В онази нощ Тя остана сама, не за първи път, за последния следващ, не можеше повече така, те й трябваха… разсипа в нощвите Нещото, улови слънчевото зайче в стъклото, изля аромата на пръските си, догони и присви в шепи нежно птиче перо, гребна стиска вода от стария чебър, запретна поли и ръкави… замеси, бавно… толкова бавно, че слънчевото зайче дълго виждаше топлината си в Нещото, разбираше, че го Смесват, но не разбираше защо, Нещото прилепваше звучни аромати, образи в прашинки, лъчи от тъмно, капчици вятър, вдишан преглътнат дъх, висящ на една верига зад гърба и и растеше… а Тя се уморяваше от големината му… колкото повече растеше толкова по-уморена се чувстваше… не й се искаше да Го дели, но ръцете й тръпнеха от тежестта и силата, с която виждишаше… огледа Го и почти равномерно постави пръсти в средата… слънчевото зайче писна, хукна босо едно към друго, за да се прегърне, искаше половинката си, а Тя Го раздели… знаеше защо… първо омеси Него, после Нея, заедно с всичко, което си бяха уловили, с което пораснаха, остави ги на слънце, за да си хванат кожици, да се втвърдят, а после… после ги търкулна в различни посоки… имаше само един начин Тя да се оцелее — в писъка от разкъсването на слънчевото зайче… отпусна се на одъра и заплака, тихо, беззвучно, ронеше се от тъга… Те щяха да се намерят някой ден, някога, някъде, когато и да е, утре или вчера Слънчевите щяха да се привлекат, въпреки реката в средата си, щяха да се слеят по брега й, тогава кожиците им ще паднат и ще останат голи и сурови, така, както Тя ги замеси, по Нещото си само, ще се познаят без да са се виждали, а Тя ще оцелява в искането им… но забрави да изчисти нощвите преди месенето, залепиха си и Болката от разстоянието между следите на длетото в родилният им дом… когато се научат да го топят ще са Себе си, няма да усещат Празнотата… чак тогава… Тя затвори очи… Те се търкаляха… някога, когато и да е, няма да са сами… поне за един бряг време.
Ранна утрин. В планината човек бързо се наспива. Времето тук тече по-бавно, защото дишането е по-бавно, до насищане и ако се опиташ да го направиш по-бързо ти се завива свят. Ето защо бавния, особен ритъм на всичко, дори и на стъпките са важни тук. Още е ранна пролет. В спалния чувал е топло от мен и от сънища, но ставам. Долу хижарката е запалила печката и върху нея къкри ароматен чай. Излизам навън. Земята диша и аз вдишвам от нейното издишване сутрешната мъгла. Тази мъгла е съставена от множество малки издишвания на всяка една тревичка, колко ли от тези мъглици вдишвам… много! Знам, че и аз издишвам. Цялото ми тяло го прави. Дори издишвам и последния сън от тази нощ — красиво-спокоен, почти детски сън и се сещам, че всички сънища тук са такива. Във въздуха витае един лек аромат, смесен с наситения — този на борова смола. Оглеждам се. Навсякъде до стената на хижата е израсъл здравец. Мъглата се спуска все по-ниско и по-ниско, обгръщайки каменните основи. Листата, на здравеца вече не се виждат. Остават да се люлеят високо само лилавите му камбанки, но това става само за миг. После отново се показват листата и между техните мъхчета сега блести по капка от влажното дихание на земята. Разбирам, че тревите в тази планина живеят в мир. Едните дишат, а другите пият от този дъх. Защо и при хората не е така. Нима не могат и те да се живеят по този начин.
В този момент я виждам. Тя прекосява поляната и тръгва към малкия уред за измерване на дъждовете. Не върви, а плува през мъглата. Не виждам нозете и, но знам, че те не стъпват върху земята. Дългата и коса е пусната, не виждам, но знам, че там, като утринна роса са се спрели малки капчици мъгла. Почти усещам дъха им — на капчиците и на косата. Едно тънко чувство за това, че не виждам, че не чувам, а че само дишам, ме изпълва. Усещам, че само с вдишване мога да чуя, да видя, да докосна. Затварям очи и вдишвам дълбоко. Разбирам, че точно този дъх, точно в този момент, е живота ми.
Отивам да пия чай. После стягам раницата си, натежала от мигове и тръгвам нагоре…
Вървя и си мисля, че има „неща“ които могат само да се почувстват и всяко усилие да бъдат описани, води до напрежение, безсилие, породено от сблъсъка им с тясната рамка на условността, опита, навика, резултата. Самия факт, че се опитвам да опиша това, за което само се досещам, долавям с някаква „обща сетивност“, ме кара да се замисля за неговия смисъл. Но това, което се случва, когато човек се опита поне мъничко да вложи „смисъл-дума“ в търсенето на смисъла, също е толкова необикновено, както и самото „нещо“. Вървя и стъпките ми следват дъха и дъха стъпките. Десен крак — вдишване, ляв крак — още едно по-дълбоко вдишване, отново десен крак — издишване. Хипнотизиращ ритъм. Усещам, как мисълта ми бавно спира. Вече не се чудя къде отлитат думите. Не се и питам. Вече няма въпроси. Аз съм Всичко.
Аз съм стълба към небето.
Обед. Ранната утрин остана в ниското при шуш-кането, у-кането, стъпките нагоре, неравноделното притичване на вятъра и тишината по падналите дървета. Вече няма роса. Измила е тревата и е хукнала като дъх нагоре към облаците. Е, утре сутрин пак ще се върне. Тогава пък аз няма да съм тук, но сега съм. Виждам. Чувам. Дишам. Никога до сега гърдите ми не са поемали толкова много въздух. Очите ми се чудят за момент да прелеят ли или да поемат още. Когато вече вземат решение знам, че ще се напълня отвътре. Виждам тревното море срещу мен как лъсва под напора на вятъра. Залюспят се вълна след вълна в зеленото от три страни. Единия вятър подхваща тревата отгоре и я засуква към далечния и край, така че бялото и лъсва на слънцето. Другия ветроритъм се вмъква в средата на морето, улавя в пръсти възлите и спираловидно ги нанизва около раменете си. Тревичките полягат нежно, без да му тежат и пак толкова нежно се изправят нагоре, готови за следващия полъх. Третото течение подхваща вълни отдолу нагоре. Разрошва зеленото и сякаш е готово да им се скара, че растат в антигравитационна посока, но вместо това така пришива пръсти чак до корените, че тревата приляга с гръб към него и се оставя да я гали. За това не стигат думите. Трябва да се Виждиша. Зад гърба ми същия здравец се измъква към слънцето от мислите на старите чайници. По листенцата и мекото му лилаво се нареждат устните, пили чай толкова години тук. Нежен здравец и тъга в очите на хижарката. Дъха на косата и е увит около корените. Променила се е Вече не Вижда очите на росата или просто е уморена. В тялото ми билковия чай внася за подписване мирен договор. Поемам толкова дълбоко въздух, че сякаш нагълтвам аромата на вълните, елхите и белите плющящи чаршафи. Завива ми се свят, но не затварям очи. Пълня ги, пълня се.
Време е за нямане време. Натежала съм от пълнота. Усещам бодливото одеало на тревата. Усмихвам се и се сещам за нещо толкова смешно, че не ми стига дъха да го кажа. В чая имаше бучка смях.
Две плоскости — успоредни, без пресечна точка, симетрии, илюзорни илюзии. Напразно трябва да се обяснява нещо, което е неизвестно и неусетено. Трети лица: вас — нас, те — ние. Кой е кое? Има ли отговор запитването за запитване? Реката е симетрия на бреговете. Тя носи уханието от симетриите на илюзиите. Тя разтваря всичко. За това сме се родили тук, за да съхраним илюзиите между симетриите им.
Залеза навсякъде има един и същи аромат, независимо дали ще ухае на Желание да минеш по, под, над, до него и на запитване „какво ще е ако все пак…“ Нещо, като това да минеш над дъгата, но да не знаеш отговора.
Симетриите в залезите не говорят.
Те разпиляват косата си огнена и бавно хукват към съмването си…
Когато един звук създаде множество отражения върху себе си, когато се повтори много пъти, отразявайки се между две успоредни повърхности, се получава Резонанс. Аз го наричам още Радост, а успоредните повърхности сме ти и аз. Колко е просто. Само трябва да се поддържа тази успоредност.
Трептенето на вълните намалява по краищата, близо до успоредните повърхности. Но в средата, там, където се срещат отраженията им, оживяват нещата за които пишем — Слънцето, Земята, Небето, Вятъра, Нежността, Белотата, Истинските неща с Истинските им имена.
Толкова е просто да се поддържа тази успоредност.
Хилядолетен лед — това са хората забравили за водата, която тече под тях в усилието си да стават все по Твърди, и там, където пластове станат Случайно по-тънки, ги смачкват.
Но ако водата, която като замръзне се разширява, то човек стеснява възприятията си, вкопчва се в кристалната решетка от зависимости и стереотипи и атомите му забравят да мърдат. Те трептят и само Насън си спомнят за своите текливи траектории. Тук-там се откъсне по някой атом, кристала се напука и отстрани твърдите ръбове го смазват. Тогава къде е нашето Усилие, когато на толкова много хора е удобно да са там, в Кристалната решетка…
Удобно е в кристалната решетка, защото се живее в условности и правила, които не ние, а някой друг е измислил. Удобно е, защото пътеките са утъпкани, плевелите изкоренени, дъждът е един и същ от хиляди години, има норма за глътка въздух, хората се вписват в понятия, анализират, синтезират, обобщават, изграждат стереотипи, осъмват и замръкват в тях, замръзват в това си състояние. Само на сън си търсят конеца, началото на плетката. Докато го намерят из кълбетата изоставена прежда се съмва. Да, тук-там някой атом се откъсне, става илюзия и тогава изритва ядрото си през черния вход, разчупва кристалната решетка. Теклив е, без значение от траекторията, просто тече. Отдолу нагоре, отвън навътре, без силно и слабо. Има пътека, покрита е с камъни. Има плевели, но разцъфнали. Дъждът е ту от вода, ту от капчени ножчета, а защо не и от нежност. Нормата за въздух отпада. Дори дишаш с издишания от някого дъх, и няма понятия като съмване и замръкване.
Илюзиите се съхраняват.
Защо винаги търсим нещо в което да се огледаме, търсим одобрение или неодобрение, толериране или не, вместо да бъдем себе си и да счупим Огледалото. Защо казваме това ми е първо, а онова не, вместо да вършим това, което правим в момента с цялото си сърце, сякаш утре ще умрем. Това е моето кредо, колкото и символично да звучи. Ако съм написал нещо е от сърце, а то не знае първо и второ, защото всеки път е различен.
Търсим си огледало, защото така сме забъркани, с пясък нестопен и малко отразителна слюда. Само сърцето ни не е такова. То е замесено от бяло тесто и в момента на привършването му се изпича в последния човешки дъх. Трябва да го слушаме, а не да си търсим огледалото. Пътя на сърцето ни е различен. Ако го носим в шепите си ще виждаме накъде да вървим. И утре търкулнатото от потните длани наше сърце ще бъде вдигнато от дъха на новородено дете. Ще знае накъде да го поведе, за да не повтори нашите огледални грешки. Със или без одобрението на другите.
Всяка дума, възникнала в определен момент и добила смисъл от предишните думи, се превръща в тухличка, която подпомага растежа, укрепването и развитието на това, което е започнато. Но има и такива моменти, в които всяка казана дума губи смисъла си, защото няма растеж, стремеж и развитие, а има само преливане. Нещо се е изпълнило, съградило, довършило, добило е смисъл отвъд разума. Наситило се е с всички цветове и е станало без цвят. Наситило се е с всички миризми и е станало без мирис. Наситило се е с толкова усет, че вече не се усеща. Нагледано е толкова много, че вече не може да се погледне.
Тогава какво ми остава — да спра да Бъда ли…
Тогава остава отговарянето на въпросите, незададените, прошепнатите, промълвените. Ако спреш да Бъдеш, заедно с твоята нишка ще спрат да Бъдат и перлите нанизани на нея. Ако си се довършил, наситил и останал без цвят и мирис, ако си вече неусетен, ненагледан, тогава не спирай да Бъдеш. Има толкова стъклени перли без отражения, а те, отраженията, никога не губят смисъла си, стига да го намерят. Ако си отговорил на себе си побързай да отговориш и на перлите, за тях има значение. Ако спреш да Бъдеш отговор ще си се предал, ще станеш част от онази кристална решетка. Нищо, че имаш птичи пера.
Едно просяче седеше на горещите плочи и с навлажнени очи свиреше на своята хармоника. Звука се носеше ниско над главите на гълъбите, които ту ги навеждаха, ту ги изправяха, сякаш да пропуснат отгоре чистата мелодия.
После се чу плясък, полет, песента се изгуби и малкото момче стана още по-бедно. Гълъбите бяха ограбили неговата тъга.
Едно дете седи в средата на стаята на столче. Поглежда наоколо и света му се струва огромен за собствените му размери. Потъва в тъгата, която не разбира, но усеща. Живее в своя свят, в които всичко е тихо и бяло. От време на време някаква ръка го докосва и нарушава тишината му. Спирам пред него. В очите ми има сълзи. То става, протяга ръчичка, докосва ъгълчето на окото ми, попива неродена капка и мушва пръстче в устата си. Как да се усмихна. Изпи сълзите ми.
Заспах за кратко и сънувах… Сънувах, че аз съм хълм, ти пътека и се изкачваш по мен. Лъкатутиш по стръмното ми, обхождаш ме, заобикаляш острите скали и бодливи храсти, спираш да се огледаш, да погледаш от високо в ниското. После пак тръгваш нагоре, флиртуваш с вятъра. Това правят твоите редки треви отстрани, където не е стъпвано. Слушаш птичките и се изгубваш между дърветата от заслушване и гледане нагоре. После отново се появяваш, но някак си по друга, дълбока, защото пороя от вчерашния дъжд те е дълбал и ти си го пуснала в недрата си, където още блестят донесените от него камъчета, като сълзи. Втурваш се по урвата. Там, горе на скалите, вече наистина се губиш. Само облотата на камъните те издава и малките прагове, където си спирала да Виж-Дишаш. После… О, после изведнъж Свършваш, там, на върха. И свършвайки гледаш котловината пред теб на юг. Гледаш ослепителното слънце на западоизтока и дишаш, и виждаш… Виж-Дишаш. Но вече си се изгубила. Изгубила си ме. Изгубила си посоките. Там. После се изнизваш и тръгваш едва забележима надолу. Криеш се в тревите. Заговорничиш с цветята. Тичаш. Даже на едно място и летиш след високо скално стъпало, защото не те усещам. Но пак си тук, вече събрала няколко поточета в себе си и ромолиш ли ромолиш. Пръскаш се като пътеководопад и слизаш надолу, надолу, в усойните ми пазви, където е хладно. Ставаш хлъзгава, сенчеста, като желание за сливане на сенките, плътна, обгръщаща, тясна… Не може да се ходи по теб. Ронлива си, а после глинеста. Търкулваш се по гърба ми и спираш чак долу. Ослушваш се. Тъмно и влажно. Не пеят птици. Слънцето е високо. Тук ще родиш. Затова си дошла. Ще родиш у дома, а после ще прегризеш пъпната връв и ще я вържеш на ямка там, в най-ниското. Ще я напълниш с изворна вода.
