П. Г. Удхаус
Стрихнин в супата… и много други истории
Най-доброто от П. Г. Удхаус

Джийвс постъпва при мен

По въпроса за Джийвс — моя личен прислужник, както знаете — становищата са крайно различни. Не са малко привържениците на мнението, че съм прекалено зависим от него. Леля ми Агата дори стигна дотам да го нарече мой душеприказчик. Аз пък ще ви кажа: защо не? В края на краищата Джийвс е гений. От якичката нагоре няма равен на себе си. Горе-долу една седмица след като постъпи при мен, аз се отказах от всякакви опити да се грижа сам за делата си. Това стана преди пет-шест години, веднага след умопомрачителната история с Флорънс Крей, ръкописа на чичо Уилоуби и малкия прилежен скаут Едуин.

Всичко започна всъщност след завръщането ми в Ийзби — имението на чичо Уилоуби в графство Шръпшир. Гостувах му както всяко лято, но след около една седмица ми се наложи да прекъсна престоя си и да отскоча до Лондон да си наема нов прислужник. Бях открил, че Медоус (прислужникът, когото бях взел със себе си в чичовото имение) ми краде копринените чорапи — посегателство, което никой уважаващ себе си джентълмен не може да понесе равнодушно. Тъй като междувременно се оказа, че е награбил и допълнителна несметна плячка от дома на чичо, трябваше, макар и неохотно, да се разделя с нещастника и да се обадя в агенцията за наемен труд в Лондон да изрови нов екземпляр и да ми го изпрати на оглед. Та те, значи, ми изпратиха Джийвс.

Никога няма да забравя утрото, когато ми се яви за първи път. По някакво стечение на обстоятелствата предната вечер бях участвал във възвесела сбирка в тесен дружески кръг, в резултат на което се чувствах крайно раздрусай. На всичкото отгоре правех геройски опити да прочета книгата, която Флорънс ми бе натикала в ръцете. Тя също гостуваше на чичо ми в Ийзби и два-три дни преди тук описваните събития се бяхме сгодили. Към края на текущата седмица трябваше да се завърна в имението и знаех, че тя ще очаква да съм прочел книгата от кора до кора. Понеже, виждате ли, пращеше от желание да издигне интелектуалното ми равнище на висотата на своето собствено. Притежаваше фантастичен профил, но за жалост бе фрашкана до пръсване с пресериозни цели и похвални намерения. Най-точна представа ще добиете, като ви цитирам заглавието на четивото, с което бях принуден да се боря: „Типове етични теории“. Още щом го отворих наслуки, попаднах на следния пасаж: „Постулатът или обикновеното проумяване, свързано с речта, е детерминирано коекстензивно предвид задълженията, които поема спрямо социалния организъм, чийто инструмент е езикът и на чиито цели той се опитва да служи.“

Нито за миг не се усъмних в истинността на това твърдение, но съгласете се, че то едва ли е най-подходящото четиво за млад мъж с, меко казано, рохка сутрешна глава.

Тъкмо полагах усилия да вникна в това съдържателно и несъмнено поучително томче, когато на вратата се позвъни. Свлякох се от дивана и със сетни сили допълзях дотам. На прага стоеше тъмнокос тип с крайно почтен и почтителен вид.

— Изпраща ме агенцията, сър — заяви той. — Доколкото разбрах, нуждаете се от личен прислужник.

Точно тогава предпочитах гробар, но все пак му казах да заповяда и той се плъзна вътре безшумно като здравословен морски бриз. Това ме разтърси. Медоус беше дюстабанлия и се движеше като разбесняло се стадо слонове. А този сякаш нямаше крака, а въздушни възглавници. Казвам ви — направо се стече вътре. Сериозното му лице изразяваше почтително съчувствие, сякаш му бе пределно ясно какво значи да си празнувал нощес с момчетата.

— Извинете, сър — изгука нежно и изчезна.

Чух го да шава из кухнята и след още няколко секунди се върна при мен с чаша върху поднос.

— Бихте ли изпили това, сър? — попита с глас на придворен лекар, подаващ ободрителна напитка на поразклатил здравето си принц. — Рецептата е моя. Цветът е от доматения сок, суровото яйце го прави хранителен, червеният пипер приятно го подлютява. Много джентълмени са ми казвали, че го намират за изключително освежителен след изнурителна нощ.

Бях готов да се вкопча във всяка сламка. Изгълтах съдържанието на един дъх и миг след това в главата ми избухна бомба, чийто пожар бавно се придвижи по хранопровода, но след още миг всичко неочаквано си дойде на мястото. С изненада установих, че слънцето греело, а птичките пеели. Накратко казано, отново бях осенен от надежда.

— Нает си! — извиках веднага щом си възвърнах дар-словото.

От пръв поглед ми стана ясно, че е момък на място и че такъв като него трябва да има във всеки дом.

— Благодаря ви, сър. Казвам се Джийвс.

— Можеш ли да постъпиш веднага?

— Незабавно, сър.

— Защото вдругиден заминавам за Ийзби.

— Много добре, сър. — Той погледна през рамото ми към портрета, окачен над камината. — Художникът е постигнал чудесна прилика с лейди Флорънс Крей, сър. От две години не съм виждал милейди. Служих известно време като личен прислужник на лорд Уърпълсдън. Подадох си оставката, тъй като не можех да понеса навика на милорд да се явява на вечеря с официални панталони и ловджийско сако.

Ексцентричните привички на дъртия и без това ми бяха добре известни. Въпросният лорд Уърпълсдън е таткото на Флорънс. Той е същият, дето няколко години по-късно слязъл веднъж за закуска, повдигнал похлупака на първото изпречило се през погледа му блюдо, извикал „Яйца! Цял живот ли ще ям яйца!“ — и начаса отпрашил за Франция. Повече не се завърна в лоното на семейството си. Не че лоното има нещо против — преобладава мнението, че му е излязъл късметът.

Познавам семейството от дете и трябва да призная, че само като зърнех дъртия и гащите ми се разтреперваха. Времето, дето уж лекувало всички рани, така и не съумя да заличи от паметта ми спомена за деня, когато той ме спипа — петнайсетгодишен юноша — да пуша в конюшнята една от любимите му пури. Погна ме с ловджийския камшик тъкмо когато бях стигнал до извода, че имам неотложна нужда от отдих и пълно усамотение, и ме преследва цяла миля по неравен и труден терен. Ако нещо помрачаваше чудната радост от годежа ми за Флорънс, това бе именно фактът, че се бе метнала до голяма степен на татко си и човек никога не можеше да предвиди кога именно ще й избие чивията. Но профилът й, повтарям, нямаше равен на себе си.

— Аз съм сгоден за лейди Флорънс, Джийвс — осведомих новонаетия си персонал.

— Нима, сър?

Знаете ли, имаше нещо в интонацията му… Уж всичко й беше наред, а все пак се усещаше липса на бодрост и жизнерадост. И по някакъв начин успя да ме остави с впечатлението, че не припада от възхита по Флорънс. Е, това в края на краищата слабо ме засягаше. Предположих, че докато е обслужвал стария Уърпълсдън, тя по някакъв начин го е настъпила по мазола. Флорънс беше чудесно момиче, погледнато отстрани, с ненадминати външни данни, но беше склонна да се отнася властно с обслужващия персонал.

На вратата отново се позвъни. Джийвс се оттече да отвори и се върна с телеграма в ръка.

„Ела веднага. Крайно спешно. Хвани първия влак. Флорънс.“

— Странно — промърморих аз.

— Моля, сър?

— Не, нищо.

Това вече ви дава ясна представа колко слабо познавах тогава Джийвс, та не обсъдих обстойно с него проблема. Днес и през ум не би ми минало да прочета някоя странна телеграма, без да му поискам мнението. А тази беше от странна по-странна. В края на краищата Флорънс много добре знаеше, че след един ден аз така или иначе се връщах в Ийзби. Защо тогава ме викаше по спешност? Нещо трябва да се бе случило, естествено. Но така и не можах да се досетя какво по дяволите.

— Джийвс, още днес следобед отпътуваме за Ийзби. Ще се справиш ли?

— Разбира се, сър.

— Ще успееш ли да стегнеш багажа и всичко останало?

— Без затруднение, сър. С кой костюм ще пътувате?

— С този.

Бях нахлузил един ведър кариран костюм, към който бях силно привързан. Дори мога да призная, че направо му се възхищавах. Е, не беше изключено при първа среща да ви се стори малко… внезапен, но свикнеше ли окото с цветовата гама, то незабавно проумяваше, че костюмът е жесток. Момчетата в клуба, а и не само в „Търтеите“, открито и без задръжки му се любуваха.

— Много добре, сър.

Отново онази особена нотка в гласа му. Само в начина, по който произнесе тези три нищо и никакви думички. Костюмът не му харесваше. Стегнах се, за да му се наложа. Нещо ми подсказа, че ако не си държа очите отворени на четири, ако не го смачкам в зародиша, той в най-скоро време ще започне да прави с мен каквото си поиска. Имаше вид на много решителен мъж.

По дяволите, нямах намерение да понеса подобно отношение. Прекалено много мои приятели се бяха превърнали в роби на личните си прислужници. Още ми пари споменът за горкия стар Обри Фотъргил, който наскоро ми разправи в клуба със сълзи на очи, горкото момче, как бил принуден да се откаже от любимите си кафяви обувки само защото Мийкин, неговият човек, не ги одобрявал. Тези хора трябва да ги държиш изкъсо. Наложително е да овладееш изпитания стар метод с желязната ръка в кадифена ръкавица. Я си им подал онова там, как му беше името, и те вече са налапали не знам си какво и искат още.

— Не ти ли допада костюмът ми, Джийвс? — попитах хладно.

— О, да, сър.

— Кажи де, какво не ти харесва в него?

— Много хубав костюм, сър.

— Какво му има? Кажи най-сетне!

— Ако ми позволите да изразя едно предположение, сър, малко по-убит кафяв или сив костюм с дискретна нишка…

— Що за глупости!

— Много добре, сър.

— Не се чуваш какви ги плещиш, скъпи!

— Както кажете, сър.

Чувствах се като човек, стъпил където трябва да е последното стъпало, само че не е. Бях настроен предизвикателно, а нямаше кого да предизвикам.

— Добре тогава — заключих.

— Да, сър.

И той отиде да си донесе багажа, докато аз се задълбочих отново в „Типове етични теории“ и си опитах късмета с една глава, разглеждаща „Идеопсихологичните етики“.

 

През по-голямата част от пътуването онзи следобед се чудех какво ли е станало в Ийзби. Просто не виждах какво толкова може да се случи. Ийзби съвсем не беше от онези провинциални имения, увековечени в множество романи, посветени на висшето общество, където примамват млади момичета да играят комар и им обират и последното бижу. Компанията, която оставих, се състоеше изцяло от уважаващи закона почтени люде като моя милост.

Освен това чичо ми никога не би допуснал подобни безобразия в къщата си. Той беше надуто, педантично старче, което си гледаше спокойствието. Тъкмо дописваше историята на нашия род или нещо такова, на което се бе отдал през последната година, и почти не показваше нос от кабинета си. Беше нагледен пример за хорските твърдения, че е за предпочитане да си отживееш, докато си млад. Чувал бях, че на младини чичо Уилоуби бил голям бонвиван и нехранимайко, но ако го погледне човек на какво мяза сега, и през ум не би му минало подобно нещо.

Когато стигнах къщата, икономът Оукшот ме осведоми, че Флорънс си е в стаята и надзирава прислужничката си, която опаковала багажа. Вечерта имало бал в съседно на Ийзби имение и тя заедно с някои от гостите на чичо заминавала натам за няколко дни. Оукшот ми предаде също, че бил инструктиран от нея да я уведоми веднага щом пристигна, затова отидох да я чакам в пушалнята. Тя не се бави много и един поглед ми беше достатъчен, за да разбера колко е разтревожена, дори притеснена. Очите й се бяха поизцъклили и видът й изобщо беше… какво да ви кажа.

— Скъпа! — провикнах се аз и понечих да я прегърна, както му е редът, но тя ловко отскочи встрани като състезател категория „петел“.

— Недей.

— Какво става?

— Какво ли не става! Бърти, спомняш ли си, че преди да тръгнеш ме помоли да правя, да струвам, но да впечатля благоприятно чичо ти?

— Да.

Смисълът на това мое искане беше, че тъй като по онова време бях донякъде зависим от чичо Уилоуби, нямаше начин да се оженя без благословията му. И макар че той едва ли щеше да има нещо против Флорънс, тъй като познаваше баща й от времето, когато двамата са следвали в Оксфорд, не желаех да рискувам, та я помолих да се поумилква на стареца.

— И ти подчерта — продължи тя, — че ще остане особено доволен, ако го помоля да ми прочете откъси от семейната история, която пише, нали така?

— Защо, не му ли стана приятно?

— Напротив, беше очарован. Вчера следобед сложи последната точка на ръкописа и снощи ми го изчете от край до край. Никога не съм изживявала такъв шок! Книгата е направо скандална! Ужасна! Невъзможна!

— Ама чакай, родът ни не е чак толкова…

— Това изобщо не е семейна история. Чичо ти е написал мемоарите си. Озаглавил ги е „Спомени от един дълъг живот“.

Взех да загрявам. Както вече споменах, на младини чичо Уилоуби е наподобявал стрити люти чушки и затова не изпитах съмнение, че едно подробно описание на дългия му живот би дало твърде смрадлив резултат.

— Ако дори само половината от написаното е вярно — продължи Флорънс, — младежките години на чичо ти са били едно безкрайно безобразие. Още в началото на четенето нагази в една изключително скандална история за това как двамата с баща ми са били изритани през 1887 година от един мюзикхол.

— Защо?

— Отказвам да произнеса на глас причините!

Трябва да е било нещо възсолено. През 1887 година не са изхвърляли от мюзикхоловете за щяло и нещяло.

— При това чичо ти изрично подчертава, че преди да тръгнат да дирят развлечения, татко вече бил изпил три бутилки шампанско. Книгата гъмжи от подобни истории. Има и една рядко отблъскваща, в която главното действащо лице е лорд Емсуърт.

— Лорд Емсуърт? Нали нямаш предвид графа, дето живее в замъка „Бландингс“?

Графът е рядко почтено, макар и смотано старче, което по цял ден тормози градината си с една лопата и това е единственото му занимание, ако не се брои угояването на любимата му свиня.

— Същият. Това именно превръща книгата в заплаха за обществото. Праши от истории за хора, които днес са самата почтеност и гръбнакът на същото това общество и които, както по всичко личи, са се държали през осемдесетте години на миналия век по начин, който днес не е приемлив дори на борда на китобоен кораб. На всичкото отгоре чичо ти помни с възмутителни подробности всяка неблагопристойна постъпка на всеки свой съратник от времето, когато е бил двайсетгодишен. Има една случка със сър Стенли Джървис-Джървис в рошвилските градини, която ме потресе с безупречното описание на най-дребните гнусни детайли. Можеш ли да си представиш, че сър Стенли… Не нямам сили.

— Хайде, опитай!

— Не!

— На твое място не бих се притеснявал. Никой издател няма отпечата книгата му, щом е толкова скандална.

— Нищо подобно! Чичо ти ме уведоми самодоволно, че преговорите с издателска къща „Ригс и Балинджър“ са се увенчали с успех и утре им изпраща ръкописа, за да почнат да го печатат. Това издателство било специализирано точно по такива книги — то именно публикувало „Мемоарите за осемдесет интересни години“ на лейди Карнаби.

— Чел съм ги.

— Тогава ще ме разбереш, като ти кажа, че мемоарите на лейди Карнаби са напълно невинни в сравнение със спомените на твоя чичо. На всичкото отгоре баща ми фигурира дейно във всяка описана случка. Направо съм потресена от младежките му деяния!

— Какво ще правим тогава?

— Пътят на ръкописа трябва да бъде отрязан, преди да е стигнал „Ригс и Балинджър“.

Аз се оцъклих. Какъв спортен дух в това крехко момиче!

— И как възнамеряваш да го направиш? — наострих възхитени уши.

— Как ще го направя ли? Нали ти казах, че ръкописът ще замине с утрешната поща. А аз съм довечера на бала на Мъргатройдови и няма да се върна до понеделник. Така че ти ще свършиш тази работа. Затова ти бих телеграмата.

— Какво?!

Тя ме изгледа, както много я бива да гледа.

— Бърти, да не би да искаш да кажеш, че отказваш да ми помогнеш?

— Не, ама аз… такова!

— Работата е направо фасулска.

— Ами ако аз… все пак… то се знае, твоята дума за мен… всичко, каквото поискаш… но таквоз… сама знаеш…

— Добре ли те разбрах, че искаш да се ожениш за мен, Бърти?

— Да, разбира се, но все пак…

За миг ми заприлича на стария си баща.

— Никога няма да се омъжа за теб, ако тези „Спомени“ бъдат отпечатани!

— Но, Флорънс, миличка!

— Няма миличка! Можеш да разглеждаш поставената задача като рицарско изпитание. Ако си достатъчно изобретателен и храбър да доведеш делото до успешен завършек, ще го сметна за доказателство, че не си чак такова магаре, за каквото те имат всички. Ако обаче се провалиш, значи, леля ти Агата е имала основания да те нарече „безмозъчен плазмодий“ и настойчиво да ме моли да не си свързвам съдбата с теб. Няма нищо по-просто от това да задигнеш ръкописа. Трябва ти само капка решителност.

— Ами ако чичо ме спипа на местопрестъплението? Ще ми отреже веднага стипендията.

— Щом държиш на парите повече, отколкото на мен…

— Не, не! Как можеш…

— Тогава, значи, се разбрахме. Пакетът с ръкописа ще бъде оставен, както винаги, на масата до входната врата, за да бъде отнесен от Оукшот на пощата заедно с писмата и другите пратки. От теб се иска само да се пресегнеш, да го вземеш оттам и да го унищожиш. Чичо ти ще помисли, че се е изгубил по пощата.

Тутакси прозрях, че планът й е съшит с бели конци.

— Че какво му пречи да изпрати втория екземпляр?

— Втори екземпляр няма. Спомените още не са преписани на машина. Изпраща им ги както са на ръка.

— Нищо не му пречи още веднъж да ги напише.

— Че откъде толкова сили?

— Да, ама…

— Ако смяташ да ми противоречиш с все по-малоумни възражения…

— Аз просто изтъквам логични доводи.

— Тогава престани! За последен път те питам — ще ми направиш ли тази елементарна услуга?

Този начин да се формулира въпросът ми подсказа поредната идея.

— А защо не накараш Едуин? По този начин всичко ще си остане в рамките на вашето семейство, нали ме разбираш? Освен това детето ще е тъй поласкано…

Хрумването ми беше страхотно. Едуин е малкият й брат, който си прекарваше лятната ваканция в Ийзби. В лицето прилича на пор и откак се е родил, изпитвам към него само силна неприязън. Впрочем, като става дума за спомени и мемоари, се сетих, че именно невръстният Едуин собственоръчно доведе баща си преди девет години в конюшнята, където си пушех преспокойно пурата. Сега беше четиринайсетгодишен и тъкмо се бе записал в редиците на младите скаути. Тъй като беше безкрайно добросъвестен, приемаше скаутските си задължения съвсем буквално и несериозно. Поради тази причина пребиваваше в състояние на постоянна възбуда, тъй като не смогваше да навакса с добрите дела, които бе длъжен да върши ежедневно според предписанията скаутските закони. Колкото и да се напъваше, все изоставаше, така че вечно се мотаеше из хорските крака и настървено се опитваше да настигне самия себе си. В резултат на това Ийзби с шеметна скорост се превръщаше в същински ад за хора и животни.

Ала гениалното ми хрумване изобщо не допадна на Флорънс.

— Нямам такива намерения, Бърти. Как не можеш да оцениш комплимента, който ти правя, като ти доверявам такава отговорна задача!

— Абе, не че не го оценявам, но Едуин го бива за тази работа къде-къде повече от мен. Тези бой-скаути са тренирани да се преборват с всякакви препятствия. Умеят да пълзят, да дебнат и изобщо…

— Бърти, за последен път те питам — ще ми направиш ли тази нищожна услуга, или не? Ако не — направо си го кажи и да сложим край на този фарс, на тези твои преструвки, че даваш пет пари за мен!

— Ама скъпа, аз те обичам най-предано!

— В такъв случай ще…

— Е, добре. Добре, добре, добре.

И се затътрих навън да обмисля тъй създалото се положение. В коридора срещнах Джийвс.

— Извинете, сър. Опитвах се да ви открия.

— Какво има?

— Сметнах за свой дълг да ви уведомя, че някой е намазал с черна боя кафявите ви всекидневни обувки.

— Какво?! Кой? Защо?

— Не съм в състояние да отговоря, сър.

— Непоправимо ли е?

— Да, сър.

— По дяволите!

— Много добре, сър.

 

Оттогава винаги недоумявам как убийците съумяват да се поддържат във форма, докато обмислят поредното си престъпление. Задачата, която ми предстоеше, бе далеч по-проста, ала мисълта за нея ме скапа до такава степен през последвалата безсънна нощ, че на другия ден бях една развалина и нищо повече. Тъмни кръгове под очите и всичко останало. Наложи се да звънна на Джийвс да забърка още една чаша от душеспасителното питие.

След закуска се чувствах като джебчия на гаров перон. Трябваше да вися в антрето, да чакам чичо да изнесе пакета и да го сложи на масата, а той все не го изнасяше. Изобщо не помръдваше от кабинета си — явно нанасяше последните щрихи върху великото произведение и колкото повече мислех за предстоящото, толкова по-малко се очаровах. Шансовете да успея бяха приблизително едно към две и при мисълта какво ме очаква в случай на провал ми идеше отсега да си се завра в миша дупка. Чичо ми е, общо взето, добряк, но съм бил свидетел и на негови гневни изблици, така че не хранех никакви илюзии за мащабите, до които щеше да се развихри, в случай че ме спипа как офейквам с труда на неговия живот.

Наближаваше четири, когато най-сетне се появи на прага на кабинета си с пакет под мишница, сложи го на масата и пак се прибра вътре. Аз се спотайвах югоизточно от него зад едни рицарски доспехи. Изскочих оттам, грабнах ръкописа и хукнах нагоре да го крия. Нахълтах в стаята си като мустанг и за малко да си изкълча палеца на крака в онова младо говедо Едуин — бой-скаута. Беше издърпал едно от чекмеджетата на скрина и бърникаше из вратовръзките ми.

— Здрасти — поздрави ме той.

— Какво правиш тук?

— Подреждам ти стаята. Това е доброто ми дело за миналата събота.

— Миналата събота?

— Изоставам с пет дни. До снощи бяха шест, но междувременно ти лъснах обувките.

— Значи, ти си…

— Да. Видя ли ги? Ей така изведнъж се сетих. Бях тук и се оглеждах. Господин Бъркли спа в тази стая преди теб. Днес сутринта си тръгна. Надявах се да е забравил нещо, което да му изпратя. Често съм вършил добрите си дела по този начин.

— Каква утеха си ти за всички ни!

С всяка измината минута ми ставаше все по-ясно, че трябва да се отърва час по-скоро от гнусното хлапе. Криех пакета зад гърба си и според мен скаутът не го беше забелязал. Все пак изгарях от нетърпение да го пъхна в някое затънтено чекмедже на скрина, преди да е нахълтал чужд човек в стаята ми.

— Не се притеснявай, тук си е подредено — започнах аз.

— Обичам да разтребвам. Не се притеснявам, уверявам те.

— Но стаята е съвсем разтребена.

— Ще видиш аз как ще я лъсна!

Нещата вървяха от зле към по-зле. Не ми се искаше да убивам диването, но не виждах друг начин да се отърва от него. Натиснах педала на добрия стар мозък. Преданият пъпеш болезнено запулсира. Най-сетне нещо ме осени.

— Има едно добро дело, което е далеч за предпочитане. Виждаш ли онази кутия с пурите? Свали я долу в пушалнята и ми подрежи всички краища. Ако знаеш каква услуга ще ми направиш! Хайде, момко, изчезвай!

Той сякаш се усъмни в нещо, но все пак напусна неохотно леговището ми. Аз побързах да натикам вързопа в едно чекмедже, заключих го, прибрах ключето в джоба си и се почувствах като нов. Може да съм пън, но — дявол да го вземе! — все ме бива да надхитря едно хлапе с мутра на пор.

Слязох пак долу. Като минавах покрай пушалнята, отвътре надзърна не друг, а Едуин. Ако това дете наистина искаше да извърши едно добро дело, защо не се самоубиеше?

— Подрязвам ги — осведоми ме той.

— Режи, режи.

— Силно подрязани ли ги искаш, или слабо?

— Средно.

— Добре. Е, хайде, тогава, отивам да режа.

— Режи, режи.

И ние се разделихме.

 

Онези, дето разбират от тези работи — детективи и тям подобни, — ще ви кажат, че няма нищо по-трудно от това да се отървеш от трупа. Спомням си как като малък трябваше да наизустя едно стихотворение за някой си Юджин Арам^[1], който си беше отворил работа в това отношение. От самото стихотворение си спомням само:

Там-тарам-тарам-тарам!

Аз убих го, там-тарам!

 

Но много добре помня, че нещастникът прекарваше голяма част от драгоценното си време в опити да се отърве от трупа — ту го хвърляше в езера, ту го заравяше в дупки, ала той — трупът — пак му се изпречваше на пътя. Около един час след като напъхах ръкописа в скрина, си дадох сметка, се съм се озовал в положението на Юджин Арам.

Флорънс много небрежно, между другото, ми беше наредила да го унищожа, но замисли ли се човек конкретно… Как, по дяволите, да се отърва от огромен куп хартия в чужда къща посред лято? Не можех да поискам да запалят камината в моята стая, след като термометърът сочеше трийсет градуса на сянка. А не го ли изгоря, по какъв друг начин да го унищожа? Вестоносците на бойното поле изяждат посланията, за да не попаднат във вражески ръце, но на мен ми трябваше поне година, за да изям чичовия ръкопис.

Да си призная, съвсем се сащисах. Единствено ми оставаше да зарежа пакета в скрина и да се надявам, че всичко ще се размине.

Не знам дали ви се е случвало такова нещо, но ужасно е неприятно да ти тежи на съвестта някое престъпление. На свечеряване само при вида на онова чекмедже вече ми призляваше. Стоях като на тръни и когато чичо ми нахълта безшумно в пушалнята, както си седях там, и ме заговори, преди да се усетя, че е влязъл, счупих рекорда по висок скок от седнало положение.

През цялото време ме тормозеше мисълта кога той ще се плесне по челото и ще установи липсата. Надявах се да не заподозре нищо преди събота сутринта, когато сигурно щеше да очаква отговор от издателството, че е получило ръкописа. Ала още в петък вечерта старецът излезе от кабинета си тъкмо когато минавах по коридора и ме помоли да се отбия при него. Имаше необичайно разтревожен вид.

— Бърти — започна той с присъщия си високопарен и надут маниер, — случи се нещо от крайно обезпокоително естество. Както несъмнено ти е известно, вчера следобед изпратих на моите издатели, господата Ригс и Балинджър, ръкописа на книгата си. Трябваше да го получат днес сутринта. Не знам защо обаче бях разтревожен за безопасността на пакета и поради тази причина им се обадих преди малко да се осведомя как стоят нещата. За голям мой ужас те ме информираха, че не са получили ръкописа.

— Хм! Много странно.

— Определено си спомням, че го оставих на масата в антрето — тъкмо навреме, за да бъде отнесен в пощата. Има обаче нещо зловещо в цялата работа. Разговарях с Оукшот, който е пуснал писмата, и той изобщо не си спомня да е виждал моя ръкопис. Настойчиво твърди, че пакет не е имало.

— Това ми звучи направо странно.

— Бърти, да ти кажа ли какво подозирам?

— Какво?

— Подозрението ми несъмнено ще ти прозвучи неправдоподобно, но само то покрива донякъде известните нам факти. Склонен съм да допусна, че пакетът е бил откраднат!

— Ама чакай! Не е възможно!

— Момент! Изслушай ме докрай. Макар да не съм споменавал пред теб, какво впрочем и пред никой друг, през последните седмици от този дом изчезнаха някои предмети — едни ценни, други — не. Изводът, който неминуемо се натрапва, е, че сред нас живее клептоман. Особеното на клептоманията, както несъмнено ти е известно, е, че субектът не е способен да разграничава стойностната същност на предметите. Той с еднаква готовност задига както стар протрит балтон, така и пръстен с безценен диамант. Със същата настървеност би присвоил и строшена лула, и претъпкано с пари портмоне. Фактът, че моят ръкопис не представлява никаква ценност за външен човек, ме навежда убедително на мисълта, че…

— Чакай, чичо, задръж. Знам всичко за откраднатите вещи. Беше Медоус, моят прислужник. Спипах го, както прибираше в джоба си копринените ми чорапи. Направо на местопрестъплението.

Чичо бе страхотно впечатлен.

— Ти ме изумяваш, Бърти! Веднага го извикай да го разпитаме.

— Но него вече го няма! Изритах го още щом открих, че задига хорските чорапи. Нали затова ходих до Лондон — да си наема нов прислужник.

— В такъв случай, щом като въпросният Медоус не пребивава повече под моя покрив, той не може да е присвоил ръкописа. Цялата работа е една мистерия.

След тези думи и двамата потънахме в размисли. Чичо Уилоуби взе да шари напред-назад из стаята, за да покаже колко е озадачен, а аз запалих една цигара и започнах да се чувствам като един, за когото четох, че убил друг един и скрил трупа под масата в трапезария. После трябвало да бъде душата на компанията с трупа отдолу през цялото време, докато вечеряли. Гузната съвест така ме премаза, че не издържах, запалих втора цигара и излязох да се поразтъпча, белким се поуспокоя.

Беше типична кротка лятна вечер, когато от една миля разстояние се чува как някой охлюв пъшка трудолюбиво по стръмен клон. Слънцето потъваше зад хълмовете, комарите бръмчаха кръвопийски и всичко ухаеше разкошно, още повече че и росата бе паднала. Тъкмо взех да се съвземам, когато чух някой да споменава името ми.

— Искам да ви кажа нещо за Бърти.

Беше гнусният глас на невръстния трижди проклет Едуин! Отначало не можах да разбера откъде долита, но миг по-късно установих, че е от библиотеката. Неволно се бях озовал на няколко крачки от отворения й прозорец.

Често съм се чудил как го правят в книгите — онези, дето за секунда вършат неща, които отнемат поне десет минути. Но на мен наистина ми трябваше несъществена част от секундата, за да подскоча три метра нагоре, да захвърля цигарата, да изругая наум, да се гмурна в храсталака под прозореца и да се сгуша там с разперени уши. Нямаше и капка съмнение, че на хоризонта се задават черни облаци.

— Какво за Бърти?

Беше гласът на чичо Уилоуби.

— Бърти и вашият пакет. Чух преди малко какво му казахте. Според мен пакетът е у него.

Като ви кажа, че в мига, в който чух тези умопомрачителни слова, един твърде осезателен бръмбар падна от храста право във врата ми, а аз нямах сили да вдигна ръка да го размажа, ще ви стане ясно как съм се чувствал.

— Какво искаш да кажеш, момче? Бърти беше озадачен от изчезването на ръкописа не по-малко от самия мен.

— Ами вчера следобед бях в стаята му и вършех едно добро дело, когато той нахълта с някакъв пакет в ръце. Много добре го видях, макар че Бърти се опита да го скрие зад гърба си. После ме помоли да сляза долу да му подрежа пурите, а когато се появи след малко, не носеше нищо. Така че пакетът трябва да е в стаята му.

Доколкото съм чувал, тези проклети бой-скаути специално ги обучават да развиват своите наблюдателни и умозаключителни способности. Това, според мен, е необмислено и безотговорно действие, което води само до главоболия и неприятности.

— Звучи невероятно — отвърна чичо и думите му леко ме ободриха.

— Да претършувам ли стаята му? — предложи си услугите младото говедо. — Убеден съм, че пакетът е там.

— Но какви може да са подбудите му за подобна необяснима кражба? — не се предаваше благородният ми стар роднина.

— Сигурно е… клердиман… кландовер…

— Клептоман? Изключено!

— Може би поначало Бърти е бил този, който е задигал разни неща от къщата — предположи с надежда в гласа малкото зверче. — Нищо чудно да е като тези в книгите, дето свиват, каквото им падне.

— Не допускам, че Бърти би… свил нещо.

— Да, ама пакетът е в стаята му, сигурен съм. Сега ще ви кажа какво да направите. Ще заявите, че сте получили телеграма от господин Бъркли. В нея пише, че е забравил нещо в стаята. Той нали спа там. Ще кажете, че искате да проверите дали не е някъде из чекмеджетата.

— Би било възможно. Аз…

Не изчаках да послушам края. Земята ми пареше под нозете. Измъкнах се иззад храста, изкачих с два скока стълбите и се метнах към чекмеджето с ръкописа. И тогава открих, че ключът не е у мен. Доста време изгубих докато си спомня, че предната вечер го прехвърлих в панталона на официалния си костюм и явно там си беше останал.

Къде, по дяволите, са ми официалните дрехи? Претършувах цялата стая, преди да се сетя, че по всяка вероятност Джийвс ги е отнесъл, за да ги изчетка. Да се метна към звънеца и да го натисна, беше въпрос на един кратък миг. И тогава в коридора се чуха стъпки и в стаята влезе чичо Уилоуби.

— А, Бърти — започна той, без дори да се изчерви. — Аз… такова… получих телеграма от Бъркли, Че си е забравил табакерата… той спа в тази стая, преди да дойдеш… Не я открих долу, та ми хрумна, че може да е тук. Аз… такова… ще поогледам наоколо да видя…

Това бе една от най-гнусните гледки, на които съм бил свидетел в живота си — беловлас старец, комуто бе време да мисли за нематериалното, стоеше насреща ми и лъжеше като печен артист.

— Не съм я виждал — изстисках някакъв глас от гърлото си.

— Все пак е редно да я потърся. Не бива… ъ-ъ… да си пестя усилията.

— Че нали ако беше тук, щях да я видя?

— Може да се е изплъзнала от вниманието ти. Може да е… ъ-ъ… в скрина.

И взе да тършува навсякъде. Издърпа едно по едно всички чекмеджета, душейки като стара хрътка. От време на време изломотваше нещо за Бъркли и табакерата му и то по начин, който ми направи изключително неблагоприятно впечатление. А аз само стоях, отслабвах, чезнех и линеех. Най-сетне дойде ред на чекмеджето с ръкописа.

— Това тук като че ли е заключено — заяви той след няколко неуспешни опита.

— Да. На твое място не бих си губил времето с него. То е… ъ-ъ… заключено.

— Ключът не е ли у теб?

Зад гърба ми се дочу тих и почтителен глас.

— Предполагам, сър, че това е ключът, който търсите. Намерих го в джоба на официалния ви костюм.

Беше Джийвс, мътните да го отнесат, влязъл, както винаги, безшумно с официалните ми дрехи. И с ключа в ръка. Идеше ми да го заколя.

— Благодаря — каза чичо.

— Няма за какво, сър.

И чичо Уилоуби отвори чекмеджето. Аз затворих очи.

— Не, и тук я няма — чух гласа на чичо си. — Празно е. Предполагам, че те обезпокоих, Бърти.

Грижливо затворих след него вратата. После се обърнах към Джийвс. Той подреждаше дрехите върху стола.

— Ъ-ъ… Джийвс!

— Да, сър?

— Не, нищо.

Как да започна, по дяволите?

— Ъ-ъ… Джийвс!

— Да, сър?

— Ти, такова… случайно да си…

— Изнесох пакета тази сутрин, сър.

— О! А! Ъ-ъ… защо?

— Сметнах за благоразумно, сър.

Аз се позамислих.

— Предполагам, че цялата тази работа ти се вижда някак… ъ-ъ… особена?

— Ни най-малко, сър. Случайно дочух разговора между вас и лейди Флорънс, когато осъждахте въпроса с мемоарите миналата вечер.

— Наистина?

— Да, сър.

— Ами… таковата… няма да е зле да оставиш пакета у себе си, докато се приберем в Лондон…

— Точно така, сър.

— А след това можем да помислим… как да кажа… за ликвидацията му, ако ме разбираш…

— Точно така, сър.

— Оставям всичко в твоите ръце.

— Правилно, сър.

— Знаеш ли, Джийвс, ти си, общо взето, момче на място.

— Старая се да ви нося удовлетворение, сър.

— Е, друго няма.

— Много добре, сър.

 

Флорънс се прибра в понеделник. Видях я чак когато седнахме в салона да пием чай. Но преди да се разчисти тълпата чаепиещи, не можехме да разменим нито дума насаме.

— Е, Бърти?

— Всичко е наред.

— Унищожи ли ръкописа?

— Не съвсем, но…

— Какво значи това?

— Това значи, че не съвсем…

— Бърти, нещо си уклончив!

— Всичко е наред. Работата е там, че…

И тъкмо да й обясня кое как е, когато от библиотеката изскочи чичо Уилоуби, щастлив като двегодишно дете. Беше направо като нов.

— Бърти, случи се нещо забележително! Току-що разговарях по телефона с господин Ригс и той ме осведоми, че е получил ръкописа със сутрешната поща. Не мога да си обясня причината за това забавяне. Пощенските услуги в селските райони са крайно незадоволителни. Ще пиша по този въпрос до управата на пощите. Недопустимо е да се бавят по този начин ценни пратки!

Случайно бях обърнат към профила на Флорънс, но при тези думи тя се извърна рязко и ме прониза с поглед като нажежена кама. Чичо Уилоуби заситни обратно към библиотеката и сред нас настъпи тежка тишина — с нож да я режеш.

— Нищо не разбирам — излезе най-сетне от гърлото ми.

— Аз пък разбирам! Всичко ми е ясно, Бърти. Глътнал си си сърцето от страх! Предпочел си, вместо да рискуваш да разгневиш чичо си…

— Не, не! Нищо подобно!

— Предпочел си да изгубиш мен, отколкото парите! Може би си помислил, че няма да изпълня заканата си, но аз не съм такъв човек! От този момент нататък годежът ни не съществува!

— Ама, чакай!

— Нито дума повече!

— Но Флорънс, миличка!

— Не желая да те слушам! Сега виждам колко е била права леля ти Агата и ако питаш мен, леко се отървах. Мислех, че с много търпение ще направя от теб нещо поносимо. Вече ми е ясно с каква невъзможна задача съм се била нагърбила!

И тя изчезна, като ме остави да се оправям, както намеря за добре. Поразчистих отломките от разбитото си сърце, закуцуках към стаята си и звъннах на Джийвс. Той се появи ни лук ял, ни лук мирисал и без изобщо да възнамерява да яде или мирише. По-великолепно самообладание не сте виждали!

— Джийвс! — ревнах аз. — Ръкописът е пристигнал в Лондон!

— Нима, сър?

— Ти ли го изпрати?

— Да, сър. Постъпих по този начин от най-добри подбуди. Лейди Флорънс силно надценява опасността хората да се оскърбят, като прочетат името си в мемоарите на сър Уилоуби. От личен опит ми е известно, сър, че всеки нормален човек изпитва доволство, като види името си напечатано, независимо от контекста. Имам една леля, която страдаше от подуване на крайниците. След като опита „Великолепния лековит мехлем на Уилкиншо“, настъпи значително подобрение и облекчение — до такава степен, че изпрати на фирмата благодарствено писмо. Гордостта, която я обзе, след като видя фотографията си в ежедневниците, придружена от най-подробно описание на долните й крайници преди употребата на мехлема — описание, което може да се определи само като отблъскващо, — бе тъй голяма, че ме наведе на мисълта относно жаждата за прослава от независимо какво естество, изпитвана от всеки човек. Нещо повече, сър — ако сте изучавали психология, неминуемо ви е известно, че почтените стари джентълмени нямат нищо против да дадат гласност и публичност на буйните си млади години. Имам един чичо… Взех да ругая подред всичките му лели, чичовци и цялата рода.

— Известно ли ти е, че лейди Флорънс развали годежа ни?

— Нима, сър?

Нито следа от съчувствие! Все едно, че му съобщих колко е хубаво времето!

— Уволнен си!

— Много добре, сър. — И се изкашля учтиво. — След като вече не съм на служба при вас, сър, ще си позволя свободно да изразя становището си. Смятам, че не сте подходяща двойка с лейди Флорънс. Милейди има рядко безпрекословен темперамент, в пълно противоречие с вашия. Почти година служих при лорд Уърпълсдън, така че имах възможност да изуча характера на милейди. Мнението на обслужващия персонал за нея далеч не беше одобрително. Твърде буйните й настроения предизвикваха сред нас неблагоприятни отзиви. Вие не бихте били щастлив с нея, сър.

— Я се разкарай!

— Според мен образователните й методи биха били твърде несмилаеми за вас, сър. Хвърлих един поглед върху книгата, която ви бе дала — тъй като, откак сме пристигнали, тя все лежи на масата, — и според мен не е подходяща за вас. Не би ви доставила удоволствие. А от камериерката на милейди ми е известно, тъй като е дочула случайно разговор между нея и един от гостуващите тук джентълмени, господин Макуел, който работи в качеството на редактор в литературен обзорен вестник, че тя възнамерява незабавно да ви въведе в Ницше. На вас Ницше не би ви допаднал, сър. Фундаментално е неподходящ.

— Махни се от очите ми!

— Много добре, сър.

 

Страхотна работа обаче — като се наспи човек, и нещата започват да му се виждат в коренно различна светлина. Колко пъти ми се е случвало! Като се събудих на другата сутрин, доброто старо сърце съвсем не се чувстваше кой знае колко разбито. Денят се очертаваше като превъзходен и нещо в начина, по който слънцето проникваше през щорите, и врявата, която вдигаха птичките под стрехата, ме наведе на мисълта, че току-виж Джийвс излязъл прав. В края на краищата, профилът си е профил, но колкото и да е великолепен, дали пък е чак такъв дар Божи да си сгоден за Флорънс Крей? Дали нямаше нещо вярно в думите на моя прислужник относно характерчето й? Взех да си давам сметка, че идеалът ми за съпруга доста се разминава с нейния образ — щеше ми се да е нещо по-вяло, по-нежно, по-чуруликащо и изобщо по-така.

Тъкмо бях стигнал дотук в разсъжденията си, и погледът ми се спря на „Типове етични теории“. Отворих книгата и — ако щете, вярвайте — ето какво прочетох:

„Само един от двата антитетични термина в гръцката философия е реален и самоподдържащ се и той именно е идеалният противовес на онова, в което трябва да проникне и формира. Другият термин, съответстващ на нашата природа, сам по себе си е феноменален и нереален, без перманентна основа и предикати, които да спояват двата елемента. Накратко, той е коригиран от отрицанието само чрез интродукцията на неекзистентни реални, проникнали в него.“

Брей! Искам да кажа… как ви се струва, а? При това дочух, че Ницше бил по-така и от това!

— Джийвс — започнах аз, щом той влезе с първата ми чаша чай. — Размислих. Наемам те отново.

— Благодаря, сър.

Залочих жизнерадостно. През цялото ми същество започна да се просмуква дълбоко уважение към преценките на този човек.

— Ах, да, Джийвс — по повод онзи костюм, карирания…

— Да, сър?

— Наистина ли не го бива?

— Прекалено е живописен, сър.

— Да, ама знаеш ли колко приятели ме питаха кой ми го е шил?

— Несъмнено с цел да избягват въпросния шивач, сър.

Поколебах се. Имах чувството, че се оставям на произвола му, и ако се поддам сега, ще заприличам на клетия Обри Фотъргил, който вече не може да нарече душата си своя собствена. От друга страна интелектът му явно надвишаваше средния за страната и би било голямо улеснение да ми върши умствената работа. Нямаше как, реших се.

— Е, добре, Джийвс. Както искаш. Подари го на някой.

Той ме погледна като любящ баща палавото си синче.

— Благодаря ви, сър. Снощи го подарих на помощник-градинаря. Ще му свърши полезна работа при сплашването на някои натрапчиви птички. Още чай, сър?

Всички да помагаме на Бинго!

Попих и последната страница от ръкописа и се отпуснах назад, изнемощял. Макар че се бях потил неимоверно над този епохален труд, след последното изчитане доволство се разля по целия ми организъм и тъкмо се колебаех дали да не добавя най-отдолу още един абзац, когато на вратата се почука и в стаята се появи Джийвс.

— Госпожа Травърс на телефона, сър.

— О? — разсеяно попитах аз.

— Да, сър. Тя ви поздравява и би искала да знае докъде сте стигнали с материала, който пишете за нея.

— Джийвс, редно ли е да спомена нещо за мъжкото бельо в статия, предназначена за женски вестник?

— Не, сър.

— Тогава й кажи, че съм готов.

— Много добре, сър.

— А сетне, Джийвс, се върни тук. Искам да хвърлиш едно око и да одобриш произведението.

Леля Далия, която е притежателка на женския вестник „Будоарът на милейди“, неотдавна ме сгащи в едно кюше, от което нямаше мърдане, опря дулото на револвера в слепоочието ми и изтръгна от мен обещание да напиша няколко авторитетни реда за страницата „Съпрузи и братя“ на тема „Какво носи добре облеченият мъж“. Аз нямам нищо против да насърчавам достойните лели, тъй като в колекцията ми има къде-къде по-незаслужили от нея, та затова приех. Но си признавам без бой, че ако имах и най-бегла представа на какво се подлагам, дори синовната ми преданост не би ми попречила да я изритам от дома си. Сега вече знам защо всички писатели имат вид на престояла котешка плячка.

— Джийвс — рекох, когато той се върна, — ти случайно да следиш редовно вестник „Будоарът на милейди“?

— Не, сър. Не съм запознат с това периодично издание.

— В такъв случай другата седмица се изръси с шест пенса, защото ще публикуват интересен материал. Устър на тема добре облечения мъж.

— Нима, сър?

— Да, Джийвс. Вложих душата си в това малко бижу. Има и няколко реда, посветени на чорапите, които много ще ти допаднат.

Той взе ръкописа, зачете го внимателно и се заусмихва кротко, одобрително.

— Пасажът, засягащ чорапите, е поднесен твърде вещо, сър.

— Така ли смяташ?

— Да, сър.

Той продължи да чете под моето зорко око и — точно както очаквах — светлината помръкна в погледа му. Стегнах се в очакване на неприятната сцена.

— Да не си стигнал до копринените ризи във вечерното облекло?

— Да, сър — глухо и хладно изрече той, сякаш близък приятел го е ухапал по крака. — И ако ми простите забележката…

— Не одобряваш ли написаното?

— Не, сър. Не го одобрявам. Меки копринени ризи не се носят към официално вечерно облекло.

— Джийвс — произнесох аз твърдо и впих храбър поглед в зеницата му, — в такъв случай е крайно време да се носят. Тук е моментът да добавя, че вече съм поръчал една дузина от „Пийбоди и Симз“ и опитите ти да ме затриеш с поглед са обречени на провал — аз съм непоклатим.

— Ако ми позволите…

— Не, Джийвс — вдигнах аз ръка. — Споровете са излишни. Никой не уважава повече от мен вижданията ти относно чорапите и връзките, та дори и гамашите. Но стигне ли се до официалните ризи, ти направо издишаш. Липсва ти фантазия. Схващанията ти са предубедени и реакционни. В подкрепа на казаното ще изтъкна, че докато бях в Льо Туке, една нощ в казиното нахълта Уелският принц по мека риза.

— Негово кралско височество, сър, може да си позволи известна свобода, докато във вашия случай…

— Не, Джийвс. Безполезно е. Когато ние Устърови сме непоклатими, ние сме… непоклатими с други думи.

— Много добре, сър.

Видях, че е наскърбен, а и цялата схватка бе крайно болезнена, но един мъж не бива да се поддава и трябва да отстоява принципите си докрай. Целият въпрос се свежда до следното: аз крепостен мужик ли съм или какво? След като се наложих, промених темата:

— Точка по въпроса. Сега да те попитам следното. Познаваш ли домашни прислужници?

— Домашни прислужници, сър?

— Хайде, Джийвс, не може да не знаеш какво имам предвид.

— Нима се нуждаете от прислужница, сър?

— Аз не. Господин Литъл се нуждае. Срещнах го преди два дни и той ми каза, че госпожа Литъл обещава злато и скъпоценни камъни на онзи, който й намери прислужница с нежно отношение към сервизите. Сегашната се изживявала като тайфун сред произведенията на изкуството. Така че, ако познаваш някоя…

— Познавам не една, сър. Някои отблизо, други са просто добри познати.

— Тогава се разтърси. А сега шапката, бастунчето и всичко останало. Трябва да връча статията на редакторката.

 

Редакцията на „Будоарът на милейди“ се намира в една от малките улички около Ковънт Гардън^[2] и тъкмо се бях добрал до вратата, след като газих до колене в старо зеле и гнили домати, когато отвътре изхвърча не друг, а самата госпожа Литъл. Тя ме поздрави сърдечно като стар приятел на семейството, макар че от доста време не се бях мяркал в дома им.

— Какво правиш в тази част награда, Бърти? Не съм допускала, че дръзваш да се отклониш на изток от Лестър Скуеър^[3].

— Дойдох да си предам статията, поръчана от леля Далия. Тя е редакторка на един вестник, който се помещава на горния етаж — „Будоарът на милейди“.

— Какво съвпадение! Аз току-що обещах да й напиша нещо.

— Недей — загрижено я посъветвах аз. — Нямаш представа какъв къртовски труд е… Колкото и да си свикнала.

Младият Бинго Литъл, ако си спомняте, се ожени за именитата писателка Роузи М. Банкс, авторка на едни от най-четените романчета на пазара. За нея някаква си там статия нищо чудно да беше фасулска работа.

— Едва ли ще се затрудня особено — потвърди тя. — Леля ти ми подсказа възхитителна тема.

— Чудесно. Между другото, говорих с Джийвс за прислужница. Той ги познава всички до една.

— Много ти благодаря. Утре вечер зает ли си?

— Ни най-малко.

— Тогава ела у нас на вечеря. Леля ти също е канена и се надява да домъкне и чичо ти.

— С удоволствие ще дойда.

Казах го най-искрено. Домакинството на семейство Литъл може да не го бива откъм прислужници, но откъм готвачи го дава без грешка. Госпожата на Бинго беше успяла неизвестно откъде и как да изрови един французин, който направо нямаше равен на себе си. Дъртият Бинго сложи пет кила, откак въпросният Анатол пое грижата за менюто му.

— Значи в осем.

— Дадено. Благодаря за поканата.

И тя заприпка по улицата, а аз се качих да връча ръкописа, както се изразяваме ние литераторите. Леля Далия беше затънала до фуркетите в хартии и бумаги от всякакво естество.

Като цяло не си падам особено по моите роднини, но леля Далия е приятно изключение. Тя се омъжи за родния ми чичо Томас, който — между нас казано, си е надут пуяк, в годината, когато Блуботъл спечели надбягванията в Кеймбриджшир. Още не бяха излезли от църквата, когато си казах: „Тази жена е прекалено добра за дъртия“. Леля Далия е едра и жизнерадостна душа, а естественото й поприще е ловният простор. Прекарала е по-голямата част от живота си на кон, но тъй като чичо Том категорично отказва да живее в провинцията, тя посвети цялата си немалка енергия на своето вестниче.

Когато влязох, леля изплува на повърхността и ме замери радостно с първата попаднала книга.

— Здрасти, Бърти. Да не би да си свършил статията?

— До последната запетая.

— Браво, момчето ми. Сигурно не се чете.

— Напротив, изпълнена е с напрежение, та чак не можеш да се откъснеш от нея. Най-съществената й част дори получи одобрението на Джийвс. Пасажът с меките копринени ризи малко го наскърби, но от мен да знаеш, лельо, те са последният крясък и тепърва ще ги срещаш по премиери и други мероприятия, посещавани от Обществото.

— Твоят Джийвс — заговори тя, докато захвърляше статията в едно чекмедже, — вече издиша и можеш спокойно да ме цитираш.

— Чак пък толкова — възпротивих се аз. — Може да не го бива на тема ризи, но…

— Нямам това предвид. Преди цяла седмица го помолих да ми намери готвач, а той още нищо не е направил.

— Господи! Та Джийвс да не е бюро за наемане на домашна прислуга? Госпожа Литъл иска от него прислужница. Срещнах я навън. Каза, че пишела нещо за теб.

— Да, слава богу. Разчитам на нея, за да пораздуя тиража. Лично аз не съм в състояние да чета творенията й, но жените много си падат по тях. Името й на първа страница означава много.

— Вестникът да не е закъсал?

— Не е зле, но имам нужда от по-голям тираж. Успявам да внуша това на Том, когато няма киселини, но точно сега нещастникът е обзет от всемирен песимизъм, дължащ се изцяло на подпалвачката, която нарича себе си готвачка. Още една нейна вечеря и Том съвсем ще откаже да плаща сметките на печатарите.

— Не думай!

— Ще думам и още как! Снощното й ris de veau a la financiere стана повод за апокалиптични размисли от негова страна и той половин час ми надува главата, че не се трепел да изкарва насъщния, за да имам аз какво да ръся на вятъра.

Добре я разбирах и много ми домъчня за милата леля Далия. Чичо ми забогатя неприлично в колониите, но в процеса на натрупването на първоначалния капитал си повреди храносмилането. Всеки път, когато вечерям у тях, той чурулика като синигер по време на рибата, но преди още да поднесат сиренето, започва да ме гледа накриво и да грачи като недоскубана гарга.

Как му беше името на онзи, дето ме караха да го чета в Оксфорд? Шрип… Шап… Шопенхауер. Мрачен, злонамерен тип. На фона на чичо Том обаче, когато са му кипнали стомашните сокове, Шопенхауер е направо момина сълза. От гледна точка на леля Далия най-неприятното в тези случаи е, че той започва да си въобразява, че е на ръба на финансовия крах, и неизменно решава да сложи началото на строг режим на икономии.

— Лоша работа — посъчувствах й аз. — Горе главата обаче. Утре вечер у Литълови ще се наяде като хората.

— Гарантираш ли, Бърти? — загрижено попита роднината.

— Имат страхотен готвач. Не съм бил у тях от известно време, но чичо Томас ще замърка като котарак на припек, ако Анатол не си е изгубил формата през последните два месеца.

— Да, ама като се прибере в къщи при нашата завеждащ крематориум, ще се вкисне още повече — заключи леля Далия напълно в духа на Шопенхауер.

 

Гнезденцето, което Бинго и булката му си бяха свили в Сейнт Джонс Уд, беше весела къщурка с градина отпред. Когато пристигнах там на другата вечер, заварих компанията в пълен състав. Леля Далия и Роузи си дърдореха нещо в единия ъгъл, докато чичо Томас и Бинго стояха до камината и лочеха коктейли. Чичо впрочем не лочеше, а отпиваше предпазливо с напрегната подозрителност, сякаш бе канен на вечеря у Борджиите и бе изпълнен със съмнението, че дори ако този конкретен коктейл не е отровен, то изненадата ще го споходи по-късно вечерта.

Не че съм очаквал от чичо Томас да кипи от жизненост, затова не му обърнах внимание. Изненада ме обаче необичайно скръбното излъчване на младия Бинго. Много неща могат да се кажат за моя приятел в негов ущърб, но едно не може да му се отрече — никой досега не се е оплакал от него като домакин. Познавам го от дете и той винаги се е проявявал крайно жизнерадостно и започва да замеря хората с топчета от хляб още преди да са изнесли супата. А сега двамата с чичо ми бяха лика-прилика — изпити и набраздени от бръчки на неизразима мъка като някой Борджия, който внезапно си е спомнил, че е забравил да сипе цианид в бульона, а гонгът за вечеря ще удари всеки момент. Тайната ни най-малко не се разбули от забележката, която Бинго ми подметна преди да седнем на масата. Докато ми наливаше коктейла, той се наведе към ухото ми и прошепна трескаво:

— Бърти — каза, — трябва да говорим. Въпрос на живот и на смърт. Бъди си вкъщи утре сутринта.

И толкоз. Веднага след това гръмна стартовият пистолет. От този момент нататък, признавам, интересът ми изцяло се прехвърли върху трапезата и инцидентът значително избледня в съзнанието ми. Защото добрият стар Анатол, явно насърчен от наличието на гости, направо бе надминал себе си.

А аз не съм човек, който се произнася прибързано на тази свята тема. Затова казвам и повтарям — Анатол беше надминал себе си. По-вкусна вечеря не бях поглъщал в живота си, а чичо Томас живна като маруля след дъжд. Докато сядахме на масата, той направи няколко изявления по адрес на правителството, които — сигурен съм — то не би настоявало да чуе. Докато сърбаше consomme pate d’Italie додаде, че всъщност какво може да очаква човек в днешно време? С поднасянето на paupiettes de sole a la princesse призна крайно благородно, че поне за едно не можем да държим правителството отговорно и това е лошото време. А след caneton Aylesbury заяви, че момчетата всъщност не са виновни и трябва да им дадем още един шанс да се докажат.

А през цялото това време младият Бинго гледаше като бухал с тайна мъка на сърцето.

Докато се прибирах у дома, размислих над тайнственото му послание с надеждата да не ми цъфне безбожно рано сутринта с неговата скръбна история. Защото видът му беше на човек, който не би се поколебал да нахълта в покоите ми в шест и половина.

Джийвс ме чакаше да се прибера.

— Приятна ли беше вечерята, сър?

— Превъзходна, Джийвс.

— Радвам се да чуя това, сър. Господин Джордж Травърс се обади по телефона малко след като излязохте. Изяви настойчивото желание да се присъедините към него в Харъгит^[4]. Тръгва утре с много ранен влак.

Чичо Джордж е стара душица, която на младини така си отживяла, че де засиняла, та сега мине не мине месец и Харъгит или Бъкстън увисват над главата му като меча на онзи… как му беше името? А страшно мрази да се налива сам с лековита минерална вода.

— Няма да стане — отрязах аз. Чичо Джордж е непоносим и в Лондон, камо ли да се затворя с него в някой курорт за чревноболни.

— Той много настоя, сър.

— Не, Джийвс. Аз съм услужлив по природа, но този път и дума не може да става. Чичо Джордж, как не!

— Много добре, сър.

Приятно ми беше да го слушам как се съгласява с мен. Все по-податлив и по-податлив. Поредното доказателство, че бях прав, когато не отстъпих за ризите.

 

Когато Бинго се появи на другата сутрин, вече бях закусил и можех да го приема. Джийвс го вкара при мен и той рухна върху леглото ми.

— Добрутро, Бърти.

— Добрутро, старче.

— Не си тръгвай, Джийвс — глухо продължи Бинго. — Чакай малко.

— Да, сър?

— Остани да помагаш. Имам нужда от теб.

— Много добре, сър.

Бинго запали цигара и се намръщи заканително на тапета.

— Бърти — започна той, — случи се нещо страшно. Ако не се предприемат мерки и то скорострелно, социалният ми престиж ще се въргаля в прахта, името ми ще е опръскано с кал и аз няма да мога да си покажа лицето в лондонския Уест Енд.

— Мила лельо! — възкликна аз, поразен.

— Точно така — глухо се изсмя Бинго. — С две думи каза всичко. Коренът на злото е твоята леля, чумата да я тръшне!

— Коя конкретна леля, млади човече? Както знаеш, разполагам с ненадмината колекция.

— Госпожа Травърс, дето издава онова вестниче.

— А, не, не си познал — запротестирах аз. — Тя е единствената свястна леля, с която разполагам. Джийвс, нали съм прав?

— Такова е и моето впечатление, сър.

— Ами тогава е време да го коригираш — настоя Бинго. — Тази жена е опасна за обществото, заплашва хорското семейно щастие и е същинска напаст. Знаеш ли какво е направила? Накарала Роузи да й напише статия!

— Знам.

— Да, ама не знаеш на каква тема.

— Така е, не знам. Тя само ми се похвали, че леля й е предложила великолепна тема.

— Темата съм аз!

— Ти?

— Да, аз. И знаеш ли как е озаглавена? Заглавието е „Как запазвам любовта на моето сладуресто мъжленце“!

— Моето какво?!

— Сладуресто мъжленце!

— Какво е това „сладуресто мъжленце“?

— Изглежда съм аз — горчиво изплю Бинго. — Освен това, ако вярваме на статията, аз съм и някои други неща, които от благоприличие няма да спомена пред един стар приятел. Това гнусно съчинение е така обичаната от женската публика „история за всекидневието на големите хора“ — интимно откровение за брачния живот, над което тези нещастници ще потриват доволно ръце. Всичко за мен и Роузи, какво правела, когато се прибера у дома навъсен и прочие. Бърти, още се изчервявам като се сетя какво пише на втора страница.

— Какво?

— Отказвам да споделя. Но можеш да вярваш на думата ми, че е върхът. Никой не обича Роузи повече от мен, но колкото и да е разумна в ежедневието, застане ли пред диктофона, губи човешкия си облик и от нея потичат лиги. Бърти, тази статия не бива да види бял свят!

— Да, ама…

— Ако излезе, аз ще съм принуден да подам оставка от всичките си клубове, да си пусна брада и да стана отшелник. За нищо на света няма да посмея да покажа нос на улицата.

— Сигурен ли си, че не пресилваш нещата, старче? — попитах аз. — Джийвс, според теб толкова ли е страшно?

— Ами, сър…

— Аз ли пресилвам? — възмути се Бинго. — Та ти нищо не си чул! А аз изслушах цялата мръсотия. Роузи пусна диктофона снощи преди вечеря и аз направо не повярвах на ушите си, докато онази машина грачеше зловещите нечистотии. Ако статията се появи черно на бяло, приятелите ми ще ме осмъртят с ритници и ще се чувстват благодетели на човешкия род. Бърти — зашепна той дрезгаво, — твоето въображение е колкото на крастава жаба, но дори ти можеш да изградиш умствена картина за думите, които ще изрекат по мой адрес Джими Боулз и Тъпи Роджърс, когато прочетат за мен, че съм „наполовина бог, наполовина ломотещо глупости палаво детенце“.

Представих си и още как.

— Лъжеш ме, нали? — едва успях да прошепна.

— Ни най-малко. А като заявя, че подбрах този конкретен цитат само защото е единствения, който съм физически в състояние да изрека, може би ще проумееш най-сетне, че съм загазил както никога досега.

Зачоплих смутено завивката. Бинго е старо другарче, а ние Устърови никога не изоставяме приятели в беда.

— Чу ли, Джийвс? — попитах.

— Да, сър.

— Положението е сериозно.

— Да, сър.

— Трябва да се притечем на помощ.

— Да, сър.

— Хрумна ли ти нещо?

— Да, сър.

— Какво? Вече?

— Да, сър.

— Бинго — рекох аз, — слънцето още свети. На Джийвс нещо му е хрумнало.

— Джийвс — каза младият Бинго с треперлив глас, — ако ме измъкнеш от това кризисно положение, искай от мен всичко, дори половината ми кралство.

— Вашият проблем, сър — произнесе Джийвс, — съвпада до голяма степен с друга една мисия, с която бях нагърбен неотдавна.

— В какъв смисъл? — не разбрах аз.

— Госпожа Травърс ми се обади малко преди да ви внеса чая, сър, и много настоя да направя всичко възможно да убедя готвача на господин Литъл да напусне службата си в дома му и да се присъедини към нейния персонал. Оказва се, че господин Травърс останал запленен от способностите на споменатия готвач и цяла нощ възхвалявал неговата изумителна дарба.

Бинго нададе агонизиращ вой.

— Какво! Нима тази лешоядка се опитва да ни задигне Анатол!

— Да, сър.

— След като нагъва нашия хляб със сол?

— Боя се, сър — въздъхна Джийвс, — че когато става дума за готвачи, дамите нямат и зачатъчно чувство за морал.

— Момент, Бинго — намесих се аз, тъй като приятелят ми явно възнамеряваше да се впусне във възмутено многословие. — Кажи ми, Джийвс, как се вписва този пладнешки обир в нашия проблем?

— От личен опит ми е известно, сър, че никоя дама няма да прости на друга дама отнемането на добър готвач. Аз съм убеден, че ако успея да увенчая с успех поръчката, с която госпожа Травърс ме нагърби, в отношенията между двете дами ще настъпи незабавен ледников период. Госпожа Литъл, убеден съм в това, ще бъде тъй разстроена от постъпката на госпожа Травърс, че ще откаже да направи принос към нейния вестник. По този начин от една страна ще ощастливим госпожа Травърс, а от друга ще постигнем непубликуването на материала. Ако ми позволите да се изразя иносказателно, сър, ще убием с един камък два заека.

— Разбира се, че можеш да се изразяваш иносказателно, Джийвс — сърдечно разреших аз. — Аз пък от своя страна ще добавя, че този твой замисъл е сред бисерите, породени от завидния ти мозък.

— Ама не, чакайте, таквоз, един момент — заблея разстроеният Бинго. — Старият Анатол, искам да кажа, как така, и дума да не става, той е единствен по рода си!

— Нещастнико, ако Анатол беше некадърен, целият ни план се обезсмисляше — напомних му аз.

— Да, ама… таквоз! Той ще ми липсва. Страшно ще ми липсва! Животът без Анатол какво е?

— Господи! — потресох се аз. — Нима в подобен кризисен момент, когато животът ти и без това не струва колкото повърнатото от болно куче, ти мислиш единствено за чревоугодство и епикурейски наслади?

Бинго въздъхна тежко-тежко.

— Добре, дадено. Случаят явно плаче за хирургическия скалпел. Но да знаете, че ще режете от живите ми телеса! И ще късате сърцето ми! Хайде, Джийвс, изпълнявай. А утре сутрин ще намина да видя какво имаш да докладваш.

И младият Бинго си излезе с наведена глава, един смазан човек.

 

На другата сутрин обаче се яви рано-рано, цъфтящ от жизнена сила. Всъщност часът на появата му беше толкова безбожен, че Джийвс съвсем справедливо не му позволил да наруши заслужения ми отдих. Когато вече бях в състояние да давам аудиенции, двамата с Джийвс си бяха побъбрили сърдечно в кухнята и когато Бинго допълзя до покоите ми, веднага ми стана ясно, че нещо не е наред.

— Отменя се мероприятието — пльосна се той върху леглото ми.

— Отменя ли се?

— Да, ще трябва да зачеркнем от дневния ред цялата история с кражби на готвачи. Джийвс разговарял снощи с Анатол и той отказал да ни напусне.

— Нима на леля Далия не й е стигнал акълът да му предложи поне два пъти повече, отколкото получава при вас?

— Ако е въпросът, тя му казала сам да си определи заплатата, но той въпреки това й духнал под опашката. Бил влюбен в нашата камериерка.

— Че вие нямате камериерка!

— Как да нямаме!

— Не съм я виждал. Снощи вечерята ни поднесе местният гробар, съдейки по вида му.

— Не, това беше местният зарзаватчия, който идва да помага в домакинството при нужда. А камериерката е в отпуска — или поне беше до снощи. Върнала се десет минути преди Джийвс да се обади на Анатол и той бил тъй приповдигнат и възхитен, че и съдържанието на Монетния двор не би го придумало да се раздели с нея.

— Ама че сте глупави всички — казах аз с чувство за превъзходство. — Учудвам се направо, че човек с умствените възможности на Джийвс не се е сетил преди мен. Просто леля Далия трябва да наеме и камериерката, не само Анатол. По този начин няма да се разделят.

— И аз се сетих за това. Естествено.

— Обзалагам се, че не си!

— Сетих се и още как!

— Тогава?

— Не става. Ако леля ти наеме нашата камериерка, тя ще трябва да уволни своята.

— Е, и?

— Ами тогава шофьорът й ще напусне, защото е влюбен в нея.

— В леля ми?

— Не, в камериерката. А той бил единственият шофьор, който карал достатъчно внимателно и на чичо ти не му се разбълниквали червата.

Предадох се. И през ум не ми беше минавало, че животът на долния етаж^[5] е толкова усложнен от сексуални комплекси. Домашният персонал явно се чифтосва като в музикална комедия.

— Е — казах, — щом като е такава работата, ние сме в задръстена улица. Статията ще трябва да излезе.

— Няма.

— Нима Джийвс измъдри нещо ново?

— Не, аз го измъдрих. — Бинго се наведе напред и ме потупа с много обич по коляното. — Виж какво, Бърти, с теб нали сме съученици? Признаваш ли?

— Да, ама…

— И си известен с това, че никога не изоставяш приятеля си в беда.

— Да, ама чакай…

— Ще се притечеш на помощ. Нямаш избор. Като че ли — додаде той с презрителен смях — някога съм се съмнявал в това. Ти никога не би изоставил стар съученик в калта. Не и ти! Не и Бърти Устър! Не, не! Не ме убеждавай!

— Чакай малко. Какво си намислил?

Бинго взе да масажира успокоително рамото ми.

— Намислил съм нещо по твоята част, Бърти, стари приятелю. Нещо, за което просто си роден. Нещо, което за теб е нищо. Освен това не е като да не си го вършил вече — ти сам си ми разправял как си задигнал спомените на чичо си от Ийзби. Изведнъж си спомних разказа ти и тогава ми хрумна. Това е…

— Ей! Чакай!

— Значи решено, Бърти. Няма какво да се притесняваш. Ни най-малко. Сега вече виждам колко сбъркахме, като тръгнахме да действаме по глупавия заобиколен и излишно усложнен начин, подсказан от Джийвс. Къде-къде е за предпочитане да се втурнеш смело напред, без финтове и заврънгалки. И така…

— Да, ама чакай…

— И така, днес ще заведа Роузи на следобедно представление. Ще оставя прозореца на кабинета й отворен и щом се отдалечим, ти ще се покатериш, ще задигнеш восъчния цилиндър и ще изчезнеш с него. Толкова е просто, че чак ми е неудобно от теб.

— Една секунда…

— Знам какво ще кажеш — вдигна Бинго ръка. — Къде ще намериш цилиндъра. Ето какво те гложди, знам. И за това съм помислил. Няма начин дори ти да сбъркаш. Цилиндърът ще бъде оставен в най-горното ляво чекмедже на бюрото, а самото чекмедже ще бъде отключено, защото стенографката на Роузи трябва да мине към четири часа да препише статията на машина.

— Виж какво, Бинго. Много ми е мъчно за теб и прочие, но всичко си има граница и в моя случай тя е кражбата с взлом.

— Ама чакай сега, карам те само да повториш подвига си.

— Нищо подобно. Тогава аз живеех в Ийзби и ставаше дума за елементарно действие — забърсване на един пакет от масата в антрето. Не ми се налагаше да промъквам в къщата като среднощен бандит. Много съжалявам, но категорично отказвам да проникна в проклетия ти дом под какъвто и да е предлог.

Той се опули насреща ми, изумен и наскърбен.

— Това гласът на Бърти Устър ли е? — попита тихо.

— Да!

— Ама Бърти — нежно продължи той. — Нали се разбрахме, че сме съученици.

— Не ме интересува.

— Ходехме заедно на училище, Бърти. В доброто старо училище.

— Не ми пука. За нищо на света…

— Бърти!

— Няма да…

— Бърти!

— Не!

— Бърти!

— Добре де, добре.

— Ето това — потупа Ме Бинго по рамото — беше най-сетне гласът на Бъртрам Устър!

 

Не знам дали сте се замисляли над въпроса, но за средния англичанин репортажите във вестниците за кражбите с взлом би трябвало да звучат крайно успокоително, ако въпросният англичанин е привърженик на идеята за Велика Британия и нейния неувяхващ просперитет. Мисълта ми е, че нищо лошо не може да се случи на страна, чиито жители масово са се отдали на взломяване на чужди жилища, защото от мен да знаете — тази работа изисква чугунени нерви. Поне половин час крачих напред-назад пред Винтовата къща, преди да се престраша да се шмугна през портата и да се промъкна покрай стената, където е кабинетът. Други десет мъчителни минути прекарах свит на топка под прозореца, наострил уши да чуя полицейска свирка.

Все пак успях да се стегна и да задвижа парализираните крайници. Кабинетът беше на партерния етаж, прозорецът — просторен и удобен и — най-важното — зейнал широко и гостоприемно. Успях със сетни усилия да закрепя едно коляно на ръба, да се отблъсна рязко, което лиши глезена ми от парче кожа, и да се приземя ловко вътре в стаята.

Там замръзнах на място и се ослушах. Всичко беше наред. Бях сам-самин на този свят.

Бях толкова сам, че атмосферата около мен се нажежи зловещо. Чели сте за подобни изживявания. Часовникът върху камината тиктакаше по един такъв бавен и неприятен начин. Портретът над часовника се звереше насреща ми с погнуса и подозрение. Беше портрет на нечий дядо. Дали на Роузи или на Бинго нямах представа, но че беше дядо не се съмнявах. Ако не и прадядо. Едър, дебел, червендалест дядка с висока яка, която явно протриваше врата му, защото го бе изпънал и ме гледаше някак накриво, сякаш аз съм го накарал да надене тая проклетия.

Е, поне от бюрото ме делеше само една крачка и нищо друго, ако не броим кафявото чердже, така че мобилизирах прословутото Устърово мъжество й като се мъчех да страня от погледа на дядото, поех храбро напред. Ала не бях направил и крачка, когато единият край на черджето се отдели от останалата му част, кихна и седна.

За да се справи човек с подобна ситуация, той трябва да е от онези силни, тихи, флегматични юнаци, прославили Англия по света и завоювали същия този свят за същата тая Англия. Такъв мъж по всяка вероятност ще погледне накриво килимчето, ще си каже „А, пекинезче и то породисто“ и ще влезе в добродушен контакт с псето с оглед да спечели неговото благоразположение и морална подкрепа. Аз обаче явно принадлежа към невротизираното младо поколение, за което толкова се пише напоследък по вестниците, защото много бързо стана ясно, че не съм силен и не съм флегматичен. Това как да е. Оказа се обаче, че не съм и тих. Под напора на внезапните силни чувства аз нададох пронизителен вопъл и подскочих чевръсто в северозападно направление. Миг по-късно избухна бомба.

За какво й е, питам ви аз, на една писателка да държи в кабинета си малка масичка, отрупана с ваза, две рамкирани фотографии, чинийка, кутия от китайско лаково дърво и бурканче със сушени цветя? Не знам за какво й е, но Винтовата Роузи явно много държеше на нея. Което не ми попречи да я уцеля ловко с дясното си бедро и да я прекатуря странично. Светът рухна във водопад от натрошени стъкла и порцелан. Преди години се укривах в Америка от леля Агата, която ме беше погнала със секирата, та тогава посетих Ниагара и чух шума на водопада. Че беше шум, беше, но не чак такъв. На всичкото отгоре и кучето се разлая.

За куче беше дребно. Съдейки по размерите му, човек би очаквал от него пискливо тънко квичене. Нищо подобно. То лаеше като свиреп вълкодав, облегнало се на стената с изцъклени очи. От време на време отмяташе назад глава и с изражение на непоносима мъка се впускаше в нова серия невъобразим лай.

Познавам грозното лице на провала. Мъчно ми беше за Бинго и съжалявах, задето го подвеждах, но моментът плачеше за друг театър на военните действия — кой да е, само не тази стая. Така че с лъвски скок се озовах на перваза на вече до болка добре познатия прозорец и се проврях през него.

А долу на пътеката, сякаш им бях определил среща, ме очакваха полицай и камериерка.

Миг, изпълнен с много интересно напрежение.

— О… а… ето ви и вас — чух аз познат глас и с почуда установих, че е на Бъртрам Устър.

Настъпи натежала от размисли пауза.

— Нали ви казах, че чух нещо — обади се камериерката. Полицаят не откъсваше от мен тежък и лепкав поглед.

— Кво става тук? — попита. Усмихнах се благо и свято.

— Малко е трудничко за обяснение.

— Така е — потвърди блюстителят на закона.

— Аз само… такова… наминах да се обадя. Стар приятел на семейството и прочие. Сам разбирате.

— Как влязохте?

— През прозореца. Като приятел на семейството, нали разбирате… избягваме някои досадни формалности.

— Стар приятел на семейството, казвате?

— Много. Много, много стар. Аз съм много, много стар приятел на семейството.

— За пръв път го виждам — каза камериерката.

 

Погледнах момичето с нескрито отвращение. Как изобщо е съумяла да събуди любовни чувства у някого, пък бил той и готвач-французин, акълът не ми го побираше. Не казвам, че беше грозна. Никак дори. При по-благоприятни обстоятелства бих я нарекъл миловидна. Никога обаче не бях виждал по-отблъскващо, лишено от обаяние същество. Човек просто го сърбяха ръцете да ги протегне, да обхване врата й и да започне да стиска.

— Така е — казах. — За пръв път ме виждаш. Това обаче не ми пречи да бъда стар приятел на семейството.

— Защо не позвънихте на входната врата?

— За да не те безпокоя.

— Никак дори не ме безпокои отварянето на вратата, още повече че за това ми плащат — добродетелно заяви камериерката. — За пръв път го виждам — додаде тя, без някой да я пита. Отвратително момиче.

— Вижте! — казах аз, споходен от вдъхновение. — Гробокопачът ме познава.

— Какъв гробокопач?

— Онзи, дето ни сервираше на масата, когато вечерях тук онзи ден.

— Правилно ли ви разбрах, че когато сте вечеряли тук на шестнайсето число този месец, храната ви е била поднесена от гробар?

— Разбира се, че не — възрази момичето.

— Ами на такъв ми… Божичко, не! Сега се сетих. Това бил зарзаватчията.

— Правилно ли ви разбрах — започна наново онова надуто магаре полицаят, — че на шестнайсето число този месец зарзаватчията…

— Което си е вярно, вярно е — прекъсна го камериерката. Беше озадачена и разочарована като пума, на която й отмъкват плячката. После засия. — Обаче този като нищо може да е подочул из квартала, ако е разпитвал.

Не момиче, а отрова.

— Как ви е името? — попита полицаят.

— Ама таквоз, чакайте, бихте ли имали нещо против да не си давам името, защото…

— Ваша работа. На съдията обаче ще трябва да кажете.

— Ама не, чакайте, по дяволите!

— Бихте ли ме придружили?

— Божичко, нали ви казах… такова… че съм стар приятел на семейството. Ами то… сега се сетих! В гостната има моя снимка в рамка! Ето на! Видяхте ли!

— Ако наистина има — каза полицаят.

— Никога не съм я виждала — каза камериерката.

Намразих я от все душичка и сърце.

— Щеше да я видиш, ако малко по-съвестно изпълняваше задълженията си и бършеше редовно прахта — сгълчах я строго.

— Не е работа на камериерката да бърше прах в гостната — подсмръкна тя високомерно.

— Да, виждам — отвърнах аз огорчено. — Явно работата на камериерката е да слухти, да си пъха носа навсякъде и да си губи времето в градината, като флиртува с дежурните полицаи, които би трябвало да изпълняват другаде задълженията си.

— Работата на камериерката е да отваря входната врата на гостите. А тяхната работа е да не прескачат през прозорците.

Явно спорът не се развиваше в благоприятна за мен насока, затова опитах примирието.

— Скъпа ми стара камериерке, излишно е да слизаме до равнището на вулгарното пререкание. Цялата работа е там, че в гостната има моя рамкирана снимка, от която неизвестно кой грижовно бърше прахта, и въпросната снимка би трябвало да докаже на теб и на закона, че съм стар приятел на семейството.

— Ако я има — заядливо подметна полицаят.

— Там е, вярвайте ми, там е.

— Ами тогава да вървим в гостната да проверим.

— Отдавна трябваше, скъпи ми стар полицаю.

 

Гостната се намираше на първия етаж, а фотографията ми беше на масичката до камината. Само че, не знам дали ме разбирате, не беше. Камината беше там, масичката до камината беше там, но от снимката ми нито следа. Снимка на Бинго — да. Снимка на Винтовия вуйчо, лорд Битълшам — да. Снимка на госпожа Бинго в три-четвърти фас, със сластна усмивка на полуотворените устни — да. Но нито следа от нещо, напомнящо физиономично за Бърти Устър.

— Ха! — каза полицаят.

— Ама чакайте, онази вечер беше тук!

— Ха! — повтори той. — Ха-Ха!

Тогава ме осени една от редките ми големи мисли.

— Кой бърше тук праха? — обърнах се аз към камериерката.

— Не и аз.

— Не се и съмнявам. Попитах кой го бърше, а не кой не го бърше.

— Мери прислужничката, разбира се.

— Точно така. Както и подозирах. Както и предвидих. Мери, господин полицай, е известна в цял Лондон със способността си да строши всичко, до което се докосва. Отвсякъде се оплакват от нея. Разбирате ли сега какво се е случило? Тази нещастница е счупила стъклото на рамката ми и понеже не й е достигнала доблестта да си признае честно и мъжествено, взела, че е потулила някъде снимката.

— Ха! — рече полицаят, който явно се изживяваше като пиянски хор от комична опера.

— Ами питайте я. Слезте долу и я попитайте.

— Ти слез долу и я попитай — обърна се полицаят към камериерката. — Щом това ще го направи щастлив.

Момичето излезе от стаята, като не пропусна да ми метне през рамо един мръснишки поглед. Ако не ме лъжеше слухът, и тя се присъедини към хора с едно „Ха!“. След което настъпи затишие. Полицаят подпря с месестия си гръб вратата, а аз взех да се размотавам из стаята.

— Какво сте намислили? — попита подозрително пазителят на закона.

— Нищо. Просто гледам. Може да са преместили някъде снимката.

— Ха!

Второ затишие. А аз изведнъж се озовах до прозореца и о Боже! Той се оказа открехнат. А светът навън бе тъй прекрасен, облян в топла слънчева светлина и… Е, и майка ми не би ме нарекла Бъртрам-светкавичната мисъл, но този път би се възгордяла с мен. Само миг и аз вече се въргалях в чемшира под прозореца и се чувствах като кръстчето, с което бележат мястото на катастрофата.

Едро червендалесто лице изгря на прозореца над мен.

— Ей, ти!

— Ха! — отвърнах аз, но в движение.

А докато се качвах в таксито, се заклех, че това е последната услуга, която върша на младия Бинго!

 

Същото споделих с Джийвс, без да се скъпя на силни думи, когато най-сетне се прибрах на безопасно място в апартамента си. Бях седнал с чаша в ръка и с крака, вирнати върху поличката над камината.

— Никога повече, Джийвс! Никога!

— Е, сър…

— Не, казах! Никога!

— Да, но…

— Какво искаш да кажеш с това „Да, но“?

— Господин Литъл, сър, умее тъй сладкодумно да убеждава, а вие, ако позволите да забележа, сте по характер услужлив и отстъпчив…

— Нали не допускаш, че Бинго ще има безочието да се опита отново да ме забърка в някое смрадливо начинание?

— Бих казал, сър, че това е повече от вероятно.

Аз бързо свалих крака от полицата.

— Джийвс, какво ме съветваш?

— Бих ви препоръчал, сър, да смените обстановката.

— Да го духна?

— Да, сър. Бих си позволил да ви посъветвам да промените мнението си и да се присъедините към господин Джордж Травърс в Харъгит.

— Джийвс!

— Там поне ще бъдете извън всякаква опасност, сър.

— Може и да си прав — замислено казах аз. — Да, вероятно си прав. Какво е разстоянието от Лондон до Харъгит?

— Двеста и шест мили, сър.

— Достатъчно. А има ли влак днес следобед?

— Да, сър. Ще успеете да го хванете.

— Дадено тогава. Хвърли най-необходимото в една чанта.

— Вече съм опаковал багажа ви, сър.

— Ха! — рекох аз.

 

Никога няма да проумея как става така, че Джийвс винаги е прав.

На гарата се опита да ме поободри с уверението, че в Харъгит много ще ми хареса, и взе, че се оказа прав! Не бях взел предвид обстоятелството, че там ще се озова сред народ, който се лекува, докато аз самият няма какво да лекувам. Ако знаете само какво уютно успокояващо чувство на самодоволство изпитва човек в такива случаи.

Вземете например чичо Джордж. След като го прегледа, лекарят му нареди да стои настрана от всякакъв алкохол, да се явява всяка сутрин в безбожни зори — точно в осем и половина, в Кралската водна зала и да поглъща дванайсет унции солена топла минерална вода, богата на сяра и магнезий. Така както ви го казвам не е кой знае какво, но по същество вкусът е на престояли на слънце миналогодишни яйца, разбити в затоплена морска вода. Затова мисълта, че чичо Джордж, който ме бе тормозил жестоко в детските ми години, е принуден да скача от леглото в осем и половина, за да поглъща гореописаното неназоваемо, ме изпълваше всяка заран с кротко доволство и признателност.

В четири часа следобед трябваше да повтори процедурата, а щом слънцето залезеше, сядахме да вечеряме двамата и аз се отпусках назад в удобния стол, сръбвах си отлежало френско винце и слушах подробните му описания за вкуса на лековитата вода. Това е идеалът ми за живот в много отношения.

Често успявах да вместя чичо в дневния си ред и да го придружа до Кралската зала за следобедната доза, защото ние Устърови за нищо на света няма да пропуснем такъв разкошен повод за смях и веселие. Докато се наслаждавах един ден на изпълнението на чичо, някой произнесе името ми и кого да видя — леля Далия!

— Здрасти! — казах. — Какво правиш тук?

— Пристигнахме вчера с Том.

— И Том ли е на лечение? — попита чичо Джордж и надзърна с надежда над чашата си.

— Да.

— А ти?

— И аз.

— Ах! — въздъхна чичо Джордж щастливо, преглътна последната капка и тъй като лекарят предписваше веднага след това енергична разходка, забързано ни изостави.

— Не допусках, лельо, че ще успееш да се измъкнеш от вестника. Чувай — осени ме внезапно приятна мисъл, — да не е фалирал?

— Да е фалирал? Откъде накъде? Една приятелка го надзирава, докато съм тук. Сега „Будоарът“ тъкмо стъпи на твърда почва. Том ми даде две хилядарки и каза, че само да поискам, щял да отпусне и повече. Затова успях да закупя серийните права на „Откровени спомени за един дълъг живот“ на лейди Баблъкхайт. Ако знаеш какво представляват, Бърти! Сто на сто ще удвоят тиража и ще хвърлят в истерия половината лондонско Общество.

— О! — казах аз. — Значи при теб всичко е по мед и масло. Щом като си успяла освен статията на госпожа Литъл да закупиш и „Откровените спомени“…

— Да не чувам да споменаваш името на тази жена!

— Че нали бяхте в отлични отношения!

— Вече не сме. Можеш ли да си представиш, че тя отказа категорично да ми предостави статията, която лично аз й поръчах…

— Какво!

— … само заради някаква си дребнава обида! Какво съм виновна аз, че готвачът й я напусна, за да постъпи при мен?

Нещо взе да ми се губи.

— Анатол я напусна? Ами камериерката?

— Я се стегни, Бърти! Дрънкаш глупости. Какво се опитваш да кажеш?

— Ами, доколкото разбрах…

— Разбрал! Ти все нищо не си разбрал! — остави тя празната чаша. — Край, свърши — въздъхна с облекчение. — Слава Богу, че имам време на понаблюдавам няколко минути как Том пие своята доза. Това е единствената гледка, която ми дава сили да понеса този вкус. Горкичкият, ако знаеш как страда и преглъща като задавен щраус! Но аз го насърчавам отстрани, като му говоря, че само това е начинът да се приведе във форма за готвенето на Анатол. А то, Бърти, е нещо, за което си заслужава да потренираме. Този човек е ненадминат майстор, истински художник. Понякога я разбирам госпожа Литъл, разбирам защо вдигна такава пушилка. Но все пак не е редно да се смесват бизнес и лични отношения. Няма право да ми отказва статията заради някакви си лични разногласия. Добре поне, че не може да я даде другаде, защото идеята беше моя и имам свидетели, които ще го потвърдят. Опита ли се да я пробута в друг вестник, веднага я давам под съд! Къде е Том? Отдавна трябваше да е тук и да се налива с тези фекални води…

— Ама чакай да те питам…

— Между другото, Бърти — продължи леля Далия, без да ме слуша, — оттеглям суровото си изказване по адрес на Джийвс. Такъв способен човек!

— Джийвс?

— Джийвс, разбира се. Той уреди всичко, проведе преговорите от начало до край. И слава Богу. Погрижих се и той да спечели от трансакцията. Много съм му благодарна. Щом като Том сега ми бутна две хилядарки, без да каже гък, въображението ми се стъписва при мисълта на какво ще бъде способен, когато Анатол започне редовно да се грижи за чревоугодието му. Та той ще ми подписва чекове и на сън!

Станах да си вървя. Леля Далия ми се примоли да остана и аз да се наслаждавам на чичо Том в действие, като ме убеждаваше, че никой не бива доброволно да се отказва от подобна гледка, но дребните удоволствия вече не ме блазнеха. Хукнах нагоре по хълма, оставих прощална бележка на чичо Джордж и хванах следващия влак за Лондон.

 

— Джийвс — бяха първите ми думи, след като отмих от себе си саждите на пътуването, — разкажи ми всичко. Бъди откровен като лейди Бъблъкхайт.

