затворниците „за сметка на почивните дни“.
Отново събрах булгура на едно място, понеже не издържах това ново мъчение. Помолих Иван Иванович и Федя да ме включат при тях и предадох запасите си за общия казан. Савелиев последва примера ми.
Всички заедно — и четиримата — взехме мъдро решение — да готвим два пъти дневно, за три пъти продуктите в никакъв случай не биха ни стигнали.
— Ще берем горски плодове и гъби — рече Иван Иванович. — Ще ловим птици и мишки. И един-два пъти на десет дни ще ядем само хляб.
— Но ако гладуваме ден-два преди получаване на продуктите — каза Савелиев, — как ще се удържим да не ядем повече, когато ни ги донесат?
Решихме на всяка цена да ядем два пъти дневно и в краен случай да правим чорбата по-рядка. Та нали тук нямаше кой да ни окраде, бяхме получили всичко, каквото ни се полагаше — тук нямаше готвачи-пияници, склададжии-крадци, алчни надзиратели, криминални, които да ни отнемат най-добрата храна, цялото безкрайно началство, което подяждаше и ограбваше затворниците — без никакъв контрол, без никаква съвест.
Бяхме получили наведнъж всичките „хранителни мазнини“ във вид на бучица „хидромазнини“, захар — по-малко от златото в пясъка, който промивах, хляб, клисав, лепкав хляб, с чието печене се занимаваха великите, неподражаеми майстори на „прираста в теглото“ и които хрантутеха началството на хлебопекарниците. Двадесет вида булгур, за които изобщо не бяхме чували през целия си живот: „магар“, „кълцано просо“ — всичко това бе прекалено загадъчно. И страшно.
Риба, заменила по тайнствените „таблици за замяна“ месото — ръждивокафява сельодка, обещаваща да компенсира усиления разход на белтъчини.
Уви, дори изцяло получените „норми“ не можеха да ни нахранят, да ни заситят. Имахме нужда от тройно, четворно повече — организмът на всеки от нас гладуваше отдавна. Това просто нещо тогава не го разбирахме. Вярвахме в „нормите“ — и известното наблюдение на готвачите, че е по-лесно да се готви за двадесет души, отколкото за четирима — не ни беше познато. Само едно нещо разбирахме съвсем ясно: че храната няма да ни стигне. Това не толкова ни плашеше, колкото ни учудваше. Трябваше да започваме работа, да прокарваме път сред повалените дървета.
Дърветата на Север умират легнали като хората. Огромните им оголени корени приличат на впити в камъка нокти на исполинска хищна птица. От тези гигантски нокти надолу към вечнозамръзналата почва се проточваха хиляди тънки пипала, въздебели израстъци, покрити с топла кафява кора. Всяко лято ледът отстъпваше малко и пипалото-корен начаса се впиваше и закрепваше с най-тънки власинки във всеки сантиметър размразена земя. Листвениците достигаха своята зрялост на триста години, като бавно изправяха тежки, мощни тела върху слабите, проснати по каменистата земя корени. Силните бури лесно събаряха дърветата от немощните им крака. Листвениците рухваха в една посока и умираха, легнали върху дебелия слой мек мъх — яркозелен и яркорозов.
Само усуканите, чепати ниски дървета, измъчени от въртенето си след слънцето, след топлината, устояваха сами, далеч едно от друго. Толкова дълго бяха водили напрегната борба за живот, че изтерзаната им, увита дървесина не ставаше за нищо. Късите им, чворести стволове, покрити с чудовищни израстъци, сякаш с шини в резултат на някакви счупвания, не ставаха за строителство — дори в невзискателния към материалите Север. Тези сгърчени дървета не ги биваше и за огъня — със съпротивата си срещу брадвата можеха да измъчат всеки работник. Така отмъщаваха на целия свят за осакатения си от Севера живот.
Задачата ни бе да направим просека и ние скоро се хванахме на работа. Режехме с трионите от изгрев до заник, поваляхме дърветата, цепехме ги и ги подреждахме. Бяхме забравили всичко друго, искахме да останем тук по-дълго, страхувахме се от златодобивните забои. Ала нарязаните дърва се увеличаваха прекалено бавно и в края на втория напрегнат ден стана ясно, че сме направили малко, че нямаме сили за повече. Иван Иванович издяла еднометрова мярка, като отмери пет педи върху отсечена млада, десетгодишна лиственица.
Вечерта дойде десетникът, премери работата ни със своята тояга с резки и поклати глава. Бяхме изпълнили десет процента от нормата!
Иван Иванович му доказваше нещо, мереше, но десетникът бе непреклонен. Мърмореше за някакви „фесметри“, за „чиста маса на дървесината“ — всичко това беше прекалено сложно за нас. Едно беше ясно — ще бъдем върнати в лагерната зона, пак ще минем през портала със задължителния, стереотипен надпис: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава’, въпрос на доблест и геройство“. Разправят, че на входовете на немските лагери бил изписан девизът: „Всекиму своето“. Подражавайки на Хитлер, Берия го беше надминал в цинизма си.
Лагерът бе място, където ни учеха да мразим физическия труд, да мразим труда изобщо. Най-привилегированата група от лагерното население бяха криминалните — за тях ли трудът бе геройство и доблест?
Но ние не се страхувахме. Нещо повече — това, че десетникът констатира безнадеждността на работата ни, нищожността на нашите физически качества, ни донесе небивало облекчение, без изобщо да ни огорчава, да ни плаши.
Ние плувахме по течението, свършвахме, както казват в лагерите. Вече нищо не ни вълнуваше, беше ни лесно да живеем във властта на чужда воля. Не се грижехме дори да си запазим живота; и ако спяхме, то бе също по силата на заповедта, съобразена с лагерния график. Душевното спокойствие, постигнато чрез притъпяване на чувствата ни, напомняше за „висшата казармена свобода“, за която бе мечтал Лорънс, или за Толстоевото непротивене на злото — чуждата воля винаги беше на стража на душевното ни спокойствие.
Отдавна бяхме станали фаталисти, не крояхме житейски планове за повече от един ден напред. Би било логично да изядем на един път цялата си храна и да се върнем, да лежим в карцера колкото ни се полага и да слезем в забоя — но и това не направихме. Всяко вмешателство в съдбата, във волята на боговете беше неприлично, противоречеше на кодекса за поведението в лагера.
Десетникът си отиде, а ние останахме да работим на просеката, да подреждаме дървата, но вече с по-голямо спокойствие, с повече безразличие. Сега вече не се карахме кой да застане под дебелия край на дънера, а кой — под върха, докато пренасяхме дървото — това се нарича „извозване“.
Повече почивахме, обръщахме по-голямо внимание на слънцето, на гората, на бледосиньото, високо небе. „Хайлазувахме“.
На сутринта заедно със Савелиев криво-ляво отсякохме една огромна черна лиственица, оцеляла по чудо след бурите и пожарите. Захвърлихме триона направо на тревата — той издрънча върху камъните — и седнахме върху ствола на поваленото дърво.
— Ето — рече Савелиев. — Можем да помечтаем. Ще оцелеем, ще се върнем на „континента“; бързо ще остареем и ще се превърнем в болни старци: ту ще ни стяга сърцето, ту ревматични болки няма да ни дават мира, ту Ще ни пробожда нещо в гърдите — всичко, което правим сега, което преживяваме на младини: безсънните нощи, гладът, тежката многочасова работа, златодобивните забои в ледената вода, студът през зимата, побоите на конвоя — всичко това няма да мине безследно, дори и да оцелеем. Ще боледуваме, без да знаем защо, ще стенем и ще обикаляме амбулаториите. Непосилният труд ни нанесе неизлечими рани и целият ни живот на стари години ще бъде живот на болка, на безкрайна и разнообразна физическа и духовна болка. Ала сред тези страшни бъдещи дни ще има и такива, когато ще дишаме по-леко, когато ще бъдем почти здрави и страданията няма да ни дотягат. Тези дни ще са малко. Ще са толкова, колкото дни всеки от нас е успял да „похайлазува“ в лагера.
— А „честният труд“? — обадих се аз.
— Към честен труд в лагера призовават подлеците и онези, които ни бият, осакатяват, изяждат храната ни и ни заставят да работим като живи скелети — до самата си смърт. Този „честен“ труд им е изгоден. Те вярват в него още по-малко и от нас.
Вечерта седяхме около скъпата ни печка и Федя Шчапов внимателно слушаше прегракналия глас на Савелиев.
— Та, отказах да работя. Съставиха акт — облечен според сезона…
— А какво значи това — облечен според сезона? — попита Федя.
— Е, за да не изброяват всички зимни и летни неща, които са отгоре ти. Не могат да пишат в зимния акт, че са те пратили на работа без ватенка или без ръкавици я. Колко пъти са те оставяли вкъщи, понеже си без ръкавици?
— Нас не ни оставяха — плахо рече Федя. — Началникът ни караше да правим път в снега. Иначе щеше да се нарича: останал поради „неекипиране“.
— Тъй, тъй.
— Добре, разправи за метрото.
И Савелиев разправяше на Федя за московското метро. На нас с Иван Иванович също ни беше интересно да го слушаме. Той знаеше такива неща, за които аз, московчанинът, дори нямах представа.
— Ходжата, Федя — говореше Савелиев, като се радваше, че мозъкът му все още е подвижен, — свиква мохамеданите за молитва от минарето. Всичко опитал Мохамед — тръба, тамбура, сигнални огньове — и всичко отхвърлил. Хиляда и петстотин години по-късно, по време на изпитания на влакови сигнали, станало ясно, че нито свирката, нито клаксонът, нито сирената се долавят от човешкото ухо, от ухото на машиниста в метрото така безусловно и точно, както живия глас на дежурния, който вика „Готово!“
Федя ахкаше възторжено. Той беше по-приспособен за живот в гората, по-опитен, въпреки младостта си, от всички ни. Биваше го за дърводелец, можеше да построи барачка насред тайгата, знаеше как да повали дърво и да укрепи с клони мястото за нощувка, Федя беше ловец — по неговия край си служат с оръжието още от детски години. Студът и гладът напълно бяха заличили всичките му предимства, земята пренебрегваше знанията и уменията му. Федя не завиждаше на гражданите, той просто се прекланяше пред тях и беше готов безкрай, въпреки глада, да слуша за техническите постижения, за чудесата на града.
Приятелството не се заражда нито в нужда, нито в беда. Онези „трудни“ условия на живот, които, както се разправя в художествената литература, са задължително условие за възникването на дружбата, просто са недостатъчно трудни. Ако бедата и нуждата са сплотили, ако са посели дружба между двама души, значи това не ще да е страшна нужда, не ще да е голяма беда. Такава мъка не ще да е достатъчно голяма и дълбока, щом може да се сподели с приятели. В истинската нужда се опознава само собствената душевна и телесна твърдост, определят се границите единствено на собствените „възможности“, на физическата издръжливост и моралната сила.
Всички ние разбирахме, че може да се оцелее само случайно. И, странна работа, едно време, когато бях млад, си имахме една поговорка за всички случаи на неуспех и провали: „Е, няма да умрем от глад“. Бях сигурен, вярвах с цялото си тяло в тази фраза. И на тридесет години се оказах в положението на човек, който наистина умира от глад, който буквално се бие за парче хляб — и всичко това много преди войната.
Когато четиримата се събрахме при потока Дускания, знаехме, че не сме се събрали тук за другаруване; знаехме, че ако оцелеем, ще се срещаме без желание. Че ще ни е неприятно да си спомняме лошите неща: побъркващия глад, изваряването на дрехите от въшките в канчетата за храна, безкрайните локуми, които разтягахме край огъня, тези полулъжи-полумечти, чревоугодническите басни, свадите и еднаквите ни сънища, понеже всички сънувахме едно и също: самуни ръжен хляб, прелитащи край нас като болиди или като ангели.
Човек е щастлив със способността си да забравя. Паметта винаги е готова да забрави лошото и да съхрани само хубавото. Край потока Дускания нямаше нищо хубаво, нямаше го нито в бъдещето на някого от нас, нито в миналото му. Бяхме завинаги отровени от Севера и разбирахме това. Трима престанахме да се противим на съдбата и само Иван Иванович продължаваше да работи със същата трагична старателност, както преди.
По време на една от почивките „за цигара“ Савелиев се опита да вразуми Иван Иванович. „За цигара“ — това значеше най-обикновена почивка, почивка за непушачи, тъй като от години не бяхме виждали махорка, а почивките за цигара останаха. В тайгата пушачите събираха и сушаха листата на френското грозде, имаше цели дискусии, по затворнически разпалени, на тема кои листа са „по-вкусни“ — на боровинките или на френското грозде. Нито едните, нито другите не ставаха за нищо, както казваха познавачите, понеже организмът искаше никотинова отрова, а не пушек, и клетките на мозъка не се лъжеха така лесно. Ала за почивката „за цигара“ листата на френското грозде ставаха, понеже в лагера думата „почивка“ по време на работа е прекалено опасна и е в разрез с основните правила на производствения морал, възпитавани в Далечния север.
Да се почива на всеки час — това е предизвикателство, престъпление, но ежечасната „цигара“ е в реда на нещата. И тук, както във всичко на Север, явленията не съвпадаха с правилата. Сухото листо от френско грозде беше естествен камуфлаж.
— Слушай, Иване — рече Савелиев. — Ще ти разправя една история. В Бамлаг, на „втори коловоз“, карахме пясък с колички. Трябваше да се карат надалеч, нормата беше двадесет и пет кубика. Ако покриеш по-малко от половината — намалена дажба: триста грама и чорба веднъж дневно. А който изпълнеше нормата, получаваше килограм хляб освен другото и имаше право да си купи от магазина още един килограм хляб. Работехме по двама. А нормите бяха немислими. Тогава се изхитрихме: днес бачкаме за теб в твоя забой. Избутваме нормата. Получаваме две кила хляб плюс моите триста грама от намалената дажба — всеки разполагаше с по кило и сто и петдесет. Утре работим за мен. После пак за теб. Цял месец карахме така. Отживяхме си! Най-важното — десетникът беше душица, той, естествено, знаеше. А и за него беше изгодно — хората не отслабваха толкова бързо, производителността не падаше. После някой от началството надуши тая работа и щастието ни свърши.
— Какво, искаш да опиташ и тук ли? — попита Иван Иванович.
— Не за себе си — на теб да ти помогнем.
— Ами вие?
— На нас, миличък, ни е все тая.
— Е, и на мен ми е все тая. Надзирателят може да заповяда.
Надзирателят, тоест десетникът, дойде след няколко дни. Най-лошите ни опасения се сбъднаха.
— Е, починахте си — стига ви толкова. Други ще дойдат. Работата ви е като на оздравителен пункт или оздравителна команда, като ОП или ОК — пошегува се изтежко десетникът.
— Да — рече Савелиев. — Първо ОП, после ОК, смърт с дъсчица на крака!
Посмяхме се от приличие.
— Кога ще се връщаме?
— Утре тръгваме.
Иван Иванович се успокои. През нощта се обеси на десетина крачки от бараката, в чатала на едно дърво, без въже — не ми се беше случвало да видя такова самоубийство. Откри го Савелиев, видя го от пътеката и се развика. Дотича десетникът, нареди да не пипаме тялото до идването на „следствието“ и заприпира да тръгваме.
Федя Шчапов и аз смутено се заприготвяхме — Иван Иванович имаше хубави, здрави партенки, торбички, кърпи, запасна риза от американ, от която вече беше изварил въшките, кърпени ватени панталони, памуклийката му беше на нара. След кратко съвещание прибрахме всички тези неща. Савелиев не взе участие в подялбата на дрехите на покойния — само обикаляше край тялото на Иван Иванович. Винаги и навсякъде „на свобода“ мъртвецът събужда някакъв смътен интерес, привлича като магнит. По време на война и в лагерите това не е така — там смъртта е нещо обикновено, чувствата са притъпени и това премахва интереса към мъртвото тяло. Ала у Савелиев смъртта на Иван Иванович бе докоснала, бе осветила, бе проникнала в някакви тъмни кътчета на душата му, подтикна го да вземе някакви решения.
Той влезе в бараката, взе от ъгъла една брадва и прекрачи прага. Десетникът, който четеше нещо седнал на входа, скочи и се разкрещя. Двамата с Федя изхвърчахме навън.
Савелиев се приближи до един къс, дебел ствол, на който винаги режехме дървата — насечен, с обелена кора. Той сложи върху него лявата си ръка, разпери пръсти и замахна с брадвата.
Десетникът закрещя пискливо и пронизително. Федя се хвърли към Савелиев — четирите му пръста се търкулнаха в стърготините, дори не се виждаха сред клоните и дребните трески. Шурна алена кръв. Ние с Федя разкъсахме ризата на Иван Иванович, стегнахме китката на Савелиев, омотахме раната.
Десетникът ни заведе в лагера. Савелиев — в амбулаторията за превръзка, после в следствения отдел — за завеждане на дело за членовредителство. Федя и аз се върнахме в същата палатка, от която бяхме излезли преди две седмици с такива надежди и в очакване на щастие.
Местата на горните нарове вече бяха заети от други, ала не мислехме за това — сега беше лято и долу беше дори по-добре, отколкото горе, а докато дойде зимата, щеше да има още много, много промени.
Заспах бързо, но посред нощ се събудих и се приближих до масата на дежурния дневален. Там се беше свил Федя с лист хартия. През рамото му прочетох това, което вече бе написал:
„Мамо — пишеше Федя, — мамо, добре съм. Мамо, облечен съм според сезона…“
РАПОРТ
Съгласно Вашето нареждане да бъде дадено обяснение по повод шестчасовия престой на 4-та затворническа бригада на 12 ноември т.г. на участъка „Златният извор“ на поверената Ви мина, докладвам.
Температурата на въздуха сутринта беше под минус 50 градуса. Нямаме термометър — счупи го дежурният надзирател, за което вече Ви докладвах. Но температурата можеше да се определи от плюнката, която замръзваше още във въздуха.
Бригадата беше своевременно изкарана, но не можа да започне работа, понеже отказа да работи инжекторът на бойлера, който обслужва нашия участък и размразява вкочанената почва. За лошата работа на инжектора неведнъж съм уведомявал главния инженер, но не се вземат никакви мерки и инжекторът съвсем се разхалтави. Засега главният инженер не желае да го смени.
Лошата работа на инжектора доведе до неподготвеност на почвата и се наложи бригадата да стои няколко часа без работа. Няма къде да се топлим, а не ни разрешават да палим огньове. Конвоят обаче не позволява на хората да се върнат в бараката.
Писал съм до всички инстанции, че не мога да работя повече с такъв инжектор. Вече пети ден той работи безобразно, а от него зависи изпълнението на плана на целия участък. Не можем да се оправим с него, но главният инженер не ще и да чуе, а само иска кубици.
По диагонал върху рапорта бе изписано с четлив почерк:
„1) За отказ от работа в продължение на пет дни, довел до нарушаване на производството и до престой на участъка, затворникът Инжектор да се арестува за три денонощия без право на работа и да се прехвърли в ротата с усилен режим. Делото на затворника Инжектор да бъде предадено на следствените органи за дирене на съдебна отговорност.
2) Наказвам с мъмрене главния инженер Горев за липсата на дисциплина в производството. Предлагам затворникът Инжектор да бъде заменен с волнонаемен.
Когато си изкълчих стъпалото, след като се подхлъзнах и паднах от стълбата в изкопа, на началството му стана ясно, че ще куцукам още дълго време и понеже не биваше да седя без работа, ме прехвърлиха да помагам на нашия дърводелец Адам Фризоргер, от което и двамата — Фризоргер и аз — останахме много доволни.
По време на „първия си живот“ Фризоргер е бил пастор в някакво немско село близо до Марксщат на брега на Волга. Срещнахме се в един от големите етапни затвори по време на тифозна карантина и заедно попаднахме тук, в геологопроучвателската група, която търсеше въглища, Фризоргер, както и аз, вече беше работил в тайгата, сетне като „мръшляк“, полупобъркан, се озовал в етапния затвор. Изпращаха ни с геологопроучвателите като инвалиди, като „прислуга“ — кадрите на проучвателите бяха само волнонаемни. Наистина, това бяха довчерашни затворници, току-що излежали „термина“ си, тоест присъдата, и наричани в лагерите полупрезрително „наемници“. Докато пътувахме, четиридесетте такива волнонаемни едва можаха да съберат две рубли, когато им потрябва да си купят махорка, но все пак те вече не бяха от нашите. Всички разбираха, че ще минат два-три месеца и те ще се пооблекат, ще могат да си позволяват да си пийват, ще получат паспорти, дори може би след година щяха да отпътуват за родните си места. Тези мечти ставаха още по-ярки от обещанията на Парамонов, началника на проучвателите, че ги очакват огромни заплати и полярни дажби. „Ще си тръгнете оттук с цилиндри“ — постоянно им повтаряше началникът. С нас, с арестантите, не се водеха разговори за цилиндри и полярни дажби.
Впрочем той не ни нагрубяваше. Не му даваха затворници за проучватели — петимата обслужващи бяха всичкото, което Парамонов бе успял да си изпроси от началството.
Когато ни извикаха по списък от бараката и ни изправиха пред неговите светли, проницателни очи, ние още не се познавахме помежду си. Той остана много доволен от отговорите ни. Един от нашата група беше майстор на зидани печки — ярославецът Изгибин, майтапчия с посивели мустаци, който не беше загубил вроденото си чувство за хумор дори в лагера. Занаятът малко му помагаше и той не беше толкова изтощен като другите. Втори •беше едноокият гигант от Каменец-Подолск — „локомотивен огняр“, както се бе представил на Парамонов.
— Значи разбираш малко и от шлосерство — рече му Парамонов.
— Разбирам, разбирам — с готовност потвърди „огнярят“. Бързо беше схванал цялата изгода от работата с волнонаемните геологопроучватели.
Трети беше агрономът Рязанов. Парамонов изпадна във възторг от професията му. Естествено, не беше обърнато никакво внимание на дрипите, с които беше облечен агрономът. В лагера хората не се посрещат по вида, а Парамонов познаваше лагерите достатъчно добре.
Четвъртият бях аз. Не бях нито печкаджия, нито шлосер, нито агроном. Но Парамонов по всяка вероятност бе успокоен от високия ми ръст, а и не си струваше да си губи времето да променя списъка само заради един човек. Той кимна.
Ала петият се държеше много странно. Мънкаше някакви молитви, криеше лицето си с ръце, без да чува думите на Парамонов. Но и това не беше нещо ново за началника. Парамонов се извърна към нарядчика, който стоеше наблизо и държеше няколко папки с машинки — така наречените „лични дела“.
— Този е дърводелец — рече нарядчикът, като предвари въпроса на Парамонов.
Бяхме приети и ни откараха до обекта на геологопроучвателите.
По-късно Фризоргер ми разправи, че когато го извикали, си помислил, че ще го водят на разстрел — така го бил наплашил следователят още в мината. Цяла година живяхме с него в една барака и нито веднъж не се сдърпахме. Това е нещо рядко както в лагера, така и в затвора. Свадите започват по най-дребни поводи, за миг ругатните стигат такъв градус, че ти се струва — следващата стъпка може да бъде само нож или в най-добрия случай някакъв ръжен. Ала аз бързо свикнах да не обръщам внимание на тези цветисти ругатни. Градусът спадаше бързо и дори двамата да продължаваха още дълго време да се псуват мързеливо, това се правеше повече за „приличие“, за запазване на личното достойнство.
Но с Фризоргер не се скарахме нито веднъж. Мисля, че заслугата за това беше негова, понеже не съм познавал по-кротък човек от него. Никого не оскърбяваше и говореше малко. Гласът му беше старчески, треперещ, ала звучеше някак изкуствено, подчертано треперящо. С такива гласове говорят младите актьори в театрите, когато играят роли на старци. В лагера мнозина се опитват (и с успех) да изглеждат по-възрастни и физически по-слаби, отколкото са в действителност. Всичко това не винаги се прави съзнателно, а някак инстинктивно. Иронията на живота тук е в това, че повечето хора, които се опитват да изглеждат по-възрастни и по-немощни, в действителност са в по-тежко състояние от това, което искат да представят.
Ала в гласа на Фризоргер нямаше нищо престорено.
Всяка сутрин и вечер той се молеше тихо, извърнат встрани от нас и забил поглед в пода, а се включваше в общия разговор само ако темата беше религиозна, тоест много рядко, понеже арестантите не обичат религиозните теми. Старият безсрамник, милият Изгибин, се опитваше да се надсмива на Фризоргер, ала шегите му се посрещаха с такава миролюбива усмивка, че старанията му оставаха безрезултатни, Фризоргер бе обичан от цялата геологопроучвателска група и дори от самия Парамонов, комуто бе направил прекрасно писалище, отнело му, струва ми се, половин година.
Леглата ни бяха едно до друго, често си говорехме и понякога Фризоргер размахваше по детски малките си ръце и се учудваше, че знам едни или други евангелски истории — той наивно смяташе, че те са достояние единствено на тесните религиозни кръгове. Подсмихваше се и беше много доволен, когато откриваше у мен подобни познания. И, въодушевен, се залавяше да ми разправя онези евангелски текстове, които не си спомнях много добре или изобщо не знаех. Много му допадаха тези наши разговори.
Ала веднъж, когато изброяваше имената на дванадесетте апостоли, Фризоргер сбърка. Назова и името на апостол Павел. Аз, който с цялата си самоувереност на невежа винаги бях смятал апостол Павел за действителния създател на християнската религия, за неин вожд, знаех малко биографията на този апостол и не пропуснах възможността да поправя Фризоргер.
— Не, не — рече ми той през смях, — вие не знаете, ето — и той започна да брои на пръсти, — Питер, Паул, Маркус…
Разказах му всичко, което знаех за апостол Павел. Той ме слушаше внимателно и мълчеше. Вече беше късно и трябваше да спим. През нощта се събудих и в мъждукащата, димна светлина на газеничето видях, че Фризоргер лежи с отворени очи и чух шепот: „Господи, помогни ми! Питер, Паул, Маркус…“ Не заспа до сутринта. Тръгна на работа много рано, а се върна късно, когато вече бях заспал. Събудих се от тих старчески плач. Фризоргер беше застанал на колене и се молеше.
— Какво ви е? — попитах го, след като изчаках да свърши молитвата си.
Фризоргер напипа ръката ми и я стисна.
— Прав сте — рече той. — Паул не е сред дванадесетте апостоли. Бях забравил Вартоломей.
Мълчах.
— Учудвате се на сълзите ми ли? — каза той. — Те са от срам. Не биваше, нямах право да забравям такива неща. Това е грях, голям грях. На мен, на Адам Фризоргер, да ми посочи грешката чужд човек. Не, не, вие нямате никаква вина — причината е в мен, мой е грехът. Добре е, че ме поправихте. Всичко ще бъде наред.
Едва го успокоих и оттогава (случи се малко преди да си изкълча стъпалото) станахме още по-големи приятели.
Веднъж, когато в дърводелската работилница нямаше никой освен нас, Фризоргер измъкна от джоба си един омазнен платнен портфейл и ме повика да отида до прозореца.
— Ето — каза, като ми подаде миниатюрна, цялата на гънки моментална снимка. Това беше снимка на млада жена с някакъв случаен като на всички моментални снимки израз на лицето. Пожълтялата, напукана снимка беше грижливо облепена с цветна хартия.
— Това е дъщеря ми — рече тържествено Фризоргер. Единствената ми дъщеря. Жена ми почина отдавна. Дъщерята не ми пише — сигурно защото не знае адреса. Писал съм й много, правя го и сега. Само на нея. Никому не показвам тази снимка. Нося я от дома. Взех я от скрина преди шест години.
В работилницата безшумно влезе Парамонов.
— Това дъщеря ти ли е? — попита той, като хвърли бегъл поглед към снимката.
— Да, гражданино началник — отвърна Фризоргер с усмивка.
— Пише ли ти?
— Не.
— Защо те е забравила теб, стареца? Подготви ми заявление за издирване — ще го изпратя. Как е кракът ти?
— Куцам, гражданино началник.
— Е, куцай, куцай. — Парамонов излезе.
От този ден Фризоргер, вече без да се крие от мен, след края на вечерната си молитва, когато си лягаше, вадеше снимката на дъщеря си и галеше цветния кант.
Така си живеехме тихо и мирно около половин година, докато веднъж докараха поща. Парамонов беше заминал за някъде и писмата прие секретарят му Рязанов, от затворниците, който се оказа, че не е никакъв агроном, а есперантист, което впрочем не му пречеше чевръсто да одира кожите на умрелите коне, да огъва дебели железни тръби, като ги пълнеше с пясък и ги нажежаваше на огъня, и да води цялата канцеларска работа на началника.
— Я виж — каза ми той — какво заявление се получи на името на Фризоргер.
Пликът съдържаше официално писмо с молба затворникът Фризоргер (член, присъда) да бъде запознат с приложеното копие от заявлението на дъщеря му. В заявлението си тя кратко и ясно пишеше, че след като се е убедила, че баща й е враг на народа, се отрича от него и моли занапред да не ги считат за роднини.
Рязанов повъртя в ръцете си листа хартия.
— Ама че мръсотия — рече той. — За какво й е притрябвало? Да не би да става член на партията?
Мислех си за друго: защо трябва да препращат на арестувания баща подобни заявления? Дали това не е своеобразен садизъм, подобен на съобщенията до роднините за мнимата смърт на затворника, или беше просто желание всичко да бъде „по закон“? Или нещо друго?
— Слушай, Ванюшка — рекох на Рязанов. — Регистрира ли пощата?
— Кога, току-що пристигна.
— Я ми дай този плик. — И разправих на Рязанов каква е работата.
— Ами ако дойде писмо? — каза той несигурно. — Тя сигурно ще му пише.
— Ще задържиш и писмото.
— Добре, вземи го.
Смачках плика и го хвърлих в отворената вратичка на печката.
Месец по-късно дойде и писмо, също толкова кратко, колкото и заявлението, и ние го изгорихме в същата печка.
Скоро след това ме откараха на друго място, а Фризоргер остана и как е живял по-нататък — нямам представа. Често си го спомнях, докато имах сили да си спомням. Чувах треперливия му, развълнуван шепот: „Питер, Паул, Маркус…“
Фадеев каза:
— Чакай, аз ще поприказвам с него — приближи се до мен и отпусна приклада на пушката до главата ми. Лежах в снега, прегърнал дънера, който бях изпуснал и който не можех да вдигна, за да заема с него своето място в колоната от хора, слизащи по склона — всеки беше нарамил по една трупа, цепеница, кой по-голяма, кой по-малка; всички бързаха да се приберат — и конвоят, и затворниците, — всички бяха изгладнели, спеше им се, страшно им бе омръзнал безкрайният зимен ден. А аз — аз лежах в снега.
Фадеев винаги говореше със затворниците на „вие“.
— Слушайте, старче — рече ми той, — как така умник като вас да не може да носи една цепеница, така да се каже, една съчка. Вие сте явен симулант. Вие сте фашист. Във времето, когато родината ни се сражава с врага, вие й създавате пречки.
— Не съм фашист — казах, — просто съм болен, гладен човек, фашистът си ти. Нали четеш по вестниците как фашистите избиват старци. Помисли как ще разправяш на годеницата си какво си правил на Колима.
Беше ми все едно. Не можех да понасям червенобузестите, охранените, ситите, добре облечените, не ме беше страх. Свих се, за да предпазя корема си, но и това беше отколешно, инстинктивно движение — изобщо не се страхувах от удари в корема, Фадеев ме ритна по гърба. Изведнъж ми стана топло, вместо да ме заболи. Ако умра — толкова по-добре.
— Слушайте — рече Фадеев, като ме обърна с върховете на ботушите си с лице към небето. — Вие не сте първият, с когото работя, виждал съм мнозина като вас.
Приближи се още един от конвоя — Серошапка.
— Дай да те видя, че да те запомня. Я колко си бил зъл и грозен. Утре ще те гръмна със собствената си ръка. Разбра ли?
— Разбрах — казах, като се изправях и плюех солена, кървава слюнка. Помъкнах дънера, освиркван, навикван и псуван от другарите си — бяха притихнали, докато ме биеха.
На другата сутрин Серошапка ни изкара на работа — да събираме в изсечената още миналата зима гора всичко, което може да се изгори в ламаринените печки. Дърветата бяха сечени в сняг — та пъновете им бяха високи. Изкоренявахме ги с лостове, режехме ги с триони и ги подреждахме.
По отделните оцелели дървета около мястото, където работехме, Серошапка окачи „жалони“ — стиски усукана жълта и сива трева, — като по този начин очерта границите на „зоната“.
Нашият бригадир накладе огън на едно възвишение — за Серошапка, понеже по време на работа само конвоят можеше да се топли, — надомъкна дърва.
Ветровете отдавна бяха издухали снега. Замръзналата, покрита със скреж трева се хлъзгаше в ръцете ни и променяше цвета си от докосването на човешки длани. По купчинките пръст леденееха ниски храсти планинска шипка, тъмнолилавите замръзнали плодове бяха невероятно ароматни. Още по-вкусни бяха червените боровинки, попарени от студа, презрели, станали тъмносиви… На късите си прави дръжки висяха и други боровинки — яркосини, сбръчкани като празни пунгии, ала запазили тъмния си синкавочерен сок с вкус, който не може да се опише.
Всички те, попарени от студа, нямаха нищо общо с узрелите, сочни плодове. Вкусът им бе много по-изтънчен.
Рибаков, човекът, с когото работех, пълнеше с боровинки една консервена кутия по време на „почивката за цигара“ и дори в минутите, когато Серошапка не гледаше към нас. Ако успееше да напълни кутията, готвачът на охраната щеше да му даде хляб. Заниманието на Рибаков беше станало изведнъж много важно.
На мен никой не ми бе възложил такова нещо, затова ядях боровинките, като внимателно и в същото време лакомо притисках с език всяка една към небцето си — сладкият, ароматен сок за миг ме опиваше.
Не смятах да помагам на Рибаков, а и той не би пожелал — в такъв случай би трябвало да си поделим хляба.
Консервената му кутия се пълнеше много бавно, почти не виждахме повече боровинки и без да забележим, докато работехме и събирахме зрънцата, се приближихме до границата на „зоната“ — стиските трева увиснаха над главите ни.
— Виж — рекох на Рибаков. — Да се връщаме.
А малко по-нататък имаше купчинки пръст, покрити с шипки, със сини и червени боровинки… Отдавна ги бяхме забелязали. Дървото, на което висеше знакът, трябва да беше на два метра от тях.
Рибаков ми посочи кутията, все още полупразна, сетне кимна към залязващото слънце и започна бавно да се приближава до омагьосалите го боровинки.
Сухо отекна изстрел и Рибаков падна по лице сред купчинките. Серошапка се развика, като размахваше пушката:
— Не го пипайте, оставете го там!
След това зареди оръжието и стреля още веднъж. Знаехме какво значи този втори изстрел. Знаеше го и Серошапка. Изстрелите трябва да са два — първият е предупредителен.
Рибаков изглеждаше неочаквано малък. Небето, планините и реката бяха огромни — един Господ знае колко хора може да бъдат проснати по пътеките на тези планини, сред купчинките пръст.
Консервената кутия на Рибаков се беше търкулнала настрана, успях да я взема и да я скрия в джоба си. Може би щяха да ми дадат хляба на мен — нали знаех за кого работеше Рибаков.
Серошапка спокойно строи малката ни група, преброи ни, изкомандва да тръгваме и ни поведе към лагера.
Докосна ме по рамото с дулото на пушката си и аз се обърнах.
— Исках тебе — рече Серошапка, — ама не се набута там, гад такъв!…
Кучката Тамара я доведе от тайгата нашият ковач — Мойсей Мойсеевич Кузнецов. Ако се съди по фамилията, професията му беше наследствена. Мойсей Мойсеевич беше родом от Минск. Беше сирак, както впрочем личеше от името и презимето му — при евреите името на бащата се дава на момчето само и задължително, когато бащата е починал преди раждането на сина. Беше научил занаята още като дете от чичо си, също ковач, както и баща му.
Жената на Кузнецов, сервитьорка в един мински ресторант, била много по-млада от четиридесетгодишния си съпруг и през тридесет и седма година по съвет на най-добрата си приятелка, която работела в бюфета, написала донос срещу мъжа си. През онези години това беше много по-сигурно от какъвто и да е заговор или клевета, по-сигурно дори от някаква си сярна киселина — мъжът й, Мойсей Мойсеевич, веднага изчезнал. Той беше от онези ковачи, които можеха да изковат роза. Инструментите, с които работеше, си ги беше направил сам. Щипците, длетата, чуковете, наковалните бяха без съмнение изящни, което говореше за любовта му към професията и за това, че е майстор, който влага душа в своята работа. Не става дума просто за симетрия или асиметрия, а за нещо по-дълбоко, по-вътрешно. Всяка подкова, всеки гвоздей, изковани от Мойсей Мойсеевич, бяха изящни и върху всеки предмет, излязъл изпод ръцете му, личеше печатът на неговото майсторство. Завършваше работата си над всяко нещо със съжаление — все му се струваше, че трябва да удари още веднъж, да го направи още по-сполучливо, още по-удобно.
Началството го ценеше много, макар на геоложкия участък да нямаше много работа за ковач. Мойсей Мойсеевич понякога си позволяваше шеги с началниците, които му прощаваха заради неговата отлична работа. Така веднъж той увери шефовете, че свределите се закаляват по-добре в масло, отколкото във вода, и началникът изписа за ковачницата краве масло, наистина, в нищожно количество. Кузнецов пускаше мъничко от него във водата и върховете на свределите засияваха с мек блясък, какъвто никога не се получаваше при обикновеното закаляване. Останалото масло Кузнецов го изяждаше с помощника си, който удряше с чука. Скоро след това доложиха на началника за „комбинациите“ на ковача, ала не последваха никакви репресии. По-късно Кузнецов настойчиво уверяваше началника във високото качество на „масленото“ сондиране и издейства да му дадат от склада мухлясалото масло. Претапяше го и се получаваше топено, леко нагарчащо масло. Беше тих, добър човек и никому не мислеше злото.