Пия от теб и се разХълмявам, РазПролетявам.
Ухая с теб и около теб, Пътечке.
Тази пътечка,
която
води началото си
от средата
на Североюга,
потоци,
треви,
ями въздушни
обви,
скри се зад
паднало напреки
старо дърво,
повървя,
пожълтя,
и увяхна,
но не откри…
Ще се върне
на онзи разклон,
дето чака я славея,
кацнал
на
недопятата песен.
Вятъра облиза брезата,
тя потръпна.
Прозрачните люспици на стъблото и
зашепнаха,
отвориха се като мигли,
разлетяха се като усмивки.
Тя се Събличаше,
за да накърми
вятъра
със Сочната си белота.
Вятъра преобрази брезата. Пожела я съвсем случайно. От нямане какво да прави. Във върха на короната и зави лице от шибучици, нежно преплетено, с очи от гнездо на врабче. Помилва затворените клепачи. Положи полъха от устните си върху тях. Докосна ги с влажна коса и за да събуди желанието и ги облиза нежно. По шията и, в разклоненията на клоните, налюспи бели отлюспички, за да има за какво да вплете пръсти и да се задържи докато… на връщане от надолнището. Спусна се по извивката на бялото рамо. Разтрепера я от очакване. Полюшна я в такта си. На гърдите и завъртя две кръгчета от пръстени на клони, но така, че щръкнаха безсрамно и заявиха желанието. Неразлистените и разлистените набъбнаха. Завибрира, затопли се слънчевото сплитче. Стегна се, а сока му потече в антигравитационна посока — отдолу на горе. „Ммм…“ вкуси го вятъра и настръхна. Изви гръб и обгърна брезата властно с бедра, така, по мъжки. Листенцата сърчица неравноделно заблестяха от влагата. Клончетата го притиснаха и той леко се провлачи надолу. Завъртя се в кръг около широкото и. Засука се в хралупата. Засмука вътрешното и. Овлажни я с едно горно „до“. Развъртя вихрушка вътре.
Гнездото на върха на короната се ококори, прииска му се да е част от живото на брезата. Шушнеше нещо, но той, вятъра, играеше с пръстите си по кората и не го чуваше. Беше изплезил език от удоволствие в най-долните клончета и се люлееше.
Ранен следобед.
Ние сме лъчисти същества изградени от светлина, а тя преминава през дрехите и кръвта. Ето защо сме свързани. Трябва само да събираме като жътвари сноповете от излъчвания, за да бъдем Там, където пожелаем.
Жътва е.
Жънем се Ако го желаем. Събираме се. Ако се открием. Преминавайки през нас светлината прелива от един в друг, от друг в точно един. И става светла. Превръщаме се в лъчисти същества, прострени на една и съща земя.
Избора да засветим е наш.
САМОТЕЯ,
КАТО ЕДИНСТВЕНО
ЛИСТО НА ВЯТЪРА
Мисля си, че човешкия живот е едно занимание самотно. Точно като краткия момент, в който листата се откъсват от дървото, реят се за малко и падат при другите. Дали те усещат загубената връзка с дървото — не зная, но ние я усещаме в този свободен полет. Тя ни държи, като че ли с някаква невидима нишка, сякаш листото се е оплело в паяжина и му е трудно да отлети и само трепти, вибрира на вятъра, усуква се, върти се, а после са откъсва и полетява. Но къде.
САМОТЕЯ
СРЕД МНОГОТО ЛИСТА
ОТКЪСНАТИ ОТ ВЯТЪРА
В човешкото сърце листата не могат да се откъснат от вятър, дори от буря. Ако питаш какво можем да направим отговора е във въпроса — не какво, а как да го направим. Ти си листо, аз съм листо, има и други, но не знаем за тях или знаем, но си мълчим. Приличаме си по полета, по трептенето, по вибрирането. Остава ни да се усучем, завъртим заедно и тогава няма да самотеем. Ще излъчим лъч светлина, толкова светъл, че ще се види, ще привлече и другите самотеещи. Ще станем стадо, гръб до гръб. Ще се задишаме. Ще се видим. Ще поемаме и изпускаме заедно. И няма да сме самотни. Има много пътища от мен до теб, от теб до планината, от мен до пазвата и. Можем да ги извървим, но дали искаме да ни откриват.
Като дихание нещото влиза в теб, като птица, влязла случайно в дълъг коридор. Сблъсък във въздуха. След сблъсъка кръв и пера по белите стени, после миг на неподвижност, размисъл. Къде е изхода. Изхода е в търсенето на изхода. Може би ъгъла. Той прилича на сблъсък на пространства, но следва болка, след него и пред него нищо. Търся ключа, забравения, от другата страна на себе си. Къде е ключа. Чувам далечен звук, сигнала на твоето идване с мрака, в мрака. Падам на колене, с гръб към онази врата, единствената. Очакване… Зная, че носиш ключа. Ключа в едната ръка, а ножа в другата. Усещам сърцето си, като птица подгонена в тъмен коридор. Идваш, идваш, но вече не си ти… Ти си разкъсаното общо, облечено в нещо, което другите още наричат теб.
Добре дошъл в истинската си същност.
Ако имаше мрак, щеше да има твои очертания в мрака, но няма мрак и обратното на мрака. Тогава, ако беше ти, щеше да се питаш къде си, но не си.
Добре дошъл на мястото, където нямаш място.
Ако Нещото е дихание, твоето, Ти, то търси мястото си без да се лута. Знае точно къде и кога да пристигне. Не го плашат въпросите в мрака или обратното му. Пътува вдишано преди да е издишано и преглътнато, преди да е изпито. Няма точно определено място в схемата, защото всяко място му е удобно, всяка гънка му приляга. Може да се смалява или разтваря така, че да попива и потъва едновременно, а когато идва не носи нож, поне не този който държиш в ръка. Носи капчици светкащо туптене, които показват имането зад вратата. Не в ъгъла, в междуъглието идваш. Пак като птица, но не се блъскаш, а се навеждаш. Половината прозорец е счупен. Можеш да излетиш. Водата е толкова близо, че я помирисваш. Още ли търсиш мястото си там, където нямаш място.
Има летящи килимчета. Изтъкани са от трева. Постлани са в дъното на делва. Яхвай вятъра.
Килимчето знае къде ти е мястото.
Там, горе се разнесе звън, мек, кристално чист, като очите на дете сутрин пред коледна елха. Черно-бели късчета се разлетяха на всички страни, сякаш камбанарията се взриви — плясък, полъх, полет, пера, гълъби, всичко на Вятъра. Останаха само два гълъба там, горе, а камбаната се люлееше над главите им. Чувах звъна и ги виждах, но в момента, в който си зададох въпроса „Защо?“, вече нищо не чувах. Виждах един лъч, който тръгваше от камбаната, преминаваше през тях и стигаше до мен. Те потрепваха с крила, за да се закрепят за него и да не паднат. По този лъч течеше светлина, която нямаше посока. Сякаш виждах с този лъч всичко и всички. Той се докосна до нещо вътре в мен, накара го да излезе, поразтопи го, но така, че все още да има форма и аз Виждах през него. Това е…
И не само това… Всички неща се случват в мига, а мига може да се случи в лъч. Или лъча да е миг, а мига — лъч. Без значение какво ще се види и чуе и дали изобщо ще се… Лъчите които тръгват от камбаните не са лъчи, а пътеките на миговете. Това си видял. Чул си стъпките на времето. Когато човек умее да чува безшумните неща забравя да говори. Ето, колко е простичко. Не ти трябва въпроса „Защо“, защото той е отговор, само трябва да се прочетеш отзад напред. Тогава ще изминеш пътя на гълъбите пресичащи всеки път звука в точката, където се срещат мига и лъча. В тази пресечна точка пространството е ничие. И ничии ставаш… Единствено трептене на крила, но по-инакви, човешки, може да те намери и върне, за да се прочетеш наобратно. Иначе сам ставаш миг-лъч, лъч-миг… Време… каквото си.
Когато строим стена от груби камъни, така ги подбираме, че да бъдат на най-доброто според формата си място. Когато подреждаме мисли и действия във времето отново и отново трябва да ги прехвърлим през ръцете си, за да им изберем най-хармоничното място. След много такива упражнения идва момент, в който, още от първото хващане намираме точното нещо за точното място. Това е особена вид мъдрост и знание. Във времето има места, където не трябва да присъстваме. Не е необходимо да ти се развържат обувките, за да спреш, да не пресечеш улицата и да не бъдеш блъснат. Също така в картата на времето има места, където ако не сме, пак ще се наруши нашата цялост. Познаваме ли тази карта…
Щастието е свободата, която дава тази карта. Ако любовта беше само чувство, ние отдавна да сме загубили своята същност, но тя е нещо повече. Тя е присъствие, правене, тя е начин на живот, тя е самия живот и за да я правим има само едно-единствено условие — да сме живи. Какво избираме? Спирането да си завържеш обувките преди да пресечеш е твоя собствен избор да прехвърлиш още едно упражнение през ръцете си, играейки на единственото усилие в живота си — живеенето. Любовта е да сме живи, но тя е и нещо повече. Защото живота не включва само пресичане на улици и мъртви площади, нито пък само плетене на пясъчни въжета на брега на реката от време. Когато строим стената на грубия си градеж, търсейки най-точното място на всеки камък, е нужно да вложим и онова от себе си, което хем е любов, хем не е — усет, усещане. Особеният вид мъдрост и знание идват от това да умееш да усещаш не само своя, но и другите строежи на онази карта, още преди да бъдат заченати. И тогава не да решаваш, а да умееш мястото си, за да не се нарушава целостта.
Ако любовта беше само чувство щяха да се градят въздушни кули върху карта от илюзии.
Да.
Пиша това, което не може да бъде написано. Казват, че в библията всичко е написано, но дали… Има неща, за които няма думи. Думите там просто не са завързали и никога няма да дадат плод, но все пак има нещо, което трябва да бъде изразено не чрез думи, не чрез действия, не чрез някаква форма, а просто така, трябва да остане, трябва да оживее, да преживее, да премине през нашия свят. Да, но как, след като не може да се напише, да добие израз. Как без форма да достигне до формата. Ето това искам да опиша, да напиша, но не зная как. Имам само готовността, само усещането, идеята, но не зная как да и дам израз, защото това, за което искам да разкажа, не може да бъде изразено. Тогава… тогава какво всъщност искам… Искам да хвана небето, но то е само една илюзия. Излиза, че това, което искам, е само представа за това, което е… Излиза, че това което искам, и аз, който искам, сме едно и също нещо. Небето може да се опише, но там то вече не е небе. Аз мога да стигна небето, но то вече няма да е небе. Когато разказвам за себе си вече не съм същия, а разказваното. То е едно достигнато и неразпознато небе… Тогава къде е смисъла на този разказ. Ето защо реших да разказвам с много малко думи, после малко по-малко. След като ги отгледам ще ги пусна да си тръгнат… Да, това реших да направя, защото мисля, че след като те си тръгнат ще са ми оставили много място, там някъде, от където идват и където са били… Една Празнота, където ще намеря илюзията за себе си, свързваща ме с илюзията за всичко останало, ако има всичко останало.
Благодаря ТИ, че събираш и се грижиш за моите думи, когато те като подивели коне се втурват към пропастта на вчерашни и днешни присъствия и им даваш подслон, защото сега е време да ги оставя да се скитат и да остана Сам, ако има нещо такова като Сам… Не зная… Онази Празнота ще покаже…
Има всичко останало. Друг е въпроса дали ще искаш да го видиш-намериш или намериш-видиш, защото желанието превръща илюзиите в реалност, и ако Ти си Това, за което пишеш, и то е Ти, тогава всичко останало е вътре в теб. Истинските неща не се отглеждат, защото са родени отгледани. Не може да пуснеш нищо да си тръгне от теб, защото не ти си господаря на нещата. Те са в теб и не са ти пращали известие когато си се раждал, че са заели половината ти сърце и ще нарастват с годините. Ти може само да ги усещаш, да ги умееш и да ги копнееш. Копнежа е това, което не е описано в библията. Ти си човек и смисъла на този разказ е да бъдат запазени незначещите думи за някого, който ще ги прочете, ще ги усети с онези неща които са в него и са еднакви с твоите и ще ти отговори, ето така — „ооо… има такова нещо като сам, аз също съм сам, искаш ли да си играем…“ Останалото зависи от теб — дали ще продължиш да бъдеш илюзията за себе си или ще се пуснеш… Празнотата не разбира това. Думите ти стигнаха до мен, сякаш са писани, за да ги допиша, сякаш си ги отгледал, за да ги ожъна. Ето, замесвам ги, приготвям ти елей от думи и обич на огън в загаснало огнище, на жив огън, дето го има само в приказките… Не трябва да си сам. Казвам ти „Искаш ли да си играем…“
Онази Празнота няма какво да ми покаже.
Казват, че вярата е семето на всяко чудо —
ако посееш злоба ще пожънеш злоба,
ако посееш любов ще пожънеш любов,
но ако посееш вяра ще пожънеш чудеса.
Ако има вяра, това, което трябва да се случи, вече се е случило и една невидима нишка ни свързва с него така, че то и ние не може да се изгубим един за друг. Ако има вяра нишката от нас до Случилото се не е тази, която е от Случилото се до нас. Можем да изгубим вяра, ако изгубим посоките и.
Но вярата няма посоки… Тогава изгубени ли сме… Мислите са като семена разпръснати от вятъра. Много от тях покълват и техния плод ни радва или тревожи, но има други, които никога не успяват да покълнат и да родят.
Ние забравяме за тях, като част от нас остава затворена в тези семенца и сякаш вибрира всяка Пролет. Ето защо те трябва да бъдат изровени и посяти наново, в друга почва… Добрия Стопанин знае защо.