— Моля, сър?

— Няма значение, не я познаваш. Разправи ми как изработи този номер. Последното, което чух от теб беше, че Анатол е влюбен в камериерката — един Господ знае защо! — толкова силно, че отказва да се раздели с нея. После какво стана?

— Известно време, трябва да призная, сър, бях озадачен и твърде затруднен. След което обаче бях подпомогнат от едно щастливо откритие.

— Какво по-точно?

— Случайно разговарях с прислужницата на госпожа Травърс, сър, и изведнъж си спомних, че госпожа Литъл си търси добра прислужница като нея, та я питах дали не би се съгласила да остави госпожа Травърс и да премине при по-добро заплащане на служба при госпожа Литъл. Тя се съгласи, а аз се срещнах с госпожа Литъл и уредих прехвърлянето.

— Е? И какво беше щастливото откритие?

— Ами оказа се, сър, че момичето при предишна своя служба е било в едно домакинство с Анатол, а Анатол, каквато е неизменната практика на тези французи, пламенно я ухажвал. Всъщност, доколкото успях да установя, сър, отношенията им били официално уредени и момичето стягало вече чеиза, когато Анатол изчезнал една заран от живота му, без да остави адрес. Вие сам ще се съгласите, че това откритие до голяма степен улесни по-нататъшната ми задача. Момичето вече не изпитваше топли чувства към Анатол, но перспективата той да се намира под един покрив с две млади особи, които са били наведени от него на мисълта, че са бъдещите госпожи Анатол…

— Господи! Сега разбрах! Също като в надбягванията със зайци — показват им невестулка, за да им дадат добър старт.

— Принципът е същият, сър. Анатол прие да служи при госпожа Травърс половин час след като бе уведомен, че младата госпожица е на път за дома на госпожа Литъл. Лекомислен и вятърничав, като повечето французи.

— Джийвс, това бе едно от големите ти постижения.

— Много сте любезен, сър.

— Какво каза господин Литъл по въпроса?

— Беше крайно доволен, сър.

— Изрази ли в груби цифри признателността си?

— Да, сър. Двайсет лири, тъй като късметът му проработил внезапно предишната събота на надбягванията в Хърст Парк.

— Леля Далия спомена, че и тя…

— Да, сър. Беше твърде щедра. Двайсет и пет лири.

— Господи, Джийвс, ти направо си забогатял!

— Спестяванията ми нараснаха значително, сър. Госпожа Литъл любезно ми направи подарък от десет лири, задето й намерих задоволяваща изискванията й прислужница. А като прибавим и господин Травърс…

— Чичо Томас?

— Да, сър. Той ме възнагради независимо от госпожа Травърс. Още двайсет и пет лири. Също и господин Джордж Травърс…

— Само не ми казвай, че и чичо Джордж ти е дал! За какво, по дяволите?

— Това и на мен не ми стана много ясно, сър. Но получих от него чек за десет лири. Той е останал с впечатлението, че по някакъв начин съм ви повлиял да се присъедините към него в Харъгит, сър.

Аз зяпнах прислужника си с изумление.

— По всичко личи, че е настъпил сезонът на поголовното изръсване. За да съм в унисон с настроението на тълпите, ето ти един петак.

— Много благодаря, сър.

— Не че знам за какво ти го давам, но не бива да се цепим от колектива.

— Прав сте, сър. Благодаря.

Аз се надигнах.

— Късно стана — казах, — но все пак ще се облека и ще изляза да хапна навън. Изпитвам нужда от силни усещания след двете седмици в Харъгит.

— Да, сър. Аз в това време ще ви разопаковам багажа.

— А, Джийвс! — сетих се внезапно. — От „Пийбоди и Симз“ изпратиха ли ми поръчаните меки копринени ризи?

— Да, сър. Аз ги върнах обратно.

— Върнал си ги!

— Да, сър.

Изпепелих го с поглед. Ама как може, таквоз, на какво прилича в края на краищата, ама я!

Пък после си рекох — какъв смисъл?

— Добре, Джийвс. Приготви една твърдоколосана джентълменска.

— Много добре, сър.

Джийвс и скръндзата

Често си мисля сутрин, докато си пия в леглото първата за деня чаша чай и наблюдавам как Джийвс пърха из стаята и ми приготвя облеклото, какво, по дяволите, ще правя, ако му скимне един ден да ме зареже. В Ню Йорк как да е, но в Лондон напрежението понякога е направо непоносимо. Имаше нееднократни опити от страна на подли твари да ми го задигнат изпод носа. Със сигурност ми е известно, че Реджи Фолджъм му е предлагал двойно по-висока заплата, а Алистър Бингъм-Рийвс (за чийто прислужник се носят слухове, че му гладел накриво ръбовете на панталоните) винаги когато ми идваше на гости, мяташе към Джийвс такива блеснали гладни погледи, изпълнени с неизразимо въжделение, че направо ми се свиваше сърцето.

Работата е там, че Джийвс е просто непоносимо компетентен. Това бие на очи дори когато върши най-простата работа — например в начина, по който пъха копчетата за ръкавели в дупките им.

Аз изцяло се осланям на него във всички кризисни положения и той никога досега не ме е подвеждал. Нещо повече — винаги мога да разчитам на него да услужи на кой да е от приятелите ми, ако е затънал до ушите в някоя кал. Ето например вземете заплетения случай със стария Бики и скръндзавия му вуйчо.

Това се случи, след като бях прекарал вече няколко месеца в Ню Йорк. Завърнах се една нощ малко късничко в квартирата и Джийвс ме осведоми, докато ми поднасяше последната за деня чашка:

— Господин Бикърстет се мина да ви види тази вечер, сър, преди да се върнете.

— Така ли?

— Дори два пъти, сър. Видя ми се разтревожен.

— Значи, ти се видя излязъл от релсите?

— С такова впечатление ме остави, сър.

Аз отпих от уискито. Мъчно ми стана, че Бики си има неприятности, но, от друга страна, се зарадвах на възможността за непринуден разговор с Джийвс, тъй като от известно време отношенията ни бяха обтегнати и ми беше твърде трудно да подхвана тема, която да няма пряко отношение към моята личност. Работата беше там, че реших да си пусна мустак — не му е тук мястото да обсъждаме прав ли бях или крив. Важното е, че мустакът режеше Джийвс право през сърцето. На никаква цена не се съгласяваше да се примири с него и ми се налагаше да живея в атмосфера на постоянно неодобрение, докато накрая ми писна. В края на краищата никога не съм отричал, че по въпроса за облеклото мнението на Джийвс в повечето случаи е меродавно и трябва да се вслушвам в него, но играта според мен загрубяваше щом като бе решил да редактира и лицето ми, а не само дрехите. Едва ли някой ще ме нарече инат и нееднократно съм отстъпвал кротко като агънце-багънце, когато Джийвс се е обявявал срещу мой любим костюм или вратовръзка, но когато личният ти прислужник предяви претенции към горната ти устна, човек просто е принуден да тропне с крак и твърдо да му се опълчи.

— Каза, че отново ще мине, сър.

— Нещо се е случило, Джийвс.

— Да, сър.

Аз замислено засуках мустак. Това прободе Джийвс право в сърцето, така че зарязах заниманието си.

— Прочетох във вестника, сър, че вуйчото на господин Бикърстет пристига с парахода „Карамантик“.

— Не думай!

— Негова светлост херцог Чизик, сър.

Това беше ново за мен — не знаех, че вуйчото на Бики е херцог. Просто невероятно колко малко неща знае човек за приятелите си. С Бики се запознах на една весела сбирка на Уошингтън Скуеър^[6] скоро след пристигането си в Ню Йорк. Предполагам, че съм усещал известна носталгия, защото Бики ми хареса от пръв поглед — още щом разбрах, че и той е англичанин и дори е следвал в Оксфорд по същото време, когато и аз бях там. Освен това беше адски тъп, така че ние естествено се привлякохме. И докато си сърбахме кротко питиетата в едно ъгълче, което не беше фрашкано с художници и скулптори, той ми стана още по-мил с рядко талантливата си имитация на булдог, преследващ котка. И макар че впоследствие много се сприятелихме, единственото, което знаех за него, бе, че вечно страда от липса на налични и че има някакъв вуйчо, който от време на време облекчава бремето му с парични преводи.

— Щом като херцог Чизик му е вуйчо, защо и Бики няма някаква титла? — запитах аз. — Защо не е лорд Едикойси?

— Господин Бикърстет е син на покойната сестра на негова светлост, която се омъжила за капитан Роло Бикърстет.

Джийвс знае всичко.

— Бащата на господин Бикърстет също ли е покойник?

— Да, сър.

— Оставил ли му е пари?

— Не, сър.

Взех да проумявам защо бедният Бики беше постоянно затруднен. За случайния и непросветен наблюдател може да е голяма работа да имаш вуйчо херцог, но проблемът със стария Чизик беше, че въпреки огромното си богатство, въпреки че притежаваше, кажи-речи, половин Лондон и около пет графства на север от столицата, той беше прочут пестеливец, ако мога така да се изразя. Или, както американците ги наричат тези хора — невиждана скръндза. Щом като родителското тяло не е оставило нищо на Бики и той разчита на подаяния от дъртия херцог, значи, здравата го е закъсал. Но не мислете, че затова ме е търсил настойчиво — Бики никога не вземаше пари назаем. Твърдеше, че предпочита да има приятели и затова по принцип не крънкаше пари.

В този миг на вратата се позвъни и Джийвс отиде да отвори.

— Да, сър, господин Устър току-що се прибра — чух го да казва.

И Бики нахълта при мен с вид на човек, който ужасно се самосъжалява.

— Здрасти, Бики. Джийвс ми каза, че си се опитвал да ме откриеш. Какво има, момчето ми?

— Здравата съм я закъсал, Бърти. Трябва да се съветвам с теб.

— Говори, старче.

— Утре пристига вуйчо ми.

— Да, Джийвс ми каза.

— Той е херцог Чизик, ако не знаеш.

— Знам. Джийвс ми каза.

Бики ме изгледа стреснато.

— Джийвс, изглежда, всичко знае.

— Може да ти се вижда странно, но и аз точно това си мислех.

— Като толкова знае — мрачно продължи Бики, — да вземе да ми каже как да се измъкна от тази каша.

— Джийвс, господин Бикърстет е затънал в каша и иска да се притечеш на помощ.

— Много добре, сър.

Бики го изгледа недоверчиво.

— А бе… тя моята работа, Бърти… е от малко лично естество, тъй-да се каже — замънка той.

— На твое място не бих се притеснявал за това, старче. Бас ловя, че Джийвс вече знае всичко. Нали, Джийвс?

— Да, сър.

— Ъ? — остана Бики с отворена уста.

— Ако не греша, сър, вашата дилема е породена от факта, че не знаете как да обясните на негова светлост защо се намирате в Ню Йорк, а не в Колорадо.

Бики се затресе като малеби при силен вятър.

— Откъде, по дяволите, ти е известно всичко това?

— Преди да потеглим от Англия, случайно срещнах иконома на негова светлост. Той ме осведоми за разговора ви с негова светлост, който дочул случайно, когато минавал покрай вратата на библиотеката. Бики се изсмя горчиво.

— Е, щом като всички са запознати с личните ми проблеми, тогава няма какво да се опитвам да дискретнича. Дъртият ме изрита, Бърти, защото съм бил безмозъчен некадърник и безнадежден тъпанар. Заяви, че щял да ми изпраща месечни суми при условие, че се погреба жив в някаква дупка, наречена Колорадо, и изуча из основи фермерството, както го наричат тук, в някакво гнусно ранчо или ферма — не знам как му викат американците. Няма защо да крия, перспективата никак не ми допадна. Това би означавало да яздя коне, да паса крави и други подобни гадории. А в същото време, старче, имах вопиюща нужда от ежемесечните суми.

— Напълно те разбирам, момчето ми.

— Като стигнах Ню Йорк, тук ми се видя поносимо и реших, че няма да е зле да поостана. Затова телеграфирах на вуйчо, че съм попаднал на добър бизнес и няма защо да уча фермерство. Той писа, че е съгласен, и оттогава не съм мърдал от Ню Йорк. Вуйчо е останал с впечатлението, че печеля добре. И през ум не ми е минало, че ще му хрумне да довтаса. А сега какво да правя?

— Джийвс — казах аз, — какво, по дяволите, да прави господин Бикърстет?

— Разбираш ли — той ми изпрати телеграма, че ще отседне при мен — предполагам, за да не плаща за хотел. Нали се правех пред него, че живея охолно. Не мога да го посрещна в пансиона, в който съм отседнал!

— Измисли ли нещо, Джийвс? — попитах аз.

— До каква степен, сър, ако не ви задавам неудобен въпрос, сте готов да помогнете на господин Бикърстет?

— Бики, старче, за теб съм готов на всичко.

— В такъв случай бих предложил, сър, да заемете на господин Бикърстет…

— Не! — твърдо отряза Бики. — Никога не съм заемал от теб и един долар, Бърти, и нямам намерение да започвам. Може да съм пън, но се гордея с факта, че никому нищо не дължа. Разбира се, в това число не включвам търговците.

— Имах намерение да предложа, сър, да заемете на господин Бикърстет този апартамент. Господин Бикърстет ще създаде у негова светлост впечатлението, че той самият е негов наемател. С ваше позволение аз от своя страна ще създам впечатлението, че съм прислужник на господин Бикърстет, а не ваш. А вие уж сте отседнали тук като негов гост. Смятам, че ще намерите предложението ми за задоволително, сър.

Бики бе спрял да се олюлява на пети и пръсти и зяпаше Джийвс със страхопочитание.

— Бих ви посъветвал незабавно да изпратите на негова светлост телеграма на кораба, с която да го известите за промяната на адреса ви, сър. Господин Бикърстет би могъл също така да посрещне негова светлост на пристанището и да го доведе направо тук. Това отговаря ли на създалото се положение, сър?

— Напълно!

— Благодаря ви, сър.

Бики го проследи с поглед, докато Джийвс затваряше след себе си вратата.

— Как ги прави тези работи, а, Бърти? Ще ти кажа какво мисля. Всичко е от формата на главата. Забелязал ли си каква глава има Джийвс, Бърти? Изпъкнала отзад!

 

На другата сутрин се измъкнах рано-рано от леглото, за да бъда сред присъстващите, когато пристигне старият херцог. От личен опит знаех, че тези презокеански лайнери хвърлят котва в неприлично ранни часове. Затова девет часът едва минаваше, а аз вече бях издокаран, бях излочил сутрешния си чай и надничах през прозореца в очакване да зърна Бики и вуйчо му. Утрото беше свежо и спокойно и на човек направо му се приискваше да е одухотворен или нещо такова, тъй че размишлявах върху живота изобщо, когато долу на улицата ми се мярнаха чифт страхотни гети. Някакво такси тъкмо беше спряло и от него се изнесе внушително старче с цилиндър, което същевременно вдигаше нечуван скандал на шофьора за безразсъдната сума пари, която иска от него. Доколкото можах да схвана, старчето настояваше шофьорът да превключи от нюйоркски на лондонски цени, а онзи явно за пръв път чуваше за Лондон и вече нямаше високо мнение за английската столица. Старият твърдеше, че в Лондон нямало да му вземат повече от един шилинг за такова смешно кратко разстояние, а таксиджията рече, че плюел на Лондон. Повиках Джийвс.

— Херцогът пристигна, Джийвс.

— Така ли, сър?

— Ето го, звъни на вратата.

Джийвс отиде да отвори. Дъртият нахълта като ураганен вятър.

— Добро утро, сър, как сте? — започнах жизнерадостно, демонстрирайки нагледно какво слънчице съм аз. — Племенникът ви отиде да ви посрещне на пристанището, но явно сте се разминали. Името ми е Устър, така да се каже. Ние с Бики сме големи приятели, ако може така да се каже. Отседнал съм при него, така да се каже. Какво ще кажете за чашка чай? Джийвс, донеси чай.

Старият Чизик се пльосна в едно кресло и взе да оглежда стаята.

— Нима този луксозен апартамент принадлежи на племенника ми Франсис?

— Несъмнено.

— Трябва да е ужасно скъп.

— Да, разбира се. Тук всичко е много скъпо, така да се каже.

Херцогът изстена. Джийвс допърха с чашата чай. Старият се нахвърли отгоре й, за да си възстанови равновесието, и кимна с глава.

— Ужасна страна, господин Устър. Ужасно! Близо осем шилинга за едно нищо и никакво разстояние! Нечувано! — Той огледа още веднъж стаята, която явно му вземаше акъла. — Имате ли представа колко плаща племенникът ми за този апартамент, сър?

— Около двеста долара на месец, ако не се лъжа.

— Какво! Четирийсет лири на месец!

Взех да съзнавам, че ако не побързам да представя нещата в по-правдоподобна светлина, целият замисъл може да се обърне срещу нас. Старият се опитваше да направи умствена връзка между това благополучие и горкия Бики. А за да се направи такава връзка, беше нужно яко усилие, тъй като милият Бики, макар да беше свястно момче и да нямаше равен на себе си като имитатор на булдог, преследващ котка, си беше един от най-видните пънове, които някога са се издокарвали в джентълменска премяна.

— Може да ви се вижда странно — започнах аз, — но работата е там, че Ню Йорк често вдъхва неподозирани сили в човека и го кара да демонстрира способности и схватливост, в каквито никой не го е подозирал. Тук той просто взема и ги развива. Казват, че било от въздуха, така да се каже. Предполагам, че в миналото, когато сте го познавали, Бики е бил тъповат, така да се каже, но сега е направо гигант на мисълта. Дяволски деен и компетентен и в бизнесменските среди минава за ненадминат спец.

— Просто съм изумен! И какво е естеството на бизнеса, с който се занимава моят племенник, господин Устър?

— Ами… бизнес, така да се каже. Също като онези Рокфелеровци, така да се каже. — Аз взех да се изнизвам към вратата. — Много ми е жал, че трябва да ви оставя, но имам една среща…

Тъкмо излизам от асансьора, и насреща ми Бики.

— Здрасти, Бърти. Изтървах го. Той появи ли се?

— Да, горе е. Пие чай.

— Какво му е мнението за всичко?

— Направо е потресен.

— Страхотно! Е, аз да вървя. Довиждане, старче. Ще се видим по-късно.

— Довиждане, Бики.

И той се понесе нагоре, зареден с лъчезарие, а аз се запътих към клуба си, за да седна до прозореца и да погледам движението, което се задаваше от едната страна на улицата и изчезваше в противоположната.

Прибрах се у дома доста късно вечерта, за да се преоблека за вечеря.

— Къде е народът, Джийвс? — попитах, след като не открих жива душа да припка из стаите. — Излязоха ли?

— Негова светлост пожела да разгледа някои от забележителностите на града, сър. Господин Бикърстет му служи за екскурзовод. Доколкото разбрах, за цел си поставиха гроба на Грант.

— Предполагам, че господин Бикърстет е адски доволен от развитието на събитията, а?

— Моля, сър?

— Искам да кажа, че господин Бикърстет сигурно е страшно доволен.

— Не напълно, сър.

— Сега пък какво има?

— Замисълът, който си позволих да предложа на вас двамата с господин Бикърстет, сър, за жалост не се оказа задоволителен.

— Защо? Херцогът нали повярва, че Бики преуспява?

— О, да, сър. Но в резултат на това реши да прекрати месечните субсидии под предлог, че щом като господин Бикърстет така добре се оправя сам, то той не се нуждае от финансово подпомагане.

— Божичко, Джийвс! Това е ужасно.

— Твърде е обезпокоително, сър.

— И през ум не ми мина такова нещо!

— Признавам, че и аз самият не очаквах подобно развитие на събитията.

— Сигурно горкият Бики е съсипан?

— Господин Бикърстет имаше доста озадачен вид, сър.

Сърцето ми се къпеше в кръв за Бики.

— Трябва да направим нещо, Джийвс!

— Да, сър.

— Сещаш ли се вече какво?

— За момента не, сър.

— Трябва да се направи нещо!

— Един от бившите ми работодатели лорд Бриджуърт често споменаваше следната максима, сър, която, струва ми се, съм цитирал и преди: начин все ще се намери. Не се съмнявам, че ще открием ключа към затруднението на господин Бикърстет, сър.

— Ами хайде де, започвай!

— Няма да щадя усилия, сър.

Тъжно отидох да се обличам. За да ви покажа доколко бях разстроен, ще ви спомена само, че за една бройка щях да сложа бяла вратовръзка на фрака. Излязох да вечерям повече за да ми мине времето, отколкото от глад. Виждаше ми се безсърдечно да се отдавам на гастрономически удоволствия, когато бедният стар Бики се бе запътил към дългата опашка на неимащите, чакащи да получат комат хляб от благотворителните организации.

Когато се прибрах, старият Чизик вече си беше легнал, но клетият Бики ме чакаше свит на кълбо в едно кресло, замислено свъсил вежди, с цигара, провесена от ъгъла на устата му и доста изцъклен поглед.

— Адска каша, мой човек — започнах аз.

Той взе поставената до него чаша и трескаво я пресуши, без да го е грижа, че беше празна.

— С мен е свършено, Бърти!

И отново надигна чашата. Но това явно не му помогна.

— Поне да ме бе сполетяло една седмица по-късно! В събота трябваше да получа чека за следващия месец. И тогава щях да пусна в действие един номер, за който четох в някакво списание. Оказва се, че ако основеш птицеферма, можеш да натрупаш богатство. Какво щастие е да отглеждаш кокошки, Бърти! — Той взе да се въодушевява при тази мисъл, но почти веднага се отметна мрачно назад в креслото. — Какъв е смисълът обаче? Нямам пукната пара!

— Само да кажеш, Бики, приятелче, и…

— Много ти благодаря, Бърти, но нямам намерение да те доя.

Ето какъв е светът! Приятелите, на които искаш да заемеш пари, не ти позволяват да го направиш, а онези, на които не искаш да дадеш и един цент, ще се вържат на фльонга, само и само да ти бръкнат в джоба. Понеже винаги съм бил, така да се каже, материално обезпечен, животът обилно ме е сблъсквал с втората категория. Колко пъти, още като си бях в Лондон и се разхождах по Пикадили, съм усещал във врата си задъханото дишане на надяващия се да ме издои и съм чувал възбуденото му пъхтене, щом усетеше, че ме настига. Целият си живот към прекарал в пръскане на пари по хора, за които и пет пари не давам, а ето че сега, когато се къпя в злато и единствената ми мисъл е да обсипя с него и Бики, Той, нещастният глупак, за нищо не света не желаеше да го приеме.

— Тогава ни остана една-единствена надежда — заключих аз.

— Каква?

— Джийвс.

— Да, сър?

И Джийвс се материализира зад гърба ми, бъкащ от усърдие. Този негов маниер да изниква като изневиделица донякъде ми лази по нервите. Седиш си, знаеш, в някое удобно кресло и си мислиш за туй-онуй, вдигаш поглед и той е там. Придвижва се от точка А до точка Б безшумно като медуза. Бики си изкара акъла. Подскочи в креслото като застрелян фазан. Аз съм свикнал вече с Джийвс, но колко пъти в началото съм си прехапвал езика, когато той внезапно се озовеше пред мен!

— Викахте ли ме, сър?

— Ето те и теб, Джийвс!

— Да, сър.

— Да си родил някаква идея, Джийвс?

— О, да, сър. Откак проведохме последния си разговор, струва ми се, че попаднах на твърде удачно решение на проблема. Не искам да останете с впечатлението, че си позволявам прекалено много, сър, но според мен ние не взехме предвид потенциалните възможности на негова светлост като източник на доходи.

Бики се изсмя с така наречения глух, саркастичен смях — нещо средно между кудкудякане и скръбна гаргара.

— Не намеквам — продължи Джийвс — за вероятна възможност да принудим негова светлост да се раздели с някаква сума. Позволявам си да погледна на негова светлост в светлината на едно негово поне засега твърде неоползотворено качество, от което бихме могли да се възползуваме.

Бики ме погледна безпомощно. Но да си призная, и аз нищо не схващах.

— Не би ли могъл да ни го поднесеш в по-достъпен вид, Джийвс?

— Накратко ето какво имам предвид, сър: негова светлост е в известен смисъл видна личност. Жителите на тази страна, Съединените американски щати, проявяват натрапчивата склонност да се ръкуват със знаменитости — нещо, което не може да е убягнало от вниманието ви, сър. Затова ми хрумна, че може би вие или господин Бикърстет познавате хора, готови да заплатят скромна такса — да кажем два или три долара, — за да имат привилегията да бъдат представени на негова светлост, включително и да се ръкуват с него.

Бики нямаше високо мнение за този замисъл.

— Ти какво — мислиш, че ще намериш балами, които да се изръсят в брой само за да се ръкуват с вуйчо ми?

— Имам леля, сър, която плати пет шилинга на един младеж, за да доведе на чай в къщата й известен киноартист. Това придаде блясък на общественото й положение в квартала.

Бики се заколеба.

— Щом мислиш, че от това може да излезе нещо…

— Убеден съм, сър.

— Ти как смяташ, Бърти?

— Аз съм изцяло „за“, старче. Страхотно хрумване!

— Благодаря ви, сър. Имате ли още нужда от мен? Лека нощ, сър.

И той се стопи в далечината, а ние останахме да обсъдим подробностите.

 

До преди да се опитаме да използуваме стария Чизик като източник на доходи и през ум не ми беше минало какъв адски проблем е за разните борсови посредници да накарат обществеността да си развърже кесията. Сега вече, като прочета във вестника, че на борсата всичко е спокойно, направо сърцето ме заболява, защото за нас борсата наистина се оказа в голям застой. Нямате представа колко е трудно да заинтересувате публиката и да я накарате да се стича на тълпи към стария херцог. До края на седмицата единственото име, което успяхме да впишем в списъка, беше колбасарят от нашата улица, но той пък настояваше да ни заплати с нарязана шунка вместо в брой, така че ползата не беше кой знае каква. Светъл лъч се промъкна през облаците, когато братът на съдържателя на заложната къща, спохождана често от Бики, предложи десет долара, и то в аванс, за да го запознаем с дъртия, но сделката се провали, щом се оказа, че кандидатът бил анархист и възнамерявал да ритне стария Чизик, а не да се ръкува с него. При това, ако знаете какви усилия ми струваше да разубедя Бики, който бе готов да прибере парите и да остави събитията на естественото им развитие. Беше твърде склонен да гледа на брата на съдържателя на заложната къща като на почтен човек и благодетел на човешкия род.

Всичко щеше да се провали, ако не беше Джийвс. Не, няма и капка съмнение, че Джийвс е поне една класа над всички, дори цяла класа сам по себе си. По отношение на мозъка и изобретателността не съм срещал подобна надареност. Той се стече като петмез в стаята ми една заран заедно с чашата живителен чай и ми даде да разбера, че нещо е измътил.

— Мога ли да кажа нещо по въпроса за негова светлост, сър?

— Премиера няма да има. Решихме да зарежем всичко.

— Защо, сър?

— Нищо няма да излезе. Не можем да навием жива душа да дойде.

— Допускам, че мога да уредя тази страна на въпроса, сър.

— Да не искаш да кажеш, че си успял да навиеш някого?

— Да, сър. Осемдесет и седем джентълмена от град Бърдсбърг, сър. Аз подскочих от леглото и разсипах чая.

— Бърдсбърг ли?

— Бърдсбърг, щата Мисури, сър.

— Как успя да ги метнеш?

— Случи се така, сър, че снощи, след като ме осведомихте, че няма да си бъдете у дома, посетих една театрална постановка и между двете действия завързах разговор със зрителя от съседния до мен стол. Бях забелязал, че си е закачил на петлицата едно твърде декоративно украшение — голяма синя значка, на която с ярки червени букви пишеше „Ура за Бърдсбърг!“ — според мен крайно неразумно допълнение към вечерния тоалет на един джентълмен. За голяма моя изненада открих също така, че залата е пълна с джентълмени с подобна украса. Осмелих се да попитам каква е причината и бях осведомен, че тези джентълмени са група от осемдесет и седем души, пристигнали от град Бърдсбърг, щата Мисури. Посещението им в Ню Йорк, доколкото успях да разбера, било единствено с цел да се веселят и радват и моят събеседник доста подробно ме посвети в програмата от забавления, съставена за престоя им тук. Идеята да спомена за негова светлост ми хрумна, когато моят събеседник със значително задоволство и гордост ми съобщи, че част от групата им била представена на известен боксьор и се е ръкувала с него. С две думи, сър, уредих, ако одобрявате, разбира се, цялата група да бъде представена утре следобед на негова светлост.

Направо се гръмнах.

— Осемдесет и седем души, Джийвс! По колко на глава?

— Бях принуден да се съглася на намалена тарифа, сър. Споразумението, което бях принуден да приема, е сто и петдесет долара за цялата група.

Аз се позамислих.

— В аванс ли?

— Не, сър. Опитах се да взема една част от сумата в предплата, но не постигнах успех.

— Нищо, като ги вземем, аз ще ги докарам до петстотин, без Бики да разбере. Според теб дали ще се досети, ако ги направя пет стотака?

— Допускам, че не, сър. Господин Бикърстет е много приятен джентълмен, но не е особено надарен в умствено отношение.

— Тогава добре. След закуска изтичай до банката и изтегли малко пари.

— Добре, сър.

— Страшен си, Джийвс! От мен да го знаеш.

— Благодаря, сър.

Когато разказах на Бики какво се е случило, той за малко да се разплаче. Закуцука към всекидневната и взе да обработва стария херцог, който четеше с мрачна решителност хумористичната страница на вестника.

— Вуйчо — започна Бики, — имаш ли някакъв ангажимент за утре следобед? Питам, защото съм поканил няколко приятели да се запознаят с теб.

Дъртият му хвърли накриво един замислен поглед.

— Сред тях да няма журналисти?

— Журналисти? Откъде накъде?

— Защото категорично отказвам да бъда тормозен от журналисти! Когато наближавахме пристанището, няколко лепливи млади мъже се опитаха да изтръгнат от мен възгледите ми за Америка. Отказвам да бъда подлаган на подобно преследване!

— Бъди спокоен, вуйчо. Апартаментът ще бъде съвършено лишен от журналисти.

— В такъв случай с удоволствие ще се запозная с твоите приятели.

— И нали ще се ръкуваш с тях?

— Аз, естествено, ще се държа, както е прието да се общува в цивилизования свят.

Бики му благодари от все сърце и дойде с мен да обядваме в клуба, където охотно ме забавлява с приказки за кокошки, инкубатори и други гнусотии.

 

След като обсъдихме зряло проблема, взехме решение да пускаме бърдсбъргския контингент на групи от по десет души. Джийвс доведе театралното си другарче и ние уточнихме подробностите. Много приличен тип, макар и склонен да узурпира разговора и да го канализира по посока на новата водопроводна система в родния му град. Решихме, че тъй като старият едва ли ще издържи повече от час, всяка група ще има правото да общува седем минути с херцога по хронометъра на Джийвс. А щом им изтече времето, Джийвс ще се появява в стаята и многозначително ще се изкашля. След това се разделихме, както се казва, с взаимни уверения за най-добри чувства и бърдсбъргчанинът ни покани сърдечно да му погостуваме, за да се насладим на новата канализация, за което ние не по-малко сърдечно му благодарихме.

На другия ден приехме делегацията. Първата смяна се състоеше от нашия познат и още деветима, които досущ приличаха на него. До един бяха пъргави и делови, сякаш от пеленачета са работили в кантори и са се старали да правят добро впечатление на шефа. Ръкуваха се с дъртия с видимо задоволство — всички, с изключение на един, който ни в клин, ни в ръкав се замисли.

— Какво бихте пожелали на Бърдсбърг, херцоже? — попита театралният приятел на Джийвс.

Старият се изуми.

— Но аз никога не съм бил там!

Онзи се наскърби.

— Трябва да ни посетите. Най-бързорастящият град в страната. Ура за Бърдсбърг!

— Ура за Бърдсбърг! — благоговейно го подкрепиха съгражданите му.

Замисленият тип, който още не се беше ръкувал с херцога, изведнъж се обади:

— Хей! — каза.

Беше такъв един охранен, с решителна брадичка и хладен поглед. Всички го погледнахме.

— Питам най-делово, имайте предвид. Не че подлагам на съмнение нечия честност, но бизнесът си е бизнес — според мен този джентълмен тук трябва тържествено да се закълне пред свидетели, че наистина е херцог.

— Какво значи това, сър? — попита старият, придобивайки морав оттенък.

— Не че искам да ви оскърбя, но бизнесът си е бизнес. Нищо такова не казвам, но едно нещо ми се стори малко особено. Ей този джентълмен твърди, че името му е Бикърстет, доколкото разбрах. Е, добре — ако вие сте херцог Чизик, защо той не е лорд Пърси Едикойси? Чел съм достатъчно английски книги и знам всичко по въпроса.

— Но това е чудовищно!

— Абе я не се впрягайте! Просто питам. Имам правото да знам. Щом ни прибирате паричките, трябва да знаем за какво всъщност плащаме.

Нашият водопроводно-канализационен приятел се присъедини към него:

— Знаеш ли си, че си прав, Симс! Аз съвсем забравих да уточня това, когато уреждах мероприятието. Нали разбирате, господа — като бизнесмени ни е необходима гаранция, че всичко в тази сделка е честно и почтено. В края на краищата плащаме на господин Бикърстет сто и петдесет долара за този прием и е напълно естествено да искаме да знаем…

Старият Чизик изгледа Бики малко особено. После със страховито спокойствие се обърна към любителя на водопроводи и канализации:

— Уверявам ви, че не знам нищо по въпроса, сър — осведоми го крайно вежливо. — Ще ви бъда признателен, ако ми обясните.

— Ами ние се разбрахме с господин Бикърстет, че осемдесет и седем граждани на Бърдсбърг ще имат привилегията да се запознаят и ръкуват с вас при взаимно споразумени финансови условия, и както каза моят приятел Симс, а аз съм напълно съгласен с него, единствената ни гаранция, че вие сте херцог Чизик, е думата на господин Бикърстет, а той всъщност ни е съвършено непознат.

Старият преглътна болезнено.

— Разрешете ми да ви уверя, сър — изрече с такъв един особен глас, — че наистина съм херцог Чизик.

— Е, тогава всичко е О’кей — сърдечно откликна нашият приятел. — Ето, това ни трябваше. Тогава да продължим.

— Съжалявам много — каза старият, — но няма да можем да продължим. Боя се, че ще трябва да ви помоля да ме извините.

— Но, херцоже, отвън чакат още седемдесет и седем момчета!

— Боя се, че ще трябва да ги разочаровам.

— Но в такъв случай сделката се разваля!

— Този въпрос ще обсъдите с моя племенник.

Нашият човек се разтревожи.

— Наистина ли няма да се запознаете с тях?

— Не!

— Е, тогава да си вървим.

Те се изнизаха и в стаята се възцари тишина — с нож да я режеш. После Чизик се обърна към Бики.

— Е?

Бики явно нямаше думи.

— Вярно ли е?

Адамовата ябълка на моя приятел взе да се мята насам-натам като завързана кокошка, след което чухме гласа му:

— Ами, нали разбираш, вуйчо, ти прекрати издръжката ми, а на мен така ми се искаше да поставя началото на една птицеферма. Защото няма по-сигурна печалба от птицефермата, стига да имаш начален капитал. Купуваш една кокошка и тя всеки ден ти снася по едно яйце. Продаваш яйцата по — да речем — двайсет и пет цента едното. Издръжката на кокошката нищо не ти струва. Печалбата възлиза чисто на…

— Какви са тези глупости? Какви кокошки? Ти ме остави с впечатлението, че си станал бизнесмен!

— Старият Бики леко преувеличи, сър — намесих се аз, за да помогна на приятеля си. — Всъщност той, горкичкият, изцяло разчита на издръжката, която му изпращате, и след като го отрязахте, нали разбирате, остана без пукнат цент и трябваше да измисли някакъв начин бързо да си набави налични. Та тогава ни хрумна номерът с ръкуването.

На стария херцог му излезе пяна на устата.

— Значи, си ме лъгал! Ти умишлено си ме мамил относно финансовото си състояние!

— На горкия Бики никак не му се ходеше на село да ранчува, сър — обясних аз. — Той не си пада по кравите и конете, но е убеден, че ще има страхотен успех сред кокошките. Само му трябва малък капитал. Не мислите ли, че ще бъде ужасно джентълменско от ваша страна, ако…

— След всичко, което се случи? След… след тази измама и мошеничество? Нито пени!

— Но…

— Нито пени!

Откъм дъното на стаята се дочу почтително покашляне. На хоризонта съзрях Джийвс със страхотно мозъчен вид.

— Кажи, Джийвс! — насърчих го аз.

— Просто желаех да направя едно предложение, сър. Ако господин Бикърстет се нуждае от пари в наличност и не е много наясно откъде да ги набави, би могъл да си осигури необходимата сума, като опише случилото се днес следобед за някое неделно издание на по-предприемчивите и духовити вестници.

— Боже! — казах аз.

— Господи! — отекна Бики.

— Боже Господи! — хлъцна старият Чизик.

— Много добре, сър — рече Джийвс.

Бики се обърна към вуйчо си с блеснал поглед.

— Джийвс е прав! Точно така и ще направя! „Хроникъл“ направо ще се разхълца от радост! Страшно си падат по такива истории.

Старият Чизик нададе глух вой.

— Категорично ти забранявам, Франсис, да вършиш подобно нещо!

— Лесно ти е на теб — оживи се моят приятел, — но иначе откъде да набавя пари за…

— Чакай! Ъ-ъ… чакай малко, момчето ми. Толкова си припрян! Все ще уредим нещо.

— Няма да се заробя в онова проклето ранчо!

— Не, не, момчето ми, в никой случай, разбира се. И през ум не би ми минало. Мисля… — Той водеше някаква вътрешна борба. — Мисля, че като погледнем разумно на нещата, най-добре ще е да се завърнеш заедно с мен в Англия. Аз може… всъщност, не виждам защо да не опитам… бих могъл да използвам услугите ти на някаква секретарска длъжност.

— Виж, срещу такава работа нямам нищо против.

— Няма да съм в състояние да ти предложа пари, но, както ти е известно, в английския политически живот неплатеният секретар е всепризната фигура…

— Щом като ще съм фигура, тогава единствената цифра, на която ще се съглася, е петстотин лири годишно.

— Но, момчето ми!

— Нито пени по-малко!

— Но, Франсис, твоето възнаграждение ще се състои в несравнимата възможност да трупаш опит като мой секретар, да привикваш към сложностите на политическия живот… с две думи, да се поставиш в едно извънредно изгодно положение.

— Петстотин на година! — На Бики явно му беше вкусно да търкаля цифрата из устата си. — Че това е нищо в сравнение с парите, които можех да натрупам от птицефермата! Размисли само! Да предположим, че имам десет кокошки. Всяка от тях ми ражда по десет пиленца. След известно време пиленцата порастват и също ми раждат по десет пиленца, след което всички заедно започват да ми снасят яйца. Та това е цяло състояние! В Америка душа дават за яйца. Хората си ги слагат в хладилниците и ги съхраняват с години. Не ги продават, докато не им вземат по долар на парче. Да не мислиш, че ще захвърля подобно състояние за по-малко от петстотин на година, а?

Мъка се изписа по лицето на стария Чизик, но тя скоро бе изместена от примирение.

— Добре, момчето ми.

— А така! Значи, всичко е наред! — обобщи Бики.

— Джийвс — казах аз — Бики беше завел стария на ресторант да полеят споразумението и ние бяхме сами. — Джийвс, това бе един от големите ти удари.

— Благодаря ви, сър.

— Как го правиш — не мога да проумея!

— Да, сър?

— Само ме е яд, че ти самият не спечели нищо от всичко това.

— Доколкото разбрах от забележките, подхвърлени от господин Бикърстет, сър, в знак на признателност за помощта, която имах удоволствието да му окажа, той възнамерява по-късно, когато финансовото му положение се подобри, да ми се отблагодари по подобаващ начин.

— Това не е достатъчно, Джийвс.

— Нима, сър?

Мъка ми беше, но явно по друг начин не можех да постъпя.

— Донеси ми нещата за бръснене.

Лъч на надежда, примесена с недоверие, проблесна в предания му поглед.

— Искате да кажете, сър…

— Ще си обръсна мустака!

Настъпи мълчание. Виждах как се бори със силните си чувства.

— Много ви благодаря, сър — произнесе той тихо.

Джийвс и духът на Коледа

Писмото пристигна на шестнайсети декември със сутрешната поща, докато още закусвах. Тъй като бях подкрепил донякъде тялото и духа с кафе, яйца и бекон, реших да не протакам повече, а да цапардосам Джийвс с новината. Както е казал Шекспир, ако ще се прави нещо, да се прави без много размотаване. Верният ми служител щеше да бъде разочарован, ако не и огорчен, но в края на краищата малко разочарование никому не е навредило. Нека проумее, че животът не е само низ от удоволствия и изобщо не е шега работа.

— Джийвс!

— Да, сър?

— Получих писмо от лейди Уикъм. Кани ме за коледните празници в имението си Скелдингс. Така че имай грижата за необходимото. Ще отпратим на двайсет и трети. Повечко официално облекло, Джийвс, и няколко радващи окото и селския пейзаж вълнени костюми за през деня. Предполагам, че ще поостанем там по-дълго.

Мълчание. Усетих смразяващия му поглед върху тила си, но забучих очи и лъжица в конфитюра и отказах да му го върна.

— Доколкото бях разбрал лично от вас, сър, вие възнамерявахте да отпътувате за Монте Карло непосредствено след Коледа.

— Знам, но това пътуване се отменя. Промениха се плановете.

— Много добре, сър.

Тъкмо тогава звънна телефонът и сложи точка на един твърде лепкав за мен момент. Джийвс вдигна слушалката.

— Да?… Да, госпожо… Много добре, госпожо. Ето го господин Устър. — И той ми подаде инструмента с думите: — Госпожа Спенсър Грегсън, сър.

Понякога си мисля, че с годините всепризнатият ум на Джийвс започва да дава фира. В разцвета на силите си за нула време би съобразил да уведоми леля Агата, че не съм си вкъщи. Изпепелих го с поглед и поех слушалката.

— Ало! Да? Ало? Ало? Бърти на телефона. Ало? Ало? Ало?

— Стига с това „ало“! — сряза ме кръвната роднина с обичайния си безпрекословен тон. — Не си папагал. За което много съжалявам, тъй като ако беше, щеше да имаш поне малко мозък в главата.

Крайно погрешен подход към един джентълмен рано сутрин, но какво можех да направя?

— Бърти — продължи тя, — разбрах от лейди Уикъм, че те е поканила в Скелдингс за Коледа. Ще отидеш ли?

— И още как!

— Тогава ще те помоля да се държиш прилично и да не ме излагаш. Лейди Уикъм е моя стара приятелка.

Не съм привърженик на подобни телефонни излияния. Очи в очи как да е, но по жицата — и дума да не става.

— Аз, естествено, ще се постарая, лельо Агата — отвърнах сковано и високомерно, — да се държа по начин, подобаващ на един английски джентълмен, гостуващ…

— Какво каза? Стига си мънкал! Научи се да говориш като хората!

— Казах добре.

— А така! Само да съм чула нещо… Има и друга причина, поради която настоявам да обуздаеш природното си скудоумие, доколкото това е във възможностите ти, поне докато си в Скелдингс. Там ще бъде и сър Родерик Глосъп.

— Какво!

— Не реви така! Щеше да ми спукаш тъпанчето!

— Добре ли чух… Сър Родерик Глосъп?

— Добре си чул.

— Да нямаш предвид Тъпи Глосъп?

— Имам предвид сър Родерик Глосъп. Това е единствената причина, поради която казах сър Родерик Глосъп. А сега, Бърти, искам да ме слушаш внимателно. Чуваш ли ме?

— Чувам.

— Тогава слушай. Най-сетне сполучих — след невероятни усилия и въпреки множеството неопровержими доказателства за противното — почти да убедя сър Родерик, че не си безнадеждно умопобъркан. Така че той е готов да отложи произнасянето на присъдата си до следващата среща с теб. Затова от твоето поведение в Скелдингс…

Ала аз затворих телефона. Раздрусан до основи. Да. До корена на основите си.

Нека ви припомня фактите, свързани с въпросния Глосъп. Той е страховит чичка с плешива глава и вежди като тропически лес, а в професионално отношение лекува откачалки. Психиатър с други думи. И до ден днешен не мога да обясня как стана така, че веднъж най-неочаквано се оказах сгоден за дъщеря му Хонория — бъкащо от жизнена сила момиче, което ми цитираше Ницше на закуска и ме събаряше на пода със смеха си. Щастливото събитие бе предотвратено благодарение на поредица от събития, които непоклатимо убедиха татко й, че не съм с всичкия си. Оттогава насам той неизменно ме слага начело на списъка си „Откачалки, с които съм обядвал“.

Така че не ме обвинявайте за глождещото предчувствие, че дори по Коледа, когато духът на всеопрощение и доброжелателност към ближния е повсеместен, една моя повторна среща с този човек едва ли би ми се разминала безболезнено. Ако не беше основателната причина, поради която държах на пребиваването си в Скелдингс, направо щях да зачеркна мероприятието от дневния ред.

— Джийвс — рекох, — разбра ли? Сър Родерик Глосъп също ще гостува на лейди Уикъм.

— Много добре, сър. Ако сте привършили със закуската, ще разчистя масата.

Студен и недостъпен. Нито капка съчувствие. Нито следа от притичването на помощ, което така обичах да наблюдавам у него. Както и предполагах, новината, че няма да ходим в Монте Карло, го бе пронизала право в сърчицето на прикрит комарджия. Зад непроницаемата повърхност на Джийвс се крие спортен дух и аз много добре знаех колко го сърбят ръцете да се пробва на рулетката.

Но ние Устърови умеем да си наденем маската на мъжествената непоклатимост и да се оправяме и без хорската отзивчивост.

— Да, Джийвс, ако обичаш — казах гордо. — И ще те помоля да побързаш.

Отношенията ни продължиха да бъдат обтегнати през цялата следваща седмица. В начина, по който ми носеше сутрин чая в леглото, не можех да не забележа хладна сдържаност и дори безразличие. Докато ме откарваше с колата в Скелдингс, беше крайно резервиран и неприветлив. А когато в края на деня стягаше официалните ми дрехи за вечеря, от вниманието ми не се изплъзнаха насечените високомерни движения, с които надяна копчетата на ръкавелите. Всичко това бе твърде болезнено за чувствителната ми душа и затова реших, докато се излежавах в леглото сутринта на двайсет и четвърти, да проведа с него един задушевен разговор и да се оставя в ръцете на вроденото му здравомислие.

Същата тая сутрин се чувствах направо порозовял от доволство. Всичко беше минало като по ноти и масло… така ли се казваше? Както и да е. Домакинята, лейди Уикъм, беше притежателка на орлов нос и телосложение, което прекалено болезнено ми напомняше за леля Агата, за да се чувствам уютно в нейно присъствие, но иначе ме посрещна с подчертана доброжелателност. А щерка й Робърта (Боби) ме поздрави с радушие, от което, няма защо да крия, сърчицето ми запърха лекокрило. Дори сър Родерик Глосъп ми се видя просмукал от духа на Коледа в краткия миг, в който го зърнах. Ъгълчето на устата му трепна като при усмивка и той дори ми рече: „А! Млади момко!“ Не че беше кой знае какво, но от неговата уста беше равнозначно на лъв, доброжелателно близнал сладко агънце.

Така че животът в това декемврийско утро бе изпълнен с ласка и надежда и аз реших да си избистря отношенията с Джийвс.

— Джийвс — започнах, щом той се появи с изпускащата пара чаша.

— Да, сър?

— Искам да кажа нещо за повода, който ни докара тук. Смятам, че имаш право да чуеш фактите.

— Да, сър?

— Виждам, че анулираното пътуване до Монте Карло те изпълни с униние.

— Ни най-малко, сър.

— Така е, знам. Знам, че сърцето ти копнееше да изкараме зимата в добрата стара столица на греха и порока. Видях как ти грейнаха очичките, когато споменах, че ще заминем. Ти изпръхтя и пръстите ти зашаваха конвулсивно. Знам, знам. А сегашната промяна в набелязаната програма е като нажежен шиш през спортната ти душа.

— Ни най-малко, сър.

— Така е, така е. Не съм сляп. Затова искам да ти внуша, Джийвс, че актуализацията на дневния ни ред не е в резултат на моя лекомислена прищявка. Не съм приел поканата на лейди Уикъм, защото съм повърхностен търсач на леки удоволствия, а понеже седмици наред със зъби и нокти съм се опитвал да я изкопча. За което имам не една уважителна причина, а цели две. Преди всичко нека те попитам — усеща ли човек духа на Коледа в едно леговище на покварата и греховността, каквото е Монте Карло?

— А нима човек желае да усети духа на Коледа, сър?

— Разбира се, че желае. Вземи например мен. Това беше първо. Но има и второ, Джийвс. Беше крайно наложително да присъствам в Скелдингс за Коледа, защото от сигурен източник бях дочул, че и Тъпи Глосъп ще е тук сред поканените.

— Искате да кажете сър Родерик Глосъп, сър.

— Не. Искам да кажа Тъпи Глосъп, който му се пада племенник. Може да си забелязал вече присъствието на един русоляв тип с неизменна малоумна усмивка. Това е Тъпи и аз от доста време драпам, за да го докопам. Защото имам да разчиствам сметки с този тиквеник. Чуй фактите, Джийвс, и отсъди нямам ли основания за намислената кървава баня. — Отпих от чая, защото устата ми пресъхна само при спомена за злодейството, чиято невинна жертва бях аз. — Въпреки обстоятелството, че младият Тъпи е племенник на сър Родерик — източник сам знаеш на колко мои страдания, аз охотно другарувах с него както в нашия клуб „Търтеите“, така и извън него. В края на краищата, казвах си аз, не можем да държим човека отговорен за роднините му. На мен лично би ми било крайно неприятно, ако приятелите вземат да ми натякват за кръвната връзка с леля Агата. Аз съм човек с широки разбирания, нали така?

— Така е, сър.

— Та значи, аз търсех компанията на въпросния Тъпи и двамата добре се забавлявахме. А той знаеш ли как постъпи?

— Не, сър.

— Сега ще ти кажа. Една нощ след вечеря в „Търтеите“ Тъпи ме предизвика на бас, че няма да мога да премина над клубния басейн, като се държа за въжетата и халките. Аз се хванах, естествено, и много спортно се понесох, докато не стигнах до последната халка. Едва тогава установих, че този изверг я бил преметнал през страничния парапет, така че аз увиснах над бездната, без шанс да завърна невредим при роднини и познати. Нямах друг изход освен да цамбурна във водата както си бях в строго вечерно облекло. А той ми се похвали, че често погаждал този номер на приятелите си. Затова искам да ме разбереш, Джийвс — ако не успея да му го върна тъпкано тук в Скелдингс, при огромния потенциал, който крият провинциалните имения, то аз няма да мога да се погледна в очите.

— Разбирам, сър.

Ала в маниера му продължи да витае нещо, което говореше за липса на разбиране, затова колкото и да бе деликатна темата, реших да сваля на масата и последните си карти.

— А сега, Джийвс, да пристъпим към най-съществената причина, поради която държа да изкарам Коледа в Скелдингс — тихо додадох и повторно потърсих утеха в чашата ароматен чай, защото усетих как страните ми се възпламеняват. — Работата е там, че съм влюбен.

— Нима, сър?

— Да. Нали видя госпожица Робърта Уикъм?

— Да, сър. — Ами… това е.

И помълчах, за да осмисли чутото.

— По време на престоя ни тук, Джийвс — продължих след малко, — несъмнено ще имаш възможност често да се сблъскваш в коридора с личната прислужница на госпожица Уикъм. При такива срещи го давай без задръжки.

— Моля, сър?

— Знаеш какво искам да кажа. Говори й колко съм свестен. Спомени за дълбините на необятната ми душевност. Тези работи винаги се разчуват. Разправи й за доброто ми сърце и как взех второ място в тазгодишния турнир по тенис на „Търтеите“. Една похвала никога не е излишна, Джийвс.

— Много добре, сър. Обаче…

— Обаче какво? — Ами, сър…

— Престани да хъкаш и мъкаш с този задгробен глас. И преди съм ти правил подобни забележки. Ще вземе да ти стане навик. Стегни се. Какво ти мъчи душата?

— Не бих искал да си позволявам волности, сър…

— Давай, Джийвс. Твоето мнение е винаги добре дошло. Винаги!

— Това, което исках да изтъкна, сър, ако ми позволите, е, че според мен госпожица Уикъм едва ли е най-подходящата…

— Джийвс — срязах го с леден глас, — ако имаш нещо против дамата, по-добре не го изричай в мое присъствие.

— Много добре, сър.

— А също и извън присъствието ми. Защо имаш зъб на госпожица Уикъм?

— Но моля ви, сър!

— Не, Джийвс, настоявам да чуя. Сега си говорим откровено. И друг път съм усещал неодобрението ти спрямо Боби. Искам да знам причината.

— Просто ми мина през ума, сър, че за джентълмен с вашите природни дадености госпожица Уикъм едва ли е най-подходящия спътник в живота.

— Какво ще рече „джентълмен с моите природни дадености“?

— Ами, сър…

— Джийвс!

— Моля да ме извините, сър. Фразата ми се изплъзна неволно. Исках да дам словесен израз на наблюдението си, че…

— Нищо не разбрах! Говори като хората!

— Искам да кажа, че след като ме насърчихте да изразя мнението си…

— Давай тогава.

— Много добре, сър. Накратко, сър, макар че госпожица Уикъм е очарователна млада дама…

— Колко си прав, Джийвс! Какви очи, а?

— Да, сър.

— Каква коса!

— Не ще и дума, сър.

— Каква жизненост, какъв темперамент!

— Много точно се изразихте, сър.

— Значи сме единодушни. Продължавай.

— Напълно признавам, че госпожица Уикъм притежава изброените похвални качества, сър, но от матримониална гледна точка…

— Каква гледна точка?

— Матримониална, сър. Отнасяща се до брачния съюз.

— А, ясно.

— От матримониална гледна точка не бих казал, че тя е подходяща партия за джентълмен с вашите дадености на характера. Не мога да приема, че ви подхожда. По мое мнение, сър, на госпожица Уикъм й липсва сериозност и улегналост. Тя е твърде лекомислена и безразсъдна. За да бъде подходящ съпруг на госпожица Уикъм, един джентълмен би трябвало да притежава властна натура и изключително силен характер.

— Именно!

— Винаги бих се въздържал да ви препоръчам за спътница в живота една млада дама с тъй яркочервена коса. Рижата коса е начинът, по който природата предупреждава за надвиснала опасност, сър.

Вгледах се право в очите му.

— Джийвс, чуваш ли се какви ги плещиш?

— Извинете, сър.

— Пълни дивотии!

— Много добре, сър.

— Дрън-дрън!

— Много добре, сър.

— Много добре, сър… Искам да кажа, добре, Джийвс, това е всичко.

И аз сръбнах възмутено от чая.

 

Рядко ми се случва да докажа на Джийвс колко не е прав, но същата вечер ми се предостави такава възможност и аз незабавно се възползвах от нея.

— Във връзка с темата, която засегнахме рано тази сутрин, Джийвс — започнах на излизане от банята, докато той се грижеше за ризата ми, — бих се радвал, ако ми обърнеш още малко внимание. И те предупреждавам, че думите, които ще изрека, ще те накарат да се почувстваш пълен глупак.

— Нима, сър?

— Да, Джийвс. Направо ще се сгърчиш от неудобство. Но поне ще се научиш в бъдеще да не разпространяваш мненията си за хорските характери. Тази сутрин, ако не се лъжа, ти недвусмислено нарече госпожица Уикъм леконравна, повърхностна и дори фриволна. Така ли беше?

— Точно така, сър.

— В такъв случай това, което ще чуеш, ще те принуди коренно да промениш мнението си. Днес следобед излязохме двамата на разходка и аз споделих с нея преживяното по вина на Тъпи Глосъп в басейна на „Търтеите“. Тя ме слушаше с отворена уста, Джийвс, преливаща от топло женско съчувствие.

— Нима, сър?

— Да, Джийвс, преливаше от съчувствие. Но това не е всичко. Още преди да съм свършил разказа си, тя вече беше излязла с най-чудното, най-зрялото, най-мозъчното предложение как да предизвикаме у младия Тъпи преждевременно състаряване, заекване и нервни тикове.

— Твърде задоволително, сър.

— Точно така, задоволително. Оказа се, че в девическото училище, където госпожица Уикъм е получила своето образование, се налагало от време на време здравомислещите елементи на колектива да дават по някой друг назидателен урок на разни низши твари. И знаеш ли как постъпвали, Джийвс?

— Не, сър.

— Вземали една дълга пръчка и — сега следи неотстъпно мисълта ми! — завързвали в единия й край голяма игла за кърпене на чорапи. Сетне в малките часове на нощта се промъквали в стаята на съответната твар, забивали иглата през завивките и промушвали грейката с топлата вода. Момичетата са къде-къде по-изтънчени и находчиви в тези начинания от момчетата, Джийвс. Ние в училище най-много да закрепим някоя кана с вода върху вратата на проявил се през деня злодей, но и през ум не би ни минало да постигнем същия ефект с такъв изискан научен метод. Та значи, Джийвс, това е планът, който госпожица Уикъм предложи за моята обработка на Тъпи. А ти смееш да я наричаш леконравна и несериозна. Всяко момиче, достигнало подобни върхове в интелектуалното си развитие, е достойно да ми бъде другарка в живота. Затова ще те помоля, Джийвс, когато се прибера довечера, тук в стаята да ме чака една яка дълга пръчка с хубава остра губерка на върха.

— Но, сър…

Аз вдигнах ръка.

— Нито дума, Джийвс. Пръчка, една на брой, губерка, голяма, остра, за кърпене на чорапи, една на брой, тук в стаята точно в единайсет и половина.

— Много добре, сър.

— Имаш ли представа в коя стая спи младият Тъпи?

— Бих могъл да установя този факт, сър.

— Ако обичаш, Джийвс.

След няколко минути той се върна с нужната информация.

— Господин Глосъп е настанен в Стаята над крепостния ров, сър.

— Тя къде се пада?

— Втората врата на етажа под нас, сър.

— Чудесно. Джийвс. Ризата готова ли е?

— Да, сър.

— Копчетата в ръкавелите ли са?

— Да, сър.

— Давай тогава.

 

Колкото повече си мислех за това начинание, наложено ми от будно чувство за граждански дълг и отговорност, толкова повече то ми допадаше. Не че съм отмъстителен. Просто усещах, както всеки на мое място, че ако допуснем на такива като Тъпи да им се разминава, цялата тъкан на Обществото и Цивилизацията ще загние и ще се скапе. Задачата, с която самоотвержено се бях нагърбил в името на всеобщото благо, криеше за мен житейски неудобства и неволи, защото предполагаше будуване до късни доби и промъкване с кол в ръка по студени и мрачни коридори. Ала аз бях неустрашим. Не можех да изневеря на семейната традиция. Ние, Устърови, сме дали своя рицарски принос по време на кръстоносните походи.

Тъй като беше Бъдни вечер, веселбите, както и предполагах, продължиха до късно през нощта. Първо селският хор ни обсади с коледни песни, след това някой предложи да танцуваме, после седяхме и си приказвахме, в резултат на което се прибрах в стаята си чак към един часа. Като взех предвид всички евентуални усложнения, прецених, че едва ли ще е безопасно да тръгна по задачи преди два и половина. И длъжен съм да призная, че само твърдата решимост и свръхчовешки усилия ме предпазиха от мушване под завивките и отдаване на пълна забрава. Вече не ме бива като едно време да се кокоря до ранни зори.

Така или иначе към два и половина всичко живо се спотаи и смълча. Отърсих от себе си паяжината на дремливостта, сграбчих пръчката с иглата и отпраших по коридора. Когато стигнах Стаята над крепостния ров, натиснах дръжката, установих, че не е заключено, и влязох.

Предполагам, че за един професионален крадец, който се труди целогодишно на осемчасов работен ден, не е проблем да се озове в мрака на нечия спалня и незабавно да отпочне своята дейност. Но за човек като мен, без предварителен опит, много думи могат да се изрекат в полза на „дай да забравим цялата работа, да затворим вратата от външната страна и да се приберем на топло в леглото“. Успях да се преборя с първата минута само като призовах на помощ булдогската непоколебимост на Устърови и като си напомних, че изпусна ли тази възможност, втора надали ще ми се предостави. След минута коленете ми спряха да се удрят едно в друго и Бъртрам отново бе обичайната си мъжествена същност.

В мига на влизането стаята ми се видя непрогледна като мазе с въглища, но малко по малко взе да се прояснява. Завесите не бяха дръпнати до край и тук-таме прозираше по някоя част от интериора. Леглото се оказа срещу прозореца. Таблата опираше в стената, а другият му край, от който стърчаха крака, беше току до носа ми, което ми даваше възможност да посея свещеното семе на мъстта и тотчас се изнеса с желаната скоропостижност. Оставаше само деликатният проблем с локализирането на грейката. Сами разбирате, че ако човек държи да изпълни подобна задача сдържано, без много шум и суетня, крайно нежелателно е да застанеш до леглото и да почнеш да мушкаш напосоки одеялото с игла за кърпене на чорапи. Затова преди да предприемете конкретни действия в тази насока е препоръчително да установите местонахождението на грейката.

Точно тогава бях насърчен от сочно изхъркване. Разумът ми подсказа, че мъж, способен на подобно изпълнение, няма да се разбуди от най-малкото. Пристъпих напред, много, много осторожно прокарах ръка по завивката и напипах подутината. Нагласих иглата над нея, стиснах здраво пръчката и мушнах яко. Сетне измъкнах оръжието, прокраднах се към вратата и миг по-късно щях да съм в коридора, на път към заслужен отдих в топла стая, ако не се бе разнесъл оглушителен трясък, от който гръбнакът ми подскочи нагоре и за малко да пробие черепната ми кутия. Съдържанието на леглото се изправи дяволче от кутия и попита:

— Кой там?

Всичко това идва да покаже как и най-грижливо пресметнатите стратегически ходове могат да се окажат пагубни за кампанията. За да си осигуря безпрепятствен излаз от помещението, аз бях оставил вратата отворена, а тя, пущината, да вземе да се тресне от течението.

Всъщност тогава не посветих нито секунда на размисли относно причината за звуковото оформление, тъй като други мисли се зароиха в главата ми. Дълбоко ме бе разтревожило откритието, че който и да се излежаваше в леглото, той в никой случай не беше младият Тъпи. Тъпи бе горд притежател на кресливо тенорче, а откъм възглавницата долетя кръстоска между Йерихонска тръба и тигър, оставен два дни на недоброволна гладна диета. Измежду качествата, които липсваха на гласа, бих могъл да назова изтънченост, кадифеност, отзивчивост, човечност и онази галеща слуха доброта, която ни уверява, че каквато и магария да сме извършили, ние сме сред приятели.

Не се размотавах нито миг. С ловък отскок от място се метнах към изхода и хукнах през глава, като мимоходом не пропуснах да затръшна вратата подире си. Може да не съм гений в редица отношения, за което леля Агата охотно ще свидетелства по всяко време на деня и нощта, но поне знам кога бива и кога не бива да съм сред присъстващите. И тъкмо да проблесна като светкавица по краткия отрязък на коридора, който ме делеше от стълбите, когато нещо възпря полета ми с такова рязко придръпване, че за малко главата ми да продължи напред без мен. Представете си — в един миг съм самият порив, плам, целенасоченост и бързокрилие. В следващия — невидима сила слага скоропостижен край на този устрем и ме държи изопнат като куче на каишка.

Знаете ли, понякога Съдбата полага такива невероятни усилия да ви срита там, където най-много боли, че човек неволно се пита струва ли си целият този напън да се борим с живота. Понеже нощта беше студена, както се полага на една нощ в края на декември, преди да се отправя по задачи, аз предвидливо се бях увил в топлия си вълнен халат. Та именно неговата пола бе прещипана от вратата и бе опропастила моя порив.

Миг по-късно вратата се отвори, през процепа нахлу ярка светлина и онзи с гласа ме сграбчи за лакътя.

Беше сър Родерик Глосъп.

 

Настъпи застой в сцената. Близо секунда, ако не и повече, стояхме и взаимно се изпивахме с очи. Старият се беше вкопчил като пиявица в лакътя ми. Ако не бях по халат, а той по розова пижама на сини райета, неоткъсващ от мен поглед на кръволок, живата картина щеше да напомня за реклама в американско списание: опитен старец потупва младеж по ръката, а отдолу има текст: „Момчето ми, ако се абонираш като мен за серията задочни лекции на школата в Осуего, щата Канзас, един ден може и ти да станеш трети заместник вицепрезидент на Консолидираната корпорация за производство на пили за нокти и щипки за вежди“.

— Вие! — възвърна най-сетне сър Родерик своя дар слово. И по този повод искам да оборя всички глупави твърдения, че не било възможно да се изсъска дума, несъдържаща буквата „с“. Неговото „вие“ бе продукт на гневна кобра и няма да издам никаква тайна като кажа, че то не се отрази благотворно на нервната ми система.

Съзнавах, че е редно да дам своя принос към светския разговор, за да не помисли човекът, че не съм възпитан, но най-доброто, което успях да изтръгна от пресъхналото гърло, бе кратко и глухо изблейване.

— Влезте вътре — продължи той монолога си и ме вкара в стаята. — Не е нужно да вдигаме на крак цялата къща. А сега — каза, след като затвори вратата и пошава зловещо с угоените гъсеници, които му служеха за вежди — бихте ли ме осведомили на какво дължа поредната ви проява на душевна неуравновесеност?

Вече се бях поокопитил и дори прецених, че един звънък, преливащ от жизнерадост смях може да разчисти пътя на нашето общуване.

— Не квичете! — ядоса се любезният ми домакин.

Явно звънкостта в смеха ми не бе съзвучна с намеренията ми. Стегнах се с мъжествено усилие на волята.

— Много съжалявам — изрекох бодро. — Работата е там, че… Помислих, че сте Тъпи.

— Ще ви помоля да се въздържате в мое присъствие от идиотския си жаргон. Бихте ли ми обяснили какво влагате в прилагателното „тъпи“?

— Ама то не е прилагателно. То е в известен смисъл съществително, поне така смятам. Мислех, че вие сте вашия племенник.

— Мислехте, че съм моя племенник? Откъде накъде аз ще съм собствения си племенник?

— Опитвам се да ви кажа, че взех това за неговата стая.

— Ние с племенника ми си разменихме стаите. Много мразя да спя на висок етаж. Страх ме е от пожар.

За пръв път от началото на непредвидената ни среща изпитах истински гняв. Несправедливостта на създалото се положение промуши душата ми и като забравих временно чувството, че съм премазан от обстоятелства, по-силни от мен и неподвластни на съдбата, аз впих в носителя на розовата пижама поглед, изпълнен с презрение и отврат. Всичките ми грижливо предначертани планове се бяха озовали на бунището само заради малодушния му страх от пожари и себичното предпочитание да остави Тъпи да се пържи в огъня вместо него. Дори не пропуснах да изпръхтя с унищожителна презрителност.

— Смятах, че вашият прислужник ви е уведомил — продължи сър Родерик — за намерението да осъществим тази размяна. Аз го срещнах малко преди обяд и споделих с него плановете си.

Тук вече се олюлях. Да, олюлях се. Това на пръв поглед небрежно изказване ме сръга в стомаха без предварителна подготовка и наруши както физическото, така и душевното ми равновесие. Разумът ми не бе в състояние да възприеме информацията, че Джийвс през цялото време е знаел самоличността на обитателя на леглото, което възнамерявах да бучкам с губерки, и въпреки това ме е изпратил да се юрна главоломно към своята гибел, без да изрече дори една предупредителна дума. Може да се каже, че бях покрусен. Да, покрусен.

— Вие сте казали на Джийвс, че ще спите в тази стая?

— Казах му. Тъй като вие с племенника ми имате навика да общувате, реших да се предпазя от евентуалността да бъда споходен от вас. Разбира се, и през ум не ми мина, че въпросното спохождане може да се осъществи в три часа през нощта. Какви са тези безобразия? — изведнъж се разпали той. — Какво е това щуране из къщата посред нощ? И какво държите в ръка?

Аз сведох поглед и с искрена изненада установих, че още стискам пръчката с иглата.

— Това ли? А, да.

— Как така „а, да“? Какво е това?

— Тя е една дълга история.

— Разполагаме с цяла нощ.

— Ето как стана тази работа. Ще ви помоля да върнете мисълта си с няколко седмици назад, когато си седях безобидно след обилна вечеря в „Търтеите“, никому немислещ зло, мирно храносмилящ и пушещ замислено цигара…

Прекъснах мемоарите си, защото той не ме слушаше. Беше зареял изцъклени очи по посока на леглото, от което се стичаше стройна струйка вода.

— Господи!

— …цигара, разговарящ общително за туй-онуй…

Отново трябваше да млъкна. Той бе повдигнал завивката и се взираше в тленните останки на термофора.

— Вие ли сторихте това? — попита обезсилено с глас на обесен.

— Ъ… да. Всъщност, да. Тъкмо исках да ви разправя…

— А леля ви положи такива усилия да ме убеждава, че не сте невменяем.

— Не съм! В никой случай. Ако ми позволите да обясня…

— Няма да позволя.

— Всичко започна…

— Млък!

— Дадено.

Той се отдаде на йогистки дихателни упражнения през носа.

— Леглото ми е подгизнало!

— Та значи, всичко започна…

— Помълчете. — Продължи да диша тежко около половин минута. — Бихте ли имали любезността да ме уведомите, идиот нещастен, в коя стая сте настанен?

— На горния етаж. Стаята с часовника.

— Благодаря. Сам ще я открия.

— Ъ?

Той шавна с вежди.

— Възнамерявам да прекарам остатъка от нощта във вашата стая, където — предполагам — леглото не е доведено до състоянието на жабешка обител. А вие се настанете удобно в това тук. Желая ви лека нощ.

Поколения Устърови са израснали по лагерите на кръстоносните походи, та сме свикнали с несгодите. Но да твърдя, че перспективата, пред която бях изправен, ме изпълваше с доволство, би означавало да се отклоня от истината. Един поглед към леглото ми стигна, за да разбера, че то става за спане само на златни рибки. След като се поогледах, спрях избора си на креслото. Свалих две възглавници от леглото, наметнах се с кожата, просната мирно пред камината, и се заех да броя овце.

Но все обърквах сметките. Грозното разкритие за черното предателство на Джийвс постоянно се вмъкваше между животните, а и с напредването на нощта ми ставаше все по-студено. Тъкмо се питах дали някога в живота си ще успея да заспя отново, когато нечий глас изрече досами лакътя ми: „Добро утро, сър“ и аз за малко да се срутя от креслото.

Можех да се закълна, че нито миг не съм склопил очи, а ето че завесите бяха дръпнати, в стаята струеше светлина и Джийвс стоеше до мен с поднос, съдържащ чаша горещ чай.

— Весела Коледа, сър.

Пресегнах трепереща ръка към живителната течност. Отпих глътка-две и моментално се ококорих. Болеше ме всеки измъчен крайник, главата ми тежеше като гърне, пълно със злато, но това не ми попречи да впия в него гневен поглед и да дам словесен израз на напиращите отвътре чувства.

— Така ли смяташ? — рекох. — Всичко зависи от смисъла, който влагаш в прилагателното „весела“. Ако на всичкото отгоре си въобразяваш, че те очаква веселба, коригирай това си впечатление, Джийвс. — И като отпих още глътка, продължих със същия хладен глас: — Ще ти задам един въпрос — ти знаеше ли, че снощи в тази стая се е настанил сър Родерик Глосъп?

— Да, сър.

— Значи признаваш!

— Да, сър.

— И не ми каза!

— Не сър. Сметнах това за нецелесъобразно.

— Джийвс…

— Бихте ли ми позволили да обясня, сър.

— Обясни!

— Давах си сметка, че моето мълчание може да доведе до събития от твърде смущаващо естество, сър…

— Давал си бил сметка!

— Да, сър.

— Тогава те бива по сметките!

— Обаче прецених, сър, че каквото и да се случи, то ще е за добро.

Тук му беше мястото да вмъкна няколко свежи хапливи реплики, но той не ми предостави тази възможност.

— Прецених, сър, че предвид вашите настоящи възгледи, вие бихте предпочели отношенията ви със сър Родерик Глосъп и семейството му да бъдат по-скоро отчуждени, отколкото задушевни.

— Моите настоящи възгледи? Че какви възгледи имам аз?

— Възгледите ви относно матримониалния съюз с госпожица Хонория Глосъп.

През измъчените ми телеса премина нервна тръпка. Джийвс разтвори пред мисълта ми нови, или по-скоро позабравени и занемарени простори. Изведнъж проумях какво има предвид и също тъй рязко осъзнах, че напразно съм корил този достоен мъж. През цялото време, докато съм си въобразявал, че ме е накисвал в кацата с нечистотиите, той всъщност се е чудел как да ме измъкне оттам. Също като в онзи разказ, който четох като малък, дето един пътник върви през гората в тъмна нощ и изведнъж кучето му го ръфва за крачола, а той му вика: „Чиба! Престани веднага с това безобразие!“, но онова не го пуска, а човекът се ядосва страшно и почва да ругае, но кучето пак не го оставя и в този миг изгрява луната и той вижда, че стои на ръба на бездънна пропаст и само една стъпка го дели… Както и да е, схванахте мисълта ми.

Изумително как хората се отплесват, свалят гарда си и стават слепи за смъртоносните опасности, които ги обкръжават. Давам ви честната си дума — до този момент и през ум не ми беше минало, че леля Агата всъщност крои черни интриги да ме реабилитира пред сър Глосъп с едничката цел да бъда приет повторно в лоното му, ако правилно се изразявам, и впоследствие да бъда принесен в жертва на Хонория.

— Господи, Джийвс! — промълвих аз, пребледнял като платно.

— Именно, сър.

— Значи според теб бях изложен на опасност?

— Да, сър. При това много сериозна.

Изведнъж ми хрумна нещо обезпокоително.

— Но, Джийвс, ако поразмисли на спокойствие, сър Родерик няма ли да стигне до убеждението, че моята цел е бил младият Тъпи и че промушването на грейката е просто младежка лудория по коледно време, когато от всички блика радост и доброжелателност? Да не вземе да махне с ръка и да отмине случилото се с бащинска усмивка и снизходително поклащане на главата? Млада кръв и прочие? Тогава целият ти труд ще отиде на вятъра.

— Няма, сър. Не допускам подобна евентуалност. Това може и да е била първоначалната реакция на сър Родерик Глосъп, но едва ли се придържа към нея след втория инцидент.

— Какъв втори инцидент?

— През нощта, сър, докато сър Родерик спял във вашето легло, някой се промъкнал в стаята и пронизал грейката му с неидентифициран остър предмет.

Нищо не проумях.

— Какво! Нали не допускаш, че сомнамбулствам?

— Не сър. Това е бил младият господин Глосъп. Срещнах го тази сутрин малко преди да дойда тук. Беше в приповдигнато настроение и живо се интересуваше за самочувствието ви след инцидента. Той не си дава сметка, че жертвата му е била сър Родерик Глосъп.

— Господи, Джийвс, какво изумително съвпадение!

— Моля, сър?

— Как е възможно на Тъпи да му щукне съвършено същата идея като на мен? Или по-скоро като на госпожица Уикъм. Това ако не е тайнство. Направо чудо на чудесата.

— Не съвсем, сър. Доколкото ми стана ясно, той е заимствал въпросната идея от младата дама.

— От госпожица Уикъм?

— Да, сър.

— Да не искаш да кажеш, че след като ме подкокороса да продупча грейката на Тъпи, тя е отишла и му е пошушнала в ухото да стори същото с моята?

— Точно така, сър. Младата дама притежава изострено чувство за хумор.

Аз седях като халосай по главата. Побиха ме тръпки при мисълта, че за една бройка да си предложа сърцето и ръката на момиче, способно на двойствена игра с честната любов на един силен мъж.

— Да не ви е студено, сър?

— Не, Джийвс, просто потреперих.

— Премеждието, ако ми позволите да изтъкна, сър, би могло да внесе допълнителна светлина върху възгледите, които споделих вчера с вас относно госпожица Уикъм. Макар че младата дама в много отношения е очароват…

Вдигнах ръка.

— Думите са излишни, Джийвс. Любовта е мъртва.

— Много добре, сър.

Седях известно време и разсъждавах.

— Значи вече си се срещал тази заран със сър Родерик Глосъп?

— Да, сър.

— Как ти се видя?

— Превъзбуден, сър.

— Как така превъзбуден?

— Емоционално разпален, сър. Изрази силно желание да се срещне с вас.

— Какво ме съветваш?

— Ако се измъкнете през задния вход веднага щом се облечете, сър, бихте могли да пробягате разстоянието до селото незабелязан от никого, а там ще наемете кола, която да ви откара в Лондон. Аз ще пристигна по-късно с вашия автомобил и багажа.

— Какъв ти Лондон, Джийвс! А моята безопасност? А животът ми? Нали там е леля Агата!

— Да, сър.

— Тогава?

Той ме изгледа с непроницаеми очи.

— Най-благоразумно ще постъпите, сър, ако напуснете Англия, която и без това не е особено приятна по това време на годината. Не бих си позволил да диктувам действията ви, сър, но тъй като за утре така или иначе имате резервация за Синия експрес за Монте Карло…

— Че ти нали анулира резервацията?

— Не, сър.

— Мислех, че си го сторил.

— Не, сър.

— Нали ти казах.

— Да, сър. Не мога да си обясня как съм пропуснал. Просто ми се е изплъзнало от ума.

— Нима?

— Да, сър.

— Добре, Джийвс. В такъв случай — здравей, Монте Карло!

— Много добре, сър.

— Предвид стеклите се обстоятелствата, голям късмет извадихме с твоята разсеяност.

— Твърде благоприятно се получи, сър. Ако изчакате малко, ще отскоча до вашата стая и ще ви набавя подходящ за бягане през полето костюм.

Епизодът с кучето Макинтош

Бях рязко измъкнат от безметежния си сън от някакъв звук, силно наподобяващ бученето на наближаваща гръмотевична буря, и след като смъкнах от себе си воалите на съня, съумях да диагностирам шума и да го проследя до неговия източник: Макинтош, кучето на леля ми Агата, дращеше по вратата отвън. Въпросното псе — шотландски териер с недоразвит интелект — ми бе поверено от стареещата сродница, преди тя да се отправи на бани в Екс ле Бен, но ние с него така и не можахме да се споразумеем по въпроса за ранното ставане. Един-единствен поглед към часовника ми беше достатъчен, за да установя, че едва минаваше десет, а не щеш ли, животното вече беше станало и бодро се развяваше из къщата.

Натиснах звънеца и след малко се появи Джийвс с табла в ръце и кучето пред себе си; то се метна чевръсто на леглото ми, лизна ме умело право в дясното око, а после незабавно се сви на кравай и потъна в непробуден сън. Кажете ми — какъв е смисълът да ставаш по нощите и да дращиш по хорските врати, след като възнамеряваш да заспиш при пръв удобен случай! И все пак през последните пет седмици този малоумен добитък неизменно следваше тази политика и трябва да призная, че беше взело да ми писва.

Върху подноса лежаха едно-две писма, така че след като изсърбах половин чаша от живителната влага, аз се усетих почти във форма да се справя с тях. Най-горното беше от леля ми Агата.

— Ха! — рекох аз.

— Да, сър?

— Казах „Ха!“, Джийвс. Леля Агата се връща довечера. Между шест и седем часа ще се намира в апартамента си и желае Макинтош да я чака отпред на черджето.

— Нима, сър? Животинката силно ще ми липсва.

— На мен също, Джийвс. Въпреки навика си да става преди съмнало и да вилнее жизнерадостно преди закуска, Макинтош е свястна твар. Въпреки всичко признавам, че с облекчение ще го изстрелям обратно в родния му дом. Попечителството бе изпълнено с тревожни моменти. Познаваш леля ми Агата. Тя прахосва по този пес неизмерни количества любов, които по право се полагат на племенника й, и ако нещо му се бе случило по време на родителския ми надзор, ако под моето крило бе развил бяс, шап или трихиноза, то вината неминуемо щеше да се стовари върху мен.

— Напълно сте прав, сър.

— А както ти е известно, Лондон става прекалено тесен за леля Агата и нещастника, събудил нейното недоволство.

Докато говорех, отворих и второто писмо.

— Ха! — казах отново.

— Да, сър?

— Второто „Ха!“, Джийвс, отразява леката ми изненада. Писмото е от госпожица Уикъм.

— Нима, сър?

Надуших — ако имам предвид именно тази дума — нотка на загриженост в гласа на верния Джийвс и знаех какво си казва: „Нима младият господар е на прага да се подхлъзне?“ Защото, нали разбирате, имаше един момент в миналото, когато сърцето на Бъртрам Устър беше до известна степен, както се казва, затънало до уши по въпросната Роберта Уикъм, а Джийвс от самото начало никак не я одобри. Намери я лекомислена и своенравна, същинско страшилище за зверове и хора. А събитията, трябва да призная, до голяма степен потвърдиха виждането му.

— Иска да дойде днес на обяд.

— Нима, сър?

— Заедно с двама приятели.

— Нима, сър?

— Тук, в един и половина.

— Нима, сър?

Стегнах се.

— Ти, Джийвс, очевидно страдаш от папагалски комплекс — сгълчах го аз и строго размахах под носа му препечена филия с масло. — Стига си повтарял „Нима, сър?“! Много добре знам какво мислиш и трябва да ти кажа, че грешиш. Бъртрам Устър е калена стомана що се отнася до госпожица Уикъм. Не виждам обаче никакви основания да не изпълня молбата й. Един Устър може да е спрял да обича, но той си остава вежлив.

— Много добре, сър.

— В такъв случай поразтичай се сутринта насам-натам, за да си уплътниш времето и да набавиш нужните провизии. Спомняш ли си какво беше казал старият крал Венцеслав? Донесете ми риба, донесете ми пиле…

— Донесете месо, донесете ми вино, сър.

— Както предпочиташ. Ти знаеш най-добре. А освен това да не забравиш да купиш фруктово руло.

— Моля, сър?

— Фруктово руло, обилно намазано с конфитюр. Госпожица Уикъм изрично го споменава в писмото си. Ужасно тайнствено, не мислиш ли?

— Изключително, сър.

— Също така стриди, сладолед и огромни количества шоколадови бонбони — от най-гадните, с мазен и сплут пълнеж. Не ти ли призлява само като говоря за това?

— Да, сър.

— И на мен. Но тя така пише. Според мен се е подложила на твърде оригинална диета. Но както и да е, погрижи се за продуктите, Джийвс.

— Да, сър.

— Точно в един и половина.

— Много добре, сър.

— Много добре, Джийвс.

 

В дванайсет и половина изведох Макинтош на сутрешната му разходка из Хайд Парк, а като се прибрах в един и десет, заварих в гостната младата Боби Уикъм да пуши цигара и да беседва с Джийвс, който, както ми се стори, беше твърде сдържан.

Струва ми се, че вече съм ви разказвал за Боби Уикъм. Тя е същото онова рижо момиче, което така подло ме подведе в зловещата история с Тъпи Глосъп и грейката през онази Коледа, когато отидох да погостувам в Скелдинг Хол — имението на майка й в Хъртфордшир. Майка й е лейди Уикъм и пише романи, които се радват на голям успех сред онази читателска публика, която си пада по по-лигавото четиво. Доста страховита дама, която с външния си вид събужда в мен спомена за леля ми Агата. Боби никак не прилича на нея — метнала се е повече на Клара Боу^[7]. Тя ме поздрави сърдечно, щом нахълтах в стаята — толкова сърдечно, че не пропуснах да забележа как Джийвс се задържа на вратата, преди да изчезне, за да се заеме с подготовката на аперитивите, и ми метна тържествен предупредителен поглед — също като мъдър татко към възторженото му синче, което започва да се увива прекалено усърдно около кварталната хубавица. Кимнах му, колкото да му напомня, че съм калена стомана, и той ме остави да играя ролята на блестящ домакин.

— Страхотно мило от твоя страна, че се съгласи да ни нагостиш за обяд, Бърти — започна Боби.

— Да не говорим за това, момичето ми. За мен винаги е удоволствие.

— Набави ли всичко, за което ти писах?

— Изброената гнус е в кухнята. Откога си се пристрастила към фруктовите рула?

— Не е за мен. Очаквам едно момченце.

— Какво?!

— Много съжалявам — побърза да каже тя, забелязала възбудата ми. — Известно ми е отношението ти към подрастващите и нямам намерение да те лъжа — въпросното хлапе е връх на гадостта. Дори трябва да призная, че докато не си го видял, все едно, че нищо не си видял. Обаче е от жизнено значение да му се лезим и да го тъпчем с каквото пожелае, и изобщо да се отнасяме към него като към почетен гост, защото всичко зависи от волята му.

— Това пък какво ще рече?

— Сега ще ти обясня. Нали познаваш майка?

— Чия майка?

— Моята майка.

— О, да. Помислих, че говориш за майката на хлапето.

— То няма майка, а само баща, който е крупен театрален агент в Америка. Запознах се с него на една сбирка по-миналата нощ.

— С бащата?

— Да, с бащата.

— Не с хлапето?

— Не, не с него.

— Добре. Дотук всичко е ясно. Продължавай нататък.

— Та, значи, майка — моята майка — е драматизирала един от романите си и когато се запознах с бащата, театралния агент, и — между нас казано — страхотно се спогодихме, аз си казах: „Защо пък не?“

— Защо пък не какво?

— Защо да не му насадя пиесата на майка.

— Пиесата на твоята майка?

— Да. Не на неговата. И той е като сина си — няма майка.

— Явно семейна черта.

— Защото, Бърти, не знам дали ме разбираш, но понастоящем моите акции никак не се котират на майчината ми борса. Наскоро блъснах колата и… едно-две други неща. Така че веднага прозрях възможността да се реабилитирам. Та взех аз да се умилквам на стария Блуменфелд…

— Това име ми звучи познато.

— Ами да, той е голяма клечка в Америка. Пристигнал е в Лондон да види дали има някакви пиеси, които да си заслужават да ги купи. Така че аз му се разгуках като гургулица, след което го попитах дали не би искал да прослуша мамината пиеса. Той каза, че иска, и аз го поканих при теб на обяд, за да му я прочета.

— Ще му четеш пиесата на майка си… тук? — пребледнях аз. — Да.

— О, Господи!

— Напълно те разбирам. Признавам, че е крайно разлигавена. Все пак имам чувството, че ще успея да му я пробутам. Всичко зависи от това дали ще я хареса хлапето. Старият Блуменфелд изцяло се осланя на неговото мнение, макар да пукна, ако знам защо. Вероятно смята, че интелигентността на отрочето му е колкото на средната публика и…

Аз изквичах безсилно и Джийвс, който тъкмо влизаше с аперитивите, ме погледна оскърбено. Бях се сетил.

— Джийвс!

— Да, сър?

— Спомняш ли си, когато бяхме в Ню Йорк, дето едно кръглолико хлапе на име Блуменфелд освирка при един незабравим повод Сирил Басингтън-Басингтън, когато последният се опита да направи артистична кариера?

— Твърде ясно, сър.

— Тогава се приготви за удар. Хлапето ще обядва тук.

— Нима, сър?

— Радвам се, че го приемаш по този лек и безгрижен начин. Имал съм вземане-даване с този невръстен цианкалий само за няколко кратки мига, но ще си призная без капка свян, че при мисълта да общувам повторно с него, ми се разтреперват коленете.

— Нима, сър?

— Стига с това „Нима, сър?“! Ти сам си наблюдавал хлапето в действие и знаеш какво представлява. То заяви на Сирил Басингтън-Басингтън, че мязал в лицето на риба. И то само трийсет секунди след като го бе видяло за пръв път. Затова държа честно да те предупредя, Боби, че ако ми каже нещо такова, ще го фрасна с тежък предмет по главата!

— Бърти! — извика Боби Уикъм, сгърчена от притеснение, лоши предчувствия и какво ли не.

— Да, ще го фрасна!

— Тогава всичко ще провалиш!

— Хич не ми пука! Ние, Устърови, сме гордо племе!

— Може би младият джентълмен няма да забележи, че приличате на риба в лицето, сър — опита се да ме успокои Джийвс.

— Не можем да разчитаме на гол късмет — намеси се Боби. — По всяка вероятност това ще е първото нещо, което то ще забележи.

— В такъв случай, госпожице — продължи Джийвс, — би било най-уместно, ако господин Устър не присъства на обяда.

Аз засиях. Както винаги Джийвс намери изход от положението.