Нашият началник познаваше всички „тънкости“ на живота. Беше се погрижил като Ликург в неговата държава в тайгата да има по двама фелдшери, по двама ковачи, по двама счетоводители. Единият фелдшер лекуваше, а другият теглеше черната работа и шпионираше колегата си — да не би да извърши нещо противозаконно. Ако фелдшерът злоупотребеше с наркотиците — с различните „кодеинчета“ и „кофеинчета“, той биваше разобличаван, наказван и отиваше да работи обща работа, а колегата му, след като съставеше и препишеше акт за приемане, се настаняваше в медицинската палатка. Според идеята на началника резервните кадри от „специалисти“ не само осигуряваха замяна в нужния момент, но и спомагаха за дисциплината, която, разбира се, веднага би се влошила, ако поне един специалист би се почувствал незаменим.
Но счетоводителите, фелдшерите, десетниците се сменяха доста безразборно, затова не се отказваха от чаша спирт дори ако им я даваше провокатор.
На ковача, избран от началника като „противовес“ на Мойсей Мойсеевич, така и не му се случи да държи чука — Мойсей Мойсеевич беше безупречен, неуязвим, а и квалификацията му беше много висока.
Тъкмо той беше срещнал на пътеката в тайгата това якутско куче с вид на вълк — кучка с ивица протрита козина на белите си гърди — беше куче от впряг.
Наблизо нямало нито селище, нито якутски станове — кучето изникнало пред Кузнецов и той здравата се изплашил. Мойсей Мойсеевич си помислил, че е вълк, и хукнал назад по пътечката, като зашляпал с ботушите си — след него вървели други.
Но вълкът легнал по корем и запълзял към хората, като въртял опашка. Те го погалили, потупали го по изпосталелите хълбоци, нахранили го.
Кучето остана при нас. Скоро стана ясно защо не е рискувало да търси истинските си стопани в тайгата.
Беше женско и му дошло време да ражда — още първата вечер започна да рови дупка под палатката ни — забързано, като едва се отвличаше за приветствията на хората. Бяхме петдесет души и всеки искаше да го помилва, да го погали, да разкаже, да предаде на животното собственото си желание за ласка.
Лично техническият ръководител Касаев, тридесетгодишен геолог, който наскоро бе отпразнувал десет години работа в Далечния север, излезе да огледа новия си жител, като продължаваше да подрънква на китарата си, с която не се разделяше.
— Нека се казва Боец — рече той.
— Тя е кучка, Валентин Иванович — радостно каза Славка Ганушевич, готвачът.
— Кучка ли? А, да. Тогава нека е Тамара — и техническият ръководител се отдалечи.
Кучката се усмихна подире му и завъртя опашка. Тя бързо се сприятели с най-важните за нея хора. Тамара разбираше ролята на Касаев и десетника Василенко в селището ни, разбираше колко е важно приятелството с готвача. Вечерта се настани до нощния пазач.
Скоро стана ясно, че Тамара взима храна само от ръка и не докосва нищо нито в кухнята, нито в палатката, независимо дали там има хора.
Хората от селището, много видели и препатили, се умиляваха особено много от тази нейна нравствена твърдост.
Слагаха на пода пред Тамара консервирано месо, хляб с масло. Тя душеше храната и винаги избираше и отнасяше едно и също — парчето солена риба, най-познатото, най-вкусното, което със сигурност беше безопасно.
Скоро се окучи — в тъмната дупка се появиха седем малки кутрета. Направихме им колибка и ги преместихме там. Тамара дълго време беше неспокойна, подмилкваше се, въртеше опашка, но явно всичко си беше наред, кутретата бяха живи и здрави.
Наложи се проучвателската ни група да навлезе още близо три километра навътре, в планината — жилището ни се отдалечи на около седем километра от базата, където бяха складовете, кухнята, началството. Преместихме кучешката колибка с кутретата на новото място и Тамара по два — по три пъти на ден тичаше при готвача и мъкнеше оттам за кученцата някой кокал, който той й даваше. Ние също щяхме да ги нахраним, но Тамара никога не беше сигурна в това.
Случи се така, че в селището ни пристигна отред войници със ски — обикаляха из тайгата и търсеха бегълци. Много рядко някой бягаше през зимата, но имаше сведения, че от съседната мина изчезнали петима арестанти, и тайгата се „прочистваше“.
Настаниха ги не в палатка като нашата, а в единствената масивна сграда — банята, построена от дървени трупи. Мисията им беше прекалено сериозна, за да има място за протест — така ни обясни техническият ръководител Касаев.
Жителите се отнесоха към неканените гости с обичайното безразличие и покорство. Само едно същество даде израз на недоволството си по този повод.
Без да гъкне, Тамара се нахвърли върху най-близкия войник и го захапа за валенката. Козината й беше настръхнала, в очите й се четеше безстрашна злоба. Едва я отпъдиха, с мъка я успокоиха.
Началникът на оперативната група Назаров, за когото и по-рано бяхме чували нещичко, понечи да вдигне автомата, за да застреля кучето, но Касаев го хвана за ръката и го помъкна след себе си в банята.
По съвет на дърводелеца Семьон Пармьонов вързахме Тамара с въже за едно дърво — войниците нямаше да останат тук сто години я.
Както всички якутски кучета, Тамара не умееше да лае. Ръмжеше, опитваше се да прегризе въжето със старите си зъби — изобщо не приличаше на спокойното животно, което беше живяло с нас цяла зима. Омразата й беше необикновена, зад нея прозираше миналото й — не за първи път се срещаше с „конвоя“, това беше ясно за всеки.
Каква ли горска трагедия завинаги беше останала в кучешката й памет? Дали не тъкмо това страшно отминало събитие беше причината за появата на якутското куче близо до нашето селище?
Може би Назаров би могъл да поразкаже нещо, ако помнеше не само хората, но и животните.
След около пет дни трима от войниците си отидоха, а Назаров и един негов другар заедно с техническия ни ръководител смятаха да тръгнат на другата сутрин. Цяла нощ пиха, на сутринта обърнаха още по чашка за изтрезняване и потеглиха.
Тамара изръмжа, Назаров се върна, свали автомата от рамото си и пусна един откос право в кучето. Тамара се сгърчи и млъкна. Но от палатките вече тичаха хора, чули изстрелите, размахваха брадви, лостове. Техническият ръководител се спусна да прегради пътя на работниците, а Назаров изчезна в гората.
Понякога желанията се сбъдват, а може би омразата на всичките петдесет души към този „началник“ беше толкова голяма и силна, че се бе превърнала в реална сила и бе настигнала Назаров.
Тръгнал със ски заедно с помощника си. Решили да минат не по руслото на скованата до дъното си в лед река — най-добрия зимен път до голямото шосе, което минаваше на двадесет километра от селището ни, — а по хълмовете, през прохода. Назаров явно се е страхувал от преследване, освен това пътят през планината беше по-кратък, а той бе отличен скиор.
Вече се било здрачило, когато двамата се изкачили до билото — само по върховете на хълмовете още било светло, в клисурите царял мрак. Назаров започнал да се спуска по склона; гората ставала все по-гъста. Разбрал, че трябва да спре, но ските го понесли надолу и той връхлетял върху един дълъг, заострен от времето ствол на рухнала лиственица, скрит под снега. Стволът разпрал корема му и излязъл през гърба, като пробил шинела. Заместникът на Назаров се бил вече спуснал долу, стигнал до шосето и вдигнал тревога чак на другия ден. Намерили Назаров след два дни, висял прободен, вдървил се в позата на бегач, като фигура от батална панорама.
Одрахме кожата на Тамара, опънахме я с пирони върху стената на конюшнята, ала я бяхме опънали лошо — когато изсъхна, тя стана съвсем малка и човек не можеше да предположи, че е била едра якутска лайка.
Скоро след това пристигна горският да изпише със задна дата квитанции за дърветата, които бяхме изсекли преди повече от година. Тогава никой не беше мислил за височината на пъновете — оказа се, че те са по-високи, отколкото трябва, чакаше ни повторна работа. Тя беше лека. Дадохме на лесничея пари да купи това-онова от магазина, дадохме му и спирт. На тръгване той измоли да му дадем кучешката кожа, която висеше на стената — щял да си ушие „собачини“ — северни ръкавици от кучешката кожа с козината навън. Каза ни, че дупките от куршумите нямали значение.
Поетът умираше. Големите му, подути от глада китки с бели, безкръвни пръсти и мръсни, загънати на тръбички нокти, лежаха на гърдите му, без да се крият от студа. Преди той ги пъхаше в пазвата си, върху голото си тяло, но сега там имаше прекалено малко топлина. Ръкавиците отдавна му ги бяха откраднали: за да се краде, се искаше само наглост — крадеше се посред бял ден. Бледото електрическо слънце, оцвъкано от мухите и оковано с кръгла решетка, беше закрепено високо на тавана. Светлината падаше в краката на поета — той лежеше като в сандък в тъмната дълбочина на долния ред от нарове. От време на време пръстите на ръцете му се движеха, щракаха като кастанети и опипваха копчето, илика, дупката във връхната дреха, отмахваха някакъв боклук и отново застиваха. Поетът умираше толкова дълго, че беше престанал да разбира, че умира. Понякога, болезнено и почти осезаемо проправяща си път през мозъка, идваше някоя проста и силна мисъл — че са му откраднали хляба, който беше пъхнал под главата си. И това навяваше такъв парлив страх, че той бе готов да спори, да псува, да се бие, да търси, да доказва. Но нямаше сили за всичко това и мисълта за хляба отслабваше… И веднага мислеше за друго — за това, че всички трябва да ги откарат отвъд морето, ала, кой знае защо, параходът закъснява и добре, че той е тук. И със същата лекота и неяснота започваше да мисли за огромната бенка върху лицето на дневалния в бараката. През по-голямата част от денонощието той си мислеше за събитията, които изпълваха тукашния му живот. Виденията, които израстваха пред очите му, не бяха картини от детството, от младежките години, от успехите. През целия си живот беше бързал за някъде. Беше прекрасно, че сега не трябваше да бърза, че можеше да мисли бавно. Й той спокойно си мислеше за великото еднообразие на предсмъртните движения — за това, което лекарите бяха разбрали и описали преди художниците и поетите. Хипократовото лице — предсмъртната човешка маска — се знае от всеки студент по медицина. Това загадъчно еднообразие на предсмъртните движения е дало повод на Фройд за най-смели хипотези. Еднообразието, повторението са задължителна почва за науката. Неповторимото в смъртта се търси не от лекарите, а от поетите. Беше му приятно да съзнава, че все още може да мисли. Отдавна бе свикнал с това, че му се гади от глад. И всички бяха равноправни — Хипократ, дневалният с бенката и собственият му мръсен нокът.
Животът влизаше и излизаше от него, той умираше. Но животът се появяваше отново, очите му се отваряха, идваха мисли. Само желания не възникваха. Отдавна живееше в свят, в който често се налагаше да се връща животът на хората — с помощта на изкуствено дишане, гликоза, камфор, кофеин. Мъртвият отново ставаше жив. Защо пък не? Той вярваше в безсмъртието, в истинското човешко безсмъртие. Често си мислеше, че просто няма никакви биологични причини човек да не живее вечно… Старостта е само една излечима болест и ако не беше това неразгадано до този момент трагично недоразумение — можеше да живее вечно. Или докато не се умори. А той изобщо не се беше уморил да живее. Дори сега, в тази етапна барака, „транзитка“, както обичливо я наричаха тукашните жители. Тя беше преддверие на ужаса, но самата тя не беше ужас. Напротив, тук цареше свободен дух и това се усещаше от всички. Бяха минали през затвора, чакаше ги лагер. Това беше „светът на път“ и поетът го разбираше.
Имаше още един път към безсмъртието — на Тютчев:
Блажен е всеки, посетил
света в мига му съдбоносен.
След като май не му е писано да остане безсмъртен в човешки образ, като някаква физическа единица — поне беше заслужил творческото си безсмъртие. Наричаха го руски поет номер едно на двадесети век и той често си мислеше, че наистина е така. Вярваше в безсмъртието на стиховете си. Нямаше ученици, но нима поетите търпят такива? Беше писал и проза — слаба, също и статии. Но само в стиховете беше намерил нещо ново за поезията, нещо важно, както винаги му се бе струвало. Целият негов минал живот беше литература, книга, приказка, сън и само сегашните дни бяха истинският живот.
Всичко това си го мислеше не във вид на спор, а тайно, някъде дълбоко в себе си. На тези размисли не им достигаше страст. Равнодушието отдавна го беше завладяло.
Каква глупост беше всичко, „много шум за нищо“ в сравнение със злобното бреме на живота. Учуди се на самия себе си — как може да мисли така за стиховете, когато нещата вече са решени и той го беше разбрал толкова добре, по-добре от когото и да било. Кому е нужен тук и на кого е равен? Защо е трябвало да разбере всичко това, да чака… и бе разбрал.
В минутите, когато животът се връщаше в тялото му и полуотворените, мътни очи изведнъж започваха да виждат, клепачите — да потрепват и пръстите — да помръдват, се връщаха и мислите, за които той не знаеше дали са последни.
Животът идваше сам като пълновластен господар; той не го беше викал и все пак животът идваше в тялото му, в мозъка му, идваше като стиховете, като вдъхновението. И значението на тази дума за пръв път се разкри пред него с цялата си пълнота. Стиховете бяха онази животворяща сила, с която живееше. Точно така, той не живееше заради стиховете си, а чрез тях.
Сега беше толкова нагледно, толкова осезаемо ясно, че именно вдъхновението е било животът; преди да умре му бе писано да разбере, че животът е бил вдъхновение, именно вдъхновение.
И той се радваше, че му е било съдено да разбере тази последна истина.
Всичко, целият свят се сравняваше със стиховете — работата, конският тропот, къщата, птицата, скалата, любовта, — целият живот лесно се побираше в стиховете и удобно се настаняваше там. И точно така трябваше, понеже стиховете са слово.
Строфите и сега лесно се подреждаха една след друга и макар отдавна да не беше записвал стиховете си, все пак думите се редяха с лекота в някакъв определен и всеки път необикновен ритъм. Римата беше уред за търсене, инструмент за магнитно намиране на думите и понятията. Всяка дума беше част от света, тя откликваше на римата и целият свят прелиташе с бързината на някаква електронна машина. Всичко крещеше: вземи мен. Не, мен. Не се налагаше нищо да се търси. Трябваше само да се отхвърля. Сякаш бяха двама души — един, който съчинява, който завърта нещата с пълна сила, и друг, който избира и от време на време спира машината. И когато видя, че той — това са двама души, поетът разбра, че сега съчинява истински стихове. Какво като не са написани? Да се запишат, да се издадат — всичко това е суета на суетите. Всичко, което се ражда не съвсем безкористно, не е най-доброто. Най-доброто е онова, което не е записано, което е било съчинено и е изчезнало, стопило се е безследно, и само творческия устрем, който изпитва и която не може да бъде сбъркан е нищо друго, доказва, че стихотворението е било създадено, че е било сътворено нещо прекрасно. Дали не греши? Безпогрешна ли е творческата му радост?
Спомни си колко слаби, колко поетично безпомощни бяха последните стихове на Блок и как Блок, изглежда, не го е разбирал…
Поетът си наложи да спре. Тук това ставаше по-лесно, отколкото някъде в Ленинград или Москва.
В този миг усети, че отдавна вече не мисли за нищо. Животът отново го напускаше.
Часове лежа неподвижно и изведнъж видя наблизо нещо като мишена за стрелба или геоложка карта. Картата беше без никакви наименования и той напразно се мъчеше да разбере нанесеното на нея. Мина доста време преди да проумее, че са собствените му пръсти. По върховете им още личаха кафявите следи от допушваните, досмуквани цигари — върху възглавничките ясно се виждаше дактилоскопичната шарка, досущ като чертеж на планински релеф. На всичките десет пръста рисунката беше еднаква — концентрични кръгове, които приличаха на годишните пръстени на дърво. Спомни си как веднъж, беше малък, на булеварда го спря китаецът, който работеше в пералнята в мазето на тяхната къща. Китаецът случайно го хвана за едната ръка, после за другата, обърна дланите нагоре и възбудено се развика нещо на своя си език. Оказа се, че го е нарекъл щастливец, белязан човек. Поетът често си спомняше за тази своя белязаност и най-често — когато издаде първата си книга. Сега си мислеше за китаеца без злоба и без ирония — беше му все едно.
Най-важното беше, че още не е умрял. Между другото какво значи умрял като поет? В тази смърт сигурно има нещо по детски наивно. Или нещо изкуствено, театрално — както при Есенин, при Маяковски.
Умрял като актьор — това горе-долу е ясно. Но умрял като поет?
Да, той се досещаше за някои от нещата, които го очакваха. В етапния затвор успя да разбере и да предугади много неща. И се радваше, тихо се радваше на безсилието си и се надяваше, че ще умре. Спомни си един отдавнашен спор в затвора — кое е по-страшно — лагерът или затворът? Никой не знаеше нещо конкретно, аргументите бяха абстрактни, и колко жестоко се усмихваше човекът, докаран в затвора от лагера. Завинаги запомни тази негова усмивка, страхуваше се да си я представи.
Само си помислете колко ловко ще ги излъже — онези, които го бяха докарали тук, — ако умре сега — с цели десет години. Преди няколко години беше в заточение и знаеше, че завинаги се води в специални списъци. Завинаги ли?! Мащабите се бяха изместили и думите бяха променили смисъла си.
Отново почувства прииждащия прилив на сили, именно прилив, както в морето. Многочасов прилив. А след това — отлив. Но нали морето не се отдръпва от нас завинаги? Щеше да оздравее.
Внезапно усети глад, но нямаше сили да помръдне. Бавно и мъчително си спомни, че беше преотстъпил днешната си чорба на своя съсед, чуе през последния ден единствената му храна бе канче гореща вода. Освен хляба, естествено. Ала хляб им бяха раздавали много, много отдавна. А вчерашния му го бяха откраднали. Все още някои имаха сили — да крадат.
Лежа така в унес и без да мисли, докато не дойде утрото. Електрическата светлина стана малко по-жълта и на големи шперплатови подноси донесоха хляб, както правеха всеки ден.
Но той вече не се вълнуваше, не гледаше да грабне някой крайщник, не плачеше, ако крайщникът се паднеше на някой друг; не тъпчеше с треперещи ръце „дажбата“ в устата си — тя на часа се стопяваше, ноздрите му се раздуваха и той с цялото си същество чувстваше вкуса и миризмата на пресния ръжен хляб. А дажбата вече я нямаше в устата му, макар да не беше преглъщал и дъвкал. Къшеят хляб се беше стопил, беше изчезнал и това чудо е едно от многото чудеса тук. Не, сега не се вълнуваше. Но когато му тикнаха в ръката дажбата за едно денонощие, той я сграбчи с безкръвните си пръсти и притисна хляба към устата си. Ръфаше го с разклатените си от скорбута зъби, венците му кървяха, ала той не чувстваше болка. С всички сили притискаше хляба към устата си, тъпчеше го вътре, смучеше го, късаше го и го гризеше…
Съседите му го възпираха:
— Не изяждай всичко, по-добре си остави за после, за по-късно…
И поетът разбра. Отвори широко очи, без да пуска хляба от мръсните си, посинели пръсти.
— Кога после? — ясно, отчетливо произнесе той. И затвори очи.
Надвечер умря.
Но го „отчислиха“ два дни по-късно — изобретателните му съседи успяха още две денонощия да получават хляб за мъртвеца; трупът вдигаше ръка като кукла-марионетка. Значи беше умрял преди датата на смъртта си — важна подробност за бъдещите му биографи.
Изкарваха ни на работа без каквито и да било списъци — на портала ни преброяваха по петима. Винаги ни строяваха по този начин, понеже само малка част от конвоя познаваше таблицата за умножение. Всяко аритметично действие, ако се извършва на студа, при това върху жив материал, е сериозна работа. Чашата на арестантското търпение може внезапно да прелее и началството се съобразяваше с това.
Днес работата ни беше лека — режехме дърва с циркуляр. Дисковият трион се въртеше и леко потракваше. Слагахме огромния дънер на подставката и бавно го избутвахме към триона.
Трионът изквичаваше и започваше яростно да ръмжи — на него, както и на нас, не му харесваше да работи на Север, но ние тикахме дънера все по-напред и по-напред и ето че той се разпадаше на две части, на две неочаквано леки парчета.
Третият ни другар цепеше дървата с тежка синкава брадва с дълга жълта дръжка. Дебелите парчета ги дялкаше от края, а по-тънките ги разцепваше с един удар. Ударите му бяха слаби — той гладуваше не по-малко от нас, но замръзналата лиственица се цепи лесно. Северната природа не е безразлична, не е равнодушна — тя е в заговор с онези, които ни бяха изпратили тук.
Свършихме работата, подредихме дървата и зачакахме конвоя. Той бе отишъл до учреждението, за което режехме дървата, но бяхме длъжни да се приберем под строй, цялата група, пръсната в града на различна работа.
Когато свършихме, не отидохме да се топлим. Отдавна бяхме забелязали голямата купчина с отпадъци близо до оградата — нещо, което не беше за пренебрегване. Двамата ми другари се заеха чевръсто и похватно да я преглеждат, като сваляха един след друг заледените пластове. Плячката им се оказа вкочанен хляб, замръзнала купчина кюфтета и скъсани мъжки чорапи. Съжалявах, че не ги бях намерил аз. Чорапите, шаловете, ръкавиците, ризите, цивилните панталони представляваха голяма ценност за хора, които десетилетия наред са обличали само затворническо облекло. Чорапите можеше да се закърпят и ето ти тютюн, ето ти хляб.
Сполуката на другарите ми не ми даваше мира. Аз също откъртвах с крака и ръце разноцветни парчета от купчината боклук. И ето че при отместването на някакъв парцал, подобен на човешки черва, видях — за първи път след толкова години — сива ученическа тетрадка.
Беше най-обикновена детска тетрадка за рисуване. Всичките й страници бяха грижливо и трудолюбиво изрисувани с боички. Прелиствах трошливите от студа страници, покритите със скреж ярки и същевременно наивни страници. Някога и аз рисувах — колко отдавна беше, — настанил се до газената лампа на масата, където обядвахме. От докосванията на вълшебните четчици оживяваше мъртвият юнак от приказките, сякаш поръсен с жива вода, акварелните боички, същински копчета от женска дреха, бяха подредени в бяла ламаринена кутия. Иван, царският син, препускаше през борова гора, яхнал сив вълк. Дърветата бяха по-малки от вълка. Иван, царският син, яхнал вълка така, както евенките яздят елени, почти докосвайки с пети мъха. Димът се издига като пружина и в синьото звездно небе — птици като драснати „чавки“.
И колкото повече си спомнях детството, толкова по-ясно разбирах, че то няма да се повтори, че няма да срещна дори сянка от него в чуждата детска тетрадка.
Тази тетрадка беше страшна.
Северният град беше от дървени къщи, чиито огради и стени се боядисваха със светла охра, и четчицата на младия художник честно бе повторила този жълт цвят навсякъде, където момченцето е искало да разкаже за сградите, дело на човешките ръце.
В тетрадката имаше много, извънредно много тараби. Почти на всяка рисунка хората и къщите бяха заградени с равни жълти стобори, обвити с черни линии бодлива тел. Железните нишки покриваха всички огради от детската тетрадка.
Край тарабите имаше хора. Хората от тетрадката не бяха нито селяни, нито работници, нито ловци, а войници от конвоя и часови с пушки. Навесите с формата на гъби, край които младият художник беше подредил конвоя и часовите, се намираха в подножието, на огромни караулни кули. На кулите се разхождаха войници, проблясваха дула на пушки.
Тетрадката не беше голяма, ала момченцето беше успяло да нарисува всички годишни времена на родния си град.
Ярка земя, еднотонно зелена, и много синьо небе, измито, чисто, ясно. Залезите и изгревите бяха прекалено алени и това не беше от детското неумение да се намерят полутонове, преходите между цветовете, да се разкрият тайните на светлосенките.
Съчетанието на цветовете в ученическите тетрадки беше правдиво изображение на небето на Далечния север, чиито цветове са необикновено чисти и ярки, лишени от полутонове.
Спомних си старата северна легенда за Господ, който бил още дете, когато създавал тайгата. Цветовете са били малко, детски чисти, рисунките — прости и ясни, сюжетите — лесни.
По-късно, когато пораснал, Господ се научил да изрязва най-различните форми на листата, измислил безброй пъстри птици. Детският свят Му омръзнал, той затрупал със сняг първата си творба — тайгата, и завинаги заминал на юг. Така се твърди в легендата.
И в зимните си рисунки детето не се беше отдалечило от истината. Зеленината беше изчезнала. Дърветата бяха черни и голи. Това бяха даурски лиственици, а не боровете и смърчовете от моето детство.
Северен лов: озъбено куче вълча порода опъва ремъчката, която Иван, царският син, стиска в ръка. Той е с шапка-ушанка военен образец, с къс бял кожух, с валейки и ръкавици с високи маншети, „краги“, както им викат в Далечния север. На гърба на Иван, царския син, виси автомат. Набучени в снега голи триъгълни дървета.
Детето не беше видяло, не беше запомнило нищо освен жълтите къщи, бодливата тел, наблюдателниците, кучетата, конвоя с автоматите и изключително синьото небе.
Един от другарите ми надзърна в тетрадката и полипа страниците й.
— По-добре да беше потърсил вестник, да става за цигари. — Той измъкна тетрадката от ръцете ми, смачка я и я захвърли върху купчината боклук. Тетрадката започна да се покрива със скреж.
От глад завистта ни беше тъпа и безсилна, както всички други наши чувства. Нямахме сили за чувства, нито да си търсим по-лека работа, да ходим, да питаме, да молим… Завиждахме само на познатите, заедно с които се бяхме появили в този свят; на онези, които бяха успели да попаднат на работа в канцеларията, в болницата, в конюшнята — там го нямаше многочасовия тежък физически труд, прославян по фронтоните на всички врати като нещо доблестно и героично. С една дума, завиждахме само на Шестаков.
Единствено само нещо отвън можеше да ни изкара от състоянието на безразличие, да ни отдалечи от бавно приближаващата се смърт. Външна, а не вътрешна сила. Отвътре всичко беше изгорено, опустошено, беше ни все едно и не крояхме планове за нещо по-далеч от следващия ден.
Ето и сега — искаше ми се да отида в бараката, да легна на нара, а продължавах да стоя пред вратата на магазина за хранителни стоки. Там можеха да пазаруват само осъдените за „битови“ престъпления, а също и причислените към „приятелите на народа“ крадци-рецидивисти.
Ние нямахме работа вътре, но не можехме да откъснем очи от шоколадовите на цвят самуни; сладката тежка миризма на пресния хляб гъделичкаше, ноздрите ни, чак ни се завиваше свят. Стоях, гледах хляба и не знаех кога ще намеря сили да се прибера в бараката. В този момент ме повика Шестаков.
Познавах го от „голямата земя“, от Бутирския затвор — лежахме в една килия. Не бяхме близки приятели, просто там се бяхме запознали. На златните мини Шестаков не работеше в забоя. Като инженер-геолог го бяха взели в геоложкото проучване, тоест в канцеларията. Щастливецът едва удостояваше с поздрав московските си познати. Не се обиждахме — кой знае какво са му заповядали в това отношение. Всеки си пази хляба и т.н.
— Запали — рече Шестаков и ми подаде парче вестник, насипа ми махорка, драсна клечка кибрит, истински кибрит…
Запуших.
— Трябва да поприказваме с теб — каза Шестаков.
— С мен ли?
— Да.
Отдалечихме се зад бараките и седнахме до един стар забой. Краката ми веднага натежаха, а Шестаков весело поклащаше новите си държавни обувки, които понамирисваха на рибено масло. Краищата на панталоните му се бяха набрали и под тях се подаваха чорапи на черни и бели квадрати. Съзерцавах краката му с истинско възхищение и дори с известна гордост — поне един от нашата килия да не е с партенки. Земята под нас се тресеше от глухи взривове — подготвяха терен за нощната смяна. В краката ни падаха малки камъчета, шумолящи като сиви, незабележими птици.
— Да се дръпнем — рече Шестаков.
— Не се бой, няма да се затриеш. Ще ти оцелеят чорапите.
— Не ми е за тях — каза Шестаков и прокара пръст по линията на хоризонта. — Как гледаш на всичко това?
— Сигурно ще умрем — рекох. Най-малко ми се искаше да мисля за тези неща.
— Е, не, нямам намерение да умирам.
— Нима?
— Имам карта — вяло каза Шестаков. — Ще вземем с тебе неколцина от работниците и ще тръгнем към Чорние ключи — на петнадесет километра оттук. Ще имам пропуск. И ще продължим към морето. Съгласен ли си?
Той изприказва всичко това много бързо, с равнодушен глас.
— А като стигнем морето? Ще го преплуваме ли?
— Все едно. Важното е да започнем. Не мога повече така. „По-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене“ — тържествено изрече Шестаков. — Кой го е казал?
Наистина, фразата ми бе позната. Но нямах сили да си спомня кой и кога бе произнесъл тези думи. Всичко, което беше от книгите, бе забравено. Тук не им вярвахме. Навих си крачолите и показах червените язви от скорбута.
— Тъкмо в гората ще ги излекуваш — рече Шестаков — с диви плодове, с витамини. Ще ви измъкна, знам пътя. Имам карта…
Затворих очи и се замислих. Оттук до морето имаше три пътя, и трите — най-малко по петстотин километра. Не само аз — дори Шестаков нямаше да стигне. Нали не ме взима със себе си за храна? Разбира се, че не. Но защо лъже? Знае го не по-зле от мен; и изведнъж ме достраша от него — единствения, който се беше уредил да работи по специалността. С чужда кръв, с чужд живот…
— Съгласен съм — казах, като отворих очи. — Само че трябва да се поохраня.
— Добре, добре. Непременно ще се поохраниш. Ще ти донеса… консерви. Това поне можем…
На този свят има много консерви — с месо, с риба, с плодове, със зеленчуци… Но най-прекрасни са млечните, кондензираното мляко. Разбира се, човек не трябва да ги пие с вряла вода. Те трябва да се ядат с лъжица или да се мажат на хляб, или да си гребваш по малко от кутията, да ядеш бавно и да гледаш как пожълтява течната светла маса, как по кутията полепват захарни кристалчета…
— Утре — рекох, задъхан от щастие, — млечни…
— Добре, добре. Млечни. — И Шестаков си тръгна.
Върнах се в бараката, легнах и затворих очи. Беше ми трудно да мисля. Това бе някакъв физически процес — материалността на нашата психика за пръв път изникна пред мен нагледно с цялата си осезаемост. Мисленето ми причиняваше болка. Но трябваше да мисля. Той щеше да ни събере уж за бягство и щеше да ни „продаде“ — това бе вън от всякакво съмнение. Щеше да се разплати за работата си в канцеларията с нашата, с моята кръв. Или ще ни убият направо там, на Чорние ключи, или ще ни доведат живи и ще ни лепнат по още петнадесетина години. Шестаков не можеше да не знае, че оттук няма измъкване. Но млякото, кондензираното мляко…
Заспах и в накъсания си гладен сън видях тази Шестакова консервена кутия с кондензирано мляко — чудовищно голяма кутия с облачносин етикет. Огромна, синя като нощното небе, кутията бе пробита на хиляди места, млякото й течеше подобно на широката струя на Млечния път. И с лекота стигах с ръце до небето, и ядях гъстото, сладко звездно мляко.
Не помня какво съм правил и как съм работил през този ден. Чаках, само чаках слънцето да превали на запад, да зацвилят конете, които по-добре от хората предугаждаха края на работния ден.
Сирената изсвири дрезгаво и аз тръгнах към бараката на Шестаков. Той ме чакаше на прага. Джобовете на ватенката му бяха издути.
Седнахме вътре на голямата измита маса и той измъкна от джобовете си две кутии кондензирано мляко.
С ръба на брадвата пробих едната. Гъстата бяла струя потече по капака, по ръката ми.
— Трябваше да пробиеш още една дупка. За въздуха — рече Шестаков.
— Нищо — отвърнах, като облизвах мръсните си, сладки пръсти.
— Дайте лъжица — обади се пак Шестаков, като се обърна към наобиколилите ни работници. Над масата се протегнаха десет лъскави, грижливо облизани лъжици. Всички стояха и гледаха как ям. В това нямаше нищо неделикатно или скрито желание да си хапнат и те. Никой от тях не се и надяваше, че ще си разделя с някого това мляко. Такъв случай не е известен — интересът им към чуждата храна беше безкористен. И аз знаех, че не може да не се гледа храна, която изчезва в устата на друг човек. Седнах по-удобно и започнах да ям млякото без хляб, като от време на време отпивах студена вода. Ометох и двете кутии. Зрителите се разотидоха — спектакълът беше свършил. Шестаков ме гледаше съчувствено.
— Знаеш ли — казах, като грижливо облизвах лъжицата, — размислих. Вървете без мен.
Шестаков разбра и излезе, без да ми каже нито дума.
Разбира се, това беше дребно отмъщение, слабо като всичките ми чувства. Но какво можех да сторя? Да предупредя останалите — не ги познавах. А трябваше да го направя — Шестаков успя да придума петима. Избягаха след седмица, двама от тях ги убиха близо до Чорние ключи, останалите трима ги осъдиха след месец. Делото на самия Шестаков бе „измъкнато от съдопроизводството“, скоро го откараха нанякъде, половин година по-късно го срещнах на друга мина. Не беше получил допълнителна присъда за бягството — началството играеше с него честно, — а би могло да бъде и другояче.
Той работеше в геоложкото проучване, беше гладко избръснат и сит, шахматните му чорапи си бяха пак на него. Не ме поздравяваше, макар да не виждах защо — в края на краищата две кутии кондензирано мляко не са кой знае какво…
Двете крила на огромната врата се отвориха и в етапната барака влезе раздаващият храната. Застана в широката ивица утринна светлина, отразена от синкавия сняг. Две хиляди очи се устремиха отвсякъде към него: отдолу — изпод наровете, насреща му, отстрани и отгоре — от височината на четвъртия ред, където се качваха по стълба онези, които все още имаха сили. Днес бе ден за сельодка и след раздаващия носеха огромен шперплатов поднос, провиснал в средата от тежестта на камарата от разсечени на две риби. След подноса вървеше дежурният надзирател, облечен с грейнал като слънце къс бял кожух от щавени овчи кожи. Раздаваха сельодката сутрин — през ден по половинка. Как бяха изчислени калориите и белтъчините — никой не знаеше, а и не се интересувахме от такава схоластика. Шепотът на стотици хора повтаряше една и съща дума: опашки. Някакъв мъдър началник, съобразявайки се арестантската психология, се бе разпоредил да се дават едновременно или само глави, или само опашки. Предимствата на едните и на другите биваха многократно обсъждани: опашките като че ли бяха с малко повече месо, затова пък главата доставяше много по-голямо удоволствие. Процесът на поглъщането на храната продължаваше, докато се осмукваха хрилете и се изяждаше вътрешността на главата. Рибата я даваха непочистена и това се одобряваше от всички — нали я ядяхме с костите и кожата. Но появилото се съжаление за главите изчезна: опашките бяха реалност, факт. Още повече, че подносът се приближаваше и наставаше най-вълнуващата минута — какво парче ще ти се падне, нали не можеше нито да го смениш, нито да протестираш: всичко бе въпрос на шанс — залог в тази игра с глада. Човекът, който невнимателно режеше сельодките на порции, не винаги разбираше (или бързо забравяше), че десет грама повече или по-малко, десет грама, преценени на око, могат да доведат до драма, може би дори до кървава драма. Да не говорим за сълзите. Сълзите са често явление, всички ги разбират и не се подиграват на плачещия.
Докато раздаващият се приближаваше, всеки вече бе пресметнал точно кое парче ще му бъде подадено от тази равнодушна ръка. Всеки вече беше успял да се огорчи, да се зарадва, да се приготви за чудо, да стигне до ръба на отчаянието, ако е сгрешил с прибързаните си сметки. Някои затваряха очи, понеже не успяваха да потиснат вълнението си, и ги отваряха едва когато раздаващият ги бутнеше, за да им протегне дажбата риба. Грабваш сельодката с мръсните си пръсти, започваш да я галиш и стискаш бързо и нежно, за да определиш суха или тлъста порция ти се е паднала (впрочем от Охотско море никога не са тлъсти и това движение на пръстите също е в очакване на някакво чудо), и не можеш да се сдържиш да не хвърлиш бърз поглед към ръцете на околните, които също галят и мачкат парченцата риба, без да избързват да излапат тази миниатюрна опашчица. Никой не яде сельодката, а я ближе, ближе и опашката постепенно изчезва между пръстите му. Остават костите, които дъвчеш внимателно, много внимателно, докато също не се стопят и изчезнат. После се заемаш с хляба — петстотинте грама за целия ден се дават сутрин — отронваш от него малки парченца и ги лапаш. Хлябът винаги се изяжда на един път — така никой няма да ти го открадне, да ти го вземе насила, а и ти си слаб да го опазиш. Само не трябва да бързаш, не трябва да пиеш вода, докато го ядеш. Трябва да го смучеш — като бучка захар, като шекерче. После може да си налееш канче чай — топла вода, боядисана с препечена кора хляб.
Сельодката е изядена, изяден е и хлябът, чаят е изпит. Става ти отведнъж горещо и никъде не ти се върви, иска ти се да легнеш, но вече трябва да се обличаш — да се намъкнеш в парцаливата ватенка, която ти е служела за одеяло, да вържеш с връвчици подметките на плъстените си ботуши, ботушите, които са ти били вместо възглавницата, и трябва да бързаш, понеже двете крила на вратата отново са широко отворени и отвъд и ограденото с бодлива тел малко дворче стои конвоят с кучетата…
Ние сме в карантинната, в тифозната карантинна барака, ала не ни позволяват да безделничим. „Подкарват“ ни на работа — не по списъци, а просто на портала отброяват по пет човека. Има един доста сигурен начин всеки ден да попадаш на сравнително изгодна работа. Иска се само търпение и упорство. Изгодна работа винаги е онази, за която заделят малко хора — двама, трима, четирима. Работата, за която взимат двадесет, тридесет, сто души, е тежка, обикновено изкопчийска. И макар никога да не съобщаваха предварително къде ще се работи — арестантът научава, когато вече е на път, — в тази страшна лотария късмет имаха търпеливите. Трябва да се свиваш отзад, в чуждите редици, да се отдръпваш настрани и да се втурваш напред, когато строяват някоя малка група. А за големите отреди най-изгодното е да прехвърлят зеленчуци в складовете, да работят в хлебозавода — с една дума, там, където работата е свързана с храна — бъдеща или настояща, — където винаги има остатъци, парчета, огризки от нещо, което може да се яде.