Виждал ли си парашутчетата на глухарчето.
Илюзията за леко при тях идва от ефирната форма на горнището им. Но в долната си част живота се крепи в едно островърхо семенце. Независимо от сезона то търси точно определено място за сбъдването си, защото всяко парашутче носи живот. Но не това е важното. Нужна е почва и ласка… Бяхме ли добри стопани…
Спомнете си как се чувствате, когато изгубите в момента мисълта си.
Усещате някакво изтръпване или пропадане, сякаш нещо ви разпъва, нещо ви се изплъзва и колкото повече се опитвате да го хванете то бяга ли бяга.
Хлъзгавината се протича по вас като невидима нишка и сякаш увлича всичко останало, което още не сте изгубили. И като че ли всичко се понася по тази наклонена повърхнина с единственото желание да ви напусне.
Всеки миг в нас черното се превръща в бяло и обратно.
Част от черното, превръщайки се в бяло, понякога изчезва. Това са откъснати страници от книга. Ето защо трябва да намерим Автора, за да ги прочетем.
Трябва да се върнем до там, откъдето е спряло действието или мисълта и да видим сега как тогава са гледали очите ни. После… после е лесно… Гледаме, но вече виждаме, защото ние сме Автора. Заличили сме подписа.
Не винаги обаче се случва така. Автора и присъствието влизат в дълги неразбираеми спорове при написването на книга, която не зависи нито от единия, нито от другия. Това, което сме ние, е подредило преди безкрайност тези страници и да се спори по въпроса за подреждането им е като да се спори за прилива и отлива като дадености… Знаеш ли, не ни е нужен автора. Трябва ни вярата, че нещата, които се случват вече са се случили. Тя е в книгите ни още преди да знае, че ще ни има. Трябва да прочетем епилога преди да започнем живота си… Отначало… И да му повярваме.
Аз съм на границата между два свята… Те, световете, не се виждат. Границата също. Тъмно е. Аз се страхувам от мрака, точно както когато бях дете. Знам, че границата е някъде там, напред и трябва да бъде премината, усещам я. Една жена се приближава и носи на ръце дете. Малко момче или момиче, не зная, с руса коса. То плаче. Тя ми го дава. Вземам го. Гърдите му се надигат… Така „дълбоко“ може да плаче само здраво дете, явно не е болно. Студено му е. Не зная от къде, но вземем една вълнена блузка, бръквам в ръкава и, навивам го на ръката си, хващам ръката на детето и го обличам. Само така може да се облече плачещо силно дете. Ръчичката му е студена. Гушвам го и тръгвам към Границата, която е там някъде. Вече не се страхувам от мрака. Жената я няма. Вървя бързо. Детето заспива, почва да расте и ми натежава все повече и повече. Стигам до Границата. Преминавам я, но само аз знам, че го правя. След нея има минно поле. Аз, като че ли виждам под земята. Преминавам го. Вървя още и стигам до една отвесна скала. Няма друг път. Знам, че мога да летя, но детето е тежичко вече. Събуждам го. То разбира какво да прави и ме хваща здраво през шията. Скачам. Точно този скок е важен. Който не се е гмуркал във водата, скачайки от високо, не умее този скок. Вече летя. Винаги, когато летя насън, не размахвам ръце-криле. Летя ей така, като орел може би. Виждам долу малък град, от стотина къщи, между високи скали. Спускам се и кацам. Отново съм човек. В края на една тясна улица съм, калдъръмена, точно, като моята родна улица. Виждам Я. Жената, която ми даде детето, идва към мен. То се откъсва от ръцете ми и също полетява към нея. Тя ме поглежда два пъти. Първия път не разбирам погледа и /в моите сънища никой не говори/, после се обръща, върви малко напред, спира, извива рамо към мен и ме поглежда… Този поглед, втория, го разбирам. Тръгвам след нея и се събуждам.
Възглавницата ми мирише на рошава сутрешна жена и би трябвало да ми е топло от тази мисъл, но не е. Мира не ми дава съня от преди минута.
Сънувам, че съм красива жена. Върху гърдите ми трепка бяла блуза с дълбоко деколте. Не са големи, но са кръгли и топли. Самата блуза е изплетена от нишки, които крепитират между пръстите. И кожата ми е такава. Припуква от напрежението сякаш съм заредена с електричество. Седя в стая или нещо като коридор. Има стол и маса само. Влиза мъж. Не зная откъде, не виждам нито вход, нито изход, но той е състарен. Лицето му носи белези на огромна болка, веждите му са прошарени, като косата, като лицето… Крачките му са сигурни и наперени. Пристъпва към мен и ме хваща под лакътя. Пръстите му са студени. Налазва ме мравуняк от неприятно усещане и го поглеждам в очите, за да се уверя, че не съм се излъгала за болката. Той проговаря без да отваря устни „ела с мен“. Подчинявам се като завързано на юлар бездушие. Минаваме направо през стената. Тя е някак си еластична, сякаш се промушваме през родов канал, но тесен, Друга стая, В нея само легло. Истинското ми аз вече иска да прекъсне съня но Тя, другата Мен, иска да остане. Това ме настръхва. Проговарям движейки устни „кажи ми…“. Той ме прегръща и едната му ръка се вплита в косата ми, оскубва ме докато прекарва пръсти през нея, реши ме като с гребен с пръстите си, После ме завърта с гръб към леглото. Бялата блуза припуква, припуква… Няма начин, няма, това не може да се случи… Сядам на леглото, а той започва да изтънява, избледнява, прозрачнее… Превръща се в дъх и се отпуска върху мен… Затварям очи и крещя на глас, със затворени устни крещя… Но няма нищо, нищо не усещам. Блясвам зеници… Сама съм, няма го, и леглото го няма. Крепя се във въздуха увиснала на нещо, което ме държи здраво само за лицето. Нещото се оказват ръце, но не неговите. Други са, до болка познати ръце. Държат лицето ми и ме милват с пръсти. Мият ме със светлина, целуват ме… Ето сега вече неистово искам да се събудя. Боли ме, боли ме повече от ръцете отколкото от мисълта, че всеки лош сън знае реалното ми IP. Пускам завесата… процеждам ивица светлина изпод затворието на клепачите и сутринта нахлува в зеленото на очите ми като бясно куче. Разшетва се набързо и прогонва съня. Остава само спомена за него и въпросите — в какво се превръщам, докога ще останат двете ръце да ме спасяват от всеки кошмар… Ала тези въпроси нямат отговори. Хрумва ми, че единственото спасение е да сменя IP-то си.
Жена на „свободен избор“… без право на избор.
Днес видях две сърца — едно тръгна, друго спря. Кръвта на това, което спираше, се върна в него, завихри се, сгъсти се и то спря на върха на поредното, последно усилие. Това, което тръгна, беше малко черно мехурче, което изведнъж затрептя, зачуди се какво да направи и след това започна да препуска с галопен ритъм. И едното и другото сърце не знаеха пътя. Едното спря да се огледа, другото се огледа преди да тръгне…
Днес си видял утре и вчера. Неизживяно вчера и Свършено утре. Два мига, миг преди да станат вечности. Или две вечности, миг преди да се решат дали да се сбъднат. Два охлюва, галопиращи по една и съща повърхнина. За единия няма значение кое е горе и кое долу, просто галопира. Другия, уморен от бързият ход, почива в черупката си. Единият е спрял да се огледа, а другият се е огледал преди да продължи…
Тя лети. Усеща, как въздуха в междукрилието се просмуква, попива в най-меколеките пера, разплътнява ги, изпълва ги с летеж и разтреп. Лети. Не. Рее се, рее. Оставя се на фазата на въздушната струя. Вдига се. Рязко полита надолу само с един кормилен мах. Вълни. Гребени от пяна. Коси от водорасли. Синьо. Бяло. Бяло върху синьото. Летеж. Реене. Самота. Мачта, в средата на стадото, раждащо гривести приливи, самотносолено напукана. Прикацане. Обвива с пръсти обвеяното във вятърничави милувки дърво. Закрепва се там, точно на върха му. Отпуска криле до потното си птиче тяло. Леко се залюлява от умората изтичаща надолу и заради лекия ветрен полъх в опашката. Изящно движение на шията. Лъсва белотата. Човката разнася тънък слой мазнина по перата. Подрежда ги. Реди ги като за участие в конкурс за атрактивна въздушна прическа — перо до перо до перце, пух до перо, до другото. Само едно стърчи. Във върха му, в средата на кухото му, е жилката, не отстрани. Твърдо перо е — нарушава ритъма на прическата. Кратко приклюнване, отщиппп и го захвърля. Непокорните не стават за конкурс. Тя не знае, че То, непокорното, твърдоперото, носи разтрепа в летежа и. То я разперва. Приклякане. Отскок. Разтваряне на криле. Изпукват жилите в шията. Плясък по въздуха. Пришпорване на плътността му. Отлитане… То, непокорното, се завърта около мачтата, около твърдото и. Милва я с най-разтрепния си дъх. Приляга в единствения и гол крак. Целува пръстите и и я моли: „Искам да съм ти крило, нека съм, искам…“ А тя е мачта, обикновена, самотноолющена, гола, дървена мачта, сред стадото раждащо гривести приливи. В кота нула на ходилото и лежи кухо птиче перо, с разтреп за бъдещ полет.
Ще летиш ли, мачто, ще летиш ли…
Мачтата пусна косите си —
ослепително бели платна,
огледа се в огледалото на равното като езеро море —
бе хубава,
вятъра прокара пръсти през косите и —
полъх на коприна,
перцето се рее между пръстите и косата —
шепти желанието…
Вятъра търси възела на мачтата в копринената коса, затова заплита пръсти в нея. Умее. Знае как да го сплете, разплете и пак да го стегне. Пропуква дървото от нежността на полъха. Перото се замушва като нишка из кичурите, кухото му се запълва от мислите на вятъра. Шепти на ум най-летените думи и иска да е крило. Иска… Но вятъра така обърка мачтата, че тя не знае дали е окрилена или оветрена.
И остава солена.
Виждали ли сте шамандура през зимата, след обилен сняг, насред спокойна вода? Прилича на снежен човек, които направлява корабите Снежен регулировчик на воден кръстопът, където понякога с дни минават само чайките или ледени късове. Те го докосват, а той им отговаря със метален пресипнал глас…
Виждали ли сте железопътна линия през зимата, когато по нея с дни не е минавал влак — две симетрични линии, облечени в снежни пуловери? Знаем, че са симетрични, а когато ги погледнем в далечното си снежно се пресичат една в друга. Как ще мине влак по тях. Как ще тракат колелетата по една пресечна точка в далечината. Колкото повече гледаме толкова повече се пресича сняг със сняг в далечината в една точка на две симетрични линии.
Виждали ли сте стари тополи, полегнали с клоните си над реката? Те не искат да се освободят от листата си и когато падне първия сняг тези клони стават толкова тежки, че се чупят и с плясък падат в реката. Любовта и листата не могат да се задържат. Самата идея да бъдат продължени ги пречупва. Те просто стават. Стават сега.
Виждали ли сте кестен през зимата? Клоните му са прави и забиват върха си чак до синьото на небето, сякаш всеки момент ще го одраскат. Треперят от студ и проскърцват. Не се чупят, когато снега им натежи. Просто разтварят пръсти и го пускат да се пързулне по телата им. Не си позволяват да прекъснат живота си. В пъпките им спят бодливи деца и чакат пролетното си завръщане. За да станат тогава.
Държал ли си в шепи нощна пеперуда? Следвал ли си с поглед нейното спираловидно, уморено летене, дотогава, докато видиш всяка прашинка по крилата и? Забелязал ли си между черния прашец по дланите ти, останал от нея и размаха на крилата и, изблиците от бяла светлина, следвани от дълги паузи матовост, на едни тънки нишки, завихрящи се между теб и нея? Да, праха ще се отърси, но тези светещи нишки ще останат.
Ако светлината от прашеца попие в кожата пръстите ти ще побелеят. Ще им се прииска да настигнат полета на Нощната, а достигнат ли го заедно ще се превърнат в нишка светлина. Има ли бели нощни пеперуди или са само плод на игра на лунлъчите върху уличните лампи? Там, в светлината, не се забелязва маха на крилата, но се вижда посипването на прашеца. Вали пеперуденонощен дъждопрашец. Остава само да протегнеш ръце и да го попиеш, докато луната си играе със стъпките на хората под лампите. Отгоре на долу излиташ като бяла нощна пеперуда. Нишките ти се завихрят право към нажежената светлина.
Има бели нощни пеперуди.
Видях Я. Тя стоеше там сама и въпреки, че много се опитваха да я хванат за ръка, да я поведат, да я насочат, Тя продължаваше да стои там. От нея струеше светлина. Тя беше светлината и всеки опит да определим кой заслужава повече или по-малко от нея, всеки опит да Я измерим, да и дадем име, ни правеше толкова малки. Заслепяваше ни, защото Тя не искаше да бъде водена, насочвана, определяна, измервана, именувана. Тя можеше само да струи от нас. Само да прелива. Нищо повече.
Да те докосне, да Я докоснеш е смисъла на смисъла да струи от нас. Тя е плетката ни, а ние сме материала от които е изплетена. От нея не могат да се тъкат рибарски мрежи, за да бъде уловена сама в себе си. Начина да Я хванеш за ръка е да Я оставиш да протече през теб и целувайки върховете на пръстите ти някой да прелее от очите си още лъч, още миг от Нея за теб, в теб. Преливането ни е вродено, така, както умението да Я виждаме. Всички други желания — да я водим или спираме, са навици от този свят. Кои избираме да бъдем.
Упоен от сянката на дърветата пътя се бави, преминавайки през гората.
После излиза на слънце. Гърба му се напуква и той сваля влагата, като змия кожата си, в тънки люспици кал. След това наминава покрай младите слънчогледи. Пооглежда ги. Избира си един хубав сноп и… изведнъж завива внезапно в обратна посока. Грабва ги в шепи и прави букет за слънцето.
Младите дървета покрай пътя гледат този тържествен жест и понеже са още много млади, като деца в своето непостоянство, хвърлят ту слънце, ту сянка.
Вятъра се промушва през редките им клони и се опитва да откъсне сенките им от земята, но се чува само плясък на криле. Локвите пък на пътя пресъхват бавно, толкова бавно, че чак се чува пресъхването им в шепота от мърдането на малките камъчета, останали на сухо при изпарението на водата.