— Но на господин Блуменфелд може да му се стори странно…

— Ще му кажеш, че съм изключително ексцентричен. Че от време на време най-внезапно ме прихваща и не мога да понасям никакви хора. Каквото искаш му кажи.

— Той ще се обиди!

— Това ще е нищо в сравнение с обидата, която ще му нанеса, ако фрасна синчето му с нещо тежко по главата.

— Аз наистина мисля, че този план е най-уместен, госпожице.

— Е, добре тогава — съгласи се Боби. — Изчезвай. Само че много ми се искаше да чуеш пиесата и да се смееш на подходящите места.

— Едва ли ще има подходящи места.

След тези думи с два скока се намерих в преддверието, грабнах си шапката и изхвърчах на улицата. Едно такси тъкмо спираше пред входа, а вътре се мъдреха татко Блуменфелд и гадното му синче. Сърцето ми спря да бие — стана ясно, че хлапето ме е познало.

— Здрасти! — рече то.

— Здрасти.

— Накъде?

— Ха-ха! — отвърнах аз и закрачих към големите открити простори.

 

Обядвах в „Търтеите“, като се нагостих както трябва и никак не бързах да си изпия кафето и да си изпуша цигарата. Към четири часа предположих, че теренът е вече чист и ще е безопасно да се прибера, но тъй като не исках да рискувам, първо се обадих в къщи.

— Чист ли е хоризонтът, Джийвс?

— Да, сър.

— Да не се е скрило хлапето в някое затънтено ъгълче?

— Не, сър.

— Как мина всичко?

— Твърде задоволително, сър.

— Липсвах ли им?

— Стори ми се, че господата Блуменфелд бяха донякъде озадачени от вашето отсъствие, сър. Доколкото разбрах, те са ви срещнали пред прага на къщата.

— Така е. Неприятен момент беше, Джийвс. Хлапето изрази недвусмислено желание да общува с мен, но аз се изсмях глухо и го подминах. Коментираше ли се този факт?

— Да, сър. Бих казал дори, че младият господин Блуменфелд се изрази без задръжки — откровено и цветисто — по този повод.

— Какво каза?

— Не си спомням точните му думи, сър, но той направи сравнение между вашите умствени способности и тези на една средно недоразвита кукувица.

— Кукувица, казваш?

— Да, сър. Сравнението беше в полза на кукувицата.

— А, така значи? Виждаш ли колко бях прав, като не останах! Една такава шегичка в лицето ми — и аз неминуемо щях да се отнеса невъздържано с външния му вид. Много мъдро от твоя страна, че ме посъветва да обядвам навън.

— Благодаря ви, сър.

— Е, щом като теренът е чист, ще се прибера у дома.

— Преди да тръгнете, сър, бихте ли позвънили на госпожица Уикъм? Тя изрично ме инструктира да ви внуша да сторите това.

— Искаш да кажеш, че ти е казала да ми кажеш?

— Точно така, сър.

— Добре. Кой е номерът й?

— Слоун 8090. Доколкото знам, това е жилището на лелята на госпожица Уикъм на Итън Скуеър.

Набрах номера и не след дълго по жицата се разнесе гласът на Боби. От тембъра й заключих, че е твърде възбудена.

— Ало! Ти ли си, Бърти?

— Лично аз. Какво ново?

— Разкошно! Всичко мина великолепно! Обядът беше точно както трябва. Хлапето се натъпка до ушите и ставаше все по-любвеобилно, а като стигна третата порция сладолед, беше готово да заяви, че всяка пиеса — дори пиеса, написана от майка ми — е шедьовър. Изстрелях му я, докато беше в това настроение, а то попи всяка моя дума с изцъклен поглед. Когато накрая Блуменфелд попита: „Е, синко, какво ще кажеш?“, онова се усмихна обезсилено, сякаш още си мислеше за фруктовото руло, и каза: „О’кей, папа!“ — и работата беше в кърпа вързана. Старият Блуменфелд го заведе на кино, а аз трябва да намина покрай хотела да подпиша договора. Току-що разговарях с мама по телефона и тя е направо на седмото небе.

— Браво!

— Знаех си аз, че ще се зарадваш! Ах, да, Бърти, още нещо. Спомняш ли си, дето ми каза веднъж, че за мен си готов на всичко?

Замълчах напрегнато. Вярно е, че бях употребявал подобни изрази, но това беше преди Тъпи и грейката, а когато духът ми се поуталожи в резултат на въпросния епизод, аз вече съвсем не се чувствах толкова щедър. Знаете как стават тези работи. Пламъкът на любовта трепва и угасва, разумът се завръща на своя трон и човек съвсем не е чак толкова готов да скача през огнени обръчи, както по време на началните първобитни изблици на божествената страст.

— И какво искаш да направя?

— Всъщност не може да се каже, че искам нещо. По-скоро аз вече направих нещо, а от теб искам само да го приемеш добродушно. Тъкмо да започна да чета пиесата, и твоето куче — шотландският териер — нахълта в стаята. Младият Блуменфелд взе да си припада по псето, да твърди, че цял живот бил мечтал точно за такова куче, и през цялото време ме гледаше многозначително. Така че аз естествено казах: „Заповядай, подарявам ти го.“

Аз се олюлях.

— Как… какво си направила?

— Подарих му кучето. Знаех си, че няма да имаш нищо против. Нали разбираш — беше адски важно да го държа в добро разположение на духа. Ако бях отказала, то щеше да вдигне патардия и тогава язък за фруктовото руло и всичко останало. Сам разбираш…

Затворих. Ченето ми увисна, очите ми се изцъклиха. Заситних вън от кабинката, излязох, олюлявайки се, на улицата и повиках едно такси. Щом се прибрах, веднага се развиках за Джийвс:

— Джийвс!

— Да, сър?

— Разбра ли какво е станало?

— Не, сър.

— Кучето… кучето на леля Агата… Макинтош…

— От известно време не съм го виждал, сър. Излезе от кухнята след приключването на обяда. По всяка вероятност е във вашата спалня.

— Да, ама още по-вероятно е да го няма там. Ако искаш да знаеш къде е — то е в един апартамент в хотел „Савой“.

— Моля, сър?

— Госпожица Уикъм току-що ме осведоми, че го е подарила на Блуменфелд младши.

— Моля, сър?

— Подарила го на Млуменфелд бладши — не ме ли чу! В знак на обич! Подарък! Дар!

— Какви са били подбудите, подтикнали я към тази постъпка, сър?

Обясних му. Джийвс поцъка с език — почтително и дискретно.

— Както сигурно ще си спомните, сър, винаги съм твърдял, че госпожица Уикъм, макар и очарователна млада дама… — започна той, след като аз свърших, но не му дадох да продължи.

— Да, да, знам! Остави сега това. Какво да правим? Това е важното. Леля Агата ще се върне между шест и седем часа и ще установи, че изпитва остър недостиг от шотландски териер. И тъй като по всяка вероятност е понесла зле пътуването по море, лесно ще се досетиш, Джийвс, че когато й съобщя как любимото й куче е било подарено на някакъв си непознат, едва ли ще мога да разчитам на милосърдното й отношение.

— Да, сър. Твърде обезпокоително. Аз изпръхтях.

— Така ли? Предполагам, че ако се намираше в Сан Франциско по време на голямото земетресение, щеше да повдигнеш пръстче и да кажеш: „Ц-ц-ц! Я виж ти!“ В училище ме учеха, че английският език е един от най-богатите в света, че е претъпкан до спраскване с най-ярки и живописни епитети и въпреки това единственият, който ти дойде наум, за да опишеш това бедствие, е „обезпокоително“. Не, Джийвс, положението не е обезпокоително. То е… Коя дума търся?

— Катаклизмично, сър?

— Не бих се учудил. Е, кажи де — какво ще правим?

— Ще ви донеса уиски и сода, сър.

— Каква полза?

— Това ще ви освежи, сър. А междувременно, ако желаете, ще обмисля старателно възникналия проблем.

— Давай тогава.

— Много добре, сър. Предполагам, че не възнамерявате да осуетите добросърдечните отношения, които понастоящем съществуват между госпожица Уикъм и младия господин Блуменфелд?

— Ъ?

— Не възнамерявате например да се явите в хотел „Савой“ и да наредите незабавно да ви възстановят кучето?

Тази мисъл доста ме изкуши, но в края на краищата заклатих отрицателно глава. Има неща, които един Устър може да направи, и други неща, които никой Устър няма да направи, ако добре ме разбирате. Посоченият от Джийвс начин несъмнено би се увенчал с успех, но наскърбеното хлапе по всяка вероятност би се развилняло и би променило становището си спрямо пиесата. И макар да не бях на мнение, че пиесата, написана от Бобината майка, би била от полза за която и да е публика, не можех да блъсна чашата на щастието, образно казано, от устните на проклетото момиче. С две думи ноблес оближ^[8]. И колкото повече ноблес, тя толкова повече те оближва.

— Не, Джийвс. Но ако се сещаш за някакъв начин да се вмъкна незабелязан в апартамента и да отмъкна кучето, без да предизвикам нечии лоши чувства, давай, говори.

— Ще се постарая да намеря разрешение на дилемата, сър.

— Побързай тогава. Казват, че рибата била полезна за мозъка. Изяж една консерва и се върни да ми докладваш.

— Много добре, сър.

След около десет минути той отново ми се яви.

— Допускам, сър…

— Да, Джийвс?

— Допускам, сър, че съм набелязал план за действие, който успешно би могъл да разреши създалата се сложна ситуация. Ако правилно съм ви разбрал, сър, господата Блуменфелд присъстват на кинопрожекция.

— Точно така.

— В такъв случай, сър, те няма да се завърнат в хотела преди пет и петнайсет.

— Отново си прав. Госпожица Уикъм възнамерява да им се изтърси в апартамента към пет и четвърт.

— Следователно в настоящия момент апартаментът е без обитатели.

— С изключение на Макинтош.

— С изключение на Макинтош, сър. Следователно всичко зависи от това дали господин Блуменфелд се е разпоредил госпожица Уикъм да се качи направо горе и там да изчака тяхната поява.

— Защо ще зависи от това?

— Защото, ако е постъпил по посочения начин, то нещата твърде се опростяват. Единствено е необходимо госпожица Уикъм да пристигне в хотела в пет часа. Вие също ще бъдете там, сър, и ще се промъкнете към апартамента. Ако господата Блуменфелд не са се върнали още, госпожица Уикъм ще отвори, вие ще влезете, ще приберете кучето и ще си тръгнете.

Аз го загледах със зяпнала уста.

— Колко консерви риба изяде, Джийвс?

— Нито една, сър. Не обичам консервирана риба.

— Искаш да кажеш, че тази велика, зряла, изумителна мисъл ти хрумна от само себе си, без начален тласък от фосфора в рибата?

— Да, сър.

— Ти наистина нямаш равен на себе си, Джийвс!

— Благодаря ви, сър.

— Един момент!

— Моля, сър?

— Ами ако псето не пожелае да тръгне с мен? Нали му знаеш кокошия мозък. Нищо чудно да е свикнало с новото си положение, напълно да ме е забравило и да погледне на моя милост като на непознат натрапник.

— И за това съм помислил, сър. Най-находчиво ще постъпите, ако напръскате крачолите на панталоните си с анасонова есенция.

— Анасон ли каза?

— Да, сър. Той широко се използва в кучекрадските среди.

— Ама, Джийвс… чакай… как така… анасон…

— Намирам го за крайно наложително средство, сър.

— Откъде да го взема?

— От всяка аптека, сър. Ако излезете още сега да си набавите едно шишенце, аз ще позвъня на госпожица Уикъм с цел да я уведомя за мерките, които възнамерявате да предприемете, и да установя дали ще бъде допусната в апартамента преди пристигането на господата Блуменфелд.

Не знам какъв е рекордът по най-бързо отскачане до аптека и закупуване на анасонова есенция, но трябва да е мой. Мисълта, че с всяка изминала минута леля ми Агата наближава Лондон, предизвика у мен неподозиран скоростен взрив. Толкова бързо се върнах в апартамента, че за малко да се натъкна на себе си, излизащ през вратата.

Джийвс ме посрещна с ободрителни новини.

— Всичко се урежда по извънредно задоволителен начин, сър. Господин Блуменфелд действително е оставил нареждане да пуснат госпожица Уикъм да се качи в апартамента му. Младата дама вече е на път за хотела. Ще я заварите там.

Каквото и да ми говорите за стария Джийвс — аз самият и досега твърдя, че възгледите му за официалните ризи са закостенели и граничат с реакционното, — не можете да отречете, че като плановик на кампании няма равен на себе си. Наполеон би могъл да се поучи задочно от него. Щом начертае някакъв план, на теб ти остава само да го следваш в най-малките подробности и всичко ще е тип-топ. В настоящия случай нещата се развиха точно както ги предначерта. И през ум не ми беше минавало, че да крадеш кучета е по-лесно, отколкото да излапаш паница леща. Винаги бях смятал, че за това са необходими хладен ум и стоманени нерви. Сега вече знам, че всяко дете може да краде кучета, стига да го направлява Джийвс. Стигнах хотела, промъкнах се, незабелязан от никого, нагоре по стълбите, помотах се малко из коридора, като се правех на фикус, в случай че се зададе някой, и не след дълго вратата на апартамента се отвори, Боби надзърна през процепа, а отвътре се изстреля Макинтош с набърчен от страстно душене нос.

След като по този начин установихме контакт, останалото се оказа песен. Просто се оттеглих, следван по петите от животното, в посочения ред. Слязохме по стълбите в отлична форма — моя милост, смърдяща до пръсване, и псето, вдишващо жадно букета от миризми — и след няколко напрегнати минути вече бяхме в безопасност в едно такси и се носехме към дома. Лондон не е бил свидетел на по-чиста работа от моята.

Щом пристигнахме, връчих Макинтош на Джийвс с указанията да го заключи в банята или другаде, докато спре да действува обаянието, струящо от крачолите ми. Сетне отново отдадох дължимото на верния ми Джийвс.

— И преди съм имал повод да изразя това мнение, Джийвс, но ще го сторя още веднъж без страх и свян — ти нямаш равен на себе си!

— Благодаря ви, сър. Радвам се, че всичко е протекло задоволително.

— Всичко мина по мед и масло от началото до края. Кажи ми сега: от дете ли си така, или то те връхлетя внезапно?

— Моля, сър?

— Имам предвид големия ти мозък. Беше ли забележително умен като дете?

— Майка ми ме намираше за интелигентен, сър.

— Това нищо не значи. И мен майка ми ме имаше за умен. Но да оставим засега въпроса. Пет лири ще ти свършат ли някаква работа?

— Много ви благодаря, сър.

— Макар че петачката е само началото на онова, което заслужаваш. Представи си, Джийвс — опитай се само да си представиш вероятното поведение на леля ми Агата, ако пристигнех в дома й между шест и седем часа с доклада, че Макинтош се е оттеглил перманентно от сцената. Сигурно щеше да се наложи да напусна скоропостижно Лондон и да си пусна брада.

— Много лесно мога да си го представя, сър. Леля ви щеше да бъде донякъде обезпокоена.

— Така е. А когато леля Агата е обезпокоена, героите се мятат към водосточните тръби и бързат да се изгубят от полезрението й. Но както и да е — нали всичко свърши добре. Боже мой!

— Моля, сър?

Аз се поколебах. Жестоко бе да облея човека със студен душ в момента на най-големия му триумф, но нямаше как.

— Ти пропусна едно нещо, Джийвс!

— Мислите ли, сър?

— Мисля, Джийвс. Съжалявам, но планът ти, макар и чисто злато, що се отнася до мен, насади, така да се каже, госпожица Уикъм на пачи яйца.

— В какъв смисъл, сър?

— Как, не виждаш ли? Та нали те знаят, че тя е била в апартамента в момента на кражбата! Блуменфелдови незабавно ще стигнат до неизбежния извод, че е замесена в изчезването на Макинтош. В резултат на тяхната обединена мъка и обида от подписването на договора няма да излезе нищо. Изненадан съм, че това не ти е минало през ума, Джийвс. Трябваше да ме послушаш и да се натъпчеш с риба.

И аз тъжно заклатих глава. В този миг на вратата се позвъни. При това не как да е, а гръмко и продължително, както звънят само хора с високо кръвно, споходени от непрежалима мъка. Подскочих на място. Напрегнатият следобед бе извадил нервната ми система от спортната й форма.

— Божичко, Джийвс!

— Някой звъни, сър!

— Да.

— По всяка вероятност господин Блуменфелд старши, сър.

— Какво!

— Той се обади малко преди да пристигнете, сър, за да съобщи, че възнамерява да ви посети.

— Не може да бъде!

— Да, сър.

— Бързо ме посъветвай, Джийвс!

— Според мен най-благоразумно ще постъпите, ако се скриете зад канапето, сър.

Веднага прозрях мъдростта на съвета му. Никога не бях се срещал с този Блуменфелд, но бях свидетел на сблъсъка му със Сирил Басингтън-Басингтън и ми направи впечатление на човек, с когото не бих искал да съм затворен в тясна стая, когато е емоционално възбуден. Обемист, закръглен тип, който — ако бъде предизвикан — лесно би могъл да те сплеска върху килима.

Така че се сгуших зад канапето и след около пет секунди усетих силен повей — нещо необичайно съществено по габарити бе нахлуло в салона.

— Къде е този Устър? — изрева глас, подсилен от дългогодишна практика да дава на артистите да разберат по време на генерални репетиции. — Къде е?

Джийвс си остана любезен.

— Не бих могъл да ви кажа, сър.

— Задигнал кучето на сина ми!

— Нима, сър?

— Нахълтал в апартамента ми, без да му мигне окото, и задигнал животното!

— Твърде обезпокоително, сър.

— И не знаеш къде е, така ли?

— Господин Устър би могъл да бъде къде ли не, сър. Човек никога не може да е сигурен какво върши в момента.

Блуменфелд старши шумно взе да души.

— Каква е тази странна миризма?

— Анасон, сър.

— Анасон?

— Да, сър. Господин Устър си пръска крачолите на панталоните с анасонова есенция.

— И с каква цел, ако смея да запитам?

— Не бих могъл да ви кажа, сър. Целите на господин Устър се проследяват твърде трудно. Той е ексцентричен.

— Ексцентричен ли? Кажи го направо шантав!

— Да, сър.

— Ама, чакай… Искаш да кажеш, че е…

— Да, сър!

Минута мълчание. Доста продължителна.

— О? — чух отново гласа на Блуменфелд и ми се стори, че голяма част от бойкия му дух се бе изпарила. Още една минута мълчание. — Нали не е… опасен?

— Съжалявам, сър, но когато го предизвикат, е твърде опасен.

— Ъ… кое го предизвиква най-често?

— Една от странните особености на господин Устър е, че той не понася гледката на едри мъже, сър. Те просто го вбесяват.

— Искаш да кажеш дебели мъже, нали?

— Да, сър.

— Че защо?

— Не бих могъл да кажа, сър.

Минута мълчание.

— Че аз съм си баш дебел! — замислено издума господин Блуменфелд.

— Не бих се осмелил да правя подобни изявления, сър, но щом вие твърдите… Може би ще си спомните, че когато му бе съобщено за вашето пристигане днес на обяд, господин Устър, не разчитайки на силата на своя самоконтрол, отказа да присъства.

— Точно така. Изфуча от къщата в мига, в който пристигнах. Синът ми беше озадачен. Всъщност и двамата бяхме озадачени.

— Да, сър. Предполагам, че господин Устър е искал да избегне евентуални неприятности, каквито са се случвали по-рано… А що се отнася до миризмата на анасон, сър, мисля, че проследих източника й. Освен ако не греша — струва ми се, че се носи иззад онова канапе. Нищо чудно господин Устър да е заспал там.

— Да е какво?

— Заспал, сър.

— Често ли спи на пода?

— Най-вече следобед, сър. Желаете ли да го разбудя? — Не!

— Стори ми се, че възнамерявахте да му съобщите нещо, сър.

Старият Блуменфелд си пое дълбоко въздух.

— Така беше — прошепна той. — Но сега разбрах, че не е така. От теб искам само да ме измъкнеш оттук жив — нищо друго.

Чух затварянето на вратата, а миг след това се хлопна и външната врата. Изпълзях от убежището си. Там зад канапето не беше кой знае колко уютно и аз изпитах удоволствие да съм другаде. Джийвс се върна.

— Отиде ли си, Джийвс?

— Да, сър.

Аз го дарих с благодарен поглед.

— Това беше една от големите ти сполуки, Джийвс.

— Благодаря ви, сър.

— Не мога да разбера обаче защо той изобщо се появи тук. Как е разбрал, че съм задигнал Макинтош?

— Позволих си да препоръчам на госпожица Уикъм да спомене пред господин Блуменфелд, че ви е забелязала да измъквате животното от апартамента. Поводът, който изтъкнахте относно вероятността тя да бъде заподозряна в съучастничество, не бе убягнал от вниманието ми. Бях убеден, че това ще вдъхне на господин Блуменфелд доверие в госпожица Уикъм и ще затвърди доброто му мнение за младата дама.

— Ясно. Рисковано, бих казал, но по всяка вероятност действието ти е било оправдано. Какво държиш в ръката си?

— Банкнота от пет лири стерлинги, сър.

— А, дето ти я дадох.

— Не, сър. Тази получих от господин Блуменфелд.

— Ъ? Че за какво ти е дал толкова пари?

— Той твърде любезно ме възнагради, когато му връчих кучето, сър.

Аз се опулих.

— Искаш да кажеш, че си…

— Не става дума за Макинтош, сър. Въпросният Макинтош се намира в момента в спалнята ми. Кучето, което му предадох, бе закупено от мен в магазина на Бонд Стрийт, докато вие отсъствахте. Шотландските териери твърде силно си приличат, сър, и само очите на любовта са в състояние да направят някаква разлика. С удоволствие мога да отбележа, че господин Блуменфелд не откри невинната измама.

— Джийвс — започнах аз и не ме е срам да призная, че го казах с пресеклив глас. — Ти наистина нямаш равен на себе си.

— Много ви благодаря, сър.

— Щастие цари навсякъде само защото главата ти е издута на най-неочаквани места, което ти дава възможност да мислиш два пъти по-умно от двама души, взети заедно. Леля Агата е наред, аз съм екстра, Уикъмови — майка и дъщеря — също, а и Блуменфелдови, баща и син, са от доволни по-доволни. Докъдето стига взорът се стелят само щастливи люде. Една петачка не е достатъчна, Джийвс. Ако допуснех светът да допусне, че Бъртрам Устър ще допусне да бъдеш възнаграден с някакви си жалки пет лири за такава вярна служба, никога не бих могъл да погледна света в очите. Ето още една.

— Благодаря ви, сър.

— И още една.

— Много ви благодаря, сър.

— И трета за късмет.

— Наистина, сър, твърде много съм ви задължен. Извинете, сър, но ми се струва, че чувам телефона.

Той се запъти към коридора и след малко го чух да повтаря безспир: „Да, госпожо.“

— Госпожа Спенсър-Грегсън желае да разговаря с вас, сър — съобщи ми той, като се върна след малко.

— Леля Агата?

— Да, сър. Обажда се от гара Виктория. Желае да се свърже с вас във връзка с кучето Макинтош. Доколкото разбрах, иска да чуе от собствената ви уста, че с него всичко е наред.

Аз си оправих вратовръзката. Подръпнах надолу жилетката. Подръпнах нагоре ръкавите на ризата. Чувствах се като нов.

— Води ме при нея, Джийвс! — казах.

Джийвс и неканеният гост

Не съм много силен по фактите, но ми се струва, че Шекспир — или друг сходен мозък — е казал, че тъкмо когато на човек му е най-гот, Съдбата се промъква зад гърба му с тежък и тъп предмет в ръка. И аз съм напълно съгласен. Да разгледаме случая с лейди Малвърн и синчето й Уилмот. Това бе една от най-мрачните истории, в които съм се забърквал, а само минутка преди да се появят в живота ми, аз седях и си мислех как чудесно ми се урежда всичко в същия тоз живот.

Намирах се в Ню Йорк, и то в сезон, когато градът е в най-добрата си форма. Утрото беше вълшебно, аз тъкмо бях изпълзял изпод студения душ и се чувствах като хиляда долара на цяло. Всъщност онази заран най-много ме радваше фактът, че предния ден бях успял да си наложа волята на Джийвс — направо си я наложих и туй то! Защото, нали разбирате, нещата се развиваха в такава насока, че постепенно бях взел да се превръщам в негов крепостен роб. Направо казано, той ме мачкаше и потискаше. Не протестирах, когато ме принуди да се откажа от най-хубавия си костюм, защото вкусът на Джийвс по отношение на костюмите е безпогрешен и човек може в общи линии да се осланя на него. Но когато ми забрани да обувам платнените си ботуши, които обичах като родни братя, нервите ми не издържаха и аз за една бройка да се разбунтувам. Ала щом се опита да ме смачка като гъсеница по повод една прекрасна шапка, аз тропнах Устъровия крак и му показах неоспоримо кой е господар в къщата.

Тя е дълга история и сега нямам време да ви я разправям от игла до конец, но, с две думи, той ме навиваше да си купя „Чудото на Белия дом“ — това е модел шапки, носени от президента Кулидж, докато моето сърце принадлежеше на така наречените „Специални Бродуейска“ — твърде на почит сред съвременната младеж. Накрая, след една твърде болезнена сцена, аз си купих „Специална Бродуейска“. Ето как стояха нещата онази сутрин и аз се чувствах крайно мъжествен и независим.

Та, значи, стоя си аз в банята и се питам какво ли има за закуска, масажирам си гърба с груб пешкир, весело си тананикам и изведнъж на вратата се чука. Млъкнах и открехнах.

— Здрасти! — поздравих аз.

— Лейди Малвърн желае да ви види, сър.

— Ъ?

— Лейди Малвърн, сър. Чака ви в салона.

— Я се стегни, Джийвс! — сгълчах го аз, защото никак не обичам шеги на гладно. — Много добре знаеш, че салонът е празен. Как може да ме чака някаква си лейди, когато още няма и десет часа!

— Доколкото разбрах, сър, милейди е пристигнала с доста ранен параход.

Това вдъхна на новината правдоподобност. Спомних си, че когато аз самият пристигнах в Америка преди близо година, събитията се развиха в някакъв нечовешки час от порядъка на шест сутринта и бях изритан на чуждия бряг още преди осем.

— И коя, по дяволите, е тази лейди Малвърн, Джийвс?

— Милейди не ми се довери, сър.

— Сама ли е?

— Милейди е придружена от някой си лорд Пършор, сър. Останах с впечатлението, че милорд е син на милейди.

— Е, няма как. Вади богатите одежди и да почваме да се издокарваме.

— Вашият меланжиран костюм е готов, сър.

— Води ме тогава при него.

Докато се обличах, все си напрягах мисълта да се сетя коя ли ще е тази лейди Малвърн. Сетих се чак когато се бях преборил с ризата и се пресягах за копчетата за ръкави.

— Сетих се, Джийвс! Тя е другарче на леля Агата.

— Нима, сър?

— Да. Запознах се с нея в съботата, преди да потегля от Лондон. Твърде неприятен екземпляр. Пише книги. Написа една за обществените условия в Индия, след като се завърна от Дърбар.

— Нима, сър? Извинете, сър, не тази връзка.

— Ъ?

— Тази връзка не отива на меланжирания ви костюм, сър.

Това бе голям удар за мен. Тъкмо си мислех, че съм го усмирил. Моментът бе рядко тържествен. Искам да кажа, че ако се размекнех, всичките ми усилия от предишния ден отиваха на вятъра. Затова се стегнах.

— Че какво й има на тази връзка? И друг път съм те хващал да я гледаш накриво. Говори прямо като мъж! Какво й има?

— Прекалено е живописна, сър.

— Глупости! Най-обикновен жизнерадостен розов цвят. Нищо повече.

— Неподходяща е, сър.

— Джийвс, днес ще си сложа тази връзка!

— Много добре, сър.

Ама че неприятно! Ясно видях, че се жегна. Но трябваше да бъда непреклонен. Завързах връзката, нахлузих жилетката и сакото и влязох в салона.

— Здравейте! — поздравих бодро. — Как сме?

— О, много ми е приятно, господин Устър. Познавате ли сина ми Уилмот? Моти, миличък, това е господин Устър.

Лейди Малвърн беше яка, здрава, властна дама, не много висока, но пък компенсираше ниския си ръст със забележителната си обиколка. Най-голямото кресло в стаята й стоеше като скроено по мярка от модист, комуто са съобщили, че през този сезон креслата се носят възтесни в бедрата. Имаше ясни изцъклени очи и голямо количество жълта коса, а при усмивка демонстрираше около четирийсет и седем предни зъба. С една дума — представителка на онези жени, които лишават мъжете около себе си от дар-слово и всичко останало. Веднага се почувствах десетгодишен, вкаран в гостната в най-хубавото си костюмче, за да поздравя гостите. С други думи, тя бе последното нещо, което човек би желал да види в салона си преди закуска.

Синът й Моти беше около двайсет и три годишен, висок, мършав, вял. Имаше жълтата коса на майка си, но я бе намазал обилно с брилянтин и я носеше на път по средата. И неговите очи бяха облещени, но съвсем не ясни, а мътносиви с червено ръбче по края. Брадичката му се беше отказала от всякаква борба някъде по средата на пътя, а за мигли и дума не можеше да става. Накратко казано, мека, овчедушна твар.

— Много ми е приятно — излъгах аз най-безочливо, защото вече бях предусетил, че ми се готви гаден номер. — Значи пристигнахте, а? За дълго ли ще останете в Америка?

— Около месец. Леля ви ми даде вашия адрес и ме помоли на всяка цена да ви навестя.

Това беше приятна новина — значи, не бе изключено леля ми Агата да е заровила бойната брадвичка. Струва ми се, че вече ви разказах за неприятностите, възникнали помежду ни, след като тя ме изпрати в Ню Йорк да отърва братовчед си Гъси от ноктите на една вариететна балерина. Като ви кажа, че към края на проведената от мен спасителна операция Гъси не само че беше женен за въпросното момиче, но и той самият стана вариететен артист, ще ви стане ясно защо отношенията между леля и племенник бяха, меко казано, пообтегнати.

Нямах храбростта да се прибера в Англия и да я погледна в очите, затова сега с облекчение научих, че раната е зараснала достатъчно, за да кара приятелките си да ме навестяват. Искам да кажа, че колкото и да ми харесваше Америка, много би ми било неприятно, ако пътят ми за Англия се окажеше прерязан завинаги. А имайте предвид, че Англия е прекалено тясна за съвместен живот с леля Агата, ако е поела по бойните пътеки. Затова страшно се ободрих от тези думи и дори се усмихнах на отбраното общество.

— Леля ви ми каза, че ще направите всичко, което е във възможностите ви, за да ни помогнете.

— О, да, несъмнено. Разбира се.

— Много ви благодаря. Искам да се грижите известно време за Моти.

В първия момент не разбрах какво говори.

— Как да се грижа за него? Да го запиша в моите клубове?

— Не, не. Милият Моти е домошар. Нали, Моти, душко?

Моти, който бе засмукал дръжката на бастуна си, отвори уста:

— Да, мамо.

И отново я запуши.

— Не бих искала да става член на разни клубове. Имах предвид да отседне при вас. Нали трябва да живее някъде, докато ме няма.

Тези зловещи слова се източиха от устата й сладко-сладко, като петмез. Тя явно не съзнаваше отвратителното естество на предложението си. Огледах Моти от изток на запад. Седеше, засмукал бастуна, и мигаше на пресекулки срещу стената. При мисълта да се насадя с това недоразумение за неопределено време ми се доповръща. Направо ми се доповръща. Тъкмо да кажа, че няма начин въпросът да се уреди и че ще повикам полиция при първия признак, че Моти се кани да свие гнездо в уютното ми апартаментче, и онази пак взе думата, прегазвайки ме като валяк.

Имаше нещо в тази жена, което лишаваше човек от мъжествените му и властни пориви.

— Напускам Ню Йорк по обяд, защото трябва да посетя затвора Синг-Синг. Живо ме интересуват условията на живот в американските затвори. След това постепенно ще се придвижа към крайбрежието и пътем ще оглеждам всичко интересно. Виждате ли, господин Устър, аз съм в Америка по работа. Не се съмнявам, че сте прочели книгата ми „Индия и индийците“. Моят книгоиздател настоява да напиша подобно произведение и за Америка. Не мога да посветя повече от месец на тази страна, тъй като трябва да се прибера навреме за светския сезон, но един месец е предостатъчен. В Индия прекарах дори по-малко от месец, а скъпият ми приятел Роджър Креморн написа „Америка отвътре“, след като престоя тук само две седмици. Много ми се иска и Моти да дойде с мен, но горкото момче не понася влаковете. Ще си го прибера на връщане.

От креслото, в което седях, виждах как Джийвс нарежда масата в трапезарията. Умирах от желание да поговоря с него насаме само за една минутка. Не се съмнявах, че би намерил начин да обуздае тази жена.

— За мен ще е голямо облекчение да знам, че Моти е в сигурни ръце при вас, господин Устър. Много добре познавам изкушенията на големия град. До този момент съм опазила детето от тях и Моти е живял спокойно при мен в провинцията. Убедена съм, че ще се грижите добре за него. Той няма да ви създаде никакви главоболия. — Тя говореше за нещастния тиквеник, сякаш него изобщо го нямаше в стаята. Не че Моти се засягаше от това. Той се бе отказал от амбициозното намерение да изяде бастуна и сега седеше със зинала уста и празен, добре оцъклен поглед. — Момчето ми е вегетарианец и пълен въздържател, а от всичко най-много обича да чете. Дайте му една хубава книга, и можете да го забравите. — Тя стана. — Много ви благодаря, господин Устър. Не знам какво щях да правя, ако не бяхте вие. Хайде, Моти. Преди да стане време за моя влак, ще успеем да разгледаме само основните забележителности на града. За впечатленията си от Ню Йорк ще трябва, душко, да разчитам най-вече на теб. Затова си отваряй очите за всичко и си води подробни бележки. Това много ще ми помогне. Довиждане, господин Устър. Ще ви върна Моти рано следобед.

Те излязоха, а аз се разкрещях:

— Джийвс!

— Да, сър?

— Какво да правя? Нали чу? Беше в трапезарията през цялото време. Този хинин ще отседне при нас.

— Хинин ли, сър?

— Е, добре де, плужек.

— Извинете, сър, не ви разбирам.

Изгледах го остро. Поведението му не беше характерно за него. И тогава проумях. Беше разстроен заради вратовръзката. Опитваше се да ми го върне.

— Лорд Пършор остава да живее при нас, Джийвс — хладно го осведомих аз.

— Много добре, сър. Закуската ви е готова.

Идеше ми да се разридая в бекона с яйцата. Липсата на съчувствие от страна на Джийвс беше капакът. Още миг и щях да се размекна и да му кажа да изгори шапката и вратовръзката, щом като не му харесват, но пак се стегнах. По дяволите, няма да позволя на Джийвс да ме третира, сякаш е самата мафия.

Като се замислих тъжно над проблема „Джийвс“ и още по-тъжно над проблема „Моти“, животът взе да ми изглежда доста облачен. Колкото повече се опитвах да вникна в положението, толкова по-страшно ми изглеждаше то. Нищо не можех да направя. Ако изхвърлех Моти, той щеше да се оплаче на майка си, тя пък щеше да докладва на леля ми Агата. А какво щеше да ме сполети тогава, дори отказвах да мисля. Рано или късно щеше да ми се прииска да се завърна в Англия, а никак не ми се щеше тя да ме чака на пристанището със секира в ръка. Нямах друг изход, освен да взема екскремента при себе си и да се опитам да извлека от това някаква радост.

Към обяд пристигна багажът на Моти, последван по-късно от огромен пакет — явно книги. При вида на пакета малко живнах. Беше масивен и от пръв поглед ставаше ясно, че ще стигне на Моти поне за една година. Малко поободрен, аз извадих „Специалната Бродуейска“, килнах я на тила си, оправих розовата вратовръзка и се изнесох да обядвам с двама приятели в едно близко ресторантче. Хубава храна, обилни напитки, задушевен разговор и туй-онуй — какво повече му трябва на човек, за да мине незабелязано следобедът? Когато стана време за вечеря, вече почти не се сещах за Моти.

Вечерях в клуба, после отидох на едно представление и се прибрах у дома доста късно. От Моти нямаше и следа, затова реших, че си е легнал. Стори ми се странно все пак, че пакетът с хубавите книги беше все така овързан с канап. Имах чувството, че след като е изпратил майка си на гарата, Моти е решил да си отживее до края на деня.

Появи се Джийвс с уискито, което вземам преди лягане. От държанието му стана ясно, че е все тъй разстроен.

— Легна ли си лорд Пършор, Джийвс? — попитах хладно и надменно.

— Милорд не се е върнал още, сър.

— Не се е върнал? Какво искаш да кажеш?

— Милорд се прибра малко след шест и половина часа, сър, преоблече се и отново излезе.

В този миг отвън пред вратата се чу някакъв шум — нещо като дращене, сякаш някой се опитва да изчовърка с нокти дървото, за да влезе. След това се чу тъп удар.

— Я иди да видиш какво става, Джийвс!

— Много добре, сър.

Той излезе и след малко пак се върна.

— Ако нямате нищо против да излезете и вие, сър, бихме могли да го внесем.

— Кого да внесем?

— Милорд лежи върху черджето, сър.

Джийвс се оказа прав. На прага лежеше, скупчен, самият Моти. И немощно стенеше.

— Това е някакъв припадък, Джийвс — констатирах аз. После огледах лорда по-отблизо. — Ясно! Някой го е натъпкал с месо!

— Моля, сър?

— Той е вегетарианец. Явно е ръфал пържола или нещо подобно. Извикай веднага лекар!

— Мисля, че не е необходимо, сър. Ако само поемете краката на милорд, докато аз…

— Божичко, Джийвс! Да не мислиш… не е възможно…

— Склонен съм да изразя такова становище, сър.

И се оказа прав, за Бога! Веднъж попаднал на правилната следа, не можах да се начудя на себе си как съм се съмнявал. Моти беше къркан. До козирката. Това бе голям удар за мен.

— Брей, Джийвс, какви работи стават!

— И то твърде често, сър.

— Само да свалиш поглед от някого — и той какво?

— Точно така, сър.

— Къде скита моето момче и тъй нататък.

— Изглежда е така, сър.

— Е, най-добре да го внесем.

— Да, сър.

Джийвс го сложи да спи, а аз си запалих една цигара и седнах да поразмисля. Мъчеше ме нещо като предчувствие. Опасявах се, че съм се забъркал в прекомерно лепкава история.

На другата сутрин, след като бях изсърбал замислено първата чаша чай, аз се отправих право към стаята на Моти да разследвам случая. Очаквах да го видя във вид на тленни останки, но той седеше в леглото свеж като морковче и четеше „Солени историйки“.

— Здрасти — поздравих аз.

— Здрасти — поздрави той.

— Здрасти, здрасти.

— Здрасти, здрасти, здрасти.

С това се изчерпах и не ми беше никак лесно да продължа.

— Как си тази заран? — попитах най-сетне.

— Екстра — увери ме той жизнено. — Чувай, този твой Джийвс е страхотен. Събудих се с най-унищожителното главоболие, а той ми поднесе нещо за пиене — едно такова червено — и за нула време ме оправи. Каза, че било по негова рецепта. Трябва да се срещам по-често с това момче. Определено ми се видя човек на място.

Не вярвах на очите си — това ли беше същият онзи пън, който едва вчера седеше във всекидневната и си смучеше бастуна?

— Сигурно си ял снощи нещо развалено — опитах се да му предоставя възможност да се измъкне с чест от положението, стига да иска. Но той категорично отказа да се възползува.

— Не! — отрече твърдо. — Нищо подобно. Просто препих. И то яко. Бих казал, че здравата злоупотребих. Нещо повече — възнамерявам пак да го сторя. При това всяка вечер. Ако изобщо ме видиш трезвен, мой човек, потупай ме по рамото, кажи: „Ц-ц-ц!“ — и аз незабавно ще се извиня и ще поправя грешката.

— Ама чакай, как така! Ами аз?

— Какво ти?

— Ами аз, така да се каже, в известен смисъл отговарям за теб. Искам да кажа, че ако ще Го даваш по този начин, неминуемо ще ме накиснеш в някоя гнусна кал.

— Твоите грижи са си лично твои и аз с нищо не мога да ти помогна — непоколебимо ми отвърна Моти. — Слушай, мой човек, за пръв път в живота си имам възможността да не устоя на изкушенията на големия град. А за какво са им на големите градове изкушенията, ако вземем да им устояваме? Представяш ли си колко ще бъдат обезсърчени, горките? Имам предвид големите градове. Освен това мама ми заръча да си отварям очите на четири и да трупам впечатления.

Приседнах на ръба на леглото. Усетих, че ми се вие свят.

— Знам какво ти е, мой човек — утешаваше ме Моти. — И ако принципите ми позволяваха, бих се поусмирил — само заради теб. Но — дългът преди всичко. За първи път в живота си съм предоставен сам на себе си и имам намерение да извлека от това абсолютния максимум. Веднъж сме млади. Трябва ли да пречим на напъпилия живот? Радвай се на младостта, младежо! Тра-ла-ла! Ойларипи!

Като се замислих над аргументите му, видях, че донякъде е прав.

— През целия си проклет живот, момчето ми — продължи Моти, — съм бил затворен в потомственото ни имение близо до село Мъч Мидълфорд в графство Шропшир и трябва да ти кажа, че докато не си бил затворен в Мъч Мидълфорд, ти представа си нямаш какво значи да си затворен. Единственото ни удоволствие е да спипат някое от момчетата в църковния хор да смуче бонбон по време на службата. Това е тема за разговори поне за четири дни. А сега имам на разположение цял месец в Ню Йорк и възнамерявам да натрупам колкото се може повече щастливи спомени за идните дълги зимни вечери. Това е единственият ми шанс да насъбера някакво минало и точно това ще направя. А сега ми кажи, мой човек, как да се свържа с прекрасния Джийвс? Копче ли да натисна или да крещя? Искам да обсъдя с него изгледите за едно силно бренди.

Хрумна ми смътната идея, че ако се лепна за Моти като пощенска марка и го следвам навсякъде по петите, печалният ми вид може да попари донякъде ненаситната му жажда за живот. В края на краищата, мислех си аз, ако той срещне укорителния ми поглед, както си е душата на компанията, това не може да не му подейства като леден душ. Затова го взех със себе си и заедно отидохме да вечеряме. И за последен път. Аз съм кротък, миролюбив човечец, прекарал целия си живот в Лондон, и изобщо не мога да вляза в крак с тези неудържими и ненаситни провинциалисти. Не че имам нещо против разумното развлечение, но според мен човек става излишно много център на внимание, когато вземе да хвърля рохки яйца по въртящите се перки на вентилаторите в нюйоркските ресторанти. Малко сдържан смях и скромно веселие са напълно в реда на нещата, но когато се стигне до танци върху масите, препускане из ресторанта, блъскане на келнери, управители и въдворители на реда, тук вече не съм съгласен. Особено когато на човек в този момент му се иска просто да седи и да преживя.

Щом успях да се отърва от него и да се прибера у дома, взех твърдото решение, че това е последното ми излизане в компанията на Моти. От този момент нататък само един-единствен път го видях късно през нощта — когато минавах покрай вратата на един долнопробен ресторант и ми се наложи бързо да отскоча встрани, за да го избегна, тъй като той профуча покрай мен на път за отсрещния тротоар, подпомогнат от мускулната сила на един юначага, който го проследи с доволен поглед.

В известен смисъл не можех да не му съчувствам. Той имаше на разположение четири седмици за весело прекарване, което би било редно да е разпределено равномерно върху един период от десет години и затова нищо чудно, че човекът толкова бързаше. На негово място и аз бих правил същото. И въпреки това не можех да отрека, че все пак той го даваше прекалено така. Ако не беше мисълта за лейди Малвърн и леля Агата, бих наблюдавал със снизходителна усмивка лудориите на палавия Моти. Но все не можех да се отърва от мисълта, че рано или късно ще си изпатя. И нищо чудно, че тъжните ми размишления на тази тема, будуването до късно през нощта в очакване на познатата несигурна стъпка, полагането му в леглото, промъкването в стаята на страдалеца на другата заран, за да проверя какво е останало от него — всичко това доведе до силното ми изтощение. Направо се превърнах в сянка на добрия стар себе си — ако щете, вярвайте. Взех да подскачам и да се озъртам при най-малкия шум.

А от Джийвс нито капка съчувствие! Ето, това най-вече ми вземаше здравето! Той все още беше настроен против шапката и вратовръзката и категорично отказваше да се притече на помощ. Една заран усетих такава нужда от утеха, че потъпках Устъровата гордост и рекох направо:

— Джийвс, това вече е прекалено!

— Моля, сър?

— Знаеш за какво говоря. Този момък явно е отхвърлил всички принципи на благовъзпитаното си юношество и решил да си отживее.

— Да, сър.

— Ами тогава?

Изчаках момент, но той остана непреклонен.

— Джийвс — подех отново. — Нямаш ли някакъв несподелен план как да се справим с тази напаст?

— Не, сър.

И се оттегли безшумно в бърлогата си. Инат човек. Нелепа работа, знаете. Че какво толкова й има на „Специалната Бродуейска“? Безценна придобивка, обект на възхита от страна на момчетата. И да ме изостави на произвола само защото, виждате ли, предпочитал „Чудото на Белия дом“!

Скоро след това на младия Моти му хрумна да мъкне със себе си приятели по малките часове, та да продължават веселието у дома. Тук вече предадох фронта и взех да се пукам по шевовете. Защото, нали разбирате, онази част на Ню Йорк, която аз обитавах, не беше пригодена за този начин на живот. Познавах доста момчета от Уошингтън Скуеър, които започваха да живеят от два часа през нощта нататък — художници, писатели и тям подобни. Те го даваха твърде жизнерадостно, докато не ги обуздаеше пристигането на разносвача на мляко. И много хубаво правеха. Там, в онези части на града, този живот допада на всичко живо. Съседите не могат да заспят, ако някой не им изпълнява хавайски танци върху главите. Но на Петдесет и седма улица атмосферата е твърде непредразполагаща към подобни лудории и когато Моти се появи в три часа сутринта, съпроводен от живописна колекция веселяци, които спираха да пеят колежанската си песен само за да отпочнат нещо по-весело и гръмогласно, обитателите на съседните апартаменти проявиха недостиг на сърдечност и на широта във възгледите си. Тъкмо закусвах, и домоуправителят се обади да проведе с Мен доста напрегнат разговор по телефона, та трябваше да употребя всичкия си Устъровски такт, за да го усмиря.

На другата вечер се прибрах раничко след уютна вечеря насаме със себе си в едно ресторантче, на което се спрях само защото там нямаше никакъв шанс да се сблъскам с Моти. Салонът беше тъмен и тъкмо посегнах към ключа, когато се чу взрив и бях заръфан за крака. Животът с Моти ме бе превърнал в такава развалина, че просто не успях да се справя с положението. Отскочих назад с обезсърчен писък и се свлякох накуп в антрето в мига, в който Джийвс изпълзя от бърлогата си да види какво става.

— Повикахте ли ме, сър?

— Джийвс! Там вътре нещо хапе!

— Сигурно е Роло, сър.

— Ъ?

— Щях да ви предупредя за присъствието му, но не ви чух да влизате.

Настроението му засега е неустановено, тъй като още е разстроен от промяната на обстановката.

— Кой, по дяволите, е този Роло?

— Териерът на милорд, сър Милорд го спечелил на томбола, донесе го и го завърза за крака на масата. Ако ми позволите, сър, ще вляза да запаля лампата.

Да, Джийвс няма равен на себе си! Влезе с твърда стъпка във всекидневната — най-големият подвиг, откак Данаил се е вмъкнал в бърлогата на лъвовете. И окото му не мигна. Нещо повече — обаянието му, или както там се нарича това качество, бе толкова неотразимо, че гнусното добиче, вместо да го сръфа за крака, се сгуши до него, сякаш му бяха дали бром, търкулна се по гръб и навири лапи във въздуха. Едва ли щеше да има по-дружелюбен вид, ако Джийвс се окажеше богатият му чичо от Америка. А щом отново ме зърна, цялото се наежи и заживя с една-единствена маниакална цел — да започне да ме дъвче оттам, откъдето ме беше зарязало.

— Роло още не е свикнал с вас, сър — обясни ми Джийвс, загледан с възхита в четирикракото. — Но иначе е великолепен пазач.

— Нямам нужда някой великолепно да ме пази да не вляза в апартамента си!

— Така е, сър.

— Добре де, какво да правя?

— Не се съмнявам, че с течение на времето животното ще свикне със специфичната ви миризма, сър. Ще започне да ви разпознава.

— Какво искаш да кажеш за специфичната ми миризма? Ако си въобразяваш, че ще заживея в антрето с надеждата, че рано или късно проклетият добитък, дай Боже, ще приеме, че вече му мириша приятно, коригирай, ако обичаш, впечатлението си. — После се замислих. — Джийвс!

— Да, сър?

— Заминавам утре сутринта с първия влак. Ще отседна при господин Тод в дълбоката провинция.

— Желаете ли да ви придружа, сър?

— Не.

— Много добре, сър.

— Не знам кога ще се върна. Препращай ми там писмата.

— Да, сър.

 

Всъщност аз се върнах само след седмица. Роки Тод, приятелят, на когото погостувах, е странна птица, живееща сам-самичка в джунглите на Лонг Айлънд^[9], и дори нещо повече — този живот му харесва. Но на мен ми дойде доста нанагорно. Няма по-добър приятел от добрия стар Роки, но след няколко дни в колибката му в гората, на стотици мили от всичко живо, Ню Йорк взе да ми се вижда твърде привлекателен, дори с Моти насред квартирата ми. Дните в Лонг Айлънд имат по четирийсет и осем часа; нощем не можеш да мигнеш от рева на щурците; за да изпиеш една чашка, трябва да извървиш три километра, а за да си купиш вечерните вестници — девет. Благодарих сърдечно на Роки за гостоприемството му и хванах единствения влак, който минава през тази пустош. Той ме стовари в Ню Йорк тъкмо навреме за вечеря. Запътих се право към любимата бърлога. Джийвс изпълзя от дупката си. Аз предпазливо се огледах за Роло.

— Къде е псето, Джийвс? Добре ли е завързано?

— Роло вече не е тук, сър. Милорд го подари на портиера, а той го продаде. Милорд започна да се отнася с предубеждение към животното, след като то го ухапа по прасеца.

Не си спомням кога за последен път някоя новина ми е доставяла толкова радост. Разбрах, че съм бил несправедлив към Роло. Направо съм го подценявал. Явно, че като го опознае човек, може да открие в душата му много красота.

— Прекрасно! — рекох. — Лорд Пършор у дома ли си е, Джийвс?

— Не, сър.

— Очакваш ли да се върне за вечеря?

— Не, сър.

— Къде е той?

— В затвора, сър.

— В затвора?!

— Да, сър.

— Искаш да кажеш… в затвора?

— Да, сър.

Аз се сгромолясах върху най-близкия стол.

— Защо?

— Нападна един полицай, сър.

— Лорд Пършор нападна полицай?!

— Да, сър.

Помълчах, за да смеля новината.

— Ама Джийвс! Това е ужасно!

— Моля, сър?

— Какво ще каже лейди Малвърн, като научи?

— Не допускам, че милейди ще научи, сър.

— Нали ще се върне и ще пита къде е.

— Аз предполагам, сър, че дотогава присъдата на милорд ще изтече.

— Ами ако не изтече?

— В такъв случай, сър, ще е препоръчително да си послужите с дребна и несъществена измама.

— Какво?

— Ами ако позволите да направя едно предложение, сър, бих ви препоръчал да съобщите на милейди, че милорд е заминал на кратко посещение в Бостън.

— Защо пък Бостън?

— Извънредно интересен и почтен град, сър.

— Джийвс, струва ми се, че си налучкал изхода от положението!

— И аз така мисля, сър.

— Всъщност по-добре и да искахме, нямаше да се получи. Ако не беше това, младият Моти като нищо щеше да свърши в някоя болница, преди да се е завърнала лейди Малвърн.

— Точно така, сър.

Колкото повече обмислях случая, толкова повече ми харесваше номерът със затвора. Вече не се съмнявах, че затворът е направо препоръчителен за Моти — все едно, че е бил изпратен там от семейния лекар. Само там можеше да миряса. Мъчно ми беше за нещастника, но в края на краищата, реших аз, един човек, прекарал живота си с лейди Малвърн в малко селце във вътрешността на Шропшир, не би трябвало да се впечатли от някакъв си затвор. И, общо взето, отново взех да си възвръщам добрата стара форма. Животът пак започна да ми се струва като думите на онзи поет, е, кажи го де! Не помня какво беше казал, но, общо взето, добре го беше казал. За около две седмици всичко бе тъй спокойно и уютно, че съвсем забравих за съществуването на Моти. Единственото петно в картината беше поведението на Джийвс, което си оставаше хладно и наскърбено. Не че ми е казал или пък направил нещо — не, просто през цялото време държането му беше едно такова особено. Веднъж, като си връзвах розовата връзка, улових погледа му в огледалото. Не бях виждал повече болка в ничий друг поглед.

И тогава внезапно лейди Малвърн се завърна — доста преди уреченото време. Не я очаквах поне още няколко дни. Бях забравил колко бързо лети времето. Цъфна една заран, докато още си пиех чая в леглото и премислях туй-онуй. Внезапно Джийвс се появи на прага с известието, че току-що я бил вкарал в салона. Облякох се набързо и се присъединих към нея.

— Добро утро — поздравих аз. — Значи, се завърнахте?

— Завърнах се.

В тона й имаше нещо умъртвено — като че се бе нагълтала със северен вятър. Отдадох това на факта, че сигурно не е закусила. Аз самият съм в състояние да погледна слънчево на нещата и да бъда всеобщ любимец едва след една солидна закуска. Докато не вкарам в организма си чифт яйца и кана кафе, за нищо не ме търсете.

— Предполагам, че не сте закусвали?

— Не съм закусвала.

— Не бихте ли хапнали едно яйце? Или може би наденичка? Или нещо друго?

— Не, благодаря.

Каза го, сякаш бе член на антияйчното дружество или на лигата за забрана на наденичките. Настъпи мълчание.

— Минах снощи покрай вас — наруши го тя, — но бяхте излезли.

— Много съжалявам. Добре ли пътувахте?

— Много добре, благодаря.

— Видяхте ли всичко? Ниагарския водопад, парка Йелоустоун, Големия каньон и така нататък?

— Видях много неща.

Още една напрегната пауза. Джийвс се появи безшумно и започна да нарежда масата за закуска.

— Надявам се, че лорд Уилмот не ви е пречил много, господин Устър?

Тъкмо се чудех кога най-сетне ще спомене Моти.

— Ни най-малко. Много се сприятелихме. Направо бяхме неразделни.

— Значи, постоянно бяхте с него?

— Неотлъчно! Разгледахме забележителностите и всичко от този род… Сутрин обикаляхме например Музея на изкуствата, обядвахме в някой добър вегетариански ресторант, след това отивахме на концерт църковна музика и обратно у дома, за да вечеряме раничко. След вечеря обикновено играехме на домино. Лягахме си рано, за да се наспим добре. Страхотно си прекарахме! Толкова ми домъчня, когато той замина за Бостън.

— О! Нима Уилмот е в Бостън?

— Трябваше да ви известя, разбира се, но тъй като не знаех къде се намирате… Понеже нали препускахте из Америка като кон… исках да кажа, че обикаляхте страната и нямаше как да ви открием. Да, Моти замина за Бостън.

— Сигурен ли сте?

— Но моля ви, разбира се! — И аз се провикнах към Джийвс, който се мотаеше някъде из съседната стая с вилиците и ножовете. — Джийвс! Нали лорд Пършор не е променил решението си относно Бостън?

— Не, сър.

— Така си и помислих. Да. Моти замина за Бостън.

— Тогава как ще ми обясните факта, господин Устър, че когато вчера следобед посетих затвора на остров Блакуел, за да събера материал за книгата си, видях там милия Уилмот, облечен в раиран костюм и седнал до купчина камъни с чук в ръка?

Опитах се да отворя уста, но умът ми не роди нищо. Човек трябва да има доста по-широко чело от моето, за да се справи с подобен удар. Напънах се, докато запуках по шевовете, но нищо не помръдна между якичката и пътя на сресаната ми коса. Бях изгубил дар-слово. Което, от друга страна, беше добре дошло, защото нямаше да мога да изстискам от системата си нищо правдоподобно. Лейди Малвърн окупира разговора. Тя толкова дълго се бе сдържала, че сега направо нямаше начин да й затвориш устата.

— Ето, значи, как се грижите за моето добро момченце, господин Устър! Ето как сте злоупотребили с доверието ми! Оставих го под ваше попечителство, като смятах, че ще го закриляте от всяко зло! Той дойде при вас чист и невинен, непосветен в нищо светско, доверчив, непознаващ изкушенията на големия град, а вие сте го пуснали сам по света!

Не се сетих какво да отговоря. Единственото, за което имах сили, бе да си представя как леля Агата попива този разказ и протяга ръка да наточи сатъра си, за да е готова, ако река да се върна.

— Вие умишлено…

Някъде изотзад заговори тих гласец:

— Ще ми позволите ли да ви обясня всичко, милейди?

Джийвс беше изникнал неизвестно как от трапезарията и се бе материализирал върху килима. Лейди Малвърн се опита да го смрази с поглед, но на Джийвс тези не му минават. Той устоява на всякакви погледи.

— Подозирам, милейди, че сте несправедлива към господин Устър. Може би той ви е оставил с впечатлението, че е бил в Ню Йорк, когато милорд го… прибраха. Осведомявайки ви, че милорд е заминал за Бостън, той се осланяше изцяло на версията, която аз му представих за действията на милорд. Господин Устър гостуваше тогава на един свой приятел на село и не знаеше нищо по въпроса, докато вие, милейди, не го осведомихте.

Лейди Малвърн изпръхтя. Това изобщо не смути Джийвс.

— Боях се, че господин Устър може да се разстрои, като научи истината, защото се привърза твърде силно към милорд и се грижеше за него като за по-малко братче. Затова си позволих да му кажа, че милорд е заминал за Бостън. Господин Устър може би нямаше да ми повярва, че милорд доброволно се е отправил в затвора с най-благородни намерения, но вие, милейди, която тъй добре го познавате, лесно ще разберете.

— Какво! — опули се лейди Малвърн. — Добре ли чух, че лорд Пършор е отишъл в затвора доброволно?

— Ако позволите да обясня, милейди. Според мен думите, които отправихте към милорд на раздяла, му направиха много силно впечатление. Той многократно изтъкваше пред господин Устър колко изгаря от желание да изпълни заръките ви и да събере материал за вашата книга за Америка. Господин Устър ще потвърди, че милорд често бе потиснат при мисълта, че с нищо не ви помага.

— Съвършено вярно! Направо беше смазан! — обадих се и аз.

— Идеята лично да разследва отвътре наказателната система в тази страна хрумна на милорд съвсем внезапно една вечер. И той жадно я прегърна. Нямаше начин да го удържа.

Лейди Малвърн погледна Джийвс, после прехвърли поглед върху мен и отново върху Джийвс. Просто я виждах как се бори със себе си и се опитва да приеме поднесената версия.

— Не се съмнявам, че разумът на милейди допуска възможността един джентълмен с характера на милорд да е отишъл доброволно в затвора, а не да е извършил деяние, довело до неговото арестуване — продължи Джийвс.

Лейди Малвърн премигна. После стана.

— Господин Устър — рече тя. — Моля да ме извините. Отнесох се несправедливо към вас. Би трябвало да имам повече вяра в Уилмот… Би трябвало да познавам достатъчно добре неговия чист, благороден характер.

— Права сте! — похвалих я аз.

 

— Закуската е готова, сър — обяви Джийвс. Седнах и погълнах като замаян едно варено яйце.

— Джийвс — промълвих най-сетне. — Ти ми спаси живота!

— Благодаря ви, сър.

— Нищо нямаше да е в състояние да убеди леля ми Агата, че не съм прелъстил онзи нещастник да води непрокопсан живот.

— Допускам, че сте прав, сър.

Задъвках мълчаливо яйцето. Бях страшно трогнат от начина, по който Джийвс ми се притече на помощ. Нещо ми подсказваше, че случаят изисква богато да го възнаградя. Поколебах се. После се реших.

— Джийвс!

— Да, сър?

— По въпроса за онази розова вратовръзка…

— Да, сър?

— Изгори я.

— Благодаря, сър.

— И още нещо, Джийвс.

— Да, сър?

— Вземи едно такси и иди да ми купиш „Чудото на Белия дом“. — Много ви благодаря, сър.

Почувствах се адски добре. Облаците отново се оттеглиха зад хоризонта и всичко си дойде на място. Също като онези типове от романите, дето в последната глава прощават всичко на жените си и решават да забравят миналото. Искаше ми се да направя още нещо, за да покажа на Джийвс колко съм му признателен.

— Джийвс, това ти е малко. Мога ли да направя още нещо за теб?

— Да, сър. Бих предложил да ми дадете… петдесет долара.

— Петдесет долара?

— За да изплатя честно дълга си на милорд.

— Дължиш на лорд Пършор петдесет долара?

— Да, сър. Срещнах го случайно на улицата същата нощ, когато го арестуваха. Много си мислех по какъв начин да го убедя да се откаже от начина си на живот, сър. Милорд беше превъзбуден, когато го срещнах, и се боя, че ме взе за свой приятел. Във всеки случай аз си позволих да се хвана с него на бас за петдесет долара, че няма да посмее да удари с юмрук в окото минаващия полицай. Той прие възторжено баса и го спечели.

Извадих портфейла и изброих сто долара.

— Вземи Джийвс! Петдесет долара са малко. Знаеш ли — като теб втори няма!

— Старая се да ви нося удовлетворение, сър.

Джийвс и проблемите на Фреди

— Джийвс — надникнах аз един ден в стаята му. Току-що се бях прибрал от клуба. — Не искам да ти нарушавам спокойствието, но…

— Да, сър?

— Ще ми се да разменя няколко думи с теб…

— Да, сър.

Той подреждаше Устъровия багаж в добрия ми стар куфар, тъй като ни предстоеше летуване на море. Щом го заговорих, веднага се изправи и ме загледа, пръскайки се по шевовете от почтителност и усърдие.

— Джийвс — продължих аз. — Един мой приятел си има неприятности.

— Нима, сър?

— Познаваш ли господин Буливънт?

— Да, сър.

— Тази заран отидох да хапна в „Търтеите“ и го сварих там, сврян в най-тъмното кьоше на пушалнята, посърнал като роза в ранна есен. Това естествено ме изненада. Знаеш го колко е слънчев. Душа на компанията ни.

— Да, сър.

— Самата радост, бих казал.

— Точно така, сър.

— Та аз го поразпитах и той ми обясни, че се е скарал с годеницата си. Нали знаеш, че е сгоден за Елизабет Викърс?

— Да, сър. Спомням си, че прочетох съобщението в „Морнинг поуст“.

— Да, но вече не е. Не ми каза какъв е поводът за скъсването, но важното в случая е, че тя е анулирала предстоящото спортно събитие. Не му позволявала дори да я наближи, отказвала да говори с него по телефона и му връщала писмата неотворени.

— Крайно неприятно, сър.

— Трябва да направим нещо, Джийвс. Въпросът е — какво?

— Твърде ми е затруднително да направя в момента някакво конкретно предложение, сър.

— Е, аз пък като начало ще го взема със себе си в Марвис Бей. Добре познавам момчетата, изритани от любимите момичета. Преди всичко им трябва промяна в обстановката.

— Във вашите думи има много истина, сър.

— Има я! Промяна на обстановката — това преди всичко. Чух една история. Момичето го изритало. Той заминал за чужбина. Два месеца по-късно тя решила все пак да приеме ръката му и му изпратила телеграма: „Върни се Мюриъл“. Той седнал да пише отговор и изведнъж установил, че й бил забравил фамилното име. Така че изобщо не й отговорил и си заживял щастливо. Затова, Джийвс, няма да се учудя, ако Фреди Буливънт се излекува изцяло след две седмици, прекарани край морето в Марвис Бей.

— Твърде е вероятно, сър.

— А ако това не стане, не по-малко вероятно е, че като се освежиш от морския въздух и от простата, но здравословна храна, мозъчната ти кора ще се размърда и ще измътиш някакъв начин да съберем тези две заблудени души.

— Ще се постарая, сър.

— Знаех си, Джийвс, знаех си. Не забравяй да сложиш повечко чорапи.

— Няма сър.

— И не по-малко тениски.

— Добре, сър.

Оставих го да продължи стягането на багажа и два дни по-късно потеглихме за Марвис Бей, където бях наел една вила за юли и август.

 

Познавате ли Марвис Бей? Намира се в графство Досетшир и макар че едва ли бих го нарекъл оживен светски курорт, и той си има своите добри страни. По цял ден се печеш на слънцето и се къпеш в морето, а вечер излизаш да се разходиш край брега заедно с комарите. В девет часа мажеш раните с мехлем и се прибираш да нанкаш. Прост, здравословен живот, който явно страшно допадаше на Фреди. Щом изгрееше луната и вятърът завъздишаше в дърветата, с въжета не можеш го издърпа от брега. Комарите бяха във възторг от него. С часове го чакаха да се зададе и пренебрегваха напълно приемливи минувачи, само и само да се запазят в добра форма за Фреди.

Но през деня, трябва да си призная, горкичкият доста ми тежеше като гост. Предполагам, че не е почтено да виниш един човек с разбито сърце, но трябваше да призова на помощ целия си стоицизъм, за да изтърпя компанията на този смазан от мъка екземпляр, особено през първите дни на престоя ни. Когато не си дъвчеше лулата и не се зъбеше злобно на килима, той свиреше с един пръст на пианото „Розова градина“. Освен „Розова градина“ друго не можеше да свири, а и от нея знаеше само първите няколко такта. Това обаче не му пречеше да я отпочва с мрачна увереност, но някъде на третия такт бушонът му изгаряше и се налагаше да започне пак от началото.

Фреди си свиреше както винаги една сутрин, когато се прибрах от плажа. Стори ми се, че извличаше от мелодията повече злокобна меланхолия от всеки друг път. И предчувствието не ме излъга.

— Бърти — проговори той с гробовен глас още щом ме съзря, плъзна ръка накриво и удари един акорд, наподобяващ предсмъртен вопъл на жаба. — Видях я!

— Кого? Елизабет Викърс? Как си я видял? Че тя не е тук!

— Тук е. Сигурно е дошла да погостува на роднини или нещо такова. Ходих на пощата да проверя за писма и се сблъскахме на вратата.

— Е, и?

— Все едно, че бях въздух.

И той отново почна „Розова градина“, като фрасна клавиатурата с такава сила, че за малко да си счупи единия пръст.

— Голяма грешка беше, че ме доведе тук, Бърти. Най-добре да си вървя.

— Да си вървиш? Я стига глупости! Това е най-доброто, което можеше да се случи. Какъв късмет, че и тя е тук! Сега вече няма начин да не се представиш в най-добрата си светлина!

— Нали ти казах, че дори не ме погледна!

— Няма значение. Бъди спортсмен! Опитай пак!

— Все едно, че бях от стъкло.

— Я не се разкисвай! Повече кураж и настойчивост! Щом като ни е пристигнала на крака, какво се иска сега от нас? Да я накараме по някакъв начин да ти бъде страшно задължена! Да започне свенливо да ти благодари. Да започне…

— Че за какво толкова ще ми благодари свенливо?

Това ме накара да се замисля. Той несъмнено бе налучкал болното място. Известно време го гледах с отворена уста. После ме споходи прозрение.

— От теб се иска да намериш начин да я спасиш от сигурно удавяне.

— Че аз не знам да плувам!

Ето какъв е, с две думи, Фреди Буливънт! Приятно момче във всяко едно отношение, но помощ от него не чакай.

Той отново нападна пианото, а аз не издържах и излязох на въздух.

Разхождах се из плажа и обмислях новосъздалото се положение. Много ми се искаше, естествено, да се посъветвам с Джийвс, но цяла сутрин не бях го виждал. Безнадеждно беше да очаквам Фреди сам да се погрижи за себе си в настоящия кризисен момент. Не твърдя, че добрият стар Фреди си няма добрите страни. Много го бива на поло и съм чувал да го хвалят на билярд. Но като оставим настрана тези му достойнства, трудно бихме го нарекли човек на действието.

Та тъкмо бях заобиколил едни скали, потънал в размисли, когато ми се мярна синя рокля и отпреде ми цъфна момичето. Никога не бях я виждал, но Фреди бе наръсил стаята си с шестнайсет нейни снимки, така че нямаше начин да греша. Седеше на пясъка и помагаше на едно малолетно дебело хлапе да си строи пясъчен замък. Недалеч от тях се беше излегнала в шезлонг възрастна дама и четеше роман. Чух Елизабет да я нарича веднъж-два пъти „лельо“, така че, впрягайки умствените си възможности на работа, стигнах до извода, че малчуганът й е братовчед. Дори си помислих, че ако Фреди беше на моето място, той неминуемо би се опитал, ръководен от този факт, да заобича детето. Аз обаче не успях да сторя това. Не бях виждал хлапе, което да ме кара да се чувствам по-несантиментален. Беше кръгло като топка и цялото обвито в тлъстини.

След като си построи замъка, то явно се отегчи от живота и ревна. Момичето веднага го поведе към продавача на сладолед — малкият явно не представляваше за Елизабет никаква тайна. А аз продължих по пътя.

Ако попитате познатите ми що за човек съм, те единодушно ще ви осведомят, че съм тъп. Леля ми Агата дори ще се закълне. Същото се отнася и за чичо ми Пърси и за много други мои близки роднини. Не ми пука. Дори си го признавам. Да, тъп съм. Но това, което искам да подчертая — и то възможно най-дебело, — е, че сегиз-тогиз, тъкмо когато околните окончателно вдигат от мен ръце и зарязват всякаква надежда, аз бивам спохождан от онова, което се нарича — няма защо излишно да скромнича — вдъхновение. Същото се случи и в онзи момент. Съмнявам се дали идеята, която ме осени, би хрумнала на някой от големите умове на човечеството. За Наполеон не съм сигурен, но за Дарвин, Шекспир и Томас Харди с две ръце се подписвам, че през ум не би им минала подобна гениална мисъл.

Тя ме споходи по обратния път към вилата. Вървях си по брега и се опитвах да изстискам нещо от мозъчното си вещество, когато налетях на дебелото дете, което замислено пляскаше с лопатка по една медуза. Момичето го нямаше. Също и лелята. Всъщност наоколо нямаше жива душа. И изведнъж прозрях как да загладя недоразумението, възникнало между Фреди и неговата Елизабет.

Доколкото видях със собствените си очи, момичето явно бе привързано към братовчедчето си. Пък и така или иначе то й беше роднина, затова си рекох: ако взема да отвлека за кратко време този борец тежка категория и момичето се притесни здравата за него, а милият Фреди се появи изневиделица, повел детето за ръка, и й разкаже как го открил, бродещо самичко из дивите простори, и фактически му спасил живота, нейната признателност ще я накара да зареже бойните действия и отново да му се хвърли в прегръдките.

Така че вдигнах хлапето и го понесох.

Фреди, милият, отначало изобщо не загря гениалната ми идея. Като се появих във вилата с детето на ръце и го стоварих задъхан в трапезарията, той никак не се зарадва. Онова тъкмо беше ревнало, защото не беше във възторг от развоя на събитията, и Фреди реши, че нервната му система не е изчислена за такива натоварвания.

— Какви са тези глупости, дявол да го вземе? — загледа той с отвращение малкия ни гост.

Детето нададе вопъл, от който се разтресоха прозорците, и аз разбрах, че е време да пристъпя към конкретни действия. Изтичах до кухнята и се върнах с буркан мед. Хрумването ми се оказа на висота. Хлапето млъкна и се зае да размазва съдържанието на буркана по лицето си.

— Е? — настоя моят приятел, щом се възцари тишина.

Разясних му плана си. След известно време взе да включва. Угрижените бръчки се загладиха и за пръв път, откак бяхме пристигнали в Марвис Бей, той се усмихна почти щастливо.

— Бива си го планът ти, Бърти.

— Направо е бетон!

— Може и да излезе нещо — съгласи се Фреди.

Той отлепи хлапето от меда и го поведе със себе си.

— Елизабет трябва да е някъде на брега. И с тези думи тръгва да я издирва.

Мен ме изпълни нещо като доволство — мисля, че така се нарича това особено усещане. Силно съм привързан към добрия стар Фреди и ми стана адски приятно при мисълта, че скоро пак ще зафункционира нормално. Изтегнах се в шезлонга на верандата, запуших спокойно една цигара и изведнъж какво да видя — приятелят ми се връща обратно и — о, ужас! — хлапето беше все така с него.

— Какво стана? — попитах аз. — Не я ли откри?

— Открих я — отвърна той и се изсмя горчиво и тъжно, както пишат в книгите.

— Тогава…

Той се отпусна в един стол и изстена.

— Това тук не й е братовчед, идиот такъв! Изобщо нямат никаква роднинска връзка! Просто го срещнала на плажа, но никога преди не го е виждала!

— Ама как така — нали му помагаше да си строи пясъчен замък!

— Какво ме интересува? Тя изобщо не го познава!

Ех, помислих си аз, щом като съвременните момичета се хвърлят да строят пясъчни замъци с хлапета, които познават едва от пет минути, при това без да са били представени един на друг, както си му е редът, значи, всичко, което се говори за тях, е самата истина. Леконравни — за по-точна дума не можах да се сетя.

Споделих виждането си с Фреди, но той изобщо не ме слушаше.

— Чие е тогава това противно хлапе? — не се стърпях аз.

— Не знам. О, Господи, какво преживях! Единствената ми утеха е, че ще прекараш останалите години от живота си в Дартмурския затвор, осъден за отвличане на дете. В дните, когато има свиждане; ще идвам да ти се плезя и да се гавря с теб през решетките.

— Я ми разкажи всичко, старче — помолих го аз.

Той ми разказа. Доста време му трябваше, защото прекъсваше всяко изречение, за да се изразява красноречиво по мой адрес, но постепенно картината ми се изясни. Елизабет го изслушала като айсберг, докато той описвал подробно геройската си постъпка, след което — е, не че го нарекла лъжец, но му дала да разбере, че е жалък червей й отрепка. А той, развалина човешка, запълзял обратно заедно с детето.

— Имай предвид — заключи Фреди, — че целият замисъл е твой и единствено твой. Ако желаеш да се отървеш от присъдата или поне да ти опростят една-две години, върви веднага да дириш родителите на детето и да им го върнеш, преди да е довтасала полицията.

— Че кои са родителите му?

— Откъде да знам?

— Тогава къде живеят?

— Откъде да знам?

Оказа се, че и детето не знае. Рядко непросветено дете. Единственото, което успях да изкопча от него бе, че имал баща — и туй то! Очевидно и през ум не му беше минало по време на задушевен разговор със стария да го попита поне за името и адреса. Така че след като си изгубих десет минути, двамата с него се впуснахме по широкия свят без път и посока.

Трябва да ви кажа, че до този момент не бях и допускал, че е толкова трудно да възстановиш на любящите родители липсващото им дете. За мен и до ден днешен е неразгадаема тайна как изобщо залавят онези, които се занимават с отвличането на деца. Претърсих Марвис Бей по-основно от професионална хрътка, но никой не предяви претенции към хлапето. Пълната липса на интерес към него ме наведе на мисълта, че то само е отседнало в някоя вила. Попаднах на следи чак когато бях озарен от проникновено вдъхновение и попитах сладоледчията дали знае нещо по въпроса. Той явно беше имал нееднократно вземане-даване с малкия натрапник, защото ме осведоми, че се казвал Кегуърти и живеел заедно с родителите си във вила „Океански отдих“.

Значи, оставаше ми да открия „Океански отдих“. И най-сетне, след като посетих „Океански изглед“, „Океанска гледка“, „Океански бриз“, „Океанска вила“, „Океанско бунгало“, „Океанско кътче“ и „Океански дом“, аз попаднах и на „Океански отдих“.

Почуках на вратата. Нито звук. Отново почуках. Отвътре нещо зашава, но това беше всичко. Тъкмо щях да им дам да разберат с чукчето, че не се шегувам, когато някакъв глас се провикна над главата ми:

— Ей!

Вдигнах поглед и съзрях кръгло розово лице с посребрени бакенбарди, което надничаше от един прозорец на горния етаж.

— Ей! — извика отново лицето. — Тук не може!

— Аз и не искам да влизам.

— Защото… Я, това да не е Тутълс?

— Не, не се казвам Тутълс. Вие ли сте господин Кегуърти? Дойдох да ви върна сина.

— Да, виждам. Зак, Тутълс, на тате момчето!

И лицето рязко се скри. Чух гласове. Лицето се появи отново.

— Ей!

Подскочих от изненада. Този тип взе да ми играе по нервите.

— Тук ли живеете? — попита.

— Наел съм една вила за няколко седмици.

— Как се казвате?

— Устър.

— Брей! Как го пишете?

Взех да му обяснявам, но той ме прекъсна.

— Питам, защото познавам една госпожица Устър, която си пише името с…

Упражнението по правопис взе да ми писва.

— Бихте ли отворили вратата да си поемете детето?

— Не мога да отворя. Тази госпожица Устър, която познавам, се омъжи за един на име Спенсър. Да не ви е роднина?

— Да, леля ми Агата — отвърнах с голяма доза жлъч, опитвайки се да му внуша с интонацията си, че ми мяза тъкмо на човек, който би познавал леля Агата.

Той грейна от радост.

— Боже мой, какъв късмет! Ние тъкмо се чудехме какво да правим с Тутълс. Работата е там, че дъщеря ми Бутълс току-що прояви признаци на заушки. Не бива да излагаме Тутълс на опасността от зараза. Просто не знаехме какво да го правим. Какъв късмет, че сте намерили милото детенце! Бавачката му го изгубила на плажа. Не бих го поверил на някой непознат, но вие сте друга работа. Имам пълно доверие на всеки племенник на госпожа Спенсър. Приберете Тутълс у вас. Така нещата се уреждат прекрасно. Писах на брат си в Лондон да дойде да го прибере и след няколко дни сигурно ще пристигне.

— Сигурно?

— Е, той е страшно зает, но едва ли ще се забави повече от една седмица. А дотогава нека Тутълс ви погостува. Как добре се уреди всичко! Много съм ви задължен. Жена ви положително ще го обикне.

— Но аз нямам жена! — изпищях аз, но прозорецът се беше затворил с трясък, сякаш типът с бакенбардите бе спипал някой бацил при опита му да се измъкне и му бе прерязал пътя тъкмо навреме.

Поех дълбоко въздух и избърсах потта от челото.

Прозорецът отново рязко се разтвори.

— Ей!

Върху главата ми тупна тежък пакет и избухна като бомба.

— Уловихте ли го? — появи се пак лицето. — Боже мой, изтървали сте го! Е, нищо. Можете да купите всичко необходимо в магазина. Поискайте овесена каша марка „Бейли“. Тутълс много я обича на закуска с малко мляко. Не му давайте сметана, само мляко. И само „Бейли“!

— Да, но…

Лицето изчезна и прозорецът се тресна. Почаках известно време, но повече нищо не се случи, така че хванах Тутълс за ръката и бавно се потътрих обратно.

Тъкмо излязохме на шосето, и насреща ми цъфна Елизабет.

— Как си, сладур? — попита тя, щом зърна хлапето. — Значи, татето те намери, а? Ние със сина ви се сприятелихме тази сутрин на плажа — обясни ми тя.

Това беше капакът! Особено след срещата с лудия с бакенбардите. Толкова се разстроих, че само й кимнах и дълго време не успях да си поема дъх след това страшно обвинение, че съм баща на чудовището.

 

Не съм очаквал Фреди да запее от радост, като ме види да се връщам заедно с детето, но се надявах да прояви по-голямо присъствие на духа и по-съществена доза от присъщия на нас, англичаните, дух на търпимост. А той подскочи във въздуха, щом ни съзря, озъби се на детето и си заскуба косите. Дълго време не каза нищо, но затова пък, като проговори, с нищо не можах да му затворя устата.

— Е — завърши той, след като изчерпа запасите си от мръсни думи. — Кажи нещо де! Хайде, кажи нещо!

— Ще кажа, ако ми предоставиш тази възможност.

И му сервирах жестоката вест.

— И какво ще правиш сега? — попита той и не отричам, че тонът му бе твърде заядлив.

— Че какво можем да направим?

— Да направим? Защо говориш в множествено число? Ако си въобразяваш, че ще се редувам с теб в бавенето на този екскремент, много се заблуждаваш! Аз се прибирам в Лондон!

— Фреди! — извиках аз. — Фреди, приятелю! — Гласът ми потрепери. — Нима ще ме зарежеш в такъв момент!

— Ще те зарежа, разбира се.

— Фреди! Ти си ми нужен! Без теб не мога! Даваш ли си сметка, че детето трябва да се съблича, къпе и пак да се облича? Нима ще ме оставиш сам да върша всичко това?

— Джийвс да ти помага!

— Не, сър — чу се гласът на Джийвс, който тъкмо сервираше обяда. — Боя се, че ще трябва да ви откажа всякакво съдействие във връзка с този въпрос. — Той говореше почтително, но твърдо. — Нямам никакъв опит с малки деца.

— Тъкмо е време да го придобиеш — опитах се да го склоня.

— Не, сър. Съжалявам, но не мога да се включа в това начинание.

— Тогава ти трябва да ми помогнеш, Фреди!

— Няма.

— Трябва! Помисли си, приятелю мой! Та ние от години сме близки другари! Майка ти много ме харесва.

— Нищо подобно.

— Затова пък сме съученици и ти ми дължиш десет лири.

— Е, добре де, добре — примири се той.

— Освен това, старче — продължих аз, — не забравяй, че го направих заради теб.

Той ме изгледа особено и известно време диша тежко.

— Бърти — прошепна най-сетне. — Един момент! Много неща ще понеса, но не и да очакваш от мен да ти бъда признателен!

 

Като си спомня сега последвалите събития, едно ми е ясно: от престоя в лудницата ни отърва само гениалното ми хрумване да изкупя съдържанието на местната сладкарница. Поднасяйки на детето сладкиши и бонбони без никаква пауза, ние успяхме криво-ляво да оцелеем до края на деня. В осем часа то заспа в креслото и ние го разсъблякохме, като разкопчавахме всяко копче, изпречило се пред погледите ни, а там, където нямаше копчета, дърпахме, докато нещо не издържаше на напъна и се пукаше по шевовете. Накрая го качихме горе в спалнята.

Фреди се беше загледал в купчината дрехи със замислена и угрижена бръчка между веждите. Разбрах какво си мислеше. Да се съблече детето, беше проста работа — въпрос на физическа подготовка и добра спортна форма. Но как щяхме да го върнем обратно в дрехите? Аз побутнах с крак купчинката. Имаше и едно дълго парче тензух, което можеше да служи за абсолютно всичко. Имаше и парче розово трико, което пък за нищо не можеше да служи. Да се хванеш за главата.

На сутринта обаче се сетих, че през една вила от нас има деца, така че отскочих дотам още преди закуска и взех назаем бавачката. Страшни са жените! Нямат грешка. За не повече от осем минути тя намери място за всички парчета и детето за нула време придоби такъв представителен вид, че напрано да го заведеш на чай при кралицата! Аз отрупах жената с благини и богатства и тя обеща да идва сутрин и вечер. Така че седнах да закусвам почти във весело настроение. Това беше първият светъл лъч от много време насам.

— В края на краищата — заявих аз — нищо чудно да се окаже твърде приятно да имаш дете из къщата, нали ме разбираш? Придава един такъв уют и домашен вид на интериора.

Хлапето избра точно в този миг, за да разлее млякото си върху, панталоните на Фреди, и когато приятелят ми се върна почистен от банята, погледът му беше лишен от живот.

Тъкмо приключихме със закуската, и Джийвс пожела да разговаря с мен насаме.

 

Макар мъчителните преживявания, свързани с гореизложените събития, да бяха изтикали на заден план първоначалния замисъл, поради който бях домъкнал Фреди със себе си на курорт, не мислете, че го бях напълно пренебрегнал. А трябва да призная, че с всеки изминал ден все повече се разочаровах от Джийвс. Ако си спомняте, намерението ми беше мозъкът му да заработи на пълни обороти в резултат на свежия морски въздух и простата здравословна храна и да измъти план как да съберем отново Фреди и неговата Елизабет.

А каква стана тя? Човекът яде и спа до насита без никакъв напредък по посока на хепиенда. Единствената крачка натам бе предприета от мен самия, без капка външна намеса и помощ, и макар да признавам без бой, че провалът ми бе безспорен, все пак не можете да отречете, че проявих усърдие и находчивост. Поради тези причини приех Джийвс високомерно. С хладен поглед. С лед в гласа.

— Да, Джийвс? Пожела да говориш с мен.

— Да, сър.

— Говори, Джийвс.

— Благодаря ви, сър. Ето какво желаех да споделя с вас, сър: снощи присъствах на прожекция в местното кино.

Повдигнах вежди. Този човек ме изненадваше. Животът в къщата бе едно нестихващо напрежение, младият му господар бе изправен пред най-жестоко изпитание, а той дошъл да ме зарадва с безгрижния живот, на който се е отдал. Категорично не одобрих постъпката му.

— Надявам се, че си прекарал добре — жлъчно подметнах аз.

— Да, сър, благодаря. Собственикът на киното ни показа една супер-суперпродукция от седем части, повествуваща за висшите слоеве на нюйоркското общество. В главните роли видяхме Берта Блевич, Орландо Мърфи и Малкия Боби. Филмът ми се стори изключително занимателен.

— Колко се радвам! А ако тази сутрин се забавляваш добре на плажа с лопатката и кофичката, нали веднага ще дотичаш да ми разкажеш? Разчитам на теб. Толкова нямам за какво да мисля в настоящия момент, толкова си нямам грижи, че ще ми бъде истинско удоволствие да чуя как щастливо си прекарваш лятната ваканция.

Язвителен, нали разбирате? Саркастичен. Почти жлъчен дори, ако вникнете добре в интонацията ми.

— Филмът се казваше „Мънички ръчички“, сър. Бащата и майката на главния герой, който се играе от Малкия Боби, за жалост се разделиха…

— Ах, какво нещастие!

— Макар че вътре в сърцата си те все още се обичаха.

— Нима? Колко се радвам.

— Така че, сър, настъпи един ден, когато…

— Джийвс! — прекъснах го аз и го изгледах рядко неприятно. — Какви ми ги разправяш? Как можеш да допуснеш, че ще желая да слушам тези врели-некипели, след като съм изоставен от съдбата с това проклето хлапе на ръце, а домашното ми огнище фактически е разбито на хиляди късчета…

— Извинете, сър. Не бих споменал въпросната кинопрожекция, ако тя не ми беше подсказала една идея, сър.

— Идея!

— Идея, сър, която според мен би се оказала ценна за оправяне на брачното бъдеще на господин Буливънт. Ако си спомняте, сър, вие тъкмо с такава цел ме доведохте…

Аз изпръхтях от угризения на съвестта.

— Джийвс, бях несправедлив с теб!

— Ни най-малко, сър.

— Бях, бях! Стори ми се, че си се отдал изключително на удоволствия край морския бряг и си зарязал задачата си. Би трябвало да те познавам по-добре. Разкажи ми всичко, Джийвс!

Той ми се поклони признателно. Аз му се усмихнах. И макар да не се хвърлихме един на друг на вратовете, дадохме си да разберем, че отново всичко е наред.

— В тази супер-суперпродукция, сър, „Мънички ръчички“ — продължи, Джийвс, — родителите на детето, както казах, се разделиха.

— Разделиха се — кимнах аз. — И после?

— Но един ден, сър, детето им отново ги събра.

— Как?

— Доколкото си спомням, сър, то произнесе: „Тати не обичка ли вече мама?“

— И после?

— Те демонстрираха на екрана доста силни чувства. Имаше и сцени с възпоминания за периода на ухажването, женитбата, кадри от „Знаменити влюбени през вековете“ и филмът завърши с прегръдка в едър план под одобрителния поглед на детето, а органът в далечината свиреше „Сърца и цветя“.

— Продължавай, Джийвс. Ти дълбоко ме заинтригува — насърчих го аз. — Започвам да схващам идеята ти. Искаш да кажеш, че…

— Искам да кажа, сър, че след като, така или иначе, разполагаме с младия джентълмен, бихме могли да режисираме едно развитие на действието в подобна светлина по отношение на господин Буливънт и госпожица Викърс.

— Не забравяш ли, че детето няма никакви роднински връзки с тях двамата?