Строиха ни и ни поведоха по калния априлски път. Ботушите на конвоя бодро шляпаха из локвите. Беше ни забранено да разваляме строя в чертите на града и никой не заобикаляше гьоловете. Краката ни се мокреха, но не обръщахме внимание — не се страхувахме, че ще настинем. Бяхме настивали вече хиляди пъти, при това дори най-страшното, което можеше да ни се случи — белодробно възпаление, — би ни отвело в така желаната болница. По редиците откъслечно шепнеха: „В хлебозавода, чувате ли, в хлебозавода“ — има хора, които винаги всичко знаят и отгатват. Има и такива, които във всяко нещо искат да виждат промяна към по-добро и техният сангвиничен темперамент дори в най-тежки положения винаги намира някаква формула за съгласие в живота. За други, напротив, нещата отиват към по-лошо и те възприемат всяко подобрение с недоверие, като някакво недоглеждане на съдбата. Тази разлика в съжденията малко зависи от личния опит, тя като че ли е заложена още през детските години — за цял живот…
Най-смелите ни надежди се сбъднаха — стояхме пред портала на хлебозавода. Двадесет души, прибрали ръце в ръкавите си, тъпчеха на едно място, подложили гърбовете си на пронизващия вятър. Малко по-настрана конвоят палеше цигари. От малката врата на портала излезе гологлав човек със синя престилка. Той поприказва нещо с конвоя и се приближи до нас. Бавно ни обходи с поглед. Колима прави всеки човек психолог, а той за миг трябваше да съобрази много неща. От двадесетимата дрипльовци искаше да избере двама, които да работят в хлебозавода, в „цеховете“. Тези хора трябваше да са по-силни, за да могат да мъкнат носилките с натрошените тухли, останали след наново иззиданите пещи. Да не бъдат крадци, „апаши“, понеже тогава денят щеше да отиде за разни срещи, предаване на бележки, а не за работа. Трябваше още да не са стигнали до ръба, след което всеки може да стане крадец от глад, понеже в цеховете никой нямаше да седне да ги пази. Трябваше да не са „склонни към бягство“. Трябваше…
И всичко това трябваше да го прочете по лицата на арестантите за миг, веднага да избере хора, да реши.
— Излез — рече ми човекът без шапката. — И ти — подвикна на моя всезнаещ луничав съсед. — Ще взема тези — каза на конвоя.
— Хубаво — обади се онзи равнодушно.
Изпратиха ни със завистливи погледи.
При хората петте чувства никога не действат едновременно с пълна сила. Аз не чувам радиото, когато чета внимателно. Редовете започват да скачат пред погледа ми, щом се заслушам в предаването, макар автоматизмът на четене да се запазва — движа очи по редовете, но изведнъж разбирам, че не запомням нищо от току-що прочетеното. Същото става, когато насред четенето се замислиш за нещо друго — тук вече действат някакви вътрешни превключватели. Народната поговорка „Когато ям, съм глух и ням“ се знае от всички. Може да се добави „и сляп“, понеже функцията на зрението при такова ядене с апетит се съсредоточава в помощ на вкусовото възприятие. Когато напипвам нещо с ръка дълбоко в шкафа и възприятието ми се локализира на върха на пръстите, аз нищо не виждам и не чувам — всичко е изместено от повишеното осезателно усещане.
Така и сега, прекрачил прага на хлебозавода, стоях, без да виждам съчувствените и доброжелателни лица на работниците (тук работеха и бивши, и настоящи затворници), и не чувах думите на майстора — познатия ни човек без шапка, който обясняваше, че трябва да изнесем навън натрошените тухли, че не бива да обикаляме из другите цехове, не бива да крадем, че и без друго ще ни даде хляб — не чувах нищо. Не усещах и топлината на горещия цех, топлината, която толкова липсваше на тялото ми през дългата зима.
Вдишвах миризмата на хляб, гъстия аромат на „самуните“, в който мирисът на топло масло се смесваше с дъха на препечено брашно. Нищожна част от този потискащ всичко друго аромат улавях ненаситно сутрин, притиснал нос до коричката на недоизядената „дажба“. Но тук той ме изпълваше с цялата си сила и мощ и сякаш разкъсваше нещастните ми ноздри.
Майсторът прекъсна бленуването ми:
— Много се зазяпваш — рече. — Да вървим в котелното.
Слязохме в мазето. В чисто преметеното помещение до масата на огняря вече седеше моят другар. Огнярят, със същата синя престилка като на майстора, пушеше до пещта и през отворите в чугунената й вратичка се виждаше как вътре се мятат и проблясват пламъците — ту червени, ту жълти, и стените на котела трепереха от гърчовете на огъня.
Майсторът сложи на масата чайник, канче с мармалад и един хляб.
— Сипи им чай — рече той на огняря, — Ще дойда след двадесетина минути. Само че не се бавете, яжте по-бързо. Довечера ще ви дадем още хляб, начупете го на парчета да не ви го вземат в лагера.
Майсторът излезе.
— Я го гледай, мръсника — каза огнярят, като въртеше самуна в ръцете си. — Досвидя му да даде от белия, гадината. Ще те науча аз. — Той излезе след майстора, след малко се върна, подмятайки в ръка друг хляб. — Топличък — подхвърли го на луничавия младеж. — От бяло брашно е. Оня искаше да мине с полубял. Я го дай насам — и като взе хляба, оставен ни от майстора, огнярят отвори широко вратата на котела и запокити самуна в бучащия, виещ огън. Щом затвори вратата, се засмя:
— Ха така — каза весело, като се извърна към нас.
— Защо беше нужно — обадих се аз, — по-добре да го бяхме взели с нас.
— Ще ви дадем друг — рече огнярят.
Нито аз, нито луничавият младеж можахме да разчупим хляба.
— Нямаш ли нож? — попитах огняря.
— Нямам. За какво вие?
Той взе самуна с две ръце и с лекота го разчупи. От него заизлиза гореща, ароматна пара. Огнярят заби пръст в средата.
— Добре пече Федка, бива си го — похвали го той.
Ала ние нямахме време да го разпитваме кой е тоя Федка. Започнахме да ядем, като се парехме с хляба и врялата вода, в която слагахме мармалад. По телата ни се лееше гореща пот. Бързахме — майсторът се беше върнал за нас.
Беше донесъл една тарга, придърпа я до купчината натрошени тухли, донесе лопати и я напълни. Хванахме се на работа. И изведнъж стана ясно, че таргата е непосилно тежка за нас, ръцете ни, които внезапно отмаляха, останаха без сили, сякаш щяха да се откъснат. Виеше ни се свят, залитахме. При следващия курс товарех аз и насипах двойно по-малко.
— Стига, стига — рече луничавият момък. Беше още по-блед от мен, а може би изглеждаше така заради луничките.
— Починете си, момчета — весело, без каквато и да било насмешка, рече пекарят, който минаваше наблизо, и ние покорно седнахме да почиваме. Появи се майсторът, ала не рече нищо.
Когато си отдъхнахме, отново се хванахме на работа, но след всеки две тарги пак сядахме — купчината боклук не намаляваше.
— Запалете по цигара — каза същият пекар, когато мина отново.
— Нямаме тютюн.
— Е, ще ви дам по цигарка. Само че ще трябва да излезете. Тук не бива да се пуши.
Поделихме си махорката и всеки запали своята цигара — отдавна забравен разкош. Бавно дръпнах няколко пъти, внимателно угасих огънчето с пръст, увих цигарата в една хартийка и я пъхнах в пазвата си.
— Правилно — рече луничавият момък. — Аз пък не се сетих.
До обедната почивка дотолкова свикнахме с обстановката, че вече надзъртахме и в съседните помещения със също такива пещи. От всички тях със скърцане излизаха железни форми и листове и навсякъде по рафтовете имаше хляб, хляб. От време на време идваха вагонетки на колелца, хората товареха в тях изпечения хляб и го караха някъде, ала не там, където трябваше да се върнем надвечер — този хляб беше бял.
През големия прозорец без решетки се виждаше, че слънцето бе започнало да клони към заник. От вратата започна да полъхва хлад. Дойде майсторът.
— Хайде, привършвайте. Оставете таргите върху боклука. Малко работа сте свършили. Каквито сте работници, дори за седмица няма да можете да прехвърлите купчината.
Дадоха ни по един самун, ние го начупихме на парчета, натъпкахме си джобовете… Но колко можеха да поберат те?
— Пъхай го направо в панталоните — нареди луничавият младеж.
Излязохме на студения вечерен двор — групата вече се строяваше — и ни поведоха обратно. На „портала“ на лагера не ни претърсваха — никой не носеше в ръцете си хляб. Отидох на мястото си в бараката, разделих донесения хляб със съседите си, легнах и заспах веднага, щом мокрите ми, изстинали крака се стоплиха.
Цяла нощ пред очите ми се мяркаха самуни хляб и веселото лице на огняря, който ги хвърляше в огненото гърло на котела.
Седяхме на една повалена от буря лиственица. В този край на вечна замръзналост дърветата едва се закрепват за неуютната земя и бурите лесно ги изкореняват и събарят. Платонов ми разправяше историята на тукашния си живот — на нашия втори живот на този свят. Намръщих се, когато чух за рудника Джанхара. И аз съм бил на лоши, трудни места, ала страшната слава на Джанхара се носеше навсякъде.
— И дълго ли останахте там?
— Една година — тихо рече Платонов.
Очите му се присвиха, бръчките му станаха по-дълбоки — пред мен беше друг Платонов, по-възрастен от първия с десетина години.
— Впрочем, беше трудно само в началото, първите два-три месеца. Там има само крадци. Аз бях единственият грамотен… човек. Бях им разказвач, „фрасках романи“, както се казва на апашки жаргон, вечер им преразказвах Дюма, Конан Дойл, Уолъс. Срещу това те ме хранеха, обличаха ме и работех малко. Вие по всяка вероятност също сте използвали навремето това единствено предимство на грамотността тук?
— Не — отвърнах, — не съм. Това винаги ми се е струвало най-голямото унижение, край на всичко. Никога не съм разказвал „романи“ за една чорба. Но знам какво е. Слушал съм „романисти“.
— Това укор ли е? — попита ме Платонов.
— Ни най-малко — отговорих. — На гладен човек може да бъдат простени много, страшно много неща.
— Ако оживея — произнесе Платонов свещената формула, с която започваха всички размисли за времето след утрешния ден, — ще напиша разказ за това. Вече измислих заглавието: „Заклинателят на змии“. Добре ли е?
— Чудесно. Трябва само да оцелеем. Това е най-важното.
Андрей Фьодорович Платонов, киносценарист в първия си живот, умря около три седмици по-късно, умря така, както умираха мнозина — замахна с кирката, олюля се и падна по лице върху камъните. С гликоза венозно и със силни сърдечно стимулиращи средства можеше да бъде спасен — той продължи да хърка още час, час и половина, но когато пристигнаха носилките от болницата, вече беше затихнал и санитарите отнесоха в моргата малкия му труп.
Обичах Платонов заради несекващия му интерес към онзи живот отвъд сините морета и високите планини, от който ни деляха много километри и години и в чието съществуване вече почти не вярвахме, по-точно, вярвахме така, както учениците вярват в съществуването на някаква си Америка. Кой знае как, но при Платонов се намериха и книги и когато се случваше да не е много студено, например, през юли, той избягваше да говори на темите, с които живееше цялото „население“ — каква е била или каква ще бъде чорбата за обяд, ще дават ли хляба три пъти дневно или ще го получаваме наведнъж от сутринта, ще вали ли утре или времето ще е хубаво.
Обичах Платонов и сега ще се опитам да напиша неговия разказ „Заклинателят на змии“.
Краят на работата не означава край на работата. След сирената трябва да се съберат инструментите, да се отнесат в склада, да се предадат, да се застане в строй, да се изтърпят две от десетте задължителни проверки през деня, съпроводени от псувните на конвоя и обидите на собствените ти другари, засега по-силни от теб — другари, които също са уморени, бързат да се приберат и се сърдят на всяко забавяне. Трябва да мине проверката, да се застане в строй и да се извървят пет километра до гората за дърва — по-близките дървета отдавна са изсечени и изгорени.
Бригадата на дървосекачите всеки ден подготвя дървата, а работниците от мините мъкнат след работа всеки по една трупа. Как се прекарват тежките дънери, които не могат да повдигнат дори двама души — никой не знае. Никога не се изпращат камиони за дърва, а всички коне си стоят в конюшните, понеже са болни. Конят остава без сили много по-бързо от човека, макар разликата между предишните и сегашните условия за живот при животните да е, разбира се, много по-малка, отколкото при хората. Често съм си мислил, че сигурно човекът се е издигнал от царството на животните и е станал човек, тоест същество, способно да измисли такива неща като нашите острови с цялата невероятност на живота в тях, понеже е бил физически по-издръжлив от което и да е било животно. Не ръката е очовечила маймуната, не зародишът на мозъка, не душата — има кучета и мечки, които постъпват по-умно и по-нравствено от някои хора. И не това, че се е сдобил с огън — всичко е станало след като главното условие на превръщането вече е било изпълнено. Освен другите равни условия, навремето човек се е оказал значително по-силен и издръжлив физически, само физически. Той е бил жизнеспособен, но не „като котка“ — изразът не е верен. По-правилно би било да се каже за котката, че тази твар е издръжлива като човек. Конят не издържа и месец при тукашния зимен живот в неотоплените помещения с многочасов тежък труд на снега. Ако не е якутски кон. Но тях не ги използват за работа. Вярно, че не ги и хранят. Те, както и елените, разравят с копита снега и преживяват със суха ланшна трева. А човекът живее.
Може би живее с някаква надежда? Но нали няма никакви надежди? Ако не е глупак, не може да се крепи с тях. Затова има и толкова много самоубийства. Ала чувството за самосъхранение, това, че си се вкопчил в живота, именно това физическо вчепкване, на което е подчинено и съзнанието му, го спасяват. Живее поради същите причини, поради които живее камъкът, дървото, птицата, кучето. Но се вкопчва в живота по-здраво от тях. И е по-издръжлив от което и да е животно.
За тези неща си мислеше Платонов, докато стоеше пред портала с дървената трупа на рамо и чакаше новата проверка. Дървата бяха донесени, подредени и, като се бутаха, бързаха и ругаеха, хората влязоха в тъмната барака.
Когато очите му свикнаха с тъмнината, Платонов видя, че не всички бяха ходили на работа. В далечния десен ъгъл, на горните нарове, седем-осем души бяха примъкнали единствената лампа — бензинов фенер без стъкло — и седяха около двама други, които бяха кръстосали крака от двете страни на омазнена възглавница и играеха на карти. Фенерът пушеше, пламъкът удължаваше сенките и ги караше да се люлеят.
Платонов се отпусна на края на един нар. Раменете и коленете го боляха, мускулите му трепереха. Бяха го докарали в Джанхара тази сутрин и това беше първият му работен ден тук. По наровете нямаше свободни места. „Ще изчакам всички да се настанят — помисли си Платонов — и също ще си легна.“ Той задряма.
Играта горе свърши. Чернокосият с мустачките и с голям нокът на лявото кутре се наведе надолу.
— Я извикайте тоя Иван Иванович — рече той.
Платонов се събуди от сръгване в гърба.
— Ей, ти. Викат те.
— Е, къде е този Иван Иванович? — питаха от горните нарове.
— Не съм Иван Иванович — каза Платонов, като примижаваше.
— Не иска да дойде, Федечка.
— Как така не иска?
Избутаха Платонов на светло.
— Смяташ ли да живееш? — тихо го попита Федя, като въртеше кутрето си с дългия мръсен нокът пред очите на Платонов.
— Смятам — отвърна той.
Силен удар с юмрук по лицето го събори на пода. Платонов се надигна и изтри с ръкав кръвта от лицето си.
— Не бива да отговаряш така — с гальовен глас му обясни Федя. — Вас, Иван-Ивановичите, така ли са ви учили да отговаряте в института?
Платонов мълчеше.
— Върви, гад — рече му Федя. — Върви и лягай до кофата с лайната. Там ще ти е мястото. А ако вдигаш шум — ще те удуша. — Това не беше просто заплаха. Вече на два пъти пред очите му бяха душили хора с пешкир — заради някакви техни си, апашки работи. Платонов легна на смърдящите дъски.
— Скука, братлета — рече Федя, като се прозяваше, — поне някой да ми беше почесал петите, как мислите?
— Машка, ей, Машка, ела да чешеш петите на Федечка.
От тъмнината изникна „Машка“, бледо, красиво момче, апашорче на около осемнадесет години.
То свали от краката на Федечка износените жълти половинки, внимателно събу мръсните му, изпокъсани чорапи и започна да му чеше усмихнат петите, Федя се кискаше и потръпваше от гъдел.
— Разкарай се — рече изведнъж той. — Не те бива да чешеш. Не умееш.
— Ама аз, Федечка…
— Разкарай се, ти казвам. Стържеш, дращиш. Хич не си нежен.
Околните кимаха съчувствено.
— На Косой имах един чифутин — виж, той чешеше. Той, братлета, наистина чешеше. Беше инженер.
И Федя потъна в спомени за чифутина, който му беше чесал петите.
— Федя, чуй, Федя — ами този, новият? Не искаш ли да го изпробваш?
— Мани го — рече Федя. — Такива могат ли да чешат? Впрочем, дигнете го.
Изкараха Платонов на светло.
— Ей, ти, Иван Иванович, я зареди лампата. И през нощта ще подклаждаш печката. А сутринта ще изнесеш навън кофата с лайната. Дневалният ще ти покаже къде да я излееш…
Платонов мълчеше покорно.
— За това ще получиш паница чорба. Все едно не я ям. Върви да спиш.
Платонов легна на старото място. Почти всички спяха, сгушени по двама, по трима — така беше по-топло.
— Ама че скука, че и нощите дълги — каза Федя. — Поне да имаше кой да фрасне един роман. На Косой имах…
— Федя, а, Федя, ами този, новият — защо не опиташ?
— Бива — оживи се Федя. — Дигнете го.
Събудиха Платонов.
— Слушай — рече му Федя, усмихнат почти угоднически, — малко се бях поразпалил.
— Нищо — процеди през зъби Платонов.
— Кажи, можеш ли да фраскаш романи?
В мътните очи на Платонов пробляснаха пламъчета. Как да не може! Всички в килията на следствения затвор се заслушваха, когато преразказваше „Граф Дракула“. Но онези там бяха хора. А тук? Да стане като шута в двора на Миланския херцог, като шута, когото са хранели за добра шега и който е ядял бой за лоша? Но тук нещата имат и друга страна. Той ще ги запознае с истинската литература. Ще стане просветител. Ще събуди у тях интерес към художественото слово, и тук, на дъното на живота, ще върши своето дело, ще изпълнява своя дълг. По стар навик Платонов не искаше да си признае, че просто ще бъде нахранен, ще получава допълнително супа не защото е изнесъл кофата с изпражненията, а за друга, по-благородна работа. Благородна ли? Все пак беше по-близо до чесането на мръсните апашки пети, отколкото до просветителството. Но гладът, студът, побоите…
Федя се усмихваше напрегнато и чакаше.
— Ммога — изрече Платонов и за пръв път през този тежък ден се усмихна. — Мога да фрасна.
— Ах ти, миличкият ми — развесели се Федя. — Ела, качи се тук. Ето ти хлебец. Утре ще си хапнеш по-добре. Седни тук, на одеялото. Запали един тутун.
Платонов, който не беше пушил цяла седмица, смучеше фаса с болезнена наслада.
— Как те викат?
— Андрей — отвърна Платонов.
— Та, Андрей, дай, значи, нещо по така и по-дългичко. От сорта на граф Монте Кристо. За трактори не ща.
— Може би „Клетниците“? — предложи Платонов.
— Това за Жан Валжан ли беше? Фраскали са ми го на Косой.
— Тогава „Клубът на валетата купа“ или „Вампирът“?
— А така, а така. Карай за валетата. Ей, гадове, по-тихо…
Платонов се изкашля.
— В град Санкт Петербург през хиляда осемстотин деветдесет и трета година било извършено тайнствено престъпление…
Вече се разсъмваше, когато Платонов остана без сили.
— Така свършва първата част — каза той.
— Бива си го — рече Федя. — Я как я е подредил! Лягай при нас. Нямаш много време за сън — зазорява се. Ще поспиш, докато си на работа. Събирай сили за довечера…
Платонов вече спеше.
Изкараха ги на работа. Един висок селски момък, който беше проспал валетата, злобно сръга Платонов на вратата.
— Върви, гадино, не се офлянквай.
Веднага някой му зашепна нещо на ухото.
Вече се строяваха, когато високият момък се приближи до Платонов.
— Не казвай на Федя, че съм те ударил. Аз, братле, не знаех, че си романист.
— Няма да му кажа — отговори Платонов.
Жегата в затворническата килия беше толкова голяма, че вътре нямаше нито една муха. Огромните прозорци с железни решетки бяха широко отворени, но това не носеше облекчение — нажеженият асфалт на двора изпращаше нагоре горещи въздушни вълни и в килията беше дори по-хладно, отколкото навън. Всички дрехи бяха свалени и стотици голи тела, излъчващи влажна топлина, се въртяха на пода, потънали в пот — на наровете беше прекалено горещо. По време на комендантските проверки арестантите се строяваха по долни гащи, висяха в тоалетните по цял час, като безкрайно се поливаха със студена вода от мивката. Ала това помагаше за кратко време. „Поднарниците“ изведнъж се оказаха притежатели на най-хубавите места. Хората чакаха да отпътуват за „по-отдалечени краища“ и се шегуваха с мрачен затворнически хумор, че след това изтезание с изпарване ги очаква изтезание чрез замразяване.
Татарският молла, подследствен арестант по прочутото дело на „Голяма Татария“, за което знаехме много по-рано от деня, когато за него намекнаха вестниците, як шестдесетгодишен сангвиник с мощни гърди, покрити със сиви косми, с жив поглед на тъмните, кръгли очи, говореше, като непрекъснато бършеше с мокро парцалче голата си, потна глава:
— Само да не ме разстрелят. Ако ми лепнат десет години — дребна работа. Това е страшно за онези, които смятат да живеят до четиридесет. А аз се каня да изкарам до осемдесет.
Когато ни прибраха от разходка, моллата вземаше на бегом петте етажа, без да се задъха.
— Ако ми лепнат повече от десет — продължаваше да разсъждава той, — в затвора ще изкарам още двадесетина години. А ако е лагер — моллата замълча, — на чист въздух — десет.
Спомних си за този умен молла с бодър дух днес, когато препрочитах „Записки от Мъртвия дом“. Моллата знаеше какво е това „чист въздух“.
Морозов и Фигнер прекарват затворени в Шлиселбургската крепост при най-строг режим двадесет години и излизат оттам напълно трудоспособни хора. Фигнер намира сили за по-нататъшна активна работа на революционното поприще, след което издава десет тома спомени за преживените ужаси, а Морозов пише редица научни трудове, които му донасят известност, и се жени по любов за някаква гимназистка.
В лагера, за да се превърне в мърша един здрав млад човек, започнал кариерата си в лагерния забой, на чист зимен въздух, е нужно по-малко време — от двадесет до тридесет дни при шестнадесетчасов работен ден без почивни дни, при системен глад, парцаливи дрехи и нощуване на температура минус шестдесет градуса в изпокъсана брезентова палатка, плюс побоите, нанасяни му от десетниците, старейшините, криминалните и конвоя. Тези срокове са многократно проверени. В бригадите, които започват златодобивния сезон и носят имената на своите бригадири, към края на сезона не може да се намери нито един от онези, които са започнали сезона, освен самия бригадир, дневалния на бригадата и някой от личните приятели на бригадира. Останалият състав през лятото се сменя няколко пъти. Златодобивният забой непрекъснато изхвърля производствените си отпадъци в болниците, в така наречените оздравителни команди, в селищата за инвалиди и на братските гробища.
Златодобивният сезон започва на 15 май и свършва на 15 септември — четири месеца. Да не говорим за работата през зимата. С наближаването на лятото основните забойни бригади се формират от нови хора, които още не са зимували тук.
Арестантите, получили присъда, мечтаеха по-бързо да попаднат от затвора в лагера. Там имало работа, здравословен селски въздух, предсрочно освобождаване, кореспонденция, колети от роднините, печелене на пари. Човек винаги вярва в по-доброто. Край пролуката на вратата на товарния вагон, с който ни караха към Далечния изток, непрестанно се бутаха пътниците-етапници, упоено вдишваха хладния, ухаещ на полски цветя тих вечерен въздух, раздвижен от пътуващия влак. Въздух, който не приличаше на спарения, вмирисан на карбол и човешка пот въздух на затворническата килия, намразена от нас за многото месеци следствие. В тези килии оставяхме спомените за поруганата си и стъпкана чест, спомени, които искахме да забравим. В наивността си хората смятаха следствения затвор за най-жестокото преживяване, коренно променило живота им. Именно арестът бе най-силното нравствено потресение за тях. Сега, измъкнали се от затвора, те подсъзнателно искаха да вярват в свободата, макар и относителна, но все пак свобода, живот без проклетите решетки, без унизителните и оскърбителни разпити. Започваше нов живот — без онова напрежение на волята, което беше нужно за всеки разпит по време на следствието. Изпитах огромно облекчение при мисълта, че вече всичко е решено безвъзвратно, присъдата е обявена, няма нужда да се мисли какво точно да се отговаря на следователя, няма нужда да се тревожиш за близките си, няма нужда да кроиш планове как ще живееш, няма нужда да се бориш за къшея хляб — всичко това вече не зависи от теб, вече нищо не можеш да промениш, не можеш да свиеш на никъде от тази бляскава железопътна линия, която бавно, но неотклонно води на север.
Влакът пътуваше към зимата. Всяка следваща нощ беше по-студена от предишната, сочните зелени листа на тополите тук вече бяха обагрени в светложълто. Слънцето не беше толкова горещо и ярко — сякаш златната му сила бе попита, всмукана от листата на кленовете, тополите, брезите и ясените. Сега самите листа проблясваха със слънчева светлина. А бледото, анемично светило дори не можеше да напече вагона и през по-голямата част от деня се криеше зад топли сивкави облачета, които още не обещаваха сняг. Но и снегът наближаваше.
Етапен затвор, още един „маршрут“ на Север. Морският залив ги посрещна със слаба виелица. Снегът още не можеше да натрупа — вятърът го смиташе от замръзналите жълти сипеи в ямите с мътна, мръсна вода. Мрежата на виелицата беше прозрачна. Снеговалежът не беше обилен и приличаше на рибарска мрежа, изплетена от бели конци и хвърлена върху града. Над морето снегът съвсем не се забелязваше — тъмнозелените пенести вълни бавно заливаха зеленясалите хлъзгави камъни. Параходът стоеше на рейда и отгоре приличаше на играчка — дори когато ги караха с катер до самия му борд и те един след друг се изкачваха на палубата, за да изчезнат в отворите на трюмовете — дори тогава параходът изглеждаше изненадващо малък, прекалено много вода имаше наоколо.
След пет денонощия ги стовариха на един суров, мрачен бряг в тайгата и с камиони ги извозиха до местата, където им предстоеше да живеят — и да оживеят.
Здравословният селски въздух беше останал отвъд морето. Тук ги заобикаляше пропитият с блатни изпарения разреден въздух на тайгата. Хълмовете бяха обрасли с блатна растителност и само върховете им, лишени от всякаква гора, проблясваха с голия си варовик, полиран от бурите и ветровете. Краката им затъваха в подгизналия мъх, който и през летния ден рядко оставаше сух. През зимата всичко замръзваше. И хълмовете, и реките, и блатата тогава изглеждаха като едно същество, зловещо и недружелюбно.
През лятото въздухът бе прекалено тежък за сърдечноболните, а през нощта — направо непоносим. Когато свиваше голям студ, хората дишаха на пресекулки. Тук никой не тичаше, може би с изключение само на най-младите — но и те не тичаха, а някак странно подскачаха.
Облаци от комари покриваха лицата ни — без мрежа не можеше да се направи нито крачка. А по време на работа мрежата задушаваше, пречеше на дишането. Но не можеше да се махне заради комарите.
Тогава се работеше по шестнадесет часа и нормите бяха изчислени за шестнадесет часа. Ако смятаме, че ставането сутрин, закуската и разводът за работа, както и времето, необходимо да се стигне до обекта, отнемаше най-малко час и половина, обедът — един час и вечерята заедно с приготовленията за сън — час и половина, то за спане след тежкия физически труд на открито Оставаха само четири часа. Човек заспиваше в мига, когато преставаше да се движи, изхитряваше се да спи както върви или както си стои прав. Недостатъчният сън отнемаше повече сили, отколкото гладът. Неизпълнението на нормата водеше до намалена дажба — 300 грама на ден без чорба.
С първата илюзия бе приключено бързо. Става дума за илюзията за труда, същия онзи труд, за който над портите на всички лагери висеше задължителният според лагерния устав надпис: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство“. А лагерът можеше да култивира и култивираше единствено омраза и отвращение към труда.
Веднъж месечно лагерният пощаджия отнасяше натрупалите се писма в цензурата. Писмата от континента и към континента пътуваха по половин година, ако изобщо пътуваха. Колети се даваха само на изпълнилите нормата — останалите се конфискуваха. Всичко това нямаше характер на произвол — ни най-малко. За това се четяха заповеди, в особено важни случаи караха всички поголовно да се подписват. Това не беше плод на разюзданата фантазия на някой началник-дегенерат, а заповед на висшето началство.
Но дори някои да получаваха по нещо — можеше да се обещае половината на някой възпитател, а останалото все пак да бъде получено, — човек нямаше къде да го занесе. В бараката чакаха криминалните, за да те ограбят пред очите на всички и да разпределят плячката между своите „Ванечки“ и „Сенечки“. Колетът трябваше или веднага да бъде изяден, или да бъде продаден. Имаше предостатъчно купувачи: десетниците, началниците, лекарите.
Имаше и трети, най-разпространен изход. Мнозина даваха колетите си да им ги пазят техни познати от лагера или от затвора, заемащи длъжности на такива места, където можаха да им ги заключат и скрият. Или ги даваха на някого от волнонаемните. И в единия, и в другия случай винаги имаше риск — никой нямаше вяра на тези хора, ала това бе единствената възможност да се спаси полученото.
Пари изобщо не даваха. Нито копейка. Само на най-добрите бригади, и то толкова малко, че сумата не представляваше за тях някаква сериозна помощ. На много места бригадирите правеха следното: изработеното го пишеха на двама-трима души, като по този начин те преизпълняваха нормите си, за което им се полагаше парична премия. Останалите двадесет-тридесет души оставаха с намалени дажби. Това беше остроумно решение. Ако изработеното се разпределеше между всички, никой нямаше да получи нито копейка. А в този случай пари получаваха двама-трима души, които се избираха съвсем наслуки, често пъти дори без бригадирът да участва в съставянето на ведомостта.
Знаеше се, че нормите не може да бъдат изпълнени, че пари няма и няма да има, и въпреки това хората ходеха по петите на десетника, интересуваха се колко са изработили, тичаха да посрещат касиера, ходеха в канцеларията да правят справки.
Какво беше това? Дали желание да се изтъкнеш колко много работиш, да издигнеш репутацията си в очите на началството, или просто някакво психическо разстройство „по причина на лошото хранене“? Последното е по-вярно.
Светлият, чист, топъл следствен затвор, който толкова скоро и толкова безкрайно отдавна бяха напуснали, на всички, абсолютно на всички им изглеждаше оттук като най-хубавото място на земята. Затворническите несгоди бяха забравени до една и хората с увлечение си припомняха как са слушали лекции на истински учени и разказите на безкрайно препатилите, как са чели книги, как са спали и яли до насита, как са ги водили на чудесна баня, как са получавали колети от близките си, как са усещали, че семейството им е тук, до тях, зад двойния железен портал, как са говорили свободно за каквото си искат (в лагера за това даваха допълнителна присъда), без да се страхуват нито от шпиони, нито от надзиратели. Следственият затвор им изглеждаше по-свободен и по-роден от родните им къщи и не един казваше, потънал в мечти върху болничното легло, макар да му оставаше да живее малко: „Бих искал, разбира се, да видя семейството си, да замина оттук. Но още повече ми се ще да попадна в килията на следствения затвор — там беше още по-добре и по-интересно, отколкото у дома. И бих разказал на всички новаци какво е това «чист въздух».“
Да прибавим едва ли не поголовния скорбут, превърнал се както по времето на Беринг в страшна и опасна епидемия, която отнасяше десетки човешки живота, дизентерията, понеже ядяхме каквото падне, обзети единствено от желанието да напълним с нещо стомасите си, раздирани от тъпа болка, събирахме остатъците от кухнята, изхвърлени на боклука и целите покрити с мухи; пелаграта — тази болест на бедняците, изтощение, след което кожата се смъква от дланите на човек като ръкавица, а по цялото тяло се лющи на големи кръгли люспи, подобни на дактилоскопични отпечатъци, и накрая прочутата алиментарна дистрофия — болестта на гладните, която едва след ленинградската блокада започнаха да назовават с истинското й име. Дотогава се наричаше по различни начини, като се започне от Р.Ф.И. — тези тайнствени букви в диагнозите на историите на заболяванията, превеждани като рязко физическо изтощаване, или по-често — полиавитаминоза — странно латинско название, говорещо за липсата на няколко витамина в човешкия организъм и успокояващо лекарите, намерили удобна латинска формулировка за означаване на едно — на глада.
Да си припомним студените, влажни бараки, където всички процепи отвътре бяха покрити с дебел лед, сякаш се беше стичал парафин от някаква огромна свещ, догоряла в ъгъла на бараката… Оскъдните дрехи и оскъдната дажба, премръзванията — а едно премръзване означава вечни мъки дори да не се стигне до ампутация. Да си представим как би трябвало да върлуват и как върлуваха грипът, белодробните възпаления, най-различните простуди и туберкулозата в тези блатисти гори, убийствени за сърдечно болните. Да си спомним за епидемиите от членовредителство. Да вземем предвид и огромната морална потиснатост, липсата на каквато и да било надежда… Тогава лесно може да се види до каква степен „чистият въздух“ бе по-опасен за здравето на човек, отколкото затворът.
Затова няма нужда да се полемизира с Достоевски относно предимствата на „работата“ в каторгата в сравнение с безделниченето в затвора, както и за предимствата на „чистия въздух“. Времето на Достоевски е било друго и тогавашната каторга още не е имала постиженията, за които е разказано тук. За тези неща е трудно човек предварително да си състави вярна представа, понеже там всичко е прекалено необикновено и невероятно — горките ни мозъци просто не са в състояние да си въобразят тамошния живот, живот, за който нашият познат от затвора — татарският молла — имаше смътна, неуверена представа.
Много пъти съм виждал на Север как умират хора — може би прекалено много за един човек, но първата смърт съм я запомнил завинаги.
През онази зима ни се наложи да работим нощна смяна. На черното небе виждахме малка светлосива луна, около която имаше ореол с всички цветове на дъгата, той се появяваше при много голям студ. Слънцето изобщо не го виждахме — връщахме се в бараките (не у дома — никой не ги наричаше дом) и излизахме оттам по тъмно. Впрочем слънцето се показваше за толкова кратко време, че не успяваше дори да види земята през плътното бяло покривало на ледената мъгла. Можехме само да предполагаме къде се намира — от него не идваше светлина, нито топлина.
Забоят се намираше далеч — на два-три километра, и пътят минаваше между два огромни снежни насипа, високи над шест метра; през тази зима имаше големи виелици и трябваше да „изгребваме“ мината от преспите. Хиляди хора с лопати излизаха да разчистват пътя за камионите. Всички, които работеха по разчистването му, биваха заобикаляни от конвой с кучета, конвоят се сменяше, а нас ни държеха там по цели денонощия, но не ни позволяваха нито да се сгреем, нито дори да хапнем на топло. Докарваха с коне вкаменения от студа хляб; понякога, ако работата продължаваше по-дълго време, ни даваха и консерви — по една на двама души. Със същите впрягове откарваха в лагера болните и останалите без сили. Освобождаваха ни едва когато свършехме всичко — да можем да се наспим и отново да излезем на студа за „истинската“ си работа. Тогава забелязах нещо много интересно: тежки, мъчително трудни при такава многочасова работа са само първите шест-седем часа. След това човек губи представа за времето, като подсъзнателно гледа само да не замръзне: тъпче на едно място, размахва лопатата, без да мисли за нищо, без да се надява на нещо.
Краят на тази работа винаги е неочакван — внезапно щастие, на което сякаш не си смеел да се надяваш. Всички стават весели, шумни и за известно време гладът и смъртната умора сякаш изчезват. Хората се строяват набързо в редици и весело тичат към „вкъщи“. А отстрани се издигат насипите на огромната снежна траншея, насипи, които ни откъсват от целия свят.
Виелицата отдавна беше спряла и пухкавият сняг се беше слегнал, станал още по-плътен и на вид още по-стегнат и твърд. Можеше да се върви по гребена на насипа, без да се затъва. На няколко места двата насипа бяха прорязани, понеже шосето се пресичаше от други пътища.
Около два през нощта отивахме да обядваме и бараката се изпълваше с глъчката на намръзнали се хора, с дрънченето на лопати, с високия говор на хора, дошли отвън, говор, който бавно утихва и заглъхва, преминавайки в обикновена човешка реч. Нощем винаги обядвахме в бараката, а не в омразния на всички ни леденостуден стол с изпочупени прозорци. След храна, които имаха махорка, свиваха цигари, а които нямаха, другарите им оставяха „да си дръпнат“, така че на практика всеки успяваше да „попуши“.
Бригадирът ни Коля Андреев, бивш директор на МТС, понастоящем затворник, осъден на десет години по знаменития петдесет и осми член, всеки път вървеше начело на бригадата, винаги бързо. Бригадата ни беше безконвойна. По онова време конвоят не достигаше — с това се обясняваше „доверието“ на началството. Но съзнанието за особеното положение — безконвойността — за мнозина имаше доста голямо значение, колкото и наивно да звучи. Безконвойното ходене на работа ни харесваше на всички най-сериозно и беше повод да се гордеем и хвалим. И наистина, тогава бригадата работеше по-добре, отколкото по-късно, когато конвоят беше вече достатъчен и ние, хората на Андреев, се изравнихме с другите бригади.