Радвам се. Зеленея като онези слънчогледи, които са подарени от пътя на слънцето.
Съвсем в началото на този път пристъпва една кошута. Плахо. Не знае дали да го начене или да се върне. Никога не е стигала до тук, в нейната гора дърветата са стари и напукани, в клоните им дремят празни гнезда и само тук там се чува песен. По тъмно е. По усойно и по влажно. Сянката от листата тежи на хълбоците и когато се отпуска под редките храсти. Толкова са гъсти короните на дърветата, че слънцето трябва да сваля пласт по пласт защитата им докато се разтворят за него. А тук очите и овлажняват от цвета на слънчогледите. Заради аромата им треперят не ноздрите, а хълбоците и. Диша свободно, може би от дъха на съхнещите локви. Те попиват сянката и която кой знае защо тук се слива със съдържанието си и не виси така във въздуха. Фините косъмчета на ушите и долавят някакъв шепот, неясен, накъсан нарядко, но шепот. Идва от долу, от усмивката на пътя в началото му. Какво ли има в края… Подгъва предните си крака и остава за миг заслушана в сенките на младите дървета. Отпуска се цялата и остава така, без прикритие, без храс, който да я спаси от погледите на кучетата, но сега не мисли за това. Изпъва напред изящната шия. Разтваря ноздрите, поема издишания дъх на пътя и го преглъща. Иска да е част от този край на гората. От шепота и. От пръските на крилата. Тук гнездата не са самотни…
Знаеш ли как ме посрещна планината?… Ето така — беше валяло и капчиците по тревите искряха нетърпеливо, искащи да докоснат небето, а цялата поляна приличаше на жена бързаща да се допре до своя любим още мокра. Гледах върха и усещах, че тази земя е родила още една пролет и сега млякото и е тръгнало надолу по северните улеи — бели ивици малко останал топящ се сняг, там горе. Преди да дойда тук имах въпроси, имах спомени, имах отговори, но като гледах всичко това, разбрах, че въпроса и отговора и спомена и това, което става сега, всичко е едно и също нещо. И бях радостен — тази планина имаше свое Име и аз го знаех.
Помниш ли как ни посрещна делвата? Ето така — имаше път до нея, разбит, криволичещ. Сливите протягаха пръсти към нас, натежали от заченатите по влажно време плодове. Дивият орех, по мъжки напъпил цвят, разтвори пазва за нас, да го заухаем. Имаше толкова много стъпала надолу. А надолу ли бяха… Слизахме, изкачвайки се към дома. Рекичката влачеше влагата си с онзи цъфналовърбов аромат и дъхтящи го играехме на стиганка — аз теб, ти мен. О, да, преди да стъпим на това място делвенско имахме спомени, знаехме домовете си, притежавахме животите си. После, между високите стръкове зелена жилава трева, заболи поглед в полета на орлите, загубихме представа за себе си и бяхме Едно. Дъха ни остана потен по стъклата на скалите наоколо. И още е там. С името, което му дадохме.
Когато минавах от тук ми хрумна идеята за този разказ. Действието ще се развива на една бензиностанция. Тя е построена в планината, може би с надеждата, че един ден тук ще бъде оживено. Да, обаче все още е пусто и надали някога ще стане по-иначе. На нея работи една жена — от сутрин до вечер. Коли спират рядко, но за това пък един местен дървар често минава и спира да напои конете си тук. От начало той не забелязва нито бензиностанцията, нито жената. После започва да ги забелязва. След това започва да мрази тази бензиностанция, която е сред неговата гора и заедно с това да мрази и жената. След това разбира, че е безсмислено да мрази една бензиностанция и спира да го прави. После спира да мрази и жената. Започва все по дълго и дълго да се заседява тук. Гледа жената и всеки път открива по нещо ново в нея или може би в себе си. Още не може да я заговори, но един ден го прави. Впрочем той може да говори с дърветата, но такъв разговор не е водил до сега. После разбира, че обича тази жена или обича представата си за нея. За всичко това той говори с дърветата. Когато обаче е решил да го каже на жената /това, че я обича/, тя си тръгва. Той пак продължава да разговаря с дърветата, но някак си по друг начин. Ако беше песен знам как ще звучи. Този диалог монолог с дърветата става все по-неразбираем, може би защото листата на дърветата вече са окапали, или може би защото дърваря не разбира това, което става в него.
„Когато след сто и три години се върнах тук го видях. Още разговаряше с едно дърво. И дървото му отговаряше, не вярваш ли… Пееше му с шепота на соковете си от преди някаква песен, монологична предполагам. Дърваря, унесен в думите си обаче, не го чуваше, точно както предполагаше ти. Дървото повтаряше едно и също нещо и се опитваше да го залюлее в неговата моя посока, посоката на североюга. Но дърваря не ме помнеше, пуснал ме бе след жената и аз не се бях връщала. Дощя ми се да го заобичам отново. Вплетох ръцете си в косата му и запуптях до празното място в гърдите му. Пулсирах толкова бързо, колкото ми позволяваше сока — там-там-там-там, там-там-туп-туп… галопирах. Дърваря ме сграбчи. Усети разлива на дървото и протегна ръка. Докосна го. То зажужа с очакването си за набъбване. Човека говореше, набъбваше заедно с дървесната текстура, разчиташе годишните кръгове, до един, който помнеше бензиностанцията. Обърна се, бяха останали само идеите за нея. Помнеше жената. Усещаше умората на сто и трите години и липсата на мен — сърцето си. Заплиташе се в пукнатините на кората и все повече не му се тръгваше. Вкореняваше се. Превръщаше се на дърво. Изчезна в него. Стигна до най-високото клонче, от което се виждаше летенето. И там видя жената. Тя разпери крилата си и прикацна до него. Загука му приказка с моята мелодия. Дърваря разши най нежната си сгъвка, приюти думите и най-после си спомни, че я обича повече от мен. Бензиностанцията се сви в идеята си и ги загледа копнежно. Нямах работа там, може би чак след сто и три години. Затуптях нататък и си мислех — не го ли предадох твърде бързо.“
В гората го нямаше. Чувах го, но не го усещах. Той знаеше, че тук между дърветата, които разкъсват дрехата му, не е неговото царство. Вървях нагоре и когато гората свърши той ме връхлетя, сякаш бе чакал спотаен зад последното дърво. Силният му напор едва не ме повали. Вече бях отвъд границата. Тук, в бялата пустош, господар бе той. Сега всяко вертикално нещо трябваше да воюва за правото си да стои. „Кой е господаря?“… „Кой е господаря?“… „Кой е господаря?“ — звучеше отвън навътре. Отначало не схващах ритъма. Вятъра като че ли всеки път връхлиташе с нов и нов неравноделен порив — порив, пауза, по-силен порив, по-дълга пауза и…
Дишането ми също бе неравномерно. Стъпките, забиването на острието в твърдия сняг, мислите — всичко следваше вятъра. „Кой е господаря“ — отекваше някъде вътре, толкова дълбоко, че стигна до дъното и спря… Мисълта ми спря. Тогава долових ритъма. Наистина имаше ритъм. Вятъра пееше песен и драскаше до бяло Земята. Да, той пееше химн за Нея, за свещенната Гея. Разбрах, че мога да летя. Разперих ръце и се спуснах надолу…
Докосвах ли Я?
Когато го срещнах за първи път той беше само дъхтец. Нямаше представа колко дълга и морна може да е мократа му коса. Пиеше вода от росицата по тревите и ближеше облаците като едри млечни сладоледи. Играеше на гоненка с пухчетата от цъфналите тополи и тренираше за бързина по много странен начин — откъсваше шишарка със смола на дупето, мяташе я към земята и се впускаше бясно да я достигне преди да докосне тревата. Успяваше, но никога не бе тренирал за господар. Знаеше, че господарите връзват глезените с въжета от прашец на пеперуди и не пожела да бъде плетача им. Сега, отгледан и сит, намери мястото си в планината, там, където на воля ще брули шишарки и ще ги лови в едрите си шепи по две три наведнъж, а те, ококорени ще го гледат в очите и ще го молят „хайде пак… пак… ак… к“ На никоя от тях той няма да е господар, защото господството ще му отнеме свободата да бъде неравноверно ритъмен, див, степенуван и незавършен. И няма да може да Я докосва от висотата си.
Дали иска да е господаря?…
Цветовете се събудиха рано, много рано. Топлия февруарски вятър ги докосна измамнически нежно и те отвориха съустия. Цветните им зеници се разшириха от лудото биле на подранилата пролет, тръгнала с родилните сокове нагоре по стволовете на дърветата. И ето ги сега — пъпки, събудени в цветната радост на очакването. Хиляди булчински рокли на вятъра, чакащи нежното жужене, носещо оплождането… Но дали ще го дочакат милите в тази отново мразовита сутрин.
Топъл февруарски вятър… Изтръпват съустията от милувката на неочаквания мраз, недочакали го, но открил ги беззащитни.
А утрото наднича в чашките им и търси да разлисти тайните. Закъсня ли…
Ще се разшушнат ли булчинските рокли или ще бъдат съблечени, за да открият голотата на плода.
Слънцето ще каже, ако някой се сети да го попита, ако се събуди, ако…
Тази сутрин Небето облада Земята. Много за кратко, ама много за кратко заваля сняг и когато свърши тя дори и не беше въздъхнала. После пак за кратко, ама много за кратко изгря Слънцето. То близна Земята и от нейната пазва се издигна белия дъх на мъглата, който сякаш шептеше… още… още… още…
Този зов продължи цял ден, като едва привечер бурния вятър пресуши копнежа й, а под завивката на нощта пръстите й още трепереха…
Боже, колко много искаше този Сняг.
Дори да знаеше, че ще го стопи и попие, че ще е грешница, посегнала на плода на небето. За кратко макар желаеше и още и още и още… Но нямаше още. А нощния вятър, изтръпнал от копнежа на Земята, разтвори длани, прегърна я, целуна разтрепераните пръсти и заедно зашепнаха „сняг… сняг… сняг…“
Тази тантра между небето и земята сега беше по-различна. Небето започна бавно и несигурно, а земята му се отдаде този път без стон. Тръпката и се разля и преля от толкова любов. Беше изморена. Беше вече заченала толкова отдавна, че и се искаше да си почине и да износи плодовете си, а снега продължаваше да вали. Стъпките продължаваха да отекват глухо, а на нея толкова и се спеше, че дори помоли залеза да дойде по-рано тази вечер. Но снега ненаситно я докосваше още и още и още…
Залеза не бърза. Умее бавно, а снега тежи, олеква за момент, отдръпва се, поглежда с онзи нежен поглед на облаче от снежинки и пак се отпуска. Иска да свали небето от плещите си, за да бъде само той в нея. Трудно се носи небе, което те ражда. Земята мълчи и се разтваря. Не моли. Снега просто знае — отпускане, притихване, хрупане на снежинки по тялото, нежност… О, колко нежност… Забрави умората. Нямаше земя и сняг. Бяха Едно снежноземие. Искаха да валят, сливат до другата пролет, до другата…
Едно птиче прелитало над поле от покълващи думи и носело в човчицата си житено зрънце. Толкова се зарадвало като чуло думите, че запяло и песента, заедно със зрънцето, се отронила върху полето от покълващи думи.
— О… — казали думите.
— О… Защо съм тук? Мога ли да порасна тук? — попитало то.
— Давай зрънце, вади всичко от себе си, това ще те спаси — отговорили думите.
Тогава зрънцето престанало да се пита „Защо съм тук?“, а се попитало „Тук ли съм?“ и начаса покълнало. Сега думичките и зрънцето наедряват от вятъра и слънцето и се учат да летят.
И полетяха. Достигнаха до онази розова земя, където се бяха родили. Там нямаше изгреви и залези, високо и ниско, топло и студено. Там всичко Беше. Думичките се огледаха и откриха родилния си дом — едно гнездо на земята. Там все още лежеше птицата — майка и кукаше ли кукаше. Зрънцето възкликна удивено и зарови кълнче под крилото на мащехата си. Думичките прилегнаха до външния ръб и зачакаха. Нека зрънцето да посуче от тяхната майчица. Нека тяхната кукувица най-после отгледа Едно дете, което няма да си тръгне от гнездото, а ще расте до него, във него. После ще летят заедно със слънцето и вятъра под крилете по цялата розова земя и ще се върнат да ни разкажат откъде сме дошли.
Страхувам се от водата, от тъмната и страна, от това което носи и което изпива. Топя сянката си в нея и и се оставям. Тя я милва, влачи и дърпа едновременно, дори гледам как го прави. Но не мога да я заобичам. Как тогава ще погледна в очите и. Как ще хвана стрелкащата се сянка на птица. Как ще премина през въжен мост. Как ще доплувам до нея. Как…
Ще те науча да не се страхуваш от водата. Тя е като жена, която те очаква. Когато тръгвах като малък към реката изпитвах същото чувство, което сега изпитвам в очакването да докосвам обичан човек и той мен да докосва. Това е като да се потопиш в един друг свят, да се слееш с него и да се забравиш, да се забравите, или пък защо не да си спомните за мястото от където идвате. Знаеш ли, ние всички идваме от едно място, където има нещо като облаци. Ние сме там нанизани на нещо като спирала и се реем. Много от нас тръгват на пътешествие. Сега са в този свят, минават през него по едно и също време и търсят начин в този свят да си спомнят за онзи, от където идват, но няма никога да се върнат, да се върнем там, защото сме излезли от него и сме тръгнали на пътешествие. Ще си остане само спомена за него, като усещане. Устремени сме към други светове, но тук в този свят има много неща, които ни напомнят за онзи, първия, от който идваме и за това се задържаме по дълго време тук, и се намираме по това усещане, което ни напомня. Хубавото е, че така намерили се, ще продължим заедно и към следващите светове. Нали…
Не от кал, от вода сме замесени, с молекули и въздух между тях. Текливи сме, значи не трябва да се страхувам от водата. Помня онзи свят и облаците му. Розови са, и сега ги виждам. Усещам се в него. Не съм си скъсала още пъпната връв и сигурно няма да мога. Необяснимия страх от водата идва от това може би, че съм завързана едновременно с Онзи свят, от който идваме, Този — в който живеем и Оня, в който ще отидем. Стъпила съм на три бряга едновременно, като електрически стълб сред полето… Представяш ли си — наоколо няма други стълбове. Малко са очите родени със спомена за розовите облаци и ако ме повали светкавица, родила гръм, ще рухна сама сред макове и жито, сред морето на едно жълтозеленочервено поле, сред вълните му. Ще потъна, ще се родя от Онзи свят, ще глътна въздух в Този, но дали ще доплувам до Оня или… Маковете са толкова крехки, затова са страхувам от водата…
Ние сме текливи. Направени сме от вода. Светлината, която минава през тази вода, така се пречупва, че за момент, само за момент проблясваме като капка-пръска, която за момент, ама само за момент остава сама да пада, да се издига, да ветрее, да се люлее, да се завихря и после отново се влива в общата струя. Тази светлина е нашето осъзнаване за това, че сме част от нещо много по-голямо. От него идваме и към него отиваме. Тя само ни напомня за него. С нея ние проблясваме в късче време като искрица. Оглеждаме се, като риба подскочила над водата и отново — пляс — връщаме се Там… Това сме ние, това.