— Смятам, че ще можем да преодолеем тази пречка и въпреки нея да постигнем задоволителен резултат. Ако успеем да съберем за кратко време господин Буливънт и госпожица Викърс в присъствие на детето, сър, и ако детето произнесе нещо от трогателно естество…

— Следвам неотлъчно мисълта ти, Джийвс! — възкликнах възторжено. — Страхотен си! Ето как виждам аз нещата: ще разположим сцената в тази стая. Детето в центъра. Момичето — вляво. Фреди в дъното на сцената свири на пиано. Не, няма нужда. Той свири само „Розова градина“, при това с един пръст, така че ще се откажем от нежния музикален съпровод. Виж сега. Тази мастилница е госпожица Викърс. Тази кана, на която пише „Спомен от Марвис Бей“, е хлапето. Този парцал за бърсане на прах е господин Буливън. Започваме с диалог, който постепенно ще доведе до репликата на детето. То произнася например: „Суадка уеуичко, обичкаш ли тати?“ Следват протегнати ръце. Задържаме кадъра за малко. Фреди прекосява сцената посока наляво, взема ръката на момичето. Преглъща болезнено заседнала в гърлото му буца. Следва голямата му реч: „Елизабет, не смяташ ли, че малко прекалихме? Виж! Дори малките деца ни порицават!“ И така нататък. Аз ти чертая само основните насоки. Фреди ще трябва да се погрижи за собствените си реплики. Ние с теб ще заемем да съчиним за детето нещо подходящо. „Суадка уеуичко, обичкаш ли тати?“ — не е достатъчно определено. Трябва да е нещо по-така…

— Ако ми позволите да направя едно предложение, сър…

— Да?

— Бих ви посъветвал да се придържате само към думите „цункай Фреди“. Кратко е, лесно се запомня и доколкото знам, на езика на киното се нарича…

— Гениално, Джийвс!

— Благодаря ви, сър.

— Значи, се спираме на „цункай Фреди“. Само че, Джийвс, как, по дяволите, ще ги съберем в тази стая? Госпожица Викърс не желае да доближи господин Буливънт. Държи се на голямо разстояние от него.

— Малко е затруднително, сър.

— Е, нищо. Ще трябва да изнесем декора сред природата и да се откажем от вътрешни снимки. Лесно ще я спипаме натясно някъде на брега, стига да сме готови. А междувременно трябва да дресираме детето да си знае наизуст репликата.

— Да, сър.

— Първата репетиция утре заран в единайсет!

 

Горкият Фреди беше в такова мрачно настроение, че реших да не споделям с него идеята, докато детето не си Назубри репликата като бетон. Приятелят ми не беше в настроение да понесе такава новина. Затова съсредоточихме усилия върху хлапето. И още от самото начало ни стана ясно, че единственият начин да събудим в Тутълс някакъв интерес към онова, което става около него, бе ако внесем като лайтмотив темата с бонбоните.

— Основното затруднение, сър — сподели с мен Джийвс след първата репетиция, — е, че трябва да установим в съзнанието на младия джентълмен трайна връзка между думите, които желаем да произнесе, и бонбона.

— Точно така. Щом диването схване основното — че ако произнесе ясно думите, автоматически ще получи шоколад, успехът ни е в кърпа вързан.

Често съм си мислил колко ли е интересно да си дресьор на зверове — да събуждаш напъпилото съзнание и тям подобни. Та от мен да знаете — и нашата работа се оказа не по-малко интересна. Имаше дни, когато успехът беше на една крачка от нас и хлапето произнасяше репликата си като истински професионалист. След което отново пълен провал. А времето летеше.

— Трябва да бързаме, Джийвс — чичото на хлапето може да довтаса всеки момент и да ни го отмъкне.

— Съгласен съм, сър.

— А дубльор, както знаеш, нямаме.

— Прав сте, сър.

— На работа, тогава! Трябва да си призная, че има моменти, когато това дете ме отчайва. Глухонямо да беше, досега да си е научило ролята.

Но едно не мога да му отрека на хлапето: неговата упоритост. Неуспехът не го отчайваше. Щом в полезрението му се изпречеше бонбон или нещо сладко, то се нахвърляше върху репликата и я повтаряше до посиняване или по-скоро твърдеше нещо невнятно, докато не си получеше сладкиша. Основният му недостатък беше неговата неувереност. Аз лично бях готов да рискуваме с постановката и да насрочим премиерата при първа възможност, но Джийвс беше категорично против.

— Не бих ви препоръчал да избързвате неоправдано, сър. Докато паметта на младия джентълмен отказва да му служи с истинско постоянство, ние се излагаме на сериозен риск от провал. Днес, ако си спомняте, той каза: „Ритни Фреди“. С такава реплика не можеш да спечелиш моминското сърце.

— Прав си. При това току-виж, го направила. Да, прав си. Трябва да отложим представлението.

Обаче не го отложихме. Завесата се вдигна същия следобед. Никой не носеше вина — аз най-малко от всички. Съдба и туйто! Джийвс беше излязъл и бях сам във вилата с Фреди и хлапето. Приятелят ми се беше разположил пред пианото, а аз се готвех да изведа малкия на разходка, когато тъкмо бяхме вече на верандата — на хоризонта се появи Елизабет на път за плажа. Щом я зърна, хлапето нададе приятелски писък и тя се спря долу пред стълбата.

— Здрасти, малкият! Добро утро — поздрави и мен. — Може ли да се кача при вас?

Не изчака да й отговоря. Изтопурка по стъпалата и се присъедини към нас. Такава си беше. Взе да се лигави с хлапето. А на два метра от нея — не забравяйте! — Фреди инквизираше пианото. Рядко тревожна ситуация, от мен да го знаете. Всеки момент на приятеля ми можеше да му щукне и той да излезе на верандата, а аз дори не бях започнал репетициите с негово участие.

Опитах се да направя нещо.

— Тъкмо тръгвахме за плажа — съобщих на момичето.

— Така ли? — Тя се ослуша. — Да не би да ви акордират пианото? Леля ми откога се опитва да намери акордьор. Ще имате ли нещо против да го помоля да намине към нас, след като свърши тук?

Аз си избърсах потта от челото.

— Ъ-ъ… не ви съветвам да влизате сега, докато работи — запелтечих. — Акордьорите никак не обичат да ги безпокоят по време на работа. Нали разбирате — артистичният им темперамент… Ще му кажа, като свърши.

— Много ви благодаря. Кажете му да дойде във вила „Бор“. Името ми е Викърс… А, той спря. Предполагам, че всеки момент ще излезе. Ще го почакам.

— Не мислите ли… Няма ли да ходите на плажа?

Но тя се беше заприказвала с хлапето и не ме слушаше. Бъркаше за нещо в чантата си.

— П-плажа… — пелтечех аз.

— Я виж какво ти нося, малкият — рече тя. — Знаех, че ще те видя пак и ти донесох един от любимите ти бонбони.

И — о, ужас! — размаха пред облещения поглед на хлапето един карамел колкото паметника на принц Албърт.

Това беше краят. Тъкмо бяхме привършили една безкрайна репетиция и Тутълс беше загрял за ролята си. Улучи още от първия път.

— Цункай Фреди! — провикна се той.

В същия миг остъклената врата се разтвори и на верандата се появи моят приятел, сякаш и той бе участвал в репетицията.

— Цункай Фреди! — разкрещя се още по-силно хлапето.

— Какво значи това? — обърна се към мен момичето.

— Ами вие най-добре му дайте бонбона — продумах аз. — Ще крещи, докато не му го дадете.

Тя му го подаде и то се укроти. А Фреди, магарето, стърчеше с отворена уста и мълчеше като пукал.

— Какво значи това? — настоя Елизабет.

Лицето й пламтеше, очите й мятаха мълнии и ме караха да се чувствам сварен и обезкостен. Да, ваш Бъртрам определено се чувстваше нарязан на тънки филийки. Случвало ли ви се е да настъпите роклята на партньорката си по време на танц? Говоря за онези времена, когато жените са носели достатъчно дълги рокли, за да бъдат настъпени. Та случвало ли ви се е да настъпите такава една дълга рокля, да чуете характерния звук на раздран плат и да видите как тя ви се усмихва ангелски и мълви: „Моля ви, не ми се извинявайте. Нищо особено не е станало.“ В следващия миг срещате синия й поглед и имате чувството, че сте настъпили зъбите на гребло, а дръжката е отскочила и ви е фраснала по носа. Ето как ме гледаше Фредивата Елизабет.

— Е? — попита отново тя и зъбите й скръцнаха.

Аз запреглъщах, смотолевих, че това не било нищо, след което добавих, че не било нищо особено. Накрая не издържах, казах: „Ето каква е работата“ — и й разказах всичко от игла до конец. А през цялото време онзи идиот Фреди стоеше със зинала уста и дума не продумваше. Нито звук не бе излязъл от иначе отворената му паст.

Момичето също не продумваше. Просто стоеше и ме слушаше.

И изведнъж избухна в смях. Не съм чувал момиче да се смее така. Подпря се на стената на верандата и се запревива от смях. През цялото това време Фреди, царят на пъновете, стоеше и мигаше глухонямо.

Разказах си аз историята и взех да се измъквам странично към стълбите. Бях привършил с репликите си и имах чувството, че режисьорът би написал на това място в сценария в скобки „тихо се измъква от сцената“. Случаят „Фреди“ беше явно безнадежден и аз вдигнах ръце от него. Поне една дума да беше обелил! Но не — той продължи да стои безмълвен.

По пътя срещнах Джийвс, който се прибираше от разходка.

— Джийвс — осведомих го аз. — Край. Милият Фреди, нали си е магаре, оплеска всичко и провали представлението.

— Нима, сър? Какво по-точно се случи?

Аз му разказах.

— Обърка репликите си — заключих. — Стоеше като стълб и дума не продумваше, а моментът просто плачеше за красноречие. Той… Боже мой! Гледай!

Бяхме се върнали няколко метра и пред верандата на вилата съзряхме шест деца, една дойка, двама безделници, втора дойка и кварталния бакалин. Всички зяпаха нещо прехласнати. Откъм другия край на улицата се зададоха в галоп още пет хлапета, едно куче, трима мъже и едно момче, готови и те да се присъединят към зяпачите. А на самата веранда, слепи и глухи за публиката си, като че бяха сам-самички насред Сахара, стояха Фреди и Елизабет, плътно прегърнати.

— Боже мой! — повторих аз.

— Имам чувството, сър — обади се Джийвс, — че в края на краищата всичко е свършило задоволително.

— Да. Милият Фреди може да не го бива с репликите, но като се стигне до действия, явно не е вчерашен.

— Напълно сте прав, сър — съгласи се Джийвс.

Джийвс и съученичката

През есента на годината, когато ноемврийските надбягвания в Манчестър бяха спечелени от Йоркширския Пудинг, съдбата на моя стар приятел Ричард (Бинго) Литъл, изглежда, бе достигнала своя щастлив… е, де… как беше оная дума? Иначе казано, всичко му вървеше като по ноти. Хранеше се добре, спеше още по-добре, имаше щастлив брак, а тъй като чичо му Уилбърфорс най-сетне хвърли топа насред всеобщо уважение, Бинго се оказа на всичкото отгоре и наследник на солидни доходи и имение в провинцията на трийсет мили от Порич. След като му бях погостувал известно време, аз се прибрах у дома убеден, че ако някога някой е бил тип-топ от горе до долу, то този някой е тъкмо Бинго.

А у дома ми се наложи да се завърна, защото семейният съвет ме изстреля в Хароугетските минерални бани да съпровождам чичо Джордж, чийто черен дроб отново му играеше номера. Но, докато закусвахме с Бинго в деня на моето отпътуване, аз охотно приех поканата му да се върна и да продължа гостуването си веднага щом успея да се отърва от чичо и да се прибера отново в лоното на цивилизацията.

— Да дойдеш навреме за надбягванията в Лейкънъм — заръча Бинго, докато си препълваше за пореден път чинията с наденици и бекон — винаги си е бил лакомичък, а чистият въздух явно действаше насърчително на апетита му. — Ще отидем с колите и ще си натъпчем кошниците с храна.

Тъкмо да кажа, че няма да пропусна такова събитие, и госпожа Бинго, която четеше кореспонденцията си зад чаша с кафе, внезапно нададе доволен писък.

— Олеле, писанче! — изквича тя.

Сигурно си спомняте, че преди женитбата си госпожа Б. се подвизаваше като прочута писателка на име Роузи М. Банкс и затова й остана навикът да се обръща към втората половина от домочадието си по този отблъскващ начин. Предполагам, че това е неизбежно, след като цял живот си съчинявал сърцераздиращи писания за масите. Впрочем Бинго нямаше нищо против. Според мен, след като му е известно, че женицата му е автор на такива изтъкнати бълвочи като „Мървин Кийн“ и „Момичето от фабриката“, той се благодари, че не е нещо по-страшно.

— Маци-писанко — продължи тя. — Това е ужасно сладуресто!

— Кое?

— Лора Шайк иска да ни дойде на гости.

— Таз пък коя е?

— Толкова пъти съм ти разказвала за Лора! Моята най-близка и любима приятелка от училище. Аз направо я обожавах! Какъв бистър ум! Иска да отседне у нас за една-две седмици.

— Дадено.

— Наистина ли нямаш нищо против?

— Разбира се, че не. Щом ти е приятелка…

— Пиленцето ми! — изпрати му тя въздушна целувка.

— Ангелче! — не й остана длъжен Бинго и отново зарови нос в наденичките.

Ужасно сладко, ако питате мен. Уютна домашна сценка. Жизнерадостна размяна на нежности и тям подобни. Споменах това на Джийвс още щом потеглихме.

— В тези тревожни времена, Джийвс, когато съпругите само гледат как да се изявят на какви ли не поприща, а съпрузите им естествено не пропускат възможността да свърнат зад ъгъла и да вършат онова, дето хич не бива да го вършат, докато семейното огнище, така да се каже, е обвито в пламъци, ужасно е приятно да попаднеш на сплотена, любеща двойка.

— Напълно сте прав, сър.

— Имам предвид Бингови — господин и госпожа.

— Именно, сър.

— Какво беше казал поетът за двойки като Бингови?

— „Два разума с едничка мисъл, две тупкащи в едно сърца“, сър.

— Страхотно описание!

— Да, сър. Доколкото ми е известно, всички са доволни от него.

А всъщност, макар и през ум да не ми минаваше онази заран, бях дочул първите глухи тътени на наближаващата буря. Невидима, там нейде зад кулисите. Съдбата вече си е надявала безмълвно боксовите ръкавици.

Успях сравнително бързо да се отърва от чичо Джордж и като го оставих да се въргаля из лековитите калища и да се налива с минерални води, побързах да телеграфирам на Бингови и да оповестя пристигането си. Пътят не беше кратък и затова се появих в имението им доста късно — имах време колкото да се преоблека за вечеря. Бях нахлузил официалния си костюм и тъкмо предвкусвах аперитива и богата трапеза, когато вратата се отвори и на прага застана Бинго.

— Здрасти, Бърти — поздрави ме той. — А, Джийвс!

Думите му прозвучаха някак вяло и затова, докато си връзвах вратовръзката, метнах към Джийвс един многозначителен поглед. От израза му подразбрах, че това, което ми бе направило впечатление, не е убягнала и на него — а именно, че нашият домакин не беше никак ведър. Челото му бе набраздено, очите — изгубили обичайния си блясък, а общият му вид напомняше на труп, престоял няколко дена във водата.

— Какво има, Бинго? — разтревожено попитах аз приятеля си от детинство. — Имаш плесенясал вид. Да не те е сполетяла някаква чума?

— Сполетя ме.

— Кое?

— Чумата.

— Какво значи това?

— Значи, че чумата е вкъщи. — И Бинго се изсмя неприятно, кудкудякащо, като че си бе изгубил едната сливица.

Нищо не разбрах. Старото другарче ми задаваше гатанки.

— Имам чувството, старо другарче, че ми задаваш гатанки. Ти нямаш ли същото чувство, Джийвс?

— Да, сър.

— Имам пред вид онази Шайк — поясни Бинго.

— Каква шайка?

— Лора Шайк. Не си ли спомняш…

— А, о, ами да, разбира се. Съученичката. Още ли е тук?

— Да, и няма намерение да си тръгва. Роузи направо е откачила по нея. Слуша я със зейнала уста.

— Значи, обаянието на отминалите години още държи топло?

— Ти го каза — съгласи се Бинго. — Тия женски училищни приятелства направо ме изумяват. Те сякаш се хипнотизирват една друга. Не го разбирам това. Ние, мъжете, не сме така. Ето, и ние с теб, Бърти, бяхме съученици, но — Боже мой! — не бих могъл да гледам на теб като на някой Айнщайн.

— Нима?

— И не смятам всяко твое възклицание за бисер на мъдростта.

— Защо не, ако смея да попитам?

— А ето че тази Шайк е нещо голямо за Роузи. Жена ми е като мека глина в ръцете й. Ако се интересуваш как едновремешната първокласна райска градина е била погубена от машинациите на Змията, огледай се около себе си.

— Добре де, какво толкова е станало?

— Лора Шайк — заобяснява Бинго с невиждано озлобление — е побъркана на тема храна, гръм да я тръшне дано! Заяви, че сме се тъпчели прекалено много и прекалено бързо, след като изобщо не било нужно да ядем, а само да закусваме леко с ряпа и други такива гнусотии. А Роузи, вместо да й скръцне със зъби и да й каже да си гледа работата, я зяпа с обожание и попива всичко с порите си. В резултат, кухнята ми е в руини и аз денонощно гладувам. Като ти кажа, че трапезарията ми не е виждала баница с месо от една седмица, сигурно ще ме разбереш.

В този момент удариха гонга за вечеря.

— И за какъв дявол продължават да го блъскат това нещастно желязо? — продължи да се оплаква Бинго. — Напълно е излишно. Да не забравя, Бърти, искаш ли едно аперитивче?

— Как да не искам!

— Искаш, ама няма! Вече не поднасяме аперитиви. Приятелката обяви, че разяждали стомашните клетки и разбълниквали храносмилателните сокове.

Аз се стъписах. Не бях допуснал, че злото е добило такъв размах.

— Ама как, никакви аперитиви?!

— Никакви. И бъди благодарен, ако вечерята не е постна.

— Бинго! — възкликнах аз, разчувстван и потресен до дън душа. — Трябва да действаш! Трябва да се наложиш! Трябва да тропаш с крак! Трябва да заемеш твърдо становище! Трябва да им покажеш, че ти си господарят в тази къща!

Той ме изгледа продължително и много особено.

— Женен ли си, Бърти?

— Много добре знаеш, че не съм!

— И без това щях да се досетя. Хайде, тръгвай.

 

Е, вечерята не беше чак постна, но това е най-многото, което мога да кажа за нея. Скромно, необилно, невесело похапване — унизително оскърбление за горкото ми стомахче след многочасовото изнурително пътуване. А малкото, което все пак бе поднесено, се обръщаше на пепел в устата ми в резултат от приказките на госпожица Лора Шайк.

При по-щастливи обстоятелства и ако не бях предупреден за извратената й черна душа, госпожица Шайк би ме впечатлила приятно при тази наша първа среща. Всъщност беше доста хубаво момиче, с малко по-силни черти, отколкото е необходимо, но въпреки това бе привлекателна в допустимите граници. Но дори да беше сияйна красавица, пак не би й провървяло с Бъртрам Устър. Това, което тя приказваше, би отвратило всеки здравомислещ мъж дори от прекрасната Елена. Устата й не спря да мели и не след дълго ми стана пределно ясно защо душата на Бинго бе пронизана от нажежен шиш. Разговорът й се въртеше изключително около храната и склонността на Бинго да я поглъща в противоестествено големи количества, като по този начин нанасял жесток удар на стомашните си сокове. Моите стомашни сокове явно не я интересуваха особено и тя остави присъстващите с впечатлението, че няма да има нищо против, ако Бъртрам Устър се пръсне от безразсъдно плюскане. Беше съсредоточила силите си единствено върху Бинго като човек, който заслужава да бъде спасен от неминуема гибел. Забила в него поглед като жрица в своя любим, но непослушен ученик, тя му разказа най-подробно какво става вътре в стомаха му, щом като продължава да се тъпче с продукти, които не съдържат разтварящи мазнините витамини. Разпростря се без задръжки на тема протеини, въглехидрати и физиологичните нужди на средния индивид. Не беше от момичетата, които говорят иносказателно, а доста откровеният анекдот за някакъв човек, отказал да изяде полагаемите му се сливи, ме принуди да си свия знамената още преди десерта.

— Джийвс — казах му аз на лягане, — тази работа не ми харесва.

— Така ли, сър?

— Да, Джийвс, не ми харесва. Твърде съм загрижен. Нещата са много по-зле, отколкото изобщо допусках. Ако господин Литъл те е оставил преда вечеря с впечатлението, че тази Шайк просто изнася поучителни лекции на тема правилното хранене, то случаят съвсем не е такъв. Като нагледна илюстрация на своите доводи тя използва самия господин Литъл. Бих казал, че го критикува.

— Нима, сър?

— Да. Открито. Непрекъснато му повтаря, че прекалено много яде, прекалено много пие и лапа като ненаситно добиче. Яд ме е, че не чу сравнението, което тя направи между неговия начин на хранене и гастрономическите склонности на хипопотама. Бинго остана като цапнат с мокър парцал. А най-зловещото в цялата история е одобрението на госпожа Бинго. Такива ли са жените, кажи ми? Все така ли посрещат с разтворени обятия критиките, насочени срещу господаря и повелителя?

— Те като правило не възпрепятстват съветите на незаинтересованата общественост, целяща усъвършенстването на техните съпрузи.

— Затова ли са така изпити женените мъже?

— Да, сър.

Бях имал предвидливостта да го изпратя до килера за кутия бисквити и сега замислено хрупах.

— Знаеш ли какво си мисля, Джийвс?

— Не, сър.

— Мисля си, че господин Литъл изобщо не си дава сметка за мащабите на опасността, надвиснала над семейното му щастие. Вече започвам да разбирам какво значи да си женен. Ясна ми е работата. Желаеш ли да чуеш до какво се свежда всичко, Джийвс?

— Извънредно много, сър.

— Работата е следната: вземи две птички. Те се оженват и известно време всичко е смях и веселие. Женската смята, че другарчето й е най-голямата работа на този свят и най-доброто, което може да сполети едно момиче. За нея той е, така да се каже, цар. Тя му се възхищава. В гнездото цари всеобща радост.

— Напълно сте прав, сър.

— После, ако мога така да се изразя, постепенно, малко по малко, в душата й започва да се намърдва разочарованието. Тя вижда как той поглъща рохко сварени яйца и сиянието около него започва да се разсейва. После го наблюдава как се справя с пържолата и сиянието продължава да бледнее. И така нататък, и прочие и прочие, ако ме следиш добре.

— Много добре следя мисълта ви, сър.

— А сега внимавай, Джийвс, защото вече хващам бика за рогата. Обикновено всичко е наред, защото разочарованието, както вече изтъкнах, измества ореола бавно и постепенно и женската има време да се приспособи. Но в случая с младия Бинго, поради неприличните изявления на Шайк, разочарованието е внезапно и спонтанно, без предварителна подготовка. Бинго бива представен на госпожа Бинго като боа-удушвач в човешки облик, фрашкан до гуша с гнусни, при това с увредени вътрешни органи. Шайк изгражда в съзнанието на госпожа Бинго образа на мъж с три брадички, изцъклени от преяждане очи и пулсиращи на слепоочието вени. Още няколко такива изказвания — и любовта я пиши бегала.

— Така ли смятате, сър?

— Убеден съм. Никаква любов не е в състояние да издържи на такова напрежение. По време на днешната вечеря Шайк на два пъти сподели с нас такива неща за дебелото черво на Бинго, каквито не съм допускал, че са възможни в смесена компания дори в тези разюздани следвоенни времена. Разбираш какво имам предвид. Не можеш да правиш на пух и прах дебелите черва на един мъж, без жена му да се позамисли. Опасността според мен е следната — още малко такива приказки и госпожа Бинго ще реши, че няма какво повече да протака и единственият изход е да си потърси нов модел съпруг.

— Твърде обезпокоително, сър.

— Трябва да направим нещо, Джийвс! Ти трябва да действаш! Ако не успееш да смачкаш тази Шайк в зародиша й, край на семейното гнездо! Работата е там, че госпожа Бинго е романтичка и това влошава извънредно много положението. Жени като нея, дето смятат, че са си пропилели деня, ако не са избълвали поне пет хиляди думи, изпълнени с нега и лиги, са склонни да копнеят за туй-онуй и в най-розовите времена. Мастилото, така да се каже, им влиза под кожата. Не бих се учудил, ако в душата й се е промъкнало от самото начало едно такова мъничко съжаленийце, че Бинго не е от калибъра на силните, горди англичани с тъжни, неразгадаеми погледи, мускулести чувствени ръце и ботуши за езда, с каквито е пренаселила книгите си. Нали ме разбираш?

— Много добре, сър. Искате да кажете, че критичните забележки на госпожица Шайк ще послужат като повод да се измести неформулираното до този момент разочарование от сферата на подсъзнателното в тази на съзнателното.

— Я пак го кажи, Джийвс! — примолих се аз, тъй като явно изоставах от него на няколко метра.

Той отново ми сервира същата доза.

— Сигурно имаш право — реших да се съглася аз. — Важното е в случая да се справим с тази напаст Шайк. Как смяташ да подходиш към така създалото се положение?

— Боя се, че за момента не разполагам с никакво предложение, сър.

— Е, хайде, Джийвс!

— Да, сър, боя се, че е така. Може би след като видя въпросната дама…

— Искаш да изучиш психологията на индивида ли?

— Точно така, сър.

— Не знам как да уредим този въпрос. Все пак не можеш да се залостиш до масата и да попиваш всяка нейна дума.

— Тази трудност действително съществува, сър.

— Най-добрият ти шанс според мен ще бъде, когато потеглим в четвъртък за надбягванията в Лейкънъм. Ще натъпчем кошниците със суха храна и ще хапнем на чист въздух, така че нищо няма да ти пречи да се подвизаваш край нас и да раздаваш сандвичи. Моят съвет е да наточиш уши и да бъдеш наблюдателен.

— Много добре, сър.

— Значи се разбрахме, Джийвс. Искам те там с ококорени очи и наострени уши. А междувременно изтичай пак до долу и виж дали няма да докопаш още една кутия от тези бисквити. Страшно ми трябват.

 

Утринта на надбягванията в Лейкънъм се оказа слънчева и страхотна. Случаен наблюдател би забелязал, че светът е екстра. Беше от онези дни, които се случват понякога късно есен — слънцето се блещи, птичките натискат клаксоните и във въздуха се усеща стипчив тонизиращ привкус, от който кръвта започва да препуска из вените като изтървана.

Лично аз обаче не бях във възторг. Тонизиращият ефект ме бе докарал до такава невиждана форма, че още не бях закусил и вече се питах какво ли ще има за обяд. А при мисълта какво ще обядваме, ако Шайк си наложи волята, направо ми се подкосиха краката.

— Страхувам се от най-лошото, Джийвс — споделих аз. — Снощи на вечеря тя подметна, че от моркова по-полезен зеленчук нямало, тъй като въздействието му върху кръвта и красотата на кожата било ненадминато. Аз лично съм изцяло „за“ всичко, което би освежило кръвта на Устър. Освен това нямам нищо против да доставя на местното население естетическа наслада с вида на лъскавите си розови бузки. Но не и с цената на това да обядвам сурови моркови. Така че, за да се избегнат всякакви недоразумения и кални номера, предлагам към личната ти кошница да добавиш някой и друг сандвич за младия господар. Не бих искал да ме сварят със смъкнати гащи.

— Много добре, сър.

В този момент се появи и самият Бинго. От много време не бях го виждал в такова слънчево настроение.

— Надзиравах опаковането на кошницата с провизиите, Бърти — осведоми ме той. — Стоях неотлъчно до рамото на иконома и се погрижих да няма никакви недоразумения.

— Всичко наред ли е? — облекчено въздъхнах аз.

— Няма накъде повече.

— Никакви моркови?

— Нито един! Има сандвичи с шунка — взе да изброява той с любовен блясък в очите, — сандвичи с език, твърдо сварени яйца, омари, варени пилета, консерви риба, кейк, две бутилки френско вино, отлежал коняк…

— Звучи приятно — одобрих аз. — А ако после ни се прияде нещо, ще отскочим до най-близкото заведение.

— Какво заведение?

— Там наблизо няма ли кръчмичка или нещо такова?

— В радиус от няколко мили няма ни една керемида! Ето защо бях толкова притеснен да не стане някой номер със сухата храна. Полето, където провеждат надбягванията, е пустиня без оазис. Смъртоносна клопка. Онзи ден се запознах с един, който ми каза, че миналата година, като отворил кошницата, се оказало, че шампанското изгърмяло вътре и заедно с горчицата и майонезата се било просмукало в шунката, която от своя страна се смесила с рокфора, образувайки по този начин твърде интересен пастет. Пътят бил неравен и колата много се друсала.

— И какво направил?

— Ами изял пастета, друга храна нямало. Твърдеше, че вкусът е още в устата му.

 

При нормални обстоятелства не бих подскочил от радост, щом разбера, че ще се пътува в следния ред: Бинго и госпожа Бинго в тяхната кола, а Шайк и аз в моята, с Джийвс на задната седалка. Но при така сложилите се обстоятелства това си имаше своите преимущества. Джийвс щеше да изучава тила й и да си вади заключения, а аз можех да завържа с нея разговор и да му дам да разбере що за птица е Шайк.

Така че, още с тръгването отпочнах разговор, а тя не чакаше да я подканям и даде от себе си максимума, та чак докато пристигнахме на местоназначението. Няма защо да ви описвам облекчението, с което паркирах зад едно дърво и изскочих навън.

— Слушаше ли внимателно, Джийвс?

— Да, сър.

— Костелив орех, какво ще кажеш?

— Безспорно, сър.

Бинго и госпожа Бинго се приближиха до нас.

— Първото състезание започва чак след половин час — осведоми ни моят приятел. — Така че най-добре първо да хапнем. Хайде, Джийвс, давай кошницата.

— Моля, сър?

— Кошницата с обяда — поясни Бинго любвеобилно и си облиза устните.

— Кошницата не е в колата на господин Устър, сър.

— Какво!

— Предположих, че е във вашата кола, сър.

Не съм виждал слънцето да залезе с такава бързина от нечие лице, както в случая с Бинго. Той изстена гръмко.

— Роузи!

— Кажи, котенце?

— Ошницата! Кобядът!

— Кое, зайо?

— Кошницата с обяда!

— Кажи, миличко?

— Забравили сме я!

— Нима? — попита госпожа Бинго.

Признавам, че никога не е падала по-ниско в очите ми. Познавах я като жена, способна да отдаде дължимото на сервираната маса. Преди години, когато леля ми Далия й задигна готвача-французин Анатол, тя я нарече с епитети, които силно ме впечатлиха. А ето, че сега, когато научаваше, че е зарязана насред голата прерия без троха хляб и лъжица супа, единственото, което имаше да каже по въпроса, бе това вяло „Нима?“. Не си бях дал ясна сметка до каква степен се е оставила да бъде смазана от властното обезкостяващо присъствие на Шайк.

Самата Шайк падна дори по-ниско.

— Толкова по-добре — изрече тя, а гласът й преряза Бинго като с нож. — Най-здравословно е да се прескача обяда. Ако изобщо се обядва, то трябва най-много да сдъвкваме добре няколко орехови ядки, един банан и стъргани моркови. Всеизвестен факт е, че…

И тя продължи да обяснява надълго и нашироко какво представляват стомашните сокове, и то по начин, крайно неподходящ за компания, в която присъстват джентълмени.

— Видя ли, миличко? — каза накрая госпожа Бинго. — Ще се почувстваш толкова по-добре, като не се натъпчеш с трудносмилаема храна. Нищо по-хубаво от това не можеше да ни се случи.

Бинго я изгледа продължително.

— Ясно — рече. — Нали ще ме извините — ще отида някъде, където мога да се веселя, без това да предизвика нечии коментари.

Видях как Джийвс се отдалечава многозначително и го последвах с искрица надежда в сърцето. Доверието ми в него не остана излъгано. Беше се запасил с достатъчно сандвичи за двама, че и за трима. Подсвирнах на Бинго и той се присъедини към нас, така че се подкрепихме скришом зад живия плет. След това Бинго хукна да се съветва с агентите по залагането, а Джийвс се изкашля.

— Да не глътна нещо накриво?

— Не, сър, благодаря. Просто исках да изразя надеждата, че не ме упреквате, задето си позволих подобна волност.

— Какво си си позволил?

— Да сваля кошницата от колата малко преди да потеглим, сър. Разтреперих се като лист. Изцъклих се насреща му. Смразен. Поразен до дъното на възмутената ми душа.

— Ти ли, Джийвс? — изрекох със същия глас, с който Цезар се е обърнал към проболия го с остър предмет Брут. — Нима искаш да кажеш, че ти злоумишлено, ако това е думата…

— Да, сър. Прецених, че това ще е най-здравомислещата политика, към която е редно да се ориентираме. Не би било благоразумно, сметнах, да допуснем госпожа Литъл, предвид настоящите й настроения, да бъде очевидец на това как господин Литъл се храни в рамките на мащаба, очертан от неговите собствени думи рано тази сутрин.

Проумях.

— Вярно, Джийвс! — съгласих се замислено. — Сега вече разбирам. Ако младият Бинго има някакъв недостатък, той е, че в обществото на сандвич с шунка е склонен да освирепее. И друг път съм го придружавал на излети, и то нееднократно, и начинът, по който пристъпва към най-обикновения сандвич с език, силно наподобява царя на животните в момента, в който е хвърлил око на някоя антилопа. А ако на хоризонта са се задали освен това омари и варени пилета, признавам, че гледката би могла да потресе и най-любящата съпруга. И все пак… въпреки всичко…

— Въпросът има и друг аспект, сър.

— Какъв?

— Един цял ден без храна, прекаран на свеж есенен въздух, би могъл да промени становището на госпожа Литъл и тя да престане да гледа със същото съчувствие и съучастие на схващанията на госпожица Шайк за диетичното хранене.

— Искаш да кажеш, че гладът ще я застърже и госпожа Б. ще е готова да захапе тази Шайк, щом тя й изтъкне каква радост е за стомашните сокове да си дадат един ден почивка?

— Точно така, сър.

Но аз поклатих глава. Неприятно ми беше да полея със студен душ възторга му, но нямаше как.

— Зарежи тая идея, Джийвс. Боя се, че не си проучил нежния пол с моята задълбоченост. За една жена пропуснатият обяд е празна работа. Женското отношение към обяда е известно с престъпното си лекомислие и нехайство. Голямата ти грешка, Джийвс, е, че си объркал обяда със следобедния чай. Както е известно, адът не познава нищо по-развихрено от жена, която си иска чая и няма как да го получи. Тогава и най-благият екземпляр от този човешки вид се превръща в експлозив, готов да се възпламени и от най-невзрачна искра. Но не и обядът, Джийвс. Не съм допускал, че тази проста истина не ти е известна — на човек с твоята общопризната и всеизвестна ерудиция!

— Несъмнено сте прав, сър.

— Виж, ако можеше да уредиш въпроса госпожа Литъл да се лиши от следобедния си чай… Но това са безумни и празни бленувания. Дотогава тя ще се е завърнала в родното гнездо, заобиколена от изобилие. Пътят е само един час с кола. Последното надбягване свършва преди четири. В пет часа госпожа Бинго ще е подгънала удобно крак пред масата и ще пирува с препечени филийки, обилно намазани с масло. Съжалявам, Джийвс, но замисълът ти от самото начало е обречен на провал. Никакъв шанс. Сапунен мехур.

— Оценявам по достойнство изтъкнатите от вас аргументи, сър. Казаното е съвършено вярно.

— За жалост е така. Но какво да се прави? Остава ни да се върнем при конете и да се опитаме да спечелим от залаганията един-два чувала злато.

 

Дългият ден, дето се вика, пълзеше към своя край. Не бих казал, че се забавлявах без задръжки. Бях твърде угрижен, ако разбирате какво искам да кажа. От време на време подбрани тълпи местни коне, явно болни от шап и яздени от дебели фермери, се опитваха да подтичват по пистата, но аз ги следях с безразлично око. Най-важното, за да навлезеш в духа на тези селски празници, е да си погълнал солиден калоричен обяд. Махни обяда и какво ти остава? Скука. Колко пъти през този ден ми минаха недоброжелателни мисли по джийвсов адрес! Той явно издишаше. И невръстно дете би се досетило, че от подобен замисъл нищо не може да излезе.

В края на краищата, щом като една средностатистическа жена твърди, че се е наобядвала обилно, след като е сдъвкала два макарона и половин еклер, как да очакваш от нея да тропне с крак, защото си я лишил от сандвич? И дума не може да става. Направо нелепо! Толкова тъпо, че нямам думи. Единственото, което Джийвс постигна с малоумните си опити да бъде изобретателен, бе да породи в мен усещането, че във вътрешностите ми се ровят кокошки, и непреодолимия копнеж да си бъда у дома.

Затова си представете облекчението, което изпитах, когато вечерните сенки взеха да се сгъстяват и госпожа Бинго обяви намерението си да закрие празненството.

— Ще имате ли нещо против да не присъствате на последното надбягване, господин Устър? — попита ме тя.

— Дори с удоволствие — сърдечно откликнах аз. — Последното надбягване не значи нищо в моя живот. Освен това вече съм спечелил шилинг и половина, а човек трябва да се откаже от залагането, докато салдото е положително.

— Ние с Лора решихме да се приберем у дома. Ще ми се по-раничко да седна на чашка чай. Бинго обаче иска да поостане, затова реших да ви помоля да ни закарате с нашата кола, а той ще се върне после с вашата заедно с Джийвс.

— Дадено!

— Знаете ли пътя?

— Да, разбира се. Все направо до завоя при езерото, а оттам се цепи право през полето.

— Оттам и аз го знам.

Изпратих Джийвс да докара колата и не след дълго вече се носехме бодро с нея. Краткият следобед бе на привършване и въздухът бе захладял. Вечерта се очертаваше мъглива — от онези, в които мислите на човек от само себе си се отклоняват по посока на горещия скоч с няколко капки лимонов сок. Натиснах газта до дъно и покрихме първите пет-шест мили за много добро време.

При езерото завих на изток и трябваше леко да намаля, защото се отклонихме по един доста неравен страничен път. Не познавам друго кътче на Англия, където човек да се чувства толкова извън географията, както в черните пътища на графство Норфък. От време на време срещахме по някоя и друга крава, но иначе светът бе изцяло на наше разположение.

Отново взех да си мисля за горещия скоч и колкото повече го мислех, толкова повече ме влечеше. Интересна работа обаче как се различават хорските мнения по въпроса какво трябва да се пие в такъв момент. Предполагам, че именно това има предвид Джийвс, когато говори за психологията на индивида. Има хора в моето положение, които биха гласували в полза на халба бира, а идеята на Шайк за ободрително питие се оказа — както тя подробно ми обясни на идване — чаша хладка вода или по липса на такава малко плодов ликьор, както го нарече тя. Той се получавал като се накисне шепа стафиди в малко студена вода и се прибавят четири капки лимонов сок. След това по всяка вероятност каниш приятелките си, организираш оргия и на другата заран погребваш труповете.

Лично аз не хранех съмнения. Нито миг не се колебах. Дайте ми горещ скоч с малко вода — ударението пада на скоча, ако обичате, а с H2O-то да се внимава. Кристалната чаша ми се усмихна през мъглата на пътя и ме помами гальовно с пръст, сякаш ми казваше: „Кураж, Бъртрам! Още малко остана!“ И аз с удвоена енергия зарих копито в газта и се опитах да вдигна стрелката до осемдесет в час.

Вместо това, не знам дали ме разбирате, тя се поколеба някъде на петдесет, след което явно махна с ръка и реши да зареже всичко. Внезапно и неочаквано — и едва ли някой се изненада повече от мен самия — колата изхърка немощно като заклан лалугер и се закова на място. А ние се озовахме насред пустините на Норфък насаме с падащия мрак и ледения вятър, който носеше аромат на птичи тор и гнило кръмно цвекло и потрепваше с мразовит пръст по гръбначния ми стълб. Пътничките на задната седалка надигнаха глас.

— Какво става? Какво има? Защо спряхте? Защо не продължавате?

Обясних им.

— Аз не съм спрял. Колата спря.

— Защо спря?

— А! — отвърнах аз с мъжествена откровеност, която много ми отива. — Представа си нямам.

Аз, знаете ли, съм от онези шофьори, които не слизат от колите, но си нямат намек от представа какво се крие под капака на мотора. Политиката, към която неизменно и твърдо се придържам, е следната: завърташ ключа, натискаш педала и оставяш останалото на Природата. Ако нещо стане, звъня на „Пътна помощ“. Тази система ми е служила вярно и неизменно, но в настоящия случай до най-близката „Пътна помощ“ имаше поне безброй мили. Обясних всичко това на крехките създания, поверени на топлите ми грижи, а в отговор получих от Шайк едно „Фу!“, което за малко да ми издуха шапката. Тъй като съм израснал сред подбрана тълпа от лели и други роднини от женско естество, които от люлка ме имат меко казано, за гламав, аз съм всепризнат познавач на „фу“-тата, така че най-отговорно мога да ви уверя, че, съдейки по тембъра и жизнеността на нейното, Шайк се нареждаше едва ли не в категорията на леля Агата.

— Може би ще изясня какво й има — обяви тя, като се поуспокои. — Разбирам от коли.

И като слезе, взе да наднича в търбуха на превозното средство. Изкуших се да изкажа предположението, че стомашните му сокове са се вкиснали поради липса на разтварящи мазнините витамини, но се въздържах. Много съм наблюдателен и останах с впечатлението, че моментът и настроението на околните не са подходящи.

А всъщност за малко да изляза прав. След като порови с недоволен вид из машинарията, Шайк внезапно бе озарена от проникновение. Подложи го на проверка и то взе, че излезе вярно. В резервоара нямаше и капка бензин. С други думи, тотална липса на разтварящи мазнините витамини. Оттук нататък можехме да задействуваме мотора само със силата на обединените си воли.

Уверен, че от какъвто и ъгъл да разгледат тъжната случка, двете по никакъв начин не биха могли да стоварят вината отгоре ми, аз живнах — дотам, че се осмелих да произнеса едно бодро: „Виж ти!“

— Няма бензин, а? — продължих аз. — Можете ли да си представите?

— Но Бинго спомена тази сутрин, че ще напълни резервоара догоре! — обади се госпожа Бинго.

— Сигурно е забравил — рече Шайк. — Напълно му прилича!

— Какво значи това? — поиска да разбере госпожа Бинго и в гласа й долових нещо по-така.

— Това значи, че от него може да се очаква да забрави да зареди колата — поясни Шайк също с по-такъв глас.

— Много ще ти бъда задължена, Лора — сети се най-сетне госпожа Бинго, че е предана съпруга, — ако се въздържаш да критикуваш мъжа ми.

— Фу! — заяви Шайк.

— И хич не ми фукай!

— Ще фукам, колкото ми се фука!

— Момичета, момичета — намесих се аз. — Момичета, момичета, момичета!

Сега, ако ме питате, веднага ще ви кажа, че това е безразсъдно изказване. Един от последните уроци, които ни дава животът, е, че при подобни размени на реплики между нежните създания ние, мъжете, трябва да се оттеглим зад линията на хоризонта, да се свием на кълбо и изобщо да подражаваме на благоразумните опосуми, които, щом подушат опасност, веднага се правят на умрели и дори стигат дотам, че закачат траурен креп на вратите си и инструктират своите приятели да мърморят под носа си колко им е мъчно. Единственото, което постигнах с успокоителната си намеса, бе, че Шайк се нахвърли отгоре ми като прегладняла стръвница.

— Е? — попита тя. — Какво възнамерявате да предприемете, господин Устър?

— Че какво мога да предприема?

— Ей, там виждам някаква къща. Допускам, че дори на вас ви е по силите да отидете и да помолите за малко бензин.

Огледах се. Вярно бе, имаше къща. В един от прозорците на долния етаж пробляскваше светлинка, говореща на набитото око за наличието на данъкоплатец.

— Страхотна идея! — подмазах се аз. — Първо ще побибипкам с клаксона, за да ги известя за нашето присъствие, а сетне ще пристъпя към светкавични действия.

И аз забибипках, постигайки с това задоволителен резултат. На фона на прозореца незабавно се открои нечия фигура, която дружелюбно и гостоприемно замаха с ръце. Гледката беше насърчителна и стимулираща уморения пътник, така че аз забързах към входната врата и бодро я фраснах с чукчето.

Резултат имаше още при първия удар. Преди да съм вдигнал чукчето за „бис!“, някой го изтръгна от ръката ми. Вратата се разтвори рязко и широко и на прага застана някакъв тип с очила, а зад очилата му се четеше израз на сподавена болка. Явно го глождеше тайна скръб.

Много ми домъчня за него, но тъй като и аз си имах неприятности, реших незабавно да пристъпя към дневния ред.

— Вижте… — започнах.

Косата на появилия се имаше чорлав и щръкнал вид и в момента на моето преговаряне, явно загрижен да я запази в това й състояние, той прекара през нея разтреперана ръка. Чак тогава забелязах, че очилата му проблясват враждебно.

— Вие ли вдигахте този адски джангър? — прекъсна ме той.

— Ами да. Аз бибипках.

— Натиснете клаксона още веднъж… още един-единствен път — ниско и сподавено заговори моят събеседник, — и аз ще ви разкъсам с голи ръце на невидими с невъоръжено око късчета. Жена ми излезе и след безброй часове робски труд аз успях най-сетне да приспя бебето, за да пристигнете вие и да вдигнете тази гюрултия с проклетия си клаксон. Какво искате да кажете с това, чумата да ви тръшне?

— Ами…

— Ето какво — реши да направи равносметка мъжът. — Още веднъж ми свирнете — само да чуя един лек самотен повей от това, което бих могъл да нарека бледа сянка на нещо смътно наподобяващо клаксон — и дано Господ се смили над душата ви!

— Аз пък исках малко бензин.

— А ще получите един по ухото!

И като затвори вратата с предпазливостта на човек, пъдещ муха от спящата Венера, той излезе от моя живот.

Като цяло жените са склонни да се отнасят непочтително към претърпелия поражения воин. При завръщането си не бях приет с въодушевление. Общото впечатление, с което ме оставиха, бе, че Бъртрам се е показал недостоен за своите предци-кръстоносци. Постарах се, доколкото мога, да успокоя топката, но нали ги знаете жените… Когато си претърпял авария насред хладна есенна вечер, на хиляди мили от света, когато си пропуснал обяда и по всяка вероятност ще минеш и без следобедния си чай, голият чар трудно ще мине за задоволителен заместител на чашата животворна гореща течност.

Облаците толкова се сгъстиха над главата ми, че аз изчаках малко, промърморих нещо от рода, че ще отида да потърся помощ, и запреплитах крака по пътя в обратна посока. И, о Боже! Не бях извървял и половин миля, когато насреща ми блеснаха фарове и съзрях насред тази забравена от Господа пустиня приближаваща кола.

Препречих й самопожертвователно пътя и се разкрещях както никога през живота си:

— Ей! Чуйте! Стойте! Един момент! Ей! Ой! Ай! Стоп! Една минутка, ако нямате нищо против!

Колата ме настигна и спря. Дочу се глас:

— Ти ли си, Бърти?

— А, Бинго! Ти ли си? Чуй, Бинго, колата ни се счупи! Бинго изскочи навън.

— Дай ни пет минутки, Джийвс. След това бавно тръгни напред.

— Много добре, сър.

Приятелят ми се присъедини към мен.

— Ама чакай, пеша ли ще вървим? — разтревожих се аз. — Недей така!

— Да, момко, ще вървим, при това предпазливо. Искам да се уверя в едно нещо. Бърти, ти как ги остави? Бяха ли се разгорещили?

— Донякъде.

— Забеляза ли симптоми на скарване, на размяна на хапливи забележки между Роузи и Шайк?

— Цареше известно оживление.

— Я, ми разкажи!

Разправих му на какво бях свидетел. Бинго ме изслуша напрегнато.

— Бърти — каза ми той, докато вървяхме. — Ти си свидетел на криза в живота на твоя стар приятел. Не е изключено висенето около обездвиженото возило да принуди Роузи да прозре онова, което отдавна трябваше да прозре — а именно, че Шайк е негодна за човешка консумация и трябва да бъде изритана навън, където да вие от студ и да скърца със зъби. Не че ще заложа и последния си грош на това, но какви по-странни работи са се случвали. Роузи е най-сладкото момиче на този свят, но като всички жени започва да нервничи, когато наближи часът на следобедния чай. А днес, след като пропусна и обяда… Чуй!

Той ме сграбчи за ръката и ние се заковахме на място. Напрегнато. С изблещени очи. Откъм пътя се дочуха гласове и само част от секундата ни беше достатъчна, за да разберем, че госпожа Бинго и Шайк си изясняват някои неща.

Никога преди не бях чувал истински, неподправен женски скандал и трябва да призная, че бях дълбоко впечатлен. По време на отсъствието ми събитията явно се бяха развили твърде мащабно. Двете приятелки бяха стигнали етапа, когато започват да се ровят из миналото и да вадят на показ мръсното си бельо. Госпожа Бинго тъкмо казваше, че Шайк никога нямало да влезе в отбора по хокей на трева в тяхната „Света Адела“, ако не се била подмазвала на капитана на отбора по такъв гаден начин, че като си спомнела дори сега, след толкова години, отново й се гадело. Шайк отвърна, че досега се била въздържала да спомене този факт, тъй като винаги била привърженичка на принципа миналото да се остави на мира, но ако госпожа Бинго си въобразявала, че тя не знаела, че госпожа Бинго била спечелила наградата по Светото писание, като вкарала контрабанда в изпитната зала списък на всички библейски царе, затъкнат в моряшката й блузка, то тя, госпожа Бинго, много се лъжела. Освен това, продължи Шайк, госпожа Бинго също така безкрайно се заблуждавала, като си въобразявала, че тя, Шайк, възнамерявала да остане още една нощ под покрива й. Тя, Шайк, била решила да я навести в момент на слабост, в момент на душевна доброта, тъй като била убедена, че тя, госпожа Бинго, е самотна и има нужда от интелектуална компания. А сега намерението й било, ако провидението се притече на помощ и я измъкне от тази трижди проклета кола, да хукне назад при куфарите си, да ги стегне и да отпраши със следващия влак, дори ако той е влакът, който разнася млякото и спира на всяка гара. Била готова и пеша да тръгне за Лондон, но не и да понесе още една нощ под покрива на госпожа Бинго.

Отговорът на госпожа Бинго беше многословен и красноречив и засегна факта, че през последния срок от пребиваването им в „Света Адела“ някоя си Симпсън й казала (на госпожа Бинго), че някоя си Уодзли й казала (на Симпсън), че Шайк, преструваща се на нейна приятелка (на госпожа Бинго), била споделила с нея (Уодзли), че тя (госпожа Бинго) не била в състояние да хапне една ягодка, без да се изприщи цялата, и не стига това, ами добавила и нещо по женски злобно за нейния (на госпожа Бинго) нос. Всичко можеше да се изрази с едно кратко: „Сега натрих ли ти го!“

Но когато Шайк взе да разказва как през живота си не се била смяла така, както когато прочела онази сцена от последния роман на госпожа Бинго, където момченцето на героинята умира от морбили, ние с Бинго разбрахме, че трябва да закрием събранието, преди да се е проляла невинна кръв. Джийвс се зададе с колата, Бинго измъкна от багажника бидон с бензин, скри го на удобно закътано местенце край пътя, след което ние зрелищно изскочихме пред смаяните жени.

— Привет, привет, привет! — жизнено се провикна Бинго. — Бърти ми каза, че нещо сте позакъсали.

— Ах, Бинго! — възкликна госпожа Бинго, а гласът й вибрираше от съпружеска любов. — Слава Богу, че дойде!

— При това положение — намеси се и Шайк — ще мога най-сетне да се прибера и да си опаковам багажа. Ако господин Устър ми позволи да се възползвам от колата му, неговият прислужник би могъл да ме откара навреме за влака в шест и четвърт.

— Нима ни напускате? — учуди се Бинго.

— Напускам ви!

— Ах, колко жалко! — рече той.

Тя се настани до Джийвс и двамата отпратиха. След заминаването им настъпи кратко мълчание. Тъмнината ми пречеше да видя добре, но усещах как госпожа Бинго се бори между любовта към своето другарче в живота и естествената нужда да му изкаже мнението си по въпроса за неговия пропуск да напълни сутринта резервоара. В крайна сметка природата надделя.

— Знаеш ли, котенце — започна тя, — какво си разсеяно! Пропуснал си да заредиш на тръгване колата. Нали ми обеща да налееш бензин, обич моя?

— Разбира се, че налях, агънцето ми!

— Но резервоарът е празен, зайче!

— Не е възможно, мацинко!

— Лора каза, че е съвършено празен!

— Лора е глупава коза! Бензин колкото щеш! По всяка вероятност са заяли зъбчатите колела на диференциала. И друг път се е случвало. Ей сега ще оправя всичко, но не ми се иска да мръзнеш тук, докато се човъркам из мотора. Защо не отскочиш до онази къща и да ги помолиш да те почерпят чаша чай.

От гърлото на госпожа Бинго се изтръгна немощен вопъл.

— Чай! — прошепна тя с пресъхнали устни.

Наложи ми се да сложа край на Бинговите въжделения.

— Съжалявам, стари приятелю, но прочутото английско гостоприемство, на което тъй разчиташ, се отлага до следващо нареждане. Къщата се обитава от зловещ бандит. Не съм срещал по-недружелюбен субект. Жена му била излязла някъде и той тъкмо приспал бебето. Този факт обаче хвърля сянка върху възгледите му за човечността. Ако почукаш дори едва-едва на портата му, никой няма да е в състояние да отговаря за живота ти.

— Глупости! — рече Бинго. — Я елате!

Той заблъска с чукчето и получи незабавна реакция.

— По дяволите! — издума Бандитът, изскочил изневиделица.

— Вижте — започна Бинго. — Каня се да оправям колата. Ще имате ли нещо против жена ми да влезе за малко да се постопли?

— Да — отвърна Бандитът. — Ще имам.

— Освен това бихте могли да я почерпите и чашка чай.

— Бих могъл — но няма да го направя!

— Няма?

— Няма! И, за Бога, говорете по-тихо! Какво сте се развикали! Нямате представа що за бебе е това! Понякога се буди от падащ лист.

— Искам да си изясня положението — настоя Бинго. — Добре ли разбрах, че отказвате да дадете чаша чай на съпругата ми?

— Да.

— И ще оставите една жена да умре от глад?

— Да.

— Да, ама не! — заяви младият ми приятел. — Ако незабавно не се отправите към кухнята, не сложите чайника на печката и не започнете да режете филийки за препичане, аз ще се разкрещя и ще събудя бебето!

Бандитът посивя.

— Няма да го направите!

— Ще го направя!

— Сърце нямате ли?

— Нямам.

— Малко човещина?

— Нито капка.

Бандитът се обърна към госпожа Бинго. Дори в тъмното се виждаше, че е един сломен човек.

— Скърцат ли ви обувките? — попита смирено.

— Не.

— Влезте тогава.

— Благодаря ви — каза госпожа Бинго.

Тя се извърна за миг към мъжа си и погледът, с който го дари, бе от онези погледи, които изпадналите в беда благородни девици са мятали към рицарите, пропъдили небезизвестните дракони. Поглед на обожание и благоговейна почит. Ей такива погледи им дай на съпрузите!

— Любов моя! — прошепна тя.

— Обич ненагледна! — рече Бинго.

— Ангел мой!

— Безценно мое съкровище! Хайде, Бърти, ела да оправим колата.

Той напипа в тъмното бидона с бензина, напълни резервоара и завиши капачката. После си пое дълбоко дъх.

— Бърти! Срам ме е да си призная, но в течение на продължителното ни познанство имаше моменти, когато аз временно губех вяра в Джийвс.

— Не може да бъде! — ахнах аз, неповярвал на ушите си.

— Да, Бърти, така е. На моменти вярата ми в него, макар и много леко, се разклащаше. Питал съм се: дали не е загубил едновремешните си дарби? Но нивга вече! Отсега нататък съм доверчив като невръстно дете. Всичко беше негова идея, Бърти. Той каза, че ако две жени внезапно се окажат в последния момент лишени от чашата си чай, то те ще се обърнат една срещу друга и ще си видят сметката. И ето резултата!

— Ама чакай, Джийвс не можеше да знае, че колата ще се развали насред пътя!

— Напротив! Той изпуснал бензина от резервоара, когато ти го изпрати да докара колата, и оставил само колкото да стигнете до някое място, където да няма жива душа да ви помогне. Той предвиди случилото се. От мен да знаеш, Бърти, че като Джийвс втори няма!

— Така е.

— Той е истинско чудо!

— Чудо на чудесата!

— Вълшебник!

— Бива си го. Тъпкан е с разтварящи мазнините витамини.

— Точно това исках да кажа. А сега да отидем да съобщим на Роузи, че колата е оправена, и да запрашим към дома, където ни чакат халби бира.

— Никаква бира, старче! — твърдо се възпротивих аз. — Горещ скоч с малко вода и лимон.

— Ти си напълно прав! Усетът ти в това отношение е безпогрешен, Бърти. Значи, горещ скоч с малко вода и лимон!

Всепречистваща любов

Има един гаден момент всяка година, когато Джийвс, лентяят му с лентяй, настоява да си вземе отпуска и отпрашва за две седмици за някой морски курорт, а мен ме зарязва заседнал на плиткото. Този момент беше настъпил и ние с него обсъждахме какво ще прави сам младият господар.

— Бях останал с впечатлението, сър — рече Джийвс, — че възнамерявате да приемете поканата на господин Сипърли да му погостувате в неговото имение в Хампшир.

Аз се изсмях — горчиво и прегракнало.

— Точно така, Джийвс! Но съдбата се смили над мен и аз успях да разгадая пъкления кроеж на Сипи. Знаеш ли какво се оказа?

— Не, сър.

— Моите шпиони ми докладваха, че годеницата на Сипи, госпожица Мун, също ще бъде там. Както и братчето й, младият господин Мун. Прозираш ли потресаващата подлост, скрита под формата на покана? Проумяваш ли гадните помисли на така наречения ми приятел? Явно задачата ми щеше да се състои в това да правя компания на старата госпожа Мун и на малкия Себастиан Мун, докато Сипи и годеницата му най-приятно си се размотават из прохладните лесове и си гукат глупости. Бях направо на косъм от страшна участ. Спомняш ли си малкия Себастиан Мун?

— Да, сър.

— Помниш ли оцъклените му очи? А златните му къдри?

— Да, сър.

— Не знам защо, но никога не съм издържал на подобна гледка — златокъдро момченце. Щом ми се изпречи пред погледа, и изпитвам непреодолимо желание да го стъпча или да пускам отвисоко върху него тежки предмети.

— Много по-силни натури от вашата изпитват същото, сър.

— Така че, Сипи отпада от календара ми. Май някой звъни.

— Да, сър.

— Значи, някой чака на прага.

— Да, сър.

— Най-добре иди да видиш кой е.

Миг по-късно ми донесе телеграма. Аз я отворих и по устните ми заигра кротка усмивка.

— Удивително как нещата се уреждат като по поръчка, Джийвс. Това е от леля ми Далия — кани ме на гости в имението си.

— Твърде задоволително, сър.

— Да. Как пропуснах да се сетя за това убежище! Идеалният заместител на родния дом. Живописни околности, домашно вино и най-добрият готвач в цяла Англия. Нали не си забравил Анатол?

— Не, сър.

— И най-важното, Джийвс, при леля Далия ще се усеща пълен недостиг на деца, чумата да ги тръшне дано! Вярно, синът й Бонзо сигурно ще е там, защото сега е сезонът на ваканциите, но аз нямам нищо против Бонзо. Хайде, тичай да й изпратиш телеграма, че приемам поканата.

— Добре, сър.

— А след това напъхай в куфара най-необходимото, включително стиковете за голф и тенис-ракетите.

— Много добре, сър. Радвам се, че въпросът се уреди тъй благоприятно.

 

Струва ми се, че вече е ставало дума за това, че леля ми Далия няма равна на себе си в целия зловещ батальон от лели, които имам злощастието да притежавам, тъй като е надарена с жизнерадостен нрав и бодър спортсменски дух. Тя е същата моя леля, ако си спомняте, която се омъжи за стария Том Травърс и с помощта на Джийвс задигна Анатол, готвача-французин на госпожица Бинго Литъл. Така че да й гостува човек, е винаги удоволствие. Обикновено заварвам при нея весели компании и няма да се нацепите на разни глупости като например ранно ставане за закуска — нещо, което за жалост е твърде разпространено из провинциалните английски имения.

Ето защо преливах от жизнерадост, когато паркирах двуместния си автомобил в нейното имение Бринкли Корт, и заприпках през градината и тенискорта към къщата, за да докладвам за пристигането си. Тъкмо пресякох моравата пред къщата и от пушалнята надникна някаква глава, която засия насреща ми по най-дружелюбен начин.

— А, господин Устър! Ха-ха!

— Хо-хо! — отвърнах аз, да не остана назад.

Потрябваха ми една-две секунди, за да се сетя чия е главата. Беше на едно проядено от молците старче на име Анстрътър — стар приятел на покойния баща на леля Далия. Бях го срещал веднъж-дваж в лондонската й къща. Приятно деденце, но предразположено към нервни кризи.

— Сега ли пристигнахте? — все тъй сияйно продължи старчето.

— Току-що — отвърнах аз, без да му отстъпвам по сияйност.

— Мисля, че ще откриете прекрасната ни домакиня във всекидневната.

— Ясно!

Аз го дарих с още няколко сияйни усмивки и продължих пътя си.

Леля Далия наистина се оказа във всекидневната и ме посрещна с радващ душата възторг. Урожаен излезе денят откъм сияйни усмивки.

— Здравей, грознико! — поздрави ме тя. — Ето те и теб. Слава богу, че можа да дойдеш.

Удоволствие е да чуеш такъв тон — бих искал да чувам същия и от други членове на семейните среди, а по-точно от леля ми Агата.

— Винаги е удоволствие да се наслаждавам на гостоприемството ти, лельо Далия — сърдечно откликнах аз. — Очаквам да прекарам великолепно и да си почина. Виждам, че и господин Анстрътър ти гостува. И кой още?

— Познаваш ли лорд Снетишъм?

— Виждали сме се по конни надбягвания.

— И той е тук с жена си.

— И Бонзо, разбира се?

— Да. И Томас.

— Чичо Томас?

— Не, чичо ти е в Шотландия. Братовчед ти Томас.

— Да нямаш предвид гнусното синче на леля Агата?

— Разбира се, кой друг? Колко братовчеди имаш на име Томас, тиквенико? Агата замина за Хамбург и ме насади да й гледам потомството.

Аз видимо се разстроих.

— Ама, лельо! Даваш ли си сметка с какво си се нагърбила! Имаш ли представа каква зараза си внесла в дома си? И най-силните мъже се скапват в компанията на младия Томас! Англия не познава по-голям изверг в човешки облик. Няма дивотия, която да не е по силите му!

— Всичко това ми е добре известно — съгласи се моята сродница. — Но точно сега, да го вземат мътните, той се държи като илюстрация към наръчник по етикеция. Работата е там, че горкият стар господин Анстрътър напоследък е с много крехко здраве и щом узна, че се е озовал в къща, съдържаща цели две невръстни хлапета, той реагира светкавично. Учреди награда от пет лири за онзи от тях, който се държи най-добре по време на престоя му тук. В резултат на това, на Томас му поникнаха от лопатките големи бели крила. — Сянка премина през лицето й. Явно беше силно огорчена. — Продажно диване! — възнегодува тя. — Не съм виждала друго дете да се държи толкова примерно — направо да ти се доповръща! Можеш да се отчаеш от човешкия род!

Нещо не бях в състояние да следя полета на мисловния й процес.

— Ама ти не си ли доволна?

— Не съм!

— Не виждам защо. Нима един примерен, лъскав Томас не е за предпочитане в къщата пред един развилнял се Томас, представляващ истинска заплаха за обществото?

— Нищо подобно! Разбираш ли, Бърти, тази награда за най-добро поведение ужасно усложни нещата. Едното доведе другото. Спортната кръв на Джейн Снетишъм кипна до такава степен, че тя настоя да се хванем на бас кой от двамата ще спечели.

Ослепителен лъч светлина освети съзнанието ми. Взех да проумявам.

— Аха! Сега вече разбирам! Всичко ми стана ясно! Значи, тя заложи на Томас?

— Да. И аз, разбира се, понеже толкова добре го познавам, реших, че печалбата ми е в кърпа вързана.

— Естествено.

— Просто не виждах начин да загубя. Господ ми е свидетел, че не храня никакви илюзии за милия ми Бонзо и едва ли някой знае по-добре от мен, родната му майка, че той си е жива напаст още от пелени. Но да заложа на него в едно състезание за добро поведение, когато на противниковата страна се съревновава не друг, а самият Томас, беше въпрос на секунда.

— Естествено!

— Като пакостник Бонзо е една редовна, бих казала стандартна напаст. Докато Томас е класическо изчадие адово.

— Точно така. Не виждам какво си седнала да се тревожиш, лельо Далия. Томас няма да издържи дълго. Всеки миг ще се пропука по шевовете.

— Да. Но е твърде възможно дотогава злото да е сторено.

— Какво зло?

— Такова. Тук се играят мръсни номера, Бърти — мрачно поясни леля. — Когато приех залога, аз не взех предвид подлата Снетишъмска природа. Едва вчера научих, че Джак Снетишъм насърчавал Бонзо да се покатери на покрива и да изкрещи в комина на стаята на господин Анстрътър.

— Не може да бъде!

— Може. А господин Анстрътър е твърде крехък, горкичкият, и подобна постъпка ще му изкара акъла. А като се съвземе, първата му работа ще бъде да дисквалифицира Бонзо и да обяви Томас за победител поради липса на конкуренция.

— Но нали Бонзо не е изкрещял в комина?

— Не — звънна майчина гордост в гласа на леля ми. — Той категорично отказал да крещи. За щастие е влюбен и това коренно го промени. Той презрително отхвърлил предложението на изкусителя.

— Влюбен ли е? В кого?

— В Лилиан Гиш. Преди една седмица в „Бижу Мечта“ прожектираха един неин стар филм и Бонзо я зърна за пръв път. Излезе от киносалона блед, с плътно стиснати устни и оттогава се старае да води праведен живот. Така че опасността е избягната.

— Виж, това е добре.

— Да, но сега е мой ред. Нали не си помислил, че ще приема подобно долно деяние, без да предприема нищо от моя страна? Дръж се както трябва с мен и аз съм олицетворение на самата почтеност, но погаждаш ли ми гадни номера, аз също знам правилата на играта. Щом като това състезание за най-добро поведение ще се играе по грубия начин, познавам твърдата игра не по-зле от всеки друг. Прекалено много е заложено на изхода от съревнованието, за да ме възпират уроците, получени от майка ми през първите седем години на живота ми.

— Толкова ли много пари си заложила?

— Какви ти пари! Заложих Анатол срещу кухненската прислужница на Джейн Снетишъм.

— Божичко! Ако чичо Томас се върне и не завари Анатол, ще има какво да ти каже!

— И още как!

— Не си ли заложила твърде много срещу прекалено малко? В края на краищата за Анатол всеки знае, че няма равен на себе си.

— И кухненската прислужница на Джейн Снетишъм не е за пренебрегване. Научих, че била страхотна, а в днешно време добрата кухненска прислуга е по-рядка от оригиналите на Рембранд. Освен това Джейн много настоя на този залог. Но — да се върна на думата си — щом като опозицията е решила да ръси изкушения по пътя на Бонзо, значи, същото трябва да ръсим и по пътя на Томас, при това без да се стискаме. Така че звънни на Джийвс да дойде и да впрегне мозъка си.

— Но Джийвс не е с мен!

— Как така не е с теб?

— Ами така. Той винаги си взема отпуска по това време. Замина за Богнър да лови скариди.

Леля ми страшно се разстрои.

— Тогава веднага го повикай! За какво си ми без Джийвс, тиквеник такъв! Аз вирнах глава. Никой не уважава Джийвс повече от мен, но гордостта на Устърови бе уязвена.

— Джийвс не е единственият човек с мозък в главата — хладно забелязах аз. — Остави тази работа на мен, лельо Далия. Докато стане време за вечеря, ще ти представя един зрял план за действие. Ако не мога да се справя с един Томас, ще си изям шапката!

— И това ще е единственото, което ще ядеш, ако загубим Анатол — отбеляза леля ми с песимизъм, който никак не ми допадна.

 

Доста се позамислих, след като я оставих. Винаги съм подозирал, че — макар да е неизменно сърдечна с мен и определено да се радва на компанията ми — леля Далия има твърде ниско мнение за умствените ми дарби, а това никак не е по вкуса ми. Прекалено често ме е наричала „тиквеник“ и ако съм изказвал в нейно присъствие мисъл или съм правил предложение, те най-често са били посрещани с любвеобилен, но пробождащ себелюбието ми присмех. При тази наша среща тя определено ми даде да разбера, че ме смята за безполезен в момент на криза като сегашната, когато инициативността и изобретателността са от първостепенно значение. Затова намерението ми беше да й покажа колко несправедливо ме подценява.

За да разберете що за човек съм, нека ви кажа, че още не бях прекосил и половината коридор, когато умът ми вече бе измътил превъзходен план. Предъвках го от всички страни в продължение на цигара и половина и не открих никакъв недостатък — при условие, че представата на господин Анстрътър за неблагопристойно поведение съвпадаше с моята.

Най-важното в такива случаи — това и Джийвс ще ви го каже — е да налучкате психологията на индивида. Изучете природата му и за нула време ще хванете сома за мустака. А аз години наред бях изучавал Томас и познавах психологията му от ордьовъра до коняка. Той е от онези хлапета, които не дай Боже да ги настъпиш — с теб е свършено. Искам да кажа, че ако с нещо засегнеш или раздразниш младия главорез, той сто на сто ще се възползва от първия удобен случай да си отмъсти по най-низък начин. Миналото лято например, като разбра, че един министър го е напортил на майка му, че пушел, той подмами нещастника на едно самотно островче насред езерото в имението на леля Агата в Хъртфордшир и го заряза там насред дъжда, без жива душа да му прави компания, ако не се брои най-злобният лебед, който съм срещал в живота си. Такива ми ти работи!

Затова прецених, че няколко добре подбрани подигравки, насочени към по-чувствителните му струни, безпогрешно ще го принудят да развихри спрямо мен най-сензационното отмъщение, което човечеството може да си представи. А ако се питате как така бях готов да се жертвам до такава степен, за да помогна на леля Далия, ще ви отговоря простичко, че ние, Устърови, сме си такива.

Имаше обаче един въпрос, който трябваше незабавно да изясня, а именно дали старият Анстрътър ще сметне, че едно безобразие, извършено срещу личността на Бъртрам Устър, е достатъчно черно, за да го накара да дисквалифицира Томас. Или само ще се изкикоти сенилно и ще промърмори, че децата са си деца. Защото във втория случай не разчитайте на мен. Реших да поговоря със стария, за да се подсигуря.

— А, мистър Анстрътър! Как сте?

— Не ми харесва американският пазар — сподели той с мен.

— Така ли? Е, нищо. Исках да ви питам за тази награда за добро поведение.

— О, и вие ли чухте за нея?

— Не ми е много ясно как преценявате кой се е държал по-добре.

— Много просто. Имам си точкова система. Всяка сутрин отреждам на двамата младежи по двайсет точки, които им отнемам в по-големи или по-малки количества в зависимост от размера на нарушението. Един простичък пример: крещене пред спалнята ми в ранните часове на деня означава загуба на три точки, свирене — две. Наказанието за по-тежко провинение е съответно по-голямо. Преди да се оттегля за сън, нанасям точките за деня в едно тефтерче. Просто, но — според мен — твърде хитроумно. Нали, господин Устър?

— Безусловно.

— До този момент резултатите са изключително задоволителни. И двете момчета не са загубили нито точка, а моята нервна система придобива форма, на която — признавам — не разчитах, когато научих, че ще отседна в къща, съдържаща двама млади хора на незряла възраст.

— Ясно. Страхотно хрумване. А как бихте реагирали на морално провинение от общ характер?

— Моля?

— Искам да кажа, ако провинението не ви засяга лично вас. Да допуснем, че някой от тях постъпи зле с мен. Например ако ми нагласи кофа с вода над вратата или нещо такова? Ако ми пъхне жаба между чаршафите?

Той беше потресен.

— При такива обстоятелства несъмнено ще лиша провинилия се от цели десет точки!

— Само десет?

— Е, добре, петнайсет.

— Двайсет е една хубава, закръглена цифра.

— Да, може дори двайсет. Изпитвам истински ужас от подобен вид дебелашки шеги.

— Аз също.

— Надявам се, че няма да пропуснете да ме уведомите, господин Устър, ако бъде извършено такова безобразие?

— Разчитайте на мен пръв да научите за него — уверих го аз. Незабавно излязох в градината да търся младия Томас. Вече знаех как стоят нещата. Бъртрам бе стъпил на твърда почва.

Не след дълго го открих в беседката, задълбочен в четенето на поучителна книга.

— Здравей — поздрави ме той и ме озари с усмивка на светец.

Въпросният бич человечески е дебелобузесто хлапе, на което снизходителната общественост бе позволила да сее разруха в течение на цели четиринайсет години. Носът му е чип, очите — зелени, а общият му вид е на човек, който се учи за престъпник. Външността му и без това никога не ми е доставяла удоволствие, но като прибавите и залепената на лицето му благочестива усмивка, ефектът беше направо зловещ.

Прехвърлих в ума си няколко подбрани с вкус оскърбления.

— Е, млади момко — започнах аз. — Ето те и теб. Затлъстял си като свиня.

За начало си го биваше. Опитът ме бе научил, че ако имаше закачка, на която да не бе склонен да реагира с мила детска усмивка, това бяха закръглените му очертания. Последния път, когато си позволих намек в тази насока, той ми отговори — едно дете, не забравяйте! — с изрази, които с гордост бих включил в собствения си речник. Ала този път, макар и в погледа му за миг да проблесна изпълнена с копнеж искрица, той само ми се усмихна още по-свято и най-мило и сладуресто ми отвърна:

— Да, струва ми се, че съм понапълнял. Докато съм тук, трябва да правя повече физически упражнения. Няма ли да седнеш, Бърти? — И Томас стана от мястото си. — Сигурно си уморен от пътуването. Ей сега ще ти донеса да си подложиш една възглавничка. Имаш ли си цигари? И кибрит? Ще ти донеса веднага от пушалнята. Искаш ли нещо за пиене?

Да кажа, че ми се зави свят, значи нищо да не кажа. Въпреки предупреждението на леля Далия не бях допускал до този момент, че в поведението на младия главорез спрямо ближните му е възможна сензационна промяна. А сега, като го чух да говори като хибрид между бой-скаут и подвижен бар, краката ми направо се подкосиха. Но вече беше късно да се отклоня от предначертания курс и продължих упорито като булдог:

— Още ли си в онова гадно училище?

Може да е неуязвим за стрели, насочени срещу щръкналото му шкембе, но щеше да е невероятно да се е продал до такава степен за злато, че да понесе нападки срещу собственото си училище. Грешах. Жаждата за пари явно го бе завладяла. Той само поклати глава.

— Напуснах го този срок. От другия вече ще уча в Пивънхърс.

— Там, ако не се лъжа, носят от онези плоски шапки с квадратно дъно, дето мязат на шпакли.

— Да.

— При това с розови пискюли.

— Да.

— Леле, на какво плашило ще мязаш! — заключих аз, но без особени надежди. При това се изсмях гръмогласно.

— Прав си, сигурно ще съм голямо плашило — съгласи се той и се засмя още по-гръмогласно.

— С шпакла на главата!

— Ха-ха-ха!

— И с розов пискюл!

— Ха-ха-ха-ха!

Аз се отказах от по-нататъшни опити.

— Е, много ти здраве — завърших тъжно и се оттеглих.

След ден-два научих, че вирусът е проникнал далеч по-надълбоко, отколкото изобщо бях допускал. Хлапето бе станало непоносимо противно.

Ужасната новина ми бе съобщена от стария господин Анстрътър.

— А, господин Устър — подхвана той, когато се засякохме на стълбите тъкмо като слизах да се подкрепя на закуска. — Вие много мило проявихте интерес към наградата, която учредих за най-примерно поведение.

— Ъ?

— Обясних ви, доколкото си спомням, оценъчната система. Тази сутрин обаче я промених. Обстоятелствата го наложиха. Случайно срещнах племенника на нашата домакиня — малкия Томас, който се прибираше в къщата с доста уморен вид, както ми се стори, и целият изпръскан с кал. Попитах го къде е ходил толкова рано — още не беше станало време дори за закуска — и той ми каза, че ви чул да споменавате снощи колко съжалявате, че на тръгване от Лондон сте забравили да поръчате да ви носят тук „Спортни вести“ и затова отишъл пеша до гарата — едно разстояние от пет километра, — за да ви го купи.

Старецът се раздвои пред погледа ми. Двама Анстрътъровци, и двамата с размазани контури.

— Какво!

— Напълно разбирам силните ви чувства, господин Устър. Напълно. Вие сте прав — твърде рядко срещаме в един младеж на неговите години такава лишена от капка себичност всеотдайност. Аз бях тъй трогнат от златното му сърце, доказано от тази случка, че реших да се отклоня от възприетата оценъчна система и наградих момчето с премия от петнайсет точки.

— Петнайсет!

— Всъщност, защо да не са двайсет? Както сам изтъкнахте, двайсет е едно чудесно закръглено число.

И той се затътри нагоре, а аз препуснах да търся леля си.

— Лельо Далия! Нещата взеха зловещ обрат!

— И още как! — натъртено се съгласи леля ми. — Знаеш ли какво се случи току-що? Онзи мошеник Снетишъм, комуто трябва да забранят всякакъв достъп до почтени джентълменски клубове, предложи на Бонзо десет шилинга, ако по време на закуска надуе книжна кесия и я спука зад гърба на господин Анстрътър! Слава на небесата, че любовта отново възтържествува! Моят сладък Бонзо само го изгледа и демонстративно се отдалечи. Но важното е, че играта твърде загрубява.

— „Загрубява“ е прекалено мека дума, лельо Далия! И аз й предадох случилото си. Тя се сащиса.

Томас е направил такова нещо?

— Собственоръчно.

— Извървял е десет километра, за да ти купи вестник?

— Десет километра и малко отгоре.

— Какъв подлец расте сред нас! Бърти, даваш ли си сметка, че той може да започне да върши добри дела всеки ден, ако не и два пъти на ден? Няма ли някакъв начин да се сложи край на това?

— Нищо не мога да измисля. Да, лельо Далия, признавам си го. Аз съм объркан. Остава ни едно-единствено нещо. Ще трябва да извикаме Джийвс.

— И крайно време беше! — отвърна с много чувство сродницата ми. — Трябваше от самото начало да го направиш. Веднага му изпрати телеграма!

На Джийвс може да се разчита. Сърцето му е на място. Много хора, ако им прекъснат отпуската с телеграма, може да вдигнат врява до небесата. Но не и Джийвс. Той довтаса на другия ден загорял, със здравословен вид и аз незабавно го запознах със сценария.

— Ето, значи, каква е работата, Джийвс — заключих. — Проблемът изисква да изстискаш докрай умствените си заложби. Сега си почини, а довечера, след лека вечеря, се оттегли в някое тихо кътче и обмисли нещата. Искаш ли за обяд нещо специално, което да възбуди мозъчните клетки и да им влее допълнителна енергия? Ти само кажи.

— Много благодаря, сър, но вече очертах един план, който според мен ще се окаже твърде ефикасен.

— Вече?

— Да, сър.

— Искаш да кажеш вече? Сигурно е свързано с психологията на индивида?

— Точно така, сър.

Аз обезкуражено поклатих глава. Съмненията отново ме обзеха.

— Е, добре, казвай, но Не храня големи надежди. Тъй като току-що си пристигнал, ти едва ли още си даваш сметка за размерите на промяната, настъпила в младия Томас. Вероятно градиш плановете си на онова, което знаеш за него. Не се надявай, Джийвс. Възбуден от перспективата да докопа златната петачка, това трижди проклето диване е станало толкова благонравие, че практически вече няма слабо и уязвимо място. Аз се подиграх на шкембето му, гаврих се с училището му, а то само ми се усмихваше вяло като умирающ лебед. Имай го предвид. Но все пак, да чуем какво си намислил.

— Хрумна ми, сър, че най-разумно би било, предвид обстоятелствата, да предложите на госпожа Травърс да покани на гости младия господин Себастиан Мун.

Аз повторно поклатих глава. Този план ми се видя празна работа, и то от най-празните.

— И каква полза очакваш от това? — попитах без капка оживление. — Защо пък именно Себастиан Мун?

— Защото има златни къдрици, сър.

— Е, и?

— И най-волевите натури не издържат дълго при вида на златни къдрици.

Виж, в това имаше нещо вярно. Но не бих казал, че подскочих от радост. Не беше изключено видът на Себастиан Мун да пропука бетонния самоконтрол на Томас и да го накара да се развихри срещу златокъдрата особа, но надеждите ми не бяха кой знае какви.

— Може и да си прав, Джийвс.

— Не мисля, че храня излишен оптимизъм, сър. Не забравяйте, че като допълнение към златните къдри личността на младия господин Мун не се отличава със завидна добродетелност. Той притежава склонността да се изразява с ведро откровение, което според мен господин Томас няма да бъде склонен да одобри от устата на младеж, който е с няколко години по-невръстен от него.

Знаех си аз от самото начало, че в този негов план има някакъв съществен недостатък и ето че най-сетне го налучках.

— Ама Джийвс — ако малкият Себастиан е такова зло, каквото го описваш, няма ли да подейства на младия Бонзо по същия начин, както и на Томас? Представи си какъв глупав вид ще имаме, ако конят, на който сме заложили, вземе да го ступа в някое тъмно кьошенце. Не забравяй, че Бонзо вече изостава с двайсет точки.

— Не допускам обстоятелствата да се стекат по този неблагоприятен начин, сър. Младият господин Травърс е влюбен, а любовта е твърде облагородяваща сила на тринайсетгодишна възраст.

— Хм — изрекох замислено. — Какво пък, да опитаме.

— Да, сър.

— Още тази вечер ще накарам леля Далия да пише на Сипи.

 

Трябва да призная, че когато два дни по-късно пристигна младият Себастиан, гледката, която той представляваше, изтри всякакъв песимизъм от челото ми. Ако изобщо е имало дете, чиито външни данни направо да си просят от всяко нормално здравомислещо момче да го примами в някое неосветено ъгълче и там да му даде да се разбере, това дете извън всякакво съмнение беше Себастиан Мун. Малкият лорд Фаунтлерой ряпа да яде. Наблюдавах отблизо поведението на Томас при посрещането и — освен ако не греша коренно — в погледа му долових същото онова пламъче, което сигурно е пламвало в очите на индианския вожд Чингачгук или Седящия бик, преди да посегне за скалпиращия нож. Видът му беше на момче, склонно да отпочне военни действия.

Вярно, че много предпазливо се здрависа с новодошлия. Само един крайно проницателен наблюдател би доловил, че е потресен и разтърсен до дън душа. Ала аз бях тъкмо това (проницателен наблюдател), поради което незабавно извиках Джийвс.

— Джийвс, ако не съм имал високо мнение за твоя замисъл, сега оттеглям всичките си забележки. Според мен си налучкал правилния метод. Наблюдавах как Томас понесе първия удар. В очите му имаше странен блясък.

— Нима, сър?

— Да. Местеше се от крак на крак и си мърдаше ушите. С други думи, приличаше досущ на момче, което го сърбят ръцете и се сдържа със сетни сили — сили, прекалено сетни за крехкото му невръстно телце.

— Нима, сър?

— Да, Джийвс. Определено останах с впечатлението, че всеки момент ще избухне. Утре ще накарам леля Далия да заведе двата цирея в човешки облик да се поразтъпчат на открито, да ги пусне на воля в някоя затънтена поляна и да остави всичко в ръцете на природата.

— Добра идея, сър.

— Повече от добра, Джийвс. Сигурна работа.

Знаете ли, колкото повече старея, толкова по-силно се убеждавам, че сигурна работа няма. Колко пъти съм виждал как нещо, което ти е в кърпа вързано, взема, че ти се изплъзва от ръцете в последния момент, така че трудно ще ме извадите от моето вече хроническо състояние на скептицизъм. Идват, знаете, при мен разни приятели от „Търтеите“, пък и от другаде, и ме навиват да заложа на кон, който можел да изгуби само ако в момента на старта го ударел гръм. Но Бъртрам Устър само клати глава. Твърде много неща са му минали през главата, за да е сигурен в каквото и да било. Ако някой ми беше казал, че братовчед ми Томас, оставен за продължителен период от време насаме с такива първокласни златни къдрици, не само ще се въздържи да ги отреже с джобното си ножче и да погне собственика им през полето, докато го натика в някоя локва, но ще се прибере у дома понесъл гадното хлапе на гръб, защото на онова му била излязла пришка на крака, аз бих се изсмял презрително. Но станах свидетел на гореизложеното със собствените си очи. А бях повече от убеден, че дори перспективата да прибере в джоба си пет лири няма да е в състояние да го накара да се стърпи.

Какво всъщност стана? Ударът бе нанесен в най-приятния, най-тихия вечерен час, когато птичките пеят тъй сладостно и пролетта сякаш ти шепти за надежда и щастие. Разговарях със стария господин Анстрътър на терасата, когато внезапно иззад ъгъла в полезрението ни се появиха двете хлапета. Себастиан беше яхнал Томас. Държеше шапката си в ръце, вятърът развяваше златните му къдри, а той ревеше с пълно гърло някаква весела песничка. Томас се бе прегънал одве под бремето, но въпреки това продължаваше да тътри мъжествено крака и да се усмихва с онази същата гнусна усмивка на светец. Той паркира златокъдрото хлапе на стълбите и се приближи към нас.

— На Себастиан му излезе гвоздей в обувката — осведоми ни с тих, благороден глас. — Много го болеше, затова го взех на „чуш магаре“.

Чух как господин Анстрътър си пое дълбоко въздух.

— И го носи през целия път?

— Да, сър.

— В този пек?

— Да, сър.

— Не ти ли тежеше много?

— Доста, сър — дари го Томас с още една от светите си усмивки. — Но ако беше вървял сам, много щеше да го боли.

Аз изчезнах. Ако някой седемдесетгодишен старец някога е изглеждал като човек, който всеки момент ще започне да раздава точки, то това беше господин Анстрътър. Прочетох в погледа му блясъка на премията, който не можеш да сбъркаш с нищо друго. Оттеглих се и намерих Джийвс да подрежда в спалнята ми вратовръзки и разни други работи. Като чу разказа ми, той сви устни.

— Положението е твърде сериозно, сър.

— Твърде, Джеймс.

— Много се боях, че ще се получи така, сър.

— Нима? Аз пък не. Бях убеден, че Томас ще заколи младия Себастиан при първа възможност. Бях заложил на това. Ето ти още едно доказателство на какво са способни парите. Живеем в продажен век, Джийвс. Като бях малък, най-жизнерадостно бих жертвал пет лири, за да дам заслуженото на хлапе като Себастиан. За мен това щяха да са най-добре изхарчените пари.

— Грешите, сър, в преценката си за подбудите, под влиянието на които е действал младият господин Томас. Причината да обуздае естествените си импулси съвсем не се крие в перспективата да спечели пет лири стерлинги.

— Ъ?

— Успях да установя истинската подбуда за корените на промяната, настъпила в характера му, сър.

Нищо не разбрах.

— Причината да не е религиозна, Джийвс?

— Не, сър. Любов.

— Любов?

— Да, сър. Младият джентълмен ми се довери по време на краткия разговор, който проведохме следобед в коридора. Разговаряхме известно време на неутрални теми, след което той внезапно придоби тъмнорозов оттенък и след слабо колебание ме попита не мисля ми, че госпожица Грета Гарбо е най-красивата жена на света в настоящия момент.

Хванах се за главата.

— Джийвс! Нима искаш да кажеш, че Томас е влюбен в Грета Гарбо?

— Да, сър. За жалост случаят е точно такъв. Той ми даде да разбера, че от известно време усещал в сърцето си симптомите на любовта, но последният й филм окончателно решил въпроса. Гласът му трепереше от сдържани чувства. Доколкото заключих от изказването му, сър, той възнамерява да прекара остатъка от живота си, опитвайки се да стане достоен за нея.

Това беше пълен нокаут. Край.