През тази нощ Андреев ни водеше по нов път — не отдолу, а направо по снежния насип. Виждахме проблясващите златни огньове на мината, тъмната грамада на гората отляво и сливащите се с небето далечни върхове на хълмовете. За първи път виждахме жилището си от разстояние.
Стигнал до кръстопътя, Андреев изведнъж рязко сви надясно и изтича надолу направо по снега. След него, покорно повтаряйки странните му движения, се спуснаха и другите, като дрънчаха с лостове, кирки, лопати — никога не оставяхме инструментите си на работната площадка: крадяха ги, а за изгубен инструмент се полагаше наказание.
На две крачки от кръстопътя стоеше човек с униформа на военен. Беше без шапка, късата му тъмна коса беше разрошена и поръсена със сняг, шинелът — разкопчан. Още по-нататък, затънал в дълбокия сняг, стоеше кон, впрегнат в лека шейна.
А в краката на този човек лежеше по гръб жена. Кожухчето й беше разкопчано, шарената рокля — изпомачкана. До главата й чернееше смачкан шал. Личеше, че е бил тъпкан с крака, също както и светлите коси на жената, които на лунната светлина изглеждаха почти бели. Слабата й шия беше оголена, от лявата и от дясната страна на гърлото й личаха овални тъмни петна. Лицето й беше бяло, без капчица кръв, и едва когато се вгледах, познах Ана Павловна, секретарката на началника на нашата мина.
Всички я познавахме много добре — в мината имаше малко жени. Преди около шест месеца, през лятото, една вечер тя мина край нашата бригада и арестантите изпратиха слабичката й фигура с възхитени погледи. Тя ни се усмихна и посочи с ръка към слънцето — вече натежало и клонящо към заник.
— Още малко, момчета, още малко — викна ни тя.
Ние, както и лагерните коне, през целия работен ден мислехме само кога ще дойде краят му. И това, че простите ни мисли бяха така добре разбрани, и то от една толкова красива според тогавашните ни представи жена, просто ни трогна. Бригадата ни обичаше Ана Павловна.
Сега тя лежеше пред нас мъртва, удушена от пръстите на човека с военната униформа, който се озърташе объркано и безумно. Него го познавах много по-добре. Това беше нашият минен следовател Штеменко, който беше лепнал допълнителни присъди на мнозина от нас. Той неуморно водеше разпити, намираше срещу махорка или за паница чорба лъжесвидетели — вербуваше ги сред гладните затворници. Уверяваше някои от тях в държавната важност на лъжите им, други заплашваше, трети подкупваше. Не си правеше труда да се запознае с новия подследствен преди арестуването му, да го извика в кабинета си, макар всички да живеехме на едно място. В следователския кабинет арестувания го очакваха готови протоколи и побои.
Именно Штеменко беше „началникът“, който посети бараката ни преди около три месеца и унищожи всички арестантски „канчета“, направени от консервени кутии — в тях варяхме всичко, което можеше да се свари и изяде. В тях си носехме обеда от стола — за да го изядем седнали и да го изядем горещ, след като го стоплим на печката в бараката. Поборник за чистота и дисциплина, Штеменко нареди да му дадат една кирка и със собствените си ръце проби дъната на кутиите.
Сега, когато съзря на две крачки от себе си Андреев, той понечи да посегне към кобура си, но като видя тълпата хора, въоръжени с лостове и кирки, така и не извади пистолета. Вече му връзвахме ръцете. Това се правеше с огромно желание — така затегнахме възела, че след това се наложи въжето да се среже.
Сложихме трупа на Ана Павловна в шейната и тръгнахме към селището, към къщата на началника на мината. Някои не дойдоха там с Андреев — мнозина забързаха към бараката, към чорбата.
Началникът дълго не отваряше вратата — беше видял през прозореца тълпата арестанти, събрали се пред дома му. Най-сетне Андреев успя да му обясни каква е работата, след което влезе вътре заедно с вързания Штеменко и още двама затворници.
Тази нощ обедът продължи много дълго. Водиха някъде Андреев да дава показания. Но след като се върна, той нареди да тръгваме на работа.
Скоро Штеменко го осъдиха на десет години за убийство от ревност. Наказанието беше минимално. Съдиха го в нашата мина и след прочитането на присъдата го откараха нанякъде. В такива случаи бившите лагерни началници си излежават наказанието другаде — никой никога не ги беше срещал в обикновените лагери.
Леля Поля умря в болницата от рак на стомаха на петдесет и две години. Аутопсията потвърди диагнозата на лекуващия лекар. Впрочем в нашата болница патологоанатомичната диагноза рядко се разминаваше с клиничната — така е в най-добрите и в най-лошите болници.
Презимето й го знаеха само в канцеларията. Не го помнеше дори съпругата на началника, при когото леля Поля бе работила седем години „дневална“, ще рече като прислужничка.
Всички знаят какво е дневален или дневална, но не всички знаят какво друго могат да бъдат тези хора. Доверено лице на недостъпния властелин на хиляди човешки съдби; свидетел на неговите слабости, на неговите тъмни страни. Човек, запознат с тайния живот на дома му. Роб, но и задължителен участник в подмолната, подземната квартирна война; участник или поне наблюдател на семейните битки. Негласен арбитър в скандалите между съпруга и съпруга. Човек, който върти домакинството на началническото семейство, който допринася за увеличаване на богатството му, и то не само с икономии и честност. Един такъв дневален въртеше търговия с цигари от махорка в полза на началника, продаваше ги на затворниците по десет рубли едната. Лагерното управление за мерки и теглилки беше установило, че в кибритена кутийка се побира махорка за осем цигари, а от една „осминка“ махорка излизат осем такива кибритени кутийки. Тези мерки са валидни за 1/8 от територията на Съветския съюз — в целия Източен Сибир.
Нашият дневален продаваше всяка пачка махорка за шестстотин и четиридесет рубли. Но и тази цифра не беше, както се казва, пределът. Кутийките можеше да не бъдат пълни догоре — това почти не се забелязваше, пък и никой не искаше да се кара с дневалния на началника. Можеше да се свиват по-тънки цигари. Това зависеше от ръцете и от съвестта на дневалния. Нашият дневален купуваше махорката от началника за по петстотин рубли пачката. Разликата от сто и четиридесет рубли си я прибираше в джоба.
Господарят на леля Поля не продаваше махорка и изобщо на нея не й се налагаше да се занимава с никакви афери. Тя беше чудесна готвачка, а дневалните, които разбираха от кулинарно изкуство, се ценяха особено много. Леля Поля можеше да се нагърби — и тя наистина се нагърбваше — да уреди някой свой земляк-украинец на полека работа или да го включи в списък за освобождаване. Помощта й за нейните земляци беше много сериозна. На други не помагаше, най-много да даде някой съвет.
Леля Поля работеше при началника вече седма година и си мислеше, че ще избута на спокойствие всичките десет години.
Тя беше пресметлива, ала безкористна жена и с право предполагаше, че равнодушието й към подаръците, към парите няма как да не се хареса на който и да било началник. Сметките й излязоха верни. Тя беше свой човек в семейството на началника и вече беше набелязан план за нейното освобождаване — смятаха да я зачислят като товарачка на камион в мината, където работеше братът на началника, а оттам да се ходатайства за освобождаването й.
Но леля Поля се разболя, ставаше й все по-зле и по зле, и я закараха в болницата. Главният лекар нареди да я настанят сама в стая. Десет полутрупа бяха изкарани в студения коридор, за да се освободи място за дневалната на началника.
Болницата се оживи. Всеки ден следобед пристигаха джипове, камиони; от тях слизаха дами с кожуси, слизаха военни — всички бързаха при леля Поля. И тя обещаваше на всеки, че ако оздравее — ще ходатайства за него пред началника.
Леля Поля даваше всичко на санитарките, опитваше една лъжичка и останалото им го даваше. Знаеше от какво е болна.
Нямаше как да оздравее. И ето че един ден в болницата се появи необикновен посетител, който носеше бележка от началника — отец Пьотър, както се представи на нарядчика. Оказа се, че леля Поля желае да се изповяда.
Необикновеният посетител беше Петка Абрамов. Всички го познаваха. Дори няколко месеца преди това бе лежал в същата тази болница. А сега се яви като отец Пьотър.
Визитата на преподобния развълнува всички. Излиза, че по тия краища имало и свещеници! И че изповядват желаещите! В най-голямата болнична стая — стая №2, където всеки ден между обеда и вечерята някой от болните разправяше нещо на гастрономична тема, във всеки случай не за подобряване на апетита, а заради потребността на гладния човек да възбуди хранителните си емоции, — в тази стая говореха само за изповедта на леля Поля.
Отец Пьотър беше с каскет и памуклийка. Крачолите на ватените му панталони бяха натикани в кончовете на износени плъстени ботуши. Косата му беше късо подстригана — като за духовно лице много по-късо в сравнение с косите на „суингите“ от петдесетте години. Отец Пьотър разкопча връхната си дреха — отдолу носеше синя руска рубашка, на врата му висеше голям кръст. Не беше обикновен, а разпятие — собственоръчно направено, изработено от умели ръце, ала без необходимите инструменти.
Отец Пьотър изповяда леля Поля и си тръгна. Дълго стоя на шосето и вдигаше ръка, щом се зададеше някой камион. Две коли минаха, без да спрат. Тогава отец Пьотър измъкна от пазвата си готова свита цигара, вдигна я над главата си и още първата кола спря, шофьорът гостоприемно отвори вратата на кабината.
Леля Поля умря и я погребаха на болничното гробище. То беше голямо, намираше се в подножието на един хълм (вместо „да умреш“, болните казваха „да отидеш под хълма“), с братски могили „А“, „Б“, „В“ и „Г“ и няколко хордообразни линии от отделни гробове. На погребението на леля Поля не дойдоха нито началникът, нито съпругата му, нито отец Пьотър. Обредът бе най-обикновен: нарядчикът върза на левия глезен на леля Поля дървена дъсчица с номер. Това беше номерът на личното й дело. Според инструкцията номерът трябваше да бъде написан с обикновен черен молив, в никакъв случай не с химически — както на топографските маркировки по дърветата в гората.
Обръгналите санитари-гробари затрупаха с камъни съсухреното тяло на леля Поля. Нарядчикът закрепи върху камъните пръчка — със същия номер на личното дело.
Минаха няколко дни и в болницата се появи отец Пьотър. Вече беше ходил на гробището и сега вдигаше скандал в канцеларията.
— Кръст трябва да се сложи. Кръст.
— Само това остава — отговори му нарядчикът.
Кавгата продължи дълго. Най-сетне отец Пьотър каза:
— Давам ви една седмица. Ако за това време не сложете кръст, ще се оплача на началника на управлението. Ако не ми помогне — ще пиша на началника на строителството. Ако и той откаже — ще се оплача от него в Совнаркома. Ако и Совнаркомът откаже — ще пиша до Синода! — развика се отец Пьотър.
Нарядчикът не беше арестант от вчера и добре познаваше „страната на чудесата“; знаеше, че там може да се случат най-неочаквани неща. И след като размисли, реши да доложи цялата тази история на главния лекар.
Главният лекар, бивш министър или заместник-министър, го посъветва да не спори и да постави един кръст върху гроба на леля Поля.
— Щом попът е толкова настойчив, значи не е случайно. Сигурно знае нещо. Всичко е възможно, всичко е възможно — измърмори бившият министър.
Сложиха кръста, първия кръст на това гробище. Виждаше се отдалеч. Макар да беше единствен, цялото място заприлича на истинско гробище. Всички болни, които можеха да се движат, отидоха да го видят. Закрепиха на него и дъсчица с надпис, обграден в траурна рамка. Поръчаха го на един старец-художник, който лежеше в болницата вече втора година. По-точно не лежеше, а само му се водеше едно легло — цялото му време отиваше за серийно производство на три вида репродукции: „Златна есен“, „Тримата богатири“ и „Смъртта на Йоан Грозни“. Художникът се кълнеше, че може да ги рисува със затворени очи. Клиенти му бяха всички началници от селището и от болницата.
Но художникът се съгласи да направи дъсчицата за кръста на леля Поля. Попита какво трябва да напише. Нарядчикът порови в списъците си.
— Нищо не мога да намеря, освен инициалите — рече той, — Тимошенко П. И. Пиши Полина Ивановна. Починала на еди-коя си дата.
Художникът, който никога не спореше с клиентите, написа каквото му се каза. А точно след седмица се появи Петка Абрамов, тоест отец Пьотър. Той рече, че леля Поля се казва не Полина, а Прасковя, и не е Ивановна, а Илинична. Каза и датата, когато се е родила, и настоя тя също да се впише. Надписът бе поправен в негово присъствие.
Как да разкажа за тази проклета вратовръзка?
Това е особен вид истина — житейска. Ала нашето не е очерк, а разказ. Как да направя от него проза на бъдещето — нещо като разказите на Сент Егзюпери, който ни откри въздуха?
В миналото и днес за успеха е нужно писателят да е нещо като чужденец в страната, за която пише. Да пише от гледна точка на интересите, на кръгозора на тези хора, сред които е израсъл, сред които са се формирали неговите навици, вкусове, възгледи. Писателят пише на езика на онези, от чието име говори. Нищо повече. А ако писателят познава материала прекалено добре, хората, за които пише, няма да го разберат. Писателят им е изневерил, минал е на страната на своя материал.
Материалът не трябва да се познава прекалено добре. Такива са всички писатели от миналото и настоящето, но от прозата на бъдещето се иска нещо друго. Тогава ще говорят не писателите, а хората със съответните професии, които имат писателска дарба. И те ще разказват само за онова, което знаят, което са видели. Достоверността — в това е силата на литературата на бъдещето.
Но може би тук няма нужда от разсъждения и най-важното е да се опитам да си спомня, да си спомня всичко за Маруся Крюкова, куцото момиче, което се натрови с веронал — беше събрало няколко лъскави малки жълти яйцевидни таблетки и ги бе глътнало. Беше се сдобило с тях срещу хляб, каша, порция сельодка — от съседките си по легло, на които бе предписан веронал. Фелдшерите знаеха за сделките с веронала и караха болните да гълтат таблетките в тяхно присъствие, но хапчетата бяха покрити с лъскаво покритие и обикновено болните успяваха да скрият веронала в бузата или под езика, та фелдшерът като излезеше, изплюваха таблетката на дланта си.
Маруся Крюкова не беше пресметнала добре дозата. Тя не умря, просто започна да повръща и след като й оказаха първа помощ — промиване на стомаха, — я изписаха по етапен ред. Но всичко това се случи много след историята с вратовръзката.
Маруся Крюкова беше пристигнала от Япония в края на тридесетте години. Беше дъщеря на емигрант, който живял в покрайнините на Киото, Маруся и брат й се записали в съюза „завръщане в Русия“, тя се свързала със съветското посолство и през 1939 година получила входна руска виза. Във Владивосток я арестували заедно с брат й и с всичките им другари, закарали я в Москва и тя повече не срещнала никого от тях.
По време на следствието й счупили единия крак и когато костта се сраснала, я закарали в Колима — да си излежава присъдата от двадесет и пет години.
Маруся беше майсторица на ръкоделията, правеше бродерии — с това беше изхранвала семейството си в Киото.
В Колима началниците веднага открили това нейно умение. Никога не й плащали за бродериите — носели й или къшей хляб, или две бучки захар, или цигари; впрочем Маруся така и не се научи да пуши. И прекрасната й ръчна бродерия, която струваше може би стотици рубли, оставаше за началството.
Научила за способностите на затворничката Крюкова, началничката на санитарната част я прехвърлила в болницата и от този момент Маруся започнала да бродира за докторката.
Когато в совхоза, където работела Маруся, пристигнала телефонограма всички майсторки на ръкоделието да бъдат изпратени с попътни коли „на разположение…“, началникът на лагера укрил Маруся — жена му имала голяма поръчка за нея. Но някой веднага написал донос до най-високото началство и се наложило Маруся също да я изпратят. Къде ли?
Централното колимско „трасе“ се точи, вие се две хиляди километра — път сред хълмове, клисури, километрични камъни, релси, мостове… На колимското „трасе“ няма релси. Но тук непрекъснато повтаряха и повтарят „Железопътната линия“ на Некрасов — защо да се съчиняват стихове, когато има съвсем подходящ текст. Път, целият построен с кирки и лопати, с колички и бургии…
На всеки четиристотин-петстотин километра по „трасето“ има „Дом на дирекцията“ — свръхразкошен хотел „лукс“ лично за директора на Далстрой, сиреч за генерал-губернатора на Колима. Само той по време на пътуванията си из поверената територия може да нощува там. Скъпи килими, бронз и огледала. Картини-оригинали — доста имена на живописци от първи ранг, като Шухаев. Шухаев изкарал в Колима десет години. През 1957 на Кузнецки мост имаше изложба на негови творби — книгата на живота му. Тя започваше със светли пейзажи от Белгия и Франция, следваше автопортрет със златна камизола на Арлекин. Сетне магаданският период — два малки портрета с маслени бои: портрет на жена му и автопортрет в мрачни тъмнокафяви тонове — две картини за десет години. На портретите бяха изобразени хора, видели ужаса. Освен тези два портрета — ескизи за театрални декори.
След войната Шухаев го освобождават. Той заминава за Тбилиси — на юг, на юг, като отнася със себе си своята омраза към Севера. Той е сломен. Рисува „Клетвата на Сталин в Гори“ — явно ласкателство. Сломен е. Портрети на ударници, на челници в производството. „Дама със златна рокля“. В този портрет блясъкът е без мярка — като че ли художникът се е насилвал да забрави оскъдната северна палитра. И толкоз. Може да се мре.
За „Дома на дирекцията“ художниците рисуваха и репродукции: „Йоан Грозни и неговият син Иван“, „Утро в боровата гора“ на Шишкин. Тези две картини са класиката на безвкусицата.
Но най-приказното там са шевиците. Копринените пердета, щорите, завесите, украсени с ръчна бродерия. Килимчетата, покривките, кърпите — всеки парцал ставаше безценен, след като минеше през ръцете на майсторките-затворнички.
Директорът на Далстрой преспиваше в „домовете“ си — на „трасето“ те бяха няколко — два-три пъти годишно. През цялото останало време там го чакаха пазач, домакин, готвач и управител — четирима волнонаемни, които получаваха надбавки за работа в Крайния север — те го чакаха, подготвяха се, през зимата палеха печките, проветряваха „Дома“.
Маша Крюкова я докарали тук да бродира пердета, покривки и всичко, каквото им хрумне. Имало още две момичета, които бродирали също толкова умело и с фантазия. Русия е страна на проверките, страна на контрола. Мечтата на всеки истински руски човек — на затворника и на волнонаемния — е нещо, някого да проверява. Първо, аз съм нечий началник. Второ, гласувано ми е доверие. Трето, за такава работа нося по-малка отговорност, отколкото ако произвеждам нещо. И четвърто, спомняте ли си атаката от „В окопите на Сталинград“ на Некрасов?
Маша и новите й познати били контролирани от една жена, партиен член, която всяка сутрин им раздавала плата и конците. Към края на работния ден взимала направеното и го проверявала. Тази жена не работела, а се „водела на щат“ в централната болница като старша операционна сестра. Следяла ги много зорко — била сигурна, че само да се извърне, и тежката синя коприна ще изчезне.
Момичетата отдавна били свикнали с такава охрана. И макар че сигурно не било трудно да излъжат тази жена, те не крадели. И трите били осъдени по петдесет и осми член.
Настанили ги да живеят в лагер, в „зоната“, над чийто портал, както във всички лагерни зони в Съюза, били изписани „незабравимите“ думи: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство“. И името на автора на цитата… Цитатът звучеше иронично и учудващо точно отговаряше на смисъла, на съдържанието на думата „труд“ в лагерите. Трудът беше всичко друго освен въпрос на слава. През 1906 година в едно издателство на есерите е издадена книжката „Пълно събрание на речите на Николай II“. Това са извадки от „Правительственный вестник“ в момента на коронясването на царя и включват наздравици: „Пия за здравето на Кексголмския полк“, „Пия за здравето на юнаците-черниговци“.
Преди тостовете има предговор, написан в ура-патриотичен стил.
„В тези думи като в капка вода е отразена цялата мъдрост на нашия велик монарх“ и т.н.
Съставителите на сборника са интернирани в Сибир.
Какво ли е станало пък с хората, издигнали цитата за труда над порталите на лагерните „зони“ из целия Съветски съюз?
На бродирачките им разрешавали да гледат кино по време на прожекциите за затворници.
Прожекциите за волнонаемните почти не се различаваха процедурно от тези за арестантите.
Киноапаратът беше един и между отделните филмови части имаше паузи.
Веднъж прожектираха „И най-мъдрият си е малко прост“. Първата част свърши, светнаха както винаги лампите и както винаги угаснаха, чу се тракането на киноапарата — жълтият лъч стигна до екрана.
Всички започнаха да тропат, да викат. Механикът явно беше сбъркал — отново въртеше първата част. Триста души — фронтоваци с ордени, заслужили лекари, пристигнали за някаква конференция — всички, които си бяха купили билети за тази прожекция за волнонаемни, викаха и тропаха с крака.
Механикът невъзмутимо „извъртя“ първата част и запали осветлението в салона. Едва тогава всички разбраха каква е работата. Сред зрителите се беше появил заместник-началникът на стопанската част на болницата Долматов — бе закъснял за първата част и затова тя бе повторена.
Започна втората част и нещата продължиха по реда си. Колимските нрави се знаеха от всички — по-малко от фронтоваците, повече от лекарите.
Когато се продаваха малко билети, прожекцията ставаше обща за всички: най-хубавите места, последните редове — за волнонаемните, а първите — за затворниците: жените вляво, мъжете вдясно от пътеката. Тя разделяше салона на кръст, на четири части, и това беше много удобно за прилагане на лагерните правила.
Куцото момиче, което правеше впечатление и по време на прожекциите, го взеха в болницата, в женското отделение. Тогава още нямаше малки стаи — цялото отделение се помещаваше в една воинска спалня с поне петдесет легла. Маруся Крюкова беше за хирург.
— Какво й е?
— Остеомиелит — каза хирургът Валентин Николаевич.
— Без крак ли ще остане?
— Е, защо без крак.
Аз правех превръзките на Крюкова и вече ви разказах за живота й. След седмица температурата й спадна, а след още една Маруся я изписаха.
— Ще ви подаря вратовръзки, на вас и на Валентин Николаевич. По една красива вратовръзка.
— Добре, Маруся, добре.
Ивичка коприна сред десетките, стотици метри тъкани, бродирани, извезани на няколко смени в „Дома на дирекцията“.
— Ами контрольорката?
— Ще помоля нашата Ана Андреевна. (Май така се казваше надзирателката.)
— Ана Андреевна разреши. Бродирам, бродирам, бродирам…
— Не знам как да ви го кажа. Влезе Долматов и ги взе.
— Как така ги е взел?
— Аз бродирах. Тази за Валентин Николаевич вече беше готова. А вашата я довършвах. Сива. Вратата се отвори. „Вратовръзки ли бродирате?“ Приближи се до шкафчето ми. Пъхна вратовръзката в джоба си и излезе.
— Сега ще ви засилят по етапния.
— Не. Имам още много работа. Но толкова исках една вратовръзка за вас…
— Дребна работа, Маруся, все едно нямаше да я нося. Най-много да я бях продал.
За началото на концерта на лагерната „самодейност“ Долматов закъсня също както за филма. Тромав, с прекалено голямо шкембе за възрастта си, той се насочи към първата свободна пейка.
Крюкова стана от мястото си и размаха ръце. Разбрах, че прави знаци на мен.
— Вратовръзката, вратовръзката!
Успях да огледам вратовръзката на началника. Беше сива, бродирана, високо качество.
— Вашата вратовръзка — извика Маруся. — Вашата или на Валентин Николаевич.
Долматов седна на мястото си, завесата се разтвори както винаги и концертът на самодейността започна.
Малката зона — това е етапният затвор. Голямата зона — лагерът на планинското управление, — това са безчет ниски бараки, арестантски улици, тройна ограда от бодлива тел, зимни караулни кули като къщички за скорци. В Малката зона имаше още повече бодлива тел, още повече наблюдателници, катинари и резета — там живееха преминаващите, „транзитните“, от които може да се очаква всичко.
Архитектурата на Малката зона е идеална. Квадратна барака, огромна, където наровете са на четири етажа и където „юридическите“ места са не по-малко от петстотин. Това значи, че ако трябва, ще се поберат и хиляди. Ала сега е зима, етапите са малко и зоната изглежда почти празна. Бараката още не е успяла да изсъхне отвътре — бяла пара, по талпите лед. До входа свети огромна електрическа крушка от хиляди свещи. Крушката ту пожълтява, ту пламва с ослепителна бяла светлина — силата на тока е непостоянна.
През деня зоната спи. Нощем вратите се отварят, под лампата се появяват хора със списъци и с пресипнали, простудени гласове извикват нечии имена. Извиканите се закопчават догоре, прекрачват прага и изчезват завинаги. Отвън ги чака конвой, някъде боботят мотори на камиони, откарват затворниците в рудниците, в совхозите, на пътните участъци…
Аз също лежа тук — близо до вратата, на долния ред. Долу е студено, ала не смея да се кача горе, където е по-топло — ще ме изхвърлят оттам, тези места са за по-силните и преди всичко за криминалните. А и няма да мога да се изкача по стъпенките, забити с пирони за диреците. Ако започне борба за място на долните нарове — ще изпълзя под тях, най-отдолу.
Не мога нито да хапя, нито да се бия, макар добре да съм усвоил бойните похвати в затвора. Оскъдното пространство: килията, арестантският вагон — всичко това диктува свои „правила“ на захващане, ухапване, счупване. Ала сега нямам сили дори за това. Мога само да ръмжа и да псувам. Воювам за всеки ден, за всеки час почивка. Всяка частичка от моето тяло ми подсказва това поведение.
Извикват ме още от първата нощ, ала не се препасвам, макар да имам въженце, не закопчавам всички копчета.
Вратата се затваря зад мен и аз оставам в преддверието.
Бригадата е от двадесет души. Пред следващата врата, изпод която се промъква плътна ледена пара, чака обичайното количество хора за една кола.
Нарядчикът и старшият от конвоя броят и оглеждат хората. Отдясно има още един човек, облечен е с памуклийка, ватени панталони и ушанка и току махва с кожените ръкавици с високи маншети. Точно той ми трябва. Толкова пъти са ме карали, че познавах „закона“ до съвършенство.
Човекът с ръкавиците е „представителят“, който приема хората, но може и да не ги приеме.
Нарядчикът извиква моето име с пълно гърло — по същия начин, както крещеше в огромната барака. Аз следя само човека с ръкавиците.
— Не ме вземайте, гражданино началник. Болен съм и няма да работя в рудника. За болницата съм.
„Представителят“ се колебае — от там, от мината, са му заръчали да подбере само „работяги“, рудникът няма нужда от други. Затова е пристигнал лично.
Той ме оглежда. Дрипавата ми връхна дреха, омазнената рубашка без копчета, под която се вижда мръсното ми тяло, покрито с разчесани ухапвания от въшки, парцалите, с които са превързани пръстите на ръцете ми, платненките ми, платненките при температура минус шестдесет, възпалените, гладни очи, щръкналите кокали — той много добре знае какво означава всичко това.
Представителят взема червения молив и уверено ме задрасква от списъка.
— Върви, гад — казва ми нарядчикът на зоната.
Вратата се разтваря и аз отново съм в Малката зона. Мястото ми вече е заето, но аз издърпвам настрана този, който го е заел. Той ръмжи недоволно, ала скоро се успокоява.
А аз заспивам, унасям се и се събуждам от първото изшумоляване. Научил съм се да се будя като животно, като дивак, веднага.
Отварям очи. От горния нар виси нечий крак, обут с много износена, но все пак обувка, а не затворническа вехтория. Пред мен се появява едно мръсно апашорче и казва някому, който е горе, с мазен глас на педераст:
— Кажи на Валюша — казва на някого, невидим на горния нар, — че са докарали артисти…
Пауза. Сетне отгоре се чува пресипнало:
— Валюша пита — какви са?
— Артисти от някаква култбригада. Фокусник и двама певци. Единият е от Харбин.
Обувката се размърдва и изчезва. Гласът отгоре:
— Доведи ги.
Измествам се към края на нара. Под лампата стоят трима души: двама с връхни дрехи от брезент, третият — с цивилно палто. По лицата им се чете благоговение.
— Кой е от Харбин? — пита гласът.
— Аз — почтително отговаря човекът със зимното палто.
— Валюша иска да изпееш нещо.
— На руски ли? Или на френски? На италиански? На английски? — пита певецът, като проточва врат.
— Валюша каза — на руски.
— Ами конвоят? Може ли по-тихичко?
— Нищо… нищо… Карай с цяло гърло, като в Харбин.
Певецът отстъпва и пее арията на тореадора. При всяко издишване от устата му излита студена пара.
Сърдито мърморене и глас отгоре:
— Валюша рече — някоя песен.
Певецът пребледнява и подкарва:
Шуми, моя златна, шуми, моя златна,
шуми, моя златна тайга,
ех, вийте се, друми, сред шир необятна,
все както е тук досега…
Гласът отгоре:
— Валюша каза — добре е.
Певецът въздъхва с облекчение. От мокрото му от вълнение чело се вдига пара и изглежда като нимба около главата му. Човекът изтрива потта с длан и нимбата изчезва.
— Е, а сега — рече гласът — сваляй палтото. На облечи това!
Отгоре му хвърлят раздърпана ватенка. Певецът покорно си сваля палтото и я облича.
— Сега се разкарай — обажда се пак гласът отгоре. — Валюша иска да спи.
Харбинският певец и другарите му се разтварят в тъмата на бараката.
Премествам се на старото си място, свивам се на кравай, пъхвам ръце в ръкавите на ватенката и заспивам.
И сякаш веднага се събуждам от високо шушукане:
— През тридесет и седма в Улан Батор си вървим по улицата с един приятел. По пладне да е било. На един ъгъл гледаме — китайски стол. Влязохме. Чета менюто: китайски пелмени. Аз съм сибиряк, ял съм сибирски, уралски. Сега пък китайски. Решихме да си вземем по сто. Китаецът, собственикът, се смее: „Много ще са ви“ — и се хили до ушите. Ами по десет? Смее се с цяло гърло: „Много ще са ви.“ Тогава по два! Онзи сви рамене, отиде в кухнята и ги донесе — колкото цяла ръка и залети с горещо масло. Изядохме по половинка и си излязохме.
— А пък аз…
С усилие на волята си налагам да не слушам и заспивам.
Събуждам се от мирис на тютюнев дим. Някъде горе в апашкото царство пушат. Един слезе със съморъчната си цигара и острата сладка миризма събуди всички долу.
И отново шепот:
— В районния ни комитет в Северни, тия фасове с лопата да ги ринеш! Леля Поля, чистачката, все гълчеше, не смогваше да ги мете. — Де тогава да знаех какво е!
Пак заспивам.
Някой ме дърпа за крака. Нарядчикът. Възпалените му очи гледат злобно. Изправя ме в ивицата жълта светлина до вратата.
— Е — вика ми, — не искаш да вървиш в мините.
Аз мълча.
— Ами в совхоз? В топъл совхоз, дяволите да те вземат, да отидеш доброволно?
— Не.
— А на крайпътен обект? Да правиш метли. Метли да правиш, помисли си добре.
— Знаеме ги тия — казвам му, — днес правиш метли, а утре хващай количката.
— Тогава какво искаш?
— Да ме вземат в болница. Болен съм.
Нарядчикът си записва нещо и си отива. След три дни в Малката зона идва фелдшер и ме извиква, слага ми термометър, оглежда язвите от циреите по гърба ми, маже ме с нещо.
За вечерното пътуване се наложи да вземе назаем памуклийката на един от неговите. Собствената му връхна дреха беше прекалено мръсна и окъсана: в този вид нямаше да може да направи и две крачки из селището — първият срещнат волнонаемен щеше да го задържи.
Такива като Васка ги водят само с конвой и под строй. Нито военните, нито цивилните граждани обичат такива като него да ходят по улиците. Те не будят подозрение само когато носят дърва: малки дървени трупи, метнати на рамо — „наръч“, както им викат тук.
Един такъв „наръч“ бе заровен в снега до гаража близо до шестия телеграфен стълб след завоя, в канавката. Беше го скрил още вчера, след работа.
Този път познатият му шофьор намали, Денисов се прехвърли от камиона и се изхлузи на земята. Веднага намери мястото, където беше заровил дървото — синкавият сняг тук беше малко по-тъмен и поутъпкан, в падащия здрач това личеше добре. Васка скочи в канавката и разхвърли снега с крака. Дънерът се показа — сив, заоблен, като голяма замразена риба. Васка го извлече на пътя, изправи го, поочука го от полепналия сняг и се наведе, подложи рамо и същевременно надигна дървото с ръце. То се залюля и легна на плещите му. Васка закрачи към селището, като от време на време сменяше рамото. Той беше слаб и изтощен — затова бързо се изпоти, но топлината веднага изчезна — въпреки че дънерът бе доста тежък, Васка не можа да се сгрее. Здрачът се сгъсти от бялата мъгла, селището запали жълтите си електрически светлини. Васка се подсмихна, доволен от добре направената сметка — в мъглата лесно щеше да стигне до целта незабелязан. Ето прекършената огромна лиственица, сребърният заскрежен пън — значи в следващата къща.
Васка хвърли дървото пред входа, отърси с ръкавиците снега от валенките си и почука. Вратата се открехна и Васка влезе. Възрастна чорлава жена с разкопчано кожухче го гледаше въпросително и изплашено.
— Донесох ви дръвца — с мъка раздвижи в усмивка той замръзналата кожа на лицето си. — Може ли да видя Иван Петрович?
Точно в този момент Иван Петрович се появи иззад завесата.
— Харно — рече той. — Къде са?
— Отвън — каза Васка.
— Тогава изчакай да ги нарежем, ей сега ще се облека. — Иван Петрович дълго търси ръкавиците си. Двамата излязоха пред входа и без магаре, като притискаха дървото с крака и го повдигаха, го нарязаха с триона. Трионът беше тъп, с лош чапраз.
— После ще влезеш — каза му Иван Петрович. — Да го наточиш. А сега — ето ти брадва… След това ще ги подредиш, ама не в коридора, а направо в стаята.
На Васка му прилошаваше от глад, но нацепи всичките дърва и ги отнесе в къщата.
— Е, толкоз — рече жената, като се подаде иззад завесата. — Това беше.
Ала Васка не си тръгваше и пристъпваше до вратата. Иван Петрович се появи отново.
— Слушай — каза му той, — сега нямам хляб, супа също — всичката я занесохме на прасетата, нямам какво да ти дам. Отбий се другата седмица…
Васка мълчеше и не си тръгваше.
Иван Петрович порови в портфейла си.
— Ето ти три рубли. За такива дърва само на теб давам толкова, а тютюнец — нали ме разбираш! — не мога да ти дам, много скъп стана.
Васка пъхна смачканата хартийка в пазвата си и излезе. За тези пари нямаше да може да купи дори един напръстник махорка.
Още стоеше пред къщата. Призляваше му от глад. Прасетата му изяли хляба и супата. Васка измъкна зелената банкнота и я накъса на малки парчета. Вятърът ги грабна и дълго ги търкаля по излъсканата снежна повърхност. И когато последните късчета се изгубиха в бялата мъгла, Васка прекоси двора. Като се олюляваше от слабост, той вървеше, но не към лагера, а навътре в селището, вървеше без да спира — към едноетажните, двуетажните и триетажните дървени дворци…
Стигна до първия вход и дръпна дръжката на вратата. Тя изскърца и тежко се открехна. Васка влезе в тъмния коридор, слабо осветен от мъждива електрическа крушка. Мина край вратите на жилищата. В дъното имаше килер, Васка напъна вратата, отвори я и стъпи вътре. Там бяха наредени чували с лук, а може би и със сол. В яда си той подпря един с рамо и го катурна — под него бяха натъркаляни заклани, вкочанени свине. Васка закрещя от безсилна злоба — нямаше как да откъсне дори парченце от месото. Но навътре под чувалите имаше замразени прасенца и Васка вече не забелязваше нищо друго. Откърти едно; хвана го като кукла, като дете и тръгна към изхода. Ала от стаите вече заизлизаха хора, коридорът се изпълни с бяла пара. Някой извика „стой!“ и се хвърли към него. Васка подскочи и се втурна на двора, здраво стиснал прасето. След него хукнаха обитателите на къщата. Някой стреля, друг зарева като животно, но Васка търчеше, без да вижда нищо пред себе си. И след няколко минути разбра, че краката му сами го водеха към единственото държавно учреждение, което знаеше в селището — Управлението за витаминни командировки, за което беше работил като събирач на клек.
Преследвачите бяха близо. Васка дотича до входа, блъсна дежурния и хукна по коридора. Тълпата на преследвачите тичаше шумно след него. Васка се шмугна в кабинета на завеждащия културната работа и изскочи през друга врата в червения кът. Вече нямаше накъде да бяга. Едва сега забеляза, че си беше загубил шапката. Прасенцето все още беше в ръцете му. Васка го сложи на пода, отмести масивните пейки и залости с тях вратата. Премести и катедрата-трибуна. Някой разтърси вратата, след което настъпи тишина.
Тогава Васка седна на пода, хвана с две ръце прасенцето — суровото, вкочаненото прасенце — и загриза, загриза…
Когато бе извикан отред войници и вратата бе отворена, а барикадата — разчистена, Васка вече беше успял да изяде половината прасе…
Върху черната опушена маса писмото изглеждаше като ледено късче. Вратичките на кръглата ламаринена печка бяха отворени, каменните въглища аленееха като сладко от червени боровинки в консервена кутия и леденото късче би трябвало да се разтопи, да изтънее, да изчезне. Ала то не се топеше и Серафим се изплаши, когато разбра, че това е писмо, писмо именно за него, за Серафим. Той се страхуваше от писмата, особено от тези без марки, с печати на учреждения. Беше израсъл на село, където и днес получената или изпратена, „битата“ телеграма е предвестник на трагични събития: погребение, смърт, тежка болест…
Писмото лежеше на масата, захлупено на адреса си — докато си размотаваше шала и разкопчаваше вдървилия се от студа овчи кожух, Серафим не откъсваше очи от плика.