Така проблясват на слънцето птиците и крилата на самолетите. Само за миг когато заемат отразително положение, по перата на птиците за кратко прелетява светлината и те изглеждат метално бляскави. Кратък лъч пък опърля крилата на самолетите и железните им души си пожелават за Коледа да са птичи. Ето я Светлината. Тази, която ни кара да се приближаваме отвътре навън към душите си, да се изпъваме като струни на най-трудните инструменти, да се намираме и пак да се търсим, като кратък проблясък по птичи и самолетни крила, като дълго желание да бъдем в задния двор на душите си, където течем без да ни безпокоят. Значи не душата, тялото се страхува от водата, а тялото — това не сме ние.
Пожелаха се двата бряга на реката. Единия, по-слабия, пусна до отсрещния камъче с голяма бяла запетайка. Наниза го на палеца на желанието му. Другия, по-силния, нагреба колие от пръскави мехурчета и го набрида по шията на слабостта си обратно на течението. Докоснаха дъховете си по пътека от хлъзгави камъни още рано сутринта, докато мъглата синееше в отпадането си. Залюляха се в средата над аеробното издихание на реката. Разплискаха преспите от аромат на бъз. Заляха придошлите пушеци от пръски. Потопиха ги в знойта си. Реката изтъня. Изшумя. Сви се като конец. Позволи им да се докоснат за миг по облите и водни хълмове. Единия и Другия се загънаха. Умълчаха се. Потопиха се в линиите на падовисочинките и ямките си. Пуснаха хвърчило от сребристолунна лятна лудория с опашка от малинови завръзи. Реката зашептя. Зашумя. Заромоля. Забълбука.
Заля ги. Раздалечи повърхностите им, но под потока те се потърсиха. Вплетоха бързо пръстите си и останаха така. Гледаха се над водата. Докосваха се под нея. Желаеха се в мехурчетата. Водата събираше потта им и прииждаше все по-силно. Ваеше един камък надолу по течението. Ваеше го с формата на женска гърда.
Привечер бреговете отрониха стон. Едно камъче се търкулна от единия към другия бряг, после обратно и пак, и пак… Това пак така разромоли водоструието, че перлената огърлица от бълбукащи мехурчета се разнищи и се разшуртя по алената пазва на междухълмието. Прескочи женската гръд и се разплиска по-надолу по облото на скалата, събрало топлината на цял един ден. И тогава… О, тогава камъчето и пръските заблестяха… Но пръските се изпариха, а камъчето събра в кристалите си трептенето от допира си с бреговете. То съхрани докосването им.
Пръските се изпариха. Измъглиха се. Превърнаха се в морни молекули въздух. Натежаха от собствената си маса дръпната надолу от гравитацията. Издигнаха се бавно нагоре към облака, сътворен от парата на млякото. Притихнаха в него и се задъждиха… Не, не, замъглиха се… На сутринта се върнаха там, откъдето са тръгнали — покрай двата бряга. Сега са финни капчици мъгла, толкова невидимосини, че чак прозрачни. Ако се загледаш в тях може и да ги видиш.
А те гледаха камъчето. Уловеното докосване блестеше в междукамието и неудържимо ги привличаше. Мъглицата изсиня Разтвори се. Потече по посока на гравитирането и обля камъчето. То се притисна в познатите пръски и въздъхна.
Колко искри.
Тази сутрин реката бе топла. През деня белите камъни в руслото и събираха топлината на слънцето, а през нощта те отдаваха топлината си на нежните пръсти-пръски с които тя ги докосваше. Нарочно забавяше течението си привечер, за да има време да ги милва ромоляща и да диша в онази мъглица, издигаща се над тялото и при допира с властната им твърдост, облота, плъзгавина, заставайки на пътя и ту в средата, ту по бреговете, ту в плиткото, ту в дълбокото… Тя дишаше, тя виждаше, тя виждишаше тази сутрин и… пееше. Пееше Онази песен с толкова много „О“-та, която не се учи, а се Умее…
В ранния следобед реката не бърбореше толкова весело. В течението и се вливаха отмити от камъните прашинки и дращеха песента и. Дишаше трудно под лъчите на слънцето. Поемаше хладен въздух от дълбокото и го издишваше по плиткото на брега. Тънък ветрец се опитваше да разхлади челото и. Нагъваше я в милувката си и я изглаждаше надолу. Оставяше се на волята му. Беше и добре да се отпуска в повея. Дишаше в него, а маранята налягаше мислите и я натискаше към собственото и дъно. Одънена в себе си очакваше вечерта на „О“-тата.
…
Реката цяла нощ любила се с бреговете тази сутрин диша. Диша с оная прозрачна мъглица, която пълзи по връхчетата на тревите, надява се по перестите пръсти на клоните, губи се за миг разнищена и отново се заплита в нежни капчици по листата. Усуква се и вятъра я залюлява нагоре. Кълби я. Завърта я. Иска да усети миризмата на отминалата любовна нощ, там долу. Иска… Толкова силно, че я отвява.
Бреговете вдишват мъглицата през скривалищата на пронизалите ги върбови корени. Вятъра прави свирки от онзи шепот, който се получава при докосването на мъглицата до водата и се превръща в тих повей. Повея събира любовното желание на влажната река и облизвайки устни силнее, за да се превърне в наситено кълбо от копнеж. Точно тогава я пожелава така, както облаците промушват цветовете на дъгата… Нежно.
Дълго време тя се отдаваше и на двата бряга. Този от дясно бе висок, силен, непристъпен. Любовта й с него бе някак си кратка — силна, наситена, изчерпваща силите. Тя усещаше как се ронят камъчетата от стръмните му склонове и ги приемаше при всичките свои на дъното. Този, в ляво, бе нисък и я галеше нежно с тънките стволове на младите тополи. Тя обичаше да му се отдава бавно, дълго, кротко и пазеше силите си за още и още. Обичаше и двата бряга толкова силно, че беше извила снага натам, накъдето те я водеха от векове или накъдето тя бе стъпвала от векове.
Но сега, точно днес, левия бряг не издържа. Пропука се и тя се разля в него, над него, отвъд него. Вече нямаше бряг… Тя и той бяха Едно. Една по-голяма река.
Нивата още спеше, когато по тялото и пропълзяха някакви тръпки. Не беше изпитвала този трептеж до сега. Разтваряше се отвън навътре, готова за раждане. Но беше рано за раждане. Двата пътя встрани не бяха разпукнали семената си и дърветата стърчаха по своему голи и необвити в зеленикавата паяжина на пролетта. Нивата се огледа. Рано и беше някак си за талазите, но онова усещане за набъбване я разпукваше и разтреперана от него тя бавно отвори очи, за да погледне право в синьото на небето и да потърси отговор на въпроса, който си задаваше всяка пролет. И така, вперила взор в бялата зеница на един облак, се остави на непознатия познат ритъм да я люлее, вълнува, предчувства, звъни… До високото на небето и пепела в очакването на потните му длани.
Вчера вечер реката запя. Тя провря нежно пръсти между дърветата и усетила грапавостта на стволовете им тихо засвири. После във въздуха бавно се понесе един дълбок вокал — всички жаби запяха като една. Вятъра го подхващаше и го нанизваше през върховете на боровете и той се превръщаше в жужене, трептене — ту ниско, ту високо. На този фон гласовете на птиците сякаш проблясваха за миг, като вълни на слънцето и притихваха до новия порив. Всички слушаха нея. В здрача тя приличаше на знойна негърка, която извиваше снагата си в ритъма на двата бряга, а гърления и вокал спираше всичко, всичко, което не следваше този ритъм, точно този ритъм, точно тази вечер.
Пробуди се за кратко, стресната от внезапно появил се глас на птица някъде откъм плътното зелено на един дъб. Беше чувала стотици птичи гласове стотици пъти. Всеки път усещането за вибрациите от гърлата им бе различно. Но това, което чуваше сега бе ново, непознато. В гърленцето на една невидима птица се събираха звуците на флейта и арфа едновременно. Мелодията ту затихваш, ту хукваше, трелираше, светлееше на моменти, избледняваше до затихване и после внезапно рукваше по невидимото надолнище докато прелее в кресчендо и секне отведнъж. Не, не беше блус. Така провлачено пееха птиците край реката, а тази мелодираше. Сякаш усещаше напъните на житото да налее гърдите си с млечнота, та когато утре вятъра го оближе в ъгълчетата на устните му да остане жълто. Тя притвори очи и се заслуша. Птицата пее. Кълби коластра за вятъра.
Какъв блус!
В средата на май, всяка година, моята река Забременява. Толкова е красива и ароматна, че не може да не разбереш това. Първо разцъфтява — ще ви кажа как… Мъхчетата на тополите падат нежно във водата, хващат се за ръце и рисуват бели, непрекъснато променящи се, плаващи картини. Доминира бялото, потопено в синкаво-зелено, а сутрин и вечер има и по малко жълточервено. Лодките не влизат тогава в нея, защото рибата е тръгнала нагоре, натежала от плод. Рибарите си говорят тихо, чакат, пушат и си пият ракията край огъня. Всичко е притихнало, защото реката е бременна…
Така беше и тази вечер…
Край нивата е тъмно, както на всяко разсъмване. По тъмно от проблясващото мержелеене на нощта. Камионите чакат. Мъжете са пристигнали рано, облечени в чисти дрехи, дъхтящи на топли женски ръце. По лицата им личат следите от сутрешното бръснене. Така се жъне хляб — чист и ухаещ на нежност. Скоро ще забоботят машините и онази подивяла река от злато ще мине през търбусите им, за да се излее в празните гърбове на камионите като шумен поток. Хляб… Топлината от нивата мами. Очите на мъжете неволно се плъзгат по широките и рамене и я обгръщат в нежна милавост, мъжка, като жена. Господи, как жънат на ум… Ръкойка по ръкойка пред челото на комбайна.
И точно тогава нивата тръсва коси. Топлината и руква към влажните мъжки ръце и ги потрива в очакване да бъде приютена в тях. Златото и очертава видимо-невидима пътечка от тук до небето и по тази нишка слънцето прокарва първите си плахи бодове. Шие сутрин. Шие копнежи.
Време е.
Жътва.
Видях ги да плуват надолу по течението празни или по скоро пълни. Да, откритите им трюмове бяха пълни със сняг. Шлеповете бяха оставили товара си някъде нагоре, а сега вятъра и небето бяха им натоварили сняг. Огромните лодки, които бяха прекосили Лета, за да оставят Душите, сега се връщаха на пристана, толкова пълни, колкото преди да тръгнат, а снега… Снега се топеше и изтичаше, там откъдето беше дошъл.
Вятъра и небето са шерпи на желанието за пълнота. С всяко тяхно съмване пристига товара им — влажен, хладен, топъл, сух, приливен, потънал в прашец или чист като сълзи, но никога не идват празни. Товарят със себе си шлепове, лодки, камиони, равнини, плоскости, души… Разтоварват цветовете си и така олекнали до безтегловност поемат към водохранилището си, там където стопения сняг утолява жаждата. Но къде… Само те знаят.
Днес залеза беше чисто бял, ама чисто бял. Така става винаги тук на двадесет и осми февруари. Тази бяла вечерна магия преди първи март е тъканта, в която утре ще се вплете кървавочервения изгрев — червено втъкано в бяло… Онова бяло на извечната Женственост.
Когато утрото влезе босо в полето в стъпките му налягаха плитки от бяло-червена светлина. По тялото на земята пропълзя трептежа на пъпките и завърза кърмилни възелчета. Рукна сок. Земята зауха на трева, побеля от желание… Като жена.
Тази вечер тя до късно не можа да заспи. Беше облякла най-новите си дрехи и предеше. През отворения прозорец бледата песен на щурците и напомняше, че е есен, а тихото ромолене на вретеното се сливаше с последния нежен напев на отиващото си лято. Беше свършила всичката къщна работа за деня. Беше приспала двете си дъщерички и сега чакаше, чакаше мъжа си. Само една работа не свърши днес, просто не го направи. Пропусна нарочно да смени сламата на стария одър, защото знаеше как бодат стръкчетата на новата слама голото и тяло, понесло тежестта на мъжката нежност, а днес, днес толкова и трябваше тази нежност, защото беше сънувала момченце…
Щурците продължаваха своята последна песен, а вретеното ромолеше ли ромолеше и… тя заплака. Тогава сълзите, песента, ромоленето се сляха в едно, едно-единствено, което се нарича Копнеж.