— Край, Джийвс. Бонзо вече е изостанал най-малко с четирийсет точки. Авансът на Томас ще се стопи само ако той извърши някакво сензационно и крайно зрелищно безобразие, насочено срещу общественото добруване. А за това понастоящем шансовете са нулеви.

— Евентуалността действително е твърде отдалечена.

Замислих се мрачно.

— Чичо Томас ще получи удар, като се върне и разбере, че Анатол вече го няма.

— Да, сър.

— Леля Далия ще изпие горчивата чаша до дъно.

— Да, сър.

— А от съвсем егоистична гледна точка най-добрите ястия, които съм вкусвал в живота си, ще изчезнат завинаги от хоризонта на моя живот. Освен ако Снетишъмови не ме поканят някой път да хапна каквото има. Но тази евентуалност, както ти вече правилно отбеляза, е твърде отдалечена.

— Да, сър.

— Единственото, което ми остава, е да вирна гордо глава и да посрещна с излъчена гръд последствията.

— Да, сър.

— Като аристократ от времето на Френската буржоазна революция, подкарай с каручката знаеш накъде. Храбра усмивка. Гордо стиснати устни.

— Да, сър.

— Е, добре тогава. Ризата има ли копчета на ръкавите?

— Да, сър.

— Избра ли връзката?

— Да, сър.

— Наред ли са колосаната яка и официалното бельо?

— Да, сър.

— Тогава само да се изкъпя и завчас пристигам.

 

Лесно е да се говори за храбри усмивки и гордо стиснати устни, но от личен опит — а по всяка вероятност и други са установили същото — знам, че е по-лесно да се говори за такива неща, отколкото да ги лепнеш на лицето си. Трябва да призная, че въпреки усилията си бях пропит от безрадостно униние. А като похлупак на всичко Анатол бе внезапно осенен от стремеж да се покаже в най-добрата си професионална светлина и да засенчи всичките си предишни изяви.

Седяхме, значи, ние ден подир ден в трапезарията, храната се топеше в устните ни, леля Далия ме поглеждаше, аз поглеждах леля си, лорд Снетишъм питаше жена си с гаден злорад глас дали някога е слагала в устата си нещо по-вкусно, тя се хилеше противно на мъжа си и отвръщаше, че никога през живота си не била подозирала, че може да се готви толкова апетитно, аз поглеждах леля Далия, а тя ми отвръщаше с поглед, в който виждах неизплакани сълзи. Разбирате какво искам да кажа.

И през цялото това време гостуването на господин Анстрътър наближаваше своя край. Пясъкът изтичаше от стъкленицата, така да се каже.

И тогава, в последния ден от престоя му, дългоочакваното се случи.

 

Беше топъл мирен следобед. Бях горе в стаята си и се опитвах да наваксам с кореспонденцията си, която бях занемарил. От мястото, където седях, виждах сенчестата морава, обрамчена от ярки цветни лехи. Една-две птички подскачаха напред-назад, прехвръкваше някоя и друга пеперуда, елитни тълпи от пчели бръмчаха насам-натам. Господин Анстрътър седеше в един плетен градински стол и наваксваше загубените през нощта часове сън. Изобщо гледка, която в други времена, когато нищо не ми тегне на душата, би допринесла много за ведрото ми настроение. Единственият дефект в пейзажа бе лейди Снетишъм, която се разхождаше из цветните лехи и по всяка вероятност композираше, мътните да я вземат, бъдещи менюта.

Спокойствието продължи доста време. Птичките продължаваха да си подскачат, пеперудите да пърхат и пчелите да бръмчат, а господин Анстрътър си похъркваше — всичко вървеше като по програма. Аз лично съчинявах писмо до шивача си, в което възнамерявах да се изкажа твърде силно по въпроса за десния ръкав на новия ми костюм, който определено се бръчкаше.

Някой почука на вратата и в стаята влезе Джийвс със следобедната поща. Разсеяно положих писмата на масата пред себе си.

— Е, Джийвс — мрачно започнах аз.

— Да, сър?

— Господин Анстрътър си тръгва утре.

— Да, сър.

Погледнах надолу към спящия старик.

— Като бях малък, Джийвс, колкото и да съм влюбен, не бих устоял на подобна гледка — стар джентълмен, мирно спящ върху шезлонг. Бих му сторил нещо, каквото и да ми струва то впоследствие.

— Нима, сър?

— Да. Най-вероятно бих духал по него с тръбичка грахови зърна. Но сегашните момчета са се изродили. Изгубили са бойкия си дух. Ето на — Томас сигурно си е в стаята и в този чуден следобед показва на Себастиан колекцията си от марки. Ха! — заключих презрително.

— Предполагам, сър, че господин Томас и господин Себастиан си играят в конюшнята. Срещнах неотдавна господин Себастиан и той ме осведоми, че се е запътил натам.

— Киното, Джийвс — мрачно продължих аз, — е бич на нашата съвременност. Ако не беше то, Томас не би стоял и секунда в една и съща конюшня с хлапе като Себ…

Не се доизказах. Някъде от югозапад, където погледът ми не стигаше, се дочу пронизителен писък.

Той проряза въздуха като кинжал и старият Анстрътър подскочи, сякаш бяха забили нещо в горната месеста част на крака му. В следващия миг се появи с похвална скорост младият Себастиан, следван по петите от братовчед ми Томас, чиято скорост бе дори по-похвална. Въпреки че напредъкът на Томас до известна степен бе възпрепятстван от огромното ведро, което бе понесъл в дясната си ръка, той препускаше като расов кон. И тъкмо настигна Себастиан, когато последният, запазил присъствие на духа, се завря под стола на господин Анстрътър и за миг настъпи нещо като спокойствие.

Но само за миг. Томас, явно предизвикан до дъното на душата си, първо пристъпи встрани и балансирайки чудесно ведрото на една страна, плисна съдържанието му, а господин Анстрътър, който неблагоразумно се бе наклонил на същата страна, го получи, доколкото можах да видя от това разстояние, до последната капка. За част от секундата, без предварителна подготовка и тренинг, той се превърна в най-мокрия човек на цялото графство Устършир.

— Джийвс! — извиках аз.

— Да, сър — отвърна ми той и както ми се стори, с това изрази всичко.

Долу атмосферата се нажежаваше. Старият господин Анстрътър може и да беше крехък, но несъмнено в момент на напрежение се показваше на висота. Не бях виждал негов набор да се движи по същия безразсъдно чевръст начин. Бастунът му, който лежеше до шезлонга, бе пуснат светкавично в действие с енергията на подрастващ юноша. Още част от секундата и двамата с Томас се изгубиха зад ъгъла на къщата. Томас явно се опитваше да бие най-доброто си време, но съдейки по болезнените стонове, които достигаха до слуха ни, то не бе достатъчно, за да го държи на безопасно разстояние от преследвача му.

Писъците и суматохата заглъхнаха. След като известно време съзерцавах с неописуемо удоволствие лейди Снетишъм, която стоеше като цапната с нещо тежко и мокро по главата и наблюдаваше как нейният избраник напуска позорно състезанието, аз се обърнах към Джийвс, изпълнен с кротко задоволство. Редки са моментите, когато удържам победа над него, а тук победата бе удържана извън всякакво съмнение.

— Видя ли, Джийвс! Аз излязох прав, а не ти! Кръвта си е кръв — родиш ли се Томас, ти цял живот си си Томас! Нима може леопардът да смени петната си или вълкът не помня вече какво? Каква беше онази сентенция за прогонената природа, дето ни учеха в училище?

— Можеш да прогониш природата с вила, но тя винаги се връща обратно. На латински гласи…

— Остави сега латинския! Важното е, дето ти казах, че Томас няма да може да устои на къдриците и ето, че излязох прав! А ти все твърдеше, че щял да устои!

— Не мисля, че суматохата бе причинена от къдриците, сър.

— Няма от какво друго…

— Според мен, сър, младият господин Себастиан се е изказал пренебрежително за външните данни на госпожица Гарбо.

— Че защо?

— Предложих му да стори това, сър, когато го срещнах неотдавна в коридора, на път за конюшнята. Той твърде охотно се съгласи на предложението ми, тъй като, както сподели с мен, според него госпожица Гарбо определено отстъпвала на госпожица Клара Боу, към която той отдавна изпитвал най-пламенни чувства и дълбоко преклонение. От това, на което току-що станахме свидетели, сър, може да се предположи, че младият господин Себастиан е засегнал въпросната тема още в началото на разговора.

Аз се отпуснах изнемощял на стола.

— Джийвс!

— Да, сър?

— Нима твърдиш, че Себастиан Мун — едно създание все още в такава крехка възраст, че може да се разхожда безнаказано с дълги къдрици, без да предизвика насилие от страна на тълпата, е влюбен в Клара Боу?

— И то от много време, както подразбрах, сър.

— Е, не, Джийвс, туй младото поколение е направо опасно!

— Да, сър.

— Ти да си бил такъв на неговите години?

— Не, сър.

— Нито пък аз, Джийвс. На четиринайсет години писах на Мери Лойд с молба да ми изпрати автографа си и като изключим този факт, личният ми живот би издържал и на най-щателната проверка. Но не това е важното! Важното е, Джийвс, че още веднъж трябва да ти сваля шапка.

— Много ви благодаря, сър.

— Ти се изяви за сетен път с присъщото си величие и разпръсна светлина и радост, без да се щадиш.

— Радвам се, че останахте доволен от мен, сър. Имате ли още нужда от моите услуги?

— Искаш да кажеш, че желаеш да се завърнеш в Богнър при неговите скариди — Непременно, Джийвс! Дори остани още две седмици, ако желаеш. И дано сполука споходи мрежата ти.

Изгледах го внимателно. Главата му леко се издуваше отзад, а в очите му искреше блясъкът на големия ум.

— Много ми е жал за онази скарида, Джийвс, която би се опитала да ти противопостави немощния си интелект.

Изобщо не се шегувах.

Джийвс и непредотвратимото бедствие

Беше утрото на деня, в който бях обречен да се явя в имението на леля Агата Улъм Чърси и да излежа цели три нескончаеми седмици. Затова охотно си признавам, че докато сядах на закуска, сърцето ми тежеше като Гибралтарска скала. Ние Устърови сме мъже от стомана, но в онзи ден под мъжествения ми екстериор се гушеше неназоваем ужас.

— Джийвс — рекох, — днес не съм обичайното слънчице на мама.

— Нима, сър?

— Да, Джийвс. Дори никак. Нищо общо с всеизвестното ми лъчезарие.

— Съжалявам, сър.

И той свали похлупака от дъхавите яйца с бекон, а аз се заех мрачно да ги бучкам с вилица.

— Защо? Този въпрос не слиза от дневния ми ред, Джийвс. Защо леля ме покани в провинциалния си зандан?

— Не бих могъл да ви отговоря, сър.

— Да си пада по мен… не си пада.

— Така е, сър.

— Всеизвестен е фактът, че аз съм нейният цирей на врата. Не се наемам да разясня как става така, че всеки път, когато пътищата ни се кръстосат, за мен е само въпрос на време да направя някой колосален гаф и докато човек се огледа, тя вече препуска подире ми с брадва в ръка. В резултат на всичко това е склонна да гледа на мен като на безполезен плазмодий и видна отрепка. Прав ли съм или греша, Джийвс?

— Напълно сте прав, сър.

— А ето, че сега безпрекословно настоява да задраскам всички поети ангажименти и да се юрна през глава към Улъм Чърси. Зад това се крият тъмни сили и зловещи причини, а ние дори не подозираме какво е тяхното естество. Можеш ли при това положение да ме упрекнеш, Джийвс, че сърцето ми е къс олово?

— Не, сър. Извинете, сър, но на вратата се позвъни.

И той изтече като азот от стаята, а аз отново боднах вяло и безжизнено бекона и яйцето.

— Телеграма, сър — обяви Джийвс, възобновил присъствието си.

— Отвори я и ми прочети съдържанието. От кого е?

— Не е подписана, сър.

— Това сигурно ще рече, че в края й не е поставено име.

— Точно това имах предвид, сър.

— Дай да хвърля едно око.

Хвърлих го. Че и две. Меко казано, необичайно послание. Дори бих го определил като крайно нестандартно:

Не забравяй като дойдеш тук жизненоважно да срещнем съвършено непознати.

Ние, Устърови, не сме много надарени в горната част на телосложението, особено рано сутрин на закуска. Незабавно усетих тъпа пулсираща болка между ушите.

— Това пък какво ще рече, Джийвс?

— Не бих могъл да кажа, сър.

— Пише: „като дойдеш тук“. Къде тук?

— Ако обърнете внимание, сър, бихте забелязали, че съобщението е било пуснато в Улъм Чърси.

— Вярно бе! Прав си. Много си наблюдателен. Това вече ни говори нещо, Джийвс.

— Какво, сър?

— Откъде да знам? Дали не е от леля Агата, как мислиш?

— Едва ли, сър.

— Така е. За пореден път си прав. В такъв случай можем да заключим, че според неизвестно лице, пребиваващо в Улъм Чърси, за мен е жизненоважно да се срещам със съвършено непознати. Така ли е, Джийвс?

— Не бих могъл да кажа, сър.

— От друга, страна, погледнато от различен ъгъл, защо пък не? Искам да кажа, защо да не се срещам със съвършено непознати?

— Точно така, сър.

— С две думи цялата история е една неразгадаема мистерия, която единствено времето ще разбули. Ще изчакаме и ще видим, Джийвс.

— Точно така бих се изразил и аз, сър.

Пристигнах в Улъм Чърси към четири часа и заварих леля Агата в леговището й, пишеща писма. Доколкото я познавам, оскърбителни писма с гадни послеписчета. Тя ме изгледа, без от нея да бликне радост.

— А, ето те и теб, Бърти.

— Да, пристигнах.

— Радвам се, че дойде по-раничко, защото исках да поговорим, преди да си се запознал с господин Филмър.

— Кой?

— Господин Филмър, министър в сегашния кабинет. В момента ни гостува тук, в имението. Не е възможно дори ти да не си чувал за господин Филмър.

— А, как да не съм — услужливо излъгах аз. Тъй като съм страшно зает с туй-онуй, не съм много в течение на събитията в политическия свят.

— Изрично настоявам да се напънеш и да направиш благоприятно впечатление на господин Филмър.

— Дадено.

— Не откликвай така лекомислено, сякаш за теб е напълно естествено да правиш добро впечатление. Господин Филмър е крайно сериозен и взискателен, с високи критерии за човешките добродетели, а ти си типичен представител тъкмо на онази категория вятърничави празноглавци, към които той, вероятно, е силно предубеден.

Жестоки думи от родната плът и кръв, но поне не можех да се оплача, че е отбелязала рязък завой в поведението си и вече не е вярна на себе си.

— Затова ще се напънеш, докато си тук, да не се досети колко си кух и лекомислен. На първо място ще спреш да пушиш.

— Ама чакай…

— Господин Филмър е президент на Антитютюневото дружество. И няма да се наливаш с алкохолни стимуланти.

— А, не, един момент…

— И ще бъдеш тъй любезен да изключиш от разговора си всякакво споменаване на барове, билярдни зали и кабарета. Господин Филмър ще съда за теб предимно по приказките ти. Ясно ли е?

Във възникналата пролука успях да промъкна съществения въпрос:

— Ясно ми е, но за какъв дявол трябва да се докарвам пред този Филмър?

— Защото — отвърна моята роднина и ме изгледа кръвнишки — аз настоявам за това.

Не можех да нарека отговора й изчерпателен, но явно друг нямаше да дочакам, така че се изнесох от кабинета й с обляно в кръв сърце.

Запътих се към градината и не щеш ли, първият срещнат там се оказа младият Бинго Литъл.

С Бинго сме споделяли пелени и детство от най-ранните му мигове. Родени сме в едно и също село — именията ни бяха само на няколко мили едно от друго, така че се тътрихме заедно през огъня на детска градина, Итън^[10] и Оксфорд. А в по-зрелите си години братски сме споделяли на столичната сцена не един първокласен гуляй. Ако на света съществуваше човек, способен да ме разтовари от ужасите на това триждипроклето гостуване, то този човек бе именно младият Бинго.

Едно не ми стана ясно обаче — как се е озовал тук. Неотдавна се беше оженил за прочутата писателка Роузи М. Банкс и последния път, когато се видяхме, той тъкмо се канеше да я придружи до Америка, където тя имаше насрочени литературни четения. Спомних си как руга без задръжки, понеже заради пустото пътуване щял да изпусне надбягванията в Аскът^[11].

И все пак, колкото и да бе необяснимо присъствието му, пред мен стоеше моят стар приятел Бинго от плът и кръв, така че аз, зажаднял за ведро близко лице, нададох радостен вопъл като зърнала другарчето си хиена.

— Бинго!

Той се извърна към мен и… О, Боже! Лицето му не изразяваше и капка дружелюбие. Бих го нарекъл по-скоро изкривено. На всичкото отгоре взе да размахва ръце като семафор.

— Шшшт! — изсъска. — Да ме погубиш ли искаш? — Ъ?

— Не получи ли телеграмата ми?

— От теб ли беше?

— От мен, разбира се. Кой друг?

— Тогава защо не си я подписал?

— Как да не съм я подписал?

— Ей така, не си. Нищо не разбрах.

— В писмото си всичко съм обяснил.

— Какво писмо?

— Моето.

— Не съм получавал писмо.

— Значи съм забравил да го пусна. В него ти съобщавам, че съм тук в качеството си на частен учител на братовчед ти Томас, чумата да го тръшне, и че е от съществена важност като се видим, да се правиш, че изобщо не ме познаваш.

— Но защо, Господи?

— Защото, ако леля ти допусне, че съм твой приятел, тя, естествено, тутакси ще ме изрита.

— Защо?

Бинго повдигна вежди.

— И още питаш? Размисли, Бърти. Ако ти беше твоята леля и се познаваше що за човек си, би ли допуснал твой познат дори да наближи сина ти с цел да го обучава?

Схванах дълбоката му мисъл и бях принуден да призная, че в нея има някакво рационално зърно. И все пак не бях получил задоволително обяснение за същността на мистерията.

— Мислех, че си в Америка.

— Не съм.

— Защо?

— Не питай защо. Важното, че не съм.

— Но защо си се цанил за учител?

— Не питай защо. Имам си причини. И държа да проумееш едно нещо, Бърти — постарай се да проникне в железобетонната ти глава — не бива да ни виждат как общуваме. Онзи ден гадното ти братовчедче беше спипано в храсталака с цигара в уста и това доста разклати служебното ми положение. Според леля ти, ако съм бил упражнявал надлежна бдителност, това нямало да се случи. Ако след тази история до слуха й достигне и мълвата, че съм твоя дружка, спасение няма да има. А за мен е жизненоважно да оцелея на тази служба.

— Защо?

— Не питай защо.

В този миг Бинго реши, че е чул нечии стъпки, подскочи със завидна пъргавина и се гмурна в близкия чемшир. А аз припнах да диря Джийвс, за да обсъдя с него всички задръстващи разума ми обстоятелства.

— Джийвс — рекох още с влизането си в стаята, където той разопаковаше багажа ми, — помниш ли оная телеграма?

— Да, сър.

— Била от господин Литъл. Той е тук в качеството си на частен учител на младия ми братовчед Томас.

— Нима, сър?

— Нищо не разбирам. По всичко личи, че е свободна валенция, но от друга страна кой свободен човек би наближил лекомислено къща, съдържаща леля ми Агата?

— Необяснимо, сър.

— Нещо повече — кой би се заел по собствена воля и за лично удоволствие да обучава братовчед ми Томас — този изтъкнат главорез и изверг в детски облик?

— Крайно е невероятно, сър.

— Нагазихме в дълбоки води, Джийвс.

— Така изглежда, сър.

— А най-гадното в цялата история е, че за да запази поста си, Бинго намира за наложително да се отнася към мен като към виден прокаженик. По този начин изтръгва с корен единствения ми шанс да прекарам що-годе човешки времето си в тази злокобна дупка. Даваш ли си сметка, Джийвс, че леля Агата ми забранява да пуша, докато съм тук?

— Нима, сър?

— Не ми дава и да пия.

— На какво основание, сър?

— Ами желае, поради неизяснени зловещи причини, да направя благоприлично впечатление на някой си Филмър.

— Твърде неприятно, сър. И все пак голяма част от лекарското съсловие е на мнение, че подобно въздържание е в дъното на доброто здраве и дълголетие. Според докторите то имало благоприятно въздействие върху кръвообращението и предпазвало артериите от преждевременно втвърдяване.

— Нима? Като ги видиш следващия път им предай от мен, че са глупави магарета.

— Много добре, сър.

 

Ето как започна това гостуване у леля Агата, изпълнено с по-страховити преживявания от всеки друг път, като имате предвид, че съм изстрадал авторитет на тема неприятни сблъсъци с кръвната роднина. Не ми стигаше агонията от насилственото лишаване от животодаряващия коктейл преди вечеря, не ми стигаше болезненото преживяване всеки път, щом ми се допуши кротка цигара, да се просвам по лице на пода и да пуфкам нагоре в камината, не ми стигаше постоянно грозящата опасност да се сблъскам с леля Агата в коридора, ами на всичкото отгоре трябваше да другарувам любезно с Достопочтения^[12] Филмър, което упражняваше недопустимо и непривично насилие върху Устъровата природа.

Всеки ден играех голф с Достопочтения и успявах да се справя с напрежението само като захапвах до кръв Бъртрамовата устна и стисках здраво юмруци, та чак кокалчетата ми побеляваха. Достопочтеният придружаваше най-сакатата игра на голф, на която съм бивал свидетел, с разговори, от които единствено с мъжествено усилие на волята се въздържах да не повърна. Вече се самосъжалявах неудържимо, когато една вечер, както се преобличах апатично, с увиснала долна челюст, в официалното облекло, с което всеки уважаващ себе си и околните джентълмен се докарва за вечеря, в стаята ми нахълта младият Бинго и отклони мъката ми в друга насока.

Защото трябва ли да се притичаме на помощ на страдащо другарче, ние Устърови забравяме себе си. А че Бинго бе нагазил до колене в нещо лепкаво и смрадливо, си личеше още по вида му — вид на котка, халосана по главата с тухла, и очакваща в най-скоро време да понесе и по-страшни удари на съдбата.

— Бърти — простена Бинго, рухна върху леглото ми и се зае да разпръсква край себе си невъздържана скръб, — как е напоследък Джийвс с мозъчните изригвания?

— Според мен го дава със завидна сила. Как си със сивата материя, Джийвс? Струи ли обилно?

— Да, сър.

— Слава Богу — въздъхна облекчено Бинго. — Имам нужда от мъдър съвет. Ако здравомислещи люде не предприемат мерки в правилна насока, моето име ще въргаля в калта.

— Какво е станало, старче? — попитах разтревожено.

Бинго впи пръсти в покривката на леглото.

— Ще ти кажа какво е станало. Освен това ще ти разкрия причината за престоя си в това чумаво гнездо. Ще ти кажа защо се грижа за обучението на дете, което се нуждае не от старогръцки и латински, а от здравословно хлопване по темето с бейзболна тояга. Но аз бях принуден, Бърти, да дойда тук, защото обстоятелствата се оказаха по-силни от мен. В последния момент преди да отплава за Америка на Роузи й скимна, че ще е по-благоразумно аз да остана тук и да се грижа за нейния пекинез. И ми завеща двеста лири, с които да се оправям до завръщането й. Сумата, разпределена мъдро върху периода на нейното отсъствие, би била предостатъчна да поддържа псето и мен в скромно охолство. Но ти знаеш как стават тези работи, Бърти.

— Как?

— Ами промъква се някой подлец зад гърба ти, както блееш и нехаеш в родния си клуб, и ти подшушва, че еди кой си кон няма да спечели само ако заболее едновременно от лумбаго и шап непосредствено преди старта. Вярвай ми, че гледах на това капиталовложение като на крайно предпазливо и дори консервативно.

— Да не си заложил целия капитал на един-единствен кон! — ахнах аз.

Бинго се изсмя горчиво.

— Ти на това кон ли му викаш! Ако не се беше затичал леко на пряката отсечка, щеше да дочака края на следващото надбягване. Завърши последен, с което ме постави в крайно деликатно положение. Трябваше да изнамеря средства, с които да закърпя положението до завръщането на Роузи, без тя да заподозре какво е станало. Роузи е голяма сладурана, но ако ти беше женен, Бърти, щеше да знаеш, че и най-добрите съпруги вампирясват щом научат, че мъжете им са затрили заради някакъв си кон средствата за месец и половина домакински нужди. Нали така, Джийвс?

— Да, сър. Жените са много особени в това отношение.

— Трябваше светкавично да съобразя какво да предприема. От руините бях успял да отърва само колкото за приличен пансион на пекинеза. Така че го натирих за шест седмици в „Комфортните кучешки колиби“ в Кингзбридж и хукнах, сломен, да си търся препитание като частен учител. Падна ми се главорезът Томас. И ето ме тук.

Тъжно повествование, не ще и дума, но все пак колкото и да е страшно да общуваш ежедневно с леля Агата и младия Томас, Бинго се беше измъкнал кажи-речи благоуханен от помийната яма, в която сам се бе накиснал.

— От теб се иска само да изтраеш още няколко седмици и всичко ще е по ноти и масло… ако правилно се изразявам.

Бинго изблея песимистично.

— Няколко седмици! Дано имам късмета да издържа още два дни! Нали ти казах вече, че вярата на леля ти в мен като пазител на чумавия й син бе силно разклатена преди няколко дни, когато го спипаха с цигара в уста. Сега научих, че спипвачът бил не друг, а самият Филмър. А преди десет минути Томас ме осведоми, че е твърдо решен да си отмъсти по най-грозен начин, задето е бил наковладен на леля ти. Не знам какво възнамерява да прави, но направи ли го, аз неминуемо ще бъда уловен за ухото и изхвърлен навън. А до завръщането на Роузи остават цели три седмици!

Прозрях всичко.

— Джийвс! — Да, сър?

— Прозрях. А ти?

— Да, сър.

— Тогава се втурвай да помагаш.

— Боя се, сър…

Бинго изстена глухо.

— Само не ми казвай, Джийвс, че нищо не ти идва на акъла!

— Поне за момента, сър. Много съжалявам.

Приятелят ми изквича прегракнало като булдог, комуто са отнели любимия кокал.

— В такъв случай единственото, което ми остава, е да не изпускам пъпчивото изчадие от погледа си.

— Точно така — одобрих аз. — Нужна е непрестанна бдителност, нали, Джийвс?

— Да, сър.

— А междувременно, Джийвс — трогателно се замоли Бинго, — нали ще посветиш най-съществената част от времето си на моя неотложен проблем?

— Несъмнено, сър.

— Благодаря ти, Джийвс.

— Няма за какво, сър.

 

Едно мога да гарантирам за младия Бинго — когато трябва да действа, той върши това с енергия и решимост, на които мога само да завиждам. Нямаше миг през следващите два дни, в който братовчед ми Томас да може да въздъхне с облекчение и да каже: „Най-сетне сам!“ Но привечер на втория ден леля Агата обяви, че на другия ден чака гости за малък тенис турнир, и в сърцето ми се загнезди основателен страх.

Защото младият Бинго е от онези, които щом докопат ракета в ръка, изпадат в умопомрачение, ослепяват и оглушават за всичко извън радиуса на корта. Ако отидете при Бинго по средата на някой сет и го осведомите, че отзад в зеленчуковата градина гладни пантери разкъсват майка му, той ще ви погледне мътно и ще рече: „Ъ?“ Знаех много добре, че ще се сети за Томас и Достопочтения чак след като бъде изиграна последната топка, затова се обличах за вечеря с предчувствие за непредотвратимо бедствие.

— Джийвс, замислял ли си се над живота?

— Случвало ми се е, сър, когато разполагам със свободно време.

— Мрачна работа, какво ще кажеш?

— Мрачна ли, сър?

— Имам предвид разликата между това как изглеждат нещата и какви са всъщност.

— Панталоните трябва да се повдигнат с половин инч, сър. Леко затягане на тирантите ще допринесе за нужната промяна. Какво казахте, сър?

— Казах, че тук, в Улъм Чърси, на пръв поглед имаме типичната безгрижна компания, която се среща лете из провинциалните имения. Но под бляскавата повърхност, Джийвс, тлеят огнища на зло. Гледаш как Достопочтеният напъва сьомга с майонеза и се тъпче с агнешки котлети и ти се струва, че няма грижа и тревога на този свят. А всъщност в това време страховита участ му диша във врата и се промъква все по-плътно. Какви ще бъдат според теб конкретните стъпки, които ще предприеме братовчед ми Томас?

— По време не неофициалния разговор, който водих днес следобед с младия джентълмен, сър, той ме осведоми, че е в процес на четене на романтичния роман, озаглавен „Островът на съкровищата“, и е твърде впечатлен от нрава и постъпките на някой си капитан Флинт. Доколкото можах да разбера, той преценява в момента доколко е уместно да подражава в действията си на въпросния капитан.

— О Господи, Джийвс! В „Островът на съкровищата“ Флинт имаше навика да намушква всеки срещнат с кортика си! Дали според теб Томас няма да наръга господин Филмър?

— Не е изключено младият господин да не притежава кортик, сър. Вратовръзката, ако ми позволите да направя едно предложение, е редно да се дозатегне. Ефектът „пеперуда“ трябва да е безупречен. Ако ми позволите, сър…

— Какво значение имат в такъв момент вратовръзките, Джийвс! Не си ли даваш сметка, че на карта е поставено семейното щастие на господин Литъл?

— Няма момент, сър, в който вратовръзките да губят своето значение.

Виждах колко е засегнат, но не се опитах да лекувам раната му. Бях прекалено… как му се вика? Угнетен. И угрижен. Да, направо си бях угрижен.

 

На другия ден в два и половина на тенис корта започна турнирът. Беше задушен, жарък ден, бурята дебнеше зад ъгъла и аз усещах във въздуха непредотвратимото бедствие.

— Бинго — рекох малко преди да дадем своя принос към първия сет, — какво ли крои днес следобед младият Томас, щом като над него не бди авторитетно око?

— Ъ? — разсеяно откликна Бинго. Тенис изражението вече бе замътило очите му и те бяха като стъклени топчета. Той размаха ракетата и злостно изпръхтя.

— Никъде не го виждам — продължих.

— Какво никъде?

— Не го виждам.

— Кого?

— Братовчед ми Томас.

— За какво ти е?

Предадох се.

Единственият светъл лъч в мрака на започващия турнир беше фактът, че Достопочтеният се беше настанил уютно сред публиката, притиснат плътно от две жени със слънчобрани. Здравият разум ми подсказа, че дори Томас, затънал до шия в пороци и грях, не би извършил покушение срещу човек, заел такава стратегическа позиция. Въздъхнах с облекчение, отдадох се на играта и тъкмо се бях заел да показвам на местния свещеник къде зимуват раците, когато изтрещя гръмотевица и дъждът взе да се лее като невидял.

Всички се юрнахме към гостната за следобедния чай. И както се черпехме без задръжки, леля Агата вдигна внезапно очи от един сандвич и попита:

— Някой да е виждал господин Филмър?

Никога не съм подскачал по-високо от място. Покрай бързите ми сервиси, свистящи сладко над мрежата, и божия служител, неспособен да се справи с пасовете ми в центъра, аз бях живял известно време в друг свят и сега тупнах на земята, та чак се натъртих. Парчето кейк се изплъзна от немощните ми пръсти и бе изсмукано от прахосмукачката, за която леля Агата упорито твърди, че е кокер шпаньол и дори й е дала хубавото име Робърт. Отново ме погълна предчувствието за непредотвратимо бедствие.

Защото Достопочтеният съвсем не беше от онези, които лесно можеш да удържиш далеч от чая. Излочваше по няколко чаши, придружени с изобилие от препечени филии и кейк, така че до въпросния следобед той неизменно се класираше сред първите в надбягването за чай наш насъщний. Само тъмни вражески машинации бяха в състояние да опазят масата от неговото присъствие.

— Сигурно дъждът го е сварил някъде и той сега чака да се извали — предположи леля ми. — Бърти, иди го намери. Занеси му дъждобран.

— Веднага! — откликнах охотно, защото и без това единственото ми желание в момента бе да открия Достопочтения. Само се молех да не се натъкна на неговия труп.

Облякох дъждобран, метнах втори през ръка и вече препусках напред, когато в коридора се сблъсках с Джийвс.

— Джийвс! Дано не се е случило най-страшното. Господин Филмър изчезна.

— Да, сър.

— Ще пресея парка през гъсто сито, за да го намеря.

— Ще ви спася излишните главоболия, сър. Господин Филмър се намира на острова в средата на езерото.

— В този дъжд? Защо не се върне глупакът?

— Защото не разполага с лодка, сър.

— Тогава как се е озовал на острова?

— Стигнал е дотам с гребане, сър, но младият господин Томас го последвал с втора лодка, развързал неговата и я пуснал по течението. Осведоми ме за всичко това само преди минутка, сър. Оказва се, че капитан Флинт имал навика да зарязва хора на безлюдни острови и младият господин преценил, че ще постъпи най-благородно, ако последва примера му.

— Господи, Джийвс! Та Филмър трябва да е подгизнал!

— Да, сър. Младият господин със задоволство наблегна на този аспект от заточението му.

Времето плачеше за конкретни действия.

— Тръгвай с мен, Джийвс!

— Много добре, сър.

И ние хукнахме към навеса с лодките.

Съпругът на леля Агата — Спенсър Грегсън — беше натрупал неприлично голямо състояние от сделки със суматрийскй каучук, така че при избора си на провинциално имение леля ми разюздано бе ръсила златото му. Затова пред взора ми се стелеха неизбродни паркови площи, изпъстрени с ливади и вековни дървета, подслонили гургулици и друга перната твар, която целодневно си дереше гърлото. Имаше и градини с рози, конюшни, помощни и други постройки, та общо взето ефектът никак не беше за изхвърляне. Но основната благодат на имението бе неговото езеро.

Разположено на изток от къщата, зад розовата градина, то покриваше площ от няколко акра, а в средата му имаше истински остров. Насред острова пък имаше постройка, известна като „Октагона“, върху чийто покрив бе кацнал Достопочтеният Филмър. Той плюеше струи вода и се изживяваше като обществен шадраван.

Докато наближавахме с енергично гребане, до слуха ни достигнаха писъци, които постепенно набираха сила. Не след дълго успях да го различа горе във висините. Помислих си, че дори един министър би трябвало да има достатъчно мозък между ушите и да се подслони под някое клонесто дърво, вместо да клечи на покрива в този порой.

— Още малко вдясно, Джийвс.

— Да, сър.

Приземих ловко лодката, ако това е правилният термин.

— Чакай ме тук, Джийвс.

— Много добре, сър. Главният градинар спомена днес, че неотдавна един от лебедите е свил гнездо на острова.

— Едва ли си подбрал най-подходящия момент за природонаучни клюки, Джийвс — строго го смъмрих аз, защото дъждът се усилваше, ако това изобщо бе възможно, и Устъровите крачоли бяха подгизнали до коленете. А той намерил кога да ме включва в кръжока си по естествена история!

— Извинете, сър.

Запроправях си път през храсталака и нагазих в кал до ушите. Ала дори това не ме спря и не след дълго се озовах на полянката пред „Октагона“.

Той бил издигнат някъде в средата на миналия век с цел да се предостави възможност на дядото на бившия собственик безнаказано и необезпокояван да се упражнява на своята цигулка. Не бих се учудил, ако стените на „Октагона“ още пазят изтерзаните спомени за струнните безчинства, на които са били подложени. Но те сто на сто бледнееха със сегашното звуково оформление на околната среда. Достопочтеният, явно неподозиращ, че спасителният отряд вече е тук, се дереше неистово с недвусмисленото намерение да бъде чут отвъд водната шир. И трябва честно да призная, че опитът му вероятно щеше да се увенчае с успех. Притежаваше мощен креслив тенор и от тиролските му трели ми настръхнаха тирантите.

Реших преди да е скъсал някоя гласна струна, да му поднеса щастливата вест, че помощта е вече тук.

— Ей! — провикнах се аз, издебвайки една от редките паузи. Главата му щръкна от ръба на покрива.

— Ей! — изрева и той и взе да се кокори във всички посоки освен, разбира се, в правилната.

— Ей!

— Ей!

— Ей!

— Ей!

— Ей!

— О!

Най-сетне ме беше забелязал.

— Добър ден — рекох аз.

Разговорът ни до този момент трудно би минал за интелектуален, но сигурно щяхме да повдигнем културното му равнище и умната реплика вече пареше на устните ми, когато дочух съскане на спукана гума. Миг по-късно от храста до левия ми лакът се изстреля нещо тъй грамадно, бяло и енергично, че аз изпреварих самия себе си и, преди да си изясня какво става, вече се катерех нагоре по стената на „Октагона“. Нещо щракна и изрони мазилката на милиметър от десния ми глезен, та всичките ми колебания относно благоразумието на алпинисткото ми начинание се изпариха яко дим. Модел за подражание ми беше храбрият новозеландец Едмънд Пърсивал Хилъри^[13].

— Внимавайте! — кресна Достопочтеният.

Внимавах и още как.

Строителите на „Октагона“ несъмнено го бяха предвидили за подобна евентуалност. Стените бяха нащърбени на равни разстояния от улеи, твърде удобни за стъпване и захващане. Не след дълго вече правех компания на Достопочтения и се взирах надолу към най-едрия и раздразнителен лебед, когото някога съм познавал. Беше се инсталирал точно под нас, точеше шия като градински маркуч и направо си просеше парчето тухла, случайно попаднало в ръката ми. Прицелих се ловко и го улучих за голямо мое удовлетворение.

Достопочтеният обаче не остана доволен.

— Не го дразнете! — изсъска той не по-зле от лебеда.

— А той защо ме дразни?

Птицата разгъна още два метра врат и много сполучливо изимитира пара, изпусната от спукана тръба. Дъждът продължаваше да се лее с необуздана мощ и аз горчиво съжалих, че възбудата — неизменна придружителка на неотложната нужда да се изкачи стръмна стена за нула време, бе станала причина да захвърля втория дъждобран. За миг се поколебах дали да не му предложа моя, но благоразумието надделя.

— Значи за малко да ви докопа? — попитах аз.

— И още как! — отвърна той и погледна надолу с подчертано отвращение. — Само че аз като подскочих! — додаде с нескрита гордост.

Шишкавият министър създаваше впечатлението, че са го изсипвали в дрехите, без някой да се сети да каже „Стоп!“. Така че гледката, която нарисува услужливото ми въображение, бе крайно приятна за окото.

— Не виждам повод за радост — рече той и прехвърли изпълнения си с погнуса поглед от пернатото към мен.

— Извинете.

— Можех сериозно да пострадам.

— Искате ли да го замеря с още една тухла?

— И дума да не става! Това само ще го озлоби.

— А защо трябва да щадя неговите чувства? Не виждам той да показва някаква загриженост за нашите.

Достопочтеният обаче беше отклонил посоката на разсъжденията си.

— Не мога да си обясня как се е развързала лодката, след като така здраво я закрепих за дънера на една върба.

— Крайно необяснимо.

— Започвам да подозирам, че тя нарочно е била отвързана от някой пакостник.

— А! О! Не! Как така! Изключено! Няма начин! Нали щяхте да го видите.

— Не, господин Устър. Храстите предоставят великолепна закрила от погледа. Нещо повече, омаян от необичайно жежкия ден, аз си подремнах веднага щом слязох на острова.

Това не беше желаната от мен насока за разсъжденията му, затова побързах да сменя темата.

— Какъв дъжд, а?

— Трудно бих пропуснал да го забележа — изскрибуца той със сух, неприятен глас. — Но ви благодаря, че привлякохте вниманието ми към мокротата на моето положение.

Светски разговор за времето, този неизменен спътник на английския салонен джентълмен, явно нямаше да се получи. Опитах „Животът на птиците в английските графства“.

— Забелязали ли сте, че веждите на лебедите са сключени?

— Разполагах с предостатъчно време и възможност за забележа всичко, което си заслужава да бъде забелязано в един лебед.

— Придава им сприхав вид. Странна работа — продължих аз, вече загрял на тази природолюбителска тема, — колко зле се отразява семейният живот на нрава на средностатистическия лебед.

— Бих предпочел разговорът да се отдалечи от лебедовата тема.

— Не, това е крайно любопитно. Сигурно при нормални обстоятелства нашият приятел е същински слънчев лъч — да му се ненарадваш. А сега, само защото на по-добрата му половинка й е скимнало да мъти по никое време…

Млъкнах. Думата „мъти“ ме подсети. Може да не ми повярвате, но до този момент покрай неотдавнашните вълнения и преживелици съвършено бях забравил, че докато ние киснем като мръсно пране на покрива, нейде долу един несъразмерно голям ум, само ако бъде известен за неотложната спешност на случая, вероятно тутакси ще измъти пет-шест гениални изхода от положението.

— Джийвс! — ревнах аз.

— Да, сър? — долетя от големите открити простори изпълнен с уважение глас.

— Моят прислужник — обясних на Достопочтения. — Много е мъдър и находчив. Ей-сегичка ще ни измъкне оттук. Джийвс!

— Да, сър?

— Седнал съм на покрива.

— Много добре, сър.

— Никак даже не е добре. Ела и ни помогни. Ние с господин Филмър сме загазили, Джийвс.

— Много добре, сър.

— Стига с това „много добре“! Нищо подобно, ако искаш да знаеш! Тук гъмжи от кръвожадни лебеди.

— Незабавно ще се погрижа за всичко, сър.

Изпълнен с доволство, аз се обърнах към Достопочтения и дори го потупах покровителствено по рамото. Не биваше. Все едно, че шляпнах мокър сюнгер.

— Всичко е наред — осведомих го аз. — Джийвс пристига.

— Че какво може да направи?

Аз сбърчих лице. Тонът му беше сприхав и това не ми допадна.

— Ще разберем — поясних кротко и назидателно — след като го видим в действие. Може да предприеме едни мерки, а може да предпочете други. На едно нещо обаче може да се разчита безусловно — Джийвс ще ни набави ключа към свободата. Ето, вижте го как се промъква през гъсталака, с грейнало от ум лице. Храни се предимно с риба — завърших аз, наведох се и се взрях в бездната.

— Внимателно с лебеда, Джийвс.

— Наблюдавам неотлъчно птицата, сър.

А птицата, която беше размотала още няколко метра шия с цел да ни докопа горе на покрива, сега рязко се извъртя. Явно гласът, прозвучал изотзаде й, силно я бе впечатлил. След като метна към Джийвс зорък, изучаващ поглед, тя си пое въздух за съскащи нужди, подскочи на място и се юрна напред.

Можех да предупредя нещастния лебед, че напъните му са обречени на провал. Като лебед нищо чудно да е бил виден представител на тяхната интелигенция, но битката е предварително загубена, когато се противопоставят чии да е умствени способности на Джийвс. По-добре да не си беше губил времето, ами направо да се беше прибрал у дома при семейството си.

Тъй като всеки млад мъж, правещ първи стъпки в попрището на живота, трябва да умее да се справя с разлютен лебед, сега ще ви обясня накратко как се процедира. Като начало, значи, прибирате пътем дъждобрана, който някой е изтървал в паническото си бягство. После преценявате много точно разстоянието и мятате дрехата върху главата на птицата. Грабвате куката за отблъскване на лодки, която предвидливо сте взели със себе си, подпъхвате я под лебеда, закачате провесения дъждобран и ловко запокитвате пернатия в близкия храсталак. Докато той прави опити да проумее какво му се е случило, вие хуквате обратно към лодката, без да забравите да подберете със себе си всеки приятел, случайно озовал се върху някой съседен покрив. Поне това бе методът, използван от Джийвс, и аз изобщо не виждам как би могъл да се усъвършенства.

Достопочтеният разви скорост, достойна за възхита, така че тримата се озовахме в лодката за по-малко от нула време.

— Проявихте похвална съобразителност — рече той на Джийвс, докато се отблъсквахме от брега.

— Старая се, сър.

С това Достопочтеният явно изчерпа разговора си за известно време. Само се сгуши в ъгъла и се размисли над нещо и то много съсредоточено. Не обърна внимание дори когато плеснах, без да искам, с греблото и го облях целия. Не че беше сух.

Вече слизахме на брега, когато най-сетне живна.

— Господин Устър!

— О? А?

— Размислих над проблема, който споделих с вас преди известно време… проблема за начина, по който се е развързала лодката ми.

Това никак не ми допадна.

— Неразрешим проблем — побързах да го уверя. — По-добре не си трошете повече главата. Ще си остане една от неразгаданите тайни на живота.

— Напротив, стигнах до един извод, който ни дава изчерпателен отговор. Убеден съм, че лодката ми е била пусната на свобода от малкия Томас, сина на нашата домакиня.

— О! Таквоз… Не! Защо?

— Защото ми има зъб. Пък и подобно нещо може да хрумне единствено на малко момче или слабоумен идиот.

И се запъти към къщата, а аз, облещен от ужас, обърнах взор към Джийвс.

— Чу ли го, Джийвс?

— Да, сър.

— Какво ще правим?

— Може би господин Филмър ще размисли и ще реши, че подозренията му са неоснователни.

— Да, ама те са основателни.

— Така е, сър.

— Пак питам — какво ще правим?

— Не мога да кажа, сър.

Потътрих се, сломен, към къщата да докладвам на леля, че Достопочтеният е бил спасен, след което се качих горе да взема една гореща вана. Докато се наслаждавах на благодатната топлина, на вратата се почука.

Беше Първис, икономът на леля Агата.

— Госпожа Грегсън пожела да ви известя, сър, че би искала да ви види веднага щом привършите с банята си.

— Че нали вече ме видя.

— Доколкото разбрах, сър, тя желае отново да ви види.

— Добре, дадено.

Поизлежавах се още пет минути в топлата сапунена вода, след което изсуших телосложението и се прибрах в стаята, където Джийвс подреждаше бельото ми.

— А, Джийвс — рекох. — Тъкмо се сетих. Не е ли редно някой да даде на господин Филмър малко хинин. Трябва да проявяваме милосърдие към ближния дори когато той е министър от сегашното правителство.

— Вече сторих това, сър.

— Браво. Няма да ми е приятно, ако вземе да подсмърча на масата. — Нахлузих единия чорап. — Джийвс — продължих, — предполагам знаеш, че трябва много скорострелно да обмислим положението. Нали си даваш сметка за картинката? Господин Филмър подозира младия Томас, че е извършил тъкмо онова, което диването е извършило, и ако повдигне обвинението, леля Агата ще изрита господин Литъл, след което госпожа Литъл ще научи за магариите на господин Литъл и в резултат какво ще се получи, Джийвс? Сега ще ти кажа. Госпожа Литъл ще сподели с господин Литъл някои свои възгледи по негов адрес, които аз, като ерген, смятам, че никой женен мъж не бива да чува за себе си в течение на целия семеен живот. В този живот, Джийвс, цари едно правило, което нивга не бива да бъде потъпквано — а именно поддържане на взаимноприемливо равновесие. А жените, Джийвс, са склонни да повдигат един и същ въпрос в течение на дългите съвместни години. Те не са от хората, които махват с ръка и забравят.

— Много сте прав, сър.

— Тогава какво?

— Вече съм се погрижил за проблема, сър.

— Така ли?

— Да, сър. Най-удачното решение ме озари веднага след като се разделихме с вас. То почиваше на една реплика на господин Филмър за слабоумния идиот, която ме наведе на мисълта как може да се излезе от така създалото се положение.

— Джийвс, ти си същинско чудо!

— Много ви благодаря, сър.

— И какво е това решение?

— Прецених за целесъобразно да отида при господин Филмър и да го уведомя, че вие сте този, който е отвързал лодката му.

Джийвс изчезна от полезрението ми, защото пред очите, не без основание, ми причерня. Впих пръсти в първата опора, която ми попадна, а именно втория чорап.

— К-к-к-какво?!?!

— Отначало господин Филмър изпитваше вътрешна съпротива и отказваше да приеме думите ми за достоверни. Но аз му изтъкнах факта, че вие със сигурност сте бил осведомен за местонахождението му на острова. Той бе принуден да се съгласи с мен, че този факт сам по себе си е твърде показателен. По-нататък изтъкнах, сър, че вие сте вятърничав млад джентълмен, комуто с лекота би хрумнала подобна дебелашка шега. Оставих го твърдо убеден във вашата вина и по този начин отпадна опасността деянието да бъде приписано на младия господин Томас.

Аз не можех да откъсна поглед от този подлец — бях като омагьосан.

— Значи според теб това е — цитирам думите ти — „най-удачното решение“?

— Да, сър. По този начин господин Литъл ще запази поста, който заема.

— А за мен не помисли ли?

— Вие също извличате недвусмислена изгода, сър.

— Нима? Колко се радвам! Ето — въздъхвам с облекчение!

— Да, сър. Успях да установя, че причината, поради която госпожа Грегсън ви е поканила да й гостувате, е да ви представи на господин Филмър с оглед той да ви назначи за свой личен секретар.

— Какво!

— Да, сър. Икономът Първис случайно дочул репликите, които госпожа Грегсън и господин Филмър си разменили на тази тема.

— Секретар на това надуто прасе! Джийвс, щях без време да си Отида от този свят само като го слушам! Смърт от досада!

— Така е, сър. Допуснах, че постът никак не би ви допаднал. Господин Филмър едва ли е най-подходящия събеседник за вас. И все пак, ако госпожа Грегсън ви беше уредила назначението, вие бихте се затруднили в избора на начин, по който да го отклоните.

— И още как!

— Да, сър.

— Ама чакай, Джийвс, нещо ми се губи. Какво ще правя сега?

— Моля, сър?

— Леля Агата изпрати Първис преди малко да ми предаде, че желае да ме види. Вероятно в този момент е извадила точилото и остри секирата.

— Най-благоразумно би било да не се срещате с нея, сър.

— Но как да избегна тази среща?

— Точно встрани от прозореца ви, сър, минава една хубава яка водосточна тръба. А аз само след двайсет минути мога да докарам колата пред главната порта на парка.

Изгледах го с благоговение.

— Джийвс, ти винаги си прав. Дали не би могъл да сведеш интервала до пет минути?

— Да кажем десет, сър.

— Значи десет. Давай одежди, подходящи за дълъг път, и остави другото на мен. Къде е тази водосточна тръба, за която така ласкаво се изказа?

Джийвс и песента на песните

Беше утрото на прекрасен горещ летен ден и придържайки се неотклонно към навиците си, аз пеех във ваната „Слънчево момче“. В този миг на вратата се почука и гласът на Джийвс проникна пред дървенията:

— Моля да ме извините, сър.

Тъкмо бях стигнал онова място за самотните ангели, където човек трябва да изстиска от себе си и последната капка съсредоточие, за да доведе вокалното си усилие до зрелищен завършек, но нямаше как.

— Да, Джийвс? Казвай.

— Господин Глосъп, сър.

— Какво господин Глосъп?

— Той е в гостната, сър.

— Тъпи Глосъп?

— Да, сър.

— В гостната?

— Да, сър.

— Хм!

— Моля, сър?

— Казах „хм“.

И имах всички основания да хмъкам. Бях направо поразен от новината, че Тъпи ми е дошъл на гости в един час, когато би трябвало да знае, че ще съм в банята и следователно в стратегически изгодната позиция да го замерям с мокри гъби.

Затова изскочих бързо, омотах се в хавлии и побързах към стаята. Младият Тъпи стоеше пред пианото и свиреше с един пръст „Слънчево момче“.

— Здрасти — рекох не без високомерие.

— А, Бърти, здравей. Дойдох при теб по много важна работа.

Стори ми се не на себе си. Смутен и притеснен. От пианото се премести към полицата над камината, откъдето взе една ваза и я строши с много задръстен вид.

— Работата е там, Бърти, че аз се сгодих.

— Сгодил си се?

— Да, сгодих се — потвърди Тъпи и свенливо изтърва една рамкирана фотография. — Така да се каже.

— Как така „така да се каже“?

— Ами така. Ще видиш, Бърти, тя много ще ти хареса. Казва се Кора Белинджър. Изучава оперно изкуство. Има страхотен глас. Освен това черни искрящи очи и голяма Душа.

— А какво имаше предвид с онова „така да се каже“?

— Ами, работата е там, че преди да поръчаме поканите за сватбата, тя иска да си изясним някои неща. Нали разбираш, понеже има голяма Душа, тя гледа много сериозно на живота и ако има нещо, което категорично да не одобрява, това са… разните там шегички. Нали разбираш… от по-дебелашко естество. Каза, че ако само дочуе, че съм погаждал на някого номера, повече няма да ми проговори. А за жалост до нея е достигнал слухът за онази наша дребна историйка в „Търтеите“… Ти сигурно вече и не помниш за какво става дума. Нали, Бърти?

— Помня.

— Не, не че не помниш, ами таквоз… сигурно едва ли някой се смее повече от теб, като се сети… Искам от теб, старче, в най-скоро време да поговориш с Кора и да отречеш категорично цялата история. Моето щастие, Бърти, е в твои ръце.

Е, щом така се поставя въпросът, какво мога да направя? Ние Устърови имаме своя морален кодекс и неотлъчно го следваме.

— Добре де, добре — рекох, но не бях възхитен.

— Ти си прекрасен приятел!

— Кога ще я видя тази нещастница?

— Не я наричай „нещастница“, Бърти, приятелю. Всичко съм предвидил. Още днес ще я доведа тук на обяд.

— Какво!

— В един и половина. Благодаря ти. Браво. Чудесно. Знаех си, че мога да разчитам на теб.

И той се изпари яко дим, а аз се обърнах към Джийвс, доплавал със закуската ми.

— Днес обядът ще е за трима, Джийвс.

— Много добре, сър.

— Знаеш ли, Джийвс, тя стана една… Помниш ли какъв номер ми погоди господин Глосъп в „Търтеите“?

— Да, сър.

— Месеци наред животът ми се крепеше от една-едничка мечта — да му го върна тъпкано. А сега не само че няма да го размажа в прахта, ами ще тъпча него и годеницата му с калорична храна и изобщо ще се притичвам на помощ като щатен ангел-хранител.

— Такъв е животът, сър.

— Прав си, Джийвс. Какво ми носиш?

— Пушена херинга, сър.

— Нищо чудно — продължих аз, защото бях настроен философски — и херингите да си имат своите неприятности.

— Не е изключено, сър.

— Едва ли им е приятно да им духат пушек в очите.

— Да, сър.

— Живот, живот…

 

Не мога да кажа, че споделих възхитата на младия Тъпи от оперната певица Белинджър. Доставена на главния ми вход в един и двайсет и пет, тя се оказа борец полутежка категория на трийсетина лазарника, с очи на роден пълководец и квадратно чене, от което аз лично бих се държал на безопасно разстояние. Нещо като Клеопатра, прекалила с въглехидратите. Забелязал съм, че на жените, свързани по някакъв начин с операта, килограмите са им винаги в повечко.

Тъпи обаче я гледаше с очи, от които течаха лиги. Цялото му поведение преди и по време на обяда беше на човек, който се старае да бъде достоен за една велика Душа. Когато Джийвс му предложи коктейл, той направо отскочи като от отровна змия. Стана ми страшно при мисълта какви поражения нанася любовта върху човешката природа. От тази гледка направо ми се отяде.

В два и половина кандидат-певицата отпраши на урок по пеене, а Тъпи я изпроводи в тръс до вратата, дишащ тежко и изплезил език. Изобщо се чудеше как да се изложи. Върна се и впи в мен идиотския си оцъклен поглед.

— Е, Бърти?

— Какво „е“?

— Ами таквоз… нали е?

— А, да, то се знае — съгласих се аз, колкото да направя вятър на нещастника.

— Какви очи, а?

— Ъхъ.

— Каква фигура!

— Фигура и половина.

— Какъв глас!

Тук вече можах да се възторгна почти искрено. По молба на Тъпи въпросната Кора Белинджър ни изпълни няколко романса, преди да се нахвърли върху менюто, и никой не би могъл да отрече мощта на гласните й струни. От тавана още се сипеше мазилка.

— Страхотен — съгласих се с готовност.

Тъпи въздъхна, наля си обилна доза уиски и я изсипа в гърлото си.

— А! — рече. — Щях да припадна от жажда.

— Ами защо не пи по време на обяда?

— Защото, макар и да установих, че Кора не възразява срещу умереното поглъщане на алкохолни стимуланти, аз реших да се въздържам изцяло в нейно присъствие, за да засиля положителното си въздействие. По този начин ще разбере, че не съм лекомислен пройдоха. В момента балансът на отношението й към мен е твърде деликатен и трябва да си отварям очите на четири.

— Все пак умът ми не го побира как ще успееш да я убедиш, че си горд притежател на сериозен, задълбочен ум.

— Имам си моите начини.

— Ловя се на бас, че за нищо не стават.

— А, така ли? Нека ти кажа, момчето ми, че държа положението в ръце не по-зле от Наполеон. Помниш ли Бифи Бингам? Следвахме заедно в Оксфорд.

— Онзи ден го видях. Сега е свещеник.

— Да. В Ийст Енд^[14]. Ръководи младежки клуб, в който членуват предимно местни главорези. Знаеш какво представляват тези клубове — пият какао с мляко и играят табла в читалнята. Та аз му помагам. От няколко седмици не съм се откъсвал от дъската за табла. Всяка вечер, всяка божа вечер хвърлям зарове като изтърван. Кора е страшно доволна. Измолих от нея обещание да пее във вторник на забавата, която Бифи е организирал.

— Ами!

— Да пукна, ако не е вярно! А сега обърни внимание на дяволската ми изобретателност, Бърти. Аз също ще пея!

— Защо си решил, че това ще те представи в благоприятна светлина?

— Защото начинът, по който ще интерпретирам песента, ще я убеди веднъж завинаги, че в природата ми има залежи от ценни изкопаеми и неизследвани дълбини, за чието съществуване тя дори не подозира. Когато види как онази груба нешлифована публика бърше сълзи от гуреливите си очи, тя неминуемо ще хлъцне и ще си рече: „Бре! Този Глосъп май наистина има Душа!“ Защото песента, която ще изпълня, няма да е обичайното комично куплетче, Бърти, тъй като евтината клоунада вече ми е чужда. В тази песен се пее за самотни ангели и…

Аз нададох остър писък.

— Да нямаш намерение да пееш „Слънчево момче“!

— И още как.

Бях разтърсен. Какво ти разтърсен — направо потресен. Защото имам непоклатимо мнение за „Слънчево момче“. На това музикално произведение могат да посегнат само малобройни избраници в самотата на сутрешната баня. Направо ми се догади при мисълта, че с нея ще се гаври пред очите на всички, и то в работническия квартал на Лондон, човек, който можа да се отнесе към един приятел така, както Тъпи се отнесе към мен онази нощ в „Търтеите“. Да, догади ми се и дори ми призля.

Не разполагах обаче с време да облека чувствата си в словесна форма, защото в този миг се появи Джийвс.

— Госпожа Травърс се обади току-що по телефона, сър. Пожела да ви предам, че ще дойде да ви посети.

— Разбрано, Джийвс. А сега чуй какво ще ти кажа, Тъпи…

Млъкнах. От събеседника ми нямаше и следа.

— Какво направи с него, Джийвс?

— Господин Глосъп току-що си тръгна, сър.

— Тръгна ли си? Как така си тръгна? Ей-сега седеше тук…

— Това, което чухте, сър, беше затварянето на входната врата.

— Но на какво дължа тази скоропостижност?

— По всяка вероятност господин Глосъп не желае да се срещне с госпожа Травърс, сър.

— Че защо?

— Не бих могъл да ви осведомя, сър. Но при споменаването на името на госпожа Травърс той подскочи на завидна височина.

— Странно, Джийвс.

— Да, сър.

Прехвърлих разговора към тема, която занимаваше съзнанието ми по-настойчиво от циркаджийските номера на Тъпи.

— Джийвс, господин Глосъп възнамерява да изпее „Слънчево момче“ на една забава в Ийст Енд идния вторник.

— Нима, сър?

— Пред публика, състояща се предимно от хамали и докери и изпъстрена тук-там с по някой дребен уличен търговец и несполучил в кариерата боксьор средна категория.

— Нима, сър?

— Напомни ми да отида да го слушам. Той несъмнено ще бъде освиркан и замерян с развалени яйца. Държа да присъствам на падението му.

— Много добре, сър.

— Ще посрещна госпожа Травърс в гостната.

 

Онези, които познават Бъртрам Устър, са в течение на злочестото обстоятелство, че житейският му път е осеян и дори бих казал възпрепятстван от една дузина лели. В цялата тази отвратия обаче се наблюдава едно радващо душата слънчево изключение, а именно леля ми Далия, омъжила се за стария Том Травърс в годината, когато Блуботъл спечели надбягванията в Кеймбриджшир. Всяка среща с нея ми плакне душата, затова твърдя, че я приех крайно радушно, когато тя нахълта в гостната ми към пет и половина.

Видът й бе разстроен и тя пристъпи към дневния ред, без много да се мае. Леля Далия е едър, жизнен и як екземпляр, който много си пада по лова и има оглушителния навик да разговаря с хората, сякаш е зърнала лисица или друга своя жертва на отсрещния хълм.

— Бърти! — кресна тя както си знае с гласа, с който е свикнала да вдъхва кураж на глутници хрътки. — Трябва да ми помогнеш.

— Дадено, лельо Далия — откликнах с готовност. — Трябва да призная, че едва ли ще се намери друга моя роднина, на която да се притека на помощ с по-подчертана охота и на която…

— Я си затваряй устата — прекъсна ме тя. — Нали го знаеш онзи твой приятел — младия Глосъп?

— Как да не го знам! Преди малко обядвахме тук заедно.

— Така ли! Как не си се сетил да му сипеш отрова в супата!

— Първо не сме яли супа, и второ, понеже го нарече мой приятел, държа да отбележа, че терминологията ти рязко се разминава с фактологията. Преди време, след като бяхме вечеряли мирно и обилно в „Търтеите“…

Тук леля Далия отново ме прекъсна, за да ме увери, че историята на моя живот можела да почака. Вече забелязвах и с невъоръжено око, че не е в обичайното си слънчево разположение на духа, затова скътах надълбоко личните неволи и я попитах каква оса я е ужилила.

— Ами осата е онзи върколак Глосъп.

— Какво е сторил?

— Разби сърцето на Анджела. (Анджела е дъщеря на леля Далия. Моя братовчедка. Свестен екземпляр.)

— Разби сърцето на Анджела?

— Разби… сърцето… на… АНДЖЕЛА!

— Значи разби сърцето на Анджела?

— Ако обичаш да прекратиш веднага водевилния диалог!

— И как го разби?

— Посредством подчертаното си пренебрежение и равнодушие. Посредством подлото си, низко двуличие!

— Двуличие е най-точната дума, лельо Далия, когато описваме младия Тъпи Глосъп. Това е думата, която естествено се оформя в съзнанието. Нека ти разправя как постъпи той с мен една вечер в „Търтеите“. Тъкмо се бяхме навечеряли обилно…

— От началото на сезона^[15] допреди три седмици той не оставяше Анджела на мира и я следваше навсякъде по петите. Поведение, което по мое време би могло да се определи като ухажване…

— Или задиряне?

— Или задиряне, както предпочиташ.

— Както ти предпочиташ, лельо Далия.

— Така или иначе, той бе такова неизменно присъствие в къщата, че семейният ни призрак се почувства засегнат и се оттегли в мазето. Нагъваше ни храната, танцуваше с нея по цели нощи и всичко както му е редът, докато горкото дете, което междувременно си изгуби ума по него, реши, че е само въпрос на време той да издигне предложението цял живот да лочат от една копаня. И изведнъж изчезна, изтърва я като нагорещена тухла и както дочух, ходел с изплезен език подир някакво момиче, с което се запознал на една забава в Челси^[16]… как й беше името?

— Кора Белинджър.

— Ти пък откъде знаеш?

— Тя обядва днес у нас.

— Той я доведе тук?

— Да.

— Как изглежда?

— Строена е от същия архитект, който е издигнал катедралата „Свети Петър“. Без да се щади материалът.

— А той имаше ли вид на…

— Не можеше да откъсне очи от шасито й.

— Съвременният младеж е с вродено малоумие и има нужда от гледачка, която да го води за ръка, и як телохранител, който да го рита на равни интервали в задника!

Опитах се да й разясня, че всяко зло неизменно е за добро.

— Ако питаш мен, лельо Далия, Анджела е извадила голям късмет. Този Глосъп е подла твар. Цял Лондон е проплакал от него. Откога се опитвам да споделя с теб какво преживях по негова вина една вечер в „Търтеите“. След като ме настрои състезателно с една бутилка от най-доброто френско вино, той ми предложи бас, че няма да мога да мина на ръце над басейна, държейки се за халките и въжетата. Тъй като съм в течение на способностите си и знам, че съм в състояние да го направя и с една завързана ръка, аз приех баса, но, едва преполовил разстоянието, установих, че Тъпи е преметнал последната халка през страничния парапет, та ми се наложи да цопна в дълбините и да доплувам до брега както бях издокаран в най-официалния си костюм.

— Не може да бъде!

— Може. Оттогава минаха месеци, а аз още се съм изсъхнал. Нима желаеш дъщеря ти да се омъжи за човек, способен на подобно деяние?

— Напротив, ти възстанови вярата ми в това магаре. Сега разбирам, че въпреки всичко в него се крие рационално зърно. Бърти, искам да сложиш край на историята с Белинджър.

— Как?

— Хич не ме интересува. Както ти прецениш за добре.

— Но какво мога аз да направя?

— Как какво? Ти чуваш ли се? Ще изложиш фактите пред Джийвс и той ще намери изход. Какви необятни способности има този човек! Разправи му всичко и нека големият му ум се заеме със задачата.

— Може и да има нещо в думите ти, лельо Далия — казах замислено.

— Разбира се, че има. Тази дреболия е нищо за големия Джийвс. Възлагай му поръчението, а аз ще намина утре да чуя резултата.

И с тези думи тя напусна терена, а аз звъннах на Джийвс да яви при младия господар.

— Джийвс, чу ли всичко?

— Да, сър.

— Така си и знаех. С този глас леля Далия озвучава цялата къща. Ако един ден остане без поминък, ще си изкарва насъщния като призовава добитъка през гори и поля да се завръща у дома.

— Не съм се замислял над този аспект, но по всяка вероятност имате право, сър.

— Е, какво ще правим? Трябва да й се притечем на помощ.

— Да, сър.

— Много обичам леля Далия и Анджела. С други думи си падам и по двете, ако правилно си ме разбрал. И макар че направо не проумявам какво толкова намира тази заблудена овца в младия Тъпи, ти, Джийвс, си призован да напрегнеш сивото вещество, докато потече през ушите ти.

— Много добре, сър.

 

Леля Далия нахълта, както беше обещала, на другия ден и първата й работа бе да звънне на Джийвс. Още с появата му стана ясно, че е по-мозъчен от всякога — интелектът просто струеше от него. Тутакси разбрах, че машината е задвижена.

— Говори, Джийвс.

— Много добре, сър.

— Размисли ли?

— Да, сър.

— С какъв успех?

— Начертал съм план, сър, който би могъл да доведе до задоволителен резултат.

— Давай — намеси се леля Далия.

— В дела от подобно естество, госпожо, най-същественото е преди да се пристъпи към действие да се изучи психологията на индивида.

— Има предвид психологията — обясних аз. — А какво разбираш под психология, Джийвс?

— Природните наклонности и предразположения на участниците в мероприятието, сър.

— Искаш да кажеш това, което представляват?

— Точно така, сър.

— Като сте насаме така ли ти говори, Бърти? — поинтересува се леля Далия.

— Да, ама аз съм свикнал. Продължавай, Джийвс.

— Ако позволите, сър, най-силната черта, която ми направи впечатление у госпожица Белинджър, бе нейната нетолерантност и бих казал нетърпимост към околните. Бих могъл да си представя как госпожицата ръкопляска на нечий успех, но не и как съчувства и утешава някой провалил се в начинанията си. Може би ще си спомните, сър, какво отношение зае тя към опита на господин Глосъп да запали цигарата й с автоматичната си запалка? Стори ми се, че забелязах у нея известна нетърпеливост, когато въпросният опит не произведе очаквания пламък.

— Прав си, Джийвс. Само дето не го перна през ухото.

— Точно така, сър.

— Я чакайте. Искам да си изясня всичко — намеси се леля Далия със замътен поглед. — Искаш да кажеш, че ако продължи достатъчно дълго да й пали цигарата, на нея ще й писне и тя ще му посочи изхода? Това ли е замисълът?

— Споменах въпросния епизод, госпожо, единствено като показателен за нетърпеливата й донякъде неспособна на съчувствие натура на госпожица Белинджър.

— Че е неспособна да изпита жал, това и аз го потвърждавам — вметнах аз. — Тази Белинджър е коравосърдечен звяр. Виж очите й. Ами брадичката? Няма две мнения по въпроса.

— Прав сте, сър. Затова смятам, че ако госпожица Белинджър стане свидетел на публична изява на господин Глосъп, в която той ще се прояви в неблагоприятна светлина, тя ще спре да изпитва към него топли чувства. В случай например, че той не сполучи да задоволи слушателите си във вторник с вокалното си изпълнение…

Прозрях.

— Господи, Джийвс! Искаш да кажеш, че ако го освиркат, цялата работа с годежа ще се провали?

— Бих останал крайно изненадан, ако това не се случи, сър.

Но аз поклатих глава.

— Тези работи не се оставят в ръцете на случайността, Джийвс. Младият Тъпи, изпълняващ „Слънчево момче“, е най-вероятният кандидат за освиркване, но все пак съгласи се, че не можем да се осланяме на голия късмет.

— Не е необходимо да се осланяме единствено на късмета, сър. Моето предложение е следното: да се явите при своя приятел преподобния Бингам и да предложите услугите си на изпълнител в предстоящото празненство. Би могло да се уреди така, че вашето изпълнение да предхожда непосредствено това на господин Глосъп. Предполагам, сър, че ако господин Глосъп изпее „Слънчево момче“ веднага след като и вие на свой ред сте изпълнили „Слънчево момче“, то публиката ще реагира по задоволителен за целта ни начин. Когато господин Глосъп отвори уста, слушателите ще са изгубили вече вкус към тази конкретна песен и ще дадат недвусмислен израз на своите чувства.

— Джийвс — рече леля Далия, — ти си чудо!

— Благодаря, госпожо.

— Джийвс — рекох аз, — ти си магаре.

— Как така „магаре“? — разпалено възрази леля ми. — Според мен хрумването му е гениално.

— Аз да пея „Слънчево момче“ на забавата на Бифи? Как ме виждате?

— Вие изпълнявате тази песен всеки ден по време на сутрешната си баня, сър — подло ме обади Джийвс и се обърна към леля Далия: — Господин Устър притежава приятен кадифен баритон, госпожо.

Аз го смразих с поглед.

— Има съществена разлика, Джийвс, между пеенето на „Слънчево момче“ в личната баня на човека и пред публика от отбрани улични търговци и главорези.

— Бърти — каза леля Далия, — ще пееш, та пушек ще се вдига!

— Няма!

— Бърти!

— Нищо не е в състояние да ме принуди…

— Бърти, или ще пееш във вторник „Слънчево момче“ докато посинееш, или ще те настигне проклятието на твоята леля…

— Няма да пея!

— Помисли за Анджела!

— Няма!

— Бърти!

— Няма като ти казвам! За нищо на света!

— Това последната ти дума ли е?

— Най-последната. И нека веднъж завинаги ти стане ясно, лельо Далия, че нищо не е в състояние да ме принуди да отворя уста дори за една-единствена нота!

И така, пет минути по-късно аз изпратих телеграма на Бифи Бингам, с която предлагах услугите си за неговата благородна кауза. И още преди да се спусне вечерта, всичко беше уредено. Бях включен в програмата втори след антракта. След мен пееше Тъпи. А веднага след него — госпожица Кора Белинджър, прочутото оперно сопрано.

 

— Джийвс — обърнах се към него вечерта с подчертана хладина, — ще ти бъда признателен, ако отскочиш до най-близкия музикален магазин и ми набавиш екземпляр от „Слънчево момче“. При това положение ми се налага да изуча не само текста, но и припева. Да не говорим за нервното напрежение и съпътстващите го главоболия.

— Много добре, сър.

— Едно нещо обаче искам да знаеш…

— Най-добре да не губя и минута време, сър.

— Ха!

И дано е проумял какво имах предвид.

 

Макар че се бях стегнал за предстоящото изпитание и потеглих, изпълнен с онази мъжествена храброст, която кара смелчаците да вършат отчаяни дела с безгрижна усмивка на уста, трябва да призная, че имаше един момент веднага след като пристигнах в салона на клуба и обгърнах с поглед насъбралите се търсачи на удоволствия, когато само с Устъровско усилие на волята се възпрях да не обърна гръб, да се метна в първото такси и да отпраща обратно към прегръдките на цивилизацията. Чистата непорочна забава бе в разгара си. При появата ми някакъв тип, на вид местният гробар, рецитираше Киплинговата балада „Гънга Дин“. А публиката, макар и невъоръжена на пръв поглед, го слушаше с такова мрачно изражение, че аз се почувствах крайно неспокоен и ме споходиха мисли за клади, разпъване на кръст и други кървави разправи.

При по-обстоен преглед на тълпата стигнах до извода, че тя все още обмисля присъдата. Със задръстения си вид сякаш казваше: „Само започни нещо и ще видиш!“ И не можех да се отърся от опасението, че моето изпълнение на „Слънчево момче“ ще бъде квалифицирано като „нещо“.

— Колко приятно, че залата е изпълнена до краен предел, сър — чух до себе си познат глас. Беше Джийвс, то се знае, който със снизходителен вид наблюдаваше развоя на събитията.

— Ти тук ли си, Джийвс? — попитах хладно.

— Да, сър. Присъствам от самото начало на програмата.

— О? Паднаха ли първите глави?

— Моля, сър?

— Знаеш какво имам предвид, Джийвс, няма какво да се преструваш. Има ли разкъсани или освиркани?

— О не, сър.

— Значи аз ще съм първия.

— Не, сър. Не виждам основания за подобно опасение. Очаквам да бъдете много добре приет.

— Нима допускаш, че всичко ще мине както си го намислил?

— Да, сър.

— Да, ама аз не. И ще ти кажа защо не го вярвам. Вече забелязах дупка в тъпия ти план.

— Дупка, сър?

— Дупка я! Нима допускаш, че след като Тъпи ме чуе да пея тази триждипроклета песен, той веднага след това ще се изтъпанчи ведро на подиума със същото намерение? Помисли малко, Джийвс. Господин Глосъп тутакси ще забележи пропастта, зейнала в нозете му, и овреме ще сложи точка на устрема си. Ще се оттегли и няма да има сила, която да го принуди да пее.

— Господин Глосъп няма да чуе вашето изпълнение, сър. Той последва съвета ми и отскочи до отсрещното заведение „Кана и шише“, където ще остане, докато дойде неговият ред.

— Така ли?

— И ако ми позволите да направя едно предложение, сър, малко по-на-горе има подобно заведение, наречено „Козата и гроздът“. Би било препоръчително…

— Искаш да допринеса за дневния им оборот?

— Това значително облекчава нервното напрежение на очакването, сър.

От известно време бях крайно недоволен от Джийвс, задето ме накисна в тази смрадлива кал, но при тези думи неволно се поразмекнах. Той несъмнено имаше право. Беше спец по психологията на индивида и в конкретния случай вродената му прозорливост си казваше думата. Десет спокойни минути в „Козата и гроздът“ бяха тъкмо онуй, от което се нуждаеше изтормозената ми нервна система. Отскачането дотам и обръщането на две шотландски със сода бяха за Бъртрам Устър въпрос на броени секунди.

Резултатът се оказа вълшебен. Целият ми мироглед се обърна кръгом. От мъчителните опити да преглътна заседнала рибя кост не остана и спомен. Къде изчезнаха онези крака, дето се подкосяваха в коленете като слънчасал кашкавал? Крайниците ми спряха да се друсат, езикът ми, доскоро нажилен от оси, стана приятно повратлив, дори втечненият гръбнак мъжествено се втвърди. Поостанах още малко в заведението, колкото да поръчам трето уиски, да пожелая на барманката приятна вечер, да кимна дружелюбно на няколко изключително симпатични на вид клиенти, и изприпках обратно в залата, готов за подвизи.

Почти веднага ме изстреляха на сцената и насреща ми се облещиха един-два милиона враждебни очи. В ушите ми така звънеше, че за малко да не чуя първите акорди на пианото. Предадох душа в божиите ръце, поех дълбоко въздух и започнах.

 

За една бройка ми се размина. Нямам ясен спомен от инцидента, но когато стигнах до припева, наоколо недвусмислено се разнесе някакво бръмчене. Реших, че многоглавите ми слушатели се опитват да припяват и това доста ме насърчи. Затова напрегнах допълнително струните, успях да взема високата нота на финала и завърших с елегантно кресчендо. Не излязох да се кланям повторно, ами побързах да издиря Джийвс сред правостоящите в дъното на залата.

— Е, Джийвс — рекох, бършейки честна пот от чело, — поне не атакуваха сцената.

— Така е, сър.

— Но ще те помоля да разпространиш слуха, че това е последното ми изпълнение извън ваната. Моята лебедова песен, Джийвс. Всеки, който изяви желание да ме слуша в бъдеще, да заповяда пред вратата на банята и да долепи ухо до ключалката. Може да греша, но към края имах впечатлението, че температурата в залата се покачва. Замириса ми на сяра от развалените яйца.

— Аз също установих известна изнервеност из редиците на публиката, сър. Не изключвам да са били изгубили вкус към тази конкретна мелодия.

— Ъ?

— Може би трябваше да ви уведомя, сър, че същата песен бе изпълнена два пъти преди вашата поява на сцената.

— Какво!

— Да, сър. Веднъж от една дама, и втори път от джентълмен. Песента явно се радва на голяма популярност, сър.

Аз зейнах насреща му. Мисълта, че в пълно съзнание е допуснал младият господар да пристъпи право в лапите на смъртта, ме парализира. Явно феодалната преданост безвъзвратно бе предала богу дух. Тъкмо да споделя с него нелицеприятните си умозаключения, когато устата ми бе затворена с трясък при вида на младия Тъпи, който бодро изтича на сцената.

Тъпи мязаше недвусмислено на човек, току-що излязъл от „Кана и шише“. Няколкото насърчителни подвиквания — несъмнено от страна на партньорите му по табла, убедени, че кръвта вода не става, предизвикаха у него такава широка усмивка, че устните му се срещнаха отзад на тила. Като махна снизходително на почитателите си, той царствено се поклони, изслуша първите съпроводителни акорди на „Слънчево момче“, наду се като балон, сключи ръце отпред на корема си, подбели очи към тавана, за да загатне за богата душевност, и започна.

 

Струва ми се, че в първия момент народонаселението бе твърде ошашавено, за да предприеме незабавни мерки. Колкото и да ви се струва невероятно, Тъпи успя да приключи първия куплет насред мъртва тишина. Но после изведнъж всички се окопитиха.

Разгневените хамали и докери представляват страховита гледка. До този момент не бях ставал свидетел на това как парии презрени се вдигат на крак, но признавам, че сцената ме изпълни с благоговейно страхопочитание. Получих нагледна представа за разигралото се по време на Френската революция. От всяко кътче на залата се надигна гръмогласен рев като при боксов мач, на който съдията е дисквалифицирал всепризнатия фаворит. Но думите явно бяха безсилни да обобщят всенародното чувство, защото бяха последвани от обилни плодово-зеленчукови действия.

Не знам защо си бях втълпил, че първият зеленчук, който ще полети към Тъпи, ще бъде картоф. Човек просто се превързва към някое свое хрумване и отказва да се раздели с него. А действителността се оказа различна и аз веднага оцених колко по-мъдър е изборът на тези хора. Те от малки знаят какво се прави по време на сценична забава, която не задоволява художествените им изисквания. Те инстинктивно съзнават кое е най-подходящо за случая. Проумях го в мига, в който презрелият банан се пльокна и сочно се размаза върху ризата на Тъпи. Колко по-действен и артистичен бе ефектът в сравнение с някакъв си картоф.

Не че картофената мисловна школа нямаше своите застъпници. В настаналото меле не пропуснах да забележа няколко местни интелектуалци, които не мятаха нищо друго освен гнили картофи.

Въздействието на описаната сцена върху младия Тъпи бе забележително. Очите му се оцъклиха и косата му се изправи, ала устата му продължи да се отваря и затваря и аз с почуда установих, че той продължава да пее „Слънчево момче“. Изведнъж обаче рязко излезе от транса си и се оттегли с такава завидна бързина, че дори изпревари с половин глава един хубав зрял домат.

Постепенно глъчката затихна и аз се обърнах към Джийвс.

— Болезнено, Джийвс, но какво да се прави.

— Прав сте, сър.

— Понякога се налага да действаме с хирургически скалпел.

— Така е, сър.

— Е, след разигралото се под носа й, смятам, че можем да се похвалим с пълен провал на голямата любов Глосъп-Белинджър.

— Да, сър.

Едва бе изрекъл тези думи и на подиума се възкачи старият Бифи.

— Дами и господа — обърна се той към пролетариата.

Предположих, че е на път да порицае паството си, задето даде израз на първичните си инстинкти. Нищо подобно. Бифи явно бе свикнал с чистоплътните изяви по време на тези забави и нищо не му правеше впечатление.

— Дами и господа, в програмата ни следват изпълнения от госпожица Кора Белинджър, известното оперно сопрано. Но току-що говорих с госпожицата по телефона и тя ме осведоми, че колата й се е повредила и е взела такси. Така че всеки момент я очакваме да пристигне. Междувременно нашият стар приятел Инок Симсън ще ни издекламира „Опасният Дан Макгрю“.

Аз впих пръсти в ръкава на Джийвс.

— Чу ли?!

— Да, сър.

— Тя дори не е била тук!

— Да, сър.

— Изобщо не е станала очевидец на Тъпивото Ватерлоо!

— Да, сър.

— Ето на, цялото ти идиотско начинание се провали, изгоря му бушонът!

— Да, сър.

— Хайде да си вървим, Джийвс — продължих аз обезсилен, пребледнял като мъртвец. — Бях подложен на изтезание, невиждано от времето на ранните християнски мъченици, стопих не едно кило и не се съмнявам, че цялата ми нервна система е получила трайни и непоправими увреждания. Това преживяване ще ме кара месеци наред да се събуждам с писък, облян в студена лепкава пот. И всичко за тоя, дето духа. Хайде, тръгвай.

— Ако не възразявате, сър, бих искал да изгледам забавата до края.

— Както желаеш, Джийвс — отвърнах намусено. — Моето сърце е мъртво и аз имам сили само за един кратък набег до „Козата и грозда“, преди да се прибера.

 

Беше към десет и половина. Седях в дневната и мрачно поглъщах кажи-речи последната чаша преди лягане, когато на вратата се позвъни и на прага ми цъфна старият Тъпи. Имаше центрофугиран вид и наченки на насинено око.

— Здрасти, Бърти — поздрави той и се запъти право към полицата над камината, за да си избере нещо за чупене. — Току-що пях на забавата в клуба на Бифи — осведоми ме след известно мълчание.

— Така ли? — учудих се аз. — Как мина?

— Страхотно. Направо ги омаях.

— Значи ги свали?

— В несвяст. Не остана сухо око в залата.

Всичко това, забележете, от човек, възпитан по всички правила на британското джентълменство, комуто майка му, не се и съмнявам, от невръстна възраст е внушавала да говори истината, само истината и нищо освен истината.

— В такъв случай госпожица Белинджър е останала много доволна — продължих аз.

— О, да. Възхитена.

— Значи всичко е наред?

— И още как.

Тъпи помълча.

— От друга страна, Бърти…

— Да?

— Доста размислих. Някак си нямам чувството, че мис Белинджър е подходящ другар за живота ми.

— Така ли?

— Така.

— И защо, ако позволиш да попитам?

— Ами… де да знам. Те тези чувства проблясват през съзнанието, без да ти дадат надлежно обяснение. Аз уважавам госпожица Белинджър, Бърти. Дори й се възхищавам. Но ъъъ… таквоз… все ми се струва, че едно мило нежно момиче… ъъъ… като братовчедка ти Анджела например, Бърти… би било… Абе дойдох да те помоля да се обадиш по телефона на Анджела и да провериш как би реагирала, ако се появя тази вечер в Бъркли за едно по-хапване и потанцуване.

— Лесна работа. Ей го телефонът.

— Не, предпочитам ти да се обадиш, Бърти. Ако все пак, така да се каже, ми постелеш преди да… понеже, нали разбираш, има една вероятност тя да… ти знаеш как стават тези работи… С две думи, Бърти, старче, предпочитам да се притечеш на помощ и да ми постелеш меко, ако не възразяваш.

Отидох до телефона и се обадих на леля Далия.

— Тя каза веднага да тръгваш — предадох на Тъпи.

— Кажи й — благоговейно изрече нещастникът, — че след пет минути съм там.

Едва бе отпратил и чух ключ в бравата и тихи стъпки в коридора.

— Джийвс!

— Да, сър?

— Джийвс, случи се нещо невероятно. Господин Глосъп беше тук преди малко и каза, че между него и госпожица Белинджър всичко е свършило безвъзвратно.

— Да, сър.

— Нямаш вид на изумен.

— Не, сър. Признавам, че предвидих подобен развой на събитията.

— Ъ? Мога ли да попитам на какво основание?

— Основанието се породи в съзнанието ми, сър, след като госпожица Белинджър насини окото на господин Глосъп.

— Тя го е фраснала!

— Да, сър.

— По окото?

— Дясното око, сър.

Аз се хванах за главата.

— И какви бяха подбудите й?

— Предполагам, че е била разстроена, сър, от приема, който бе оказан на нейното изпълнение.

— Господи! Само не ми казвай, че и нея са я освиркали!

— Да, сър.

— Но защо? Тя има страхотен глас.

— Да, сър. Но според мен публиката не одобри репертоара й.

— Джийвс! — Разумът ми правеше плахи опити да се завърне на трона си. — Само не ми казвай, че и тя е изпяла „Слънчево момче“!

— Да, сър.

— Но, Джийвс! Какво изумително съвпадение!

— Не съвсем, сър. Осмелих се да се приближа до госпожица Белинджър още при пристигането й в клуба и да й припомня, че съм вашия личен прислужник. След това й съобщих, че господин Глосъп специално моли като лична услуга тя да изпълни любимата му песен „Слънчево момче“. Но когато госпожицата установи, че той е пял същото произведение преди нея, допускам да е решила, че е била жертва на не особено елегантна шега от страна на господин Глосъп. Ще желаете ли още нещо преди лягане, сър?

— Не, благодаря.

— Лека нощ, сър.

— Лека нощ, Джийвс — отвърнах благоговейно.

Джийвс и малката Клементина

Онези, които добре познават Бъртрам Устър, охотно ще свидетелстват, че макар да се е измъквал на пръсти от не една спортна проява, вие неизменно ще го зърнете в челните редици на ежегодното състезание по голф на „Търтеите“. Въпреки това когато научих, че тазгодишният турнир ще се проведе в морския курорт Бингли, аз доста се колебах дали да дам своя принос.

В утрото, когато се откриваше турнирът, стоях и зяпах през прозореца на апартамента си в хотел „Сплендид“, а сърцето ми пърхаше тревожно и все не можех да се отърва от предчувствието, че съм постъпил безразсъдно.

— Джийвс — рекох, — благоразумно ли беше от наша страна да идваме тук?

— Много приятно градче, сър.

— Да, но това не ни дава основание да забравим, че именно в Бингли се намира девическото училище на старата приятелка на леля ми Агата — госпожица Мейпълтън. Ако роднината научи, че съм тук, тя ще настоява да отида да я посетя.

— Прав сте, сър.

Аз неволно потръпнах.

— Вече съм се срещал с нея, Джийвс — преди година у леля. — Все още не съм готов доброволно да се подложа на повторно изживяване от същото естество.

— Нима, сър?

— Пък и нали не си забравил какво стана последния път, когато попаднах в девическо училище?

— Помня, сър.

— В такъв случай, нашият девиз е потайност и дискретност. Тук ще бъдем инкогнито. Ако леля Агата те попита къде съм се подвизавал през седмицата, бил съм в Харъгит на лечение.

— Много добре, сър. Извинете, сър, нали не възнамерявате да се появите с тази дреха на публично място?

До този момент, както сте забелязали, общуването ни беше крайно дружелюбно. Но ето че в тона му се промъкна стоманено острие. От известно време си задавах въпроса кога ли новите ми голфове ще станат предмет на обсъждане и бях готов да ги браня като лъвица малките си.

— Естествено, Джийвс. Защо? Не ти ли харесват?

— Не, сър.

— Да не би да ги намираш ярковати?

— Да, сър.

— Правят ти може би впечатление на прекалено очебийни?

— Да, сър.