На, беше заминал на дванадесет хиляди километра, отвъд високите планини и сините морета, в желанието да забрави и да прости всичко, а миналото не искаше да го остави на мира. Иззад планините беше пристигнало писмо, писмо от онзи, все още незабравен свят. Писмото беше пътувало с влак, със самолет, с параход, с автомобил, с еленов впряг до селището, където се беше скрил Серафим.
И ето че писмото беше тук, в малката химическа лаборатория, където Серафим работеше като лаборант.
Гредоредните стени, таванът, шкафовете в лабораторията бяха почернели не от времето, а от денонощно бумтящите печки и отвътре къщурката приличаше на едновремешна. Квадратните прозорци на лабораторията напомняха слюдените прозорци от епохата на цар Петър. В миналото стъклото беше кът и в рамката на прозорците поставяха гъсти метални решетки — за да може да се използва всяко късче стъкло, а в случай на нужда и парче от бутилка.
Жълтата електрическа крушка с абажур висеше от една греда като обесена. Светлината й ту отслабваше, ту се засилваше — в електростанцията вместо специален двигател работеха трактори.
Серафим се съблече и седна близо до печката, все още без да докосне плика. Беше сам в цялата лаборатория.
Преди година, когато се случи онова, на което му викат „семейно спречкване“, не пожела да отстъпи. Замина за Далечния север не защото беше романтик или човек на дълга. Допълнителното заплащане също не го интересуваше. Но Серафим, както и хилядите философи и десетките негови познати, смяташе, че раздялата убива любовта, че километрите и годините ще се справят с каквато и да е мъка.
Мина година, но в сърцето на Серафим не се промени нищо и той тайно се чудеше на силата на своето чувство. Дали защото оттогава не беше говорил с жени? Тях просто ги нямаше. Имаше съпруги на големи началници — обществена класа, която бе страшно далеч от лаборанта Серафим. Всяка охранена дама се смяташе за красавица и тези дами живееха в селищата, където имаше повече развлечения и където ценителите на техните прелести бяха по-богати. Освен това в селищата имаше много военни — жените дори не ги заплашваше внезапно групово изнасилване от шофьори или криминални затворници — по пътищата и на малките участъци това се случваше често.
Затова геологопроучвателите и началниците на лагерите държаха жените си в големите селища — места, където маникюристките правеха цели състояния.
Но имаше и нещо друго — „телесният глад“ се беше оказал съвсем не толкова страшно нещо, както си беше мислил Серафим на младини. Просто трябваше по-малко да се мисли за това.
В мината работеха затворници и през лятото Серафим много пъти беше гледал от прага сивите редици на арестантите, които пропълзяваха в главната галерия и изпълзяваха от нея след края на смяната.
В лабораторията работеха двама инженери-затворници, идваха и си тръгваха под конвой и Серафим се страхуваше да ги заговори. Те му задаваха само делови въпроси — какъв е резултатът от анализа или от пробата, — той им отговаряше, като отместваше поглед. В това отношение го бяха наплашили още в Москва, когато сключваше договора за работа в Далечния север — казаха му, че там има опасни държавни престъпници, и Серафим се страхуваше да донесе на другарите си по работа дори бучка захар или парче хляб. Впрочем, него го следеше завеждащият лабораторията Пресняков, комсомолец, замаян от неочаквано голямата си заплата и високата длъжност, получена веднага след завършването на института. За главна своя задача той смяташе политическия контрол върху сътрудниците — затворници и волнонаемни, — а може би само това от него се искаше.
Макар и по-възрастен, Серафим послушно изпълняваше всичко, което завеждащият му заповядаше в смисъл на прословутата „бдителност“ и предпазливост.
За една година не беше разменил и десет думи на извънслужебни теми с инженерите-затворници.
А с дневалния и с нощния пазач изобщо не говореше.
На всеки шест месеца заплатата на работещия на Север по договор се увеличава с десет процента. След като получи втората надбавка, Серафим измоли да го пуснат до съседното селище, което беше само на сто километра — да си купи това-онова, да изгледа някой филм, да хапне в истинска закусвалня, „да погледа жени“, да се обръсне в бръснарница.
Серафим се качи в каросерията на един камион, вдигна яката си, загърна се хубаво и колата полетя.
След около час и половина камионът спря до някаква къщурка. Серафим слезе и примижа от силната пролетна светлина.
Отпреде му стояха двама с пушки.
— Документите!
Серафим бръкна в джоба на сакото и изстина — беше забравил паспорта си у дома. И сякаш напук нямаше нищо, с което да удостовери личността си. Нищо освен анализите на въздуха в шахтата. Наредиха му да влезе в къщата.
Колата замина.
Небръснатият, късо подстриган Серафим не внуши доверие на началника.
— Откъде си избягал?
— Отникъде…
Внезапен плесник го събори на земята.
— Отговаряй както трябва!
— Ще се оплача! — развика се Серафим.
— Ще се оплакваш, а? Ей, Семьон!
Семьон се прицели и с движение на гимнастик отмерено и точно ритна Серафим в диагфрагмата.
Серафим изохка и загуби съзнание.
Смътно си спомняше, че го влачиха нанякъде направо по пътя, загуби си шапката.
Чу се изщракване на ключалка, изскърца врата и войниците хвърлиха Серафим в някаква смърдяща, ала топла барака.
След няколко часа той дойде на себе си и разбра, че се намира в „изолатора“, където събираха всички бегълци и провинилите се арестанти от селището.
— Имаш ли тютюн? — попита някой от мрака.
— Не. Не пуша — виновно отвърна Серафим.
— Ама че глупак. Има ли нещо друго у него?
— Не, нищо. Може ли да остане нещо след тия корморани.
Серафим с мъка съобрази, че става дума за него, а „корморани“ сигурно викат на войниците от конвоя заради тяхната алчност и всеядност.
— Имах пари — каза Серафим.
— Точно така — „имал си“.
Серафим се зарадва и замълча. Беше взел със себе си две хиляди рубли и, слава Богу, те явно бяха на съхранение при конвоя. Скоро всичко щеше да се изясни, ще го освободят и ще му върнат парите. Това малко го поободри.
„Ще трябва да дам на войниците една стотачка, задето са ми ги пазили — помисли си той. — Впрочем за какво да им давам? За това, че ме пребиха ли?“
В малката барака без прозорци, където въздух влизаше единствено през вратата и през покритите с лед пролуки в стените, направо на земята лежаха двадесетина души.
Серафим усети, че е гладен, и попита съседа си кога ще дават вечерята.
— Ти какво, да не би наистина да си волнонаемен? Утре ще ядеш. Нали сме на дажба — триста грама хляб и чаша вода на денонощие. И седем килограма дърва.
Серафим никъде не го викаха и той прекара тук цели пет дни. През първия ден викаше и блъскаше по вратата, но след като дежурният от конвоя успя да го цапардоса с приклада по челото, престана да се оплаква. Вместо загубената шапка му дадоха някакъв парцал, който едва успя да си навлече върху главата.
На шестия ден го извикаха в канцеларията, където зад писалището седеше същият началник, който го беше „приел“, а до стената стоеше завеждащият лабораторията, ужасно недоволен и от отсъствието на лаборанта, и от това, че си беше загубил времето да пътува, за да удостовери личността му.
Пресняков тихо ахна, когато видя Серафим — със синината под дясното око и с мръсната, парцалива платнена шапка на главата. Беше облечен с тясна, изпокъсана ватенка без копчета, брадясал, мръсен — стана така, че кожухът му остана в карцера, — с червени, възпалени очи, — Серафим му направи ужасно впечатление.
— Е — рече Пресняков, — той е. Можем ли да тръгваме? — И завеждащият лабораторията помъкна лаборанта си към изхода.
— А ппарите? — измуча Серафим, като се опъваше и се мъчеше да се откопчи от Пресняков.
— Какви пари? — в гласа на началника прозвучаха метални нотки.
— Двете хиляди рубли. Толкова имах у себе си.
— Ето, виждате ли — изсмя се началникът и смушка Пресняков. — Нали ви казах? Пиян, без шапка…
Серафим прекрачи прага и до вкъщи не обели нито дума.
След този случай той започна да мисли за самоубийство. Дори попита инженера-затворник как така той, арестантът, още не се е самоубил.
Инженерът бе поразен — та нали за една година Серафим не бе разменил с него дори две думи. Помълча, като се опитваше да го разбере.
— Ама как? Как живеете? — шепнеше възбудено Серафим.
— Да, арестантският живот е низ от унижения от мига, когато човек отваря очи, и до началото на благодатния сън. Да, всичко това е така, но човек свиква. И тук има по-добри и по-лоши дни, дните на безнадеждност се редуват с дни на надеждата. Човек живее не защото вярва в нещо или се надява на нещо. Пази го инстинктът за живот — така, както пази всяко животно. А и всяко дърво, всеки камък биха могли да повторят същото. Страшното е, когато трябва да се борите за живота в самия себе си, когато нервите са опънати, възпалени, пазете се да не оголите тогава сърцето си, ума си откъм някоя неочаквана страна. Съсредоточили остатъците от силата си срещу нещо, пазете се от удар в гърба. Силите ви може да не стигнат за тази нова, непозната борба. Всяко самоубийство винаги е резултат от двойно въздействие, поне по две причини. Разбрахте ли ме?
Серафим разбираше.
Сега седеше в опушената си лаборатория и си спомняше за това свое пътуване кой знае защо с чувство на срам, на тежка вина, която го бе притиснала завинаги. Не му се живееше.
Писмото все още беше върху черната лабораторна маса, Серафим не смееше да го докосне.
Той си представи редовете му, буквите, написани с почерка на жена му, почерк с ляв наклон — по този почерк се познаваше възрастта й, понеже през двадесетте години в училищата вече не учеха, че трябва да се пише с наклон надясно, та тя пишеше както си иска.
Серафим си представи редовете от писмото, сякаш го прочете, без да къса плика. То можеше да започва така: „Скъпи мой“ или „Скъпи Сима“, или „Серафим“. Страхуваше се от последното.
Ами ако накъса писмото на ситни парченца и го хвърли в рубиновия огън на печката, без да го прочете? И целият този кошмар ще свърши, отново ще му е по-леко да диша — дори само до следващото писмо. Но нима в края на краищата ще излезе такъв страхливец! Изобщо не е страхлив, страхливец е инженерът и той ще му го докаже, ще докаже на всички.
И Серафим взе писмото, обърна го с адреса нагоре. Беше познал — писмото бе от Москва, от жена му. Той яростно разкъса плика, отиде под крушката и го прочете прав. Жена му пишеше, че се развежда.
Хвърли писмото в печката, то лумна в бял пламък със синя ивичка по края и изчезна.
Серафим започна да действа уверено, без да бърза. Извади от джоба си ключовете и отвори шкафа в стаята на Пресняков. Изсипа в една мензурка щипка сив прах от някакъв буркан, гребна с канчето вода от кофата, наля малко в мензурката, разбърка разтвора и го изпи.
Усети само парене в гърлото и леко гадене.
Седя цели тридесет минути, без да мисли за нищо, загледан само в стенния часовник. Никакъв ефект освен болката в гърлото. Тогава Серафим се разбърза. Издърпа чекмеджето на масата и извади джобния си нож. Сетне разряза с него вената на лявата си ръка. По пода потече тъмна кръв. Серафим се зарадва, когато усети обземащата го слабост. Но кръвта течеше все по-слабо и по-слабо.
Той разбра, че тя няма да изтече, че ще остане жив, че самозащитата на собственото му тяло е по-силна от неговото желание да умре. Веднага се сети какво трябва да направи. Криво-ляво пъхна едната си ръка в ръкава на късия кожух — без него навън щеше да му е много студено — и гологлав, с вдигната яка, се затича към реката, която течеше на стотина крачки от лабораторията. Към планинската река с дълбоки, тесни топлици, от които в тъмния мразовит въздух се издигаше пара като от вряла вода.
Серафим си спомни как късно наесен миналата година беше паднал първият сняг и реката се бе покрила с тънък ледец. Върху него кацна една изнемощяла от борбата със снега патица, изостанала от ятото си. Серафим си спомни как на леда изтича някакъв човек, затворник, и се опита със смешно разперени ръце да хване патицата. Тя се спускаше към най-близкия топлик, гмуркаше се в него и изплуваше в следващия. Човекът тичаше и проклинаше птицата — беше измъчен не по-малко от нея, но продължаваше да тича подире й от топлик към топлик. На два пъти ледът се чупеше под тежестта му, затворникът псуваше страшно и дълго се измъкваше от водата.
Наоколо имаше много хора, ала никой не помогна нито на патицата, нито на ловеца. Това си беше негова плячка, негова находка, а за помощта трябваше да се плаща, уловът да се подели… Останалият без сили човек пълзеше по леда и проклинаше целия свят. Всичко свърши с това, че патицата се гмурна и не изплува — сигурно се беше удавила от умора.
Серафим си спомни, че тогава се опитваше да си представи смъртта й, как се мята под леда и как вижда през него синьото небе. Сега Серафим тичаше към същото място на реката.
Той скочи право в мразовитата вода, от която се издигаше пара, и разтроши покрития с пухкав сняг край на леда. Водата му стигаше до кръста, но течението беше силно и го събори. Той захвърли кожуха си и сплете ръце, като се насили да се гмурне под леда.
Но наоколо вече викаха и тичаха хора, мъкнеха дъски и ги закрепваха напряко на топлика. Някой успя да го хване за косата.
Понесоха го направо към болницата. Съблякоха го, стоплиха го, опитаха се да му дадат да пие топъл, сладък чай. Серафим мълчеше и въртеше глава.
Лекарят се приближи до него, в ръката си държеше спринцовка с разтвор на гликоза, ала видя разкъсаната вена и вдигна поглед към Серафим.
Серафим се усмихна. Инжектираха му гликозата в дясната ръка. Опитният стар лекар пъхна една шпатула между зъбите му и отвори устата, видя гърлото на Серафим и извика хирурга.
Операцията бе извършена веднага, но вече бе късно. Стените на стомаха и хранопроводът бяха разядени от киселината — първоначалната сметка на Серафим се беше оказала абсолютно вярна.
Две катерички с небесен цвят, с черни муцунки и черни опашки гледаха с увлечение онова, което ставаше зад сребърните лиственици. Забелязаха ме, когато вече се бях приближил почти до самото дърво, на чиито клони бяха те. Ноктите им зашумоляха по кората, сините тела на животинчетата се стрелнаха нагоре и се спотаиха някъде високо-високо. Парченцата кора престанаха да падат върху снега. Видях онова, което катеричките бяха наблюдавали с такъв интерес.
На горската поляна се молеше човек. Платнената ушанка се търкаляше смачкана на топка в краката му, скрежът вече бе успял да посребри остриганата глава на мъжа. Лицето му имаше необикновен израз — като на човек, който си припомня детството или нещо друго, също толкова скъпо. Той се кръстеше бързо и с размах — с трите събрани пръста на дясната ръка той сякаш теглеше надолу собствената си глава. Не можах да го позная веднага — толкова много нови неща имаше в чертите на лицето му. Това беше затворникът Замятин — свещеник, с когото живеехме в една барака.
Все още без да ме забелязва, той тихо и тържествено произнасяше с вкочанени устни много познати още от детските ми години думи. Това бяха славянските формули на литургийната служба — Замятин четеше литургия в сребърната гора.
Той се прекръсти бавно, изправи се и ме видя. Тържествеността и умилението изчезнаха от неговото лице и бръчките над носа накараха веждите му да се сключат. Замятин не понасяше подигравките. Вдигна шапката си от земята, отръска я и си я сложи.
— Литургия ли четяхте? — започнах аз.
— Ами, ами — рече той, като се усмихна на моето невежество. — Как мога да чета служба? Нямам нито комка, нито епитрахил. Това е най-обикновена затворническа кърпа.
И той намести мръсния парцал, който висеше през врата му и наистина напомняше епитрахил. Студът беше покрил парцала с ледени кристали, които весело проблясваха от слънцето подобно на богато украсена църковна тъкан.
— Освен това за мой срам не зная къде е изток. Слънцето сега изгрява за два часа и залязва зад същия хълм, иззад който се е показало. Къде е изток?
— Нима е толкова важно?
— Не, разбира се. Не си тръгвайте. Нали ви казвам, че не служа и няма как да служа. Просто си повтарям, припомням си, да, преповтарям неделната литургия. Но не знам дали днес е неделя.
— Четвъртък е — рекох. — Така каза надзирателят тази сутрин.
— Виждате ли — четвъртък. Не, не служа литургия. Просто така ми е по-леко. И по не ми се яде — усмихна се Замятин.
Знаех, че тук всеки си имаше нещо за краен случай, нещо най-последно, най-важно — онова, което му помагаше да съществува, да се вкопчва в живота, който така настоятелно и упорито гледаха да му отнемат. Ако за Замятин това последно спасение бе литургията на Йоан Златоуст, моето спасително „последно“ бяха стиховете — чуждите любими стихове, които по вълшебен начин оставаха в паметта — там, където всичко останало отдавна беше забравено, изхвърлено, прогонено. Те бяха единственото нещо, все още непотиснато от умората, от студа, от глада и от безкрайните унижения.
Слънцето залезе. Стремителният здрач на ранната зимна вечер запълни пространството между дърветата. Помъкнах се към бараката, в която живеехме — ниска дълга сграда с малки прозорци, приличаща на миниатюрна конюшня. Вече бях хванал с две ръце тежката, покрита с лед врата, когато от съседната барака се чу някакво шумолене. Използвахме я като инструментална — склад, в който държахме инструментите: триони, лопати, брадви, лостове, миньорски кирки.
През почивните дни инструменталната се заключваше с катинар, но този път беше отворена. Прекрачих прага, тежката врата за малко да ме убие. В стените имаше толкова много пролуки, че очите ми бързо свикнаха с полумрака.
Двама криминални си играеха с едно голямо кутре вълча порода на около четири месеца. То лежеше по гръб, скимуцаше и размахваше лапи във въздуха. По-възрастният апаш го придържаше за нашийника. Появата ми не ги смути — бяхме от една бригада.
— Ей, ти, има ли някой навън?
— Няма никой — рекох аз.
— Е, хайде — рече по-възрастният.
— Чакай, дай да си поиграя още мъничко — отговори по-младият. — Я как тупа — той опипа топлото телце на кучето близо до сърцето и погъделичка животинчето.
То изскимтя доверчиво и близна ръката на човека.
— А, ще ближеш, така ли… Вече няма да ближеш. Сеня…
Като продължаваше да държи с лявата си ръка кутрето за нашийника, Семьон измъкна с дясната иззад гърба една брадва и с бързо, отсечено движение я стовари върху главата на кучето. То започна да се мята, по заледения под на инструменталната шурна кръв.
— Дръж го по-здраво — викна Семьон и повторно вдигна брадвата.
— Какво да го държа, да не е петел — каза по-младият.
— Одери го, докато е топло — учеше го Семьон. — И зарови кожата в снега.
Вечерта никой в бараката не можа да заспи от миризмата на месна супа, докато апашите не привършиха с яденето. Но в нашата барака те бяха прекалено малко, за да изядат цялото куче. В котелката имаше още месо.
Семьон ме извика с пръст.
— Вземи.
— Не искам — отвърнах.
— Е, тогава — Семьон огледа наровете. — Тогава ще го дадем на попа. Ей, отче, вземи овнешкото. Само че после измий котлето…
Замятин се появи от тъмнината в жълтата светлина на бензиновата лампа, пое съдинката и изчезна. След пет минути се появи с измито котле.
— Готов ли си вече — попита Сеня с нескрит интерес. — Бързо гълташ… Като чайка. Това, отче, не беше овнешко, а кучешко. Идваше при теб едно кученце — казваше се Норд.
Замятин мълчеше и го гледаше. Сетне се извърна и излезе. Последвах го. Той стоеше на снега до вратата и повръщаше. На лунната светлина лицето му беше като от олово. От сините му устни се точеше лепкава слюнка. Замятин я избърса с ръкав и ме погледна сърдито.
— Ама че мерзавци — рекох.
— Да, разбира се — отвърна ми той. — Но месото беше вкусно. Не по-лошо от овнешкото.
Санитарите ме смъкнаха от децимала. Силните им, студени ръце не ми позволяваха да се отпусна на пода.
— Колко? — подвикна лекарят и рязко потопи върха на писеца в неизливащата се мастилница.
— Четиридесет и осем.
Сложиха ме на носилката. Висок съм сто и осемдесет сантиметра, нормалното ми тегло е около осемдесет килограма. Костите ми тежат тридесет и две кила — четиридесет и два процента от общото тегло. В тази леденостудена вечер бях останал с шестнадесет килограма — точно един пуд — кожа, месо, вътрешности и мозък. Тогава не бях в състояние да го пресметна, но смътно разбирах, че точно това прави лекарят, който ме гледаше изпод вежди.
Той отключи едно от чекмеджетата на писалището си, издърпа го, внимателно извади оттам термометър и пак така внимателно го пъхна под лявата ми мишница. Един от санитарите веднага притисна лявата ми ръка към гърдите, а вторият стисна с две ръце китката на дясната ми ръка. Тези заучени, отработени движения ми станаха ясни по-късно — в цялата болница със сто легла имаше само един термометър. Това парче стъкло беше променило стойността си, значението си — пазеха го като нещо безценно. Разрешаваше се да се мери температурата само на тежко болните и на новопостъпилите. Температурата на оздравяващите се записваше „по пулс“ и чекмеджето се отключваше само в случай на съмнение.
Стенният часовник с махалото отмери десет минути, лекарят внимателно измъкна термометъра и ръцете на санитарите ме пуснаха.
— Тридесет и четири и три — каза лекарят. — В състояние ли си да отговаряш?
Дадох му да разбере с поглед — „мога“. Пазех си силите. Произнасях думите бавно и с мъка — беше нещо като превод от чужд език. Бях забравил всичко. Бях отвикнал да си спомням. Записването на историята на заболяването беше приключило и санитарите с лекота вдигнаха носилката, на която лежах по гръб.
— В шеста — каза лекарят, — по-близо до печката.
Сложиха ме на един одър до печката. Дюшеците бяха натъпкани с клонки от клек, игличките бяха изсъхнали и се бяха изронили, голите клонки заплашително се надигаха под мръсната раирана тъкан. Рехавото, износено сукнено одеяло с пришити сиви букви „крака“ в единия край, ме скри от целия свят. Мускулите на ръцете и краката ми, същински върви, ме боляха с тъпа болка, измръзналите пръсти ме боляха. Но умората беше по-силна от болката. Свих се на кълбо, обгърнах с ръце краката си, опрях в брадичката мръсните си колене, покрити с едрозърнеста, сякаш крокодилска кожа, и заспах.
Събудих се след много часове. Моите закуски, обеди и вечери бяха на пода до леглото. Протегнах ръка, хванах най-близката тенекиена паница и започнах да ям всичко подред, като от време на време отхапвах съвсем малки парченца от дажбата хляб, която също ми бяха оставили тук. Болните от съседните нарове гледаха как поглъщам храната. Не ме питаха кой съм и откъде съм, крокодилската ми кожа говореше сама за себе си. Дори нямаше да ме погледнат, но знаех от личен опит, че е невъзможно да не се гледа човек, който яде.
Изгълтах оставената храна. Топлина, възхитителната тежест в стомаха и отново сън — кратък, понеже един санитар дойде да ме води някъде. Наметнах се с единствения „всекидневен“ халат-палто — мръсен, изгорен от фасове, станал тежък от потта на стотици хора, — пъхнах стъпалата си в огромните чехли и като провлачих бавно крака, за да не ми паднат „обувките“, се помъкнах след санитаря към „процедурната“.
Същият онзи млад лекар стоеше до прозореца и гледаше навън през грапавото, мъхесто от скрежа стъкло. В ъгъла на перваза беше провесено едно парцалче, от него капка по капка се стичаше вода в подложената метална чиния. Ламаринената печка бучеше. Спрях, като се държах с две ръце за санитаря.
— Да продължим — каза лекарят.
— Студено ми е — отвърнах му тихо. Току-що изядената храна вече беше престанала да ме топли.
— Седнете до печката. Къде сте работили, когато сте били на свобода?
Разтеглих устните си и раздвижих челюсти — трябваше да се получи усмивка. Лекарят разбра и ми се усмихна в отговор.
— Казвам се Андрей Михайлович — рече той. — Няма от какво да ви лекувам.
Нещо ме сви под лъжичката.
— Да — повтори лекарят високо. — Няма от какво. Вие имате нужда от хранене и от миене. Трябва да лежите, да лежите и да ядете. Вярно, че дюшеците ни не са пухени. Вас още си ви бива — въртете се повече и няма да се появят рани от залежаване. Ще останете тук около два месеца. През това време ще дойде пролетта.
Лекарят се подсмихна. Зарадвах се, естествено — че как иначе! Цели два месеца! Но нямах сили да покажа радостта си. Държах се за столчето и мълчах. Лекарят пишеше нещо в историята на заболяването.
— Свободен сте.
Върнах се в стаята, спях и ядях. След седмица вече пристъпвах с подгъващи се крака из стаята, по коридора, в другите стаи. Търсех дъвчещи, преглъщащи хора — гледах ги в устата, понеже колкото повече си почивах, толкова повече ми се ядеше.
В болницата, както и в лагера, изобщо не даваха лъжици.
Всички бяхме свикнали да се оправяме без вилица и нож в затвора за подследствени. Отдавна бяхме научени да се храним „през ръба“, без лъжица — нито чорбата, нито кашата никога не се случваха толкова гъсти, че да ни потрябва лъжица. Пръстът, кората хляб и езикът обираха дъното на канчето и паницата независимо колко бяха дълбоки.
Ходех и търсех хора, които дъвчат. Това беше упорита, неотклонна потребност и Андрей Михайлович познаваше това чувство.
Една нощ санитарят ме събуди. Стаята беше изпълнена с обичайния нощен болничен шум — хриптене, хъркане, стонове, бълнуване, кашляне — всичко се беше смесило в своеобразна звукова симфония, ако от такива звуци може да се сътвори симфония. Но и със затворени очи да ме вкарат в такова място — ще позная, че това е лагерна болница.
На перваза на прозореца имаше лампа — ламаринена паничка с някакво масло — но не рибено! — и димящ фитил, направен от памук. Не изглеждаше да е много късно, нашата нощ започваше от „отбоя“, от девет вечерта, и ние заспивахме някак изведнъж, само малко да ни се постоплеха краката.
— Вика ви Андрей Михайлович — каза санитарят. — Козлето ще те заведе.
Болният, на когото викаха Козлето, стоеше пред мен.
Отидох до тенекиения умивалник, измих се и когато се върнах в стаята, изтрих лицето и ръцете си с калъфката на възглавницата. Огромната кърпа на ивици, направена от плата на стар дюшек, беше една за всичките тридесет души от стаята и ни се даваше само сутрин. Андрей Михайлович живееше в болницата, в една от крайните малки стаи, в които оставяха болните след операция. Почуках и влязох.
В края на масата имаше куп книги — книги, които толкова години не бях докосвал. Изглеждаха ми чужди, недружелюбни, излишни. До тях имаше чайник, две тенекиени канчета и паница, пълна с някаква каша…
— Искате ли да изиграем една игра на домино? — каза Андрей Михайлович, като ме разглеждаше дружелюбно.
— Ако имате време.
Мразя доминото. Това е най-глупавата, най-безсмислената, най-скучната игра. Дори лотото е по-интересно, да не говорим за картите — за която и да е игра на карти. Най-добре би било на шах или поне на шашки; хвърлих поглед към шкафа — дали няма там шахматна дъска, но нямаше. Ала не можех да обидя Андрей Михайлович с отказа си. Никога през живота си не бях играл на домино, но съм сигурен, че няма нужда човек да е особено голям мъдрец, за да овладее това изкуство.
Освен това на масата имаше две канчета с чай и паница с каша. И беше топло.
— Да пийнем чай — рече Андрей Михайлович. — Ето захар. Не се притеснявайте. Яжте кашата и говорете — каквото искате. Впрочем тези две неща не бива да се правят едновременно.
Изядох кашата, хляба, изпих три канчета чай със захар. Захар не бях виждал от няколко години. Стоплих се и Андрей Михайлович разбърка плочките на доминото.
Знаех, че играта започва този, на когото се е паднала двойната шестица — сложи я Андрей Михайлович. След това играчите се редуват да слагат подходящите плочки. Това беше цялата философия и аз смело подхванах играта, като непрекъснато се потях и хълцах от ситост.
Играехме на леглото на Андрей Михайлович и аз с удоволствие гледах ослепително бялата калъфка на възглавницата му, пълна с перушина. Беше физическа наслада да гледаш чистата възглавница, да виждаш как друг я мачка с ръка.
— Играта ни — рекох — е лишена от най-големия си чар — играчите трябва да удрят със замах плочките по масата.
— Ни най-малко не се шегувах. Именно тази страна на играта ми се струваше най-важна в доминото.
— Да се преместим на масата — любезно предложи Андрей Михайлович.
— Не, какво говорите, аз просто си припомням цялото богатство на тази игра.
Играта вървеше бавно — всеки разправяше своя живот. Андрей Михайлович, лекар, не беше работил „обща работа“ в забоите на мините и виждаше рудниците отразено — в човешките отпадъци, остатъци, в човешката смет, която мините изхвърляха в болницата и в моргата. Аз също бях човешка минна шлака.
— Ето, спечелихте — каза Андрей Михайлович. — Поздравявам ви, а ето и наградата — той извади от нощното си шкафче пластмасова табакера. — Отдавна ли не сте пушили?
Откъснах парче вестник и си свих една цигара с махорка. За махорката няма нищо по-хубаво от вестника. Печатарското мастило не само не разваля махорковия букет, а дори го подчертава. Запалих усукана хартийка от тлеещите в печката въглени, запалих с нея цигарата си и жадно запоглъщах сладникавия дим.
С тютюна бяхме много зле и отдавна би трябвало да престана да пуша — условията бяха много подходящи, — но никога не го направих. Беше страшно дори да си помисля, че мога по собствена воля да се лиша от единственото огромно арестантско удоволствие.
— Лека нощ — рече ми Андрей Михайлович, като се усмихна. — Бях се наканил да си лягам. Но така ми се прииска да изиграя една игра. Благодаря.
Излязох от стаята му в тъмния коридор — някой стоеше пред мен до стената. Познах силуета на Козлето.
— Какво има? Защо стърчиш тук?
— Да си дръпна. От цигарата. Не ти ли даде?
Досрамя ме заради лакомията ми, досрамя ме, че не бях помислил нито за Козлето, нито за когото и да било от стаята — можех да им занеса фаса, кора хляб, шепа каша.
А Козлето беше чакал няколко часа в тъмния коридор.
Минаха още няколко години, войната свърши, вместо нас в златните мини вече работеха власовците и аз се озовах в „малката зона“, в етапните бараки на Западното управление. Помещенията бяха огромни, с многоетажни нарове, побираха по петстотин, по шестстотин души. Оттук разпращаха хората по Западните мини.
Нощем зоната не спеше — пристигаха етапи и в „Червения кът“ на зоната, застлан с мръсните памучни одеяла на криминалните, всяка нощ имаше концерти. И то какви концерти! На най-известни певци и рецитатори — не само от агитбригадите, а и от по-висок ранг. Някакъв баритон от Харбин, който имитираше Лешченко и Вертински, имитиращият самия себе си Вадим Козин и много, много други пееха безкрай за апашите, изпълняваха най-добрия си репертоар. До мен лежеше лейтенантът от танковите войски Свечников, нежен младеж с розови бузи, осъден от военния трибунал за някакви служебни престъпления. Тук също беше подследствен: докато работел в мината, го хванали, че яде човешко месо от труповете в моргата — отрязвал парчета, „разбира се, не тлъсти“, както обясняваше съвсем спокойно.
В етапния затвор в „малката зона“ се появяваше фелдшер и преглеждаше „температурните“. Той не пожела дори да зърне циреите, покрили цялото ми тяло. Съседът ми Свечников, който познаваше фелдшера още от моргата на болницата, говореше с него като със стар познат. Неочаквано фелдшерът спомена Андрей Михайлович.
Примолих му се да му предаде една бележка — болницата, в която той работеше, беше на километър от „малката зона“.
Плановете ми се промениха. Сега трябваше да се задържа в зоната до отговора на Андрей Михайлович.
Нарядчикът вече ми беше хвърлил око и ме включваше в списъка на всяка заминаваща група. Но представителите, които приемаха хората, също толкова безусловно ме задраскваха. Подозираха, че тук нещо не е наред, а и видът ми беше достатъчно красноречив.
— Защо не искаш да заминеш?
— Болен съм. Искам да вляза в болница.
— Нямаш работа там. Утре ще изпращаме хора за строителството на пътища. Или искаш да правиш метли?
— Не искам на строителството. Не искам да правя метли.
Минаваше ден след ден, отпътуваше група след група. Нито от фелдшера, нито от Андрей Михайлович нямаше ни вест, ни кост.
В края на седмицата успях да попадна на медицински преглед амбулаторията, която се намираше на стотина метра от „малката зона“. В ръката си стисках нова бележка за Андрей Михайлович. Регистраторът на санитарната част я взе и обеща на другата сутрин да я предаде.
По време на прегледа попитах началника на санитарната част за Андрей Михайлович.
— Да, има такъв лекар-затворник. Няма защо да се виждате с него.
— Познавам го лично.
— Мнозина го познават.
Фелдшерът, на когото бях дал бележката в „малката зона“, също беше тук. „Къде е бележката?“ — попитах го тихо.
— Не съм виждал никаква бележка…
Ако до вдругиден не науча нищо за Андрей Михайлович — заминавам… Да строя пътища, на селскостопанска работа, в мините, по дяволите…
Вечерта на следващия ден, след проверката, ме извикаха при зъболекаря. Тръгнах, като си мислех, че има някаква грешка, но в коридора видях познатия къс черен кожух на Андрей Михайлович. Прегърнахме се.
След едно денонощие четирима болни ни изведоха от лагера по пътя към болницата. Двамата лежаха прегърнати на една шейна, а аз и още един вървяхме отзад. Андрей Михайлович не беше успял да ми каже диагнозата — не знаех от какво съм болен. Моите болести — дистрофия, пелагра, скорбут — още не бяха в достатъчно тежка форма, за да бъда лекуван в болница. Знаех, че лягам в хирургичното отделение. Андрей Михайлович работеше там, но какво заболяване можех да демонстрирам — нямах херния. Остеомиелитът на четири от пръстите на единия ми крак в резултата на премръзване беше мъчителен, но съвсем недостатъчен за хоспитализиране. Бях сигурен, че Андрей Михайлович ще съумее да ме предупреди, ще ме пресрещне някъде.
Конят наближи болницата, санитарите вкараха вътре „лежащите“, а ние — аз и новият ми другар — се съблякохме на една пейка и започнахме да се мием. За всеки имаше по един тас топла вода.
В „банята“ влезе възрастен лекар с бяла престилка и ни огледа над очилата си.
— Какво ти има? — попита той и докосна с пръст рамото на моя другар.
Онзи се обърна и изразително посочи огромната си херния.
Очаквах същия въпрос и вече бях решил да кажа, че ме боли коремът.
Но възрастният лекар ме погледна равнодушно и излезе.
— Кой беше този? — попитах.
— Николай Иванович, тукашният главен хирург. Завеждащ отделението.
Един санитар ни даде дрехи.
— Ти за къде си? — това беше за мен.
— Дявол знае! — вече ми беше олекнало на сърцето и не се страхувах.
— Добре де, кажи какво те боли?
— Коремът.
— Сигурно е апандисит — рече опитният санитар.
Видях Андрей Михайлович чак на другия ден. Беше предупредил главния хирург, че ме хоспитализира с „остър апандисит“. Същия ден вечерта Андрей Михайлович ми разказа тъжната си история.
Разболял се от туберкулоза. Рентгеновите снимки и лабораторните анализи били много лоши. Районната болница ходатайствала затворникът Андрей Михайлович да бъде изпратен „на континента“ за лечение. Той вече бил на парахода, когато някой доложил на началника на санитарния отдел Черпаков, че болестта на Андрей Михайлович е измислена, че няма такава — „туфта“, казано на лагерен жаргон.
— А може и никой да не се е обаждал — майор Черпаков беше достоен син на своя век на подозрения, недоверие и „бдителност“.
Майорът се разгневил, наредил да свалят Андрей Михайлович от парахода и да го пратят в най-затънтеното място — далеч от онова далечно управление, където се бяхме срещнали. И Андрей Михайлович вече беше минал тези хиляда километра по студа. Но се оказало, че в новото управление нямало нито един лекар, който да може да направи изкуствен пневмоторакс. На Андрей Михайлович вече на няколко пъти му били вкарвали въздух, но юначният майор нарекъл пневмоторакса лъжа и мошеничество.
Андрей Михайлович се чувствал все по-зле и по-зле и едва дишал, когато успели да измолят от Черпаков да го изпратят в Западното управление — най-близкото, където лекарите били в състояние да му направят пневмоторакс.
Сега Андрей Михайлович беше малко по-добре, на няколко пъти успешно му бяха вкарвали въздух в дроба и човекът беше започнал работа като ординатор в хирургичното отделение.
След като заякнах малко, започнах да работя при Андрей Михайлович като санитар. По негово настояване и препоръка заминах на курсове за фелдшери, изкарах ги, работих като фелдшер и се завърнах на „континента“. Именно на Андрей Михайлович дължа живота си. Самият той отдавна умря — туберкулозата и майор Черпаков си бяха свършили работата.
В болницата, където работехме заедно, живеехме задружно. Присъдите ни изтичаха през една и съща година и това като че ли свързваше съдбите ни, сближаваше ни.
Веднъж, когато привършиха с вечерното почистване, санитарите седнаха в ъгъла да играят на домино и започнаха да удрят плочките.
— Глупава игра — рече Андрей Михайлович, като сочеше с поглед санитарите и се мръщеше от тракането.
— Един-единствен път през живота си съм играл на домино — казах. — С вас, вие ми предложихте. Дори спечелих.
— Не е било нужно голямо умение — каза Андрей Михайлович. — Аз тогава също бях седнал за първи път. Исках да ви доставя удоволствие.
Последният закъснял гост за сребърната сватба на Сударин — началника на болницата, беше лекарят Андрей Иванович Дудар. Той носеше кошница от лозови пръчки, покрита отгоре с марля, украсена с разноцветни книжни цветя. Андрей Иванович поднесе кошницата на юбиляра сред звъна от чашите и шума от пияните гласове на пируващите. Сударин опита теглото й на ръка.