Той се прибира, не бърза, няма за къде. Нищо не го води към дома му. Какво — нали пак ще чуе същата песен от нея. Как не може да разбере, че не сламата е виновна, а тя. Какво толкова му е заопявала — дете, дете. Само за миг се прокрадва мисълта, че може би… може би… може би не само детето е причината да не смени сламата. Жени… И все повтарят, че не ги обичаш достатъчно. Крачи, а пред лицето му е пак онази слама, несменената… Тя пак ще плаче, а той не обича ревливи жени. Ръката му вече посяга към вратата И пак онова мигче го връхлита, как се казваше Онова дето го изпитват жените… Копнеж… Вятърничави работи… Няма такова нещо… Влиза с калните обувки… Тя го посреща с онази тъжна усмивка, която казва „не съм сменяла сламата…“ В очите и вижда, пак за миг, Онова, дето го… Псува на ум и сяда на стола до масата…
Жени…
Видях я да влиза в храма. На равноденствие. Привечер. Изкласилата пред портата трева отмести поглед от залеза, когато полите и се люшнаха като морно хоро над нея. Побърза да се изравни със стъпките и. Заслуша се. Лястовиците прилакътушваха ниско около босите и нозе, сякаш искаха да ги привържат с невидимите нишки на стрелкащите си летежи. Вятърът търкаляше една капка по улея на млечния и път и правеше влажно-прохладни гнезда в ямките на бялата и кожа. Слънцето съжали за неоставащото му време. С едно усилие плъзна лъч към нея и точно в крайчеца му косата и заблестя в равно слънчево жълто. Но не в исо. Заблестя на вълни, на полюшвания, равномерни със стъпките. От тази жена струеше мелодия, но още некомпозирана, някак си гъста, първична, като непроизнесена дума само от гласни звуци, търсеща път през гърлото. Мелодия, която тя винаги е искала да изсвири. Женствена. Светла. Мелодия, от края към началото, свила букет от зрялата и нага. Време и нега… Такава мелодия се ражда само веднъж и само в предверието на душата. Беше дошла да свири на трите черковни камбани. Привечер. На равноденствие. За няколко мига да бъде филиз около едрите им рамене и да ги укроти люлеейки ги. Гълъбите горе притихваха и пърхайки се наместваха на първия ред за предстоящата симфония. В суматохата и прелитащите прашинки не видяха как проблесна бялото и стъпало върху дървения праг голо, като изпусната везана кърпа върху пожарище… Застана под най-голямата камбана и обгърна въжето и с бедрата си. Двете ръце уви чак до лактите с връзките на другите две по-малки камбани и за миг, само за миг увисна във въздуха. Пиринчените езици потръпнаха, залюляха се заедно с тялото на жената, избраха си посока, поколебаха се… Капката между гърдите и се търкулна от първия силен удар на сърцето. Камбаните покорно наведоха рамене, езиците им близнаха нежно пазвите в този ритъм, точно в този и… о…
Звън… диннн…
Звън… данн…
Звън… дон…
Мелодия родила се в сърцето, преминала през тялото и изтекла през устието на трите камбани… Мелодия, зачената в тишина и родена със звън, преди да бъде завършена…
Да… Да… Да…
Тази сутрин бяха толкова близо, много близо. То се показваше от изток, а тя залязваше на югоизток. Искаха да се докоснат, може би тази сутрин, точно тази сутрин, защото само тази сутрин бяха толкова близо един до друг. Тя беше изморена, слаба и всеки момент можеше да се счупи от студа. А то, то се бавеше и бавеше. Не искаше още да я погледне в очите, сякаш беше виновно за нещо, даже чак страните му бяха пламнали в червено. Тя го гледаше нежно, защото знаеше, че вече са се виждали там. Виждали са се там, на лунната пътека, нейната пътека.
Тази игра е извечна. Някога са били Едно. После някой или нещо ги е разбило на късчета, но сърцата им са останали цели. Едно ярко и едно бледо. Нищо чудно, че още се търсят в две различни посоки. Гравитацията не е желание. Желанието е гравитация. Тя тлее в дирите му всяка вечер и само понякога, веднъж в месеца, като жена, изпълва равнината си със спомена за него. Тогава е ярка, кръглолика, жълта, наситено слънчево жълта и изпод расото и се изнизват лунни капчици. То души влажните и дири всяка сутрин. И от това вдишване се изчервява, усетило пълнотата и, набъбнало от собственото си желание да я срещне отново там, на нейната пътека, с онази бледа блуза с бели копченца и да я съблече.
Видях ги да се целуват. Тя трепереше. Беше разперила ръце в страни, а той… не я прегръщаше. Устните им бяха се залепили от сладост или от студ, от студ или от сладост. Само те се докосваха, само устните, но това бе достатъчно на сърцето да мине от там.
По тази пътечка минава дъха. Преди сърцето да вдиша. Преди очите да издишат. В ръменето на устните и докосването им има магия, която тялото не умее. Не са нужни ръце, трябват крила, за да долетиш отвъд копнежа. И само Дъха познава пътя. Той стои на него. Чака очите и устните.
Видях как топящите снегове се стичат надолу по пазвите на планината, сякаш млякото и е тръгнало и не може нищо да го спре. Усетих миризмата и вкуса му, като пих от малките поточета по пътя. Тя ме желаеше. Бе толкова влажна и горе по върховете и долу в долината. Такава непресъхваща, извираща от любов и за любов. В такива моменти целия се къпеш в тази влага и оставаш така до утринта. Събуждаш се в тънка ципа, дори и по устните. Нищо не можеш да кажеш, да помръднеш дори. Като какавида, която се превръща в имаго от любов, за любов…
„Влагата е съкровището на такава жена. То е скрито не зад Сезам, а под една тънка покривчица от нежност. Зная, колко ревниво жената пази тази своя обител. Зная, колко дарове трябва да се принесат и колко треби трябва да се сторят… Зная, че са малко жертвоготовните… Нетата натопяват жадните си устни в изворите на мъзгата и млякото, извират планината и попиват долината жадни за топлина. Остават полуотворени до сутринта като недосукали деца, а жената… Роденото мляко стига и за децата и за любовта, ако все пак някой разбере това. Търсенето на любов означава много повече от това да я намериш, напиеш, изпиеш, пресушиш…“
Това видях. Още го разбирам…
Тя е толкова влажна. Тази влага е навсякъде, къпя се в нея. После за момент тя изсъхва по мен и сякаш съм в пашкул от наситено желание. Не мога да се движа. Дори не мога да говоря. Устните ми също са залепнали от нея, защото съм пил от нея. Дълго… Прониквам в нея… В далечината усещам съустието на утробата и. Плувам в това море от влага. Искам да падна на дъното, да си направя място там, където ще се оставя, но то се движи сякаш е вълна, която ме носи на гребена си, загребва ме, носи ме и пак така… Като отломка съм. Оставям се на течението и на приливо-отлива. Само за миг, но само за миг, стигам до Там. Усещам за миг, ама само за миг, как Там ме пуска като подвижен пясък в себе си, а после ме загръща, затваря, бързо. Точно в един такъв момент се извиквам и идвам — Там, в дълбоката плитчина, отворила се за мен. Усещам как пясъците се надигат, стават дюни и ме поглъщат като топъл бриз… Попивам така, както вятъра попива в мокротата на залезо-изгрева и разбирам, че има още от мен. Капка — туптяща, останала като въглен някъде на повърхността и идвам отново, малко, малка капка, чак ме боли… Боли ме от желание… Копнеж…
Така ли е бил покръстен Христос, от тази влага и в нея…
Мисля си, че да те желае жена е Божествен Жест…
Обзема ме някакво странно вълнение, все едно умирам. Успокояващо е. Не ме плаши и само за миг изпитвам чувството, че се отдалечавам от всичко… Но ми е трудно да се отдалеча от нея… Оставам…
Той е толкова нежен. Откъде взема толкова милави жестове. Откъде се е научил така да люлее, като люлка, от която хем искаш да стигнеш високото, хем да провлечеш крака по земята и да загребеш рохкавото, и да не можеш да се издигнеш, да останеш там, в твърдия рохкав жълтък на желанието. Гъвкаво пръстен е, рехав, завъртащ ме в едната посока, като вятър на свобода и после внезапно завихрящ ме като тънка паяжина на другата, така, че докато се опомня и добия представа за движението, някъде по калната ми пътечка, са се затичали всичките ми сокове, търсещи, молещи, очакващи, желаещи. Миговете изтичат в струйчица, която той усеща и се въргаля валя в нея, като новородено, което търси най близката си среда — влагата. Очите му стават наситено вещерски, сякаш с тях нарежда магия за тръгване. Виждам как зениците се разширяват давайки ми да удавя в тях неумението си да плувам, разпервайки всичките ми кални поточета по ствола му. Нямам сили да се засиля сама. Той ме люлее. Нагоре, надолу, високо загребване, нисък полет… Усещам се жива повече, отколкото ако пия вода в горещ летен ден. Така понесена върху нежните мъжки ръце се оставям да бъда водена — за него, от него, през него, до нас. Това ли е желанието… Копнеж ли е… Има ли нещо друго, което може да бъде прекръстено, което да покръстим в себе си… Разбирам, че иска да остане с мен, в мен, до мен. Усещам приливи, отливи. Усещам как внезапно събрала потоците си олеквам до безтегловност щом ги напие с вихрушката си. И той го разбира. Омесваме се, дотичали запъхтяни заедно до малката капка, която ни чака още в началото на пътя. И оставаме там… Въпреки, че си тръгваме… Оставаме…
Видях ги между два свята. Бяха притихнали свити на кълбо в Стъкленицата, разделяща Този свят от Онзи. Прегръщаха се в незнанието си как може да се обичат повече от това, което другите наричаха Обичане. Не беше им останал дъх. Той бе се полепил по вътрешната страна на стъклото, техния дъх, кондензираната им любов… И ако някой можеше да го втрие в пръста си и да го помирише това щеше да бъде най-хубавия парфюм, който е вдишвал до сега. Бяха като два ембриона, които не искаха да напускат този си свят… А изпотеното стъкло разделяше Този свят от Онзи… Нямаше Вън… Вън не съществуваше. Имаше само вътре… Тук и Сега… А те се дишаха… Вдишваха това, което им бе останало… Още малко… Още малко… Не им се излизаше… Той остана в нея, а тя заплака… Вдъхнаха се за последно и…
Така умират ембрионите на невъзможната Любов…
Любовта не е невъзможна, защото няма възможности. Тя просто съществува. Стъкленицата не е нейн дом. Там се затварят ембрионите напуснали ъгъла си и решили тайно да си уредят среща на границата на световете. Дъха им е тихата мъглица, която ги прикрива. Не… Тя го прикрива с голите си гърди така, че Вън да не вземе очите му. Прикрива го без да мисли за себе си. Вижда дъха по стъклото, вижда капчиците, които се стичат и става по влажна и по влажна. Тя няма да остане в тази стъкленица. Тя иска да го изведе от тук. Тя може да го износи и роди навътре. Без усилие. Без напъни. Защото тя, преди да прекрачи ръба на стъклото знае, че иска той да остане в нея. Заплаква едва когато отлепя потните си гърди от него. Точно в този момент очите му си тръгват. Той прегръща Вън по същия начин както нея. Тя плаче. Знае че, той е готов да умре преди да разбере, че няма невъзможна любов. Има непожелана.
Тази сутрин е студено. От устните на птиците и от човките на хората излизат кълбенца, облачета, същите като на небето, но малко по-прозрачни и единични, а тези горе са две по две, по двама. Радвам се за тях. Брезите и тази сутрин са голи, само по онази бяла тънкопрозрачна кожа, но са две и се топлят. Две. Радвам се. Сега е момента гълъбите да вият гнездо. Носят си клечки, перушинки, тревички, кой каквото намери и прелитат, долитат и пак отлитат. По двама. Радвам се. А тази сутрин е студено. Всички са по двама, даже пощальоните пристигат в двойка. Двама. С две колелета, може би защото е студено, не зная… Тази сутрин той откри корена на безкоренните думи двама — радвам, само ДВАМ им е общото. Или не — две, двама, двойно, радвам се… А какво ще се получи ако сборуваме две с едно, две в едно. Ще стане ДВЕДНО… И ще се радваме.
Отивам да пиша съчинение за пролетта. Ще сме ДВЕте — аз и ризата на гърба ми в ДВЕДНО…
Тази сутрин бяха толкова близо, много близо. То се показваше от изток, а тя залязваше на югоизток. Искаха да се докоснат, може би тази сутрин, точно тази сутрин, защото само тази сутрин бяха толкова близо един до друг. Тя беше изморена и толкова слаба, че всеки момент можеше да се счупи на студа. А то, то се бавеше и бавеше. Не искаше още да я погледне в очите, сякаш беше виновно за нещо, даже чак страните му бяха пламнали в червено. А тя го гледаше нежно, защото знаеше, че вече са се виждали там, виждали са се там, на лунната пътека, нейната пътека…
Онази сутрин беше студено. Тази не. Очите на котките са големи, черни, като стъклени перли. Търкалят се из орбитите им. Не пропускат слънчевите зайчета. Луната още е на небето. Предъвква последното си тъмно. Преглъща го. Жадно отпива от най-близкия облак и се отпуска уморена в сянката му. Онази бяла роба, с лъскавите копченца, не и трябва. Сутринта е топла. Изхлузва я през горното си и лъсва…
Облака чак примижава. Ражда тишина и я завива с нея. Капчиците му се поглеждат очи в очи, затишиняват се… Нека поспи луната гола в сянката.
Тази сутрин е топла. Само котките виждат, че луната е гола. От бялото и се разшириха зениците им и сега гонят ли гонят слънчевите зайчета на лъчите на слънцето, искащи да погалят голото-бяло-заспало, но вместо това само се отразяват в него. За да не ги боли от отражението Слънцето го праща в очите на котките и те гонят слънчеви зайчета. Топла е тази сутрин. Не е като онази.
Онази сутрин беше такава. Събуди ме нежно и ми даде да пия от първите слънчеви лъчи процедили се между върховете на боровете. Те така ме заслепяваха, че аз притварях очи и напосоки търсех топлината на гърдите ти, първо с устни, а после с пръсти, за да се уверя, че са се събудили. Още не се осмелявам да погледна очите ти — ослепяващия изгрев, защото съня ми още не си е отишъл от тясното на зениците. Искам да вляза в деня ти чист като новородено и да те изворя в най-бистрите утринни води. И после, после да те пия на малки глътки, дълго, дълго…
Сутрините ни са различни. Събуждаме се неосъмнати и боси. Съня тежи в миглите ни. Неотворените очи питат за върховете на боровете. Боровете сега цъфтят. Ронят прашеца си жълтонежен върху посоката на тревата под тях. Качването на върха на бора и крещенето от там с всички сили се случва в оня сън, който сънуваме заедно. Там останаха пръстите ти, устните и една бяла река, която ни протече близо един до друг, за да се докоснем. Уж сутрините ни са различни… Сънуваме и се събуждаме огледално еднакви, заедно. Облизваме пръстите си по един и същи начин. Така се движим и пак така се целуваме. Дори думите си еднаквим. Топла сутрин. По миглите ни тегне още съня, а вече огледеем заедно.
Нещо в животите ни ни е направило огледално-еднакви. Нещо-неща, които са се случили и които ще се случат. Замесили сме се преди да е смляно брашното, умеейки… Но има Нещо и в гените ни, което ни прави еднакви. Може би еднакви нуклеотидни последователности, еднакво смесване на базите им още по време на зачеването или преди това… Или просто звезден прах от един и същи метеорит, когато сме се образували като планети и сме се втвърдявали, макар че и двамата не обичаме това състояние. Просто две планети със еднаква гравитация и еднакво кислородно насищане. Ще си оцелеем ли хлорофила, ще го запазим ли за… Да, ние не знаем какво е пред и след. Носим сега. Как да те наричам, мисля си не галено, не умалително… Ще те наричам ЛА, защото си ми като ла сутрин. Тази сутрин… Утре може да не умея нотите.