— Аз пък имам много високо мнение за тях — твърдо сложих точка на въпроса. А тъй като в отношенията ни и без това настъпи известно захлаждане, прецених, че моментът е подходящ да го халосам с още една новина, която от известно време спотайвах от него.

— Ъ… Джийвс!

— Да, сър?

— Случайно срещнах госпожица Уикъм онзи ден. След като си побъбрихме за туй-онуй, тя ме покани да се присъединя към компанията, която събира за това лято в Антиб^[17].

— Нима, сър?

Очите му сякаш се потопиха в стипца. Джийвс, както вече съм споменавал, не е от почитателите на Боби Уикъм.

Настъпи напрегната пауза. Аз се стегнах, за да му демонстрирам всеизвестната Устърова решимост. Така де, човек от време на време има право да се наложи на личния си прислужник. Лошото на Джийвс е, че се самозабравя. Само защото се е справял вместо мен с един-два кризисни момента, което нито за миг не отричам, той придоби навика да гледа на Бъртрам Устър като на умственонедостатъчно дете, което без него не може да си завърже връзките на обувките. Което хич не е вярно.

— И аз приех, Джийвс — продължих с равен, спокоен глас и запалих цигара с елегантно-небрежен жест.

— Нима, сър?

— Антиб много ще ти хареса.

— Нима, сър?

— И на мен също.

— Нима, сър?

— Значи въпросът е решен.

— Да, сър.

Останах доволен. Твърдата позиция, както се убедих, си свърши работата. Виждаше се и с невъоръжено око, че той е смазан под желязната ми обувка, дори бих го нарекъл сломен.

— Тогава всичко е наред.

— Много добре, сър.

Не очаквах да се завърна в гнездото си преди малките часове на нощта, но обстоятелствата така се стекоха, че тръгнах да се прибирам още в три. Вървях си, значи, замислен по кея и изведнъж гледам — насреща ми Джийвс.

— Добър ден, сър. Не очаквах да се завърнете тъй рано, иначе щях да си бъда в хотела.

— И аз не очаквах да се завърна толкова рано, Джийвс — рекох аз и въздъхнах. — Но с прискърбие трябва да призная, че състезателната ми дейност приключи още на първия етап.

— Може би сте пропуснали да съсредоточите вниманието си върху топката, сър.

— Има нещо такова. Но така или иначе — ето ме, смирен потърпевш… Господи, Джийвс! Я хвърли едно око на онова момиче в другия край на кея. Не съм виждал такава прилика с госпожица Уикъм. Как си обясняваш това?

— В настоящия случай, сър, приписвам приликата единствено на факта, че младата дама е госпожица Уикъм. Може би ще забележите, че тя вече ви маха с ръка.

— Но какво, по дяволите, прави тук?

— Не съм в състояние да дам отговор на този въпрос, сър.

Гласът му беше смразяващ и ми внушаваше недвусмислено, че каквото и да прави Боби в Бингли, то, според него, едва ли е редно да се прави преди очите на хората. И той се оттегли нейде зад гърба ми, излъчваш тревога и омърлушеност, а аз любезно размахах шапка.

— Ехей! — извиках.

Боби незабавно се присъедини към мен.

— Здрасти, Бърти. Не знаех, че си тук.

— Тук съм — уверих я аз.

— Да не си в траур? — попита тя, неспособна да откъсне очи от голфовете ми.

— Страхотни са, нали? — проследих аз погледа й. — Джийвс обаче не ги одобрява, но той е известен с консервативния си вкус. А ти защо си в Бингли?

— Братовчедка ми Клементина учи тук. Днес има рожден ден, та реших да я навестя. Тъкмо съм се запътила натам. Тази нощ тук ли ще останеш?

— Да, отседнал съм в „Сплендид“.

— Тогава ще вечеряме заедно, ако искаш.

Джийвс беше някъде зад мен и макар да не го виждах, усетих как погледът му ме шляпна предупредително по тила. Знаех какво се опитва да ми внуши — да не изкушавам Съдбата дори с такова невинно начинание като вечеря с Боби Уикъм. Пълни дивотии, беше моята присъда. Едно е да попаднеш в компанията на Боби в опасните дебри на провинциално имение, където всичко може да случи… Но каква беда може да ме сполети по време на невинна вечеря в едно заспало курортче като Бингли? Направо не го разбирах този човек.

— Разбира се! Дадено!

— Чудесно. Аз трябва да се връщам в Лондон тази вечер заради една веселба в Бъркли, но може и да позакъснея, няма страшно. Ще дойдем към седем и половина, а след това ще можеш да ни заведеш на кино.

— Ще дойдете? Колко души сте?

— Аз и Клементина.

— Нима възнамеряваш да ми натресеш гадното си братовчедче?

— Естествено. Нима имаш нещо против детето да се позабавлява на рождения си ден? Освен това не е гадна, а е голяма сладурана и е много кротка. От теб се иска само да я върнеш след това в училището. Нали можеш да го направиш, без да си изкълчиш крака?

Изгледах я зорко и проницателно.

— Какво се крие зад това?

— Не те разбирам.

— Последния път, когато бях подмамен да вляза в девическо училище, една директорка с очи като бургии ме насили да произнеса слово пред каторжничките на тема „Бъдещето, което ни очаква“. Да не стане пак същото?

— Глупости. Просто отиваш до входната врата, натискаш звънеца и я вкарваш вътре.

Аз се замислих.

— Това май е в рамките на нашите възможности, нали, Джийвс?

— Склонен съм да го допусна, сър.

Тонът му бе ледено-тревожен, а като се обърнах да го погледна, лицето му изразяваше „ако само се вслушвахте в съветите ми, сър“, което силно ме раздразни. Понякога Джийвс с нищо не се отличава от лелите ми.

— Тогава дадено — отново го пренебрегнах аз, при това подчертано. — Ще ви чакам в седем и половина. Не закъснявайте. И се погрижи — добавих, за да покажа на момичето, че под усмихнатия екстериор се крие мъж от желязо — хлапето да е с измити ръце и да не подсмърча.

 

Макар да не очаквах със затаен дъх да общувам в братовчедчето на Боби Уикъм, трябва да призная, че можеше да бъде далеч по-зле. Забелязал съм, че в моя компания малките момиченца проявяват склонност към неудържим кикот. Освен това хихикат сподавено и се зверят насреща ми. Вдигам, знаете, поглед, нищо неподозиращ, и улавям техния, впит с изумление в мен, сякаш отказват да повярват, че съм истински. Винаги ги подозирам, че в такъв момент наизустяват всички дребни подробности в поведението ми, с цел да ги възпроизведат по-късно за разтуха и радост на своите съкилийнички.

Малката Клементина обаче се оказа отклонение от това правило. Беше кротко като светица дете на около тринайсет години… всъщност, нали беше рожденият й ден, значи точно на тринайсет, а в погледа й четях само безмълвна възхита. Ръцете й бяха безупречно чисти, не страдаше от хрема и по време на вечерята изслуша с радващо душата съчувствие повествованието ми, което онагледих с вилица и две грахови зърна, за това как опонентът ми на голф подло ме е надиграл същия следобед.

По време на кинопрожекцията също се държа по начин, неподлежащ на критика, а накрая с видимо вълнение ми благодари за приятната вечер. Бях много доволен от детето и споделих това с Боби, докато я изпращах до двуместната й кола, с която щеше да отпраши за Лондон.

— Нали ти казах, че е голяма сладурана — съгласи се тя, докато палеше мотора. — Винаги съм твърдяла, че в училище имат погрешна представа за нея. Направо не я оценяват. Те и за мен имаха невярна представа, докато учех там.

— Каква представа?

— Най-неправилна. Но какво можеш да очакваш от боклук като „Света Моника“?

— „Света Моника“?

— Така се казва учебното заведение.

— Да не искаш да кажеш, че малката е от училището на госпожица Мейпълтън?

— А защо не?

— Ама госпожица Мейпълтън е най-добрата приятелка на леля Агата!

— На мен ли го казваш? Нали леля ти нави мама да ме заточи нам, още невръстно дете.

— Слушай — разтревожих се аз, — като беше там днес следобед нали не си споменала, че съм в Бингли?

— Не.

— А, добре — въздъхнах с облекчение. — Защото, ако госпожица Мейпълтън научи, че съм тук, ще очаква да я посетя. Но понеже си тръгвам утре сутринта, всичко е наред. Ама чакай! — забелязах аз дупка в аргументацията. — А тази вечер?

— Какво тази вечер?

— Няма ли да се наложи да я видя? Все пак не мога да звънна на вратата, да бутна вътре детето и дим да ме няма. После Англия ще се окаже тясна за двама ни с леля Агата.

Боби ме изгледа някак странно, замислено.

— Всъщност, Бърти — рече тя, — тъкмо се канех да ти кажа. На твое място не бих звънял на вратата.

— Ъ? Че защо?

— Ами таквоз, нали разбираш… Всъщност Клементина отдавна трябваше да е в леглото. Изпратиха я за наказание в стаята й още докато бях там при нея днес следобед. Можеш ли да си представиш — на рождения й ден, посред бял рожден ден! Само задето сипала лимонада в мастилото, за да го газира!

Аз се олюлях.

— Нали не се опитваш да ми кажеш, че хлапето се развява навън без разрешение?

— Напротив, точно това се опитвам да ти кажа. Тя стана от леглото и се измъкна, без някой да я усети. Твърдо беше решила да се нахрани като хората. Може би трябваше да ти го кажа от самото начало, но не исках да ти развалям вечерта.

По принцип в общуването с нежния пол съм самото рицарство — изтънчен, галантен и изискан кавалер. Но сега Боби направо си просеше нещо хапливо и остро право в лицето, затова не се стърпях и я срязах:

— О?

— Обаче всичко е наред.

— Да — изсъсках през стиснати зъби. — Нищо не би могло да бъде по-наред. Няма какво да се тревожа, нали? Появявам се там с хлапето, подлагам се на оглед през очилата в телени рамки на госпожица Мейпълтън, след пет приятни минути светски разговор си тръгвам, а тя сяда право зад писалището, докато всичко е още прясно в съзнанието й, та да не пропусне някоя пикантна подробност в писмото си до леля Агата. Въображението ми се олюлява при мисълта за последствията. С увереност мога да очаквам леля ми да бие всичките си предишни рекорди.

Момичето осъдително цъкна с език.

— Стига си вдигал врява, Бърти. Трябва да се отучиш от това кудкудякане. Всичко ще е наред. Не твърдя, че няма да се наложи да упражниш малко стратегическа мисъл, за да вкараш Клем в училището, но работата е направо фасулска, стига да ме изслушаш внимателно. Първо трябва да си набавиш едно по-дълго парче канап.

— Канап?

— Канап. Може и връв. Значи вземаш канапа…

— И размеквам сърцето на Мейпълтън, като й показвам фокуси.

Саркастичен, както виждате. Но дълбоко вътре душата ми смъдеше.

— Вземаш канапа — търпеливо продължи Боби, — влизаш в градината и я прекосяваш, докато стигнеш парника. Ще се убедиш, че вътре гъмжи от саксии. Значи вземаш един наръч саксии и заобикаляш парника, докато стигнеш едно дърво. Покатерваш се по него, завързваш едната саксия с канапа, закрепваш я да пази равновесие върху удобния клон, който, както сам ще се увериш, стърчи точно над парника, и сетне — след като предварително си паркирал Клем пред входната врата, правиш една-две крачки встрани, дръпваш рязко канапа, саксията пада, строшава стъклото на покрива, някой от къщата чува трясъка, излиза да види какво става, и, докато вратата е отворена и неохранявана, Клем се промъква вътре и се прибира на топло в леглото.

— Ами ако никой не излезе?

— Повтаряш процедурата с втора саксия. Логиката ми се видя необорима.

— Убедена ли си, че номерът ще мине?

— Досега никога не се е провалял. Това е начинът, по който неизменно се прибирах, докато отбивах наказанието си в „Света Моника“. Сега, Бърти, сигурен ли си, че всичко си разбрал и запомнил? Нека направим кратък преглед, защото е време да тръгвам. Канап.

— Канап. Или връв.

— Парник.

— Парник. Или оранжерия.

— Саксия.

— Саксия.

— Дърво. Покатерване. Клон. Слизане. Дръпване. Счупване. И хайде у дома. Нали разбра?

— Разбрах — рекох строго, — но искам и ти да разбереш едно нещо…

— Нямам време. Бързам. Пиши ми, ако искаш, но само на едната страна на листа. Всичко хубаво.

И тя отфуча, а аз, след като я проследих с гневни очи, се върнах при Джийвс, който показваше на малката Клементина как се прави зайче от носна кърпа. Дръпнах го настрани. Самочувствието ми се беше покачило, защото прозрях каква великолепна възможност ми се предоставя да го поставя на мястото му и да коригирам убеждението му, че в нашия дом единствено той е източник на ум и изобретателност.

— Джийвс — започнах аз, — сигурно ще се изненадаш като научиш, че изникна нещо като затруднение.

— Ни най-малко, сър.

— Така ли?

— Да, сър. Появи ли се госпожица Уикъм, ако ми позволите да изтъкна, винаги съм нащрек за затруднения. Ако си спомните, сър, аз нееднократно съм изтъквал, че госпожица Уикъм, макар да е очарователна млада дама, е склонна към…

— Да, да, Джийвс, знам.

— Какво е конкретното естество на сегашния проблем, сър? Аз му разясних обстоятелствата.

— На малката не й е разписана отпуската. Пратили я в леглото, задето сипала лимонада в мастилото, и сега си въобразяват, че тя там си прекарва вечерта. Вместо което обаче тя се отдаде на разгул в моя компания, като излапа вечеря, състояща се от осем ястия, след което се наслади и на сребристия екран. Нашата задача сега е да я върнем в леглото, без някой да ни усети. Може би трябва да спомена, Джийвс, че училището, в което се подвизава този млад мазол, е под попечителството на спомената вече госпожица Мейпълтън.

— Нима, сър?

— Да, Джийвс. Както сам разбираш, проблемът не е за пренебрегване.

— Несъмнено, сър. Ако ми позволите да изляза с едно предложение…

Аз очаквах това, затова побързах да вдигна ръка.

— Не желая никакви предложения, Джийвс — И сам мога да се справя.

— Аз просто щях да спомена…

Отново вдигнах ръка.

— Спокойно, Джийвс. Контролирам изцяло положението. Може би ще ти е интересно обаче да проследиш нишката на моите разсъждения. Като обмислих нещата от всички страни, съобразих, че заведение като „Света Моника“ неминуемо притежава парник, претъпкан със саксии. И тогава хрумване проряза съзнанието ми като мълния в нощта. Ще си набавя парче канап, ще завържа с него една саксия, ще я балансирам ловко върху клона — близо до парника сто на сто ще има дърво с надвесен над покрива клон, ще отстъпя няколко крачки, уловил единия край на канапа. Ти от своя страна ще се установиш заедно с хлапето недалеч от входната врата, като внимаваш добре да сте прикрити. Аз ще дръпна канапа, саксията ще строши стъклото, някой ще излезе да види какво става, и докато вратата е отворена, ти пускаш вътре малката и оставяш останалото на личната й съобразителност. Както вече си забелязал, твоето участие е сведено до необходимия минимум и простота. Не би трябвало да те обремени свръхмерно. Какво ще кажеш?

— Ами, сър…

— Джийвс, и преди съм имал възможност да коментирам тази твоя склонност да казваш „Ами, сър…“, когато предложа нещо стратегически хитроумно. И все повече не я одобрявам. Все пак бих изслушал каква критика би могъл да отправиш.

— Исках само да отбележа, сър, че планът ви ми се вижда прекалено усложнен.

— Когато си притиснат от такива тежки обстоятелства, няма как да не е усложнен.

— Не е необходимо, сър. Алтернативният вариант, към който бих си позволил да привлека вашето внимание…

— Няма нужда от алтернативи, Джийвс. Ще се придържаме стриктно към моите предначертания. Давам ти десет минути преднина. Това ще ти позволи да се сгушиш пред входа, докато аз си набавям връв. След което пристигам, за да свърша тежката работа. Край на обсъждането. Хайде, Джийвс, без много размотаване.

— Много добре, сър.

 

Преливах от жизнена енергия, докато препусках нагоре по хълма към „Света Моника“. Преливах от жизнена енергия и докато отварях портата и пристъпях на пръсти в тънещата в мрак градина. Но като прекосявах просторната зелена площ установих, че неизвестни злосторници са ми измъкнали всички кости и твърде несполучливо са ги сменили с преварени макарони.

Сигурно и на вас ви се е случвало да отпочнете някое дело по същия начин, за да установите миг по-късно без предупреждение, че някой е отвъртял бушона. Усещането е крайно неприятно и може да се сравни със спускане в експресния асансьор на нюйоркски небостъргач, когато на двайсет и седмия етаж установявате, че по невнимание сте изоставили всичките си вътрешности на трийсет и втория, но вече е твърде късно да се връщате да си ги приберете.

Тази истина ме клъцна като бучка лед, пусната във врата ми. Признах на себе си, че съм действал безразсъдно. Воден единствено от амбицията да дам един хубав урок на Джийвс, аз бях допуснал да се забъркам в най-неблагоуханната каша на своя живот. Колкото повече приближавах към къщата, толкова по-силно ми се искаше да не бях се отнасял с такава надменност към алтернативния му план. Алтернативен план беше тъкмо онова, от което изпитвах неотложна нужда в момента, и колкото по-алтернативен, толкова по-добре.

Тук аз се озовах пред вратата на оранжерията, вмъкнах се вътре, грабнах необходимите саксии и хукнах да диря дървото.

 

Едно мога да кажа за въпросното дърво — то като че ли нарочно е било засадено там с оглед на конкретните ми цели. Не че принципните ми възгледи, що се отнася до подскачането от клон на клон из градини, собственост на най-близките приятелки на леля ми, претърпяха някакъв прелом. Но от друга страна съм длъжен да призная, че щом като ми е било писано това да стане, от въпросното дърво по-подходящо едва ли щях да намеря. Беше кедрово, доколкото разбирам от ботаника, и преди още да се усетя какво правя, бях кацнал на върха му, а парникът проблясваше мътно под дъното на панталоните ми. Закрепих саксията на коляно и се заех да я завързвам с канапа. А докато вършех това, мислите ми неволно се зареяха мрачно към всевечната тема за Жената.

Не отричам, че в онзи момент нервната ми система бе подложена на неназоваем тормоз и като си помисли сега човек през призмата на изминалото време, както се е излегнал уютно на дивана с чаша в ръка, може да му се стори, че съм бил неоправдано строг. Но тогава, в онзи безбожно късен час, клекнал на върха на кедъра, аз задъвках мисълта, че не е било редно да се допусне този пол да задръства Земята. Жените, все повече стигах аз до това убеждение, просто не са каквото е нужно на Човека. Вземете например замесените в настоящата история. Леля Агата, известна още като Ужаса на Понт Стрийт, е видна столична човекоядка. Госпожица Мейпълтън, макар да я бях виждал само веднъж, от пръв поглед ми направи впечатление именно на жена, която би била най-добрата приятелка на леля Агата. Боби Уикъм, която само знае да накисва чистите души в калища, от които няма измъкване. Ами братовчедката й Клементина, дето вместо да заляга над уроците и да усвои изкуството да бъде добра съпруга и майка, прахосва пролетта на своя живот в пълнене на хорските мастилници с лимонада… Какъв отбор, а? Какъв отбор!!! Не, вие помислете само — какъв отбор!

Бях стигнал връхната точка на кипенето в своето искрено негодувание и тъкмо се канех да продължа в същия дух, когато изотдолу в очите ми най-внезапно блесна ярка светлина и до слуха ми стигна нечий глас.

— Ей, ти!

Беше полицай. Познах, че е полицай, не само по наличието на фенер в ръката му, а и понеже каза „Ей, ти!“ Сигурно си спомняте инцидента, при който ми се наложи да проникна с взлом в дома на Бинго Литъл, за да отмъкна от диктофона записа на лигавата статия на жена му, чийто главен герой бе самият той. Тогава на излизане от кабинета й се метнах право в обятията на Закона, а неговият конкретен пазител също каза „Ей, ти!“ Явно заучаването на тази реплика е част от задължителното им обучение. Пък и като се замисли човек, това си е твърде подходящ начин да се завърже разговор при обстоятелствата, в които те са принудени да общуват.

— Я слез веднага! — продължи той.

Слязох веднага. Тъкмо бях постигнал търсеното равновесие на саксията върху клона и имах треперливото усещане, че съм запалил фитила на бомба. Знаех колко много зависи от това равновесие. Ако то се запазеше, можех да се измъкна от деликатното положение с небрежен светски разговор. Ако саксията се строполеше, щях неимоверно да се затрудня с обясненията. То дори сега не ми хрумваше нищо достатъчно убедително.

Все пак опитах.

— А, господин полицай! — рекох.

Прозвуча ми слабо. Повторих репликата, като наблегнах на „А“, но не помогна. Стана ми ясно, че Бъртрам трябва да положи по-големи усилия. Затова казах:

— Всичко е наред, господин полицай.

— Наред, значи?

— О, да, да.

— Какво правехте там горе?

— Кой, аз?

— Да, вие.

— Нищо, сержанте.

— Ха!

Настъпилата пауза не беше отпочиваща и безметежна, като между стари приятели на чашка. Беше напрегната, неловка пауза.

— Ще се наложи да ме придружите до участъка — каза жандармът. Последния път, когато чух тези думи, се намирах насред Лестър Скуеър в нощта на гребните гонки^[18], когато по мое настояване старият ми приятел Сипи направи несполучлив опит да отмъкне полицейски шлем, без да съобрази, че копоят си е вътре в него. В онзи случай думите бяха отправени към Сипи, но въпреки това не ми погалиха слуха. Адресирани към мен направо ме разстроиха.

— Ама не, таквоз, чакайте! — запротестирах аз.

Дочу се тиха стъпка и кротък глас изрече зад гърба ми:

— Заловихте ли ги? Не, не сте. Това е господин Устър. Полицаят насочи светлинния лъч по посока на гласа.

— Ти пък кой си?

— Аз съм личният прислужник на господин Устър.

— Кой?

— Господин Устър.

— На тоз името му Устър ли е?

— Името на господина е Устър. Аз съм на служба при него като личен прислужник.

 

Полицаят, ако ме питате, беше впечатлен от благородната осанка на Джийвс, но въпреки това не се предаде.

— Ха! А не си ли на служба при госпожица Мейпълтън?

— Госпожица Мейпълтън няма лични прислужници.

— Тогава какви ги правите в градината й?

— Разговарях с нея в кабинета й и тя ме помоли да изляза да проверя дали господин Устър е успял да залови бандитите.

— Какви бандити?

— Съмнителни личности, които ние с господин Устър забелязахме да минават покрай градината, докато влизахме тук.

— И каква работа имахте да влизате тук?

— Господин Устър дойде да навести госпожица Мейпълтън, която е близка приятелка на семейството му. Забелязахме съмнителни личности да прекосяват зелената площ и господин Устър ме изпрати да предупредя и успокоя госпожица Мейпълтън, докато самият той остана тук да провери каква е работата.

— Да, ама го сварих горе на дървото.

— Ако господин Устър е бил горе на дървото, убеден съм, че е имал основателни причини да действа по този начин в интерес на госпожица Мейпълтън.

Полицаят потъна в размисъл.

— Ха! — рече накрая. — Ако искате да знаете, не вярвам на нито една дума. Обадиха ми се по телефона в участъка, че в градината на госпожица Мейпълтън има хора, и го спипах тоя горе на дървото. Ако питате мен, и двамата сте замесени и сега ще ви вкарам вътре да ви идентифицира госпожицата.

Джийвс грациозно наклони глава.

— С готовност ще ви придружа, господин полицай, щом е такова желанието ви. Убеден съм, че в случая говоря и от името на господин Устър. Той също няма да издигне пречки по пътя на осъществяването на вашите намерения. Щом като сте стигнали до заключението, че обстоятелствата са поставили господин Устър в положение, на пръв поглед многозначително и дори компрометиращо, то той несъмнено би желал да се оневини при първа…

— Ей! — извика полицаят, явно разстроен.

— Да, господин полицай?

— По-малко таквиз!

— Както кажете, господин полицай.

— Затваряй устата и тръгвай с мен.

— Много добре, господин полицай.

Признавам, че разстоянието до входната врата беше едно от най-дългите, които съм извървявал пеша. Страшната участ се бе стоварила върху и без това препатилата ми глава и само съжалих, че геройското усилие на Джийвс, тъй добре обмислено и изпълнено, е обречено на позорен провал. Разказът му дори на мен ми прозвуча правдоподобно и преживях голям шок, когато жандармът не го попи безусловно, без да задава излишни въпроси. Явно полицейщината извращава човешката природа и погубва слънчевата вяра в хората, която е в основата на обичливия нрав. Какво да се прави.

Отникъде взорът светлина не виждаше. Е да, Мейпълтън щеше да ме идентифицира като племенник на нейна стара приятелка и по този начин щеше да ми спести разходката до полицейския участък и нощта в карцера, но като се замисли човек, каква полза от това? Малката Клементина все още се спотайваше нейде в нощта и при появата й щяха да възникнат въпроси, последвани от неохотни отговори. Оттам до изгарящия поглед, няколкото хладни реплики и дългото писмо до леля Агата ме делеше една нищожна крачка. Все пак нощта в карцера на полицейския участък си бе за предпочитане.

С превито от мъка сърце прекосих коридора и се вмъкнах в кабинета, където, застанала зад писалището си с очи, блеснали по познатия ми гаден начин иззад очилата в телени рамки, ме очакваше директорката. Аз пък затворих очи.

— А! — каза госпожица Мейпълтън.

Горното възклицание, произнесено по подходящ начин, може да бъде далеч по-зловещо и унищожително от полицейското „Ей, ти!“ Това, което ме порази обаче в случая, бе несъмнената липса на подобен подтекст. Нейното „А!“ беше тъй кротко и дружелюбно, че — забравил всякакво благоразумие — аз отворих очи. И какво да видя!

Лъвоукротителката беше там, в това нямаше съмнение, но явно лъвовете бяха укротени за през нощта.

— Значи не ги намерихте, господин Устър? — чух аз гласа й. — Много съжалявам. И все пак съм ви признателна, задето си направихте труда, както и за проявената храброст. Смятам, че поведението ви е достойно за похвала.

Устата ми се отваряше и затваряше, гласните струни се напрягаха, но звук не можах да изстискам. Просто не бях в състояние да проследя сложната й мисъл. Бях изумен. Шашнат. Какво ти шашнат, направо бях поразен.

Копоят изквича немощно като сибирски вълк, зърнал как мужикът му се изплъзва.

— Идентифицирахте ли този човек, госпожице?

— Дали съм го… В какъв смисъл да го идентифицирам?

Джийвс се присъедини към гръцкия им хор.

— Боя се, госпожице, че представителят на полицията е останал с впечатлението, че господин Устър се е намирал в градината ви със закононесъобразени намерения. Аз го осведомих, че господин Устър е племенник на вашата приятелка госпожа Спенсър Грегсън, но той отказа да приеме думите ми за достоверни.

Настъпи мълчание. Госпожица Мейпълтън впи в жандарма поглед, който казваше: „Пипнах ли те да смучиш бонбон в час по вероучение!“

— Нима сте имали малоумието, господин полицай — произнесе тя с глас, който го промуши под третото копче на униформата и се заби в гръбначния му мозък, — да оплескате цялата работа, като вземете господин Устър за бандит?

— Ама той се беше покатерил на дървото, госпожице.

— А защо не, питам аз? Несъмнено сте сторили това, за да огледате отвисоко градината, нали, господин Устър?

Тук вече можех да отговоря. След първоначалния шок в мен се завръщаше присъщото ми хладнокръвие.

— Ъхъ. Да. Ами да, разбира се. Точно така. За да виждам по-добре. С две думи казано.

— Позволих си да изтъкна това пред полицая, госпожице Мейпълтън, но той не благоволи да повярва.

— Защото е глупак — отсъди директорката и явно се поколеба дали да не го шляпне през кокалчетата на ръката с линията върху бюрото. — А междувременно, благодарение на вроденото му малоумие, злосторниците са имали услужливо предоставената им възможност да се измъкнат от градината. Ето за какво плащаме безбожни данъци — обобщи тя.

— Ужасно — съгласих се аз.

— Възмутително.

— Срамота.

— Скандал.

Ние си припявахме като влюбени гугутки и изобщо се наслаждавахме на тъй рядкото в наши дни единомислие, когато през отворения прозорец долетя внезапен трясък.

Никак не ме бива по описанията. Навремето в училище, когато ни караха да пишем съчинения и преразкази, под моите литературни напъни най-често се мъдреше резолюцията: „Няма никакви способности, но поне се старае“ или нещо в този смисъл. Вярно, че с течение на годините речникът ми се обогати, благодарение на Джийвс, но въпреки това не ми стигат думите да опиша по достойнство онзи невероятен гръм. Представете си как Албърт Хол^[19] се сгромолясва върху Кристалния дворец^[20] и ще добиете приблизителна представа.

Подскочихме и четиримата, дори и Джийвс. Полицаят възкликна разтревожено „Ей, ти!“, явно по силата на навика. Първа се взе в ръце госпожица Мейпълтън.

— Единият злосторник явно е паднал върху оранжерията — умозаключи тя. — Може би все пак ще оправдаете съществуването си, сержанте, макар и след дъжд качулка.

— Да, госпожице.

— И се опитайте този път да не оплескате работата.

— Добре, госпожице.

— Тогава няма да е зле да побързате. Или предпочитате да останете тук и да ме съзерцавате?

— Да, госпожице. Не, госпожице. Да, госпожице.

Беше ми тъй хубаво да го слушам.

— Какво странно съвпадение, господин Устър — усмихна ми се мило госпожица Мейпълтън, отново самата любезност от мига, в който парият напусна кабинета й. — Тъкмо написах писмо на леля ви, но ще го отворя и ще добавя колко сърцато се проявихте тази вечер. Никога не съм имала високо мнение за днешните млади мъже, но благодарение на вас коренно го промених. Преследването на бандити в мрака на градината, невъоръжен, изисква несравнима храброст и самоотверженост. И колко мило от ваша страна, че сте се сетили да ме навестите. Ще поостанете ли в Бингли?

Един от малкото въпроси, за който имах отговор.

— Не, за съжаление. Утре ме очакват в Лондон.

— Няма ли да обядвате с нас, преди да отпътувате?

— Не, благодаря. Много сте мила, но трябва да хвана влака в десет и половина, нали, Джийвс?

— На всяка цена, сър.

— Толкова съжалявам — каза госпожица Мейпълтън. — Надявах се да ви придумам да кажете на моите момичета няколко напътствени слова. Може би друг път.

— Да, да, сигурно.

— В такъв случай ще ме известите следващия път, когато дойдете в Бингли.

— О, да, да.

— Доколкото съм запознат с бъдещите ви планове, сър, едва ли скоро ще посетите повторно Бингли.

— Прав си, Джийвс, няма да е скоро.

 

Входната врата се затвори след нас. Избърсах лепкава пот от челото си.

— Кажи ми какво стана, Джийвс.

— Моля, сър?

— Казах да ми кажеш. Още съм като замаян.

— Всичко е много просто, сър. Позволих си на собствена отговорност да задействам алтернативния план, който, ако си спомняте, се опитах да начертая пред вас.

— И какъв беше той?

— Хрумна ми, сър, че би било благоразумно от моя страна да позвъня на задния вход и да поискам среща с госпожица Мейпълтън. Това, по моя преценка, би ми позволило, докато прислужницата предава искането ми на госпожица Мейпълтън, да въведа младата дама в къщата, незабелязана от никого.

— И направи ли го?

— Да, сър. Тя се изкачи по задните стълби и в момента е на сигурно място в леглото си.

Аз се намръщих. Споменът за младата Клементина бе твърде болезнен.

— На сигурно място, казваш? Дано я изпитат утре на дъската и й пишат двойка. А след това значи си се видял с госпожица Мейпълтън?

— Да, сър.

— И си й казал, че гоня бандити отвън в градината с голи ръце?

— Да, сър.

— И че тъкмо съм бил тръгнал да я навестя?

— Да, сър.

— А сега тя трудолюбиво добавя послепис към епистоларното си послание до леля и не пести похвалите си по мой адрес.

— Да, сър.

Поех дълбоко въздух.

— Джийвс, трябваше от самото начало да те послушам.

— Това би могло да ви спести някои временни неприятности, сър.

— Неприятности и още как! Като си спомня как онова фенерче ми се облещи в смълчаната нощ тъкмо когато бях нагласил саксията… Джийвс, няма да ходим на Антиб.

— Радвам се да го чуя, сър.

— Щом като младата Боби Уикъм съумя да ме забърка в подобна каша в такова мирно и кротко селце като Бингли, представяш ли си какви върхове е в състояние да постигне в оживен курорт като Антиб?

— Точно това си мислех и аз, сър. Госпожица Уикъм, както не веднъж съм изтъквал, макар да е крайно очарователна млада дама…

— Да, да, Джийвс. Не е необходимо да осоляваш раната. Очите на Устър са широко ококорени. — Аз се поколебах. — Джийвс!

— Да, сър?

— По повод голфовете…

— Да, сър?

— Можеш да ги дадеш на бедните.

— Много ви благодаря, сър.

Аз въздъхнах.

— Кръв ми капе от сърцето, Джийвс.

— Оценявам саможертвата ви, сър. Но като отмине първоначалната болка от раздялата, вие ще се почувствате по-удобно без тях.

— Смяташ ли?

— Убеден съм, сър.

— Дано, Джийвс. Дано.

Изпитанието на Тъпи

— Привет, Джийвс! — поздравих аз, влизайки в спалнята, където той газеше до колене в куфари, ризи и зимни одеяния. — Стягаш ли багажа?

— Да, сър — отвърна той, защото ние с него нямаме тайни един от друг.

— Продължавай тогава — насърчих го одобрително и кажи-речи с песен на уста.

Всяка година към средата на ноември собствениците на най-прекрасните имения в Англия се изприщват от притеснение кому ще се натресе Бъртрам Устър за коледните празници. Късметът може да излезе едному, може другиму, а нищо чудно да огрее и някой напълно невинен човечец. Или както се изразява по този повод леля ми Далия, никога не може да се предвиди къде гръм ще удари.

Тази година обаче аз рано-рано взех своето решение, така че още към десети ноември из дузината застрашени графства се разнесоха въздишки на облекчение, щом ги уведомих, че късата сламка е била изтеглена от виконт Реджиналд Уидърспун от замъка Блийчинг Корт недалеч от село Горно Блийчинг в графство Хампшир.

Взех важното решение да го удостоя с присъствието си, ръководен от неколцина съображения, като сред тях не фигурира фактът, че бидейки съпруг на по-малката сестра на мъжа на леля Далия, той ми се пада нещо като чичо. Та първото важно съображение бе необуздано щедрата софра, на която се радва домът му. Освен Това конюшните му винаги съдържат нещо, заслужаващо яздене. И на трето, но не и последно място, нямаше опасност да ме заврат насред сборна китка аматьори коледари и да ме влачат да отъпквам снежните селски пътеки, пеейки „Коледо, Коледо!“ и „Нашият пастир небесен“.

Всичко, изброено по-горе, играеше немалка роля за избора ми, ала всъщност в Блийчинг Корт най ме привличаше обстоятелството, че присъстващите щяха да съдържат и младия Тъпи Глосъп.

Вече съм ви разказвал за този изверг със сърце, по-черно от нощта, който стъпка в калта или по-скоро удави дългогодишната ни дружба, водеща началото си от детската градина. Загърбвайки факта, че нееднократно се е тъпкал с хляба и солта ми, да не говорим за количествата излочено уиски, той ме предизвика една вечер в „Търтеите“ да се прехвърля над плувния басейн, като се ловя за висящите отгоре халки, след което вероломно преметна последната халка върху лоста, принуждавайки ме да цопна в дълбокото и да погубя най-елегантния вечерен костюм, престъпвал прага на „Търтеите“.

Оттогава до ден-днешен пътеводната страст на моя живот е да отмъстя както подобава на този мерзък злодей.

— Нали се съобразяваш с обстоятелството, Джийвс, че господин Глосъп също ще бъде в Блийчинг?

— Да, сър.

— И по тази причина не си забравил да опаковаш Гигантския Воден Пистолет?

— Не, сър.

— Нито Луминесцентния Заек?

— Не, сър.

— А така! Да ти призная, разчитам предимно на Луминесцентния Заек. Чух отлични отзиви за него. Навиваш му значи пружината и го скриваш в тъмна доба в нечия спалня, а той започва да свети в мрака и да рипа наоколо, като на всичкото отгоре издава тръпкопобиващи пискливи звуци. Приятели ми гарантираха, че няма начин Тъпи да не остарее преждевременно.

— Не е изключено, сър.

— Ако номерът се провали обаче, винаги мога да разчитам на Гигантския Воден Пистолет. Не бива да жалим сили и средства в опитите си да му го върнем тъпкано. На картата е заложена честта на Устърови.

Имах още какво да изрека по този повод, но за жалост на вратата се позвъни.

— Аз ще отворя — казах. — Сигурно е леля Далия. Обади се по телефона, че ще намине.

Само че не беше леля ми, а разсилният от пощата с телеграма в ръка. Отворих я, прочетох я и я отнесох в спалнята със задръстено сключени вежди.

— Джийвс, получи се енигматично послание от господин Глосъп.

— Нима, сър?

— Ще ти го прочета. Подадено е в Горно Блийчинг и гласи следното:

Като дойдеш утре донеси обувките ръгби. Освен това направи всичко човешките възможности ирландски воден шпаньол. Спешно и наложително. Привет. Тъпи.

— Какво ще рече това, Джийвс?

— Доколкото съм в състояние да изтълкувам телеграмата, сър, господин Глосъп иска от вас, като пристигнете утре, да му занесете обувките за ръгби. Освен това желае да направите всичко в човешките възможности да набавите ирландски воден шпаньол. Намеква, че въпросът е спешен и наложителен и ви изпраща привети.

— И аз си помислих същото. Но за какво са му обувки за ръгби?

— Вероятно, господин Глосъп се кани да играе ръгби, сър.

Замислих се над тази вероятност.

— Нищо чудно да си прав, ще знаеш. Но защо му е на един мъж, отседнал мирно и кротко в затънтен провинциален замък, внезапно да развие щение за ръгби?

— Не бих могъл да кажа, сър.

— И защо ирландски воден шпаньол?

— По тази точка също не бих се осмелил да направя предположение.

— Какво е това ирландски воден шпаньол?

— Воден шпаньол от разновидност, която се отглежда в Ирландия, сър.

— Смяташ ли?

— Да, сър.

— Няма да се учудя, ако излезеш прав. Само че те питам друго: откъде накъде ще препускам плувнал в пот из страната, за да събирам псета от разни националности и то с единствената цел да угодя на младия Тъпи? Аз да не съм му Дядо Коледа? Да не би след случилото се в „Търтеите“ той да е останал с впечатлението, че чувствата ми към него клонят към благосклонна отзивчивост? Как не!

— Сър…

— Казах как не, Джийвс!

— Много добре, сър.

Звънецът отново издрънча.

— Тази заран не ни оставят на мира, Джийвс.

— Да, сър.

— Добре, отивам.

Този път вече беше леля Далия. Тя нахълта в апартамента ми като стадо сритани отзад мастодонти и всячески даде да се разбере, че ври и кипи от притеснения. Засипа ме с информация още преди да е прекрачила прага.

— Бърти! — ревна и гласът й спука стъклото на прозореца и събори една-две вази. — Дойдох във връзка с онова младо говедо Глосъп.

— Успокой се, лельо Далия — опитах се да уталожа притесненията й. — Всичко съм предвидил. Гигантският Воден Пистолет и Луминесцентният Заек са вече в багажа.

— Не знам какви ги плещиш и нито за миг не допускам, че и ти знаеш — любезно отвърна любимата плът и кръв. — Но ако спреш да бръщолевиш, току-виж си чул какво се опитвам да ти кажа. Получих крайно обезпокоително писмо от Катрин (съпругата на моя коледен домакин и сестра на чичо Томас, дето е женен за леля Далия — бел. Б.У). Отнася се за този плужек. Разбира се, на Анджела и дума не съм казала. Тя ще се удари в тавана.

Анджела е щерката на леля Далия. Тя и Тъпи минават за сгодени, макар че още нищо не е публикувано официално във вестника.

— Защо? — попитах.

— Какво защо?

— Защо ще се удря в тавана?

— А ти не би ли подскочил дотам, ако си кажи-речи сгоден за някой разбойник и после дойдат да ти кажат, че е отпратил за провинцията да флиртува с някаква кучкарка?

— Какво беше това? Я пак ми го кажи.

— Кучкарка. Една от тези трижди проклети любителки на чистия въздух, дето замърсяват селския пейзаж, като трамбоват неуморно с дебели подметки и вълнени костюми, следвани от глутници кучета, по едно от всяка порода. Много добре ги познавам, тъй като и аз бях от тях на млади години. Затова именно съм наясно колко са опасни. Въпросната пепелянка е щерка на стария полковник Далглиш. Живеят в околностите на Блийчинг.

Взех да проглеждам.

— Ясно значи за какво е телеграмата. Току-що я получих. Тъпи иска от мен ирландски воден шпаньол. Явно го гласи за коледен подарък на това момиче.

— Нищо чудно. Катрин пише, че е хлътнал до уши. Следвал я по петите, бетер нейните кучета, изплезил език и проточил лиги. Мъркал като коте и блеел като овца.

— Същинска подвижна менажерия.

— Бърти, не че съм такъв човек, но още една лекомислена закачка и такъв ще ти отперя, че ушите ти ще пищят оттук до Коледа.

— Ама, лельо, няма защо да си скубеш косите. Убеден съм, че снаха ти преувеличава, и нямаш никакви основания за бели коси.

— Така ли смяташ? Ти, който го познаваш по-добре от себе си! Забрави ли вече главоболията с онази певачка?

Как ще ги забравя. Кора Белинджър й беше името. Учеше за оперна певица и младият Тъпи високо оцени таланта й. За щастие, тя му друсна един юмрук по време на хубавата чиста веселба, дадена от Бийфи Бингам, и Любовта на бърза ръка се спомина.

— Освен това — продължи леля, — забравих да спомена още нещо. Малко преди Глосъп да замине за Блийчинг, двамата с Анджела се сдърпаха.

— Ами!

— Да. Чак тази сутрин го научих от горкото дете. Щеше да си изплаче очите, клетата. Нещо във връзка с последната й придобивка от магазина за шапки. Доколкото успях да установя, той казал, че шапката била кацнала на темето й като бръмбар на трънка, а тя естествено му наредила да не й се мярка пред очите дори на онзи свят. Тъпи казал „Дадено!“ и отпрашил. Сега вече разбираш какво е станало. Кучкарката го е спипала разголен и уязвим душевно и ако не предприемем скоротечни действия, един Господ знае какво ще ни сполети. Затова изложи фактите пред Джийвс и го накарай още с пристигането си там да положи нужните усилия.

Неизменното и безапелационно твърдение на тази моя роднина, че при всяко задънване на хоризонта единствен Джийвс е в състояние да разсее облаците, винаги ме глади срещу косъма и ме кара да скърцам със зъби. Затова й отговорих сухо, през стиснати устни:

— Не се нуждаем от услугите на Джийвс. И сам ще се справя. Такава програма съм набелязал, че на младия Тъпи хич няма да му бъде до любовно блеене. Възнамерявам още първата вечер да пусна в спалнята му Луминесцентния Заек. Той свети и подскача в тъмното, като същевременно издава прегадни пискливи звуци. Последните ще бъдат изтълкувани от Тъпи като зов на съвестта и аз се надявам, че дори след еднократна процедура ще му се наложи да прекара две седмици в санаториум за нервноболни. А тъй като той не е в състояние да помни цели две седмици, като излезе оттам, няма и да се сети за кучкарката.

— Бърти — произнесе леля Далия със странно, вледеняващо спокойствие. — Ти си най-глупавото магаре, с което ме е сблъсквал животът. Чуй сега внимателно. Много те обичам и благодарение на моите връзки в Комисията за психически неуравновесени още не са те прибрали в килия с тапицирани стени. Но ако по обичайния си начин оплескаш и тази история, да знаеш, че ще оттегля протекцията си. Толкова ли не можеш да проумееш, че това е прекалено сериозно, за да бъдеш оставен да се вихриш на воля? На карта е цялото щастие на Анджела. Прави каквото ти казвам и изложи случая пред Джийвс.

— Щом настояваш — казах оскърбено.

— Настоявам. Още сега!

Върнах се в спалнята.

— Джийвс — казах, без да се опитам да скрия огорчението си. — Забрави Луминесцентния Заек.

— Много добре, сър.

— Също и Гигантския Воден Пистолет.

— Много добре, сър.

— Те паднаха жертва на унищожителна критика и вече нямам щение. А, да, още нещо, докато не съм забравил.

— Да, сър?

— Госпожа Травърс иска от теб щом пристигнем в Блийчинг Корт, да откъснеш господин Глосъп от кучкарката.

— Много добре, сър. Ще сторя необходимото.

 

Още на другия ден ми стана ясно, че леля Далия изобщо не е преувеличила размерите на опасността. Двамата с Джийвс наближавахме Блийчинг в двуместната ми кола и някъде по пътя между селото и замъка пред нас замержеля неизбродно кучешко стадо, насред което се открояваше младият Тъпи, суетящ се около едро, хранено със зърно и прясно мляко момиче. Беше се наклонил предано над нея и дори от разстояние се виждаше, че ушите му розовеят. Поведението му не оставяше съмнение, че прави опити да се пробута на момичето, а когато наближих и установих, че същото е облечено във вълнен костюм и обуто в обувки с дебели подметки, всичко си дойде на място.

— Забелязваш ли, Джийвс? — попитах тихо и многозначително.

— Да, сър.

— Обърна ли внимание на момичето?

— Да, сър.

Натиснах дружелюбно клаксона и нададох тиролски трели. Двамата се обърнаха. Тъпи, както ми се стори, не остана особено доволен.

— Ъ… Здрасти, Бърти — каза.

— Привет.

— Това е моят приятел Бърти Устър — обърна се Тъпи към момичето е извинение в гласа. Сякаш би предпочел да ме потули.

— Здравейте — поздрави момичето.

— Приятно ми е — рекох аз.

— Здрасти, Джийвс — каза Тъпи.

— Добър ден, сър.

Настъпи напрегната пауза.

— Е, довиждане, Бърти — наруши я младият Тъпи. — Сигурно искаш да продължиш.

Ние, Устърови, разбираме от намеци.

— Ще се видим по-късно — казах.

— Ами… може — отвърна Тъпи.

Натиснах педала и ние отфучахме.

— Зловеща работа, Джийвс. Направи ли ти впечатление, че субектът силно наподобяваше препарирана жаба?

— Да, сър.

— И с нищо не показа, че желае да се присъедини към компанията ни?

— Да, сър.

— Според мен опасенията на леля Далия са напълно оправдани. Работата е сериозна.

— Да, сър.

— Така че напъни мозъка, Джийвс.

— Много добре, сър.

Видях се отново с младия Тъпи чак когато се обличах за вечеря. Нахълта в стаята ми, докато си завързвах вратовръзката.

— Кое беше това момиче? — попитах небрежно, сякаш хич не ме интересуваше.

— Госпожица Далглиш — каза Тъпи и много мило се изчерви.

— В Блийчинг Корт ли е отседнала?

— Не. Живее в онази къща малко преди портала на замъка. Донесе ли ми обувките за ръгби?

— Да. Питай Джийвс къде са.

— А водния шпаньол?

— Съжалявам. Ще трябва да се оправяш в живота без воден шпаньол.

— Тюх да му се не види. Тя мре да притежава воден шпаньол.

— Че на теб какво ти пука?

— Исках да й го подаря.

— Защо?

Тъпи видимо се наду. Очите му се изпълниха с порицание.

— Полковник Далглиш и съпругата му — започна той с ледено високомерие — бяха изключително мили с мен. Непрекъснато кисна у тях и естествено бих искал да им се отблагодаря с нещо за гостоприемството. Не желая да гледат на мен като на някой от невъзпитаните съвременни младежи, за които постоянно четат във вестниците. От тези, дето само гледат да се възползват, без да дадат нищо от себе си. Щом като хората те канят на обяд, на чай, на вечеря и на какво ли не още, редно е да им поднесеш някакъв малък подарък в знак на внимание.

— Ами тогава им подари обувките за ръгби. Като стана дума… За какво са ти?

— В четвъртък ще участвам в мач.

— Тук?!

— Да. Горно Блийчинг срещу Хокли-насред-Местън. Големият мач на годината.

— Ти как се въвлече в него?

— Ами случайно споменах по време на разговор, че в Лондон всяка събота играя в отбора на бившите възпитаници на Остин, и госпожица Далглиш ме помоли настойчиво да помогна на селото.

— На кое от двете?

— Горно Блийчинг естествено.

— Значи ще играеш на страната на Хокли-насред-Местън.

— Много смешно. Ти, Бърти, може и да не знаеш, но аз съм страхотен на игрището: А, Джийвс!

— Да, сър? — попита току-що влезлият Джийвс.

— Господин Устър каза, че обувките ми са у теб.

— Да, сър. Отнесох ги във вашата стая.

— Благодаря ти. Джийвс, искаш ли да спечелиш малко пари?

— Да, сър.

— Тогава заложи на Горно Блийчинг в годишния мач с Хокли-насред-Местън идния четвъртък — посъветва го Тъпи и напусна стаята, издул гърди.

— Господин Глосъп ще играе в четвъртък — осведомих го аз, когато вратата се затвори.

— Да, сър, този факт се обсъжда пространно в помещенията на прислугата.

— Така ли? И какво е съвкупното мнение?

— Останах с впечатлението, сър, че според прислугата господин Глосъп не е бил посъветван мъдро.

— В какъв смисъл?

— Както разбрах от господин Мълреди, иконома на сър Реджиналд, сър, въпросното спортно състезание се различава в редица отношения от обичайната игра на ръгби. Поради факта, че в отношенията между двете села от много години съществува значителна враждебност, борбата, както научих, се провежда на доста либерални и дори първобитни начала, които са в силен разрез с всичко, прието между два отбора по време на дружески мач. Основната цел на играчите, доколкото разбрах, е по-скоро да нанесат на противника сериозни физически увреждания, отколкото да отбележат гол.

— Господи, Джийвс!

— Да, сър. Играта между двете села би представлявала немалък интерес за един учен историк. За първи път подобен мач се е състоял по време на царуването на крал Хенри VIII. Тогава е продължил от пладне до залез слънце върху терен от няколко квадратни мили. Били отбелязани седем смъртни случая.

— Седем!

— Без да се брои леталният изход на двама от зрителите. Напоследък обаче пораженията сред играчи и зрители се ограничават до счупени крайници и други относително несъществени телесни увреждания. Преобладаващото мнение в помещенията за прислугата е, че господин Глосъп би постъпил по-благоразумно, ако се въздържа от участие в спортното мероприятие.

На мен направо ми призля. Макар че си бях поставил за основна цел в живота да го върна тъпкано на младия Тъпи заради онази история в „Търтеите“, все пак в душата ми тлеят неугасени въгленчета от едновремешното приятелство. Пък и жаждата за мъст си има своите граници. Колкото и да ми беше криво заради невъобразимата гавра, на която ме бе подложил, все пак нямаше да го оставя да се насоса, нищо неподозиращ, в кървава битка на живот и смърт и да бъде разпарчетосан от кръвожадното селячество. Един Тъпи с изкаран акъл и коса, побеляла от внезапно нашествие на луминесцентни зайци… това да. То си е направо блажен венец на земните ми дни. Ала един разръфан и разфасован Тъпи, откаран на носилка… не. И дума да не става. Хич не ме молете.

Затова на дневен ред изникваше спешното дружеско предупреждение, докато още не бе станало късно. С тази цел забръмчах към спалнята му, където го заварих да си играе завеяно с обувките за ръгби.

Веднага му изложих новопридобитите факти.

— Препоръчително е при това предложение — заключих аз, — като вземеш предвид и обстоятелството, че помещенията на прислугата са на същото мнение, в навечерието на мача да изсимулираш навехнат глезен.

Той ме изгледа със странни, забулени очи.

— Нима ми предлагаш, при положение, че госпожица Далглиш се уповава на мен, разчита на мен, гледа на мен с предан девически възторг и очаква да помогна на родното й село да постигне победа, аз да я сритам вероломно в кокалчето?

Останах доволен от неочакваната му интелигентност.

— Точно така — казах.

— Пфу! — рече Тъпи.

— Как така „Пфу!“?

— Бърти — започна той, — твоите думи само ме настървиха още повече да се боря до край. Точно от това имам нужда — от сгорещена игра. Приветствам спортния дух на противника. С удоволствие ще прегърна по-грубата игра. Тя ще ми предостави възможност да дам най-доброто от себе си. Съобразяваш ли — понижи той глас и поморавя до корените на косата си, — че Тя ще наблюдава моята игра? Знаеш ли как ще се почувствам? Като средновековен рицар по време на турнир, спонсориран от любимата дама на сърцето. Смяташ ли, че сър Ланселот или сър Галахад ще се преструват на изкълчени преди насрочения турнир само защото имало опасения работата да излезе от контрол?

— Нека ти напомня, че по време на царуването на крал Хенри VIII…

— Зарежи царуването на Хенри. Вълнува ме единствено фактът, че тази година е ред на Горно Блийчинг да играе в цветни екипи и това ще ми позволи да надена трикото на добрия стар Остин. Електрик на широки оранжеви и пембени райета. Нали си представяш как ще изглеждам!

— Представям си.

— Бърти — продължи да се блещи Тъпи и да върти очи, — нека направо ти призная, че най-сетне познах любовта. Това вече е истинското чувство. Открих духовното единение. Намерих своята спътница в живота. Колко съм мечтал да срещна някое мило момиче, израснало на чист въздух, обвеяно от свежестта на английския провинциален живот, и най-сетне го намерих! Колко е различна тя, Бърти, от тези превзети парникови лондончанки! Ще застанат ли те на трибуната в ледена зимна утрин, насред кал и сняг, да гледат ръгби мач? Знаят ли какво да предприемат, ако елзаският им дог получи епилептичен припадък? Ще избродят ли петнайсет километра на ден в студ и пек през нивя и поля, за да се върнат от разходката свежи като диви рози?

— Че от какъв зор?

— Бърти, заложил съм всичко на мача в четвъртък. Засега имам чувството, че Тя гледа на мен като на крехкотелесен мухльо само защото си протрих пришка на крака онзи ден и ми се наложи да се върна с рейса от Хокли. Но като ме види как помитам селската опозиция като всепоглъщащ горски пожар… Как смяташ? Ще се позамисли ли? Ще се отворят ли очите и? А?

— А?

— Аз казах „А?“

— Аз също.

— Исках да кажа „Нали?“

— Ами…

На това място удари гонгът за вечеря, макар че хич не ми беше до храна.

 

Предпазливи допитвания през следващите два-три дни ме наведоха на убеждението, че в помещенията на прислугата в Блийчинг Корт знаят какво говорят, когато издигат предположението, че младият Тъпи, роден и откърмен в кротката и снизходителна атмосфера на метрополията, би благоразумствал, ако не се забърква в местните препирни и крамоли и стои по-надалеч от футболните игрища. Наляво и надясно се изказваха мнения, че чувствата между двете села са стигнали точката на вренето и кипенето.

Знаете как става в тези отдалечени пасторални райони. Животът е склонен силно да забави темпото. Човек няма какво да прави през дългите зимни вечери, освен да слуша радио и да разсъждава навъсено какъв кърлеж е съседът му. Току си припомниш, че чичо Джайлс те е извозил при продажбата на прасето, докато чичо Джайлс изведнъж се сеща, че не друг, а по-големият ти син Ърнест е замерил с тухла кобилата му две недели преди Благовещение. Никой не съумя да ме информира как е започнала настоящата разпра, ала коледните празници, посветени на мира и всеопрощението сред народите, я свариха в пълния й разгар. Единствената тема на разговор в Горно Блийчинг бе предстоящият мач в четвъртък, като трудещите се селяни недвусмислено го очакваха в настроение, което мога да опиша единствено като касапско. Доколкото разбрах, жителите на Хокли-насред-Местън били настроени не по-малко стръвнишки.

Отидох до Хокли-насред-Местън в срядата преди мача, изгарящ от нетърпение да хвърля едно око на населението и да проверя степента на неговата кръвожадност. С ужас установих, че всеки втори индивид от мъжки пол изглежда като по-големия брат на селския ковач. Мускули като стоманени въжета. А компанията в местната кръчма „Зеленото прасе“, където се отбих инкогнито на халба бира, се изказваше за предстоящото спортно събитие по начин, от който би се смръзнала кръвта на всеки, чийто приятел от детинство се кани да се впусне безразсъдно в мелето. Все едно, че слушах Атила и приближените му хуни да обсъждат следващата си военна кампания.

Върнах се при Джийвс с твърдо решение в ръка.

— Джийвс — казах, — ти, който бе принуден да сушиш и гладиш онзи прекрасен мой вечерен костюм, знаеш най-добре от всички колко жестоко си изпатих от безобразието на младия Тъпи Глосъп. По право би трябвало да приветствам с хляб и сол факта, че Гневът Небесен най-сетне се сети да надвисне гръмовно над него. Но въпреки всичко според мен Небесата изгубиха чувство за мярка и изтърваха положението от контрол. Дори в най-необузданите си мечтания не съм искал да видя клетото магаре умъртвено по особено мъчителен начин. А преобладаващото намерение в Хокли-насред-Местън е, че не бива да пропуснат натиканата в ръцете им възможност да направят щедър коледен подарък на тукашната погребална служба. Имаше днес един риж субект в „Зеленото прасе“, който, съдейки по изказванията му, несъмнено се явява делови партньор на гробаря. Затова се налага да действаме без разтакаване. Трябва да спасим Тъпи от самия него, въпреки самия него.

— Какъв курс на действие бихте сметнали за препоръчителен, сър?

— Сега ще ти кажа. Понеже той отказва да постъпи разумно и да се измъкне овреме от заварката, тъй като момичето щяло да присъства на мача и клетникът си въобразява, че ще блесне и ще я заслепи с великолепието си, принудени сме да прибегнем към подмолни методи. Заминаваш още днес за Лондон и утре заран изпращаш телеграма, подписана с „Анджела“ и гласяща следното… Запиши си.

— Да, сър.

— „Толкова съжалявам…“ — Аз се замислих. — Какво би казало едно момиче, Джийвс, което след кавга с годеника си, обидил я на кацнал бръмбар на трънка, желае да му протегне маслиновата клонка?

— „Толкова съжалявам, че се държах зле с теб“ според мен е подходящ за случая текст, сър.

— Достатъчно ли е силно?

— Може би едно „скъпи“ ще придаде необходимата правдоподобност на посланието, сър.

— Точно така. Продължи да пишеш. „Толкова съжалявам, скъпи…“ Стоп! Задраскай всичко. Прозрях къде стъпваме накриво. Подпиши телеграмата не с „Анджела“, а с „Далия Травърс“.

— Много добре, сър.

— А съдържанието е следното: „Още сега се върни“.

— „Незабавно“ е по-икономично сър, тъй като е една дума. И звучи по-непреклонно.

— Прав си. Значи „Незабавно се върни. Анджела много го е закъсала със здравето“.

— „Тежко болна“ е за предпочитане, сър.

— Добре. Анджела тежко болна. Има висока температура и постоянно вика името ти в трескавото си състояние, като все разправя, че няма значение какви си ги бил надрънкал по адрес на шапката й…

— Ако ми позволите да направя едно предложение, сър…

— Давай.

— Според мен следният текст би постигнал нужния ефект: „Незабавно се върни. Анджела тежко болна. Висока температура и треска. Жално вика името ти. Бълнува нещо за шапка и че си бил прав. Вземи първия влак. Далия Травърс“.

— Не звучи зле.

— Да, сър.

— Това „жално“ добре ли е все пак? Не е ли по-силно да кажем „непрестанно“?

— Не, сър. „Жално“ носи по-наситен емоционален заряд.

— Щом казваш. Ти най-добре знаеш. Прати телеграмата навреме, за да се получи тук преди два и половина.

— Добре, сър.

— Два и половина, Джийвс. Прозря ли колко съм демонично вероломен?

— Не, сър.

— Ама как така! Виж сега. Ако телеграмата пристигне по-рано, ще я отвори преди мача. Но в два и половина вече ще е излязъл на игрището. Ще му я подам в миг на временно затишие във военните действия. Дотогава вече ще е получил представа за естеството на битката между Горно Блийчинг и Хокли-насред-Местън. Не допускам някой, поспортувал с главорезите от „Зеленото прасе“, да не разцелува краката и на най-куцото оправдание за вдигане на белия байрак. Следиш ли мисълта ми?

— Да, сър.

— Много добре, Джийвс.

— Много добре, сър.

 

На Джийвс може да се разчита. Два и половина казах, в два и половина телеграмата беше в замъка. На минутата. Грабнах я и само се отбих за малко в стаята си, колкото да се преоблека в нещо по-топло. Нахлузих няколко ката дебела вълна и отпраших с колата към полесражението. Отборите тъкмо се строяваха. Минута по-късно чух свирката и кръвопролитието се отпочна.

В моето училище ръгбито не бе сред практикуваните спортове, поради което то така и си остана дълбоко законспирирано от мен. Мога да следя бегло широките му параметри и знам, че основният стремеж е с цената на всичко топката да се пренесе през полето и по всякакъв начин да се прехвърли отвъд линията. Също така ми е известно, че с оглед постигането на тази цел на играчите им е позволено да използват силови методи и да вършат с ближния си неща, които при други обстоятелства биха им спечелили две седмици на топло без право на обжалване в комплект с пиперливи поучения откъм съдийската скамейка. Оттам нататък обаче всичко ми се губи. Тънкостите на играта са затворена книга за Бъртрам Устър, но както разбрах от специалистите край мен, въпросният мач не съдържал никакви тънкости, тъй че нямаше опасност да изпусна нещо съществено.

Последните дни не беше спряло да вали, та спортната проява се очертаваше като извънмерно лепкава. Нека си го кажа направо, че съм виждал блата, по-сухи от игралното поле. Рижият кръволок от „Зеленото прасе“ доцапурка до топката и даде начален удар, насърчаван гръмогласно от съвкупното селячество. Топката отхвръкна право към Тъпи, елегантно издържан от главата до петите в ослепителен електрик с оранж. Тъпи ловко я подхвана, още по-ловко я подаде и именно в този момент ми направи впечатление, че играта между Горно Блийчинг и Хокли-насред-Местън притежава отличителни черти, които обикновено не се наблюдават на футболното игрище.

Защото Тъпи, след като изпълни блестящо подаването, просто си остана на мястото да излъчва скромност, когато се чу тупурдия от огромни крачища и рижият го сграбчи за врата, тръшна го в калта и рипна връз него. Мерна ми се лицето на Тъпи, изкълчено от недоумение, болка и общо недоволство от развитието на играта, но после бързо го изгубих от поглед. Докато изплува отново в зрителното ми поле, противоположният край на игрището вече тънеше в крамола. Двама яки земеделци бяха навели глави като бичета и се блъскаха енергично, а топката, предмет на разногласието, се мотлявеше нейде помежду им.

Тъпи избърса от очите си една съществена част от графство Хампшир, огледа се замаяно, съзря масовката, хукна натам и пристигна тъкмо навреме, за да бъде загребан от трима здравеняци и подложен на повторна кална терапия. Това за жалост го нагласи в удобна поза, позволяваща на четвърти снажен селяк да му хвърли един къч в ребрата с обувка като калъф за контрабас. Рижият съзря в това своя шанс да се метне отгоре им. Хубава енергична игра, както ми се видя от тази страна на парапета.

Сега чак проумях грешката на Тъпи. Беше ненужно издокаран. При подобни състезания основно правило е да не се набиваш на очи. Най-добрите му приятели биха го натъкмили в трезво бозаво, сливащо се с общата тоналност на пейзажа. Но дори да не беше неустоимата привлекателност на екипа му, пак се натрапваше убеждението, че населението на Хокли-насред-Местън принципно не одобрява присъствието му на игрището. То беше уверено, че като неместен жител Тъпи си вре столичния нос в лични препирни, които не го касаят, и изобщо не му е тук мястото.

Така или иначе, неминуемо се налагаше впечатлението за преференциално отношение към него. При всяка от описаните скотобойни сцени, когато теренът се огъваше и тонове агрокултурни маси се овъргалваха всестранно в сочно пльокащата земна повърхност, последният, измъкнал се най-изотдолу, неизменно се оказваше Тъпи. А в редките случаи, когато по чудо успяваше да се задържи за миг във вертикално положение, неизбежно се намираше някой, най-често моят риж познайник, който всеотдайно се юрваше напред и го поваляше в най-тинестата локва.

Започнах да се питам дали телеграмата не е пристигнала прекалено късно, за да спаси един човешки живот, когато в поголовната сеч настъпи необичайно затишие. Веселието се бе завихрило почти в непосредствена близост до мен и тъкмо съзерцавах поредното кълбовидно окалване на всички заинтересовани, когато те взеха, че се надигнаха, преброиха оживелите и установиха, че един възедър екземпляр в бивш бял екип е останал да лежи в калта. Съдейки по единодушния възторжен рев от стотина патриотични гърла, Горно Блийчинг бе повалило първата си жертва.

Последната бе отнесена от двамина бойни другари, докато останалите поседнаха да помислят над живота. Това бе моментът, по моя преценка, когато ми се отваряше възможност да изведа Тъпи от кланицата. Прескочих парапета и се отправих към мястото, където той се остъргваше от пластовете чернозем. Видът му бе на току-що мината през центрофуга свинска кайма и в очите му, или поне в онова, което се виждаше от тях, различих странен изпепеляващ пламък. Беше така успешно скрит под засъхваща кора наносна почва, че тъжно си помислих колко малко всъщност би могло да се постигне с една обикновена вана. За да може отново да бъде пуснат в употреба сред обществото, Тъпи наложително трябваше да мине през химическо чистене. Дано само някой не прецени, че е по-безболезнено просто да бъде изхвърлен.

— Тъпи, старче — започнах аз.

— Ъ?

— Имаш телеграма.

— Ъ?

— Получи се телеграма за теб.

— Ъ?

Побутнах го с върха на бастунчето си и той незабавно прояви признаци на живот:

— Внимавай какви ги вършиш, глупаво магаре такова! Малко са ми другите синини! Какво бръщолевеше преди малко?

— Казах, че се получи телеграма за теб. Реших, че може да е важна.

Той изпръхтя с много горчивина.

— Да не би да смяташ, че ми е само до телеграми?

— Може да е жизненоважна — настоях аз. — Ето я.

Само че, не знам дали разбирате, нищо подобно. Как е станала тая работа представа си нямам, но по всяка вероятност при преобличането я бях оставил в джоба на другото сако.

— Божичко — изохках аз. — Забравил съм я.

— Няма значение.

— Има! Вероятно съдържа нещо, което трябва да бъде прочетено още сега. Искам да кажа незабавно. Хайде, сбогувай се надве-натри с наказателния отряд и бързо да се прибираме.

Той повдигна вежди. Или поне предположих, че ги е повдигнал, защото калта по челото му се нагъна, сякаш под повърхността й се случваха неща.

— Нима допускаш — ледено изрече Тъпи, — че ще се измъкна, докато Тя ме гледа? Как не! Пък и — продължи той с бавна замисленост — няма сила на този свят, която да ме помръдне от игрището, преди да съм изкормил онзи риж върколак. Направи ли ти впечатление как ме атакува, когато топката не е у мен?

— Това не е ли редно?

— Не е, разбира се. Затова го очаква кървава разплата. Писна ми. Оттук нататък ще тропна с крак и ще наложа властно присъствието си.

— Малко не съм наясно с правилата на това забавление, но дали не би могъл да го ухапеш?

— Ще опитам, пък да видим — промълви Тъпи, доволен от хрумването ми.

В този момент се върнаха двамата, изнесли ковчега, и всеобщите бойни действия се възобновиха по цялата фронтова линия.

 

Малко отмора и поемане на въздух вършат чудеса със скапания спортист. В мръсното дело, подхванато наново след краткия отдих, се вляха много свежи сили, та беше удоволствие да ги наблюдавам. А Тъпи бе душата на компанията.

Знаете ли, ако виждаш един човек само по купони, обяда, конни надбягвания и в безделно размотаване из хорски имения, изобщо не получаваш представа за неговите скрити дълбини. Макар да познавах Тъпи Глосъп, откак помнех себе си, ако ме бяха попитали за него, бих го охарактеризирал като пацифист по природа и кротък като даденост. А ето, че го гледах как търчи напред-назад с огън, бълващ от ноздрите, и определено се изживяваше като опасност за движението по пътищата.

Насърчаван от факта, че съдията или бе привърженик на философската школа да не пречиш на ближния да прави, каквото му скимне, или свирката му се бе задръстила с кал, в резултат на което следеше играта с миролюбива непричастност, Тъпи се прояви крайно впечатляващо. Дори на мен, дето хабер от понятие си нямам за тънките страни на ръгбито, ми стана ясно, че ако Хокли-насред-Местън желае успешен завършек, то трябваше с цената на всичко да очисти Тъпи, при това час по-скоро. И едно мога да кажа за хоклинасредместънци: в опитите си да убият Тъпи те не пожалиха ни усилие, ни средства, а рижият бе направо всеотдаен. Ала Тъпи се оказа издръжлив. Всеки път, когато опозицията го смилаше в тинята и сядаше върху главата му, той се издигаше над мъртвото си „аз“ към нови, неподозирани висоти. И дори успя да вида сметката на рижия.

Не знам как точно осъществи това, защото вече падаше здрач, пък и мъгла взе да се спуска, но както онзи си препускаше волно из терена, непомрачаван от грижа на този свят, така изневиделица го сполетя Тъпи, двамата осъществиха контакт с гръм и трясък и докато разбера какво става, тленните останки на рижия бяха изведени на куц крак от неколцина съиграчи.

След това работата стана оскърбително лесна. Навирилото нос Горно Блийчинг се активизира с възродена бойкост и помете като приливна вълна съпротивата на Хокли. А когато прахта се уталожи и труповете бяха изнесени, младият Тъпи се озова проснат победно връз топката. Това неизвестно защо се оказа краят на играта.

Върнах се в замъка твърде умислен. Стана тя каквато стана, сега се налагаше да напрегна стария картоф и да се чудя какви мерки да предприема. Зърнах в преддверието някакъв прислужник и го изпратих да ми донесе веднага уиски със сода без много сода. Мозъчната дейност плачеше за стимулант. След десетина минути на вратата се почука и в стаята влезе Джийвс с поднос в ръка.

— Здравей, Джийвс — учудих се аз. — Върна ли се?

— Да, сър, преди малко. Интересен ли беше мачът?

— В известен смисъл, да. Бъкаше от любопитни взаимоотношения, ако добре ме разбираш. За жалост обаче, каквато съм си блейка, забравих телеграмата в другото сако, та младият Тъпи нито за миг не излезе от обръщение.

— Беше ли наранен, сър?

— По-лошо, Джийвс. Той бе звездата на терена. Не бих се учудил, ако в този момент в негова чест се вдигат тостове в селската кръчма. Тъпи игра тъй зрелищно, с такава всеотдайност се включваше във всеки побой, че няма начин момичето да не припада сега по него. Щом го види, ще изпищи любовно и ще му се метне на врата.

— Нима, сър?

Не ми хареса начинът, по който го каза. Спокойно. Невъзмутимо. Предпочитах увиснали ченета и разочаровано цъкане с език. Тъкмо да изразя напиращите чувства, когато вратата повторно се отвори и в стаята вкуцука Тъпи.

Беше навлякъл широко палто над спортния екип и аз се учудих, че ми пристига на светско гости, вместо да се кисне в банята. И никак не ми хареса вълчият поглед, който впи в чашата ми.

— Уиски ли е? — попита дрезгаво.

— И сода.

— Няма значение. Дай тук! Не, по-добре Джийвс да ми донесе едно по-голямо.

— Много добре, сър — каза Джийвс и веднага излезе.

Тъпи се довлече до прозореца и се загледа в сгъстяващия се мрак. Веднага схванах, че люто се коси. Беше като смазан под невидима тежест.

— Какво те гризе? — попитах. Той се изсмя невесело.

— Какво има да ме гризе? Нищо! Само дето вярата ми в Жената е мъртва и погребана. Иначе всичко е наред.

— Мъртва?

— И погребана. Жените са скапана работа, Бърти. Не виждам никакво бъдеще за този пол. Пришки върху ходилата на човечеството, ето какво са те. До една.

— Ъ… и кучевъдката ли?

— Името й — надменно ме сгриза Тъпи — е Далглиш. Тя, ако искаш да знаеш, е предводителка на женското отрепие.

— Но, Тъпи!

Той се обърна. Лицето му, доколкото можех да го различа под кората кал, бе изопнато и изпито.

— Знаеш ли какво се случи, Бърти?

— Какво?

— Тя не е била там!

— Къде?

— На мача бе, магаре такова!

— Не е била?!

— Не е била.

— Искаш да кажеш, че не е представлявала неотменна част от възторжената публика по трибуните на стадиона?

— Разбира се, че това искам да кажа, какво друго? Престани с твоите глупости!

— Ама аз си мислех, че целият замисъл…

— Аз също! О, Господи! — глухо се изкикоти Тъпи. — На мен кокал върху кокал не ми остана! Бъхтих се заради нея в тази междуособица, докато не се превърнах в жива рана! Позволих на тълпа психопати да ме ритат в ребрата и да се разхождат по лицето ми. И след като предизвиках най-мъжествено една съдба, по-страшна от смъртта, научавам, че тя не си е направила труда поне да дойде да погледа играта. Позвънил й, моля ти се, неизвестно кой от Лондон да й каже, че бил намерил ирландски воден шпаньол! И тя хоп в колата и право в столицата, а аз нека се трепя за тоз, дето духа. Току-що я срещнах долу и го чух от личната й уста. И представи си, тя място не можеше да си намери от яд, задето се била разкарала напразно. Нямало никакъв ирландски воден шпаньол. Бил най-обикновен английски воден шпаньол. Като си помисля само как си бях втълпил, че съм влюбен в подобно момиче! Представяш ли си каква другарка в живота щеше да ми бъде? „В добро и в зло“ дръжки! „В болест и в здраве“ как не! Ами че, ако някой мъж се ожени за нея и вземе, че се разболее, да не мислиш, че ще му оправя възглавницата и ще му поднася разхладителни напитки? Ще има да чака! Онази ще се развява по света в дирене на сибирски амфибийни хрътки. Приключих завинаги с жените.

Усетих, че сега е моментът да се застъпя за родната плът и кръв.

— Братовчедка ми Анджела не е като нея, Тъпи — обявих благо и тържествено с глас на мъдър батко. — Свястно диване е нашата Анджела, ако се вгледаш по-отблизо в нея. Винаги съм се надявал вие двамата… и леля Далия също…

Презрителният смях на Тъпи пропука горния пласт засъхнала кал.

— Анджела! — изквича той. — Да не съм чул да споменаваш името й! Анджела е идеолог и предводител на жените! Най-страшната от всичките! Освен това ме изгони. Да, изгони ме и нареди да не й се мяркам повече пред очите. И то само защото ми стигна мъжеството да се изкажа прямо и откровено за непоносимото уродство, кацнало на темето й. Ала вместо да се възхити на моята сърцатост и да се метне любящо на врата ми, тя ме хвана за ухото и ме изхвърли като гуреливо коте. Пфу!

— Наистина?

— Самата свята истина. В четири и петнайсет часа следобед на седемнайсети този месец. Падаше се вторник.

— Да не забравя, старче, намерих онази телеграма.

— Каква телеграма?

— Същата, за която ти казах.

— А, онази? Ами дай тогава да й хвърля едно око.

Подадох му я, без да откъсвам проницателен поглед от глинестата повърхност. Внезапно, както си четеше, той се олюля.

— Нещо важно? — попитах небрежно.

— Бърти — треперливо изфъфли Тъпи, — чуй какво ще ти кажа във връзка с последното ми изказване по адрес на братовчедка ти Анджела. Забрави го. Все едно, че уста не съм отварял. Бърти, Анджела не е като другите жени. Тя е ангел, само дето е в женски облик. Бърти, трябва веднага да се върна в Лондон. Анджела е болна!

— Болна?

— Има висока температура и бълнува. Телеграмата е от леля ти. Иска незабавно да се прибера в Лондон. Ще ми дадеш ли колата си?

— Разбира се.

— Благодаря — каза Тъпи и се юрна вън от стаята.

Почти веднага вратата пак се отвори и на прага се появи Джийвс с поръчаното подкрепление.

— Господин Глосъп си тръгна, Джийвс.

— Нима, сър?

— За Лондон.

— Да, сър?

— С моята кола. За да се види с братовчедка ми Анджела. Слънцето надникна иззад облаците, Джийвс.

— Твърде задоволително, сър. Изгледах го с подозрение.

— Ти ли си се обадил по телефона на госпожица Как-й-беше-името във връзка с мнимия ирландски воден шпаньол?

— Да, сър.

— Веднага се усъмних в теб.

— Нима, сър?

— Да, Джийвс. В мига, в който господин Глосъп спомена Тайнствения Глас, изпратил субекта за зеленохайверест воден шпаньол. Разпознах твоя почерк. Прочетох подбудите ти като в отворена книга. Ти си знаел, че тя ще отпраши начаса.

— Да, сър.

— Знаел си и как ще реагира Тъпи. Нищо не дразни рицаря повече от разбягването на публиката му от турнира.

— Да, сър.

— Обаче, Джийвс.

— Да, сър?

— Какво ще каже господин Глосъп, когато открие братовчедка ми Анджела в цветущо здраве, нищо небълнуваща?

— Погрижих се за този аспект, сър. Позволих си да позвъня на госпожа Травърс и да й разясня обстоятелствата. Почвата ще е подготвена за появата на господин Глосъп.

— Джийвс, ти мислиш за всичко.

— Благодаря ви, сър. Тъй като господин Глосъп отсъства, ще благоволите ли да се възползвате от неговото уиски и сода?

Аз обаче поклатих глава.

— Не, Джийвс. Ти го заслужаваш повече от мен.

— Благодаря ви, сър.

— Наздраве, Джийвс.

— Наздраве, сър, ако ми позволите да използвам този израз.

Произведение на изкуството

Обядвах с леля Далия и макар че Анатол, нейният феноменален готвач, беше направил чудеса, надскачайки собствения си ръст, ястията му, вместо да се топят в устата ми, се обръщаха в трици. Това се дължеше на факта, че бях принуден да я сритам в кокалчето с една новина, която никак нямаше да й допадне. Леля Далия щеше да остане недоволна, а една недоволна леля Далия губи контрол над изразните си средства и без много разтакаване се пренася в ловните полета на своята жежка младост.

Ала поради липса на място, където да се дяна, реших да изпия по-отрано неизбежната горчилка.

— Лельо Далия — започнах аз, защото съм убеден, че бикът трябва да се лови за рогата.

— Ъ?

— Спомняш ли си морското пътешествие, за което така копнееш?

— Как да не го помня!

— Имам предвид обиколката с твоята яхта, която старателно планираш от няколко месеца.

— Знам какво имаш предвид, магаре такова.

— Веселият круиз из Средиземно море, на който тъй любезно ме покани и който очаквам с изплезен език?

— Плюй камъчето, тъпчо, докато не съм те тряснала по темето. Преглътнах парче cotelette-supreme-aux-choux-fleur и й плъзнах новината.

— Много съжалявам, лельо, но няма да мога да дойда. Както бях предвидил, тя се озвери насреща ми.

— Какво!

— Боя се, че не ще мога.

— Ах ти пършиво псе, как така не ще можеш?

— Ами ей така!

— И защо, ако смея да попитам?

— Проблеми от неотложно и жизненоважно естество правят наложително присъствието ми в столицата.

Тя изсумтя.

— Другояче казано, пак се каниш да додаваш до смърт на някое нещастно момиче.

Не ми допадна словесното одеяние, което тя нахлузи на проблема ми, но бях принуден да се смая от проницателността й, ако проницателност, а не проникновеност е думата, която търся. Имам предвид онова, дето всички детективи го притежават в неограничени количества.

— Да, лельо Далия. Ти отгатна тайната ми. Аз действително съм влюбен.

— И коя е горкичката?

— Госпожица Пендълбъри. А името й е Гладеола. Държи да се изписва с „е“.

— Искаш да кажеш с „г“.

— „Г“ и „е“. ГладЕола, а не ГладИола.

— Не може да бъде!

— Факт.

Роднината нададе вой.

— Абе ти с всичкия си ли си да седиш насреща ми и да ми разправяш, че нямаш акъл дори колкото да се пазиш с тояга от момиче, което се е самонарекло Гладеола? Слушай, Бърти — замачка тя ръката ми, — аз съм по-възрастна жена от теб… знаеш какво искам да кажа… и затова ще ти разкрия фактите от живота. Факт номер едно е да заобикаляш през девет планини в десета всичко, което изписва името си като Гладеола, Авва, Белла, Одетт и прочее. Най-вече Гладеола. Що за момиче е?

— Донякъде божествена.

— Да не е същата, в чиято компания профуча край мен в Хайд Парк с деветдесет километра в час? Караше червена спортна кола.

— Онзи ден тя наистина ме повози из Парка. Разтълкувах жеста й като многообещаващ. А спортната й кола действително е червена.

Леля Далия въздъхна с облекчение.

— Е, слава Богу тогава. Със сигурност ще ти строши врата, преди да те завлече до олтара. Къде се запознахте?

— На един джумбуш в Челси. Тя е художничка.

— О, небеса!

— И много ловко размахва четката, ако искаш да знаеш. Нарисува ми портрет. Двамата с Джийвс го окачихме тази сутрин над камината. Останах с впечатлението, че на Джийвс не му хареса.

— Ако е докарала и най-бегла прилика с теб, как очакваш да му хареса? Художничка! И държи да се изписва като Гладеола! Кара кола, сякаш роклята й се е подпалила! — Леля се замисли. — Всичко това е много тъжно, разбира се, но не виждам как ще ти попречи да дойдеш на круиза.

Обясних й как:

— Би било лудост да се затрия от столицата в този повратен момент. Знаеш ги момичетата. Забравят ти лицето, преди още да си завил зад ъгъла. Освен това не съм много спокоен по отношение на един навлек на име Луциус Пим. Не стига, че е художник, което навява мисли за духовно единение, ами и косата му се къдри. На всичкото отгоре е от властния, волеви тип мъже. Отнася се към Гладеола, сякаш тя е прах под колелата на таксито му. Има дързостта да критикува шапките й и подмята ехидни забележки за нейните светлосенки и киароскуро. Всичко това, неизвестно защо, силно впечатлява момичетата, а тъй като аз съм възпитан в дух на непоклатимо джентълменство, позициите ми са крайно неизгодни. Поради изложеното дотук сама разбираш, че не мога да си грабна шапката и да се заразвявам из Средиземноморието и да оставя Пим да си върши на метеното своето пъклено дело.

Леля Далия се изсмя. Направи ми много грозно впечатление.

— На твое място не бих се притеснявала. Нали не допускаш дори за миг, че Джийвс ще те остави да се ожениш за нея?

Наскърбих се неописуемо.

— Нима се опитваш да намекнеш, лельо Далия, че до такава степен позволявам на Джийвс да се разпорежда с личността ми, че е в състояние дори да ми попречи да се оженя, за която поискам?

— Не те ли отказа от мустака, който си беше пуснал? А от носенето на морави чорапи? И от ризи с меки яки с официалното облекло?

— Това са крайно различни неща.

— Готова съм да се обзаложа с теб, Бърти, че Джийвс ще тропне с крак и ще сложи край на брачните ти комплоти. И престани най-сетне да си правиш сметки без кръчмаря.

— Що за дивотии!

— А щом според теб портретът не му харесва, отсега ти казвам, че ще намери начин да го разкара.

— През живота си не съм чувал нищо по-нелепо.

— И накрая, тиквенико нещастен, ще те достави на яхтата ми точно в уречения час. Представа си нямам как ще го постигне, но ще го постигне и ти ще се киприш на палубата ми в комплект с капитанска шапка и запасен чифта чорапи.

— Бих предпочел да сменим темата, лельо Далия — прекъснах я хладно.

 

Тъй като бях силно накопривен от изявленията на родната плът и кръв, след обяда бях принуден да се разходя из Парка, за да уталожа изприщената си нервна система. Към четири и половина нервните клетки спряха да вибрират и аз се завърнах в апартамента. Заварих Джийвс в дневната, загледан в портрета.

Смутих се, като го видях, защото преди да тръгна за към леля, го осведомих за намерението си да тегля ножа на Средиземноморската разходка, което той понесе доста тежко, защото очакваше круиза с блеснали очи и навирена опашка. Лигите му потекоха още щом приех поканата. В очите му лумна пиратски пламък, а веднъж дори го чух да пее в кухнята моряшка песен. Силно подозирам, че някой от предците му е служил при адмирал Нелсън.

Продължи да се цупи и след като му обясних как стоят нещата и дори го посветих в съкровени сърдечни дела. Затова щом влязох, реших да го ободря и разсея. Веднага застанах до него пред портрета.

— Много е хубав, нали, Джийвс?

— Да, сър.

— Нищо не може да освежи един дом както хубаво произведение на изкуството.

— Да, сър.

— Придава на стаята едно такова… как да го нарека…

— Да, сър.

Отговорите му бяха съвсем наред, но въпреки това останах недоволен, та прецених за разумно да тропна с крак и да се наложа. В края на краищата, ама я! Не знам дали са ви рисували портрет, но ако ви се е случвало, ще разберете чувствата ми. Гледката на собствения лик, изографисан с маслени бои и провесен на стената, поражда у човека бащинска привързаност към същия и той започва да изисква от външния свят одобрение и възхита, а не свити на фунийка устни, потръпващи от погнуса ноздри и гадене в погледа като при вида на отдавна споминала се скумрия. Това особено важи в случаите, когато художникът е момиче, към което човек питае чувства, по-дълбоки и по-интересни от братската дружба.

— Джийвс — казах, — това произведение на изкуството не ти допада.

— Не, сър, допада ми.

— Стига си увъртал. Чета го в погледа ти като в книга. По неизвестни причини картината не успява да те трогне. Какви са възраженията ти?

— Не намирате ли, че палитрата на художника е прекалено крещяща, сър?

— Не намирам. Друго?

— Оставам с впечатлението, сър, че госпожица Пендълбъри ви е придала възгладно изражение.

— Възкакво?

— Гладно, сър. Като на вълк, дочул заблеяло наблизо агънце.

Налагаше се да изтръгна с корен тези бабини деветини.

— Не наблюдавам никаква прилика, Джийвс, с вълци и заблеяли агънца. Нито наблизо, нито отдалече. Погледът, който си забелязал, обозначава замечтана унесеност и намеква за наличието на голяма Душа.

— Сега разбирам, сър.

Смених темата.

— Госпожица Пендълбъри спомена, че ще намине днес следобед да провери как и къде сме окачили портрета. Да е идвала тъдява?

— Да, сър.

— И си тръгна?

— Да, сър.

— Искаш да кажеш, че вече я няма? — изохках аз.

— Да, сър.

— А не спомена ли, че пак ще дойде?

— Не, сър. Останах с впечатлението, че госпожицата няма такива намерения. Беше доста разстроена, сър, и изрази желание да се прибере в студиото да си отдъхне.

— Разстроена? От какво?

— От катастрофата, сър.

Не се улових за главата само защото ръцете ми омекнаха до несъстоятелност.

— Само не ми казвай, че е катастрофирала.

— Да, сър.

— С колата?

— Да, сър.

— Ранена ли е?

— Не, сър. Само господинът.

— Какъв господин?

— Госпожица Пендълбъри имаше нещастието да премаже един господин с колата си точно пред тази къща. Господинът получи фрактура на крака.

— Много съжалявам. Но важното е, че госпожица Пендълбъри е добре. Нали е добре?

— Във физическо отношение състоянието й е напълно задоволително, сър. Тя обаче претърпя немалко психическо сътресение.

— Разбира се, че ще се сътресе, каквато си е надарена с красива милосърдна душевност. Колко е труден за момичетата този свят, Джийвс, тъпкал с мъже, настояващи да се развяват, където не ги сееш. И само гледат да се хвърлят под колелата на нищо неподозиращите крехки душици. Какъв ли шок е изживяло горкичкото! Какво стана с онзи левак?

— Господина ли имате предвид, сър?

— Да.

— Той е в стаята за гости.

— Какво!

— Да, сър.

— В моята стая за гости?

— Да, сър. Госпожица Пендълбъри изрично пожела той да бъде настанен там. Нареди ми да изпратя телеграма на сестрата на господина, която е в Париж, и да я уведомя за нещастния случай. Освен това повиках лекар, който изрази професионалното си мнение пациентът да остане понастоящем в statu quo.