— Какво е това?
— Ще видите.
Махнаха марлята. На дъното на кошницата се беше сгушил голям петел с червени пера. Той невъзмутимо въртеше глава и оглеждаше почервенелите лица на шумните пияни гости.
— Ах, Андрей Иванович, тъкмо на място — зачурулика белокосата съпруга на юбиляра и замилва петела.
— Чудесен подарък — забърбориха лекарките. — И колко е красив! Това е вашият любимец, нали? Кажете, Андрей Иванович!
Юбилярят трогнато стискаше ръката на Дудар.
— Покажете, покажете ми го — чу се изведнъж тънък, прегракнал глас.
На председателското място на трапезата, отдясно на домакина, седеше знатен, не тукашен гост. Това беше Черпаков, началникът на санитарния отдел, стар приятел на Сударин пристигнал още сутринта за сребърната сватба на приятеля си със своята служебна „Победа“ от областния град, който се намираше на сто километра оттук.
Кошницата с петела се озова пред мътните очи на госта.
— Да. Чудесно петле. Твой ли е? — Пръстът на почетния гост посочи Андрей Иванович.
— Сега вече е мой — доложи с усмивка юбилярът.
Почетният гост беше значително по-млад от заобикалящите го плешиви и побелели невропатолози, хирурзи, терапевти и фтизиатри. Беше около четиридесетгодишен. С болнаво, жълто, подпухнало лице, с малки сиви очички, с контешки кител със сребърни пагони на полковник от медицинската служба. Кителът явно му беше тесен — личеше, че е ушит още когато коремчето му не е било толкова забележимо и вратът му не е увисвал над правата яка. По лицето на почетния гост се четеше скука, но след всяка чашка спирт (като истински руснак, при това северняк, почетният гост не пиеше друг алкохол) то ставаше все по-оживено и гостът все по-често поглеждаше към заобикалящите го медицински дами, все по-често се намесваше в разговорите, които веднага утихваха при звука на трептящия му тенор.
Когато стигна до нужния градус, почетният гост се измъкна иззад масата, бутна някаква не успяла да се дръпне докторка, запретна ръкави и започна да вдига тежките дървени столове за предните им крака с една ръка, ту с дясната, ту с лявата, за да демонстрира хармоничността на физическото си развитие.
Никой от възхитените гости не можеше да вдигне толкова пъти столовете като него. От столовете почетният гост се прехвърли на креслата и успехът продължаваше да го съпътства. Докато другите се опитваха след него да вдигат столовете, той придърпваше с могъщата си длан младите, румени от щастие лекарки и ги караше да опипват стегнатите му мускули, което те вършеха с явен възторг.
След тези упражнения почетният гост, все тъй неизтощим откъм идеи, премина към националния руски номер — с ръка, опряна на лакът, да се пребори с ръката на противника, поставена в същото положение. Побелелите и плешиви невропатолози и терапевти не можеха да окажат сериозна съпротива, само главният хирург издържа малко повече от другите.
Почетният гост търсеше нови изпитания за руската си мощ. Той се извини на дамите и си свали китела, който домакинята веднага пое и провеси върху облегалката на един стол. По внезапно оживеното му лице стана ясно, че е измислил нещо ново.
— На овен, разбирате ли, на овен мога да извия врата. Храс — и готово. — Почетният гост хвана Андрей Иванович за копчето.
— А на този твой… подарък — жив ще му откъсна главата — рече, като се наслаждаваше на ефекта от думите си. — Къде е петелът?
Измъкнаха петела от домашния курник, където грижовната домакиня вече го беше пуснала. На Север всички началници държат в домовете си (през зимата, разбира се) по няколко десетки кокошки — независимо дали началниците са ергени или задомени, кокошките за тях са много, много доходно перо.
Почетният гост пристъпи в средата на стаята с петела в ръце. Любимецът на Андрей Иванович беше все така спокоен, събрал крака и провесил глава на една страна. Андрей Иванович го беше носил по този начин около две години из бекярското си жилище.
Мощните пръсти хванаха петела за шията. По мръсната, дебела кожа на почетния гост изби руменина. С движение, с каквото се изправят подкови, той откъсна главата на птицата. Кръвта изпръска изгладените панталони и копринената риза на почетния гост.
Дамите измъкнаха напарфюмираните си кърпички и една през друга се спуснаха да бършат панталоните му.
— Одеколон!
— Амоняк!
— Изтъркайте го със студена вода!
— Ама че сила, а? Виж, това е по руски. Храс — и готово — възхищаваше се юбилярът.
Помъкнаха почетния гост към банята да се мие.
— Ще танцуваме в залата — засуети се юбилярът. — Това се вика Херкулес…
Навиха грамофона. Иглата засъска.
Докато се измъкваше иззад масата, за да се включи в танците (почетният гост държеше всички да танцуват), Андрей Иванович настъпи нещо меко. Наведе си и видя мъртвото тяло на петела, обезглавения труп на своя любимец.
Андрей Иванович се изправи, озърна се и натика с крак мъртвата птица по-навътре под масата, сетне припряно излезе от стаята — почетният гост не обичаше да се закъснява за танците.
Още в ония благодатни времена, когато Мерзляков работеше като коняр и в собственоръчно направената си мелничка — голяма консервена кутия, чието дъно беше надупчено като сито — можеше да приготви от овеса, получен за конете, булгур за хората, да го вари и с тази нагарчаща, гореща каша да заглушава, да притъпява глада, още тогава той размишляваше върху един прост въпрос. Едрите обозни коне от континента получаваха всеки ден двойно по-голяма порция овес, отколкото дребните, космати якутски кончета, макар и едните, и другите да вършеха еднакво малко работа. На никаквеца першерон Гром му сипваха в яслата толкова овес, колкото би стигнал за петима „якети“. Това беше правилно, навсякъде постъпваха така и не това измъчваше Мерзляков. Той не можеше да разбере защо дажбата за лагеристите, този тайнствен списък от предназначени за затворниците белтъчини, мазнини, витамини и калории, наречен „котлови списък“, се съставя без изобщо да се има предвид живото тегло на хората. Щом гледат на тях като на работен добитък, би трябвало да са по-последователни и при дажбите, а не да се придържат към някакво си средно аритметично — канцеларска измислица. Това страшно средно в най-добрия случай беше изгодно само за дребните и наистина те „свършваха“ по-късно от другите. По телосложение Мерзляков приличаше на першерона Гром и трите жалки лъжици каша за закуска само увеличаваха тъпата болка в стомаха му. А извън дажбата си един работник от бригадата не можеше да получи почти нищо повече, всичко най-ценно — и маслото, и захарта, и месото — стигаше до котела съвсем не в количеството, записано в котловия списък. Мерзляков виждаше и друго. Първи умираха едрите хора. Навикът към тежък физически труд ни най-малко не променяше положението. Хилавият интелигент издържаше повече от гиганта калужанин, роден за изкопчия, при условие, че ги хранят еднакво, в съответствие с лагерната „дажба“. Почти нямаше полза и от увеличената дажба за процентно преизпълнение на нормата, понеже основният състав на продуктите си оставаше същият, абсолютно недостатъчен за едри хора. За да се храниш по-добре, трябваше да работиш повече. Естонците, латвийците и литовците повсеместно умираха първи. Първи опъваха петалата и този факт винаги караше лекарите да отбелязват, че цялата тая Прибалтика е по-кекава от руския народ. Е, вярно, в сравнение с бита на руския селянин родният бит на латвийците и естонците се различаваше много повече от лагерния бит и на тях им беше по-трудно. Но основната причина все пак се криеше другаде — не че бяха по-малко издръжливи, просто бяха по-едри.
Преди близо година и половина Мерзляков преболедува от скорбут, който бързо събори новака, след което го оставиха да поработи в местната малка болница. Там той научи, че дозата на лекарствата се определя според теглото. Новите лекарства се изпробват върху зайци, мишки, морски свинчета, а дозата за човек се определя според теглото на пациента. Дозите за деца са по-малки от тези за възрастни.
Ала лагерната дажба не се пресмяташе според теглото на човешкото тяло. Точно там беше въпросът, чието неправилно решаване учудваше и вълнуваше Мерзляков. Но преди да остане съвсем без сили, по чудо успя да се уреди да работи като коняр — можеше да краде овес, за да си натъпче с него стомаха. Мерзляков вече си мислеше, че ще успее да презимува там, пък после — каквото е рекъл Господ. Ала излезе другояче. Завеждащият конната база бе сменен поради пиянство и на негово място назначиха старшия коняр — един от онези, които навремето бяха научили Мерзляков как да борави с тенекиената мелничка. Самият той доста беше крал от овеса и прекрасно знаеше как става. В желанието си да се издигне в очите на началството, същият този бивш главен коняр, който вече нямаше нужда от овесен булгур, издири всички мелнички и ги изпочупи със собствените си ръце. Тогава конярите започнаха да пекат овеса, да го варят, дори да го ядат суров, като по този начин напълно приравняваха стомасите си с конските. Новият завеждащ написа рапорт до началството. Няколко души от конярите, включително и Мерзляков, бяха затворени в карцера заради кражба на овес, сетне препратени там, откъдето бяха дошли — на обща работа.
На общата работа Мерзляков скоро разбра, че смъртта не е далеч. Олюляваше се под тежестта на трупите, които трябваше да пренася. Десетникът, който веднага намрази този мързелив „лоб“ (на местен език „лоб“ значи „едър“), всеки път караше Мерзляков да мъкне дънера откъм по-дебелия му край. Един ден Мерзляков падна, не можа веднага да се надигне от снега и с внезапна решимост се отказа да мъкне това проклето дърво. Вече беше късно, тъмно, конвоят бързаше за политзанятия, работниците искаха по-скоро да стигнат до бараката, до яденето, десетникът закъсняваше за двубоя на карти — за цялото това забавяне беше виновен Мерзляков. И той бе наказан. Първо го бъхтиха другарите му, после десетникът, конвоят. Дънерът така си и остана в снега — вместо него в лагера довлякоха Мерзляков. Освободиха го от работа и той остана да лежи на нара. Болеше го кръстът, фелдшерът мажеше на Мерзляков гърба с грес — в медицинския пункт отдавна нямаше нищо за разтриване. През цялото време Мерзляков лежеше превит и настойчиво се оплакваше от болка в кръста. Болката отдавна вече я нямаше, счупеното ребро се беше сраснало много бързо, но Мерзляков се стараеше с цената на всякакви лъжи да отложи изписването си. Не го изписваха. Един ден го облякоха, поставиха го на носилка, натовариха го в един закрит камион и заедно с други болни го откараха в районната болница. Нямаха рентгенов кабинет. Сега трябваше сериозно да обмисли всичко и Мерзляков така и стори. Той остана там няколко месеца свит на дъга и бе откаран в централната болница, където, разбира се, имаше рентгенов кабинет и където го настаниха в хирургическото отделение, в стаята за травматични заболявания, които болните наивно наричаха „драматични“ болести, без да мислят за тъжната страна на каламбура.
— Ето и този — рече хирургът, като сочеше историята на заболяването на Мерзляков, — прехвърляме го при вас, Пьотър Иванович, няма какво да го правим в хирургията.
— Но нали в диагнозата пишете: анкилоза вследствие травма на гръбнака. За какво ми е на мен? — каза невропатологът.
— Естествено, анкилоза. Какво друго мога да напиша? След побой и по-лоши работи стават. Имах един случай в мината „Сива“. Десетникът беше пребил един бачкаджия…
— Нямам време да слушам историите ви, Серьожа. Питам ви защо го прехвърляте при мен.
— Нали съм написал: „За изследване с оглед на окончателното му изписване“. Ще го побоцкате с иглички, ще оформим документите и — на кораба. Да стане свободен човек.
— Нали сте правили снимки? Нарушенията би трябвало да си личат и без игли.
— Правих. Ето, можете да ги видите — хирургът вдигна тъмния негатив към завесата от марля. — И дяволът не може да се оправи с тази снимка. Докато не получим добро осветление и нормален ток, рентгенолозите непрекъснато ще ни дават такава мътилка.
— Наистина е мътилка — каза Пьотър Иванович. — Добре, така да е — и той се подписа под историята на заболяването, че е съгласен Мерзляков да бъде прехвърлен при него.
В хирургическото отделение, шумно, объркано, препълнено със затворници с измръзвания, изкълчвания, счупвания, изгаряния — северните шахти не се шегуваха, — в отделението, където част от болните лежаха направо на пода в стаите и в коридорите, където работеха един млад, безкрайно уморен хирург и четирима фелдшери — всички те спяха по три, по четири часа в денонощие — нямаха възможност да се заемат сериозно с Мерзляков. Той разбра, че истинското следствие ще започне в нервното отделение, където внезапно го бяха прехвърлили.
Цялата му отчаяна арестантска воля отдавна беше съсредоточена върху едно — да стои превит. И той не се изправяше. Колко много искаше тялото му да се изпъне поне за миг. Ала той си спомняше мината, студа, от който дъхът му секваше, хлъзгавите, лъскави от скрежа камъни на златния забой, паницата „супичка“, която изпиваше по обяд на един дъх, без да използва излишната лъжица, прикладите на конвоя и ботушите на десетниците — и намираше в себе си сили да остава свит. Впрочем сега му беше по-леко, отколкото през първите седмици. Спеше малко — от страх да не изпъне тялото си по време на сън. Знаеше, че на дежурните санитари отдавна е наредено да го следят, за да го изобличат в лъжа. А след разобличаването — Мерзляков знаеше и това — го очакваше и дисциплинарна работа в мината. Каква ли трябва да е тя, след като обикновената работа бе оставила у него такива страшни спомени?
На другия ден след преместването заведоха Мерзляков при лекаря. Завеждащият отделението го разпита накратко за началото на заболяването, като кимаше съчувствено с глава. Каза му уж между другото, че дори здрави мускули след многомесечна неестествена неподвижност се атрофират и човек може сам да се направи инвалид. След това Пьотър Иванович пристъпи към прегледа. На въпросите, задавани при убождането с игли, при почукването с гуменото чукче и при натиск Мерзляков отговаряше наслуки.
Повече от половината работно време на Пьотър Иванович отиваше за разобличаване на симуланти. Той, естествено, разбираше причините, които подтикваха затворниците да симулират. Доскоро и той беше затворник и не го учудваше нито детинското упорство на симулантите, нито лекомислената примитивност на симулациите им. Пьотър Иванович, бивш доцент в един от сибирските институти, беше направил кариера сред същите тези снегове, където болните спасяваха живота си, като го лъжеха. Не можеше да се каже, че не ги съжаляваше. Но той беше повече лекар, отколкото човек, и преди всичко специалист. Гордееше се, че годината, прекарана на обща работа, не беше убила в него лекаря специалист. Той разбираше задачата си да разобличава симулантите съвсем не от съображения на някаква висша, общодържавна позиция или морална гледна точка. Виждаше в тази своя задача достоен начин да използва знанията си, психологическото си умение да поставя капани, в които, за слава на науката, трябваше да попадат гладните, полупобъркани, нещастни хора. В това сражение със симуланта на страната на лекаря беше всичко — и хилядите хитроумни лекарства, и стотиците учебници, и разнообразната апаратура, и помощта на конвоя, и огромният му опит на специалист, — а пациентът разполагаше само с ужаса от света, от който беше попаднал в болницата и в който се страхуваше да се върне. Именно този ужас даваше на затворника сила да се бори. Когато разобличаваше поредния симулант, Пьотър Иванович изпитваше огромно задоволство: още веднъж животът потвърждаваше, че е добър специалист, че не е загубил квалификацията си, а напротив — усъвършенствал я е, повишил я е и все още го бива…
„Ама че са глупаци тия хирурзи — мислеше си той, палейки цигара, след като Мерзляков си беше отишъл. — Не познават топографическата анатомия или забравят за нея, а рефлексите никога не са ги знаели. Само рентгенът ги спасява. А без снимка — не са сигурни дори за най-обикновено счупване, фасонът им само голям!“ — Че Мерзляков е симулант, на Пьотър Иванович му бе съвсем ясно.
— Е, нека остане една седмица, докато направим анализите, за да бъде всичко както си му е редът. Ще оформим документално историята на заболяването.
Пьотър Иванович се усмихна, предвкусил театралния ефект от новото разобличаване.
Седмица по-късно в болницата подготвяха „етап“ за парахода — болните щяха да бъдат прехвърлени на Голямата земя. Протоколите се пишеха направо в отделението и пристигналият от Управлението председател на лекарската комисия лично оглеждаше хората, подготвени от болницата за изпращане. Ролята му се свеждаше до оглед на документите, до проверка на „оформянето“ им — личният преглед на болния му отнемаше половин минута.
— В моите списъци — каза хирургът — има някой си Мерзляков. Преди година конвоят му счупи гръбнака. Бих искал да го изпратя. Отскоро е прехвърлен в нервното отделение. Ето документите, подготвени са.
Представителят на комисията се извърна към невропатолога.
— Доведете Мерзляков — рече Пьотър Иванович.
Доведоха свилия се одве Мерзляков. Председателят му хвърли бегъл поглед.
— Ама че горила — каза. — Да, наистина, такива няма защо да ги държим тук. — Той взе перодръжката и посегна към списъците.
— Аз няма да подпиша — рече високо и ясно Пьотър Иванович. — Той е симулант и утре ще имам честта да демонстрирам това пред вас, и пред хирурга.
— Е, тогава ще го оставим — равнодушно рече председателят и сложи перодръжката на масата. — И изобщо хайде да приключваме, вече е късно.
— Той е симулант, Серьожа — каза Пьотър Иванович, като хвана под ръка хирурга на излизане от отделението. Хирургът се дръпна.
— Възможно е — отвърна, мръщейки се от погнуса. — Желая ви успешно разобличаване. Ще си доставите огромно удоволствие.
На другия ден по време на съвещанието при началника на болницата Пьотър Иванович направи подробен доклад за Мерзляков.
— Мисля — каза той в заключение — разобличаването на Мерзляков да стане на два етапа. Първият ще е кратковременна упойка, за която сте забравили, Сергей Фьодорович — тържествено се обърна той към хирурга. — Това е трябвало да бъде направено веднага. А ако не даде резултат, тогава — Пьотър Иванович разпери ръце, — тогава остава шоковата терапия. Уверявам ви — много е интересно.
— Не е ли прекалено? — обади се Александра Сергеевна, завеждащата на най-голямото отделение в болницата, туберкулозното — пълна, отпусната жена, наскоро пристигнала от континента.
— Ами — каза началникът на болницата, — такъв мерзавец… — Не се съобразяваше с присъствието на дами.
— Ще зависи от резултата след упойката — примирително рече Пьотър Иванович.
Упойката беше кратковременна, със зашеметяващо действие поради етера. Болният заспива за петнадесет-двадесет минути и през това време хирургът трябва да успее да намести изкълчена става, да ампутира пръст или да разреже някакъв болезнен цирей.
Началството, издокарано с бели престилки, наобиколи операционната маса в превързочната, където бяха сложили покорния, полусвит Мерзляков. Санитарите понечиха да завържат пациента с платнените колани за масата.
— Оставете, оставете! — развика се притичалият Пьотър Иванович. — Точно това не трябва.
Лицето на Мерзляков се извърна нагоре. Хирургът му сложи маската за упойка и взе бутилката с етера.
— Започвайте, Серьожа!
Етерът започна да капе.
— По-дълбоко, по-дълбоко дишай, Мерзляков! Брой на глас!
— Двадесет и шест, двадесет и седем — вяло броеше Мерзляков, сетне внезапно спря и заприказва нещо, което не се разбираше отведнъж, нещо накъсано, изпъстрено с псувни.
Пьотър Иванович държеше лявата му ръка. След няколко минути тя увисна. Лекарят я пусна. Ръката меко и мъртво падна на края на масата. Пьотър Иванович бавно и тържествено изпъна тялото на Мерзляков. Всички ахнаха.
— Сега вече го вържете — рече той на санитарите.
Мерзляков отвори очи и видя косматия юмрук на началника на болницата.
— Е, какво, мерзавецо — хриптеше началникът. — Сега вече те чака съд.
— Браво, Пьотър Иванович, браво! — не спираше да повтаря председателят на комисията, като потупваше невропатолога по рамото. — А аз вчера бях готов да го направя свободен човек!
— Развържете го! — заповяда Пьотър Иванович. — Слизай от масата.
Мерзляков още не се беше свестил окончателно. Главата му бучеше, в устата си усещаше отвратителния сладникав вкус на етера. Не можеше да разбере сън ли е, или действителност — вероятно неведнъж го беше сънувал и по-рано.
— Я вървете всички на майната си! — неочаквано извика той и се сви както преди. Плещест, кокалест, почти докосващ пода с дългите си, дебели пръсти, с мътен поглед, с разрошена коса, наистина същинска горила, Мерзляков излезе от превързочната. Доложиха на Пьотър Иванович, че Мерзляков лежи в леглото, заел старата си поза. Лекарят нареди да го доведат в кабинета му.
— Разобличен си, Мерзляков — рече невропатологът. — Но аз придумах началника. Няма да те дадат под съд, няма да те изпратят в дисциплинарната мина — просто ще те изпишат от болницата и ще се върнеш в рудника си, на старата работа. Ти, братле, си герой. Цяла година ни баламосва.
— Няма такова нещо — каза горилата, без да вдига очи.
— Как така няма? Нали току-що те изправихме!
— Никой не ме е изправял.
— Е, миличък — рече невропатологът. — Това вече е прекалено. Исках да се разберем с добро. Гледай след седмица самият ти да не поискаш да те изпишем.
— Една седмица е много време — тихо му отговори Мерзляков.
Как да обясни на лекаря, че дори седмица, дори ден, дори час, прекарани извън мините, е щастие за него. Ако лекарят не го разбира — как може да му го обясни? Мерзляков мълчеше и гледаше в пода.
Отведоха го, а Пьотър Иванович отиде при началника на болницата.
— Може още утре, а не след седмица — рече началникът, след като изслуша предложението на Пьотър Иванович.
— Обещах му седмица — каза лекарят. — Болницата няма да обеднее я.
— Е, добре — съгласи се началникът. — Нека да е след седмица. Само че ме извикайте. Ще го връзвате ли?
— Не бива да се връзва — каза невропатологът. — Ще си изкълчи я ръка, я крак. Ще го държат — той взе историята на заболяването на Мерзляков, написа в графата за предписания „шокова терапия“ и постави датата.
При шоковата терапия в кръвта на болния се вкарва камфор в количество, неколкократно превишаващо дозата, когато се инжектира подкожно за поддържане на сърдечната дейност на тежко болни. Това води до внезапен пристъп, подобен на пристъп на буйна лудост или на епилептичен припадък. Рязко се повишават мускулната активност и всички двигателни сили на човека. Мускулите се напрягат неимоверно много и силата на изпадналия в безсъзнание болен се удесеторява. Пристъпът трае само минути.
Минаха няколко дни, ала Мерзляков не възнамеряваше да се изправи по собствено желание. Настана денят, който бе записан в историята на заболяването, и заведоха Мерзляков при Пьотър Иванович. На Север умеят да ценят развлеченията — лекарският кабинет беше пълен с народ. Осем яки санитари се бяха строили до стените. Насред кабинета имаше кушетка.
— Ще го направим тук — рече Пьотър Иванович, като се надигна иззад бюрото си. — Няма да ходим при хирурзите. Между другото, къде е Сергей Фьодорович?
— Няма да дойде — обади се Ана Ивановна, дежурната сестра. — Каза, че бил зает.
— Зает, зает — измърмори Пьотър Иванович. — Щеше да му е от полза да погледа как върша неговата работа.
Навиха единия ръкав на Мерзляков и фелдшерът намаза мястото с йод. Сетне взе спринцовката в дясната си ръка и вкара иглата във вената близо до лакътната Свивка. В спринцовката нахлу тъмна кръв. С плавно движение на палеца фелдшерът натисна буталото и жълтият разтвор започна да се влива във вената.
— По-бързо! — каза Пьотър Иванович. — И се дръпнете. А вие го дръжте — рече на санитарите.
Огромното тяло на Мерзляков подскочи и се замята в ръцете на санитарите. Държаха го осем души. Хриптеше, гърчеше се, риташе, но те го натискаха здраво и той започна да затихва.
— Тигър, тигър може да се удържи така! — възторжено викаше Пьотър Иванович. — В Забайкалието така ловят тигрите. Ето, обърнете внимание колко преувеличава Гогол — каза той на началника на болницата. — Помните ли края на „Тарас Булба“? „Не по-малко от тридесет души висяха по ръцете и краката му.“ А тая горила ще да е по-ячка от Булба. И само осем души.
— Да, да — съгласи се началникът. Не си спомняше Гогол, но шоковата терапия му харесваше извънредно много.
На другата сутрин по време на визитацията Пьотър Иванович се поспря до леглото на Мерзляков.
— Е, как е — попита, — какво реши?
— Изписвайте ме — рече Мерзляков.
В Крайния север, там, където се срещат тайгата и тундрата, сред брезите-джуджета, ниските храсти на калината с неочаквано големи светложълти воднисти плодове, сред шестстотингодишните лиственици, които достигат зрелост на триста години, расте едно особено дърво — клек. Далечен роднина на кедъра, той е вечнозелен иглолистен храст със ствол, малко по-дебел от човешка ръка, дълъг два-три метра. Не е претенциозен и расте, вкопчил корени в пукнатините между камъните по планинските склонове. Той е мъжествен и упорит като всички северни дървета. Чувствителността му е невероятна.
Вече е късна есен, отдавна е време да завали сняг, да дойде зимата. По края на белия небосвод от много дни пълзят ниски, сякаш покрити със синини облаци. А днес пронизващият есенен вятър от сутринта заплашително утихна. Дали мирише на сняг? Не. Няма да вали. Клекът още не е легнал. И дните се нижат един след друг, снега го няма, облаците обикалят някъде отвъд хълмовете, на високото небе изплува бледото, малко слънце и всичко е като през есента…
А клекът се навежда. Навежда се все по-ниско, сякаш от неизмеримо, непрекъснато увеличаващо се бреме. Драска с върха си камъните и се притиска към земята, изопва изумрудените си клони. Стели се. Прилича на октопод, покрит със зелена перушина. Ляга и чака ден, втори, и ето че от бялото небе снегът вече се сипе като прах и клекът потъва в зимен сън като мечка. Върху белия хълм се издуват огромни снежни мехури — храстите на клека са легнали да зимуват.
А в края на зимата — когато снегът още покрива земята с триметров пласт, когато в клисурите виелиците са утъпкали плътния, поддаващ се само на желязото сняг — хората напразно търсят сред природата признаците на пролетта, макар че според календара тя вече би трябвало да дойде. Ала този ден не се различава от зимните — въздухът е разреден и сух, по нищо не се отличава от януарския. За щастие усещанията на човек са прекалено груби, възприятията — прекалено опростени, а и сетивата му са малко, само пет — не стигат за предсказания и отгатвания.
Природата има по-изтънчени усещания от човека. Знаем някои неща за това. Спомняте ли си за сьомгата, която идва да хвърля хайвера си само в реката, където е било хвърлено зрънцето хайвер, от което се е излюпила тази риба? Спомняте ли си за тайнствените маршрути на птичите миграции? Известни са доста растения-барометри и цветя-барометри.
И ето че сред безкрайната снежна белота, сред пълната безнадеждност изведнъж се изправя клекът. Отърсва се от снега и се изправя в целия си ръст, надига към небето зелените си, заледени, леко рижави иглички. Той чува зова на пролетта, който ние не можем да доловим, и понеже й вярва, става най-рано от всички на Север. Зимата е свършила.
Случва се и друго — запалят огън. Клекът е прекалено доверчив. Толкова не обича зимата, че е готов да повярва на топлината на огъня. Ако през зимата запалите огън близо до свития, сгърчен храст на клека, той ще се изправи. Когато огънят угасне, разочарованото дърво, плачейки от обида, отново ще се свие и ще легне на старото си място. И снегът ще го затрупа.
Не, той не само предсказва времето. Клекът е дърво на надеждата, единственото вечнозелено дърво в Крайния север. Сред белия блясък на снега матовозелените му разперени клони напомнят за юга, за топлина, за живот. През лятото той е скромен и незабележим — всичко наоколо цъфти забързано, мъчи се да смогне през краткото северно лято. Пролетните, летните и есенните цветя се надпреварват в неудържимия си буен цъфтеж. Ала есента е близо и ето, вече се ронят ситните жълти иглички, и листвениците се оголват, бледожълтата трева се свива и изсъхва, гората опустява отдалеч се вижда как сред жълтеникавата трева и сивия мъх в гората пламтят огромните зелени факли на клека.
Клекът винаги ми се е струвал най-поетичното руско дърво, по-красиво от прочутата плачеща върба, от чинара, от кипариса. И повече топли, когато го запалиш.
Животът в лагера е устроен така, че действителна, реална помощ на затворника може да окаже само някой медицински работник. Охраната на труда означава опазване на здравето, а опазването на здравето е опазване на живота. Началникът на лагера и подчинените му надзиратели, началникът на охраната с отряд бойци от конвойната служба, началникът на районния отдел на МВД със следователския си апарат, деецът на нивата на лагерната просвета — началникът на културно-възпитателната част заедно с инспекторите си — лагерното началство е толкова многобройно. На волята на тези хора — добра или зла — е поверено спазването на „режима“. В очите на затворниците всички тези хора са символ на гнет, на принуда. Именно те карат затворника да работи, пазят го дене и ноще да не избяга, гледат да не яде и да не пие повече, отколкото му се полага. Всички тези хора ежедневно, ежечасно повтарят на затворника само едно: „Работи! Давай!“.
И само един човек в целия лагер не казва на затворника тези страшни, омръзнали му, дълбоко мразени в лагера думи. Това е лекарят. Лекарят казва друго: почини си, ти си уморен, утре недей да работиш, болен си. Единствено лекарят не праща затворника в белия зимен мрак, в покрития с лед каменен забой — всеки ден, за много часове. Лекарят е защитник на арестанта според своята длъжност, спасява го от произвола на началството, от прекалено изпълнителните ветерани на лагерната служба.
Много отдавна на стените в бараките на лагерите висяха големи печатни съобщения: „Права и задължения на затворниците“. Имаше много задължения и малко права. „Правото“ да напишеш заявление до началника — само да не са колективни… „Правото“ да изпратиш писмо до роднините си чрез лагерната цензура… „Правото“ на медицинска помощ.
Това последно право беше извънредно важно, макар в много от амбулаториите на мините да лекуваха дизентерията с разтвор на калиев хиперманганат и със същия разтвор, само че по-гъст, мажеха гнойните рани и измръзванията.
Лекарят може официално да освободи човек от работа, да го запише в книгата; може да го изпрати в болницата, да го прехвърли в някой „оздравителен пункт“, да му увеличи дажбата. И, което е най-важното в един „трудов“ лагер — лекарят е този, който определя „трудовата категория“, степента на трудоспособност, според която се определя нормата. Лекарят може дори да те предложи за освобождаване — по инвалидност, по прочутия член 458. Никой не може да накара да работи освободения по болест — в тези си действия лекарят не се контролира от никого. Това могат да сторят само лекари от по-висок ранг. В медицинската си дейност лекарят не се подчинява никому.
Освен това не трябва да се забравя, че лекарят е този, който е длъжен да контролира количеството на продуктите за „казана“, също и качеството на приготвената храна.
Единственият защитник на лагериста, негов реален защитник е лагерният лекар. Властта му е много голяма, понеже никой от лагерното началство не е в състояние да контролира действията на специалиста. Ако той прави невярно, недобросъвестно заключение, това би могъл да определи единствено друг медицински работник с по-висок или същия ранг — също специалист. Началниците на лагерите почти винаги бяха във вражда с медицинския си персонал — самата работа ги противопоставяше. Началникът искаше групата „ВО“ (временно освободени от работа поради болест) да е по-малка, да може повече хора да излязат на обектите. А лекарят виждаше, че тук границата между „доброто и злото“ отдавна е премината, че хората, отиващи на работа, са болни, уморени, изтощени и имат право да бъдат освободени от работа — и че са много повече, отколкото си представяше началството.
Ако лекарят имаше достатъчно твърд характер, той можеше да се наложи и хората да бъдат освободени от работа. Без разрешението на лекаря нито един началник на лагер не би посмял да изпрати хората на работа.
Лекарят можеше да спаси арестанта от тежък физически труд — всички затворници бяха разпределени в различни „категории труд“ — сякаш бяха коне. Тези трудови групи — те можеха да бъдат четири, три, пет — се наричаха „трудови категории“, макар този израз да приличаше на дошъл от философския речник. Това бе една от шегите, от гримасите на живота.
Да се даде „лека“ категория труд често пъти означаваше да се спаси живота на човека. Най-тежкото бе това, че хората, в стремежа си да получат категория за лек труд, се опитваха да излъжат лекаря, а в действителност бяха болни много по-сериозно, отколкото самите те предполагаха.
Лекарят можеше да освободи от работа, можеше да изпрати в болница и дори да „актира“, т.е. да състави акт за инвалидност, и тогава затворникът трябваше да бъде извозен на „континента“. Наистина, мястото в болницата и актирането в медицинската комисия не зависеше от лекаря, който издаваше талона, но нали най-важното беше да се тръгне по този път.
Всичко това и още много други неща — по-дребни, ежедневни — бе прекрасно разбрано и взето под внимание от апашите. В кодекса на апашкия морал бе въведено специално отношение към лекарите. Заедно със „затворническата дажба“ и „крадеца-джентълмен“ в лагерния и затворническия свят се закрепи и легендата за „Червения кръст“.
„Червеният кръст“ е апашки термин и аз всеки път заставам нащрек, когато го чувам.
Апашите демонстративно показваха уважението си към медицинските работници, обещаваха им всяческа подкрепа, откроявайки лекарите от необятния свят на „балъците“ и „леваците“.
Беше съчинена легенда — и до днес я разправят в лагерите — как някакви дребни апашорчета обрали един лекар и как солидните престъпници намерили откраднатото и го върнали с извинения на лекаря. Досущ като в „Часовникът на Едуард Ерио“.
Нещо повече — наистина не грабеха лекарите, стараеха се да не ги грабят. Правеха им подаръци — в предмети, в пари, — ако това бяха волнонаемни лекари. Молеха ги и ги заплашваха, че ще ги убият, ако бяха лекари-затворници. Не спираха да хвалят лекарите, които им помагаха.
Да държиш „на въдицата“ някой лекар — това е мечта за всяка апашка компания. Апашът може да бъде груб и дързък с който и да е началник (той дори е длъжен при определени обстоятелства да демонстрира този свой „дух“ възможно най-ярко), но пред лекаря апашът се подмилква, често пъти дори се унижава пред него и никога не ще позволи груба дума по отношение на лекаря — докато не се увери, че не му вярват, че никой няма намерение да изпълнява наглите му искания.
Сиреч, нито един медицински работник не трябва да се безпокои за съдбата си в лагера — апашите щели да му помагат материално и морално: материалната помощ означаваше крадени „парцали“, „гащи“, а моралната — апашът щеше да удостои лекаря с честта да говори с него, да го посещава и да е благоразположен към него.
От лекаря се искаше малко — вместо болния балък, изтощен от непосилен труд, безсъние и побои, да вкара в болницата някой як педераст — убиец и изнудван. Да го вкара в болницата и да го държи там, докато той не пожелае да се изпише.
Искаше се малко: редовно да освобождава апашите от работа, за да могат да си поклатят краката.
Да изпраща апашите с медицински направления за други болници, ако това им дотрябва за някакви си техни, „висши“ цели.
Да прикрива апашите-симуланти, а те всичките са симуланти и мошеници, с вечните си изкуствено разранени трофични язви по пищялите и бедрата, с леки, ала впечатляващи прорезни рани на корема и т.н.
Да черпи апашите с „прахчета“, „кодеинче“ и „кофеинче“, заделяйки целия запас от наркотични средства и спиртни разтвори за „благодетелите“ си.
Години наред приемах етапи в една голяма лагерна болница — сто процента от симулантите, пристигнали по лекарско предписание, бяха апаши. Те или подкупваха местния лекар, или го заплашваха — и той им съчиняваше фалшив медицински документ.
Често пъти ставаше и така, че местният лекар или местният началник на лагера в желанието си да се отърват от омръзналия им и опасен елемент в „домакинството“ си, изпращаха апашите в болницата, надявайки се, че дори да не изчезнат завинаги, то поне за известно време те ще могат да си починат от тях.
Ако лекарят е бил подкупен — това е лошо, много лошо. Но ако е бил сплашен — той може да бъде извинен, понеже заплахите на апашите не са празни приказки. В медицинския пункт на мина „Спокойний“, където имаше много криминални, командировали от болницата младия лекар и, което беше по-важно, младия арестант Суровой, наскоро завършил Московския медицински институт.
Приятелите му го карали да се откаже, според тях по-добре било да отиде на обща работа, но да не заема явно опасната длъжност. Суровой бил попаднал в болницата от обща работа — страхувал се да се върне пак там и се съгласил да замине за златната мина и да работи по специалността си. Началството го инструктирало, ала не му дало съвет как да се държи. Категорично му забранили да изпраща от мината здрави апаши. Месец по-късно той бил убит направо по време на прием — на тялото му имало петдесет и две рани от нож.
В „женската зона“ на една друга мина възрастната лекарка Шицел бе съсечена с брадва от собствената си санитарка — крадлата Крошка, която изпълнила „присъдата“ на апашите.
Така изглеждаше на практика „Червеният кръст“ в случаите, когато лекарите не бяха сговорчиви и не вземаха рушвети.
Наивните лекари търсеха обяснение на противоречията от идеолозите на престъпния свят. Един от философите-главатари по онова време се намираше в хирургичното отделение на болницата. Преди два месеца, затворен в изолатора, той, в желанието си да се измъкне оттам, прибягнал до обикновено безпогрешния, ала все пак опасен начин: поръсил и двете си очи — за по-сигурно — със стърготини от химически молив. Станало така, че медицинската помощ закъсняла и апашът ослепял — в болницата лежеше вече като инвалид, подготвяйки се за прехвърляне на „континента“. Но подобно на прочутия сър Уилямс от „Рокамбол“, дори сляп той продължавал да участвува в разработването на планове за различни престъпления, да не говорим за „съдилищата на честта“, където бил непререкаем авторитет. На въпроса на един лекар за „Червения кръст“ и за убийствата на медицинските работници в мините, извършени от апашите, „сър Уилямс“ отговори, смекчавайки гласните след съскавите съгласни, както говорят всички апаши:
— В зивота мозе да има много случаи, когато законът не трябва да се прилага. — Той беше диалектик, този „сър Уилямс“.