Нещо-нищото ни ни връзва на възел, възелче, от умалителни имена, от глаголи, действия и противодействията им. Разплитането ни не се мисли за родено, защото е невъзможно сбъднато сега. Водят ни квантите на пожелаването. Сега се парим като листа от коприва нежни при допир. Разпричиняваме си болка, от която се ражда засъхнала сълза. Случваме един процес на мелодиране, в който всичко тръгва от невярната настройка и посоката на палката в босите ръце на диригента. Кой води. Ти. Аз. Само редуването знае. Дирижираме се в импровизация на предварително подготвен сценарии.
Тази сутрин имаме само две роли. Играем себе си. Давам ти ЛА. Засвири ме.
Сънувам сън. Живея в планината, там където извира голяма река. Въглищар съм. Не мога да говоря. Думите ми стигат до гърлото и се връщат, после се насочват към върха на пръстите и излизат от там. С тези думи-пръсти лекувам животните в гората, но решавам, че може да лекувам и хората. Качвам се на един сал от трупи и слизам до голямата река. Ставам въглищар-огняр на един параход. Колкото по-широка става реката толкова по-голям става кораба. Лекувам моряците и пътниците. Ръцете ми са черни и груби, но думите, които излизат от върха на пръстите, са като нежна мелодия. В един град на реката, с много мостове и кули, се качва жена в бяла дълга рокля, бял чадър и широкопола бяла шапка. Тя е бледа, много бледа. Дошла е тук за последното си пътуване. Виждам я как стои на носа на кораба и искам да и помогна с… Докосвам рамото и. По бялото остават следи от пръсти. Има написано нещо с много ситни букви, но аз не мога да чета. Не знам защо, но за тази моя постъпка ме приковават с вериги в трюма. Плача. Сълзите ми са толкова силнотежконаситени, че пробиват дъното на кораба. Той се пълни с вода. Разбират това и ме изхвърлят зад борда. Виждам жената и кораба да се отдалечават. Не знам да плувам, но плувам. Ръцете ми знаят думата за плуване. Добирам се до един бряг. Рибар ме намира и ме учи да греба в неговата лодка. Издава звуци като напев и аз трябва да следвам този ритъм-напев. Ръцете ми се отпускат, а тези звуци се връщат към гърлото и аз ги пускам. Пея-плача, плача-пея… Така се научавам да говоря, а лекуването го умея още…
Разбират ли хората какво означават думи-пръсти или палитра в безцветие, или рисуване на картина без четка и бои. Разбират ли… Прекрачили ли са оня праг, който дели мисленето от умеенето. Колко път имат още към себе си за да си се спомнят. Колко сънища трябва да изсънуват. Върховете на думите само знаят. Тях трябва да попитат, тях и потните им шепи, влагата им, в която се раждат текстове от музика и музика от тишина. Толкова е лесно да уловиш палитрата на думите и да нарисуваш картина в нейните тонове, в съзвучие. Когато говорим и плачем и пеем раждаме навътре, обръщаме се с хастара навън, издаваме най нежните си звукове от вътрешната страна на дланите, събираме ги в линиите им и ги разпръскваме от върховете на пръстите. Колко чувствена чувствителност. И колко неусетена усетеност. Съзвучаваме се тогава, когато толкова колкото. Другото са празни думи от този свят, който не разбира умеенето в палитрите на сънищата.
Малко, много малко преди да падне снега, земята притихна. Тя — жената, усети онази неопределима болка в скута си, предвещаваща края на един и началото на нов цикъл и притихна. Първо се съблече от мъглата, после се окъпа в незаскрежената утринна роса. Укроти вятъра, който стана топъл и нежен. Разпя отново птиците, като за обой и служеше ромоленето на размръзващия се ручей. По обяд въздъхна леко, с ухание на есенна шума и пролет. Цял ден земята ще притихва, сякаш знае.
А тя знае, че тази нощ ще зачене със зима.
„Заченала съм. Господи, заченала. Не ми тежи. Не ми е тежала една зима в повече. И тази ще износя, а после ще я отгледам. Ще и ушия пелени от кристали. Ще я накърмя с белота от гърдите си. Ще я люлея в люлка от два лъча промушили небето преди зазоряване за кратко. Само нека я довърша в себе си, да изпиша очите и така, че щом се усмихне дъжда да замръзва от нежност, а щом се разплаче небето да я пожелае. Ще я износя. Ще я родя. Ще я отгледаме заедно…“
Дърветата тази вечер се събудиха. Не защото бяха спали цял ден, а защото бяха спали цяла зима. Да, точно тази вечер те запяха песни. Соковете им тръгнаха нагоре и преляха през нежните гласове на птиците. Земята също се събуждаше, изсънувала мечтите си. Сега, сега трябваше да роди. Водите и бяха изтекли почти неусетно с топлия вятър. Тази нощ Тя ще роди. За това пееха птиците, нежно като орисници, а прохладната и гръд се надигаше към залеза за благословение. Бавно. Тази нощ ще се роди още една пролет.
„Защо съм набъбнала. Нещо става с гнездата ми. Къде са голите ми ръце. Така съм окичена. Така съм побеляла, а колко съм влажна. Къде пътувате сокове мои. Кой ви прати към птиците. Те ли ви пожелаха. Къде хукнахте толкова бързо. Дъха ми се стича по ствола отгоре надолу, а вие… Вие катерите разстоянията. Дали ще успея да ви настигна. Дали ще успея да свия гнездата си преди да ме докоснат крилата на птиците. Бързам, бързайте. Влажна съм. Изтекоха между двата ми бряга всички околоплодни извори и сега, точно сега, разцъфтявам… Разухавам се… Пролетея…“
Гледам вишната. Клоните и са отрупани с толкова цвят, че сякаш са ръкави на булчинска премяна. Но не виждам роклята. И… Изведнъж я видях. Не, чух я. Жуженето на хиляди пчели обличаше дървото, а то пускаше жадно пръсти в земята, за да я иззз… извори в бял лепкав сок.
Какво булчинско желание. Ооо…
Тази година тя избра да роди. Износи много, но роди само няколко. Когато плода натегна кожици два коса впериха влюбени погледи в гъстия им червен сок. Не, три коса бяха. Наведоха главици, погледаха булката която помнеха и решиха, че е време за разливане. Още с първия допир по бялата и рокля се стекоха червени струйки, като довършено булчинско желание.
Вишната извори. По роклята и останаха влажни следи от дъното на извора и.
Джанката прецъфтяваше. Само няколко пъпки останаха неразлистени, неразцъфтели. А как искаха да родят тази пролет този цвят, но пренасяха плодовете си. Другите майки вече се разделяха с децата си, а те… Водите им бяха изтекли. Малките им коремчета са покрити с гъста лепкава течност — белег за преносеност, а слънчевите лъчи цял ден се мъчеха да проникнат през процепа на полуотворилите се венчелистчета и да изродят цветовете.
Каква родилна мъка на пролетта. Само Тя знае.
Акацията вчера пусна цвета си надолу. Гроздчетата му увиснаха като малки червейчета, затоплени и разгънали прешленчета от слънцето. Пчелите ги подушиха от разстояние и се изсипаха на орляк върху сладкия им нектар. Всеки цвят заприлича на едър есенен грозд. Акацията притихна и се заслуша в жуженето на пчелите. А те пиеха… Жадни поемаха всички родилни сокове и ги отнасяха. Цветовете им се отдаваха безприкословно, като жена, която знае как да зачене и тази пролет…
Видях ги да треперят преди залез слънце. Беше студено, а те още не бяха си намерили убежище. Цял ден се гонеха, пееха и бяха забравили, че навън е зима. Чак вечерта разбраха колко е студено, когато си облечен само по едно крило. Крилата ставаха за летене, но за обличане не бяха по мярка. Птиците се сгушиха една до друга, защото с крилата си не можеха дори и да се прегърнат. При опит да ги разтворят вятъра ги повдигаше и влизаше студено-неканен под тях. А ставаше все по-здрачно и ветровито. Какво да правят замръзвайки под тънките си крила, с които бяха облечени и които ставаха само за летене. Тогава усетих как взеха решение. Една последна тръпка и после едновременно полетяха. Отлетяха право на запад. Там на фона на залязващото слънце двете движещи се точки се сляха. Нищо вече не можеше да попречи на прегръдката им. Дори и крилата, които ставаха само за летене. Точно в този момент, малко преди да се скрие, слънцето тихо се взриви в нежна пурпур от милиони въглени.
А крилата…
Не ги видях да треперят. Поне не когато поеха към слънцето. Движеха се, летяха, рееха. Носеха се една друга. С три крила. Общото им, средното бе силно. Носеше и другите две. Размахваха го заедно, сякаш цял живот само това са правили. Не виждаха пурпура на слънцето. Очите им бяха широко затворени. Взрива му се отрази в черното на зениците и се отдръпна навътре уплашен от студените камъчета в тях. Въглените изпукаха жално и се свиха в горещото си сърце. Отдръпнаха се от пътя им. Засветиха в шпалир по пътеката на трите крила. Слънцето спря залеза си. Чакаше ги. Бяха уморени и летяха бавно, но то чакаше. Не беше залязвало до сега върху криле на птици или поне върху три крила.
Чакаше, а от чакане очите му се насълзиха. Заваля сняг. Случваше се снежен залез на птичи криле.
Небето туптеше…
Виждам ги кацнали на една скала. Тя е толкова остра и тясна, че им е трудно да пазят птиче равновесие там. Чудя се, какво е птичето равновесие, особено, когато се касае не за летене, а за нещо, което са забравили. Но те не са. Правят го по най-добрия начин. Даже си мисля, че успяват и да се погледнат. Как се гледат само с едно око, когато са една до друга на това тясно пространство не ми е ясно, но знам, че се гледат. Дори се опитват да се обърнат една срещу друга, но вятъра застава между тях и ги разделя, избутва и те отново прилепват телата си. Чудя се, дали могат да полетят заедно. Сигурно не. Прекалено е тясно и няма място за два едновременни размаха на крилете. Виждам как те се притискат още и още и напук на моите предположения, полетяват едновременно — едната размахва едното си крило, а другата другото, долепени една до друга. В този момент чувам трясък. Един сух клон до мен се чупи и за миг отделям очи от небето. После отново поглеждам към птиците, но…
Виждам само една.
Виждал ли си как летят светулките. Никога по две. Винаги по една, но в полета им, онова хипнотизиращо премигване на фенерчето, носи летежа на две светулки в една в торбичка от светлина. Светулката просветва, носейки огънчето на другата в себе си. От топлината му премигва точно в момента в който от две се сливат в една. Това е единствения полет, за две души с едно тяло. И не им се налага нито да се търсят, нито да се разделят. Не си тежат. Просто едната носи другата докато втората поддържа огънчето на душата им.
Вчера видях светулка. Беше една. Излъга всички узрели череши, но мен — не. Зная, че светулките никога не са сами, защото в едно огънче има две души.
Видях ги как се издигат. Бяха решили този път да сменят посоката, която следваха цял живот. Цял живот летяха от север на юг и от юг на север, а сега решиха да полетят нагоре. Не знаеха там какво има, но просто се издигнаха. Чувах плясъка на крилете им и пронизителната радостна песен от летежа нагоре и само нагоре. После песента се превърна в писък, защото въздуха стана толкова рядък, че дъх не им оставаше. Затова пък замаха на крилете ставаше все по-силен и по-силен. Колко красиви бяха. Летяха без звук да отронят. Само движението на въздуха се долавяше някъде горе. Като ги гледах разбрах, че песента се учи малко по малко, а това да летиш, се учи наведнъж.
Летенето е устрема на сърцето към очите. Не само, че се учи наведнъж. Така се ражда. Разкършващи меките си подкрилия птиците политат с махове, които довеждат ударите на сърцата им до позива за вселена в очите. Ето така се пълнят очи. Ето така се лети. С цялата вселена събрана в едно разперване на крилата. Без излишни повторения и махове. Просто политане. Беззвучно. Безпосочно. Безпрепятствено. Антигравитационно. Това го умеят само птиците. Знаеш ли, че и ние сме били като тях, ала сме се разптичили. Човките ни са закърнели. Проговорили сме. А летенето…
Умея го още. Да полетим…
Най-големите птици тук бяха гарваните. Толкова големи и толкова тежки, че имах усещането, че ако сега не отлетят, няма да го направят никога. Дървото изнемогваше под тяхната тежест, под тежеста на снега, под ниското небе, и сякаш се молеше „отлетете гарвани!“, но напротив. Те ставаха повече и повече, като че ли бяха решили да прекършат това дърво. При всяко ново кацане, то се огъваше, огъваше и тънкото му стъбло пращеше неистово. Виждах първият гарван. Явно негова беше идеята. Той дори беше забравил да потрепва от време на време с крила, сякаш беше замръзнал, но беше ли. Тогава той ме видя. Погледите ни се срещнаха и разбрах какво си мисли. Ако сега той разпери крила, всички ще го последват. Разбрах още, че не иска това. И още нещо разбрах. Той ми го каза: „твоето желание е като уплашена птица, ако сега не отлети, няма да го направи никога“.
Когато гарваните отлетяха един след друг, дървото си отдъхна. Остана само онзи гарван. Той отново не се опитваше да потрепва с криле, сякаш беше замръзнал. И наистина беше.
Той, Синигера, живееше далече от морето. Тя, Чайката, живееше в линията на хоризонта му. Той никога не я беше виждал, нито пък чувал. За нея му разказваше Вятъра, който се беше крил и шушнал в перата и и я познаваше отблизо. Синигера я обичаше само от думите му. Така я обичаше, че песента му беше най-тъжната музика. Тя пък беше чувала за него от пръските на вълните, които Вятъра вдигаше на ръце до устните си и им шепнеше, разказваше за глътчицата на Синигера, за песента му, за дясното му крило с пет различни пера. Чайката го заобича без да го е виждала, без да е чувала песента му. Заобича го. И тя не разбра как. „Никога няма да се видите… никога…“ — шепнеше вятъра в белия пух на Чайката и в жълтото по гушката на Синигера. На него пращаше пудра от перцата и, а на нея довяваше последната нежна нота от тъжната му песен.
Когато видях чайката тя още вървеше с наведена към земята глава. Търсеше нотния лист на Синигера, а той все още се прибираше сам в пустото си гнездо. Всъщност той дори не забелязваше, че е пусто. Кацаше на ръба му и пееше. Пееше така, че разплакваше лъковете на щурците, зрънцата на мравките, торните топки на бръмбарите и тук-там някой човек…
Един ден ще се превърна на гарван, ще взема синигера на крилото си и ще го долетя при нея.