— С други думи, трупът ще прележи в дома ми неопределено количество време?

— Да, сър.

— Джийвс, май множко ми дойде.

— Да, сър.

Множко и още как! Едно момиче може да е доста божествено и завладяващо сърцата, ама къде дават да превръща хорските къщи в морги! Правичката да си кажа, пяна ми изби на устата.

— Май ще трябва да се представя на този натрапник — казах през скърцащи зъби. — Все пак съм домакин. Има ли си име?

— Господин Пим, сър.

— Пим?!

— Да, сър. А младата дама непрестанно го наричаше Луциус. Местонахождението му на пътя в момента, в който госпожица Пендълбъри е завивала откъм ъгъла, се дължало на факта, че се бил запътил насам с цел да разгледа портрета, който госпожицата ви нарисува.

Тръгнах към спалнята със смут в душата. Не знам дали в период на влюбеност ухажването ви е било осакатявано от къдрокоси съперници, но от мен да знаете, че хич няма да затанцувате от радост, ако онзи се паркира насред жилището ви с потрошени кокали. Инвалидното състояние му дава небивала преднина. Лежи си значи той и върти в изнемощели пръсти чепка грозде, целият блед и интересен, съсредоточие на девическата жал и грижовност, а ти в това време сновеш пъргаво наоколо, издокаран по последна мода, с пружинираща походка и пращящи от здраве розови бузки. Направо взе да ме хваща страх.

Открих Луциус Пим изтегнат в леглото, наметнат с горнището на любимата ми пижама, пушещ една от моите цигари и зачетен в криминален роман. Размаха с небрежна снизходителност цигарата в общата посока на моето нахождение.

— А, Устър! — рече.

— Хич не ме устърствай — отвърнах рязко. — Кога ще можеш да се изметеш оттук?

— След седмица или нещо такова.

— След седмица?!

— Или нещо такова. Засега лекарят настоява за тишина и спокойствие. Много да си почивам и много-много да не шавам: Затова ще те помоля, старче, да не повишаваш глас. Приглушен шепот и то само ако е наложително. А сега, Устър, да поговорим за катастрофата. Трябва да се споразумеем.

— Сигурен ли си, че не бива да бъдеш местен?

— Напълно. Лекарят нареди.

— Според мен трябва да потърсим второ и трето лекарско мнение.

— Излишно е, мой човек. Той изрично подчерта казаното и ми се видя, че си разбира от работата. Не се безпокой, че тук няма да ми е комфортно. Ще се оправя някак и все се надявам да свикна. Не съм претенциозен. Това легло дори ми е удобно. А сега да се върнем на катастрофата. Утре пристига сестра ми. Много ще е разстроена. Аз съм любимият й брат.

— Ти?!

— Аз.

— Колко сте общо?

— Шест.

— И ти си неин любимец?

— Да.

Представих си останалите пет, но замълчах. Ние Устърови умеем да си прехапваме езика.

— Женена е за Слингзби, собственика на „Вкусните супи на Слингзби“. Не си знае парите. Ама да не мислиш, че успявам да го убедя да сподели благините със закъсал зет? — попита Пим с риторична горчивина. — Нищо подобно. Но да оставим това. Важното е, че сестра ми ме обича както зет ми си обича златото и поради това нищо чудно да даде под съд горкичката Гладеола и общо взето да се опита да я хвърли на лъвовете. Ако разбере, че тя е карала виновната кола. Затова, Устър, този факт никога не бива да стига до ушите й. Призовавам те като джентълмен да си държиш устата затворена.

— Естествено.

— Радвам се, че бързо схващаш. Не си чак толкоз глупав, колкото те изкарват.

— Кой ме изкарва?

Пим повдигна леко вежди.

— Не те ли изкарват? Странно. Така или иначе, уредихме най-важното. Ако не ми хрумне нещо по-добро, ще кажа на кака, че съм бил повален от бърза кола, която изобщо не спряла и затова не съм й видял номера. А сега, ако обичаш, напусни стаята. Докторът изрично наблегна на тишина и покой. Пък и искам да си дочета книгата. Злодеят току-що пусна кобра в комина на героинята и не бива да я изоставям в тежък момент. Едгар Уолъс е голяма работа. Ще ти звънна, ако ми потрябва нещо.

Запътих се право към дневната. Джийвс стоеше все така вперен в портрета и всячески даваше да се разбере, че същият го убива по особено мъчителен начин.

— Джийвс — казах с припъшкване, — господин Пим се очертава като непомръдваем.

— Да, сър.

— Поне в неопределеното близко бъдеще. А утре сред нас ще бъде и кака му, госпожа Слингзби от „Вкусните супи на Слингзби“.

— Да, сър. Телеграфирах на госпожа Слингзби малко преди четири часа. Ако предположим, че се е намирала в хотела си в момента на пристигането на телеграмата, тя несъмнено ще вземе парахода утре по обяд и към седем часа, ако направи връзката в Дувър, ще пристигне в Лондон. Вероятно първо ще се отправи към собственото си жилище…

— Да, Джийвс, да. Завладяваща и интригуваща история. Защо не напишеш и музика към нея, та да можеш да ми я пееш в дългите зимни вечери? А засега ще те помоля да набиеш следното в главата си. От жизненоважно значение е госпожа Слингзби да не надуши, че малкото й братче е било потрошено от госпожица Пендълбъри. Затова искам от теб да пообщуваш с Пим преди пристигането й и да уточните версията, която ще й разправи, та да сме готови да я подкрепяме във всичките й подробности.

— Много добре, сър.

— А сега, Джийвс, какво става с госпожица Пендълбъри?

— Моля, сър?

— Тя сто на сто ще намине да види как вървят нещата.

— Да, сър.

— В такъв случай не бива да ме завари тук. Нали ги познаваш жените, Джийвс?

— Да, сър.

— Не съм ли прав в предположението си, че ако госпожица Пендълбъри нахлуе в болничната стая, огледа надлъж и шир интересния болник, сетне изскочи оттам с пресен спомен за бледия му лик и налети връз мен, целия в цветущо здраве, то сравнението би било пагубно за Устър? Представяш си картинката — единият романтичен, другият…

— Много сте прав, сър. Аз също исках да съсредоточа вниманието ви върху този аспект. Болният несъмнено упражнява мощно привлекателно въздействие върху майчинския инстинкт във всяко женско сърце, сър. Болните пробуждат най-съкровените им чувства. Поетът Уолтър Скот се е изразил най-художествено в следните два стиха: „О, Жена! Ти тъй си ненадеждна в наште дни на щастие доволно, тъй трудно ни е да ти угодим! Ала щом болката попари ни челото…“

Вдигнах ръка.

— Друг път, Джийвс, с удоволствие ще чуя поетичния ти рецитал, но сега не ми е до него. При така очерталото се положение предлагам да изляза от обръщение утре в ранни зори и да не се вясвам дорде не падне здрач. Вземам колата и отпрашвам за Брайтън на еднодневна почивка.

— Много добре, сър.

— Нали добре съм го намислил, Джийвс?

— Несъмнено, сър.

— И на мен така ми се струва. Морският въздух ще заздрави нервната ми система, която изпитва неотложна необходимост от укрепителни мерки. Оставям те отговорен за реда в къщата.

— Много добре, сър.

— Предай на госпожица Пендълбъри моите съжаления и съчувствия и й кажи, че са ме повикали по работа.

— Да, сър.

— Ако супената съпруга пожелае да се подкрепи, не я прехранвай.

— Много добре, сър.

— За отравянето й не използвай арсеник, защото наличието му лесно се установява. Иди при добър аптекар и му поискай нещо, дето не оставя следи. — Въздъхнах и вперих око в портрета. — Всичко това безкрайно ме разстройва, Джийвс.

— Да, сър.

— А когато позирах за настоящото произведение на изкуството, от мен по-честит мъж нямаше.

— Да, сър.

— Ами туй то, Джийвс.

— Много сте прав, сър.

На другия ден се прибрах доста късно. Надишал се с озон, навечерял се с пържоли, разходил се под лунната светлина с доброто старо возило, надеждно като смазан часовник, аз отново се чувствах в обичайната си форма. Дори на излизане от Пърли се улових, че ме избива на песен. Духът на Устърови не се дава лесно и оптимизмът наново избуя в устъровата гръд.

Защото постепенно в мен бе взело да се загнездва убеждението, че това, дето едно момиче неминуемо щяло заобича някого само понеже си бил счупил крака, са пълни глупости. Отначало, то се знае, Гладеола несъмнено ще бъде неудържимо привлечена към Пим, като го види да лежи възнак, изпит и безпомощен. Но много скоро в съображенията й ще се намесят други фактори. Ще започне да се пита дали е разумно да поверява щастието си на мъж, комуто не стига акълът да отскочи пъргаво встрани, щом я види да се задава. И няма да пропусне да си каже, че ако Пим е допуснал това да се случи веднъж, то къде й е гаранцията, че няма да го превърне в практика през идните дълги години на съвместен живот? И едва ли ще прегърне възторжено идеята да прекара брака си в разтакаване от болница в болница и разнасяне на плодове за надробени съпрузи. Ще си даде сметка колко много ще спечели, ако свие гнездо с човек като Бъртрам Устър, който, каквито и да са неговите недостатъци, поне се движи по тротоарите и съобразява да се огледа в двете посоки, преди да пресече улицата.

Затова бях в цветущо настроение, когато прибрах колата в гаража и с весело тра-ла-ла на уста си отключих входната врата тъкмо когато Биг Бен удряше единайсет часа. Влязох в дневната, натиснах звънеца и Джийвс, без да се мае, внесе подноса с уискито и содата, вече предугадил желанията ми.

— Ето ме пак у дома, Джийвс — отбелязах аз, докато си забърквах насъщното.

— Да, сър.

— Какво стана в мое отсъствие? Да е идвала госпожица Пендълбъри?

— Да, сър. Към два часа.

— И кога си тръгна?

— Към шест часа, сър.

Това не ми допадна. Четиричасово посещение звучи направо зловещо.

— А госпожа Слингзби?

— Тя пристигна малко след осем и си тръгна в десет часа, сър.

— Е? Беше ли раздразнена?

— Да, сър. Особено, когато си тръгваше оттук. Изрази силно желание да се срещне с вас, сър.

— Да се срещне с мен?

— Да, сър.

— За да ми благодари със сълзи на очи, по всяка вероятност, задето най-любезно съм позволил на любимото й братче да остане тук, докато се позакърпи.

— Възможно е, сър. От друга страна, тя ви наричаше с имена, предполагащи силно неодобрение, сър.

— Тя… Какво?!

— „Скудоумен непрокопсаник“ е един от изразите, които употреби, сър.

— Скудоумен непрокопсаник?

— Да, сър.

Нищо не проумях. Просто не виждах на какви факти би могла да основе присъдата си. И леля Агата ме нарича по сходен начин, но тя поне ме познава от малък.

— Трябва да си изясня този въпрос, Джийвс. Спи ли вече господин Пим?

— Не, сър. Преди малко натисна звънеца, за да ме попита дали в къщата не се намират по-свестни цигари.

— Така ли?

— Да, сър.

— Катастрофата изглежда не се е отразила на наглостта му.

— Да, сър.

Луциус Пим седеше, подпрян удобно на възглавниците ми, зачетен в криминалния си роман.

— А, Устър! Добре дошъл у дома. Да знаеш значи, че въпросът с кобрата се уреди благоприятно. Героят я бил докопал, преди злодеят да се усети, и й бил изтръгнал отровните зъби. Така че, когато тя падна през комина и взе да хапе героинята, всичко се оказа напразно. Едва ли друга кобра се е чувствала по-глупаво.

— Да оставим кобрите.

— Лесно ти е да ги оставяш — меко ме сгълча Луциус Пим, — ама ще те питам аз какви ще ги разправяш, ако няма кой да им извади отровните зъби, преди да са тупнали от комина в леглото ти. Между другото, сестра ми се отби и каза, че иска да говори с теб.

— Аз също.

— Вие ще вземете да се окажете лика-прилика. Тя настоява да говори с теб за моята катастрофа. Нали си спомняш какво щях да й разправя? За колата, дето минала, блъснала и отминала? Разбрахме се да се придържам към тази версия, ако не ми хрумне по-правдоподобна. За щастие ми хрумна. Щукна ми ей така изневиделица, както си лежах и гледах тавана. Изведнъж прозрях, че сме го съшили с бели конци. Къде си видял хора да събарят хора с колите си и после да отминават ни лук яли, ни лук мирисали? Кака веднага щеше да прозре, че нещо куца. Затова й казах, че ти си шофирал.

— Какво!

— Казах й, че ти си карал колата. Много е правдоподобно. Така всичко си идва на мястото и придобива закръглен вид. Знаех си, че ще одобриш идеята ми. На всяка цена трябва да й попречим да научи, че Гладеола ме е извадила от строя. Оправдах те като й казах, че си бил къркан като свиня, та да не те вини. Друг на мое място я се сети да го каже, я не. И все пак — въздъхна Луциус Пим — се опасявам, че тя е доста недоволна от теб.

— Не може да бъде!

— Може, може. И настойчиво ти препоръчвам, ако желаеш срещата ви утре да протече що-годе човешки, да вземеш екстрени мерки и още тази нощ да я размекнеш.

— В какъв смисъл?

— На твое място бих й изпратил цветя. Много мил жест. Тя си пада по розите. Отрупай я с рози. Адресът й е Хил Стрийт номер три. Ще видиш как ще се промени отношението й. Мой дълг е да те предупредя, драги ми Устър, че щом й прекипи, тя се превръща в огнедишащ дракон. Зет ми всеки момент ще се върне от Ню Йорк и има голяма опасност Беатрис да го заръфа още от летището и да го насъска да те даде под съд за престъпно поведение, излагане на човешки живот на опасност в нетрезво състояние и прочее. Представям си какво обезщетение ще ти друсне. Освен ако не й се подмажеш дебело. Зет ми не си пада особено по мен и ако тя не го държеше изкъсо, би дал парична награда на всеки, успял да ми потроши краката. Но за щастие е луд по Беатрис и прави каквото тя иска. Затова съветът ми е да постелеш с цветя и рози целия път оттук до Хил Стрийт номер три. В противен случай „Слингзби срещу Устър“ ще се гледа в съда преди да си гъкнал.

Изпепелих го с огнеметен поглед. Само се похабих, естествено.

— Жалко, че по-рано не се сети за всички тези последствия — казах. Същината не бе в самите думи, нали разбирате, а в начина, по който ги изрекох.

— Сетих се — обори ме Луциус Пим. — Но тъй като и двамата бяхме единодушни, че на всяка цена трябва да опазим горкото момиче…

— Добре де, добре.

— Ама ти да не си ядосан нещо? — учуди се той.

— Какво говориш!

— А така те искам — каза с облекчение. — Знаех си, че ще оцениш старанието ми. Постъпих най-джентълменски. Ще е ужасно, ако Беатрис научи за Гладеола. Не знам дали ти е направило впечатление, Устър, но когато се раздават ритници, жените много по-охотно ги нацелват срещу представителки на собствения си пол, отколкото срещу мъже. Бидейки от мъжко вероизповедание, ще видиш как всичко ще ти се размине. Дузина уханни рози, няколко усмивки, две-три тактични думи и тя ще се топи като масло между пръстите ти. Изиграй си картите както трябва и преди да се усетиш, двамата с Беатрис ще се смеете щастливо и ще се шляпате по гърба пет минути след като се запознаете. Само гледай Слингзби Супата да не те спипа как я пляскаш по гърба, че е ревнив като мавър. А сега, ако ме извиниш, ще те помоля да се разкараш. Лекарят каза ден-два да избягвам дългите разговори. Пък и време е да нанкам.

Колкото повече размишлявах, толкова повече взех да одобрявам идеята с розите. Луциус Пим не е сред любимото ми човечество, но все пак бях принуден да призная, че това с розите добре го беше намислил.

На другата сутрин станах още в десет и половина и след подкрепителна закуска се запътих право към цветарницата на Пикадили. Не можех да поверя на Джийвс подобно деликатно поръчение. Заплатих две лири за необятен букет и го изпратих заедно с визитната си картичка на Хил Стрийт. Сетне се отбих в „Търтеите“ на кратка чашка. Рядко го правя сутрин, но това утро се очертаваше като много специално.

Малко след пладне се прибрах в апартамента. Влязох в дневната и се заех да се самоподготвям за предстоящата среща. Нямаше къде да бягам, но и нямаше смисъл да се надявам, че ми предстои изживяване, което паметта ще съхранява ревностно през идните години за уютните вечери пред камината. Бях заложил на розите. Ако размекнеха госпожа Слингзби, всичко щеше да е наред. Ако ли не, Бъртрам щеше да е негоден за повторна употреба.

Часовникът тиктакаше, а нея все я нямаше. Явно не бе от рано пеещите ранни птички и това хвърли малко слънчева светлина върху очакванията ми. Защото от личен опит знам, че колкото по-рано пропява противниковият пол, толкова по-криво гледа на света. Като пример неволно се натрапва леля ми Агата, от която чучулигите сутрин не могат да се вредят.

Все пак не бях убеден стопроцентово в гореизложеното, та след известно време напрежението взе да си казва думата. За да разсея съзнанието, извадих един стик за голф и се заех да упражнявам попадения в стъклена чаша. В края на краищата, реших аз, ако онази се окаже стръвница, поне ще съм усъвършенствал ударите от близко разстояние и няма да остана с празни ръце.

Тъкмо се гласях за едно по-засукано улучване на чашата, когато на вратата се позвъни.

Вдигнах посудата от пода и напъхах етика зад канапето. Съобразих, че ако ме завари да се забавлявам лекомислено, току-виж го изтълкувала като липса на угризения и други подобаващи чувства. Оправих си яката, дръпнах надолу сакото и си докарах тъжна полуусмивка, която хем да е гостоприемна, хем да не е тържество на радостта. Одобрих я в огледалото и я задържах така, докато вратата се отваряше.

— Господин Слингзби — обяви Джийвс.

След тези думи затвори и ни остави насаме.

 

Известно време не се забелязаха признаци на оживено общуване. Шокът от очакването на госпожа Слингзби и получаването на нещо недотам същото се отрази пагубно на гласните ми струни. Гостът ми също не прояви готовност да се впусне в размяна на любезни баналности. Само стоеше там, силен и сдържан. Явно трябва да си силен и сдържан, ако си решил да произвеждаш вкусна и питателна супа.

Собственикът на супите се оказа от римско-императорския тип, с остри, пронизващи очи и щръкнала напред волева брадичка. Острите пронизващи очи ме запронизваха остро, а и на всичкото отгоре определено чух скърцане на зъби. По неизяснени причини той ме възненавидя от пръв поглед и трябва да призная, че това доста ме озадачи. Не претендирам да съм Обаятелна Личност, в каквато се превръщаш, след като се абонираш за някоя от брошурите, рекламирани на задните страници на списанията, но, от друга страна, не ми се е случвало от един-единствен поглед да започват да рият с копита и да се пенят в устата. Практиката е по-скоро след запознаване с мен тутакси да забравят, че ме има.

Все пак се напънах да домакинствам.

— Господин Слингзби?

— Да, така се казвам.

— И току-що пристигате от Америка?

— Тази сутрин.

— Малко по-рано, отколкото ви очакваха, а?

— Така излиза.

— Радвам се да се запозная с вас.

— Няма да е задълго.

Млъкнах, за да попреглъщам на сухо. Разбрах какво е станало. Прибрал се е значи у дома, видял се е с жена си, чул е цялата история и веднага е хукнал насам да ми даде да се разбера. Язък за хубавите рози. След неуспеха с женското Слингзби, реших да размекна мъжкото.

— Ще пийнете ли нещо?

— Не!

— Една цигара?

— Не!

— Защо не седнете?

— Няма!

Пак млъкнах. Тези непиещи, непущеши, несядащи мъже са от най-костеливите.

— И престанете да ми се хилите, господине!

Хвърлих едно око в огледалото и проумях какво има предвид. Тъжната полуусмивка действително се бе разплула. Побързах да я наместя, докато се потапяхме в поредното мълчание.

— А сега — наруши го Супата, — по-делово, ако обичате. Смятам, че е излишно да ви обяснявам защо съм тук.

— Да, разбира се. Напълно съм наясно. Става дума за онази дреболия…

— Дреболия?! Значи за вас е дреболия?

— Ами…

— Нека да ви кажа тогава, господине: когато открия, че по време на отсъствието ми от страната някой мъж досажда на жена ми с нежеланото си ухажване, за мен това не е никаква дреболия. И ще направя всичко възможно — продължи той с нездрав блясък в очите и зловещо потриване на ръцете — да ви накарам да погледнете по същия начин на тази история.

Нищо не разбрах. Просто не съумявах да следя мисълта му. Взе да ми се вие свят.

— Ъ? — казах. — Жена ви?

— Жена ми.

— Има някаква грешка.

— Има и тя е ваша.

— Че аз дори не познавам жена ви!

— Ха!

— Никога не съм я виждал.

— Пфу!

— Честна дума! Не съм.

— Значи отричате, че сте й изпратили цветя? Сърцето ми подскочи акробатично. Взех да включвам.

— Цветя! — продължи той. — Рози, господине! Големи, тлъсти, противни рози. Целият ми апартамент е задръстен с вашите рози! А визитната ви картичка се мъдри в кошницата, прикачена с…

Гласът му секна, удавен в гърлено клокочене, и аз с учудване установих, че се звери на нещо зад гърба ми. Обърнах се и на прага (не бях забелязал отварянето на вратата, тъй като през цялото време дискретно бях отстъпвал заднешком), та на прага стоеше млада особа от женски пол. Един поглед и вече знаех коя е. Никоя жена не може толкова да прилича на Луциус Пим, без да има нещастието да е негова рода. Намирах се в присъствието на сестра му Беатрис — огнедишащия дракон. Всичко прозрях. Явно беше излязла от дома си преди пристигането на розите и се бе промъкнала в апартамента ми, неомекнала и неподмазана, докато аз съм си заздравявал нервната система в бара на „Търтеите“.

— Ъ-ъ — казах аз.

— Александър! — каза тя.

— Вря! — каза Супата.

Не знам как ви прозвуча последното, но лично аз го изтълкувах като призив за поголовни военни действия. Нямаше съмнение, че най-страшните му подозрения са се потвърдили. Сви два-три пъти юмруци, за да се увери, че механизмът им е смазан и може да разчита на тях. След това, с повторно бойно „Вря!“ на уста, се метна напред, стъпи върху топката за голф и въздухът мигом се задръсти с размятали ръце и крака. Накрая, с глух тътен, който леко измести апартамента, Супата осъществи интересна комбинация от принудително кацане с отскок от отсрещната стена.

Осъзнах, че повече не съм необходим на съпрузите и се изнизах на пръсти от стаята. Тъкмо посягах за шапката си в антрето, когато до лакътя ми изникна Джийвс.

— Стори ми се, че чух някакъв шум, сър.

— Не е изключено — рекох. — Беше господин Слингзби.

— Моля, сър?

— Господин Слингзби изпълни руски армейски пляски — обясних аз, — по време на които си изкълчи един-два крака. Най-добре иди го виж.

— Много добре, сър.

— Ако е в състоянието, в което очаквам да го завариш, измети отломките в моето легло и повикай лекар. Апартаментът ми се пука по шевовете от издънки на рода Пим.

— Да, сър.

— Струва ми се, че наличните запаси се поизчерпаха, но в случай, че техни лели и сватове дойдат да си трошат тук крайниците, вземи назаем походни легла от Армията на спасението.

— Много добре, сър.

— Лично аз, Джийвс — продължих, докато отварях външната врата, — заминавам за Париж. Ще ти съобщя допълнително къде ще отседна. Щом апартаментът изцяло се обезпими и обезслингзби, телеграфирай ми да се прибера. И още нещо, Джийвс.

— Да, сър?

— Не щади усилия в успокояването на топката. Те мислят — или поне женското Слингзби мисли, а нейните мисли днес са неговите мисли утре, че аз съм прегазил господин Пим с колата си. Направи всичко, възможно в мое отсъствие да ги размекнеш.

— Много добре, сър.

— А сега иди да изнесеш трупа. Аз ще се отбия в „Търтеите“ да хапна нещо, а в два часа вземам влака за Париж. Ще се срещнем с теб на гарата. Носи куфар с най-необходимото.

 

Минаха близо три седмици, преди Джийвс да бие отбой. Аз междувременно се забавлявах необезпокояван от никого из Париж и околностите му. Много си падам по този град, но с радост го напуснах, щом разбрах, че вече мога да се завърна в милото гнездо. Метнах се в първия минаващ самолет и след два часа се возех в такси към сърцевината на живота. Бях стигнал околностите на площад Слоун, когато за пръв път мярнах плакатите.

Бяхме попаднали в задръстване и аз завеяно поблейвах насам-натам, когато погледът ми бе привлечен от нещо, което ми се стори бегло познато. И внезапно прозрях какво е.

Върху един празен калкан се мъдреше огромнейши плакат, поне трийсет на двайсет метра, издържан предимно в червено и синьо. Най-отгоре пишеше:

Най-отдолу се четеше:

А помежду им аз. Да, по дяволите, Бъртрам Устър в цялото си естествено великолепие. Отлична репродукция на портрета ми, изпълнен от Гладеола Пендълбъри, безупречен и в най-дребната си подробност.

Плакатът беше от естество, което замрежва очите. Моите се замрежиха. Гъста мъгла се спусна пред тях. Когато се вдигна, успях да забърша един дълъг поглед, преди движението да се отпуши.

Този последен поглед отне със завидна и небрежна лекота палмата на първенството от всички най-отблъскващи гледки, на които съм бил свидетел. Портретът бе злостна клевета срещу Бъртрам Устър, като същевременно го възпроизвеждаше тъй безпогрешно, сякаш името ми бе изписано под него. Чак сега проумях какво е имал предвид Джийвс когато каза, че съм изглеждал като прегладнял вълк. На плаката въпросното изражение придобиваше мащабите на скотска ненаситност. Стоях там, алчно вперил чревоугоден поглед в чиния със супа колкото автомобилна гума, и от раз ставаше ясно, че две седмици троха не съм слагал в уста. Плакатът мигом пренасяше човека в един различен и много страшен свят.

Събудих се от унеса си, когато таксито спря пред нас. Секунда по-късно нахлух в апартамента, посрещнат от Джийвс, целия в почтителни усмивки и приветствени слова.

— Радвам се, че се завърнахте, сър.

— Остави това! — изписках аз. — Какви са тези…

— Плакатите ли, сър? Тъкмо се питах дали сте ги забелязали.

— Забелязах ги!

— Бих казал, че ловят окото, сър.

— Ловят го и не го пускат. А сега би ли ми обяснил…

— Вие ми дадохте указания, сър, да не пестя усилия в омекотяването на господин Слингзби.

— Да, ама…

— Задачата се оказа крайно трудна за изпълнение, сър. Известно време господин Слингзби, по съвет и упорито настояване от страна на госпожа Слингзби, беше твърдо решен да започне съдебно дирене срещу вас, което, по мое убеждение, никак нямаше да ви допадне.

— Да, ама…

— И тогава, още първия ден, когато бе в състояние да се надигне от леглото, той забеляза портрета и аз сметнах за препоръчително да му изтъкна възможностите, които това произведение на изкуството крие като рекламно средство. Господин Слингзби с готовност се остави да бъде убеден и след като го уверих, че ако се откаже от намерението си за съдебен иск, вие с готовност ще му предоставите портрета си за ползване, той влезе в преговори с госпожица Пендълбъри за закупуване на авторските права.

— Така ли? Е, надявам се тя поне да е получила нещо.

— Да, сър. Господин Пим, действайки като агент на госпожица Пендълбъри, е сключил, доколкото успях да разбера, твърде задоволителна сделка.

— Като неин агент, казваш?

— Да, сър. В качеството си на годеник на младата дама.

— Годеник!

— Да, сър.

Представете си значи какво е било сътресението от портретната гледка върху цялостната ми система, след като вместо да припадна, аз произнесох само едно вяло „Хм“. След плаката вече нищо нямаше значение.

— След плаката, Джийвс, вече нищо няма значение.

— Така ли, сър?

— Да, Джийвс. Една жена лекомислено отхвърли сърцето и душата ми, но какво от това?

— Именно, сър.

— Обади ми се измамният глас на Любовта, ала явно бе набрал грешен номер. Ще ме сломи ли това обаче?

— Не, сър.

— За пореден път си прав, Джийвс. Не това ще ме сломи, а широкото разпространение на устъровия лик из цялата метрополия, впил лаком монокъл в паница слингзбиева супа. Налага се да напусна Лондон. Не ще мога да си покажа носа в „Търтеите“.

— Да, сър. А и госпожа Грегсън…

Пребледнях. Изобщо не се бях сетил за леля Агата, която сто на сто щеше да държи да си проветри становището по повод опетняването на семейното име.

— Да не би да е звъняла?

— По няколко пъти на ден, сър.

— Джийвс, единственият изход е в бягството.

— Да, сър.

— Връщам се в Париж.

— Не ви го препоръчвам, сър. Доколкото ми стана ясно, плакатите тези дни ще бъдат разлепени и там. Във френските среди супите на господин Слингзби са известни като Bouillon Supreme. Производството му се радва на голяма популярност отвъд Ламанша. Гледката би била твърде болезнена за вас.

— Къде тогава?

— Позволете да направя едно предложение, сър. Защо не се върнете към първоначалното си намерение да придружите госпожа Травърс в нейния Средиземноморски круиз? На яхтата ще бъдете в безопасност от натрапчивостта на рекламните кампании.

Този човек явно не се чуваше какви ги плещи.

— Че тя яхтата отплава преди две-три седмици! Кой я знае къде е сега.

— Не, сър. Круизът бе отложен с един месец поради заболяване на готвача на госпожа Травърс, Анатол, който се бе заразил с инфлуенца. Госпожа Травърс отказа категорично да вдигне котва без него.

— Искаш да кажеш, че още не са тръгнали?

— Да, сър. Яхтата ще отплава от Саутхамптън идния вторник.

— Ами тогава… такова… какво по-хубаво?

— Да, сър.

— Обади се на леля Далия и й кажи да не тръгва без мен.

— Вече си позволих да я уведомя по телефона няколко минути преди пристигането ви, сър.

— Така ли?

— Да, сър. Допуснах, че предложението ми ще срещне вашето одобрение.

— И правилно си допуснал. През цялото време много ми се искаше да съм на това пътешествие.

— На мен също, сър. Ще бъде изключително приятно.

— Усещаш ли хапливия солен ветрец?

— Да, сър.

— Лунната пътека по водата?

— Да, сър.

— Нежното клатушкане на вълните?

— Да, сър.

Почувствах се като торба пари. Гладеола… дрън-дрън! Плакатите… много важно!

— Йо-хо-хо, Джийвс!

— Да, сър.

— Всъщност, бих отишъл по-надалеч. Йо-хо-хо и бутилка ром!

— Много добре, сър. Веднага ще я донеса.

Сбогом на всички котки

Котето на готвача се промъкна в пушалнята на клуб „Търтеи“ и поздрави присъстващите с дружелюбно „мяу!“. Фреди Уиджън, който седеше в ъгъла, стиснал глава между дланите си, се изправи възмутено.

— Предполагах — рече той с хладен, безизразен глас, — че това тук е тихо убежище за джентълмени. Но тъй като виждам, че съм попаднал в менажерия, смятам да се оттегля.

И напусна демонстративно стаята. Пушалнята се изпълни със смут и недоумение.

— Какво му стана? — загрижено попита един Образ. Подобни изблици на неприкрити чувства са твърде редки в клуб „Търтеите“. — Да не са се скарали с котето?

Един всезнаещ Симпатяга поклати отрицателно глава.

— Фреди не е имал спречквания с това конкретно коте — поясни той. — Но откак прекара един уикенд в Мачъм Чешингс, не може да понася котки.

— Какъв Мачъм?

— Чешингс. Потомственото имение на Далия Прендърби в графство Оксфордшир.

— Запознаха ме веднъж с нея — обади се една Скица. — Стори ми се много симпатично момиче.

— И Фреди беше на това мнение. Обичаше я безумно.

— И, разбира се, я загуби?

— Разбира се.

— Знаете ли — промълви един разсъдлив Симпатяга, — обзалагам се, че ако наредим по дължина всички момичета, които Фреди Уиджън е обичал и загубил, редицата сигурно ще се проточи до средата на булевард „Пикадили“.

— Дори по-надалеч — уточни Образът. — Някои от тях бяха доста височки. Това, което аз не мога да проумея обаче, е защо изобщо си прави труда да се влюбва. В последна сметка те, тъй или иначе, го изритват. Спокойно би могъл да не започва. Нещо повече — в спестеното време би успял да прочете някоя поучителна книга.

— Според мен бедата му е там, че в началото винаги набира страхотна скорост — заразказва Симпатягата. — Има приятна физиономия, танцува великолепно, умее да си мърда ушите и в първия момент на момичето му се взема акълът, а това естествено го насърчава. Той твърди, че и с тази Прендърби отначало много му потръгнало. Нещата дори стигнали дотам, че когато го поканила за уикенда в Мачъм Чешингс, той си купил един екземпляр от „Какво трябва да знае всеки младоженец“.

— Много са странни имената на английските провинциални имения — намеси се замислено Скицата. — Мачъм как да е, но откъде накъде Чешингс?

— И Фреди са задавал този въпрос. Но не и след като видял къщата. След това — поне така твърдеше пред мен — разбрал, че по-точно наименование и при най-добро желание не можело да се измисли. Защото цялото семейство на тази Далия било от почитателите на животинския свят и къщата представлявала клокочещ въртоп от безсловесни твари. Накъдето и да обърнеш взор, навсякъде кучета, които се чешели, котки, които чешели тапицираните мебели, и Фреди дори подозирал (макар подозренията му да не се оправдали до последния ден на престоя му), че някъде из къщата имало и шимпанзе, дръгнещо се не по-малко усърдно. Случват се такива работи в дълбоката провинция, а въпросното имение Мачъм Чешингс било доста встрани от центъра на живота и до най-близката гара имало цели шест мили.

Та именно на тази гара Далия Прендърби посрещнала наш Фреди с двуместната си кола и по пътя към Мачъм Чешингс между тях се състоял разговор, който според мен е показателен, тъй като свидетелства за сърдечното естество на отношенията им на този етап от събитията. Горчивите преоценки изскокнали далеч по-късно.

— Искам направо да ги слисаш, Фреди — започнала Далия, след като си побъбрили за туй-онуй. — Някои от момчетата, които съм канила, така ужасно се изложиха. Най-важното е да се харесаш на татко.

— Бъди спокойна — уверил я Фреди.

— Той понякога е доста труден.

— Ти само ме заведи при него — помолил Фреди. — Само това искам от теб — да ме заведеш при него.

— Лошото е, че никак не одобрява съвременните младежи.

— Мен ще одобри.

— Мислиш ли?

— Убеден съм.

— Защо си толкова убеден?

— Защото никой не може да устои на обаянието ми.

— Ами!

— Ами я!

— Ами!

— Ами я!

Тя го ръгнала с лакът, той също я ръгнал, тя се изкикотила, той се изхилил, сякаш някой спраскал надута книжна кесия, тя пак го ръгнала, той пак я ръгнал, тя казала: „Ама че си магаре!“, той рекъл: „Стига пък ти!“ и всичко това показва докъде са били стигнали в отношенията си. Нищо не било решено още, но любовта несъмнено вече пускала корени в моминското сърце.

Естествено, че докато пътувал, Фреди се позамислил за този баща, събуждащ такива тревожни чувства у любимата девойка, затова твърдо решил да не я изложи. Той решил така да привърже стареца към себе си, че онзи да откаже да диша без него. Решил да съсредоточи върху него цялата сила на неустоимото си обаяние и с нетърпение очаквал да се наслади на страхотния си успех.

Затова е излишно да ви казвам, тъй като познавате Фреди не по-зле от мен, че първото, което сторил, щом влязъл в орбитата на стария сър Мортимър Прендърби, било да го халоса по темето с една котка на жълти и черни петна, и то само десет минути след пристигането си в Мачъм Чешингс.

Тъй като влакът му бил закъснял, нямало време за тържествени посрещания и за приветствени слова от рода на „Добре дошъл в Мачъм Чешингс“. Момичето просто го изстреляло в определената за него стая, наредило му да бъде тип-топ за нула време, тъй като вечерята започвала след четвърт час, и хукнало и то да се преоблича. Фреди спокойно се гласял, но когато по едно време се извърнал да вземе ризата си, която бил оставил върху леглото, отгоре й съзрял огромна котка на жълти и черни петна, която я размесвала с лапите си.

Знаете какво значи за един мъж официалната му риза. В първия миг Фреди не повярвал на очите си и останал втрещен. В следващия миг обаче се метнал напред с прегракнал писък, сграбчил животното, изнесъл го на балкона, запратил го в празното пространство и улучил право по темето възрастния джентълмен, задал се откъм ъгъла.

— По дяволите! — възмутил се джентълменът.

От прозореца на долния етаж щръкнала нечия глава.

— Какво има, Мортимър?

— Отгоре се сипят котки.

— Глупости! Небето е ясно — възразила главата и се скрила.

Фреди преценил, че негов дълг е да се извини.

— Извинете — започнал той. — Много съжалявам. Аз бях.

— Не, не бяхте вие. Котка беше.

— Знам. Аз я хвърлих.

— Защо?

— Ами…

— Глупак!

— Извинете — смутолевил Фреди.

— Върви по дяволите! — отвърнал старият джентълмен.

Фреди направил крачка назад, прибрал се в стаята и с това инцидентът приключил.

 

Обикновено нашият приятел се облича с прилична скорост, но този епизод така го сащисал, че той не само изгубил едно от копчетата на ръкавелите, но и направил на нищо първите няколко вратовръзки. Така че, когато гонгът известил началото на пиршеството, все още бил по риза, а когато най-сетне успял да се измъкне от будоара си, един от лакеите го осведомил, че компанията в трапезарията вече лочела бульона. Той се отправил натам, пльоснал се в празния стол до домакинята и едва успял да се включи в състезанието с две единствени лъжици бульон.

Неудобно, общо взето, но въпреки това се чувствал превъзходно благодарение на освежителната мисъл, че коленете му са под една и съща маса с тези на Далия. Затова след като кимнал любезно на домакина, който впил в него изпепеляващ поглед, Фреди напрегнал сили и подхванал бляскав и остроумен разговор с лейди Прендърби.

— Очарователно имение имате.

Домакинята се съгласила, че тукашните пейзажи се радвали на успех. Била от породата високи, кокалести дами, дето напомнят за кралица Елизабет Първа — с тънки стиснати устни и студени като плодово желе очи. Външният й вид не допаднал особено на Фреди, но — както вече казах — той бил в приповдигнато настроение, така че вдъхновено продължил:

— Местата сигурно са отлични за лов?

— Доколкото ми е известно, наоколо доста се ловува.

— И аз така помислих. Това е то, истинският живот: да препускаш на кон из красиви местности и да тъпчеш торбата с дивеч. Думба-лумба, хей, стой, варда — просто мечта!

Лейди Прендърби забележимо потръпнала.

— Боя се, че не споделям възторга ви. Имам най-силни възражения срещу ловуването. Винаги съм се противопоставяла решително на всички свирепи спортове, свързани с убиването на животни.

Това бил жесток удар за добрия стар Фреди, който тъй много разчитал да разнищва темата поне по време на основното ядене и част от десерта. Но устата му била затворена с трясък. И докато мълчал и се опитвал да събере мисли, домакинът, който от пет или шест минути не откъсвал от него изпепеляващ поглед, прикрил уста с ръка и избоботил като гаубица по посока на Далия, седнала в противоположния край на масата:

— Далия!

— Да, татко?

— Кой е тоя грозник?

— Шт!

— Какво ми шъткаш? Кой е, питам?

— Господин Уиджън.

— Господин кой?

— Уиджън!

— Защо не се Научиш да произнасяш по-ясно! Всичко смотолевяш в устата си! — заядливо продължил сър Мортимър. — Счу ми се, че каза „Уиджън“. Кой го е канил тук?

— Аз.

— Защо?

— Защото ми е приятел.

— А на мен ми прилича на проклятие свише. Има лице на криминален престъпник.

— Шт!

— Стига си шъткала! Освен това не е с всичкия си. Замеря хората с котки.

— Моля те, татко!

— Няма какво да ме молиш! Излишно е. Щом казвам, че замеря хората с котки, значи ги замеря! Мен дори ме улучи. Малоумник, бих казал, макар че едва ли има и малко ум. Да не говорим, че по-отблъскващ Изрод още не се е появявал в тази къща. Колко време ще остане?

— До понеделник.

— О, Господи! Днес сме едва петък! — изревал сър Мортимър Прендърби.

Положението, нали разбирате, било крайно неловко за Фреди и се боя, че не му се отразило благоприятно. Би трябвало според мен да се впусне в изискан светски разговор, но единственото, което му хрумнало, било да попита лейди Прендърби дали стреля добре с пушка. Тя отвърнала, че тъй като не притежавала кръвожадни дивашки инстинкти, необходими за един закоравял хладнокръвен убиец, не била добър стрелец, така че нашият приятел провесил долна устна и потънал отново в мълчание.

В общи линии не съжалил особено, когато вечерята приключила. А понеже двамата със сър Мортимър били единствените мъже на масата (останалите столове били запълнени от орляк плесенясали дами, които Фреди класифицирал под общата категория „лели“), той решил, че най-сетне е настъпил моментът, когато двамата ще пообщуват при по-благоприятни обстоятелства и ще се опитат да се оценят взаимно според достойнствата си. С нетърпение очаквал тази уютна среща на чашка портвайн^[21], по време на която щял да заглади недоразумението с котката и изобщо щял да направи всичко по силите си, та да може сър Мортимър да преразгледа отрицателното мнение, което вече си бил съставил.

Ала сър Мортимър несъмнено имал свои оригинални разбирания за задълженията на един домакин. Вместо да обсипе Фреди с шишета портвайн, той само го изгледал с продължителен, лепкав взор, в който се четяла неприкрита погнуса, и изскочил през остъклената врата в градината. Секунда след това главата му пак се появила в процепа на вратата, произнесла „Котки, а!“ и нощта отново я погълнала.

Фреди бил озадачен. Това бил за него новаторски подход. Бил прекарал безброй уикенди в още по-безброй провинциални английски имения, но за пръв път го зарязвали сам след вечерята и той просто недоумявал и не знаел как да възприеме създалото се положение. Все още се маел, когато сър Мортимър отново се мярнал в зрителното му поле, дарил го с поредния си продължителен, лепкав поглед, произнесъл: „Котки, значи!“ и се стопил в мрака на нощта.

Този път Фреди се засегнал. Как може Далия да настоява да се сближи с баща й, след като въпросният родител не се задържа на едно място две последователни секунди? Ако сър Мортимър възнамерявал да прекара остатъка от нощта в метеоритни проблясвания покрай Фреди, как ще успее той да постигне желаното сближаване? Затова с огромно облекчение посрещнал появата на старото си другарче — жълто-черната котка. Тя сякаш му посочила изход от тежкото състояние на духа.

Фреди грабнал от чинията на лейди Прендърби парче недояден банан и цапардосал животното от два метра разстояние. То жално измяукало и скоропостижно се оттеглило. Секунда след това сър Мортимър осъществил поредната си поява.

— Ти ли ритна котката? — попитал.

Фреди изгарял от желание да изкаже на тази дърта зараза мнението си за цирковите му номера, но възпитанието на един Уиджън не му го позволило.

— Не — отвърнал той. — Не съм ритал котката.

— Все нещо си й направил — иначе нямаше да изхвърчи оттук със сто мили в час.

— Само й предложих парче банан.

— Опитай пак и ще видиш какво ще ти се случи!

— Каква приятна вечер — променил. Фреди темата.

— Ни най-малко, глупак такъв! — възразил любезният домакин. Фреди се изправил. Нервите му се изопнали като корабни въжета.

— Ще се присъединя към дамите — изрекъл с достойнство.

— Господ да им е на помощ! — извикал сър Мортимър Прендърби с много чувство и отново изчезнал.

Настроението на Фреди, докато крачел към салона, било вглъбено. Не твърдя, че е надарен с голям ум, но все пак наличностите му стигат, за да прецени кога е направил добро впечатление и кога не. За тази вечер определено си давал сметка, че е по-скоро второто. Явно нямало да нахълта в гостната като идола на Мачъм Чешингс, а като скромен юноша, комуто тепърва предстояло яко да се подмазва, за да може да стане що-годе популярен в този дом.

Явно се налагало да призове на помощ всичката си енергия и да навакса изгубеното. И тъй като бил наясно, че най-важното за тези старовремски възрастни дами, прекарали по-голямата част от живота си в гостуване из провинциални имения, е да им засвидетелства дребни знаци на внимание от типа на онези, дето са били страшно на мода по времето на кралица Виктория, още с влизането си той се метнал към една от лелите, която се оглеждала да види къде да остави чашата си с кафето.

— Позволете — провикнал се Фреди, самата любезност и възпитание. И настъпил някаква котка. — Ох, извинете — изпъшкал той и направил крачка назад, при което размазал под петата си втора котка. — Ах, много съжалявам — промърморил сломено и залитнал към най-близкото кресло, за да се сгромоляса върху трета представителка на този животински вид. Разбира се, скочил като ужилен, но вече било късно. Последвалите „няма защо“ от страна на любезната домакиня не му попречили да чете между редовете. Очите на лейди Прендърби се задържали отгоре му само за част от секундата, но това било предостатъчно. Тя несъмнено гледала на него, както майките на Юдея биха погледнали на цар Ирод, ако той би се появил на следобедната им седянка.

Междувременно Далия прелиствала някакво списание в другия край на гостната. Присъствието й действало на Фреди като магнит. Усетил нужда от нейното топло женско съчувствие. И пристъпвайки с извънмерна предпазливост, той прекосил стаята, огледал зорко терена за котки и чак тогава се отпуснал в канапето до нея. Но представете си душевната му скръб, когато открил, че кранът на топлото й женско съчувствие бил затегнат до краен предел. Момичето представлявало нещо средно между айсберг и наточен бръснач.

— Не си прави труда да ми обясняваш — сразяла го Далия. — Знам, че има хора, които изпитват необяснима неприязън към животните.

— Ама чакай! — извикал Фреди и трескаво размахал ръце. — Ох, извинявам се — измънкал той, тъй като юмрукът му се врязал в корема на поредния член на менажерията.

Далия уловила животното във въздуха.

— Струва ми се, мамо, че няма да е зле, ако вземеш Ангъс при себе си — обърнала се към лейди Прендърби. — Той очевидно пречи на господин Уиджън.

— Да, наистина — съгласила се майка й. — При мен ще е на по-безопасно място.

— Ама аз… такова… — изблеял Фреди.

Далия Прендърби си поела въздух през стиснати зъби.

— Вярно казват хората — изсъскала тя, — че можеш истински да опознаеш мъжа едва когато го видиш в собствената си къща.

— Това пък какво значи?

— Нищо.

И тя станала, отишла при пианото, запяла с отчужден вид бретонски народни песни, а Фреди запрелиствал семейния албум с ликовете на „Леля Емили на плажа в Ландъдно, 1893 г.“ и „Братовчедът Джордж на карнавал“.

Така продължила кротката и мирна вечер в уютния дом, додето най-сетне лейди Прендърби не изсвирила отбой и Фреди можел спокойно да отпълзи в стаята си и там на спокойствие да си ближе раните.

 

Сигурно смятате, че докато се изкачвал по стълбите със свещ в ръка, Фреди бил умислен единствено за своята Далия. Нищо подобно. Той бил отделил вече нужното внимание на очебийната й сръдня, така че в момента умът му бил изпълнен предимно с приятната и утешителна мисъл, че най-сетне неговият жизнен път и този на животинския свят в Мачъм Чешингс ще се разминат. Той, така да се каже, поемал по горния друм, докато на тях предоставял всички останали. Защото, казвал си, независимо от условията, преобладаващи в трапезарията, салона и останалите помещения, неговата спалня е оазис, изцяло лишен от присъствието на котки от всякаква порода.

Злощастният епизод от преди вечеря обаче още смъдял, така че се свлякъл на четири крака и ревностно изследвал всички кътчета на стаята. Ала взорът му не срещнал кьорава котка. Изправил се облекчено с весело „трала-ла“ на уста. Ала още не бил свършил първия куплет на песничката, когато отзад някой взел басово да му приглася и обръщайки се по посока на гласа, Фреди съзрял върху леглото си великолепна немска овчарка.

Фреди изгледал псето. Псето изгледало Фреди. Въздухът се наелектризирал от напрежение. Един поглед стигал, за да разбере, че не много далечният роднина на степните вълци не бил особено наясно с положението и очевидно гледал на Фреди като на досаден натрапник, нахълтал с груба физическа сила в личните му покои. Отношението му към нашия приятел било явно неодобрително. Не го изпускал от жълтия си поглед, а горната му бърна била оголила огромни предимно кучешки и крайно остри зъби. Освен това носът му потръпвал подозрително, а гласните му струни имитирали под сурдинка далечна гръмотевична буря.

Фреди не бил съвсем наясно как се постъпва в такива случаи. И дума не можело да става, че ще се пъхне между чаршафите с подобен канибал върху юргана си. А да прекара нощта, свит на кълбо в някое кресло, противоречало на цялата му любяща удобствата природа. Затова постъпил най-благоразумно предвид обстоятелствата: промъкнал се заднишком на балкона и заоглеждал прозорците на къщата, за да види дали някъде на проблясва светлина и не се крие някой, който да се юрне презглава на помощ с пълни шепи съчувствие и утеха.

Съвсем наблизо наистина се виждал осветен прозорец, така че той проточил врат и кротко повикал:

— Извинете! — Реакция не последвала, затова повторил: — Извинете! — И най-накрая, за да изключи вероятността от всяко недоразумение, додал: — Извинете! Извинете! Извинете!

Този път постигнал резултат. Главата на лейди Прендърби внезапно се подала от прозореца.

— Кой — заинтересувала се тя — издава тези отвратителни звуци?

— Аз, Уиджън. Фредерик.

— Неотложна ли е нуждата ви да пеете на балкона си по това време, господин Уиджън?

— Аз не пеех, а казвах „извинете“.

— За какво се извинявахте?

— Не че се извинявах — по-скоро надавах изпълнен с душевна болка вопъл за помощ. В стаята ми има куче.

— Какво куче?

— Огромно, вълча порода.

— А, трябва да е Вилхелм. Лека нощ, господин Уиджън. И прозорецът се затворил. Фреди болно изквичал:

— Ама извинете!

Прозорецът отново се отворил.

— Сега за какво се извинявате, господин Уиджън?

— Какво да правя?

— В какъв смисъл?

— Ами с кучето!

Лейди Прендърби се замислила.

— Не му давайте бисквити — посъветвала го тя. — А когато на сутринта прислужничката ви донесе чая, никаква захар! Само млекце в една чинийка. Той е на диета. Лека нощ, господин Уиджън.

Този път Фреди истински се разстроил. Независимо от твърдението на лейди Прендърби, че този звяр бил на диета, държането му напоследък не оставяло съмнения, че лекарят не му е забранил уиджъновци и затова Фреди отново си заблъскал главата как да се справи с положението.

Можел да постъпи по няколко начина. Тъй като балконът му не бил много висок, една от възможностите била да скочи долу и да прекара здравословна нощ в лехата с латинките. Или пък да се свие на пода. Или да напусне стаята и да потърси убежище на долния етаж.

Последното му се видяло най-приемливо. Единствено го смущавала мисълта, че ако се запътел към вратата, съквартирантът му току-виж решил, че е среднощен бандит, хвърлил око на сребърните прибори. И нищо чудно да предприемел съответните мерки. Въпреки всичко се налагало да рискува, така че взел да прекосява на пръсти килима с озадачения вид на въжеиграч, който внезапно е забравил стъпките си.

С две думи, за малко да успее. Отначало псето не му обръщало внимание — било заето с някаква възглавничка. Ближело я съсредоточено и замислено и все едно, че не забелязвало Фреди до мига, в който той почти прекосил ничията земя. След което рязко скокнало от място и две секунди по-късно нашият приятел бил върху гардероба с усещане за силен хлад и въздушно течение откъм дъното на панталоните си, докато кучето го фиксирало злобно изотдолу. Фреди твърди, че само един-единствен път в живота си се е придвижвал със същата скорост — когато, едва четиринайсетгодишен, чичо му, лорд Блистър, го спипал в кабинета си как пуши една от любимите му пури. Но сега имал чувството, че е подобрил тогавашния си рекорд поне с двайсет стотни от секундата.

Нямало съмнение — дилемата къде ще прекара нощта вече била решена. Ала мисълта, че ще клечи върху гардероба заради прищявката на някакво си псе, била твърде оскърбителна за гордия му дух. Със степните вълци обаче споровете са излишни, така че Фреди се постарал да се намести по възможност по-уютно, доколкото може да се чувства уютно човек, в горната месеста част, на чийто крак се е забило нещо кораво и дървено. В този момент откъм коридора се дочуло сумтене и в стаята нахълтал предмет, който Фреди отначало не разпознал на мътната светлина на свещта. Заприличал му на парче дъвкана хавлия, но втори, по-проницателен поглед определил новодошлия като кутре-сукалче порода пекинез.

Чувството на озадаченост, което Фреди изпитал спрямо естеството на новопристигналия, се споделяло, както се оказало, и от немската овчарка. След като повдигнала вежда в знак на недоумение, тя се смъкнала от леглото и отишла да провери на място що за явление е това. Протегнала неуверено лапа, преобърнала натрапника по гръб и свела нос да го подуши.

Най-добрите й приятели сто на сто биха я посъветвали никога да не предприема подобна постъпка. Защото пекинезите са опасни главорези, особено ако са от женски пол, какъвто бил случаят. Те гледат живота право в очите и порицават всяко интимничене, без много да се двоумят. Последвал взрив и миг след това овчарката вече се носела по коридора с подвита опашка, преследвана по петите от пекинезчето. До Фреди достигнали звуците на отшумяващата битка, които били нежна музика за слуха му. Ако питате него, овчарката си го търсела и си намерила майстора.

Не след дълго пекинезчето се завърнало, избърсало потта от челото си, застанало под гардероба и замахало с късата си опашка. Фреди решил, че тръбата е изсвирила отбой и вече може да слезе от гардероба. Което и сторил.

Първото, което направил, било да затвори вратата, второто — да се побратими със спасителката си. Той е от хората, които са убедени, че всекиму се полага заслуженото, а в случая не хранел съмнение, че пекинезът е същинско украшение за породата си. Затова взел да го забавлява, без да пести усилия. Легнал на пода и предоставил лицето си за многократно изблизване. Почесал го под лявото ушенце, под дясното ушенце и в основата на опашката, в гореизложения ред. Освен това го чесал и по коремчето.

Кучето приело тези знаци на сърдечност с подчертана признателност и тъй като било все още на вълната на удоволствията, взело да гледа на Фреди като на личен придворен отговорник по увеселенията. Нашият приятел решил да не го разочарова и да продължи да бъде безупречен домакин, пък каквото ще да му струва това. За тази цел свалил вратовръзката си и му я връчил. Не би я жертвал за всеки, както той самият твърди, но за спасителя на живота си не жалел нищо.

Връзката се приела като топъл хляб. Още от първия миг пожънала страхотен успех. Пекинезът я дъвкал, преследвал, омотал се в нея, влачил я из стаята и тъкмо взел да я размахва яростно отляво надясно, когато се случило непредвиденото: не преценил добре разстоянието и си фраснал злостно главата в крака на леглото.

Последвалото звуково оформление на стаята не се поддавало на описание. Учудващото в случая било, че източникът му бил едно кутре, а не сирените на големия град. Кръвта на Фреди се смразила в жилите му от неистовите вопли, прорязали нощта като предсмъртен зов. Не можел да повярва, че един пекинез, при това малолетен, е в състояние да вдигне такава врява.

В крайна сметка агонията се поуталожила. Пекинезът спрял да врещи със същата внезапност, с която започнал, усмихнал се, сякаш нищо не е било, и подновил забавленията с вратовръзката. В същия миг от другата страна на вратата се дочул шепот, последван от почукване.

— Да? — попитал Фреди.

— Аз съм, сър. Бигълсуейд.

— Кой сте вие, Бигълсуейд?

— Икономът, сър.

— И какво желаете?

— Лейди Прендърби моли да изнеса от стаята ви кучето, което измъчвате.

Последвало ново шептене.

— Лейди Прендърби също така казва, че утре сутринта ще извести Дружеството за закрила на животните.

Още шептене.

— Освен това лейди Прендърби желае да ви предам, че ако окажете съпротива, ще се наложи да ви ударя по главата с дилафа.

Излишно е да ви уверявам, че Фреди е примрял от радост, и без това няма да ми повярвате. Отворил вратата и съзрял пред себе си отбрано общество, съставено от лейди Прендърби, дъщеря й Далия, богат асортимент от лели и иконома с дилаф в ръка. Срещнал погледа на любимата и той минал през него като нагорещен нож през буца масло.

— Чакайте да ви обясня — започнал Фреди.

— Ако обичате да ни спестите подробностите — потръпнала лейди Прендърби, грабнала пекинеза и започнала да го опипва за строшени кости.

— Ама вижте…

— Лека нощ, господин Уиджън.

Лелите също му пожелали лека нощ, а след тях и икономът. Далия запазила възмутено мълчание.

— Ама честна дума, нищо не съм му сторил на кучето! То само си удари главата в крака не леглото…

— Какво каза? — попитала една от лелите, която недочувала.

— Каза, че удрял главата на нещастното животно в крака на леглото — пояснила лейди Прендърби.

— Кошмар! — възкликнала поредната леля.

— Ужас! — присъединила се към нея втора.

Трета обаче хвърлила нова светлина върху въпроса. Тя пояснила, че с хора като Фреди в къщата обитателите й не могат да се чувстват в безопасност. Взела да разсъждава мрачно върху вероятността да ги намерят на другата сутрин заклани в леглата. И макар че Фреди предложил да й даде писмено уверение, че няма намерение да доближава леглото й, подхвърлената от нея мисъл направила силно впечатление на присъстващите.

— Бигълсуейд! — рекла лейди Прендърби.

— Да, милейди?

— Ще останете в коридора до сутринта заедно с дилафа.

— Добре, милейди.

— Ако този човек се опита да напусне стаята, ще го ударите отзад по главата.

— Да, милейди.

— Ама чуйте… — изхлипал Фреди.

— Лека нощ, господин Уиджън.

Масовата сцена се разтурила. Скоро коридорът опустял, ако не се броял икономът Бигълсуейд, който закрачил напред-назад и от време на време размахвал дилафа и порел с него въздуха, за да пробва гъвкавостта на мускулите си, след което, доволен от тяхната спортна форма, продължавал разходката си.

Гледката била тъй отблъскваща, че Фреди не издържал, оттеглил се в стаята и затворил вратата. Можете да си представите колко е бил потиснат. Погледът, който му метнала Далия, го вкиснал неимоверно. Дал си сметка, че трябва яко да размисли над създалото се положение и за да подпомогне мисловния процес се отпуснал върху леглото.

Или, по-точно казано, върху умрялата котка, просната върху юргана. Това била същата котка, която немската овчарка ближела малко преди да скъсат с Фреди дипломатическите отношения. Ако си спомняте, Фреди беше взел лизания предмет за някаква възглавничка.

Той подскочил, сякаш трупът бил не мъртвешки леден, а врял. Заоглеждал го с напразната надежда, че животното само е изпаднало в кома. Ала и от пръв поглед се виждало, че от това по-умряло — здраве му кажи. След изпълнен с премеждия бурен живот котката най-сетне била открила вечния покой.

Няма да сгрешим много, ако кажем, че Фреди бил потресен. Репутацията му в този дом и без това била паднала под нулата, да не говорим за омърсеното му име. На него и без това гледали като на живодер. Това последно бедствие било похлупакът на всичко. Преди това откритие хранел смътни надежди, че на сутринта, когато духовете се поуспокоят, все някак ще съумее да обясни случая с пекинеза, ала едва ли някой щял да го слуша след като го откриели в компанията на умряла котка.

Веднага обаче го озарила мисълта, че може пък да съумее да направи така, щото котката да не бъде открита в компанията му. От него се искало само да слезе на пръсти в гостната, да положи там тленните останки и, току-виж, подозрението паднело върху някой друг. В края на краищата в такава свръхокотена къща котките сигурно мрат като мухи където свърнат. Някоя прислужничка ще я открие на сутринта, ще докладва в щаба, че численият състав на боеспособните котки е намалял, ще последват съжалителни поцъквания с език, може би една-две проронени сълзи и след това — забрава.

Тази мисъл му вдъхнала нов живот. Изпълнен с деловитост и въодушевление, той сграбчил трупа за опашката и тъкмо да изхвърчи от стаята, когато с безмълвен стон се сетил за Бигълсуейд.

Открехнал вратата и надникнал в коридора. Надявал се, че след отдалечаването на началството икономът се е отправил към покоите си да навакса изгубения сън. Нищо подобно. Очевидно девизът на Мачъм Чешингс бил „Дълг и преданост“. Икономът все тъй упражнявал мускулите си в коридора. Фреди тихо затворил вратата.

И още докато я затварял, се сетил за прозореца. Ето къде било решението! Ядосал се на себе си — стои и си губи времето с разни врати, когато балконът през цялото време бил под носа му! Единственото, което се искало от него, било да изстреля трупа в тихата нощ, за да го открият градинарите, а не прислужничките.

Така че се затичал натам. Действал мълниеносно. Завъртял трупа за опашката, за да набере начална скорост, пуснал го и от тънещата в мрак градина до слуха му достигнал вбесеният рев на силен мъж.

— Кой хвърли тази котка?

Гласът бил на домакина, сър Мортимър Прендърби.

— Искам да видя кой хвърли тази котка! — продължил да настоява гръмовно сър Мортимър.

Заотваряли се прозорци. Занадничали глави. Фреди се метнал на пода и се претърколил към стената.

— Какво има, Мортимър?

— Искам да видя кой ме замеря с котки!

— С котки? — Гласът на лейди Прендърби прозвучал озадачено. — Сигурен ли си?

— Дали съм сигурен? Какво искаш да кажеш с това — сигурен? Разбира се, че съм сигурен! Тъкмо бях задрямал в хамака си, когато тази огромна котка профуча и ме улучи право в окото! Хубава работа! Човек вече не може да спи в собствения си хамак в собствената си градина, без да започнат да го замерят с котки! Искам кръвта на човека, който я хвърли!

— Откъде се появи?

— Трябва да е от онзи балкон.

— Това е балконът на господин Уиджън — промълвила лейди Прендърби. — Трябваше веднага да се досетя.

— Ама аз как не се сетих веднага! — откликнал сър Мортимър. — Разбира се, че е Уиджън! Онзи, грозният! Той цяла вечер мята котки. Още ме боли тилът, дето ме улучи преди вечеря. Я някой да ми отвори вратата! Донесете ми бастуна — онзи, с дръжката от слонова кост. Или камшик от конюшнята.

— Чакай, Мортимър — прекъснала го лейди Прендърби. — Не прави нищо прибързано. Този човек явно е опасен луд. Ще изпратя Бигълсуейд да го надвие с дилафа.

 

Това е, кажи-речи, всичко, завърши разказа си Симпатягата. В два и петнайсет същата нощ тъмна фигура в официално облекло, но без вратовръзка, докуцукала до малката гара, дето отстои на шест мили от „Мачъм Чешингс“. В три и четирийсет и седем отпътувала за Лондон. Това бил Фреди Уиджън — с разбито сърце и пришки на двата крака. А във въпросното разбито сърце се загнездила тази дълбока ненавист към всички котки, която имахте възможност да наблюдавате преди малко. Няма да издам никаква тайна като ви кажа, че Фреди Уиджън завинаги е скъсал с котешкото съсловие. Отсега нататък то ще пресича пътя му само на свой собствен риск.

С Бинго всичко е наред

Един Образ и един Симпатяга седяха в пушалнята на „Търтеите“ на по една бърза цигара точно преди обяд, когато някаква Скица се надигна от стола си пред писалището в ъгъла и се приближи до тях.

— Как се пише — непунусимо или непуносимо? — попита ги той.

— Непуносимо — обясни Симпатягата. — Защо питаш?

— Пиша протестно писмо до управата на клуба. Обръщам им внимание върху непоносимото поведение… Боже мой! Ето пак! — възкликна нещастникът и лицето му се изкриви конвулсивно от мъка.

Отвън в коридора свеж младежки глас изригна в жизнерадостна песен с доста сложни извивки. Образът наклони ухо и се заслуша в песента, която заглъхна по посока на трапезарията.

— Кой е славеят? — заинтересува се той.

— Бинго Литъл, мътните да го отнесат! Напоследък само пее. Това е поводът, по който пиша протестното писмо до управата — непоносимо досадната му бодрост. И не става дума само за пеенето му. Той тупа хората по гърбовете! Ето ни — вчера се промъкна зад мен в бара, халоса ме между лопатките и изкрещя „Аха!“. Как да не се задави човек! Как се пише — непристанно или нипристанно?

— Непристанно — не се поколеба Симпатягата.

— Благодаря.

И Скицата се върна при писалището. Образът беше озадачен.

— Странно — произнесе той. — Много странно. С какво ще обясниш това Бингово поведение?

— С най-обикновена жизнерадостност.

— Но нали е женен! Доколкото си спомням, ожени се май за някаква писателка.

— Точно така. Роузи М. Банкс, авторка на „Обикновено момиче“, „Мървин Кийн“ и „Това се случи през май“. Много е популярна. Доколкото знам, доста добре печели от перото си.

— Не знаех, че женените са жизнерадостни.

— Не всички, разбира се. Но бракът на Бинго е изключително щастлив. На него и на по-добрата му половинка от самото начало им потръгнало като на двойка гургулички в меден месец.

— Въпреки това не е редно да пляска хората по гърбовете.

— Говориш така, защото не си запознат с фактите. Бинго не е някакъв лекомислен гърбоплескач. Но наскоро се размини на косъм със страшна участ и оттогава не е в състояние да се сдържа. Беше на косъм от сериозни неприятности в семейното гнездо…

— Нали току-що каза, че в гнездото му всичко е както при гургуличките?

— Така е. Но дори в такива случаи женското птиче може да се самозабрави и да започне да си налага волята наляво и надясно. Ако госпожа Бинго бе научила за Бинго онова, което насмалко щеше да научи, то би й дало храна за натяквания до края на брачния им живот. Тя е много мило момиче, но жените са си жени и аз не се съмнявам, че до деня на златната им сватба не би съумяла да се въздържа от постоянни подмятания. Бинго е на мнение, че се е отървал от съдба, по-страшна дори от смъртта, и аз нямам никакви основания да не му вярвам.

 

Всичко започнало една заран, когато Бинго, след като разходил пекинеза, се завърнал в родното гнездо за обяд. Тъкмо се опитвал да балансира един чадър на върха на носа си — любимо негово занимание — и госпожа Бинго излязла от кабинета си със свъсени вежди и с две мастилени петна на брадичката.

— А, ето те и теб — рекла. — Бинго, бил ли си в Монте Карло?

Бинго не можел да не се смръщи болезнено при тези думи. Без да иска, жена му докоснала оголен нерв. Мечтата в живота му била да отиде в Монте Карло, защото си имал система, която безпогрешно щяла да обере казиното. Но както знаеш, за женения мъж едва ли има по-недостъпно място от Монте Карло.

— Не — отвърнал той тъжно-тъжно. След това обаче характерното за него слънчево настроение възтържествувало. — Гледай, стара приятелко в живота! Слагам, значи, чадъра по този начин. След това, като запазвам безупречно равновесие, аз…

— Искам веднага да заминеш затам — продължила госпожа Бинго.

Бинго изтървал чадъра. Твърди, че ако в този миг жена му го духнела, щял да се срути. За миг му се сторило, че сънува приказен сън.

— Трябва ми за книгата. Искам да вмъкна малко атмосфера.

Бинго веднага схванал основното. Госпожа Бинго била споделила с него проблема с атмосферата. Вече бил запознат с факта, че в днешно време не можеш да произвеждаш приходоносна бързоликвидна литература, без да вмъкнеш местен колорит. Клиентите станали ужасно придирчиви. Прекалено много поназнайвали вече. Малко да рискуваш с мизансцена и преди да си кажел „здрасти“, вече си се оплел и започваш да получаваш злонамерени писма, които започват с думите: „Драга госпожо, известно ли ви е…“

— А не ми е възможно да отида лично — продължила госпожа Бинго. — В петък съм канена на вечеря в клуб „Перо и мастило“. Във вторник клубът на писателите дава обяд на американската писателка Кари Мелроуз Бил. А всеки момент Ще стигна до мястото, където лорд Питър Шипборн разорява казиното в Монте Карло. Бинго, миличък, как мислиш — ще можеш ли да отидеш?

Бинго едва сега проумял какъв смисъл се влага в израза „върху главата му се посипа манна небесна“.

— Разбира се, че ще отида, стара моя приятелко — сърдечно възкликнал той. — Всичко, каквото мога да…

Гласът му тъжно заглъхнал. Внезапен спомен го ужилил като оса. Сетил се, че няма пукнат грош. Загубил всичко преди две седмици заради един кон, наречен Рипащия Красавец, който — ако си спомняш — участвува в надбягването в Хейдък Парк в два и половина.

Лошото на стария Бинго е, че позволява на здравия си разум да се оплита в блянове и поличби. Едва ли някой е знаел по-добре от самия него, че Рипащия Красавец няма никакви шансове. Но в навечерието на надбягването сънувал кошмар, в който видял чичо си Уилбърфорс да танцува румба, както го е майка родила, върху стъпалата на Националния клуб на либералите. Бинго, нали си е магаре, приел това за намек направо от конюшнята и — прас! — загубил всичко до последното си пени.

В първия момент, като се сетил за своята неплатежоспособност, направо залитнал. Но в следващия леко живнал. Не е възможно, решил той, Роузи да очаква от мен да се нагърбя с такава тягостна и отговорна задача и да ме изпрати да се трепя чак в Монте Карло, без да финансира досадното начинание.

— Разбира се, разбира се, разбира се — казал той. — Ами да! Още утре потеглям. А сега по повод разноските. Предполагам, че една стотачка ще ме оправи, макар че две ще ми дойдат по-добре, а и три не биха ми навредили…

— А не, всичко съм уредила — успокоила го съпругата. — Няма да имаш нужда от пари.

Бинго запреглъщал като амбициозен щраус, решил да нагълта дръжка на врата.

— Няма… да имам… НУЖДА?

— Освен една-две лири за бакшиши. Всичко е уредено. Дорис Спърджън е в момента в Кан и ще й се обадя да ти наеме стая в „Хотел дьо Пари“ в Монте Карло, а всички сметки ще ми се изпращат тук.

Наложило се Бинго да преглътне още веднъж-дваж, преди да дойде на себе си и да даде своя принос към диалога.

— Аз пък разбрах — глухо започнал той, — че ще искаш от мен да бъда на дружеска нога с международни шпиони и тайнствени жени с воалетки и отблизо да следя навиците им. А за това са нужни пари. Нали ги знаеш международните шпиони. От шампанско по-долу не падат, при това не признават само половин бутилка, а…

— Не си губи времето с шпионите. Остави ги на въображението ми. Съсредоточи се върху местната атмосфера. Искам точно описание на игралните зали, площада и така нататък. Да не говорим, че ако имаш пари, ще се изкушиш да поиграеш.

— Кой, аз? — изумил се Бинго. — Аз да играя комар?

— Не, не — съжалила за думите си госпожа Бинго. — Несправедлива съм, разбира се. И все пак според мен ще е по-добре, както съм го намислила.

Ето как се стекли обстоятелствата и затова сигурно няма да се учудиш, като ти кажа, че Бинго троха не сложил в устата си на обяд, държал се разсеяно, а умът му препускал на пълни обороти. Трябвало на всяка цена да си набави оборотни средства. Но как?

Защото, сам знаеш, на Бинго не му е лесно да изкрънка по-съществен заем. Хората са прекалено добре осведомени за финансовите му перспективи. Един ден ще наследи купища пари, разбира се, но преди да осребри завещанието на чичо си Уилбърфорс — който е на осемдесет и шест години и има всички изгледи да живее още толкова, — нищетата винаги ще диша с ледения си дъх във врата му. Обществеността е пределно наясно по въпроса и затова акциите му не се котират.

След като размислил яко, осъзнал, че Уфи Просър е единствената му надежда да си набави нужните средства. Уфи, колкото и да не е лесно да му бръкнеш в джоба, все пак е милионер, а Бинго имал нужда само от милионер. Така че в часа на аперитива той хукнал към клуба, където обаче го осведомили, че Уфи е в чужбина. Разочарованието било тъй жестоко, че се наложило да се подкрепи с нещо в пушалнята. Аз бях тук, в клуба, когато той влезе тъй облещен и изтерзан, че го попитах какво му има.

— Няма ли да ми заемеш двайсет-трийсет лири или най-добре трийсет и пет? — пристъпи той направо към въпроса.

— Няма — отвърнах аз, а той изпъшка дълбоко и пресекливо.

— Ето ни, такъв е Животът! Пред теб е един човек с уникалната възможност да забогатее, но осакатен от липсата на първоначален капитал. Чувал ли си за някой си Гарсия?

— Не.

— Обрал казиното на Монте Карло до последния франк — тръгнал си оттам със сто хилядарки. А да си чувал за Дарнсбъроу?

— Не.

— Осемдесет и три хиляди! А да си чувал случайно за Оуърс?

— Не.

— Шансът му продължил двайсет години без прекъсване! Та тези трима, за които ти разказах, просто отиват в Монте Карло, пльосват се в столовете, запалват по една дебела пура и се оставят казиното да ги замеря с пари. При това се съмнявам, че системите им са важели наполовина колкото моята. Ех, по дяволите, хиляди проклятия! — заключи Бинго.

Не виждам какво друго може да се каже в неговото положение. Единствено бях в състояние да му предложа да заложи временно някоя дреболийка. Например табакерата си. И тогава научих, че тя не е от чисто злато, както всички ние си въобразяваме. Всъщност била месингова. А освен въпросната табакера единствената дреболийка, която изобщо някога е притежавал, била диамантената брошка, която на времето купил за рождения ден на госпожа Бинго след една сполучлива операция на надбягванията Катерик Бридж.

Както виждаш, отникъде не прозираше слънчев лъч, така че му предложих най-чистосърдечното си съчувствие и още една чашка. На другата сутрин той отпраши с експреса в единайсет часа с отчаяние в душата, а в джоба му имаше тефтер, четири молива, билет за връщане и три лири за бакшиши. А малко преди три часа на другия ден слязъл на гарата в Монте Карло.

На времето, не знам дали си спомняш, пеехме една песничка:

Тарам-тарам-тарам-тарам.

Проклятието на разбитото сърце.

Не бих я споменал, ако последната фраза не обобщава вкратце състоянието на горкия Бинго през първите два дни на престоя му в Монте Карло. Сърцето му било разбито и той проклинал всичко живо наляво и надясно. И нищо чудно, бедничкият, защото като него никой не е страдал.

По цял ден нажеженият нож човъркал раната му, докато той обикалял игралните зали, изпитвайки с лист и молив в ръка системата си. И колкото повече я изпитвал, толкова по-непоклатима се оказвала тя. Просто нямало начин да загуби.

Като се прибрал вечерта в хотела след втория ден, той изчислил, че ако играел с чипове от по сто франка, досега да е спечелил двеста и петдесет лири — нито пени по-малко. С две думи, парите били там и само чакали да ги натъпче в джобовете си — а той не можел.

Гарсия би ги натъпкал. Дарсбъроу би ги натъпкал. Същото се отнасяло и за Оуърс. А той не можел. И само — забележи — защото му липсвал минимален начален капитал, който един Уфи Просър например би могъл да му подхвърли, без муха да го ухапе. Просто да се изяде човек.

И изведнъж, на третата заран, като преглеждал вестника по време на закуска, забелязал една новина, от която подскочил като ужилен и се задавил с кафето.

Сред наскоро пристигналите и настанили се в хотел „Манифик“ в Ница, пишело във вестника, били техни височества принц и принцеса Граустарк, негово величество бившият крал на Руритания, лорд Пърси Пофин, графиня Пофин, генерал-майор сър Евърард Слърк и господин Просър.

Е, разбира се, това можело да е някой друг Просър, но Бинго не допуснал тази възможност. Един хотел, населен от разни височества, е именно мястото, където може да се очаква да свие гнездо такъв гаден сноб като Уфи Просър. Затова Бинго се втурнал към телефона и незабавно завързал разговор с портиера.

— Ало? Да? — казал портиерът. — Тук хотел „Манифик“. На телефона е портиерът.

— Дит-моа — започнал да се кълчи Бинго. — Ескъ ву заве дан вотр отел ън мосю номе Просър?

— Да, сър. Точно така. В нашия хотел наистина е отседнал господин Просър.

— Е-тил ън оазо авек боку дьо… пфу, дявол да го вземе, как беше „пъпка“ на френски?

— Думата, която се опитвате да си спомните, господине, е „бутон“ — отвърнал портиерът. — Да, сър, въпросният господин е доста обилно покрит с пъпки.

— Тогава незабавно ме свържете с неговата стая.

И наистина след малко дочул познатото сънено „ало?“.

— Здрасти, Уфи, стари приятелю! — развикал се Бинго. — Тук е Бинго Литъл.

— О, Господи! — се чуло от другия край на жицата и нещо в маниера на Уфи предупредило Бинго, че трябва да действува с хитрост, вещина и предпазливост.

Много добре му било известно, че две неща правели Уфи Просър твърде трудна плячка като заемодател. На първо място, поради навика му да кърка до ранни зори по джамборета и локали, Уфи неизменно страдал от лошо храносмилане и главобол. Второ, постът му на официален богаташ в клуб „Търтеи“ го бил направил свенлив и недоверчив като фазан, по който прекалено много са стреляли. Такъв не можеш обръсна по телефона в десет часа сутринта. Ако желая съществени резултати, казал си Бинго, трябва преди това да размекна жертвата си.

— Току-що прочетох във вестника, че и ти си довтасал тук, Уфи, приятелю, и така приятно се изненадах! „Бре! — рекох си. — Бре, бре, бре! Милият стар Уфи! — казах си аз. — Бре, бре, бре!“

— Хайде, казвай! — сразял го Уфи. — Какво искаш?

— Как, да те черпя един обяд, разбира се, стари приятелю.

Да. Голямото решение било взето. Парите, набелязани за бакшиши, трябвало да бъдат отклонени за друга цел. Това можело да завърши с измъкване на пръсти в тъмни доби с пламнали уши през задната врата на хотела, но трябвало да рискува. Риск печели, риск губи.

От другия край на жицата се чуло хлъцване.

— Телефонът ми нещо не е в ред — казал Уфи. — Май те чух да казваш, че ще ме черпиш един обяд.

— Точно това казах.

— Ще ми дадеш обяд?

— Именно.

— Ама ти какво — ще платиш сметката?

— Да.

Настъпило мълчание.

— Ще споделя това преживяване с Рипли — рекъл най-сетне Уфи.

— Кой Рипли?

— Дето завежда рубриката „Ако щете вярвайте“.

— О! — казал Бинго. Не бил убеден, че отношението на Уфи му допада, но въпреки това продължил да се придържа към слънчевостта в поведението си. — Тогава къде и кога?

— Тук. И ела по-рано, ако обичаш, защото следобед смятам да отскоча до надбягванията.

— Дадено. Точно в един ще бъда на прага.

И точно в един бил, където обещал, с малкото си състояние в джоба. Чувствата му, докато се движел с автобуса от Моите Карло за Ница, били смесени. Ту се надявал, че Уфи ще е както винаги с неразположен стомах, защото това би притъпило апетита му и би позволило на Бинго да спаси от жестока участ поне част от капитала. В следващия миг се сещал, че един Уфи, пробождан от остри колики в стомаха и слепоочието, ще бъде един по-неотстъпчив Уфи. Цялата работа била страшно комплицирана.

Както се оказало, апетитът на Уфи бил всичко друго, но не и притъпен. Неправдоподобното положение, в което се намирал — гостенин, а не домакин на друг член на „Търтеите“, — действало като шмиргел на въпросния апетит. Малко е да се каже, че от самото начало се нахвърлил върху менюто като изгладнял питон. Небрежният начин, по който разговарял с оберкелнера за парниково грозде и аспержи, смразил Бинго до мозъка на костите. А когато — по силата на навика естествено — Уфи поискал листа с вината и поръчал „хубаво, сухо шампанско“, за Бинго не останало съмнение, че сметката накрая ще бъде нещо като бюджета, представен в Конгреса от американския президент.

И макар че на няколко пъти — главно когато Уфи забивал лъжица в черния хайвер — му се налагало да стиска юмруци и да призовава на помощ всичкия си самоконтрол, той все пак издържал до края. Докато обядът напредвал, Бинго виждал с очите си как с всеки изминат момент неговият гостенин ставал все по-мек и по-мек. Било само въпрос на време, преди любовта към човечеството да пробие бента и да удави Бинго във вълните си. И като решил, че конякът и пурата ще свършат тази работа, Бинго ги поръчал. Уфи разкопчал последните три копчета на жилетката си и се облегнал назад.

— Брей! — ухилил се той. — Ще има да го разправям това на внуците си. Как веднъж съм обядвал с член на „Търтеите“, без накрая да ми заврат сметката в носа. Слушай, Бинго, в замяна искам да ти направя една услуга.

Бинго се почувствал в този момент като велик актьор, комуто тъкмо са подсказали следваща реплика. Той се наклонил напред и с любеща ръка запалил пурата на Уфи, която пак била загаснала. Покрай другото и пернал с пръст една прашинка, кацнала на ръкава на Уфи.

— Ето каква е услугата. Ще ти подскажа нещо сигурно. Заложи днес следобед на Петнистото Куче в надбягванията за наградата „Оноре Сован“. Няма начин да не спечели.

— Благодаря ти, Уфи, старче — трогнал се Бинго. — Каква великолепна новина! Ако ми дадеш десет лири назаем, ще ги заложа.

— Защо да ти давам десет лири?

— Ами защото след като платя сметката, Уфи, стари приятелю, няма да имам и едно пени в джоба си.

— Не ти трябват пари — заявил Уфи и Бинго се попитал от колко ли още души ще чуе тази идиотска забележка. — Моят лондонски агент по залаганията е отседнал и той тук. Ще заложиш при него на кредит, като мой приятел.

— Не е ли излишно да го притесняваме с безкрайни счетоводства бе, Уфи? Колко по-лесно е да ми дадеш парите на ръка.

— Шегата настрана — казал Уфи, — но бих си поръчал още едно коняче.

И в този момент, когато разговорът бил стигнал до мъртвата си точка и отникъде не се задавал отговор на дилемата, към масата им се приближил пълен мъж с добронамерен вид. Двамата с Уфи веднага се заприказвали за цифри и шансове, което подсказало на Бинго, че това е въпросният агент от Лондон.

— Да те запозная с моя приятел господин Литъл — представил го накрая Уфи. — Иска да заложи десетак на Петнистото Куче за наградата „Оноре Сован“.

Бинго тъкмо да поклати глава и да каже, че жена му не му дава да залага, когато прекрасното слънце на Ривиерата нахлуло през прозореца, до който седели, осветило лицето на Уфи и Бинго с изумление установил, че то е цялото на петна. Миг по-късно се оказало, че и агентът има петънце на носа, а келнерът, който се приближил със сметката, имал най-петнистото чело, което Бинго бил виждал. Пронизала го радостна възбуда. „Такива знамения, рекъл си той, не ни се пращат случайно.“

— Дадено — чул Бинго гласа си. — Десетачка на Петнистото Куче.

А после всички се завлекли на хиподрума. Бягането за наградата „Оноре Сован“ било от три часа. Спечелил го кон на име Лилиън. Втори бил Кери, Вобурже — трети, Айънсайд — четвърти, Нетразим — пети, Сладък и Чудесен — шести, а Петнистото Куче — седмо. От седем участници. Така че Бинго се озовал в положението да дължи десет лири на агента без изгледи за хепиенд, освен ако въпросният агент не се съгласи да остави въпроса да поотлежи.

Така че Бинго хванал типа за петлицата и излязъл с това предложение, а онзи казал: „Разбира се!“

— Разбира се — казал агентът, сложил ръка на Бинговото рамо и нежно го потупал. — Вие ми харесвате, господин Литъл.

— Наистина ли? — зарадвал се Бинго и също потупал агента, не по-малко нежно. — Наистина ли, стари приятелю?

— Наистина — настоял агентът. — Вие толкова ми напомняте за моето синче Пърси, дето хвърли топа в годината, когато Устър Сос спечели юбилейното състезание. От бронхопневмония. Затова, щом ме молите да почакам за парите, аз, разбира се, съм готов да почакам. До петък.

Бинго пребледнял. Той всъщност имал предвид година или година и половина.

— Ами… — замънкал той. — Ще се опитам дотогава… но нали знаете как стават тези работи… да не останете разочарован, ако… световната икономическа криза… обстоятелства извън моя контрол…

— Мислите, че няма да сте в състояние да си уредим сметките?

— Малко нещо се съмнявам. Агентът свил устни.

— Много се надявам да успеете. И ще ви кажа защо. Глупаво е да си суеверен в наше време, разбира се, но не може да не ми направи впечатление, че на всеки, който ме е изигравал с парите, се е случвало ужасно нещастие. Всеки път ставам свидетел на нещастни случаи.

— Наистина ли? — попитал Бинго и мигом проявил симптоми на бронхиално увреждане също като покойния Пърси.

— Наистина, уверявам ви. Всеки божи път. Направо ми мяза на някаква страшна орисия. Съвсем наскоро някой си господин Уодърспун например. С риж мустак. Дължеше ми петдесет лири, заложени на Плъмтън, а после се позова на закона за забрана на хазартните игри и залаганията. И ако щете, вярвайте, само една седмица по късно го намериха на улицата в безсъзнание — явно му се беше случило нещо неприятно, — та му наложиха осем шева!

— Осем!

— Не, девет. Забравих шева над лявото око. Такива неща карат човек да се позамисли. Ей, Ърбърт! — провикнал се той.

Неизвестно откъде изникнал някакъв чудно грозен тип.

— Ърбърт, запознай се с господин Литъл. Добре го огледай. Нали го запомни?

— Ъхъ. За цял живот.

— Ха така! — похвалил го агентът. — Друго няма, Ърбърт. Та по въпроса за парите, господин Литъл, значи, се разбрахме — петък на всяка цена.

Бинго се олюлял и тръгнал да търси Уфи.

— Уфи, старче — нали ще спасиш един човешки живот?

— Нищо подобно! — заявил Уфи, който вече бил нападнат от лошото си храносмилане и главоболието. — Колкото повече човешки живота останат неспасени, толкова по-доволен ще бъда. Ненавиждам човечеството. Ако реши да скочи от Ниагара в някоя бъчва, само бих му помогнал.

— Ако до петък не намеря една десетачка, един ужасен тип на име Ърбърт ще ме смели на кайма!

— Виж, това е добре! — разведрил се Уфи. — Чудесно! Великолепно! Отлично!

Така че Бинго се качил в автобуса и се върнал в Монте Карло. Докато се преобличал за вечеря, настроението му било буреносно. След три месеца щял да получи поредната четвъртинка от годишната си рента, но каква полза! След много по-малко от три месеца — ако бил прочел правилно посланието в погледа на Ърбърт — щял да лежи в някоя болница или санаториум целият в шевове. А колко щели да бъдат шевовете, само времето можело да каже. И той се сетил за Уодърспун. Дали съдбата не му е отредила да бие тъжния рекорд на този непознат с риж мустак?

Мислите му били все тъй меланхолично погълнати от въпроса за шевовете, когато телефонът иззвънял.

— Ало — обадил се женски глас. — Роузи ли е?

— Не, господин Литъл — отвърнал Бинго.

— Ах, господин Литъл, обажда се Дора Спърджън. Може ли Роузи да се обади?

— Няма я.

— Тогава, като дойде, бихте ли й казали, че след малко заминавам за Корейка с яхтата на едни приятели. След един час потегляме, така че няма да мога да дойда да я видя. Затова й предайте много поздрави и й кажете, че изпращам брошката.

— Каква брошка?

— Преди да отпътувам от Лондон, тя ми даде да понося брошката й. Мисля, че вие сте й я подарили за рождения ден. Помоли ме много да я пазя и затова не ми се иска да я взема в Корсика — нали знаете, там гъмжи от корсикански бандити. Изпращам я с препоръчана поща в „Отел дьо Пари“. Довиждане, господин Литъл. Трябва да бързам.