В „Записки от Мъртвия дом“ Достоевски с умиление отбелязва постъпките на „нещастниците“, които се държат като „големи деца“, увличат се от театър, карат се като деца. Достоевски не е срещал и не е познавал хора от истинския престъпен свят. На този свят той не би си позволил да изкаже никакво съчувствие.
Неизброими са злодействата на апашите в лагерите. Нещастните хорица — „работягите“, на които крадецът отнема последния парцал, последните пари — не смеят да се оплачат, понеже виждат, че крадецът е по-силен от началството. Апашът налага работягата и го кара да работи — десетки хиляди хора са пребити от апашите до смърт. Стотици хиляди, лежали в затворите, попадаха под влиянието на апашката „идеология“ и преставаха да бъдат хора. В душите им завинаги остана нещо престъпно — апашите, моралът им завинаги оставяха в душите на всеки един неизгладима следа.
Началникът е груб и жесток, възпитателят лъже, лекарят няма съвест, но всичко това са дреболии в сравнение с разлагащата сила на престъпния свят. Онези все пак са хора, понякога в тях прозира нещо човешко. А апашите не са хора.
Влиянието на морала им върху лагерния живот е безгранично, всестранно. Лагерът е отрицателен житейски опит — от начало до край. Никой не може да почерпи оттам нищо полезно, нищо нужно — нито затворникът, нито неговият началник, нито охраната, нито неволните свидетели — инженери, геолози, лекари, — нито шефовете, нито подчинените.
Всяка минута живот в лагера е отровена минута.
Там има много неща, за които човек изобщо не трябва да знае, не трябва да ги вижда, а ако ги е видял — най-добре ще е да умре.
Там затворникът свиква да мрази труда — невъзможно е да се научи на нещо друго.
Свиква да се подмазва, да лъже, да прави малки и големи подлости, става егоист.
Връщайки се на „свобода“, той вижда, че не само не е израснал през времето, прекарано в лагера, но че интересите му са станали по-ограничени, по-бедни и груби. Че моралните задръжки са изчезнали някъде.
Оказва се, че може да се правят подлости и все пак да се живее.
Може да се лъже и да се живее.
Може да се дават обещания, да не се изпълняват и все пак да се живее.
Може да се пропият парите на приятеля.
Може да се проси милостиня и да се живее. Да се проси и да се живее! Оказва се, че човек, който е извършил подлост, не трябва да умре.
Той цени прекалено много собствените си страдания, забравяйки, че всеки човек има своя мъка. Отвикнал е да съчувствува на чуждата болка — просто не я разбира, не иска да я разбере.
Скептицизмът — това не е най-лошото от лагерното „наследство“.
Той свиква да мрази хората.
Страх го е — той е страхливец. Страх го е да не би съдбата му да се повтори — бои се от доноси, бои се от съседите си, бои се от всичко, от което човек не бива да се страхува.
Той е морално смачкан. Представите му за нравственост са се променили и той не забелязва това.
В лагера началникът свиква с почти безконтролна власт над арестантите, свиква да гледа на себе си като на бог, като на единствен пълномощен представител на властта, като на човек от „висша раса“.
Конвойният, в чиито ръце многократно е бил животът на хората и който често пъти е убивал прекрачилите в „забранената зона“ — какво ще разкаже той на годеницата си за своята работа в Далечния север? Как е налагал с приклада на пушката си гладни старци, които не са имали сили да вървят ли?
Младият селянин, попаднал в лагера, вижда, че в този ад само апашите живеят сравнително добре, с тях се съобразяват, всемогъщото началство се страхува от тях. Те са винаги добре облечени, сити, помагат си един на друг.
Селянинът се замисля. Започва да му се струва, че истината е на тяхна страна, че само ако подражава в поведението си на апашите — ще може да се опита да спаси собствения си живот. Оказва се, че има „хора“, които „умеят да живеят“ дори на самото „дъно“. И селянинът започва да подражава на апашите с поведението си, с постъпките си. Той подкрепя всяка тяхна дума, готов е да изпълни всяко тяхно поръчение, говори за тях със страх и благоговение. Бърза да изпъстри речта си с апашки думички — на нито един човек от мъжки или женски пол, волнонаемен или затворник, живял в Колима, това не му се размина.
Тези думи са отрова, проникваща в душите на хората, и именно с овладяването на апашкия жаргон започва сближаването на балъка с престъпния свят.
Затворникът-интелигент е потиснат от лагера. Всичко, което му е било скъпо, е стъпкано в калта, цивилизацията и културата напускат човека невероятно бързо, за броени седмици.
Аргументи в спора стават юмрукът, тоягата. За начин на принуждение служат прикладът, ударът в зъбите.
Интелигентът се превръща в страхливец и собственият му мозък започва да му подсказва „оправдания“ за постъпките му. Той може да си внуши всичко, да се присъедини към която и да е от страните в някой спор. На интелигента му се струва, че апашите са „учители в живота“, борци „за народни права“.
Плесницата, ударът превръщат интелигента в покорен слуга на някой „Сенечка“ или „Костечка“.
Физическото въздействие се превръща в морално.
Интелигентът е наплашен веднъж завинаги. Духът му е сломен. Този страх и тази сломеност той носи със себе си и в „свободния“ живот.
Инженерите, геолозите и лекарите, пристигнали в Колима по договор с Далстрой, се разлагат морално много бързо: „лесните пари“, „законът на тайгата“, робският труд, от който могат да се възползуват с такава лекота и толкова изгодно, стесняването на културните интереси — всичко това развращава, разлага; който е работил дълго време в някой лагер, не се връща на „континента“ — там няма да струва пукната пара, а той е свикнал да живее „богато“, охолно. В литературата това разложение се нарича „зов на Севера“.
За това развращаване на човешката душа до голяма степен е виновен престъпният свят, криминалните рецидивисти, чиито вкусове и навици се отразяват на целия живот в Колима.
В бригадата на Шмельов събираха човешка шлака — хорските отпадъци от златния забой. От „кариерата“, откъдето вадят „пясъци“ и „торф“, имаше три пътя: „под хълма“ — към братските безименни гробове, към болницата и към бригадата на Шмельов — три пътя за мършите. Тази бригада работеше на същото място, където и другите, но й се възлагаха не толкова важни задачи. Лозунгите „Изпълнението на плана е закон“ и „Да се спусне планът в забоите“ не бяха просто думи. Тълкуваха ги по следния начин: не си изпълнил нормата, значи си нарушил закона, излъгал си държавата и те очаква допълнителна присъда, а дори и разплащане със собствения живот.
Шмельовците ги хранеха по-зле, по-малко. Но аз добре помнех тукашната поговорка: „В лагера убива голямата дажба, а не малката“. Не се стремях към големите дажби на основните забойни бригади.
Бях прехвърлен при Шмельов наскоро, преди около три седмици, и все не можех да видя лицето му — зимата беше в разгара си, главата на бригадира бе усукана по сложен начин с някакъв парцалив шал, а вечер в бараката беше тъмно — бензиновата „колимка“ едва осветяваше вратата. Затова не си спомням лицето на бригадира. Само гласа му — пресипнал, настинал.
Беше декември, работехме нощна смяна и всяко излизане бе като изтезание — петдесет градуса под нулата не е шега работа. Но въпреки това през нощта беше по-добре, по-спокойно, в забоя имаше малко началници, по-малко ругатни и побоища.
Бригадата се строяваше за тръгване. През зимата това ставаше в бараката и дори днес ми е мъчително да си спомням тези последни минути преди излизането в ледената нощ за дванадесетчасовата смяна. Тук, в тази нерешителна суетня, пред открехнатата врата, откъдето пълзеше ледена пара, проличаваше характерът на хората. Един, преодолял треперенето, крачеше право в мрака, друг набързо допушваше кой знае откъде появилия се фас от цигара, в който нямаше нито миризма, нито дори следа от махорка; трети пазеше лицето си от студения вятър; четвърти стоеше над печката и събираше топлина в ръкавиците си.
Последните ги изтикваше от бараката дневалният. Навсякъде, във всяка бригада постъпваха така с най-слабите.
В тази бригада още не ме бяха изтиквали насила. Имаше и по-изтощени от мен и това някак ме успокояваше, караше ме неволно да се радвам. Тук засега бях човек. Блъскането и юмруците бяха останали в онази „златна“ бригада, откъдето ме бяха прехвърлили при Шмельов.
Бригадата ни беше в бараката, до вратата, готова за излизане. До мен се приближи Шмельов.
— Ще останеш в бараката — изхриптя той.
— Да не са ме прехвърлили сутрешна смяна? — недоверчиво рекох аз. От смяна в смяна прехвърляха винаги само обратно на часовниковата стрелка, за да не се губи работният ден и затворникът да не получи няколко допълнителни часа за почивка. Тази система ми беше позната.
— Не, вика те Романов.
— Романов ли? Кой е този Романов?
— Я го вижте, гадината, не познавала Романов — намеси се дневалният.
— Инспекторът, разбра ли? Живее малко преди канцеларията. Ще отидеш в осем часа.
— В осем!
Обзе ме огромно облекчение. Ако той ме задържи до дванадесет, до нощния „обяд“, дори повече — имам право днес изобщо да не отивам на работа. Тялото ми веднага усети умората. Но тя бе сладостна, мускулите ми изтръпнаха.
Развързах „колана“, разкопчах горната си дреха и седнах до печката. Веднага ми стана топло и въшките се размърдаха под рубашката ми. Почесах се по врата и гърдите с изгризаните си нокти. И задрямах.
— Време е, време е — разтърсваше ме за рамото дневалният. — Върви и да не забравиш да донесеш цигара.
Почуках на вратата на къщата, където живееше инспекторът. Затракаха резета, безброй резета и ключалки, и някакъв невидим извика иззад вратата:
— Кой си ти?
— Арестантът Андреев по повикване.
Отново се чу щракане на резета, дрънчене на ключалки — и настана тишина.
Студът се промъкваше под ватенката ми, краката ми мръзнеха. Започнах да удрям плъстените си ботуши един в друг — не носехме валенки, а ботуши, съшити от стари панталони и ватенки.
Пак затракаха резетата и двете крила на вратата се отвориха, пропускайки светлина, топлина и музика.
Влязох вътре. Вратата на антрето към трапезарията не беше затворена — там свиреше радио.
Пред мен стоеше инспекторът Романов. По-точно аз стоях пред него, а той нисичък, лъхащ на одеколон, подвижен, се въртеше около мен, като ме разглеждаше с черните си, стрелкащи се очи.
Миризмата на затворник достигна до носа му, той измъкна една снежнобяла носна кърпа и я тръсна. Обляха ме вълни от музика, топлина и одеколон. Най-важното беше топлината. Кахлената камина беше нажежена.
— Ето че се запознахме — възторжено повтаряше Романов, като се движеше около мен и размахваше напарфюмираната си кърпичка. — Ето че се запознахме. Е, влизай. — И той отвори вратата, която водеше към съседната стая — малък кабинет с писалище и два стола. — Сядай. За нищо на света не можеш позна защо съм те извикал. Запали си цигара.
Той затършува в документите, които бяха на бюрото.
— Как ти е името, презимето?
Казах му.
— А кога си роден?
— През 1907-а.
— Юрист ли си?
— Всъщност не съм, но през втората половина на двадесетте години следвах в Московския университет, в юридическия факултет.
— Значи си юрист. Чудесно. Сега стой тук, а аз ще се обадя където трябва и — потегляме.
Романов се измъкна от стаята и скоро след това в трапезарията изключиха музиката и се поведе телефонен разговор.
Задрямах, както си седях на стола. Дори взех нещо да сънувам. Романов ту изчезваше, ту отново изникваше.
— Слушай. Имаш ли някакви лични вещи в бараката?
— Всичко си е при мен.
— Чудесно, наистина чудесно. Сега ще дойде колата и ще тръгваме. Знаеш ли къде? Можеш ли позна? В самия Хатинах, в Управлението! Ходил ли си там? Е, шегувам се, шегувам се…
— Все ми е едно.
— Много добре.
Събух се, разтрих с ръце пръстите на краката си, пренавих си партенките.
Стенният часовник отмери с махалото единадесет и половина. Дори ако това за Хатинах беше шега, все едно днес вече отпада да ходя на работа.
Наблизо забуча кола, светлината на фаровете се плъзна по кепенците на прозорците и опря в тавана на кабинета.
— Да тръгваме, да тръгваме.
Романов беше с бяла полушубка, с якутски калпак и шарени, меки ботуши от еленова кожа.
Закопчах ватенката си, стегнах я с препаската, подържах ръкавиците си над печката.
Излязохме при колата. Беше камионетка с отворена каросерия.
— Колко градуса е днес, Миша? — попита Романов шофьора.
— Шестдесет, другарю инспектор. Освободиха от работа нощните бригади.
Значи и нашата, шмельовската си е в къщи. Излиза, че не ми е провървяло кой знае колко.
— Е, Андреев — рече инспекторът, като подскачаше наоколо ми. — Ти се качи отзад. Близо е. А Миша ще кара по-бързичко. Нали, Миша?
Шофьорът си премълча. Качих се в каросерията, свих се на кълбо, прегърнах краката си с ръце. Романов се мушна в кабината и потеглихме.
Пътят беше лош и така камионетката ме подмяташе, че не замръзнах.
Не ми се мислеше за нищо, пък и на студено не може да се мисли.
След около два часа се появиха светлини и колата спря до една двуетажна къща от дървени трупи. Навсякъде беше тъмно и само в един прозорец на втория етаж имаше светлина. Пред широкия вход стояха двама часови с овчи кожуси.
Ето че пристигнахме, много добре. Нека той да почака тук.
— И Романов изчезна нагоре по широките стълби.
Беше два през нощта. Навсякъде тъмно. Светеше само лампата над писалището на дежурния.
Не чакахме много. Романов — той вече беше успял да се преоблече с милиционерска униформа — изтича надолу по стълбите и замаха с ръце.
— Насам, насам.
Заедно с помощник-дежурния тръгнахме нагоре и в коридора на втория етаж спряхме пред врата, на която пишеше: „Ст. инспектор от МВД Смертин“. Този толкова страшен псевдоним (нямаше как да е истинското му име) ми направи впечатление дори на мен въпреки безкрайната ми умора.
„Прекалено за псевдоним…“ — помислих си, но трябваше да влизам, да прекося огромната стая с портрета на Сталин, който заемаше цяла една стена, за да се спра пред едно гигантско писалище и да разглеждам бледото червеникаво лице на човека, който бе прекарал целия си живот в такива точно стаи.
Романов се бе прегънал до бюрото в почтителен поклон.
Неизразителните сини очи на старшия инспектор другаря Смертин се спряха върху мен. Спряха се за много кратко — той търсеше нещо на писалището, разместваше някакви документи. Услужливите пръсти на Романов намериха това, което му трябваше.
— Презиме? — попита Смертин, като се вглеждаше в документите.
— Име и бащино?
— По кой член?
— На колко години?
Отговорих му.
— Юрист ли си?
— Юрист съм.
Бледото лице се вдигна от бюрото.
— Подавал ли си жалби?
— Подавал съм.
Смертин започна да сумти.
— Заради хляба ли?
— И заради хляба, и просто така.
— Добре. Отведете го.
Не направих никакъв опит да си изясня нещо, да попитам. Защо ли? Нали не бях на студа, в нощния златодобивен забой. Нека да изяснят каквото щат.
Дойде помощник-дежурният с някаква бележка и ме поведоха през тъмното селище към самия му край, където под охраната на четири караулни кули зад тройната ограда от бодлива тел се намираше „изолаторът“, лагерният затвор.
Килиите в затвора бяха големи, но имаше и единични. Натикаха ме в една от тях. Разказах за себе си, без да чакам нещо в отговор от съкилийниците си и без да ги питам за каквото и да било. Така е прието, за да не си мислят, че съм „ухо“.
Дойде утрото, поредното колимско зимно утро, без светлина, без слънце, в началото неотличимо от нощта.
Удариха по една релса, донесоха кофа с вряла вода. Конвоят дойде да ме вземе и аз се сбогувах с другарите си. Не знаех нищо за тях.
Заведоха ме в същата къща. Сега тя ми се стори по-малка, отколкото през нощта. Не бях повече допуснат пред самия Смертин.
Дежурният ми нареди да седя и да чакам и аз седях и чаках, докато не чух познатия глас:
— Много добре! Чудесно! Сега ще тръгнете! — На чуждата територия Романов ми говореше на „вие“.
Мислите бавно се придвижваха в мозъка ми, усещах ги почти физически. Трябваше да мисля за нещо ново, с което не бях свикнал, което не познавах. Това — новото — не беше свързано с мините. Ако се връщахме у дома, мината „Партизанин“, Романов щеше да каже: „Сега ще тръгнем.“ Значи ме караха на друго място. Да върви всичко по дяволите!
По стълбите, почти припкайки, слезе Романов. Сякаш беше готов да яхне перилата и да се пързулне по тях като палаво момче. Носеше един почти цял хляб.
— Ето ви за из път. И още… — Той отново се качи горе и се върна с две сельодки. — Всичко е наред, нали? Мисля, че това е всичко… Да, забравих най-важното, виж какво значи човек да е непушач.
Романов пак се качи горе и се появи с един вестник. В него беше насипана махорка. Около три кутийки — определих аз на око. Една пачка е осминка — осем кибритени кутийки махорка. Това е мярката за обем в лагерите.
— Това ви е за из път. Сухата храна, така да се каже.
Мълчах.
— Извикаха ли конвоя?
— Извикаха го — отговори дежурният.
— Пратете горе старшия.
И Романов изчезна нагоре по стълбите.
Появиха се двама войници от конвоя: единият по-възрастен, сипаничав, с кавказки калпак, другият — млад, около двадесетгодишен, розовобузест, с червеноармейски шлем.
— Ей този — посочи ме дежурният.
Двамата — младият и сипаничавият — ме огледаха внимателно от главата до петите.
— А къде е началникът? — попита по-възрастният.
— Горе. И пакетът с документите е там.
Сипаничавият се качи по стълбите и малко след това заслиза заедно с Романов.
Двамата си говореха тихо и сипаничавият нещо ме сочеше.
— Добре — каза най-сетне Романов, — ще ви дадем бележка.
Излязохме навън. Пред входа, там, където през нощта беше спряла камионетката от „Партизанин“, сега ни очакваше комфортен затворнически автобус с решетки на прозорците. Качих се вътре. Вратата, също с решетки, се затвори, конвоят се настани зад специалната преграда и потеглихме. Известно време колата се движеше по „трасето“, по главното шосе, което прекосяваше цяла Колима, ала после сви нанякъде. Пътят лъкатушеше между хълмовете, моторът хриптеше по нанагорнищата, наоколо се издигаха отвесни скали, рядка широколистна гора и покрити със скреж върбалаци. Най-сетне, след още няколко завоя между хълмовете, колата, която се движеше по руслото на някакъв ручей, излезе на малка площадка. Виждаха се сечище и караулни кули, а в дъното, на около триста метра — други, скосени наблюдателници и тъмната маса на бараките, заобиколени с бодлива тел.
Вратата на малката къща-караулка се отвори и оттам излезе дежурният офицер с револвер на кръста.
Колата спря, без да гаси двигателя.
Шофьорът скочи от кабината и мина край моя прозорец.
— Що завои бяха. Наистина „Серпантинная“.
Бях чувал това название, то ми говореше повече от всяващата страх фамилия на Смертин. „Серпантинная“ — прочутият следствен затвор на Колима, където миналата година бяха избити толкова много хора. Труповете им още не се бяха разложили. Впрочем те щяха да останат нетленни завинаги — мъртъвците на вечните ледове.
По-възрастният войник от конвоя тръгна по пътечката към затвора, а аз седях до прозореца и си мислех, че ето, настана и моят час, дойде моят ред. За смъртта, както и за каквото и да било друго, ми беше трудно да мисля. Не си представях никакви картини от собствения си разстрел. Седях и чаках.
Вече се спускаше зимният здрач. Вратата на затворническата кола се отвори и старшият на конвоя ми хвърли едни валенки.
— Обуй се! Сваляй плъстените ботуши.
Събух се и опитах да напъхам краката си във валенките. Не успях. Бяха ми малки.
— С ботушите няма да изкараш — рече сипаничавият.
— Ще изкарам.
Той запокити валенките в ъгъла.
— Да тръгваме!
„Гарванът“ направи обратен завой и бързо започна да се отдалечава от „Серпантинная“.
Скоро след това по профучаващите край нас коли разбрах, че отново сме на „трасето“.
Колата забави ход — наоколо горяха светлините на някакъв голям пункт. Спряхме пред входа на една ярко осветена къща и влязох в светъл коридор, много наподобяващ онзи, в който властваше инспекторът Смертин — зад дървената преграда, до стенния телефон, седеше дежурен с пистолет на кръста. Това селище беше Ягодний. През първия ден на пътешествието бяхме изминали едва седемнадесет километра. Закъде ли ще продължим?
Дежурният ме заведе в една отдалечена стая, която се оказа карцер с нар, с кофа вода и с друга кофа — за изпражненията. Вратата беше с шпионка.
Останах там два дни. Дори успях да подсуша и да пренавия бинтовете на краката си, целите покрити с гноясали рани от скорбута.
В сградата на районното отделение на милицията цареше някаква провинциална тишина. Вслушвах се напрегнато от килията си. Дори денем по коридора много рядко отекваха нечии стъпки. От дъжд на вятър във входната врата се превърташе ключ и тя се отваряше. И надничаше постоянният дежурен, облечен със стара ватенка, с наган през рамото — всичко изглеждаше провинциално в сравнение с лъскавия Хатинах, където другарят Смертин твореше голямата политика. Телефонът звънеше много, много рядко.
— Да. Приготвят се. Да. Не знам, другарю началник.
— Добре, ще им предам.
За кого ставаше дума? За моя конвой ли? Веднъж дневно, надвечер, вратата на килията ми се отваряше и дежурният влизаше с котелка с чорба и къшей хляб. „Яж!“ Това беше моят обяд. Отпуснат ми от държавата.
Носеха ми и лъжица. Второто блюдо беше смесено с първото, излято в супата.
Взимах котелката, изяждах всичко и облизвах дъното до блясък — по стар навик от рудниците.
На третия ден прага на карцера прекрачи сипаничавият боец, навлякъл кожух върху полушубката си.
— Е, почина ли си? Да тръгваме.
Стоях пред входа на къщата. Мислех си, че отново ще пътуваме с „отопления“ затворнически автобус, ала него го нямаше. Наблизо беше спряла само една обикновена камионетка.
— Качвай се.
Послушно се метнах отзад.
Младият боец се настани в кабината при шофьора. Сипаничавият седна до мен. Колата потегли и след няколко минути се озовахме на „трасето“.
Къде ли ме карат? На север или на юг? На запад или на изток?
Беше излишно да питам, а и конвоят нямаше право да ми каже.
Дали ще ме прехвърлят на някой друг участък? На кой?
Камионетката подскачаше по пътя часове наред, но изведнъж спря.
— Тук ще обядваме. Слизай.
Слязох.
Влязохме в една крайпътна столова.
„Трасето“ е артерията и главният нерв на Колима. В двете посоки непрекъснато се движат камиони с техника — без охрана, а хранителните продукти задължително са под конвой, бегълците нападаха колите и ги ограбваха. Освен това конвоят, макар и не винаги, пречеше на шофьорите и на агентите от снабдяването да крадат.
В столовите можеше да се видят геолози, работници от проучвателните групи, които заминаваха в отпуска с припечелените добри пари, нелегални търговци на тютюн и чифир, северни герои и северни подлеци. Тук винаги се продава спирт. Те се срещат, спорят, бият се, разменят си новини и бързат ли, бързат… Оставят колите с работещи двигатели и лягат в кабините, дремват два-три часа и отново потеглят на път. Пак тук карат нагоре, към тайгата, групи от нови чистички партиди затворници, а от тайгата насам — мръсни купчини човешка измет. Тук има и детективи, преследващи бегълците. Тук са и самите бегълци — често навлекли военна униформа. Оттук минава със зисове началството — господарите на живота и смъртта на всички тези хора. Драматурзите трябва да показват Севера именно в крайпътните столови. Това е най-добрата сцена.
Стоях там, като се опитвах да се примъкна по-близо до печката, огромна като варел, нажежена до червено. Конвоят не се страхуваше много-много, че ще избягам — бях прекалено изнемощял и това се набиваше на очи. Всички знаеха, че един мръшляк няма къде да бяга при температура минус петдесет.
— Седни ей там и яж.
Конвойният ми купи чиния гореща чорба, даде ми и хляб.
— След малко ще продължим — рече младият. — Щом дойде шефът — тръгваме.
Но сипаничавият се върна с още един човек. Заедно с него дойде един не много млад „боец“ (по онова време още не ги наричаха войници) с пушка и къс кожух.
Той погледна първо мен, после сипаничавия.
— Е, какво пък, може — рече той.
— Да вървим — каза ми сипаничавият.
Минахме в другия край на огромната столова. Там, до стената, седеше свит някакъв човек с ватенка и шапка бамлагерка — черна фланелена ушанка.
— Сядай тук — нареди ми сипаничавият.
Послушно се отпуснах на пода до споменатия човек. Той дори не ме погледна.
Сипаничавият и непознатият боец се запиляха нанякъде. При нас остана „моят“ млад конвоен.
— Правят си почивка, разбра ли? — изведнъж ми зашепна човекът с арестантската шапка. — Нямат право.
— Да, излезе им душата — казах аз. — Да правят каквото щат. Теб какво ти влиза в работата?
Той вдигна глава:
— Казвам ти, че нямат право…
— А къде ни карат? — попитах.
— Тебе — не знам, а мен — в Магадан. На разстрел.
— На разстрел ли?
— Да, имам присъда. От западното управление. От Сусуман съм.
Това никак не ми хареса. Но нали не знаех „реда“, процедурния ред на смъртната присъда. Замълчах смутено.
Сипаничавият боец заедно с новия ни спътник се появиха.
Започнаха да си приказват нещо. Щом конвоят се увеличи, бойците станаха по-резки в държането си с нас, по-груби. Вече не ми купуваха чорба.
Пътувахме още няколко часа и в една столова към нас се присъединиха още трима затворници — „етапът“, „партидата“ ни вече доста нарасна.
Тримата нови бяха на неопределена възраст като всички колимски мърши; с подпухнала бяла кожа, което говореше за глад, за скорбут. Лицата им бяха покрити с петна от измръзвания.
— Къде ви карат?
— В Магадан. На разстрел. Осъдени сме.
Лежахме отзад в камионетката, сгърчени, притиснати до коленете и гърбовете на съседите си. Колата имаше добри ресори, „трасето“ беше прекрасен път, почти не усещахме друсането и — започнахме да замръзваме.
Викахме, стенехме, ала конвоят бе неумолим. Трябваше още по светло да стигнем до Спорний.
Осъдените на разстрел молеха да се „попритоплят“ поне пет минути.
Автомобилът влетя в Спорний, когато лампите вече бяха запалени.
Дойде сипаничавият:
— Ще прекарате нощта в лагерния изолатор, а на сутринта ще продължим по-нататък.
Бях замръзнал до мозъка на костите си, тялото ми сякаш бе изтръпнало и с последни сили тропах с крак по снега. Не успявах да се стопля. „Бойците“ все не можеха да открият лагерното началство. Най-сетне след един час ни отведоха в леденостудения лагерен изолатор. Стените бяха покрити със скреж, а подът — с ледена кора. Някой донесе кофа с вода. Ключът се превъртя в ключалката. А дърва? А печка?
Тук, през същата тази нощ в Спорний, повторно ми премръзнаха и десетте пръста на краката, докато безуспешно се опитвах да заспя поне за миг.
Сутринта ни изведоха навън и ни качиха в камионетката. Край нас прелитаха хълмове, хриптяха насрещни коли.
Камионетката ни се измъкна от прохода и толкова се стоплихме, че не ни се пътуваше за никъде, искаше ни се да поспрем, да походим поне малко по тази чудесна земя.
Разликата бе десетина градуса, не по-малко. А и вятърът беше такъв един топъл, едва ли не пролетен.
— Конвой! Да слезем по нужда!… — Как да кажеш на бойците, че се радваме на топлината, на южния вятър, на това, че сме се отървали от смразяващата душите ни тайга.
— Хайде, слизай!
На конвоя също му беше приятно да се поразтъпче, да запали цигара. Моят радетел за справедливост вече отиваше към един от войниците:
— Бива ли да попушим, гражданино боец?
— Ще попушим. Върви си на мястото.
Един от новите не искаше да слиза от колата. Но след като видя, че „пооправянето“ се проточи, се премести по към края и ме повика с ръка.
— Помогни ми.
Протегнах ръце към безсилния мръшляк, изведнъж усетих необикновената лекота на тялото му, някаква предсмъртна лекота. Отдалечих се. Като се държеше с две ръце за камиона, човекът направи няколко крачки.
— Колко е топло. — Но очите му бяха мътни, безизразни.
— Хайде, тръгваме, тръгваме. Минус тридесет градуса е.
С всеки изминал час ставаше все по-топло.
В столовата на селището Палатка конвоят обядва за последен път. Сипаничавият ми купи килограм хляб.
— Вземи, бял е. Довечера ще пристигнем.
Когато под нас се появиха огньовете на Магадан, валеше ситен сняг. Температурата беше около минус десет. Нямаше вятър. Снегът падаше почти отвесно — ситни-ситни снежинки.
Камионетката спря пред районното отделение на МВД. Конвоят влезе вътре.
На входа се появи някакъв цивилен без шапка. Държеше отворен плик.
Той извика нечие име с привичен, ясен глас. Човекът с лекото тяло изпълзя по негов знак настрана.
— В затвора!
Цивилният изчезна в сградата и тутакси се появи отново.
Държеше друг плик.
— Иванов?
— Константин Иванович.
— В затвора!
— Угрицки Сергей Фьодорович!
— В затвора!
— Симонов Евгений Петрович!
— В затвора!
Не се сбогувах нито с охраната, нито с пътуващите заедно с мен до Магадан. Не е прието.
Пред вратата на районното управление останахме само аз с моя конвой.
Цивилният се показа на прага с плик в ръка.
— Андреев! В районното! Сега ще ви дам разписка — каза той на конвоя.
Влязох вътре. Първо се огледах за печка. Видях радиатора на централното отопление. Зад дървената преграда имаше дежурен. Телефонен апарат. По-бедно, отколкото при другаря Смертин в Хатинах. Може би защото онзи беше първият подобен кабинет в колимския ми живот?
Нагоре по коридора стръмна стълба водеше към втория етаж.
Не се наложи да чакам дълго. Отгоре слезе същият онзи цивилен, който ни бе посрещнал отвън.
— Вървете след мен.
По тясната стълба се изкачихме на втория етаж и спряхме пред вратата, на която пишеше: „Я. Атлас, ст. инспектор“.
— Седнете.
Седнах. В миниатюрния кабинет централно място заемаше писалището. Документи, папки, някакви списъци.
Атлас беше на тридесет и осем-четиридесет години. Възпълен мъж, чернокос, започнал да пооплешивява.
— Презиме?
— Андреев.
— Име, бащино, по кой член, с каква присъда?
Отговорих му.
— Юрист?
— Юрист.
Атлас скочи от мястото си и заобиколи бюрото: „Прекрасно!“.
— С вас ще говори капитан Ребров!
— Кой е капитан Ребров?
— Началникът на СПО. Слезте долу.
Върнах се на предишното си място до радиатора. Като поразмислих върху чутото, реших овреме да изям белия хляб, който ми беше дал конвоят. Баката с вода и вързаното за нея канче бяха до мен. Стенният часовник тиктакаше равномерно. В полудрямка чух как някой мина край мен с бързи крачки нагоре и дежурният ме събуди.
— При капитан Ребров.
Съпроводиха ме до втория етаж. Вратата на един малък кабинет се отвори и чух рязък глас:
— Насам, насам!
Обикновен кабинет, малко по-голям от онзи, в който бях преди около два часа. Капитан Ребров беше впил в мен стъклен поглед. В ъгъла на писалището имаше недопита чаша чай с лимон и оглозгана кора от кашкавал в една чинийка. Телефони, папки. Портрети.
— Презиме?
— Андреев.
— Име, бащино? По кой член? С какво присъда?
— Юрист?
— Юрист.
Капитан Ребров се надвеси над бюрото, приближи до мен стъклените си очи и ме попита:
— Познавате ли Парфентиев?
— Да, познавам го.
Парфентиев ми беше бригадир в забойната бригада на рудника още преди да попадна в бригадата на Шмельов. Оттам ме прехвърлиха при Потураев, сетне — при Шмельов. При Парфентиев бях работил няколко месеца.
— Да. Познавам го. Беше ми бригадир, Дмитрий Тимофеевич Парфентиев.
— Така. Добре. Значи познавате Парфентиев?
— Да, познавам го.
— А Виноградов?
— Виноградов не познавам.
— Виноградов, председателя на Далекоизточния областен съд?
— Не го познавам.
Капитан Ребров запали цигара, смукна дълбоко и продължи да ме гледа, като си мислеше за нещо свое.
Сетне я угаси в чинийката.
— Значи познаваш Виноградов и не познаваш Парфентиев?
— Не, не познавам Виноградов…
— А, да. Познаваш Парфентиев и не познаваш Виноградов. Добре!
Капитан Ребров натисна бутона на звънеца. Вратата зад гърба ми се открехна.
— В затвора!
Чинийката с фаса и с недоизяденото парченце кашкавал останаха на бюрото в кабинета на началника на СПО — отдясно, до гарафата с вода.
Конвоят ме водеше посред нощ през спящия Магадан.
— Мърдай по-живо.
— Няма закъде да бързам.
— Без приказки! — боецът измъкна пистолета си. — Ще те застрелям като куче. Лесно ще те мина в разход.
— Няма да стане — отвърнах. — Ще отговаряш пред капитан Ребров.
— Върви, гад!
Магадан е малко градче. Скоро стигнахме до „Къщата на Васков“, както наричат местния затвор. Когато се е строил Магадан, Васков е бил заместник на Берзин. Дървеният затвор е бил едно от първите магадански здания. Беше запазил името на човека, който го е построил. В Магадан отдавна има затвор от камък, но и тази нова, „благоустроена“ по последна дума на пенитенциарната техника сграда се нарича „Къщата на Васков“.
След кратки преговори със стражата ме вкараха в двора на „Къщата на Васков“. Ниското малко здание на затвора беше сковано от тежки дървени трупи. Оттатък двора имаше две „палатки“ — дъсчени бараки.
— Във втора — чу се зад мен нечий глас. Хванах дръжката на вратата, отворих и влязох.
По двуетажните нарове бяха налягали хора. Но не плътно един до друг. Подът беше от пръст. Печката — половин варел с дълги железни крака. Миришеше на пот, на лизол и на мръсни тела.
С мъка изпълзях на горния ред — все пак там беше по-топло — и се мушнах на едно свободно място.
Съседът ми се събуди.
— От тайгата ли си?
— Да.
— Имаш ли въшки?
— Имам.
— Тогава лягай в ъгъла. Тук сме без паразити. Правят дезинфекция.
„Дезинфекция — това е добре — казах си. — А най-важното, топло е.“
На сутринта раздадоха храната. Хляб и вряла вода. Хляб още не ми се полагаше. Събух плъстените си ботуши, сложих ги под главата си, посмъкнах ватените си панталони, за да си стопля краката, заспах и се събудих след едно денонощие, когато пак даваха хляб и вече бях зачислен на доволствие в „Къщата на Васков“.
За обяд имаше чорба, в която се бяха варили галушки, и три лъжици просена каша. Спах до сутринта на другия ден, до мига, в който ме събуди ревът на дежурния.
— Андреев! Андреев! Кой е Андреев? Слязох от нара.
— Ето ме.
— Излез навън и върви към онзи вход.
Вратата на самата „Къща на Васков“ се отвори и се озовах в слабо осветен коридор с нисък таван. Надзирателят отключи друга врата, дръпна масивното желязно резе и аз влязох в една извънредно малка килия с нарове на два етажа. В ъгъла на долния нар седяха свити двама души.
Приближих се до прозореца и седнах.
Някой ме разтърси за раменете. Оказа се моят бригадир от рудника — Дмитрий Тимофеевич Парфентиев.
— Разбираш ли какво става?
— Нищо не разбирам.
— Кога те докараха?
— Преди три дни. Докара ме Атлас.
— Атлас ли? Той ме разпитва в районното отделение. Около четиридесетгодишен, леко плешив. С цивилни дрехи.
— Мен ме съпровождаше в униформа.
— А какво те пита капитан Ребров?
— Дали познавам Виноградов.
— Е?
— Откъде да го познавам?
— Виноградов е председател на Далоблсъда.
— Това ти го знаеш, а аз не знам кой е той.
— Заедно сме учили.
Нещата започнаха да се изясняват. Преди да го арестуват, Парфентиев бил областен прокурор в Челябинск, прокурор на Карелия. Когато минавал през „Партизанин“, Виноградов научил, че приятелят му от университета е в забоя, изпратил му по човек пари и помолил началника на „Партизанин“ Анисимов да помогне на Парфентиев. Прехвърлили бившия прокурор на работа в ковачницата да удря с чука. Анисимов съобщил за молбата на Виноградов в МВД, на Смертин, онзи — в Магадан, на капитан Ребров, и началникът на СПО започнал да събира материал срещу Виноградов. Били арестувани всички юристи, които изтърпявали наказанията си в северните рудници. Останалото беше въпрос на следователска техника.
— А защо сме тук? Аз бях в палатката…
— Ще ни освобождават, глупако — рече Парфентиев.
— Ще ни пуснат ли? На свобода? Тоест не на свобода, а по етапен ред, транзит.
— Да — каза третият човек, като изпълзя от мястото си и ме огледа с явно презрение.
Имаше охранена червендалеста муцуна. Беше облечен в черна кожена полушубка, с разкопчана на гърдите риза от зефир.
— Какво, познавате ли се? Явно капитан Ребров не е успял да ви притисне. Врагове на народа…
— А ти какво, да не би да си приятел на народа?