Не може да има чайка, която да иска да бъде прегърната и синигер, който иска да прегръща и да останат непрегърнати.
Не може.
Днес лястовиците започнаха да строят гнезда. Чакаха да омекне земята от дъжда и запретнаха човки над калните локви. Правеха си свят от кал. Свои си лястовичен свят. Сами си го ваеха. Не чакаха Него. Отвътре го застилаха с перушинки от своите си телца. Не теглеха чергата Друга. Изцапаха си човчиците, но не и крилете. Те, крилете, бяха само за летене. Не като ръцете — хем за галене, хем за убиване. Цвърчаха от радост и ако случайно се случеше да объркат своето гнездо с друго, слагаха кал и на другото. Едно летене по-малко за другите. О, а те умееха да летят.
Привечер лястовиците бяха уморени. Някакъв сънен ритъм завладя крилата им. В полупостроените гнезда нямаше място за всички. Тогава започна очовечаването им. Гневните писъци разбудиха другите притихнали птици. Изведнъж стана важно кой къде и колко пъти е прелетял. Забучаха лястовичи звънчета. Капчица кръв се стече по бялото коремче на една от по малките птици. Мисълта за полета остана някъде в топлото на деня. Лястовиците деляха гнездата си. По човешки. Забравили, че умеят да летят.
Песните на щурците и жетварките се усукват в тишината на изсипващата се нощ. Класовете прилягат на една страна. По някакво тайно споразумение не докосват осилчетата си настръхнали от слънчевия допир през деня. Мака, в средата на нивата, навлиза в напреднала възраст, а още не беше ухажвал жена. Така му се иска тази нощ да докосне финият мъх върху горната устна на една лайкучка, която люшка съблазнително белите си ръце толкова близо до него. Подлудяват го тия движения на пръстите, дланите и голите рамене. Влакънцата му се изпълват със сок и търсят спокойствието си в хладния нощен въздух.
Безсънен, и тази нощ, Мака гледа тъжно полето. Приближава нещо — пулсираща на равни интервали падаща звезда. Бляс. Бляс. Бляс. Усети, че се случва. По стъблото му хукна вчерашен сок и стана младо. Ококори се. Защо идва толкова късно тази звезда. Червеното му вече моравее. Господи, тя го наближава, но светлинката и замира. Не, не, не е звезда. Светулка е. Усеща как босите и краченца прикацат по ветрилото на плодника му. Изпъва се колкото може повече, така по мъжки.
„Извинете, имате ли огънче.“
Пианисимото в гласа и му носи някакъв треп. Огънче… О, огънче. Има. Имаше. Точно преди ден. Преди два.
Червеното му настръхна толкова, че мъхчетата по стъблото му завибрираха от червенината. Заусукваха се с поредния повей на вятъра и изправиха всички гънчици по посока на сокотока. Мака се вирна. Огледа се над всички други треви, стисна в шепите на цвета си мекото коремче на светулката и се разгоря. Разгоря се като книжен фенер на залез. Слънце. Пробляс. Пробляс. Пътеводител сред галактиката от ечемичените класове. Присвива се от болка, когато ветрилото му опустява. Венчелистчетата захрущяват от мъка, отпускат се назад. Чува се само как, все още нектарени, пропукват възелчетата в дъното им. Ветрилото осамотява. Оглежда с черното си оченце за Търсещата огънче.
Високо над него, по лилавото на небето, безогнени, жълти и бели, лъскат ей такива големи летни вечерни звезди.
Ранна есенна утрин. Мъгла е обвила младото, за първи път родило лозе. От двете страни на реда вървят две момичета и си шушукат. От време на време спират и подхващат малки гроздове. Тогава листата зашумоляват и шушукането се превръща в шепот от листа и от думи. Заслушвам се, но мъглата е попила в ситните си капчици това нежно ромолене и сега тъче ли тъче вълма от бяла пяна, в която остават увити звуците. Млади момичета берат младо лозе. Стъпките им не се чуват, а гласовете им се сливат и чезнат в младата сладост на зърната.
Зърната се наливат. Наливат сладостта си от пръстите на момичетата, от шепота на вятъра в пазвите им, от стъпките покрай напуканите лози. Чуват се само тихите въздишки по кожиците на зърната и от толкова въздишане се пукат. Сладостта потича по облото им и покапва медена по земята, точно там, където момичетата са стъпили преди малко. Колко сладост в стъпките и колко пропуснати въздишки. Сладостта от гласовете на отминалите момичета и тази на зърната се слива в една бистра слънчева капка и се отронва тихо, като въздишка.
Днес цъфтят паяжините. Този цъфтеж е само един следобед в годината. В най-студената октомврийска сутрин те се късат с безшумен пукот, натежали от първата есенна слана. До обяд изсъхват, а след обяд почват да цъфтят. Тръгват на прелет. Носят се из въздуха. Разнищват се. Пак се събират по върховете на дърветата. Разказват се една на друга. Блестят на яркото слънце. Танцуват. Дори птиците са спрели да летят.
Седя и ги гледам. Искам да хукна и да се увия в тях, да усетя миризмата на отиващото си лято, на отиващата си болка.
Паяжини на вятъра. Те правят видими пръстите на вятъра, нежни, сребристи, меки, прозрачни. Бавно.
На къде са тръгнали. Накъде.
Припукват паяжините безшумно като единични изстрели от цевите на вятъра. Колко тънки са нишките им, а колко здраво се държат в лятото. Сега, точно сега, в края на жегите, предвкусили необичайната влага във въздуха, натежали от ситните капчици медена роса, те наедряват в шепите си и припуват, откъсвайки нишките на копринените си блузи от гърдите на дърветата. Нощен паяжинен цъфтеж. Шум от разпукване. Вдигам очи и виждам как вятъра с нежните си пръсти докосва едва едва струните им, сякаш свири на арфа, а те…
О, те въздъхват тихо тихо и разцъфват. После тръгват на някъде, безвъпросително, просто тръгват, и нито една не поглежда назад, защото когато цъфтят паяжините го правят без съмнения.
Тази сутрин, след нощния дъжд, въздуха беше пълен със ситни капчици, които объркано се рееха, без да знаят кое е горе и кое долу. Точно в този момент дъщеря ми си затвори чадърчето и обяви категорично, че не вали. После се затича и когато се върна при мен дългите и мигли искряха от тези ситни капчици, които до преди малко не знаеха кое е горе и кое долу. Бяха се примиглили за миг на най-радостното място между горе и долу.
Във всяка следваща сутрин, очаквайки реенето на нощния дъжд ситните капчици още светлеят в очите ми. Притварям клепки. Изцеждам всяка вътрешна влага от душата с и завалява. Ти чакаш този сутрешен дъжд, дъжд от обич, капчици, за които няма значение горе и долу. Те се реят по нишките от теб до мен, от мен до теб и само за миг спират в нечии мигли, приводнени, притаени, търсейки мястото на оставане. За радостеене.
Тази година стария щъркел не замина на Юг. Беше прекалено стар и немощен вече. Видях го да скита тези дни сред есенното поле. Търсеше си място, където да умре. Знаете ли, че щъркелите танцуват пред смъртта на място, което сами са избрали.
Вчера пак видях щъркела, беше застанал на прага на едни стар, изоставен трактор — Щъркел в Трактор, Меко в Твърдо, Пролет в Зима, Голямо в Малко. Чувах последните потраквания на клюна му, сякаш той и трактора въздишаха от нещо, чрез нещо, което не можеха да носят вече. Щъркела и Трактора бяха избрали да умрат заедно — на Браздата.
Колко щъркели са оставали тук, колко от тях са посрещали пролетите, които ние сме пропуснали да забележим. Колко пъти питаме. Колко. Те не питат, нито искат да знаят. Остаряват неусетно прелитайки до дома си стотици пъти и не помнят количества. Изтракват любовните си клюнопесни над високите покриви и решават да умрат тук, до старите трактори, до топлите комини, до детските писъци „щъркел, щъркел…“
Щъркелите знаят какво е Дом. Те прибират всяка есен обувките си на друго място, а в тук, в дома си, разперват пясъчни мандали за последната си треба.
Треба за живот.
Днес видях полето. Видях го разкъсано на чернобели шарки. Тези шарки бяха толкова черни колкото трябваше и толкова бели колкото трябваше. Колкото слънце, толкова черно. Колкото мраз, толкова бяло. Ето, такава нужда е имало полето и такава чернобяла черга беше си постлало. Това ми напомни за една мисъл: „Приемете всичко, което дойде втъкано в шарките на съдбата ви, защото какво би отговаряло по точно на нуждите ви.“
В гардеробите на душите ни няма високо и ниско, тихо и силно, вдишване и издишване. По пътеките им са постлани чернобелите черги от полето и ние можем само да пречупим светлината им в очите си. Слънцето в нас е независимо от тъмното, защото под расото му винаги е тъмно и то самото може да е тъмно. Чернобялото е такова, защото ние така го виждаме — отражение на съществуващото през несъвършените ни човешки очи.
Иначе няма съдба. Шарките в чергите са нашите желания. Нивите знаят най добре.
Долу
Хармониката на малкия просяк —
плясък на гълъб,
в плясъка пясък на сипчици
просяка рони трохи
На пътя
Цвете в стария чайник израснало,
колко са високо цветовете му,
далече от кипящото време
Един слънчоглед сред зеленото жито
ококорен, с предчувствие за кърмило
близо до аромата, слънцето в хляба
Горе
На върха мъглици се събират,
за да се разкажат
приказки като езици в пазви
да гърдите се опират
Вътре
Колко кал по обувките,
колко радост във мен.
Когато си радостен
дали си чист.
Към теб
На сълзата не й трябва усилие, за да излезе, да прелее, тя е отвъд стремежа, тя е спряла на пътя от сърцето към очите, от този така къс и нанагорен път се вижда колко далече сме стигнали…
Най-трудно се плаче със затворени очи, но птиците рядко заспиват — затова плачат по-често от хората; а и сърцата им са по-раними.
„Има птичи пътища,
но дири по небето
няма.“
една птица разкъса със смях
бялата ивица на върха,
прокара си път
из тревата
със крясък,
засука се във шумяща вода…
по дирята и посипва се пясък
Да.
Пиша това, което не може да бъде написано. Казват, че в библията всичко е написано, но дали. Има неща за които няма думи. Думите там просто не са завързали и никога няма да дадат плод, но все пак има нещо, което трябва да бъде Изразено, не чрез думи, не чрез действия, не чрез някаква форма, а просто така. Трябва да остане. Трябва да оживее. Да преживее. Да премине през нашия свят. Да, но как след като не може да се напише, да добие израз. Как без форма да достигне до формата. Ето, това искам да опиша, да напиша, но не зная как. Имам само готовността, само усещането, идеята, но не зная как да и дам израз, защото това, за което искам да разкажа, не може да бъде изразено. Тогава… тогава какво всъщност искам.
Искам да хвана небето, но то е само една илюзия. Излиза, че това което искам е само представа за това, което е.
Излиза, че това което искам, и аз, който искам, сме едно и също нещо.
Небето може да се опише, но там то вече не е небе. Аз мога да стигна небето, но то вече няма да е небе. Когато разказвам за себе си вече не съм същия, а разказваното е едно достигнато и неразпознато небе. Тогава къде е смисъла на този разказ. Ето защо реших да разказвам с много малко думи, после малко по малко. След като ги отгледам ще ги пусна да си тръгнат. Да, това реших да направя, защото мисля, че след като те си тръгнат ще са ми оставили много място. Там някъде, от където идват и където са били, една Празнота, където ще намеря илюзията за себе си, свързваща ме с илюзията за всичко останало. Ако има всичко останало.
Благодаря Ти, че събираш и се грижиш за моите думи, когато те като подивели коне се втурват към пропастта на вчерашни и днешни присъствия и им даваш подслон, защото сега е време да ги оставя да се скитат и да остана Сам, ако има нещо такова като Сам. Не зная. Онази Празнота ще покаже.
Отглеждам си аромати всеки ден. И думи си отглеждам, а после ги раждам, нали съм жена. Прегризвам пъпната им връв, хапя човката си от желание да ги погаля, а те ме гъделичкат под езика боси и нежни. Молят раждането си на върха на езика, нанизвам ги, пея им. Люлея ги на птичите си гърди, кърмя ги ден-два с пот и отпускам юздите. Те хукват точно като коне, като диви коне. Търсят си простора не на онова небе, което е само небе, а на това което може да понесе плясъка на копитата им. Небето, както казваш, не е небе и конете тичащи по него не са коне. Толкова е просто за разбиране, че не може да се разбере. Това искам да опиша, но не мога да използвам малко думи, защото хората, които са хора, не виждат нашето небе. Търсят по него слънцето, луната и звездите, но никога птицеконете. Когато напишем, че луната е гола или облака я завива човешките умове, онези, раждат Буквалното. Не разбират плясъка на копитата. Разказваме се. Изглеждаме безсмислени. Думите ни сякаш са навързани на възли. Тогава става така, че Ние и Това, което искаме сме Едно и също нещо. Несъщи сме. Нямаме разплитане. Така ни усещат другите, като Празнота. За нас е Пълнота. В човешкото празно за нас се раждат смисъла и неговото ухание. Подушваме истината и усещаме аромата на слънцето. Знаем, че лъчите му са пухкави или окосмени в според настроението му. Дори знаем, че в пазвата на цветята можем да съхраним дъха си до утре, когато няма да го имаме и само едно вдишване на прашец ще ни върне към светлото. Сигурно сме луди. За такива ни мислят нормалните. Така ни виждат — вълци, вирнали нос към влагата на въздуха, птици които се реят с помощта на един-единствен полъх. Това сме ние. Усещаме аромати с кожата. Виждаме чувствата с пръстите. Опитваме вкуса с поглед. Затова изглеждаме като илюзии, като несъществуващи неща. Това, че минаваме над дъгата, след като сме уловили и нагънали небето, за да се качим по стълбата му е непонятно за умните, интелигентните, висшите. Те имат едно небе. Нашето всеки ден е с различен цвят. И всеки ден по него препускат и пляскат с копита потните ни думи.
Днес е бяло, защото те дописах.
Бог създаде човек от кал по свой образ и подобие за няколко дни — колко липсващи парченца от глината.
После човек създаде Бог за цял един живот „по памет“ и „от сърце“ с тези липсващи парченца.