— Поне не съм от политическите. Не съм бил с ромбове. Не съм издевателствал над трудовите хора. Заради такива като вас и ние загазваме.
— Обирач ли си?
— За един обирач, за други — палач.
— Хайде, стига, стига — застъпи се за мен Парфентиев.
— Гад! Не ви понасям!
Вратата изтрака.
— Излизай!
Пред помещението на дежурния се бяха скупчили шест-седем души. Ние с Парфентиев се приближихме до тях.
— Да не би да сте юристи? — попита ги той.
— Да! Да!
— Какво се е случило? Защо ни пускат?
— Капитан Ребров е арестуван. Наредено е да бъдат освободени всички, които са тук по негова заповед — тихо се обади някакъв всезнайковец.
Човекът с бялата престилка протегна ръка и Андреев пъхна в разперените му розови измити пръсти с подрязани нокти солената си, станала на кора войнишка рубашка. Човекът я отблъсна и гнусливо тръсна длан.
— Нямам бельо — равнодушно рече Андреев.
Тогава фелдшерът взе рубашката му с две ръце, с ловко, привично движение обърна наопаки ръкавите и се взря…
— Има, Лидия Ивановна! — И се разкрещя на Андреев. — Защо си въшлясал така, а?
Ала лекарката Лидия Ивановна не му позволи да продължи.
— Нима те са виновни? — тихо и с укор рече тя, като подчерта думата „те“, и взе слушалката.
Андреев за цял живот запомни тази Лидия Ивановна с нейните рижи коси, хиляди пъти я благослови, винаги си мислеше за нея с нежност и с топлота. Защо ли? Защото бе; подчертала думата „те“ в тази фраза — единствената, която бе произнесла. За добрата дума, казана навреме. Дали бе усетила благодарността му?
Прегледът бе кратък. Нямаше нужда от слушалка. Лидия Ивановна дъхна няколко пъти на лилавия печат и силно, с две ръце го натисна върху някаква бланка. Вписа нещо и Андреев го отведоха.
Конвоят, който чакаше в коридора, го поведе не обратно в затвора, а навътре в селището, към една от големите магазин. Пространството около нея бе заградено със задължителните десет реда бодлива тел с вратичка, пред която кръстосваше часови с кожух и пушка. Влязоха в двора и се приближиха до магазията. През пролуката на вратата бликаше ярка електрическа светлина. Конвоят с мъка отвори огромната врата, която бе предвидена за моторни коли, а не за хора, и изчезна вътре. Андреев го лъхна миризма на мръсни тела, мръсни дрехи и кисела човешка пот. Човешки гласове изпълваха с глухо бучене тази огромна кутия. Плътните редици от четириетажни нарове бяха сковани солидно от стволовете на лиственици сякаш за вечни времена — като мостовете на Цезар. По рафтовете в огромната магазия имаше над хиляда души. Това бе една от двадесетте големи магазин, натъпкана догоре с нова, жива стока — в пристанището беше обявена тифозна карантина и вече повече от месец нямаше извозване или етап, както се нарича това в затвора. Лагерното кръвообращение, в което еритроцитите бяха живи хора, бе нарушено. Транспортните коли бездействаха. В златните мини удължиха работния ден на затворниците. В града хлебозаводът не смогваше с печенето на хляба — нали ежедневно всеки трябваше да получава по петстотин грама, опитваха се да го пекат по частните жилища. Злобата на началството растеше и от това, че от тайгата постепенно прииждаше в града шлаката на златните мини.
В секцията, както за по-модерно наричаха склада, в който бяха довели Андреев, имаше над хиляда души. Но на пръв поглед това не личеше. На горните нарове хората лежаха голи от жега, на долните и под тях — с ватенки, палта и шапки. Повечето лежаха по гръб или по лице (никой не може да обясни защо арестантите почти не спят на една страна) и по масивните нарове телата им приличаха на израстъци, на гърбици по дървото, на изкривени дъски.
Те се скупчваха или при разказвача-„романист“, или около случая — а при толкова народ непрекъснато изникваха някакви случаи. Хората лежаха тук повече от месец, не работеха — ходеха само на баня за дезинфекция на вещите. Ежедневно се губеха двадесет хиляди работни дни, сто и шестдесет хиляди работни часа, а може би и триста и двадесет хиляди часа — работните дни биват различни. Или се спасяваха двадесет хиляди дни живот. Двадесет хиляди дни живот. За цифрите може да се говори по различен начин, статистиката е коварна наука.
Когато се раздаваше храната, всички биваха по местата си (яденето се даваше на групи по десет души). Хората бяха толкова много, че тези, които я разнасяха, едва смогваха да раздадат закуската, а вече идваше време за обяд. Тъкмо свършваха с разпределянето на обяда — започваха да дават вечерята. От сутрин до вечер в секцията се разнасяше храна. Нищо, че сутрин се раздаваше само хляб за целия ден и чай — топла преварена вода, — и през ден по половин сельодка, по обяд — само чорба, за вечеря — само каша.
И въпреки това времето за раздаването на храната не стигаше.
Нарядчикът заведе Андреев до наровете и посочи втория ред.
— Ето твоето място!
Горе започнаха да протестират, в отговор нарядчикът изпсува. Андреев се вкопчи с две ръце за края на нара и направи неуспешен опит да качи горе десния си крак. Силната ръка на нарядчика го подхвърли и той тежко се пльосна сред голите тела. Никой не му обърна внимание. Процедурата по „адресната регистрация“ и нанасянето привърши.
Андреев спеше. Събуждаше се само когато раздаваха храната, а след като грижливо и внимателно облизваше ръцете си, отново заспиваше, ала не дълбоко — пречеха му въшките.
Никой не го разпитваше, макар че в целия този транзитен затвор имаше малко хора от тайгата, а на всички останали им предстоеше път дотам. Те го разбираха и поради това не искаха да знаят нищо за неизбежната тайга. Андреев прецени, че е правилно. Те не трябваше да знаят нищо от онова, което бе видял той. Нищо не може да се избегне — тогава защо нещата да се знаят предварително? За какво излишен страх? Тези тук все още бяха хора — Андреев бе представител на мъртвите. И неговите знания, знанията на един мъртъв човек, не можеха да им послужат на тях, които бяха още живи.
След ден-два дойде време за баня. Баните и дезинфекциите вече бяха омръзнали на всички и те се приготвяха за тях с нежелание, ала Андреев гореше от нетърпение да се отърве от въшките си. Сега имаше предостатъчно време и той по няколко пъти на ден преглеждаше шевовете на избелялата си рубашка. Но окончателен успех можеше да донесе само дезинфекционната камера. Затова отиде с желание и макар че не му дадоха бельо и трябваше да облече влажната рубашка на голо, вече не усещаше познатите ухапвания.
В банята водата беше по норма: един тас гореща и един тас студена, ала Андреев излъга баняджията и взе още една порция вода.
Парчетата сапун, които им раздаваха, бяха миниатюрни, ала по пода можеше да се съберат остатъци и Андреев се постара да се изкъпе добре. Това бе най-хубавата му баня за последната година. Нищо, че от скорбутните му язви по пищялите се стичаше кръв и гной. Нищо, че хората се стряскаха От вида му. Нищо, че гнусливо се отдръпваха от въшлясалите му парцали.
Извадиха дрехите от дезинфекционната камера и Огньов, съседът на Андреев, получи вместо-чорапите си от необработена агнешка кожа един сякаш детски чифт — така се бяха свили. Огньов се разплака — тези чорапи бяха единственото му спасение на Север. Но Андреев го изгледа с неприязън. Беше виждал много мъже да плачат по най-различни поводи. Имаше хитри, които се преструваха, имаше нервноболни, имаше загубили всякаква надежда, имаше и озлобени. Имаше плачещи от студ. Плачещи от глад Андреев не беше виждал.
Връщаха се през тъмния смълчан град. Алуминиевите локви бяха замръзнали, ала въздухът бе чист, пролетен. След тази баня Андреев спа много дълбоко, „наспа се до насита“, както каза съседът му Огньов, който вече бе забравил приключението си от банята.
Не пускаха никого никъде. Ала все пак в секцията имаше една единствена длъжност, която даваше възможност да се излезе отвъд телената ограда. Наистина, ставаше дума не за излизане извън лагерното селище, оттатък външната ограда — три огради по десет реда бодлива тел, че и забранената зона, заградена също с опъната ниско над земята тел. За това никой дори не мечтаеше. Ставаше дума за излизане от ограденото с тел дворче. Там се намираха столовата, кухнята, складовете, болницата, с една дума — другият, забранен за Андреев живот. Отвъд бодливата тел излизаше един-единствен човек — асенизаторът. И когато той внезапно умря (животът е пълен с благоприятни случайности), Огньов — съседът на Андреев — прояви чудеса от енергия и находчивост. Два дни не яде хляб, след това го смени за голям картонен куфар.
— Взех го от барон Мендел, Андреев!
Барон Мендел! Потомъкът на Пушкин! Ей оня там. Дълъг, с тесни рамене, с миниатюрен плешив череп — виждаше се отдалеч. Ала Андреев нямаше сгоден случай да се запознае с него.
Огньов беше успял да запази вълненото си сако от времето на свободния живот, в карантинната барака той бе от няколко месеца.
Даде на нарядчика сакото и куфара и получи длъжността на починалия асенизатор. След около две седмици криминалните в тъмното го стиснаха за гърлото (оставиха го за щастие жив) и му взеха около три хиляди рубли.
Андреев почти не се срещаше с него, докато бе траял разцветът на търговската му кариера. Пребит, с раздърпани дрехи, Огньов, бе заел старото си място и сега се изповядваше на Андреев.
Андреев можеше да му разкаже това-онова от видяното в златните мини, ала Огньов ни най-малко не се разкайваше, нито пък се оплакваше.
— Днес те мен, утре аз тях. Аз… ще си ги върна на карти… На щос, на терца, на бура ще ги бия. Всичко ще си върна!
Огньов не му беше помогнал нито с хляб, нито с пари, това не беше прието в такива случаи — от гледна точка на лагерната етика всичко беше нормално.
Един ден Андреев се учуди, че още е жив. С мъка се качваше на нара си, но все пак се качваше. Най-важното беше, че не работи, че лежи — дори всекидневните петстотин грама ръжен хляб, три лъжици каша и паница рядка чорба можеха да възкресят човек. Стига да не работи.
Именно тук Андреев разбра, че не изпитва страх и не трепери за живота си. Разбра и това, че е бил подложен на огромни изпитания и е оцелял. Че ще трябва да използва страшния си опит от златните мини. Разбра, че колкото и да са мизерни възможностите за избор, за волеизява на арестанта, те все пак съществуват; тези възможности са нещо реално, и в случай на нужда могат да му спасят живота. Андреев беше готов за такова грандиозно сражение — да противопостави животинската си хитрост на зверовете. Бяха го лъгали. И той ще излъже. Няма да умре, не смяташе да умира.
Щеше да изпълнява желанията на тялото си, онова, което то му бе разказало в златните мини. Там беше загубил битката, но тя не беше последната. Той спадаше към шлаката на рудниците. И щеше да си остане шлака. Беше видял, че лилавият печат, поставен от Лидия Ивановна на някакъв документ, представляваше три букви: „ЛФТ“ — лек физически труд. Андреев знаеше, че в мините не им обръщат внимание, но тук, в центъра, смяташе да извлече от тези букви максималното.
Ала възможностите бяха малко. Можеше да каже на нарядчика: „Аз, Андреев, си лежа тук и никъде не искам да пътувам. Ако ме изпратят в златните мини, още на първите височини, щом камионът започне да буксува, ще скоча долу — нека конвоят ме застреля; все едно няма да отида пак на златото.“
Възможностите бяха малко. Но тук той щеше да бъде по-умен, повече щеше да се доверява на тялото си. И тялото няма да го излъже. Семейството, страната му го излъгаха. Любовта му, енергията, способностите — всичко беше потъпкано, разбито. Всички оправдания, които търсеше мозъкът му, бяха фалшиви, лъжливи и Андреев го разбираше. Единствено събудилият се в мините животински инстинкт можеше да подскаже и му подсказваше изход.
Именно тук, на тези циклопични нарове Андреев разбра, че струва нещо, че може да се уважава. Ето го тук, все още жив, без никого да е предал или продал нито по време на следствието, нито в лагера. Беше успял да каже много истини, да потисне страха си. Не че от нищо не се боеше, не — моралните бариери бяха станали по-ясни, отколкото преди, всичко бе по-просто и по-ясно. Например беше ясно, че няма как да оцелее. Предишното му здраве е безвъзвратно загубено, прекършено навеки. Навеки ли? Когато докараха Андреев в този град, той си мислеше, че няма да живее повече от две-три седмици. За да се възвърне предишната му сила, беше нужна пълна почивка в продължение на много месеци, на чист въздух, в курортни условия, с мляко, с шоколад. И понеже беше съвършено ясно, че няма да види такъв курорт, значи трябваше да умре. В което също нямаше нищо страшно. Много от другарите му бяха умрели. Любовта? Злобата? Не. Човек живее по същите причини, по които живеят дървото, камъкът, кучето. Ето това беше разбрал Андреев и не само го разбра, а и добре го почувства именно тук, в градския транзитен затвор, по време на тифозната карантина.
Разранените от чесане места по кожата му заздравяваха много по-бързо от другите рани. Постепенно изчезваше костенурковата черупка, в каквато се бе превърнала човешката кожа в рудника; яркорозовите връхчета на измръзналите му пръсти потъмняха — тънката ципа, която ги покриваше след като се пукнаха мехурите от премръзването, леко загрубя. И дори — най-важното — взе да прегъва китката на лявата си ръка. За тази година и половина работа в мините двете му китки се бяха свили по дебелината на дръжката на лопатата или кирката и сякаш се бяха вдървили завинаги. Когато се хранеше, държеше лъжицата както всички свои другари — с върха на пръстите или в шепа, беше забравил, че лъжицата може да се държи и по друг начин. Макар и жива, китката на ръката му приличаше на протеза-кука. И се движеше като протеза. Освен това с нея можеше да се кръсти, ако Андреев би се молил на Бога. Ала в душата му нямаше нищо освен злоба. Раните на душата му не се лекуваха толкова лесно. Те никога не можаха да бъдат излекувани.
Но Андреев все пак успя да разгъне китката си. Веднъж, в банята, пръстите на лявата му ръка се отпуснаха. Това го учуди. Щеше да дойде ред и на дясната, която все още бе сгърчена. И нощем Андреев внимателно я докосваше, опитваше се да разтвори пръстите и му се струваше, че още малко, и ще успее. Беше изгризал най-внимателно ноктите си и сега ръфаше мръсната, вроговена, леко омекнала кожа парченце по парченце. Тази хигиенична операция беше едно от малкото му развлечения през времето, когато не ядеше и не спеше.
Кървавите пукнатини по ходилата му вече не бяха толкова болезнени. Скорбутните язви по краката още не се бяха затворили и имаха нужда от превръзки, но ставаха все по-малко и по-малко — на тяхно място оставаха синьо-черни петна, които приличаха на клейма, на знаците, поставяни от робовладелците, търговците на негри. Не зарастваха само палците на краката му — измръзването бе засегнало и костния мозък и от пръстите му сълзеше по малко гной. Разбира се, гнойта беше много по-малко, отколкото преди, когато работеше в мината, където гумените му галоши, летните обувки на затворниците, така се пълнеха с гной и кръв, че ходилата му жвакаха като в локва.
Щяха да минат много години, преди тези пръсти да оздравеят… Дълго след това при най-малък студ те щяха да напомнят с тъпа болка за северните рудници. Но Андреев не мислеше за бъдещето. Свикнал от времето, когато беше в мините, да не планира живота си за повече от ден напред, той се мъчеше да се бори за близкото, както прави всеки, който е на крачка от смъртта. Сега искаше само едно — тифозната карантина да продължи вечно. Ала това бе невъзможно и настъпи денят, когато карантината свърши.
Тази сутрин изгониха навън всички обитатели на секцията. В продължение на няколко часа затворниците мълком стърчаха в заграденото с тел пространство, мръзнеха. Застанал върху една бъчва, нарядчикът с пресипнал отчаян глас крещеше имената им. Извиканите излизаха през портичката — безвъзвратно. На пътя бучаха камиони, толкова силно бучаха в студеното утро, че пречеха на нарядчика.
„Само да не ме извикат, само да не ме извикат“ — като дете се молеше Андреев на съдбата. Не, няма да му провърви. Ако не днес, ще го извикат утре. Отново ще замине за златните мини, при глада, побоите и смъртта.
Болка прониза измръзналите пръсти на ръцете и краката му, ушите и бузите му. Андреев все по-често пристъпваше от крак на крак, беше се свил и дишаше в шепите си, ала не е толкова просто да стоплиш вкочанените си крака и болните ръце. Всичко беше безсмислено. Беше безсилен в борбата с тази исполинска машина, чиито зъбци смилаха тялото му.
— Воронов! Воронов! — дереше се нарядчикът. — Воронов! Знам, че е тук, мръсникът!… — Нарядчикът злобно захвърли тънката жълта папка на „делото“ върху бъчвата и я притисна с крак.
И тогава Андреев начаса разбра всичко. Това бе като светлина от мълния по време на буря, която му посочи пътя към спасението. И сега, пламнал от вълнение, той събра смелост и направи крачка напред, към нарядчика. Онзи извикваше име по име, хората един след друг напускаха двора. Но тълпата все още бе голяма. Ето сега, сега…
— Андреев! — извика нарядчикът.
Андреев мълчеше и съзерцаваше гладко избръснатите му страни. След като свърши да ги разглежда, погледът му премина към папките с „делата“. Бяха останали съвсем малко. „Последната кола“ — помисли си той.
Нарядчикът подържа малко папката на Андреев в ръка и без да повтори повикването, я отдели настрана върху бъчвата.
— Сичов! Отговаряй — име, бащино!
— Владимир Иванович — отвърна по всички правила някакъв възрастен арестант и разбута тълпата.
— Член? Присъда? Излизай!
Обадиха се още няколко души и също излязоха. След тях си отиде и нарядчикът. Останалите затворници ги върнаха в секцията.
Кашлицата, тропотът и подвикванията сякаш утихнаха, разтвориха се сред гласовете на стотиците хора.
Андреев искаше, да живее. Беше си поставил две прости цели и беше решил да ги постигне. Бе до болка ясно, че трябва да остане тук колкото се може по-дълго, до последния ден. Да се помъчи да не прави грешки, да се владее… Златото е смърт. В този транзитен затвор никой не знаеше това по-добре от него. Трябваше на всяка цена да се спаси от тайгата, от златните забои. Как можеше той, безправният роб Андреев, да постигне това? Ето как. Докато бе траяла карантината, тайгата е обезлюдяла — студът, гладът, тежката многочасова работа и безсънието я бяха лишили от хора. Значи след карантината първо ще изпращат коли за „златните“ управления и едва когато поръчките на мините бъдат изпълнени („Изпратете двеста дървета“, както пишеха в служебните телеграми), едва тогава щяха да започнат да пращат не за тайгата, не при златото. А къде — на Андреев му беше все едно. Само да не е при златото.
За всичко това той не спомена никому дума. Не се посъветва с никого, нито с Огньов, нито с Парфентиев, неговия приятел от мините, с нито един от тези хиляди души, които лежаха заедно с него по наровете. Понеже знаеше: всеки, с когото сподели плана си, щеше да го предаде на началството — за похвала, за някой фас или просто така… Знаеше какво е да пазиш тайна и го биваше за това. Само в този случай не изпитваше страх. За сам човек беше по-лесно — два, три, четири пъти по-лесно — да се промъкне между зъбците на машината. Неговата игра си беше само негова — това също добре го бе установил в мината.
В продължение на много дни Андреев не се обаждаше. Веднага щом карантината свърши, започнаха да ги изкарват на работа и на излизане трябваше така да хитрува, че да не попадне в големите групи — тях обикновено ги караха на изкопни работи с лостове, кирки и лопати; а с малките групи от по двама-трима души винаги имаше надежда да се припечели къшей хляб или дори захар — Андреев не беше виждал захар повече от година и половина. Сметката беше проста и абсолютно вярна. Разбира се, всички тези видове работа бяха незаконни, затворниците се водеха уж на път „по етапния ред“ и имаше много желаещи да се възползват от безплатния им труд. Онези, които попадаха на изкопни работи, отиваха там с мисълта да си изпросят някъде тютюн или хляб. Успяваха, дори минувачите им даваха. Андреев ходеше в склада за зеленчуци, където ядеше до насита цвекло и моркови, донасяше „вкъщи“ по няколко влажни картофа, които печеше в пепелта на печката — изваждаше ги полусурови и ги ядеше, понеже животът тук принуждаваше всичко, годно за ядене, да се поглъща бързо — прекалено много бяха гладните наоколо.
Настанаха дни, които почти бяха осмислени, изпълнени с някаква дейност. Всяка сутрин се налагаше да стоят около два часа на студа. И нарядчикът крещеше: „Ей, вие, обаждайте се, име и бащино.“ И когато ежедневното жертвоприношение за Молох привършваше, всички, с трополене хукваха към бараката — оттам ги извеждаха на работа.
Андреев работи в хлебозавода, изхвърля боклука в женския етапен затвор, ми пода в помещението на охраната, където в полутъмния стол събираше от оставените чинии вкусните и лепкави парченца месо. След като приключваха с работата в кухнята, внасяха големи тасове, пълни със сладък кисел, планини от хляб, и всички сядаха, ядяха и си тъпчеха джобовете с къшеи.
Само веднъж си направи сметката без кръчмаря. Колкото е по-малка групата, толкова по-добре — такъв беше неговият закон. А най-добре — сам. Но рядко вземаха по един човек. Веднъж нарядчикът, който вече беше запомнил Андреев (знаеше го като Муравьов), каза:
— Такава работа съм ти намерил, че цял живот ще ме благославяш. Ще режеш дърва при голямото началство. Вземи още един със себе си.
Те весело тичаха пред съпровождащия ги, който беше с кавалерийски шинел и ботуши. Онзи се подхлъзваше, препъваше се, прескачаше локвите и после ги настигаше на бегом, като придържаше с две ръце пешовете на шинела. Скоро наближиха малка къщурка със заключена портичка и бодлива тел над оградата. Съпровождащият ги почука. В двора се разлая куче. Дневалният на началника им отвори, мълчешката ги отведе в една барака, заключи ги вътре и пусна в двора огромното куче вълча порода. Донесе кофа с вода. И докато арестантите не нарязаха и не нацепиха всичките дърва, кучето ги пазеше затворени. Късно вечерта ги заведоха в лагера. На другия ден ги изпрати пак там, ала Андреев се скри под наровете и изобщо не излезе на работа.
На следната сутрин, преди да раздадат хляба, му хрумна една проста мисъл, която веднага осъществи.
Събу плъстените си ботуши и ги сложи на края на нара един връз друг, с подметките навън — така, сякаш си беше легнал с ботушите. Просна се до тях по корем и отпусна глава върху лакътя си.
Раздаващият храната бързо преброи поредната десятка и даде на Андреев десет порции хляб. За него останаха две. Но този начин не беше сигурен, случайно му бе провървяло и Андреев отново започна да си търси работа извън бараката.
Дали по онова време си мислеше за семейството? Не. За свободата? Не. Живееше единствено с равнодушна злоба. Тъкмо тогава срещна капитан Шнайдер.
Криминалните бяха заели по-близките до печката места. Наровете им бяха застлани с мръсни памучни одеяла, покрити с много пухени възглавници с най-различна големина. Памучното одеяло е задължителният спътник на всеки късметлия крадец, единствената вещ, която той влачи със себе си по затворите и лагерите, краде я, отнема я, когато не я притежава, а възглавницата — тя е не само за под главата, а служи и като маса за игра по време на безкрайните сражения на карти. Тази маса може да придобие всякаква форма. И все пак тя е възглавница. Картоиграчите първо ще проиграят панталоните си и чак след това възглавницата.
Върху одеялата и възглавниците се разполагаха главатарите — по-точно тези, които в момента бяха нещо като главатари. Още по-високо, на третия ред нарове, където беше тъмно, имаше още одеяла и възглавници — там замъкваха някакви женоподобни млади крадци, пък и не само тях — почти всеки крадец беше педераст.
Крадците бяха заобиколени от тълпа подмазвачи и лакеи — придворни разказвачи, понеже криминалните смятат за проява на добър вкус да се интересуват от „романи“; придворни бръснари с шишенце одеколон дори при тези условия; освен това и тълпа услужващи, готови на всичко, само и само да им отчупят някоя коричка или да им сипят малко чорба.
— По-тихо! Сенечка казва нещо. По-тихо — Сенечка ляга да спи…
Картина, добре позната ми от златните мини.
Изведнъж сред тълпата авантаджии, тази вечна свита на криминалните, Андреев видя познато лице, познати черти, чу познат глас. Нямаше съмнение — това беше капитан Шнайдер, другар на Андреев от Бутирския затвор.
Капитан Шнайдер беше немски комунист, деец на Коминтерна, говореше прекрасно руски, познавач на Гьоте, образован марксист-теоретик. В паметта на Андреев бяха останали разговорите им, разговори „на високо ниво“ през дългите нощи в затвора. Веселяк по природа, бившият капитан далечно плаване поддържаше духа на хората от килията.
Андреев не повярва на очите си.
— Шнайдер!
— Да? Какво искаш? — обърна се капитанът. Погледът на безизразните му сини очи не можа да познае Андреев.
— Шнайдер!
— Е, какво има? По-тихо! Ще събудиш Сенечка.
Но краят на одеялото вече се беше надигнал и се подаде едно бледо, болнаво на вид лице.
— А, капитане — морно прозвуча тенорът на Сенечка. — Нямаше те и не можах да заспя.
— Ей сега, ей сега.
Той се покатери на наровете, отметна одеялото, седна, пъхна отдолу ръката си и започна да чеше петите на Сенечка.
Андреев бавно вървеше към мястото си. Не му се живееше. И макар това събитие да не беше по-голямо и по-страшно в сравнение с онова, което беше виждал и което му предстоеше да види, той завинаги запомни капитан Шнайдер.
А хората оставаха все по-малко. Транзитният затвор опустяваше. Андреев се сблъска лице с лице с нарядчика.
— Как ти е името?
Но Андреев отдавна беше готов за подобно нещо.
— Гуров — рече той смирено.
— Чакай!
Нарядчикът разлисти тънките страници на списъците.
— Не, няма те.
— Може ли да вървя?
— Върви, животно — изрева онзи.
Веднъж го пратиха да прибира и да мие съдовете в стола на заминаващите освободени, излежали присъдите си затворници. Заедно с него беше един изтощен смъртник на неопределена възраст, току-що пуснат от местния затвор. Това беше първото му излизане на работа. Все питаше — какво ще правим, дали ще ни нахранят и удобно ли е да поиска нещо за хапване малко преди да започнат работа. Смъртникът му разказа, че е професор-невропатолог, Андреев запомни и трите му имена.
От опит знаеше, че готвачите в лагерите, пък и не само те, не обичат Иван-Ивановичите, както презрително наричаха интелигенцията. Той посъветва професора предварително да не моли за нищо и тъжно си помисли, че основната част от работата ще легне върху него — професорът бе прекалено слаб. Това беше в реда на нещата и не трябваше да се сърди — колко пъти в златните мини Андреев бе по-лошият работник, по-слабият от двамата и никой от тогавашните му другари дума не обелваше. Къде са те? Къде са Шейнин, Рютин, Хвостов? Всички умряха, а той, Андреев, оцеля. Впрочем още не е оцелял и едва ли ще оцелее. Но ще се бори за живота.
Предположенията на Андреев се оказаха верни — професорът наистина се оказа слаб, макар и мераклия помощник.
Те привършиха с работата, готвачът ги вкара да седнат в кухнята и постави пред тях една бака с гъста рибена чорба и голяма желязна паница с каша. Професорът плесна с ръце от радост, но Андреев, който в мините беше виждал как сам човек изяжда по двадесет порции, състоящи се от три блюда с хляб, погледна с неодобрение предложената им гощавка.
— Без хляб, така ли? — попита той навъсено.
— Как може без хляб, ще ви дам по малко — и готвачът извади от шкафа два къшея.
С храната приключиха бързо. На такова „гости“ предвидливият Андреев винаги ядеше без хляб. И сега напъха хляба в джоба си. А професорът си чупеше от своето парче, гълташе чорбата, дъвчеше и по посивялата му остригана глава избиваха едри капки мръсна пот.
— Ето ви и по една рубла — рече готвачът. — Днес нямам повече хляб.
Това беше превъзходно заплащане.
В затвора имаше лавка, магазинче, където волнонаемните можеха да си купят хляб. Андреев сподели това с професора.
— Да, да, прав сте — рече му онзи. — Но видях, че там продават и сладък квас. Или това е лимонада? Много ми се пие лимонада, изобщо нещо сладко.
— Ваша си работа, професоре. Само че на ваше място бих си купил хляб.
— Да, да, прав сте — повтори професорът, — но много ми се пие сладък квасец. Елате да пийнете и вие.
Ала Андреев категорично се отказа от кваса.
В края на краищата той се уреди да работи сам — започна да мие пода в домакинството. Всяка вечер идваше да го вземе дневалният, който трябваше да поддържа чистотата в канцеларията. Това бяха две миниатюрни стаички по около четири квадратни метра всяка, наблъскани с бюра. Подът беше боядисан. Тази работа отнемаше десет минути и Андреев отначало не можа да разбере защо дневалният имаше нужда от човек за почистването. Та нали дори водата дневалният я носеше сам през целия лагер, чистите парцали също бяха винаги предварително подготвени. А заплащането беше щедро — махорка, супа и каша, хляб и захар. Дневалният беше обещал да даде на Андреев дори едно лятно сако, ала не успя.
Явно дневалният считаше, че е под неговото достойнство да мие пода — дори по пет минути на ден, след като можеше да си наеме работник. Това присъщо за руския човек качество Андреев бе наблюдавал и в рудника — началникът даваше на дневалния шепа махорка. Дневалният изсипваше половината в кесията си и наемаше някой политически от бараката за другата половина. Онзи, от своя си страна, си отсипе половината и наеме работяга срещу две цигари. Та работягата, след като е блъскал 12–14 часа през деня, през нощта мие пода за тези две цигари. На това отгоре е щастлив — нали ще ги смени за хляб.
Валутните въпроси са най-сложната теоретична област на икономиката. Те са сложни и в лагера — учудващи са еталоните: чай, тютюн, хляб — това са „конвертируемите“ ценности.
Дневалният на стопанската част понякога плащаше на Андреев с купони за кухнята. Това бяха парчета картон с печати, като жетони — десет обеда, пет втори блюда и т.н. Така веднъж дневалният даде на Андреев един жетон за двадесет порции каша и тези двадесет порции не можаха да покрият дъното на тенекиената паница.
Андреев виждаше как криминалните подаваха през шублера вместо жетони яркооранжеви тридесетачки, сгънати по същия начин. Това действаше безотказно. В отговор на „жетона“ паницата изскачаше през шублера пълна с каша.
Хората от транзитния затвор ставаха все по-малко и по-малко. Най-сетне дойде денят, когато след заминаването на последната кола на двора останаха само тридесетина души.
Този път не ги пуснаха в бараката, а ги строиха и ги поведоха през целия лагер.
— Няма да ни разстрелват я — рече огромният едноок човек с големи ръце, който крачеше до Андреев.
Точно така — няма да ни разстрелват я — си помисли и Андреев. Заведоха ги в регистратурата, при нарядчика.
— Ще ви вземаме отпечатъци от пръстите — каза нарядчикът, като излезе на прага.
— Е, щом опря до пръстите, можем и да не се крием повече — весело рече едноокият. — Казвам се Филиповски, Георгий Адамович.
— А ти?
— Андреев, Павел Иванович.
Нарядчикът намери личните им дела.
— Отдавна ви търсим — каза той беззлобно. — Вървете в бараката, после ще научите къде ще ви назначат.
Андреев знаеше, че е спечелил битката за живот. Просто беше невъзможно тайгата да не се е наситила на хора. Дори да ги изпратят някъде, ще бъде наблизо, на някоя местна командировка. Или в самия град — това щеше да е още по-добре. Не могат да ги изпратят далеч — не само защото Андреев имаше „лек физически труд“. Беше му позната практиката с внезапната промяна на групите. Не могат да ги пратят надалеч, защото нарядите за тайгата вече са изпълнени. И остават единствено близките командировки, където животът е по-лек, по-прост, по-сит, където няма златни мини, а значи има надежда за спасение. Андреев бе изстрадал всичко това с двегодишната си работа в рудниците. С животинското напрежение през тези месеци на карантина. Прекалено много бе направил. Надеждите му трябваше да се сбъднат на всяка цена.
Наложи им се да чакат само една нощ.
След закуската нарядчикът се втурна в бараката със списъка в ръка, с малък списък, както веднага с облекчение отбеляза Андреев. Списъците за рудниците бяха по двадесет и пет души на камион и винаги имаше по няколко такива списъка, а не един.
В този списък бяха и Андреев, и Филиповски; освен тях имаше и други — малко, но поне две-три имена.
Поведоха ги към познатата врата на регистратурата. Там имаше още трима души — побелял, важен, солиден старец с къс кожух и валенки, и друг — мръсен, суетлив човек с ватенка, панталон и галоши, с партенки на краката. Третият беше благообразен старец, който си гледаше в краката. Наблизо стоеше човек с военно зимно палто и шапка-кубанка.
— Ей ги всичките — рече нарядчикът. — Стават ли?
Човекът с военното палто повика с пръст стареца.
— Ти какъв си?
— Нагибин Юрий Иванович, по петдесет и осми член. Осъден на двадесет и пет години — бодро рапортува старецът.
— Не, не — намръщи се палтото. — Какъв си по специалност? Данните ви ще ги намеря без ваша помощ…
— Майстор съм на зидани печки.
— Друго?
— И за тенекеджия ме бива.
— Много добре. Ти? — началникът премести поглед към Филиповски.
Едноокият великан каза, че е локомотивен огняр от Каменец-Подолск.
— А ти?
Благообразният старец неочаквано измърмори няколко думи на немски.
— Това пък какво е? — рече палтото с интерес.
— Не се безпокойте — каза нарядчикът. — Той е дърводелец, много добър дърводелец, казва се Фризоргер. Малко не е на себе си. Но ще се оправи.
— А защо приказва на немски?
— От района на Саратов е, от автономната република…
— Ааа… А ти? — въпросът бе отправен към Андреев.
„Трябват му специалисти и изобщо работници — помисли си той. — Аз ще съм кожар.“
— Кожар съм, гражданино началник.
— Много добре. А на колко си години?
— Тридесет и една.
Началникът поклати глава, но понеже беше опитен човек и бе виждал възкръснали, си замълча и премести поглед към петия.
Петият, суетливият човек, се оказа ни повече, ни по-малко — деец на есперантското дружество.
— Аз, разбирате ли, по специалност съм агроном, такова ми е образованието, Дори изнасях лекции, а ме съдиха като есперантист.
— Шпионаж, така ли? — равнодушно произнесе палтото.
— Да, да, нещо подобно — потвърди суетливият човек.
— Е? — попита нарядчикът.
— Взимам ги. Все едно няма да мога да намеря по-свестни. Днес изборът е беден.
Петимата ги заведоха в една отделна килия — стая към една от бараките. Но в списъка имаше още две-три имена — Андреев много добре го беше забелязал. Дойде нарядчикът.
— Къде заминаваме?
— На местна командировка, къде другаде — рече той. — А това е вашият началник.
— Ще ви изпратим след час. Три месеца се излежавахте тук, приятелчета, време е да се омитате.
След час ги извикаха, само че не при колата, а в склада. „Сигурно ще ни сменят дрехите“ — помисли си Андреев. Ей наближи пролетта, вече е април. Ще му дадат летни дрехи, а тези, зимните, омразните, от рудниците, ще ги предаде, ще ги хвърли, ще ги забрави. Но вместо летни дрехи им връчиха зимни. Може би по погрешка? Не — на списъка бе написано с червен молив: „зимни“.
Без нищо да могат да разберат, те навлякоха в този пролетен ден износените ватенки и палта, обуха стари, кърпени валенки. И като запрескачаха криво-ляво през локвите, обзети от безпокойство, се върнаха в стаята, откъдето ги бяха завели в склада.
Всички бяха много разтревожени и мълчаха, само Фризоргер ломотеше ли, ломотеше нещо на немски.
— Моли се, мамка му… — прошепна Филиповски на Андреев.
— Е, кой какво знае? — попита Андреев.
Печкаджията, който беше с посивяла коса и приличаше на професор, изброи всички близки командировки: пристанището, четвъртия километър, седемнадесетия, двадесет и третия, четиридесет и седмия…
По-нататък започваха участъците на пътните управления — места, които почти не се различаваха от златните мини.
— Излизай! Марш към портала!
Всички излязоха и тръгнаха към портала на транзитния затвор. Отвън беше спрял голям камион, каросерията му бе покрита със зелено платнище.
— Конвой, приемай!
Войникът от конвоя ги провери по списък. Андреев усети как краката и гърбът му започнаха да изстиват.
— Качвай се!
Конвоят отметна единия край на големия брезент — камионът беше пълен с хора, които седяха, както се полага по устав.
— Качвай се!
Петимата седнаха заедно. Всички мълчаха. Конвоят седна в камиона, моторът забоботи и колата тръгна по шосето към главната магистрала.
— Карат ни на четвърти километър — рече майсторът на печки.
Километражните стълбове прелитаха край тях. Петимата бяха събрали глави при една дупка в брезента и не вярваха на очите си…
— Седемнадесети…
— Двадесет и трети… — броеше Филиповски.
— Мръсници, уж щели да ни карат наблизо! — злобно изсъска печкаджията.
Камионът отдавна вече лъкатушеше по пътя, който се виеше между скалите. Шосето приличаше на корабно въже, с което дърпаха морето към небето. Влачеха го планините, превили гръб като бурлаци.
— Четиридесет и седми — отчаяно изписука шилявият есперантист.
Колата профуча край знака.
— Накъде пътуваме? — попита Андреев, като се вкопчи в нечие рамо.
— Към Атка, ще нощуваме на двеста и осмия.
— А по-нататък?
— Не знам… Дай да запаля.
Камионът пухтеше тежко и се изкачваше по прохода на Яблоновския гребен.