Бинго оставил слушалката и седнал на леглото да помисли. До определен момент положението било ясно. Дора Спърджън, каквато си е завеяна патка, очевидно била предположила, че госпожа Бинго е с него в Монте Карло. Жена му сто на сто си е направила труда да й спомене по телефона, че си остава в Лондон, но какъв смисъл да се опитваш да пробиеш дебела глава като на Дора Спърджън само със силата на словото! За целта е нужен парен чук. В резултат брошката, която бил подарил на госпожа Бинго, щяла да пристигне в хотела.

Както вече казах, дотук нищо не озадачило Бинго. Това, на което не можел да се реши, било следното: дали, след като заложи брошката, да изпрати печалбата на агента, или по-добре да си опита с нея късмета в Казиното?

До късно през нощта си блъскал главата, без да стигне до някакъв отговор, но на сутринта всичко изглеждало ясно като бял ден — както често се случва след безсънна нощ — и той се зачудил как изобщо е могъл да се колебае. Разбира се, че трябва да опита късмета си в Казиното!

Проблемът, свързан с изпращането на парите на агента бил, че макар подобна политика да премахвала заплаха в лицето на Ърбърт, тя не допринасяла за семейното щастие и доволство. Ако госпожа Бинго откриела, че е заложил брошката й, за да изплати дълг от конни надбягвания, това би породило известни търкания. Той несъмнено можел да предяви някакви морални претенции към въпросната брошка (купена с честно спечелени пари) и той сигурно би казал, че тя практически е била негова собственост и е можел да прави с нея каквото си иска, но все пак нещо дълбоко в душата му подсказало, че търканията неизбежно ще настъпят.

А ако отиде в Казиното и играе според изработената от него система щял да избегне всички неприятности. Работата се свеждала просто до появата му в игралната зала и отнасянето на парите в куфари.

Освен това, както се оказало в крайна сметка, той, така или иначе, не е можел да се издължи на агента, тъй като местната заложна къща му предложила само пет лири срещу брошката. Той страстно защитавал правото си на повече, но типът зад тезгяха бил непоклатим. И така, с петачката в ръка обядвал оскъдно в кръчмичката горе на хълма и малко след два часа се появил на арената и изпълнил номера си.

 

И сега не ми е много ясна Бинговата система. Поне десет пъти ми е била обяснявала от него в най-големи и излишни подробности, но ми е все така обвита в мъгла. Но както и да е, нейната, така да се каже, подплата — онова, което я правело тъй неотразима, било, че вместо да удвояваш залога си при загуба, какъвто е случаят с повечето системи, ти го удвояваш при печалба. Всичко това е невъзможно без дълги и мъчителни изчисления с лист и молив в ръка, защото трябва да записваш цифра след цифра, да задраскваш една и да записваш нова, но същността, както разбрах, била именно в това — да удвояваш при печалба. По този начин тя, печалбата, нараствала като изтървана и карала управата на заведението да зеленее от злост.

Единствената спънка била, че за да стори това, трябвало първо да спечели — което Бинго пропуснал да стори.

Не вярвам нещо — дори Уфи Просър — да има по-гнусен нрав от рулетката в Монте Карло. Тя явно извлича зловещо удоволствие от това да погубва бедняците. Можеш с часове да играеш наум и нито веднъж да не загубиш, но заложиш ли истински пари, картината коренно се променя. Бедният Бинго не направил нито един погрешен ход, докато боравел с лист и молив в ръка, но сега хлътнал от самото начало.

Застанал той, напрегнат като хрътка на каишка, целият в очакване на шанса да удвои залога си, а вместо това миниатюрният му капитал бил пометен с един замах, ако се изключи едно самотно чипче от сто франка. А когато хвърлил и него с уморен жест на „Черно“, топчето се спряло на нулата и чипчето се изгубило от погледа му.

Тъкмо преживявал този неописуем удар под кръста, когато някакъв глас зад гърба му извикал: „Ето къде си бил!“ и обръщайки се, Бинго застанал лице в лице с госпожа Бинго.

Стоял той и се зверел насреща й с изцъклени очи, а сърцето му подскачало в гърдите като нажулен с коприва балетист. За миг, както ми каза по-късно, останал с впечатлението, че това не е същество от плът и кръв. Помислил, че в Лондон сигурно е била прегазена от автобус или друго превозно средство и сега духът й е дошъл да му докладва за случая, както обикновено правят духовете.

— Ти! — възкликнал той като герой от мелодрама.

— Току-що пристигнах — осведомила го бодро госпожа Бинго.

— Не знаех… че се каниш да идваш.

— Реших да те изненадам — изчуруликала съпругата, все така преливайки от жизнерадост. — Като разправих на Мили Пронгъл за новата си книга, тя ме осведоми, че напразно си правя труда да проучвам атмосферата в Казиното, тъй като кракът на човек като лорд Шипборн, моя герой, никога не би стъпил там — той би играл на рулетка в тукашния Клуб на спортсмените. И тъкмо да ти телеграфирам да се прехвърлиш там да проучиш атмосферата, и госпожа Кари Мелроуз Бил взе, че се подхлъзна на бананова кора насред улицата и си изкълчи глезена, обядът беше отложен и нищо вече не можеше да ми попречи да дойда лично. Затова — ето ме! Ах, Бинго, миличък, нали е чудесно!

Бинго се разтресъл от вратовръзката до чорапите си. Той лично би се въздържал от употребата на прилагателното „чудесно“. В същия миг госпожа Бинго най-сетне осъзнала, че любимият й прилича на труп, престоял ден-два навън на дъжда.

— Бинго! — възкликнала тя. — Какво ти е?

— Нищо ми няма — промърморил нашият приятел. — Какво може Да ми има? Какво искаш да кажеш?

— Имаш вид на… — Госпожа Бинго била пронизана от съпружеско подозрение. — Да не си играл комар?

— Не, не — побързал да я увери Бинго. Той много държи на точната дума, а изразът „играя комар“ според него предполагал, че на човека е бил предоставен някакъв шанс да спечели. А той просто бил връчил малкото си налични средства на управата на Казиното. На това му се вика дарение или благотворителна дейност, а не „игра на комар“. — Не, не — вече по-уверено повторил той. — Ни най-малко.

— Толкова се радвам. Впрочем намерих писмото на Дора Спърджън в хотела. Пише, че изпраща брошката. Сигурно ще се получи днес следобед.

Нежният дух на Бинго бил окончателно смазан. Разбрал, че това е краят. С изключение на скромното слово, с което щял да си признае всичко, нямало какво друго да каже. И тъкмо взел да го съчинява наум и стигнал до няколкото встъпителни слова, започващи с „виж, миличко“, и погледът му случайно попаднал върху зеленото сукно и там на „черно“ се мъдрела купчинка чипове на стойност не по-малко от три хиляди и двеста франка — или погледнато от друга гледна точка, не по-малко от четирийсет английски лири по тогавашния курс! И докато ги съзерцавал и се чудел кой ли от късметлиите, насядали около масата, е напреднал дотам в играта, крупието в дъното срещнало погледа му и поздравително му се усмихнало, както правят крупиетата, надявайки се спечелилият луди пари да им подхвърли щедър бакшиш.

И Бинго, разтърсен до основи, в същия миг осъзнал, че това богатство е негово. Това било нарастването на печалбата, натрупана от последните му сто франка.

Защото той съвсем бил забравил, че когато излезе нулата, онези, заложили на цифри, колони и тям подобни, получават един през сурата, докато залозите на „червено“ и „черно“ остават, както се казва, в „затвора“ — тоест просто се оттеглят и чакат резултата от следващото завъртане на колелото. Ако се падне техният цвят, те отново излизат на бял свят.

Винтовите сто франка били на „черно“ и нулата ги вкарала в „затвора“. Но след това очевидно отново излязло „черно“ и те продължили играта. А тъй като той не ги потърсил, те продължили да стоят там и докато той си беседвал мирно с госпожа Бинго за разни брошки, колелото внезапно се преобразило от Уфи Просър на Дядо Коледа. Черният цвят излязъл седем поредни пъти, поставяйки Бинго в положението, в което би трябвало да го постави собствената му система — тоест да удвоява залога при печалба. В резултат, както казах, плячката вече възлизала на колосалната сума четирийсет лири — повече от два пъти, отколкото му трябвало, за да изплати дълговете си и да погледне света отново в очите.

Облекчението било тъй необхватно, че Бинго за малко да изпадне в несвяст. И тъкмо да посегне и да напъха парите в джобовете си, за да заживее щастливо — и дори заел изходна позиция за лъвския си скок, — той осъзнал препятствието. С други думи, ако го сторел, всичко щяло да излезе наяве. Госпожа Бинго щяла да разбере, че е играл комар, скоропостижно щяла да установи източника на средствата му и семейното гнездо, дори да не се разбиело, щяло да се нажежи като вътрешността на току-що опечен картоф.

От друга страна, ако оставел златото на мястото му, при следващото завъртане най-вероятно щял да види как греблото на крупието го помита безвъзвратно.

Предполагам, че си чувал израза „на кръстопът“. Защото Бинго се намирал точно там.

Оставала му една-единствена надежда — да смигне на крупието, при това с такава вещина, че на онзи да му стане ясно какво се иска от него — а именно, да свали от масата трите хиляди и двеста франка и да ги скъта встрани, откъдето нашият приятел да си ги вземе, щом е в състояние да стори това. Така че Бинго вложил цялата си душа в тази единствена гримаса, а крупието кимнало интелигентно и оставило парите да продължат играта. Бинго, както разбрал служителят на Казиното, му давал да разбере, че ще опита късмета си с още едно завъртане и крупието се възхитило от спортния му дух. Дори прошепнал на другото крупие нещо от рода на: „О-ла-ла! Какъв мъж, а!“

А рулетката, нагърбила се изпяло с ролята на богат вуйчо от Австралия, избрала още веднъж „черно“.

Междувременно госпожа Бинго разучавала играчите. И очевидно не си съставила високо мнение за тях.

— Какви отвратителни физиономии!

Бинго мълчал. Неговата собствена физиономия в този момент не била за всекидневна домашна употреба — твърде много напомняла на угрижен дявол в пъкъла. Защото рулетката отново се завъртяла.

Отново „черно“, с което общата сума на печалбата му възлязла на дванайсет хиляди и осемстотин франка.

Ала най-сетне измъченият му дух бил оставен на мира. Крупието, след още една ухилена гримаса по посока на Бинго, се навело над купчината чипове и взело да ги изгребва. Да, всичко било наред. В последния момент това тъпо магаре отгатнало какво се опитвал да му внуши Бинго.

Той въздъхнал дълбоко, на пресекулки. Чувствал се като човек, прекаран през запалена пещ и излязъл оттам — поопърлен, но все пак готов да поеме наново бремето на живота, без много да се замисля. Дванайсет хиляди и осемстотин франка… Боже мой! Та това са сто и петдесет лири повече, отколкото изобщо е имал в джоба си наведнъж, като изключим една Коледа преди три години, когато чичо му Уилбърфорс се забравил в резултат на лимоновия пуши и му написал чек, чието изплащане безуспешно се опитал да спре на другия ден. Въздухът в залата бил тъй гъст и душен, че ставал за рязане с нож, но Бинго го вдъхнал като планински озон. Птички чуруликали от тавана и отвсякъде се разнасяла сладостна музика.

В следващия миг светът отново се строполил в краката му. Колелото за пореден се завъртяло и там — на „черно“ — останали да лежат дванайсет хиляди франка. Крупието, макар да гребало, не било изгребало колкото трябва. То премахнало от масата едва осемстотин франка. Защото, виждаш ли, при последното завъртане Бинго ударил горната граница — не можеш да залагаш на цвят повече от дванайсет хиляди.

А осемстотин франка не му вършели работа. С тях щял да се спаси от Ърбърт и агента, но брошката…

В този миг осъзнал, че госпожа Бинго му говорела нещо. Излязъл от транса си, макар целият му вид да питал „къде съм?“

— Ъ?

— Казах: „Не мислиш ли?“

— Какво?

— Нали ти казах, че няма какво да си губим повече времето тук. Мили Прингъл е права. На лорд Питър Шипборн и кракът му не би стъпил тук. Описала съм го като много взискателна личност. Така че да тръгваме към Клуба на спортсмените… Бинго!

Бинго не откъсвал поглед от колелото — целият напрегнат и скован. Не погледът му, а той самия бил напрегнат и скован. Колелото се въртяло.

— Бинго! — Ъ?

— Да отида ли в Клуба да платя входните ни такси?

Внезапна светлина озарила лицето на Бинго и го направило почти красиво. Челото му било окъпано в пот и той имал чувството, че косата му побелява, ала въпреки това греел като слънце по пладне и се хилел като никога през живота си.

Защото колелото спряло да се върти. Отново „черно“. И крупието вече изтребвало дванайсетте хиляди франка и ги прибавяло към осемстотинте.

— Да, върви — рекъл Бинго. — Върви! Непременно, на всяка цена върви. Чудесно. Прекрасно. Аз ще остана тук още минутка-две. Обичам да наблюдавам тези извратени типове. Ти иди, аз ей сега ще дойда.

И действително след двайсет минути се присъединил към съпругата си. Влязъл в Клуба малко сковано, тъй като по телосложението му имало разпределени четирийсет и осем хиляди франка — част по джобовете, част в чорапите и голямо количество вътре в ризата. В първия миг не съзрял госпожа Бинго, но после я открил на бара пред бутилка вино.

— Ето те и теб — радостно се присъединил към нея.

В следващия миг обаче млъкнал, защото му се сторило, че имала угрижен вид. Лицето й било тъжно, очите — помътнели. Изгледала го с невиждащ поглед и Бинго бил фраснат в стомаха от ужасяващо подозрение. „Възможно ли, попитал се той, някаква тайнствена женска интуиция…“

— Ето те и теб — повторил той и седнал до нея, надявайки се да не се издаде. — Ъ-ъ… как вървят нещата? — Замълчал, защото тя изглеждала все тъй особена. — Получих брошката — продължил след малко.

— Така ли?

— Да. Аз, такова… помислих, че може би ще ти е приятно да си я сложиш… затова отидох да я взема.

— Радвам се, че е пристигнала без премеждия… Бинго!

И погледнала мрачно пред себе си. Опасенията на съпруга й нараснали. Вече определено предчувствал най-страшното. Накисването било неизбежно. Взел ръката й в своята и я стиснал. Може би това щяло да помогне, решил той. Човек никога не знае.

— Бинго — продължила жена му. — Нали си обещахме да бъдем пределно искрени един към друг?

— Да — облизал Бинго устни и се зачудил докъде може да стигне мъжкото изтъпяване по време на медения месец.

— Много бих се разстроила, ако науча, че криеш нещо от мен. Това би ме направило дълбоко нещастна.

— Да.

— Затова нали ще ми кажеш, ако си играл комар? Нали?

Бинго си поел дълбоко въздух. От това банкнотите зашумолели по цялото му тяло, но какво да се прави. Имал нужда от въздух. Пък и нямало вече значение, дори да шумолят като широколистна гора при силен вятър. Той се опитал да си спомни онези начални фрази, които бил съчинил наум още в Казиното.

— Виж какво, миличко — започнал той.

— Затова съм длъжна да ти призная, че току-що извърших една голяма глупост — продължила госпожа Бинго. — Като влязох тук, отидох до онази маса да позяпам играта и изведнъж нещо ми стана…

Бинго изпръхтял гръмко и ехото отекнало из целия Клуб.

— Да не си заложила!

— За десет минути загубих повече от двеста лири… Ах, Бинго, можеш ли да ми простиш?

Бинго все още държал ръката й, тъй като много разчитал на успокоителния й ефект по време на речта, която бил съчинил в главата си. Затова я стиснал с много обич. Но не веднага, защото в продължение на може би половин минута се усещал тъй отпаднал, че не бил в състояние да стисне и зрънце грозде.

— Хайде, хайде, успокой се.

— Ах, Бинго!

— Успокой се, миличко.

— Наистина ли ми прощаваш?

— Разбира се, разбира се.

— Ах, Бинго! — възкликнала повторно госпожа Бинго и очичките й светнали като звездички, при това мокри звездички. — Като тебе няма втори на света!

— Мислиш ли?

— Напомняш ми за едновремешните рицари. Повечето съпрузи…

— Да, но аз разбирам какво значи внезапен импулс. Не че на мен самия ми се е случвало, но го разбирам. Така че точка по въпроса. Боже мой какво са две стотачки, щом са ти доставили малко удоволствие!

Чувствата почти го задушавали и настойчиво молели да ги пусне на воля. Идело му да крещи от радост, но било изключено — крупиетата, щели да се възпротивят. Идело му да извика три пъти „ура“, но барманът едва ли би останал доволен. Идело му да пее, но не можел — клиентите щели да се оплачат.

Погледът му се спрял на бутилката с вино.

— А! — извикал той. — Миличко!

— Да, миличко?

— Гледай, миличко! Слагам бутилката ей така. И после, като запазвам пълно равновесие…

Бинго и пекинезката криза

Един Образ показваше наранения си крак на група отбрани Скици в пушалнята на „Търтеите“, когато към тях се присъедини един Симпатяга, след като си поръча на бара един аперитив.

— Какво става? — заинтересува се той.

Историята бе разказвана нееднократно, но Образът без секунда колебание се впусна в още едно обяснение.

— Онова магаре Бинго Литъл! Отби се онзи ден в резиденцията ми с някакъв бесен пекинез и се опита да ми го насади!

— Казал, че го носел като подарък за рождения му ден — поясни една от Скиците.

— Така твърдеше, само че аз не му повярвах. Рожденият ми ден не беше онзи ден, а дори и да беше, редно е да познава по-добре психологията ми и да знае, че никога не бих притежавал гаден пекинез с канибалски наклонности и зъби като трион, да не говорим, че се засяга и от най-малкото. Едва бях започнал да го изритвам към вратата и тоз добитък взе, че се извърна и така ме ръфна, че… Ако не бях запазил самообладание и не бях скочил чевръсто върху масата, пораженията върху прасеца ми можеха да бъдат далеч по-сериозни. Ето виж! — посочи Образът. — Каква ужасна рана!

Симпатягата го потупа по рамото и като се оправда с факта, че възнамерява да обядва и ще има нужда от апетита си, отклони поканата да се полюбува на разтерзания крайник.

— Не се учудвам, че така си се разстроил — добави той. — Но аз съм в състояние да ти дам пълно обяснение. Видях се снощи с Бинго и той всичко ми разказа. А след като изслушате тъжната му история, убеден съм, че ще се присъедините към моето мнение — трябва по-скоро да го съжалим, отколкото да го съдим. Ту компрандр — поясни Образът, който бе изучавал факултативно френски в училище — се ту пардоне. Това ще рече: като вникнеш в същността на нещата, ще простиш.

 

— Вие всички — продължи той — сте повече или по-малко запознати с историята на Бинго и сигурно го смятате за един от редките екземпляри, на които всичко им върви по мед и масло. Храни се добре, спи още по-добре, щастливо е женен за едно очарователно момиче, тъпкано с пари — Роузи М. Банкс, известната писателка — и неминуемо си мислите, че животът му е една дълга, чудно хубава песен.

Ала правило в този живот е, че дори да имаш всичко, ти пак нямаш всичко. И в най-благоуханния мед ще откриете гнусна муха. Мухата на Бинго е, че той рядко — да не кажем никога — има в джоба си повече от нужното, за да си купи цигари. Госпожа Бинго очевидно смята, че така е най-разумно. Много добре е запозната с Бинговата склонност да залага на коне, които ако изобщо си направят труда да финишират, то вършат това твърде неохотно. А тя не одобрява този факт. Иначе е чудесна съпруга — при това, ако ми разрешите да се изразя фигуративно, тя е дървото, на което висят плодовете на Винтовия живот, — ала изцяло й липсва спортна кръв.

Така че сутринта, когато започва моят разказ, той седнал да закусва в доста облачно настроение и мрачно намушкал на вилицата си две яйца и резен шунка. Шестте пекинеза на госпожа Бинго се въртели жизнерадостно около него, но той не забелязвал учтивите им обноски. Мислел си колко е тъжно човек да разполага със стопроцентови сведения за надбягването в два часа в Хръст Парк и с никакви средства, които да инвестира.

И всичко това, защото агентът му — човек, никога не чувал благородния девиз „слуга и сътрудничество“ — му дал недвусмислено да разбере, че повече нямало да се задоволява с очарователни обноски като заместители на твърда валута.

Бинго опитал естествено да изръси по-добрата си половинка, но не се надявал да постигне нещо съществено. Той е от хората, които знаят кога гонят вятъра.

— Нима, скъпа моя спътнице в живота — започнал неуверено, — не смяташ да ми пуснеш нещо в джоба?

— За какво са ти? — попитала госпожа Бинго, която отваряла зад каната с кафето сутрешната поща.

— Ами ето каква е работата. Има един кон…

— Не, миличко, знаеш, че не обичам да залагаш.

— Не бих го нарекъл „залагане“. По-скоро бих го описал като пресягане и прибиране на парата. Този кон, знаеш, се казва Пъпчивия Чарли…

— Що за име!

— Да, именно. А ако ти кажа, че снощи сънувах как се возя в лодка из фонтана на площад Трафалгар заедно със стария Уфи Просър, ще прозреш веднага невероятната многозначителност на това конско име.

— Защо?

— Защото Уфи се казва Александър Чарлс — пояснил Бинго с нисък и тържествен глас, — а в лодката разговаряхме дали не е редно да подари колекцията си от пъпки на Националния музей.

Госпожа Бинго се засмяла със звънкия си глас.

— Колко си ми глупав! — казала тя с много обич и Бинго проумял, че надеждицата му, която и без това едва кретала, вече е предала Богу дух. Щом като госпожа Бинго заемала такова становище спрямо един знак, изпратен директно свише, значи, нямало смисъл да настоява по-нататък. Затова зарязал темата, прехвърлил разговора върху изгледите за времето — дали ще е благоприятно за пътуването на жена му, която заминавала същата сутрин за Богнър Реджис да погостува две седмици на майка си.

След изчерпването на последната тема Бинго отново се отдал на задълбочени размишления, но не щеш ли, бил измъкнат рязко оттам от възторжен писък иззад каната с кафето — тъй пронизителен, че откъснал половината яйце от вилицата му. Бинго вдигнал взор и видял, че жена му размахва някакво писмо и се хили като изтървана.

— Сладуранче — разкрещяла се тя (това било едно от най-често използваните обръщения в семейния им живот), — получих отговор от господин Пъркис!

— Тоз пък кой е?

— Не го познаващ. Мой стар приятел. Живее съвсем наблизо. Собственик е на списание за деца, което се казва „Лигавчета и гащиризончета“.

— Е, та? — безизразно продължил Бинго, който бил на сто мили от същността на въпроса.

— Не исках да ти казвам предварително, миличко, защото се боях да не би да не излезе нищо от цялата работа, но преди време той спомена, че търси нов редактор за „Лигавчета и гащиризончета“ и аз го помолих да вземе теб. Признах му, разбира се, че нямаш никакъв опит, но затова пък си много интелигентен, пък и той ще бъде винаги редом с теб да те направлява. Та господин Пъркис обеща да си помисли. Смяташе обаче да назначи племенника си. А ето тук пише, че племенникът му бил даден под съд от шивача си за неизплатени сметки и това навело господин Пъркис на мисълта, че е прекалено лекомислен. Затова желае да се срещне с теб и да поговорите. Ох, Бинго! Убедена съм, че е решил да те вземе!

Бинго трябвало да поседи известно време, без да мърда, за да проумее какво става. Сетне станал и нежно целунал госпожа Бинго.

— Моя малка помощничка!

Новината радостно го възбудила. Назначаването на редакторско място, предположил той, носи със себе си нещо като редовна заплата, а редовната заплата пък била нещо, за което от години си мечтаел. Мъдро вложена в намеците, изпращани свише по време на нощните му бдения, тя бързо щяла да нарасне до размерите на огромно състояние — в това бил твърдо убеден. И дори като се абстрахирал от неприятния аспект — тоест факта, че трябвало да работи, — въпросният пост му предоставял все пак несравними възможности да си налага волята и да отхвърля колкото си иска ръкописи, а тези изгледи го очаровали. С ведър ентусиазъм си представил как ще кара приятелите си от „Търтеите“ да пишат материали за списанието, а той ще им ги връща, защото не отговарят на неговите изискани изисквания.

— Гостувал с жена си на някаква своя леля в Тънбридж Уелз, но тази сутрин се връща и иска да се срещнете точно в дванайсет под часовника на гара Чаринг Крос. Нали ще бъдеш точен?

— Точен е слабо казано — уверил я Бинго. — Ще бъда същински Биг Бен.

— Пише, че лесно ще го познаеш по сивия костюм и бомбето на главата.

— А аз — заявил Бинго с чувство на превъзходство — ще бъда в редингота си и с цилиндър на главата!

Целунал още веднъж госпожа Бинго — дори по-нежно от предишния път. Скоро станало време тя да се качва в таксито, което щяло да я отведе в Богнър Реджис. Като се прощавала с мъжа си, в очите й блеснали неизплакани сълзи. Парливата болка от раздялата се изостряла още повече от факта, че й се налагало да остави пекинезите у дома, тъй като къщата на майка й буквално гъмжала от котки.

— Нали ще се грижиш добре за тях, докато ме няма — прошепнала с потреперващ глас, а животните нахълтали в колата, за да бъдат прогонени оттам от иконома Багшот. — Ще се грижиш за тях, нали, обич моя?

— Като роден баща — обещал Бинго. — Тяхното благополучие ще бъде моя неуморна грижа.

Казал го напълно искрено, защото пекинезите му били симпатични. Отношенията му с тях се основавали на взаимна обич и уважение. Те му ближели лицето, той ги чешел по коремчетата. Приятна обмяна на любезности — направи за ближния си каквото искаш той да направи за теб и т.н.

— И не забравяй всяка вечер да им даваш по една бучка захар — заръчала съпругата.

— Имай ми доверие до смърт!

— И вземи от „Бодингтън и Бигс“ каишката на Пинг-Пу — дала съм я на поправка. Ох, щях да забравя — отворила тя чантичката си и измъкнала оттам две банкноти. — Тъкмо ще им платиш, за да не си губя времето да пиша чекове.

И като пъхнала му в ръката двете петачки, тя го прегърнала с много обич и потеглила, а той махал подире й от първото стъпало.

Изрично споменавам това махане, тъй като то е от голямо значение за случилото се по-нататък. Човек не може да маха с две петачки в ръка, без те да изшумолят. А нима могат безнаказано да шумолят петачки в ръката на мъж, получил пряк сигнал от авторитетен източник, че еди-кой си кон ще спечели надбягването в два часа в Хърст Парк, без това да го наведе на определени мисли? Колата още не се била скрила от погледа му и ето че Змията надигнала глава в тази райска градина (къщата на семейство Литъл била разположена сред разкошен парцел на ръба на Уимбълдън Комън, а това е същински райски кът) и прошепнала на Бинговото ухо: „Какво ще кажеш, старче?“

При нормални обстоятелства и в по-други времена Бинго, разбира се, е олицетворение на самата честност и през ума не би му минало да отклони към по-лични канали средствата, спечелени с честен труд и по законен начин от някоя фирма на Бонд Стрийт, пък била тя и за поправка на кучешки каишки. Но случаят, както изтъкнала Змията, бил твърде специален и Бинго неохотно се съгласил с нея.

Изобщо не ставало дума, пояснила Змията, да се мами фирмата „Бодингтън и Бигс“. Подобно нещо било немислимо. Цялата работа се свеждала до това, че ако Бинго вложел петачките при агента си, за да бъдат инвестирани в Пъпчивия Чарли в надбягването в два часа, то Бодингтън с неговото другарче Бигс щели да си получат хонорара не днес, а утре. Защото — ако по някакъв немислим и недопустим начин Пъпчивия Чарли се провалял, Бинго щял просто да помоли господин Пъркис да му отпусне малък аванс. Нали дотогава щял да му бъде работодател! По всяка вероятност, казала Змията, Пъркис сам щял да му предложи пари. И тя подчертала пред Бинго колко ще му бъде лесно да завърти главата на Пъркис с неотразимия си чар. Да оставим настрана редингота и изрядно изгладените панталони — цилиндърът сам по себе си щял да вземе акъла на бъдещия му шеф. Още след първия поглед Пъркис нямало да оказва вече никаква съпротива и дори напротив — щял да го моли да приеме малък аванс. Така че всичко било в кърпа вързано.

 

След около час Бинго с леко сърце се запътил към центъра на Лондон, отбил се при агента, чието седалище се намирало на Оксфорд Стрийт, оттам заприпкал към Чаринг Крос и застанал под часовника, когато стрелките сочели дванайсет без пет. И начаса към него се насочил пълен възрастен мъж със сив костюм и бомбе. Двамата провели следния разговор:

— Господин Литъл?

— Приятно ми е.

— На мен също. Чудесен ден.

— Прекрасен.

— Много сте точен, господин Литъл.

— Такъв съм си винаги.

— Прекрасна черта.

— Така си е.

И в този момент, когато всичко вървяло по мед и масло и Бинго вече четял зараждащото се в погледа на събеседника му страхопочитание и обожание (тъй като въпросният поглед се бил спрял на цилиндъра му), от закусвалнята излязъл, бършейки бирена пяна от устата си, Б.Б.Тъкър, собственик на фирма за мъжки чорапи на улица Странд, комуто Бинго от една година дължал три лири, единайсет шилинга и четири пенса за доставени в дома му стоки.

Ето ви един пример за това как душевната превъзбуда прави на пух и прах ясния и хладен разсъдък. Когато се повдигнал въпросът за среща под часовника на Чаринг Крос, Бинго — вече витаещ във въздуха при мисълта, че ще стане редактор на един могъщ орган на подрастващото поколение — съвсем забравил благоразумието си и дал съгласие, без да се замисли. Чак сетне се сетил какво безумие е да допусне да го подмамят в такава близост с Чаринг Крос. Кварталът направо гъмжал от магазини, където в ергенските си дни бил навъртял доста сметки, а човек може ли да е сигурен кога ще им щукне на собствениците — както в случая с Б.Б.Тъкър — да отскочат до бюфета на гарата за една халба на крак?

Бинго стоял като втрещен. Знаел много добре до каква степен на хора като Б.Б.Тъкър им липсва чувство за такт и светски обноски. Щом видят стар клиент да разговаря с някой приятел, няма само да се усмихнат, да кимнат и да отминат, а първата им работа е да дойдат при теб и да започнат да те разпитват кога най-сетне ще им се издължиш. А щом Пъркис бил в състояние да се отдръпне ужасен от собствения си племенник, даден под съд от шивача си, то две минути в обществото на Б.Б.Тъкър щели несъмнено да изпортят целия ефект от цилиндъра.

Миг по-късно, точно както предположил Бинго, търговецът се приближил.

— О! Господин Литъл!

Моментът изисквал светкавични действия. Зад Бинго се мъдрела камионетка, натоварена с багаж, и макар че повечето хора биха се примирили с факта, че пътят към всякакво отстъпление им е отрязан, наш Бинго е направен от по-як материал.

— Е, хайде, господин Пъркис, довиждане — рекъл той вежливо, пъргаво се метнал на камионетката и дим да го няма. Насочил я към главния изход, напуснал гарата и отпрашил право за брега на Темза. Постоял там, докато преценил, че Б.Б.Тъкър е имал достатъчно време да се измете от гарата, сетне бързо се върнал на познатото старо място под часовника, за да възобнови преговорите с Пъркис.

В някои отношения всичко било наред, тъй като от Б.Б.Тъкър нямало и следа. В други отношения обаче нещата съвсем не били наред, защото и от Пъркис нямало ни следа. Бил се стопил като мартенски сняг и след като почакал нетърпеливо около половин час, Бинго бил принуден да стигне до извода, че събеседникът му няма да се върне. Значи, Пъркис бил спуснал кепенците. Като се поразмислил вече на спокойствие, Бинго се сетил, че докато отпрашвал зад волана на камионетката, онзи му бил хвърлил един такъв особен поглед и се зачудил сега дали Пъркис не го е взел за малко ексцентричен? Започнал да се бои от най-лошото. Претендентът за редакторско място, помислил той, едва ли ще спечели овациите на евентуалния си работодател, ако се мята пред очите на последния в разни камионетки.

Прибрал се замислен, хапнал и тъкмо привършвал кафето, когато по радиото съобщили резултатите от надбягванията в два часа. Пъпчивия Чар-ли не се класирал в първата тройка. Провидението, накарало го да заложи на това животно и последния си грош, просто се изгаврило с него. И не за пръв път.

А на следващия ден следобедната поща донесла писмо от Пъркис, което доказвало, че интуицията не го е излъгала. Прочел го и го накъсал на хиляда парченца. Или поне така твърди. Най-вероятно е да са били осем. С писмото му духвали под опашката. Пъркис (пишел Пъркис) бил обмислил всичко и смятал да реши по друг начин въпроса с вакантното редакторско място в „Лигавчета и гащиризончета“.

Не бихме преувеличили, ако кажем, че Бинго бил разсеян по време на вечерята. Така както той виждал нещата, предстояли му трудни обяснения след завръщането на госпожа Бинго, а след обясненията, дявол да го вземе, нещата нямало да станат кой знае колко розови. Тя нямало да се зарадва на съдбата, сполетяла десетачката й. А това стигало, за да се хвърли сянка върху семейното щастие. Като прибавим и разкритието, че е провалил шансовете си да стане редактор, къщата щяла да заприлича най-вече на врящ котел.

Та затова, както споменах, бил доста разсеян. Шестте пекинеза го придружили до библиотеката и зачакали полагаемите им се бучки захар, но Бинго бил твърде угрижен, за да изпълни дълга си към безсловесните твари. Цялата му интелектуална мощ била канализирана към решаването на проблема как да се измъкне от ямата с нечистотиите, в която бил затънал.

И тогава — много постепенно (той дори не си спомня какво именно го е навело първоначално на тази идея) — в съзнанието му се запромъквало впечатлението, че с шестте пекинеза не всичко е наред.

Не че имало промяна във външния им вид или в поведението им. Изглеждали си както винаги и се държали както винаги. Работата била много по-тънка. И тогава — внезапно като мокър парцал — истината го цапардосала през лицето.

Пекинезите били само пет.

 

На непосветения в навиците на пекинезите аматьор не би се сторил толкова зловещ фактът, че в една къща, съдържаща шест екземпляра, за вечерната бучка захар са се явили само пет. Шестият, ще рече непосветеният, трябва да е някъде из къщата по лична работа: я заравя кокал, я се е отдал на освежителна дрямка или нещо такова. Но Бинго бе твърде добре запознат с нравите на пекинезите. За него тяхната психология била отворена книга. Не хранел и капка съмнение, че щом в момента на раздаването на бучките край него са се стекли само пет кучета, значи това е тяхната численост. Шестият просто е офейкал, без да му разпишат книжката за отпуски.

Направил страшното откритие тъкмо когато си разбърквал кафето, така че лъжичката се изплъзнала от обезсилените му пръсти. Представил си нагледно всички последствия и ченето му увиснало.

Това вече бил капакът! Никакво съмнение. В сравнение с този удар всичко останало било празна работа — дори присвояването на десетачката, законно принадлежаща на „Бодингтън и Бигс“. Защото госпожа Бинго душа давала за пекинезите. Била му ги поверила като най-обичните си същества и като си представил какво ще последва, щом наближи моментът да се отчете за опекунството и да си признае дефицита… Тук въображението му отказало. Сълзи… упреци… как можа!… Боже господи, съобразил изведнъж Бинго и очите му за малко да изхвръкнат от орбитите си. Нищо чудно госпожата да проследи мисловно линията на тези злощастни десет лири и да реши, че той е задигнал липсващото животно и го е продал за налични!

Бинго се разтреперил, скочил от стола и натиснал звънеца. Умирал от нетърпение да поговори с Багшот и да разбере какви са шансовете отлъчилият се пес да е долу в кухнята. Ала Багшот имал почивен ден. На позвъняването му се отзовала една от камериерките и след като го осведомила, че помещенията на долния етаж не съдържат кьорав пекинез, Бинго изстенал глухо, грабнал си шапката и излязъл да се разтъпче из парка. Имало някакъв мижав шанс — да го наречем едно на хиляда — косматото диване да е чуло зова на дивото и сега да се подвизава нейде из необятните открити простори.

Колко време е бродил така и се е взирал зорко около себе си, надавайки чуруликащи призиви, Бинго не е в състояние да каже, но във всеки случай скоро се озовал доста далеч от дома си. Спрял за миг на някаква съвършено непозната територия, за да си запали цигара, и тъкмо да се откаже от по-нататъшното търсене, когато внезапно замръзнал на място и се облещил, а цигарата увиснала на долната му устна.

Там, отпред, в сгъстяващата се тъма, той съзрял някакъв тип с вид на иконом, който иконом, ако е бил иконом, разбира се, водел на каишка пекинез — дотолкова идентичен с глутницата на госпожа Бинго, че би могъл да се запише в нея, без да събуди капка подозрение. Пекинезите, не знам дали ви е известно, са или светлокафяви и космати, или тъмнокафяви и космати. Тези на госпожа Бинго били от втория чешит.

Гледката вляла свежа струя живот в Бинго. Острият му като бръснач ум незабавно му подсказал, че единственият възможен изход от кашата е да се сдобие с нов екземпляр и да го присъедини към наличните. Единствената спънка била естествено, че пекинезите струват пари — а парите му в момента се свеждали до десет шилинга и няколко дребни монети.

Понечил да се нахвърли върху иконома да му изкопчи животното с голи ръце. В следващия момент обаче благоразумието надделяло и той се задоволил с това да го проследи с умение, за каквото четем само в романите — без нито една суха клонка да изпращи под краката му. Не след дълго икономът излязъл от парка, свил в някаква тиха уличка и най-накрая влязъл през отворена порта в градината на възголяма къща. И като си затананикал, Бинго отминал къщата и затърсил най-близките магазини. Трябвала му бакалия, а щом я открил, вложил част от малкия си капитал в парче сирене, като инструктирал човека зад щанда да му избере от най-свежите и смрадливи сортове.

Както вече споменах, пекинезите не криели никакви тайни от Бинго и той прекрасно знаел, че макар да си падат по пилешко и пастет и да не прощават на случайно срещнат млечен шоколад, това, за което с готовност биха продали душичките си и биха го следвали до края на света, е парче сирене. Намерението на Бинго било да се скрие в градината до момента на вечерната пекинезка разходка, след което да си опита късмета с току-що закупения резен.

След десет минути той вече клечал зад един храст в очакване на великия миг.

Бдението, на което се подложил, не спада към любимите му спомени. Клечането в бодлив храст в чужда градина, без да можеш да пушиш и без никаква компания освен собствените ти мисли и парче добре вмирисано сирене, се оказало сериозно изпитание. Мравки пълзели по краката му, буболечки се опитвали да нахлуят със сила под яката на ризата му, а останалите божии твари се възползвали от загубата на шапката му, за да се оплетат в косите му. Но най-важното е, че решимостта и търпението му били възнаградени. Остъклената врата се разтворила и пекинезът изскочил в тръс, окъпан от светлината на лампите във вътрешността на къщата и следван от пълен възрастен господин. И представете си какво е изпитал Бинго, когато в пълния възрастен индивид разпознал не кой да е, а стария татко Пъркис.

Гледката му подействувала като най-освежителен тоник. До този момент не може да се каже, че не изпитвал известни… Как му се викаше на онова, дето го има съвестта? Не угрижености, ами… Да, угризения. Та, значи, изпитвал угризения. От време на време в него се прокрадвало нещо като съчувствие към нещастника, чийто дом щял да лиши от любимото домашно животно. Кофти му било за човечеца. Но ето че настъпил краят на въпросните угризения. След долния номер, който му погодил Пъркис, той се бил лишил от всичките си права на съчувствие. Човек като него заслужавал да бъде лишен и от последния си пекинез.

Това, което озадачавало Бинго в дадения момент, било как именно да пристъпи към въпросното лишаване. Ако онзи възнамерявал да следва неотлъчно песа си, обезпекинезяването му щяло да се превърне в доста сложен проблем.

Ала късметът на Бинго проработил. Преди да излезе навън, Пъркис очевидно се бил забавлявал с музика по радиото, тъй като появата му била съпроводена от весела румба. Но ето че радиото прекратило румбата по средата, както става обикновено, изврякало сподавено и проговорило на немски. А Пъркис се прибрал да го върне в правия път.

Това предоставило на Бинго нужното за операцията време. Като леопард, изскочил от бърлогата си, на него му трябвало едва ли не отрицателно време. Е, имало един напрегнат момент, когато пекинезът отстъпил крачка назад с високо вдигнати вежди, сякаш го попитал: „На какво дължа честта за това посещение?“, но за щастие необоримият с нищо аромат на сиренето стигнал до обонянието му, преди да нададе нещо повече от сподавен хрип, и от този момент нататък всичко тръгнало като по ноти. Половин минута по-късно Бинго препускал по улицата с пекинез в обятията си.

Когато се прибрал, пекинезите на госпожа Бинго вече си били легнали и той се насладил на сърдечността, с която приели подхвърления им чужденец като свой човек. Често се случва, когато представиш на банда пекинези някой външен екземпляр, да последва нещо като новогодишен карнавал в Мадрид. Ала тази вечер след известно проучващо душене отборът на домакините одобрил нововъведението и Бинго ги оставил сгушени в коша като членове на консервативен клуб. Оттам се запътил към библиотеката и натиснал звънеца. Искало му се, ако Багшот се е върнал, да го подкачи на тема уиски със сода, само че с по-малко сода.

Багшот наистина се бил прибрал. Появил се освежен от прекараната на свобода вечер и отишъл да донесе необходимото. На излизане от стаята се сетил и казал:

— Ах, да, по повод кученцето, сър…

Бинго подскочил и за една бройка да изтърве чашата.

— Кученце? — попитал той с около пет „к“-та. — Какво кученце? — добавил той още седем-осем „к“-та към първото „к“ в „какво“.

— Малкият Уинг-Фу, сър. Нямах възможността да ви известя по-отрано, тъй като не си бяхте у дома, когато се обади по телефона днес следобед госпожа Литъл и ме инструктира да им пратя Уинг-Фу в Богнър Реджис още с първия влак. Доколкото разбрах, там наблизо живеел някакъв художник, специализиран в потрети на животни, и госпожа Литъл желае той да й изпише образа на Уинг-Фу. Изпратих кученцето в специален кош и като се прибрах тази вечер, заварих телеграма, с която госпожа Литъл ми съобщава, че е пристигнал благополучно. Реших да ви известя, за да не би да се разтревожите, ако забележите липсата на едно от кученцета. Лека. нощ, сър.

С тези думи Багшот се оттеглил, като оставил Бинго — предполагам, че се досещате — да се пръска от яд. Как може такава липса на чувство у собствената му жена за това как се правят нещата — да проведе цялата операция с помощта на подставени лица, вместо да се обърне направо към него, Бинго, който в нейно отсъствие бил глава на къщата! В резултат той поставил на карта общественото си положение, превръщайки се в кучекрадец. И главното — всичко на вятъра.

Като си припомнил непоносимите мъчения, на които се бил подложил в онзи храст — не само душевни, породени от угризения на съвестта, но и чисто физически, причинени от мравки, бръмбари и всякаква неидентифицирана фауна, вплела се в косите му, не можем да го виним за чувството на горчиво разочарование, обзело го след разговора с предания иконом. Да, той определено се чувствал онеправдан. Защо, по дяволите, питал се той, никой нищо не ми казва? Човек съм в края на краищата, а не бюфет в гостната. И после откъде накъде ще гъделичкат суетността на Уинг-Фу, който и без това се отличава с неопрадвано надуто самочувствие, и ще му рисуват портрета? Абе, изобщо, остави…

Най-лошото било, че макар да съзнавал много ясно, че от него в този момент се очаквали светкавични държавнически действия, да пукнел на място, ако се сещал какви именно. Така че настроението му, след като се подкрепил с втора чаша и се затътрил към леглото, било крайно заоблачено.

Но нали добрият сън оправя всичко… Решението го осенило на другата заран по време на сутрешната баня. Изведнъж прозрял, че всъщност цялата работа е пределно проста. От него се искало да отнесе псето на Пъркис обратно в родния му дом, да го пъхне през оградата на градината и готово — щял да си измие ръцете от цялата тази неприятна история.

Чак когато се бършел с хавлията, се сетил, че си няма хабер как се казва къщата на Пъркис… нито на коя улица се намира… и че по обратния път, от страх да не го проследят, усърдно следвал такъв сложен зигзагообразен маршрут, че сега изобщо не си спомнял в коя част на града е въпросната къща.

А върхът на всичкото било (тъй като веднага му хрумнало, че може да провери адреса в телефонния указател), че името на Пъркис напълно му било изхвръкнало от главата.

Е, да — сега той много добре помни това име. То е вдълбано в сърцето му. Ако го спрете днес на улицата и го попитате: „Впрочем, Бинго, как се казваше онова говедо — собственикът на «Лигавчета и гащиризончета»?“, той ще ви отговори, без да се замисли: „Хенри Кътбърт Пъркис!“ Тогава обаче да пукнел, но не си го спомнял. Нали знаете как става с имената. Та като ви кажа, че по време на закуската бил убеден, че въпросното име е Уинтърботъм, а по обяд вече се бил прехвърлил на Бенджафийлд, ще разберете до какви неизмерими глъбини било стигнало злото.

На всичкото отгоре, ако си спомняте добре, единственото му документално свидетелство вече не съществувало. С раздразнителност, за която сега горчиво съжалявал, бил накъсал писмото на човека на стотици късчета. Или най-малко на осем.

Да, на този етап с Бинго Литъл било свършено.

Като оголил сценария, изписан в съзнанието му, до основните факти, ето какво установил: госпожа Бинго е жена с шест пекинеза. При завръщането си от Богнър Реджис тя ще установи, че е жена със седем пекинеза. А познанията му по психология подсказвали, че първото нещо, което върши шестпекинезовата жена, щом се превърне в седемпекинезова такава, е да започне да задава въпроси. Въпросът бил: как ще отговори на тези въпроси?

Не се съмнявал, че всякакви опити да изкара придатъка към семейството като подарък, с чиято покупка е решил да я изненада при завръщането й, били обречени на провал. Госпожа Бинго не била вчерашна. Много добре знаела, че той няма да вземе да пръска наляво и надясно скромната си наличност, за да купува на хората пекинези. Веднага ще се усъмни в искреността му. Ще проведе разследване. А то неизбежно ще я отведе при този Уинтърботъм или Бенджафийлд.

Имало един-единствен изход от положението — да намери за излишека удобен дом, някъде далеч от зоната Бенджафийлд-Уинтърботъм. При това незабавно.

Сега разбираш защо нещастникът се е опитал онзи ден да ти пробута животното. И — както казах вече — може би ще се съгласиш с мен, че трябва по-скоро да му съчувстваме, отколкото да го упрекваме. В тази връзка ме е упълномощил да заявя, че е готов да покрие разноските ти за лейкопласт, йод и гипс.

След категоричния ти отказ да приютиш кучето той съвсем се обезсърчил. Предполагам, че сцената е била доста болезнена, защото отказа да ми я преразкаже. При завръщането си у дома решил, че няма друг изход, освен да опита да установи по някакъв начин името. Затова извикал Багшот веднага щом се наобядвал.

— Багшот — казал му той. — Кажи ми някакви имена.

— Имена, сър?

— Да. Човешки имена. Опитвам се да си спомня едно име, но то все ми убягва. Имам едно подозрение — пояснил Бинго, който вече бил направил завой по посока на Джелаби, — че започва на Дж.

Багщот се замислил.

— Дж ли, сър?

— Дж.

— Смит?

— Не, не е Смит. И ако следващото ти предложение ще е Джоунс, не е и Джоунс. Изобщо не е толкова просто. Когато го чух, то ме впечатли като леко екзотично. От рода на Джънингъм или Джоркинс. Впрочем може и да греша, като предполагам, че започва на Дж. Започни от А.

— Адамс, сър? Алън? Акфърт? Андерсън? Аркрайт? Арон? Абъркромби?

— Премини на Б.

— Бейтс? Булстроуд? Бърджис? Белингър? Бигс? Бълтитюд?

— А сега на К.

— Колинс? Клег? Клътърбък? Картю? Кърли? Кабът? Кейд? Какет? Кофри? Кан? Кеърд? Канън? Картър? Кейси? Кули? Коуп? Къртбъртсън? Коуп? Корк? Кроу? Крамп? Крофт? Крю?…

Слаба пулсация в областта на слепоочието подсказала на омаломощения Бинго, че му стига толкова. И тъкмо да махне с ръка, когато икономът, тласкан от набраната инерция, додал:

— Крукшанк? Калмълс? Карпентър? Кефинс? Кар? Картрайт? Садуолъдър?

Нещо щракнало в ума на Бинго.

— Кадуолъдър!

— Това ли е името на господина, сър?

— Не. Но ще свърши работа.

Защото се сетил внезапно, че Кадуолъдър било името на бакалина, от когото купил сиренето. Ако тръгнел оттам, нямало начин да не открие къщата на Пъркис. Положението било ясно. Паролата на деня била „Кадуолъдър“.

Най-благоразумно би било, разбира се, да отложи начинанието до падането на нощта, тъй като подобни деликатни операции се провеждат най-успешно под булото на тъмата. Но по това време на годината, нали е пусто лято, нощта настъпва толкова късно, дявол да я вземе, а той бил като навита пружина и умирал от нетърпение да се впусне в действие. Като опреснил в съзнанието си адреса на Кадуолъдър с още едно надничане в телефонния указател, Бинго се юрнал във вечерната прохлада с надежда в сърцето и пекинеза под мишница. Не след дълго се озовал на познат терен. Ето го бакалското заведение на Кадуолъдър, ето го и пътя, по който припкал със сиренето в ръка, а ето го и живия плет, опасал имението на Пъркис, и портата, през която бил проникнал в него.

Отворил портата, пъхнал вътре пекинеза, махнал му за сбогом и изчезнал. У дома се прибрал малко преди шест часа.

По пътя се чувствал като убиец, който най-сетне е успял да се отърве от трупа. С други думи, от плещите му паднал огромен товар. Някога в далечните младежки години му се наложило при игра на ръгби да се хвърли с цяло тяло върху топката. Миг след това с изненада установил, че е образувал основата на човешка пирамида, състояща се освен от него от още осем здравеняци от противниковия отбор с остри лакти и подковани с гвоздеи обуща. „Толкова години са минали оттогава, каза ми той, а споменът за облекчението и радостта от живота, след като тази част от човечеството слезе от гърба ми, е още жив в съзнанието ми.“ Сега отново почувствал същото облекчение и радостта, че е жив. Не съм сигурен дали си е тананикал, но никак не бих се учудил. Бинго е от хората, които се измъкват от всяка каша с усмивка на уста. Може да го натикате до гуша в калта, а той пак ще стане, сякаш нищо не е било. На такива мисля, че им викат „устойчиви“. Ето и сега преценил, че бъдещето ако не можело да се нарече чак розово, то поне започвало да става достойно за човешка консумация. Разказът, с който щял да разясни и оправдае историята с десетте лири на „Бодингтън и Бигс“, макар да бил все още мъгляв, вече взел да придобива очертания в главата му. Подробностите се нуждаели от поизлъскване, но градивният скелет бил вече налице. А що се отнася до епизода под часовника на Чаринг Крос, то там щял да се придържа към упорито отричане: не съм чул, не съм видял, нищо не знам. Можело да мине. Можело и да не мине. Но поне по отношение на пекинеза бил чист.

Той се приближавал към дома си с танцова стъпка и с игриво накривена шапка на главата. В този момент нещо го забърсало по крака с весело гъргорене и свеждайки поглед надолу, Бинго установил, че това е пекинезът, в чието сърце се била загнездила топла привързаност към него. Псето се възползувало от факта, че Бинго пропуснал да затвори портата на Пъркис, и решило да последва младия си господар.

И докато Бинго стоял и гледал като хипнотизирай този четирикрак навлек, към него се приближил Багшот.

— Мога ли да ви попитам, сър — започнал икономът, — дали ви е известен телефонният номер на дома, в който е отседнала временно госпожа Литъл?

— За какво ти е? — разсеяно попитал Бинго, без да може да откъсне поглед от пекинеза.

— Преди известно време се обади приятелят на госпожа Литъл господин Пъркис и помоли да получи тази информация. Много желаел да телефонира на госпожа Литъл.

Празният поглед, с който Бинго съзерцавал до този момент пекинеза, не можел да се сравни по нищо с празнотата в погледа, който прехвърлил върху иконома. Щом чул името, спомените нахлули в главата му и помели по пътя си всички Джелабиевци и Уинтърботъмовци, които задръствали мисловния му процес.

— Пъркис! — изкрещял той и се олюлял. — Пъркис ли каза?

— Да, сър.

— Той ли се обади?

— Да, сър.

— И държи да говори с госпожа Литъл?

— Да, сър.

— А дали… дали господин Пъркис… той дали… такова… дали господин Пъркис… Остави ли те господин Пъркис с впечатлението, че е замислил нещо?

— Да, сър.

— Сторили ти се възбуден?

— Да, сър.

— И ти остана с… направи ли си извода, че иска да съобщи на госпожа Литъл нещо нетърпящо отлагане?

— Да, сър.

Бинго си поел дълбоко въздух.

— Багшот, донеси ми уиски и сода. Голямо уиски със сода. Уиски с не много сода. Повече наблегни на уискито. Всъщност забрави за содата.

Живителната влага му била жизнено необходима и щом я усетил в ръката си, без много да се мае я присъединил към организма си. Колкото повече разсъждавал за обаждането на Пъркис, толкова по-зловещи очертания придобивало то.

Пъркис искал телефона на госпожа Бинго. Говорел възбудено. Подобни факти не се нуждаят от разнопосочно и многостранно тълкуване. Бинго си спомнил и шапката, паднала от главата му нейде в Пъркисовия храст. Очевидно Пъркис я е намерил, прочел е инициалите на Бинго от вътрешната страна, направил си е съответните изводи и сега се опитва да се свърже с госпожа Бинго, за да го наклевети.

Изходът бил един. На Бинго никак не му се прибягвало до него, но не виждал алтернатива. Налагало се да издири Пъркис, да му обясни всички обстоятелства и да се остави на неговата милост, молейки се като джентълмен да запази всичко за собствена консумация. Онова, което го тревожело, било сериозното съмнение дали Пъркис е джентълмен. При първата им среща онзи не го бил спечелил особено с външния си вид. Като си припомнил сега въпросната среща, Бинго решил, че видът му бил на суров началник, а студеният блясък в очите му бил до болка познат — колко пъти го бил виждал в погледа на агента си по залагане на конни надбягвания, когато Бинго се опитвал да го убеди да отложи разплащането до другата сряда.

Но нямало как, работата трябвало да се свърши и той запретнал ръкави. Отправил се право към дома на Пъркис и икономът го вкарал в гостната.

— Господин Литъл — обявил той и го оставил. А Бинго се стегнал да посрещне мъжествено очакващото го изпитание.

Още от пръв поглед му станало ясно, че Пъркис няма да е лесен събеседник. В маниера му нямало и намек за обноските на любезния домакин, ненадейно навестен от неканен, но добре дошъл гостенин. Когато икономът въвел Бинго, Пъркис стоял с гръб към него, загледан през стъклото на голямата врата, водеща към градината, и така рязко се обърнал, че на Бинго му призляло. Да не говорим за страховития поглед, който впил в нашия приятел. Бинго го диагностицирал като изпълнен с погнуса — естествената погнуса на данъкоплатец, съзрял пред себе си нехранимайкото, задигнал песа му с помощта на парче вмирисано сирене. И Бинго усетил, че за постигането на хепиенд ще трябва да бъде по-любезен и обаятелен от всеки друг път.

— Е? — попитал Пъркис.

Бинго решил да си признае всичко мъжествено, без заобикалки.

— Дойдох по повод пекинеза — започнал той.

В същия миг, преди да успее да вмъкне още някаква дума, в дихателната му тръба попаднало някакво чуждо тяло, по всяка вероятност муха или молец, което изтрило всяко слово от устата му и го принудило дяволски да се разкашля. А докато кашлял, видял как Пъркис махнал отчаяно с ръка.

— Очаквах това — въздъхнал той.

Бинго само продължил да кашля.

— Да — настоял Пъркис. — Опасенията ми се потвърдиха. Имате право. Аз откраднах кучето.

Бинго криво-ляво се бил справил вече с мухата или молеца, но все още не бил в състояние да говори. Бил онемял от изумление. Пъркис приличал на филмов герой, хванат на местопрестъплението. Вече не гледал гневно, а с тъпа, безнадеждна болка в очите.

— Вие сте женен, господин Литъл — продължил той, — затова може би ще ме разберете. Жена ми замина при една своя болна леля в Търнбридж Уелс. Малко преди да отпътува, си купи един пекинез, който повери на моите грижи и особено подчерта никога да не го пускам на крачка от себе си, без да е завързан на каишка. Пуснах го само да потича. И повече не го видях.

Пъркис запреглъщал болезнено. Бинго задишал тежко. Пъркис продължил:

— Да, изчезна безследно и ми стана ясно, че единственият изход от положението е да намеря заместител с идентична външност. Днес цял следобед обикалях лондонските магазини за домашни животни, но безрезултатно. Тогава си спомних, че госпожа Литъл има няколко такива животинки — всичките досущ като загубената от мен. Помислих си, че може би ще се съгласи да ми продаде една. — Той въздъхнал. — Тази вечер отидох у вас, но научих, че тя не е в Лондон и не мога да се свържа с нея по телефона. Понечих да си тръгна и бях стигнал външната врата, когато нещо подскочи, и се удари в крака ми. Беше пекинез, господин Литъл, и при това бе одрал кожата на изгубения от мен. Изкушението беше прекалено силно…

— Нима го свихте! — ахнал Бинго, потресен и възмутен.

Пъркис само кимнал. Бинго зацъкал с език.

— Как можахте, Пъркис! — сурово го порицал той.

— Знам, знам. Напълно съзнавам колко е долна постъпката ми. Като оправдание може да ми послужи единствено фактът, че си нямах представа… че някой ме е видял. — Той въздъхнал още веднъж. — Животното е в кухнята, където се наслаждава на лека вечеря. Ще позвъня на иконома да го донесе. А като си помисля какво ще каже жена ми, направо се разтрепервам — завършил Пъркис и се разтреперил.

— Допускате, че ще се разстрои, като се върне и открие, че няма пекинез, който да й каже „мамо“?

— Допускам.

— Тогава, Пъркис — плеснал го Бинго по рамото, — задръжте животното.

Много се харесва, като си спомни този момент. Държанието му било светско, мило, изпъстрено със сладост и пръскащо светлина. Според него Пъркис останал с впечатлението, че се е натъкнал на ангел в човешки облик или нещо подобно.

— Да го задържа?

— Определено.

— Ами госпожа Литъл…

— Не се безпокойте. Жена ми представа си няма днес колко пекинеза е имала вчера. Достатъчно е контингентът им да е значителен, и тя е спокойна. Освен това — продължил Бинго с мек укор — ще бъде прекалено разстроена, като се върне, за да се тревожи за някакви си пекинези. Защото, Пъркис, нали разбирате, тя даваше душа и сърце аз да стана редактор на „Лигавчета и гащиризончета“. Така ще й стане мъчно, като разбере какво отношение сте заели по въпроса. Нали ги знаете жените.

Пъркис се изкашлял.

— Нима желаете да редактирате „Лигавчета и гащиризончета“, господин Литъл? — произнесъл той най-сетне.

— Желая.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Аз по-скоро бих допуснал, че един млад мъж с вашето положение ще е прекалено зает, прекалено натоварен.

— О, не, не — ще съумея да го вместя някак в дневния си ред.

— Работата е тежка — продължил Пъркис с нещо като надежда в гласа.

— Несъмнено ще имам способни помощници.

— Заплатата — продължил да се надява Пъркис — не е никак висока.

— Тогава знаете ли какво — хрумнала му на Бинго внезапна идея, — увеличете я!

Пъркис го погледнал още веднъж, потреперил за трети път. Но по-добрата му част надделяла.

— За мен ще е чест — глухо произнесъл той, — ако приемете да станете редактор на „Лигавчета и гащиризончета“.

Бинго за втори път го тупнал по рамото.

— Браво, Пъркис! А сега какво ще кажете за малък аванс…

Късметът на Стифъмови

Барът на клуб „Търтеи“ се бе превърнал във врящ котел — някой пусна слуха, че Понго Туисълтън черпи, а подобно поведение в клуба винаги може да разчита на препълнена зала и отзивчива публика. Образи се блъскаха в Симпатяги, Симпатяги ръгаха с лакти Скици, а въздухът вибрираше от болезнените вопли на силни мъже, чиито чаши са застрашени от преобръщане.

Двама утолили жаждата си Образи се отделиха от тълпата и се отправиха към безлюдната пушалня. И двамата бяха изтупани като експонати за изложба, тъй като, подобно на повечето от присъстващите, идваха направо от сватбеното празненство на Стифъм-Спетсбъри.

Известно време седяха замислени и безмълвни. Току-що изконсумираната почерпка бе влязла в съюз с щедрите количества шампанско, доставено на сватбеното тържество от бащата на младоженката граф Уивълскъм. Най-сетне първият Образ проговори.

— Уфи Просър ще се пръсне от яд.

— Кой? — отвори едно око вторият Образ.

— Уфи Просър.

— От какво ще се пръсне?

— От яд. Понго черпи оттатък с негови пари. Уфи се хвана с Понго на бас, че Адолфъс Стифъм никога няма да се ожени за Джералдин Спетсбъри, и Понго си поиска парите веднага щом Стифи вдигна белия флаг след думите на свещеника: „Искаш ли я за жена, Адолфъс?“

— Значи, Уфи го е яд.

— Ами как иначе? За него печалбата беше вързана в кърпа. По времето, когато се хванаха на бас, всички факти говореха, че Стифи няма пукнат шанс. Помисли сам: като изключим двете наследствени стотачки годишно, единствените приходи на Стифи бяха от заплатата му като секретар на стария Уивълскъм. А после дори тези жалки пенита му бяха отнети. Една сутрин графът се разхождал из тисовата алея на потомственото си имение и какво да види — младата двойка топло се прегръщала. При тази гледка престарелият родител замахнал с левия крак и издигнал Стифи на височина три метра, тридесет и шест сантиметра — нов областен рекорд. След това завлякъл Джералдин в къщата, заключил я в стаята й, връчил на Стифи чек в размер на една месечна заплата и го известил, че ако бъде забелязан в радиус една миля от къщата десет минути след приключването на този разговор, ще насъска по него кучетата. Не можеш да отречеш, че при подобни обстоятелства изгледите за брак са доста мъгляви и нищо чудно, че Уфи е гледал на този бас като на сигурно капиталовложение.

— Тогава как се е разплела работата?

— Никой не знае.

— Знае! — чу се свеж младежки глас. Гласът се оказа собственост на някакъв Симпатяга, който също бе напуснал масовата сцена в бара и бе споделил незабелязано самотата им. — Аз например знам. Чух го лично от Стифи и за мен тази история е поредното доказателство, че човек има нужда само от късмет и нищо друго. Ако нямаше късмет, Стифи не би забогатял в Америка.

— Ами! Нима забогатя?

— Забогатя я!

— Не може да бъде! Как пък се е озовал в Ню Йорк? Той веднъж отиде за едни надбягвания в Льо Туке и на кораба му стана толкова зле, че се закле кракът му повече да не стъпва на палуба. А доколкото ми е известно, не можеш да отидеш в Ню Йорк, без да се качиш на кораб. Така че в историята има нещо гнило.

— Историята ми е свежа като маруля! — настоя разпалено Симпатягата. — Стифи със сигурност заминал за Ню Йорк една седмица след болезнения епизод в тисовата алея. Любовта му вдъхнала сили да понесе презокеанското пътуване. Джералдин му се обадила по телефона в клуба и му казала, че единственият изход е да замине за Америка и там да забогатее. И така, Стифи заминал. А две седмици след пристигането си се запознал с някакъв много благовъзпитан тип с очи, събрани на носа, и особен маниер да говори през югозападния ъгъл на устата си. Та този тип го завел на едно място, където други подобни типове играели някаква местна игра, наречена „крале“.

 

Въпросната игра се играела със зарове, макар че Стифи така и не разбрал до края на престоя си какво се цели с нея. Когато обаче един от типовете се приготвил да хвърля заровете, а друг се обадил, че се хваща на бас с всеки, че първият тип няма да направи нищо, наш Стифи усетил как спортната кръв на Стифъмови започва да се пени в жилите му. В края на краищата, казал си той, десет долара не са чак кой знае колко, дори и да ги изгуби човек, а малко силни усещания карат времето да минава по-бързо и помагат да се разнообрази вечерта. Затова приел баса — а в следващата секунда се изяснило, че онзи имал предвид не десет долара, а десет хиляди.

Стифи не го е срам да признае, че изживял гаден шок. Вече било късно да си върне думите назад, затова се заблещил в заровете с пълното съзнание, че между него и един доста неапетитен край стои единствено късметът на Стифъмови.

Късметът, разбира се, се показал на висота. Половин минута по-късно типът честно се разплатил с него и с десет хиляди Долара в джоба Стифи сметнал, че тази работа много му допада и не бива да я изоставя насред пътя. С две думи, половин час по-късно той се озовал на улицата с около деветдесет хиляди долара в брой.

Лесно ще си представите радостната му възбуда и аз съм последният човек, който ще го вини за това. Имал пари за цял живот, можел да се завърне при стария Уивълскъм върху камила, натоварена със злато и скъпоценни камъни, и да иска до прегракване ръката на дъщеря му. Така че в този момент морето се виждало на Стифи до глезените.

На другия ден внесъл парите в най-близката банка, а щом се смрачило, напуснал хотела и тръгнал да празнува.

Вижте, няма защо да ви казвам, че когато Стифи празнува, той празнува, без да си поплюва. Не съм в състояние да ви осведомя къде и как точно се е проявил в този конкретен случай, още повече, че самият той храни твърде смътни спомени. По всяка вероятност е бил душата и сърцето на някаква компания, защото едно си спомня със сигурност — от самото начало приятели не му липсвали. Другото, в което никой не се съмнява, е, че явно са пообиколили не едно увеселително заведение и са ставали все по-близки приятели. Следващото, което си спомня, е, че се събудил в задния двор на някаква кръчма или хотел, а в джоба си открил само една пощенска марка от пет цента, две балончета, три тапи от шампанско и едно кречетало.

Тези доказателства за добре прекарана вечер му доставили неизмеримо удоволствие. Той надул балоните, спукал ги, потракал с кречеталото, след което решил, че няма да е зле да се зареди с малко джобни пари за през деня. Така че заприпкал към банката да осребри един чек.

Затова опитайте се да вникнете в чувствата му, когато още с пристигането си там установил, че вратите на банката са затворени. Да — и двете врати били затворени като стриди. И тогава си спомнил — но вече твърде късно, — прочетеното във вестниците, че в Ню Йорк тези работи стават всеки ден.

Постоял известно време с изцъклен поглед, докато свикне с мисълта за фалита си. После се замъкнал криво-ляво до хотела и се свлякъл в едно от креслата във фоайето, за да обмисли новосъздалото се положение.

Явно шансовете му да се ожени за дъщерята на високомерния граф се били спукали като сапунени мехури. Можел вече да забрави за това си намерение и известно време потъгувал над тази мисъл.

Доста по-късно го осенила внезапна мисъл и за първи път, откакто го бил сполетял непоправимият удар, се почувствал по-човешки.

Щом като и последната му надежда да се ожени за Джералдин се е провалила, казал си той, значи, нищо вече не му пречи да напише на баща й дълго лелеяното ругателно писмо.

Защото, нали разбирате, от няколко седмици Стифи го сърбели ръцете да напише на стария Уивълскъм точно какво мисли за него. Но естествено, докато още хранел надежди онзи да се смили и да му даде дъщеря си, писмото оставало само в съкровените му мечти и се разминавало с конкретните действия. Но при новосъздалото се положение вече нямало какво да губи и можел да му посвети цялото си немалко умение. Опипал джоба си да провери дали марката е още на мястото си, след което се втурнал към писалището и сграбчил перото и хартията.

Не знам дали сте имали вземане-даване със Стифи в качеството му на автор на ругателни писма, но аз имам известен опит в това отношение. Бях веднъж в неговата компания, когато той съчини четири вдъхновени страници до Уфи Просър в отговор на Уфивото послание, с което последният му отказваше заем от пет лири. Та ви казвам най-отговорно — това бе печен образец без нито един скучен ред и за мен бе гордост да нарека автора му свой приятел.

Във въпросния случай, както Стифи твърди, той абсолютно надминал себе си. Убеден е, че е бил ръководен от вдъхновение свише. Изписвал лист подир лист, като всеки един преливал от искряща мисъл. Не оставил незасегнат нито един аспект от личността на графа. В най-големи подробности описал какво мисли за неговите навици, обноски, лице, вратовръзки и морален облик, за начина, по който сърба супата, начина, по който си дъвче мустака и стотици други подробности. Само на брадавицата на носа му посветил цели шест реда. Накрая надписал плика, залепил марката от пет цента и лично пуснал писмото в кутията, поставена до рецепцията.

А тъй като и без това се намирал на рецепцията и забелязал там самия управител на хотела, сметнал, че случаят е подходящ да го постави в течение на финансовите си дела.

— Извинете — започнал Стифи.

— Да, сър? — откликнал управителят.

— Извинете, скъпи хотелски управителю, запознат ли сте с моята стая — онази със самостоятелната баня?

— Много добре — отговорил управителят.

— Колко ви плащат за нея?

— Шест долара на ден.

Стифи внимателно му съобщил тъжната вест.

— Аз обаче — друг път! Нямам нито цент в джоба си.

— Ъ? — рекъл управителят с не дотам радостен вид.

— Точно така — твърдо настоял Стифи. — Нито цент! Банката ми току-що фалира.

— Коя е вашата банка, сър?

— „Интърстейт Супърлатив“.

Управителят силно се изненадал.

— За пръв път чувам. Ние самите ползваме нейните услуги.

— Като казвате „ние“, имате предвид жената и дечурлигата, нали?

— Имам предвид хотела.

— Много ми е мъчно за вас — искрено му посъчувствал Стифи, защото в хотела бил много добре обслужван. — Но няма как. Тъкмо се връщам оттам и мога да ви кажа със сигурност, че институцията е затворила вратите си.

— Вие не очаквахте ли да е затворено в неделя? — учудил се управителят.

Стифи зяпнал.

— Кога? — задавено попитал той.

— В неделя.

— Днес неделя ли е?

— Неделя.

— Ами къде отиде съботата? — изумил се нашият приятел.

— Имахме си я вчера — осведомил го управителят. — Много приятен ден беше.

Тук Стифи разбрал, че покрай туй-онуй е проспал непробудно цял един ден. Осъзнал още нещо — и видимо пребледнял при тази мисъл, — че току-що бил написал на стария Уивълскъм най-превъзходното ругателно писмо на всички времена и безвъзвратно го бил пуснал в кутията.

Да. Ето каква била работата. Той, Стифи, бил написал на него, Уивълскъм, писмо, с което щял да накара него, Уивълскъм, да отхвърли него, Стифи, като кандидат за ръката на дъщеря му дори ако той, Стифи, имал всички пари на този свят и ги предложел на него, Уивълскъм, като малък личен подарък. Както виждате, доста неприятно положение за него, Стифи.

Кризата плачела за светкавична мисъл и точно това получила от Стифи. Отначало резултат нямало, но след това нещо щракнало в главата му.

— Управителю!

— Да, сър?

— Ако пуснете писмо за Англия, кога ще се получи?

— Зависи много от това кога сте го пуснали — отвърнал управителят.

— Току-що в ей тази кутия.

Управителят направил справка в списъка на отплаващите Параходи.

— Ще тръгне във вторник със „Сенатор Фрайлингхюсен Ботс“.

— Аз също — осведомил го Стифи.

Изходът от положението бил един. Достатъчно дълго бил заемал поста секретар на стария Уивълскъм и бил превъзходно запознат с процедурата по получаването на пощата в старото семейно гнездо. Пощаджията ги пускал в кутията, а Гаскоин, икономът, ги измъквал оттам и ги поставял на масата със закуската в малката трапезария, където получателят ги отварял, когато той или тя слизали да заврат муцуна в копанята.

Какво по-лесно от това да проникне в градината, да се укрива известно време в храстите пред остъклената врата на малката трапезария и след като Гаскоин си изпълни задължението, да се вмъкне вътре и да отмъкне фаталното послание. Важното било да се пръждоса час по-скоро от Америка в един и същ параход с писмото.

Така че във вторник изпращачите на „Сенатор Фрайлингхюсен Ботс“ можели при желание да забележат сред пътниците един млад мъж с решително стиснати челюсти, и нищо чудно да са го забелязали.

 

Предполагам, че не ви интересува как Стифи прекосил Атлантика. Важното е, че го прекосил. Акостирал в Ливърпул и стигнал Лондон на смрачаване, когато последният влак за Ъптън Снодсбъри — гарата, на която се слизало за графското имение „Уивълскъм Корт“ — вече бил потеглил. Затова най-разумно му се сторило да наеме кола и да преспи в Уърстър. Така и направил, като заръчал да го събудят точно в шест сутринта.

Знаете как се спи, когато нещо тормози съзнанието ви, и то нещо като онова, дето тормозело Стифи. Спиш на пресекулки. Ставаш с първите лъчи на слънцето. Когато се запътил към „Уивълскъм Корт“, още нямало шест и половина и едва ли е минавало седем часът, когато се озовал насред добрата стара морава. И тъй като нямало начин пощаджията да се появи преди осем и четвърт, решил да се поразходи, с цел да поразмърда кръвообращението.

Аз самият никога не съм ставал в седем часа сутринта, но Стифи твърди, че тези твърде ранни доби били крайно приятни под открито небе. Човек общувал с природата в цялото й първично великолепие и тям подобни глупости. Росата вече блестяла по тревата, слънцето припичало и птиците вдигали врява в храсталака. Царска работа за хора, които си падат по тези неща. Стифи е от тях. Комбинираното им въздействие взело, че го настроило романтично. Имам предвид познатите места, сцена на голямата му любов и прочие. Във всеки случай той твърди, че гърдите му се издули от вълнение и нямам основания да не му вярвам.

Постепенно обаче, както росата блестяла, слънцето греело и птичките цвърчали, в гърдите му освен споменатото вълнение напъпило и едно намерение, което е напълно естествено при подобни обстоятелства за един млад влюбен с буйна кръв — а именно, да мята камъчета по прозореца на Джералдин. В резултат тя щяла да се покаже, той щял да й изпрати въздушна целувка, тя щяла да стори същото, а той щял да й разкаже с безмълвния език на очите си, че сърцето му все още й принадлежи и така нататък. С други думи, не се сетил за по-приятен начин да си прекара времето, докато чакал, така че си напълнил шепата с камъчета и пристъпил към незабавни действия.

Замерянето на прозорци с камъчета не е проста работа. Ако сте във форма — добре. Но ако отдавна не сте се упражнявали, нищо чудно да не улучите. Като Стифи.

Прицелил се в прозореца на любимата, но вместо това цялата пратка се отклонила от траекторията си и за малко да строши съседния прозорец на стаята, където спял Фердинанд Джеймс Делъмиър, шести граф Уивълскъм.

Всъщност той не спял, тъй като предишната нощ председателствал годишния банкет на Верните синове на графство Уърстършир, и в пълен разрез със съветите на своя лекар така се бил развихрил, че се събудил рано-рано с онова тревожно усещане, което го спохождало неизменно на сутринта след ежегодното събитие. Бил във властта на едно превъзбудено състояние, при което всяка муха, която стъпвала прекалено тежко по килима, го карала да се чувства като участник в масовите сцени от „На Западния фронт нищо ново“.

Затова нищо чудно, че шепата камъчето по стъклото му въздействали като нажежен шиш, промушен в дюшека му. С два скока се озовал до прозореца — тъкмо навреме, за да съзре как бившият му служител Адолфъс Стифъм изчезва в храсталака. Защото Стифи, от чието внимание не се изплъзнал фактът, че за малко не строшил друг прозорец, много добре помнел чий е той и поради това не се помайвал.

Сега ви призовавам да следите много отблизо разказа ми, тъй като ще ви разясня защо старият Уивълскъм приел нещата така, както ги приел. За него било изключено посетителят да е Адолфъс Стифъм в плът и кръв. Той бил отличен познавач на човешката природа и му било много добре известно, че човек, сритан отзад до рекордна височина, не се завръща доброволно там, където е бил сритан. Освен това му било известно, че Стифи е заминал за Америка. А най-вече, както споменах, бил в изключително нервно състояние след банкета на Верните синове. В резултат на всичко това минута след инцидента той нахълтал в стаята на Джералдин с ужас и загриженост, изписани по лицето му.

— Татко! — възкликнала щерка му и седнала в леглото. — Какво става? Имаш вид на човек, който е видял призрак!

— Видях призрак!

— Бялата дама на Уивълскъм?

— Не. Розовият секретар на Уивълскъм. Вярвай ми, Джералдин, че преди по-малко от две минути нещо тайнствено изтрополя по прозореца ми и като погледнах навън, кого мислиш видях? Духът на онзи кретен — Адолфъс Стифъм.

— Какво значи „онзи кретен“! — разпалено се възмутила Джералдин. — Какви са тези глупости за „онзи кретен“? Та ти говориш за мъжа, когото обичам!

— Тогава най-добре да спреш да го обичаш — не по-малко раздразнено я сразял баща й. — Защото вече не е сред нас.

— Сигурен ли си, че беше призракът му?

— Разбира се, че съм сигурен! Да не мислиш, че няма да различа кое е призрак и кое не е! Че аз от малък съм си екстрасенс. Целият ми род е такъв. Майка ми имаше свойството да вижда приятелите си увити в савани. Тази нейна дарба я направи твърде непопулярна сред населението на графството. Освен това ти самата ми каза, че Стифъм е в Америка. Явно този малоумен нещастник е хвърлил топа нейде там сред безбродните прерии.

Джерълдин го опърлила с поглед.

— А по чия вина замина за Америка? По твоя!

— Ъ? Как така по моя? Никога не съм го карал да ходи в Америка!

— Заминаването му е пряко свързано с твоята безсърдечност и липса на елементарна човещина. И ето че гангстерите са го застреляли — като всички в Америка. Имаше ли на челото си дупка от куршум?

— Не мога да ти кажа. Прекалено бързо се омете. Само ми се усмихна с такава една гадна усмивка и се стопи в храсталака. Ама че работа! Я по-добре да хапна нещо. Усещам нужда от кафе. Силно кафе, което да ми подейства като ритник. Наметни си пеньоара и ела с мен.

— Нищо подобно няма да направя! — хладно отказала Джералдин. — Как не — закуска! Не бих могла да вкуся нищо! Ще остана тук и ще се опитам да извикам духа на Адолфъс.

 

Междувременно Стифи, след като премахнал няколко сухи съчки от косата си и един-два местни бръмбара от лицето си, предпазливо изпълзял от храстите и се спотаил до остъклената врата на малката трапезария. Един поглед към стрелките на часовника му подсказал, че пощенският раздавач ще се появи всеки момент. И действително, не минали и две минути, и вратата се отворила. Икономът поставил цяла пачка писма до чинията на лорда. След това се оттеглил и Стифи от гъвкава змия се преобразил на скачащ леопард. За секунда и шест десети се стрелнал в стаята, а издирването и преджобването на писмото му отнело дори по-малко време. И тъкмо се канел да очисти терена, което нямало да му отнеме повече от секунда и четвърт, когато отвън се дочули стъпки.

Време за безболезнено бягство нямало. Дръжката на вратата вече била натисната. Запазвайки забележително присъствие на духа, Стифи преразгледал целия си план и безшумно се гмурнал под масата.

Известно време царял покой. Доколкото Стифи можел да съди по краката, шаващи в непосредствена близост до носа му, икономът се бил завърнал в помещението — вероятно с кафето и провизиите (онази част от панталоните, която се виждала, била на тънки райета, каквито носят икономите).

После вратата отново се отворила и този път пропуснала чифт нозе, обути в пижама и завършващи с пантофи, така че разумът му подсказал — това е старият Уивълскъм. Когато пижамата се изгубила от погледа му и се появила отново, този път под масата на сантиметри от ченето на Стифи, тъй като собственикът им се бил пльоснал тежко на стола, той разбрал, че не е сгрешил, и ми призна, без да се срамува, че се разтреперил като лист. Да съзерцаваш тъй отблизо крайника, който някога те е уцелил мощно в дъното на панталоните, било незавидно усещане.

В горните пластове на стаята се отпочнал диалог. Пръв се изказал икономът.

— Добро утро, милорд. Да сервирам ли на милорд малко яйца с бекон? Масата се разклатила, тъй като възрастният благородник неволно потреперил.

— Стига с тези шеги, Гаскойн! Има времена, когато може да се говори за яйца с бекон, и времена, когато те не бива да бъдат споменавани. Понастоящем се опитвам да забравя, че такива гнусотии изобщо съществуват. Това, което можеш да ми сервираш — и то светкавично, ако обичаш — е чаша отровно силно кафе, щедро поръсено с отлежал коняк, и една добре препечена филийка хляб.

Икономът се изкашлял по един такъв неприятен и укорителен начин.

— Да не би милорд да е надхвърлил снощи допустимото?

— Не, естествено!

— Да не би милорд да е употребявал шампанско?

— Една глътка.

— Една бутилка?

— Може да е било и бутилка.

— Две бутилки?

— Да. По-вероятно две.

Икономът повторно се изкашлял.

— Ще уведомя доктор Спелвин.

— Не ставай подлец, Гаскойн!

— Той изрично забрани на милорд всякакво шампанско.

— Хайде, хайде!

— Излишно е да напомням, че от шампанското милорд го избива на петна.

Старият Уивълскъм свадливо се разлаял.

— Ама престани да ми говориш за шампанско! Не желая тази дума да се произнася в мое присъствие!

— Много добре, милорд — оскърбил се икономът. — Кафето ви, милорд. Препечената филийка е до лакътя ви, милорд.

Настъпило мълчание. От сърбащите звуци, които се разнесли над главата на Стифи, той си направил извода, че дъртият си лочи кафето. Предположението му се подкрепило от факта, че когато онзи отново заговорил, гласът му прозвучал по-уверено.

— Не ме гледай така бе, Гаскойн! В края на краищата, защо човек да не се поотпусне от време на време? Само бездушните сърца не се отдават никога на радости.

— На възрастта на милорд всякакво поотпускане е крайно осъдително.

— Какво против имаш възрастта ми? Човек е толкова стар, колкото се усеща!

— Много добре, милорд!

— Сериозно грешиш, Гаскойн, като си мислиш, че тая сутрин съм махмурлия. Нищо не може да е по-далеч от истината. Чувствувам се като младенец. Я ми виж ръката! Не трепва!

Очевидно при тези думи старият се осмелил да прибегне до нагледна демонстрация, защото на пода кацнала една салфетка.

— Потреперва, милорд!

— Глупости — раздразнил се графът. — Нарочно я изтървах, за да ти покажа с каква лекота ще я вдигна. Гледай, Гаскойн! Сега ще вдигна салфетката!

Но не я вдигнал. Навел се и тъкмо пръстите му се вкопчили в нея, когато внезапно се озовал загледан в облещените очи на Стифи. Настъпило неловко мълчание. Графското лице напуснало полезрението на Стифи и нашият приятел чул как старият преглъща.

— Гаскойн!

— Милорд?

— Гаскойн, под масата има призрак!

— Много добре, милорд.

— Какво значи това „много добре, милорд“? Стига си ми повтарял само „много добре, милорд“! Направи нещо, човече, размърдай се!

— Моля милорд да ме извини, но не ми е прекомерно ясно как желае милорд да постъпя.

— Ами изкъшкай го оттам!

— Нима, милорд?

Гласът на стария се ожесточил.

— Гаскойн, ти чу ли ме да казвам, че тази стая гъмжи от призраци?

— Да, милорд.

— И не ми ли повярва?

— Не, милорд.

— Тогава виж сам! Казвам ти, че го видях със собствените си очи! Тази гадория ме преследва цяла сутрин. Вдигни покривката, Гаскойн, и надникни отдолу!

— Много добре, милорд. Щом милорд настоява. Но не очаквам да съзра духа, за който ме осведоми милорд.

Съзрял го, разбира се. Първото нещо, което се изпречило пред погледа му, бил младият Стифи. Но нашият приятел, макар и рядък пън, при нужда може да действува с ненадмината съобразителност, така че докато показалецът на лявата му ръка бил върху устните му, другата протягала към Гаскойн банкнота от пет лири.

Икономът прибрал петачката и се изправил.

— Е, Гаскойн?

— Светлината под масата е твърде мътна, милорд. Ще погледна още веднъж.

И се навел да прибере втората петачка.

— Не, милорд. Под масата няма нищо.

— Никакви призраци ли, Гаскойн?

— Нито един, милорд.

Старият Уивълскъм глухо изстенал. Чул се шум от отместване на стол.

— Ще изляза да се поразходя, Гаскойн.

— Много добре, милорд.

— Сигурен ли си, че нищо не видя?

— Напълно, милорд.

— Нито дори покойния Адолфъс Стифъм?

— Не, милорд.

Вратата се затворила след стария лорд и Стифи изпълзял изпод масата.

— Добро утро, Гаскойн.

— Добро утро, сър.

— Предполагам, че те постреснах?

— Трябва да призная, сър, че изпитах моментно чувство на изненада. Бях останал с впечатлението, че се намирате в Съединените североамерикански щати.

— Това е дълга история. Трябва да се видя с лейди Джералдин. В стаята ли си е?

— Не мога да твърдя от непосредствени наблюдения, сър, но съм склонен да допусна, че милейди все още не е слязла долу. Желаете ли да оповестя пристигането ви, сър?

— Не, благодаря, сам ще се кача.

Стифи изхвърчал нагоре и не след дълго вече седял на ръба на леглото й, държал малката й ръчичка и се взирал в любимите очи. Не сподели с мен за какво точно са беседвали, но несъмнено обяснил присъствието си, след което преминали към обичайните глупости, които си разменят млади влюбени след дълга раздяла. Във всеки случай били доста увлечени в разговор, когато дръжката на вратата изтракала. Едва успял Стифи да се озове с един скок в първия попаднал му гардероб, и старият Уивълскъм нахълтал в стаята. За кратък миг погледите на двамата мъже се срещнали. Секунда след това Стифи вече се гушел сред тоалетите на Джералдин.

Старият граф отново запреглъщал.

— Джералдин, ти виждаш пред себе си един преследван от призраци човек.

— Наистина ли, татко?

— Наистина. Познай какво ми се случи, когато слязох долу на закуска. Под масата открих духа на онзи тиквеник… на онзи прекрасен младеж Адолфъс Стифъм, когото винаги съм харесвал, макар да е твърде възможно той да си е извадил погрешни заключения от повърхностното ми поведение — издигнал гласец лордът. — Звереше се насреща ми със същия идиоте… със същия откровен и обаятелен поглед, който така добре си спомням.

— А ти какво направи?

— Помолих Гаскойн да потвърди откритието ми. Така че и той погледна. Но духът се оказа невидим за него.

— Нима?

— Да. Доколкото разбирам, той и за теб е невидим. Защото… давам ти думата на един Уивълскъм от Уъпстъгапир, че като влязох тук, със сигурност видях духа да се вмъкна в ей онзи гардероб.

— Глупости!

— Не са глупости.

— Онзи гардероб?

— Същият.

— Ще ида да проверя.

— Внимавай да не те ухапе — притеснил се бащинският лорд. Вратата на гардероба се отворила и Джералдин надзърнала вътре.

— Така си и знаех — отсякла. — Няма нищо.

Дъртият отново изпъшкал глухо.

— Разбира се, че няма да го видиш. Той преследва само мен. Хубава работа, знаеш — как ще управлявам това имение, щом като проклетият призрак постоянно никне, където не го сееш? Няма да мога да се съсредоточа.

Джералдин погладила треперещото му рамо.

— Не мисля, че ще се стигне чак дотам, татко. Според мен всичко е ясно. Това е нещо като предупреждение, адресирано до теб.

— Предупреждение ли?

— Да. Чела съм за подобни случаи. Случва се духът на обект… да го наречем А или Б…

— Както предпочиташ.

— Духът на обект А или Б понякога се явява преди обектът да се отправил отвъд. Целта била да се внуши на индивида, наблюдаващ това явление, да го наречем В…

— На всяка цена.

— …Да внуши на индивида В, че ако не предприеме незабавни мерки по съответните канали, обектът ще се помине. Така че призракът се явява като предупредителна проекция на отдалечена личност.

Лорд Уивълскъм вдигнал ръка.

— С други думи, си убедена, че този трижди про… че този прекрасен младеж Адолфъс Стифъм, на когото винаги съм гледал като на собствен син, е все още жив?

— Засега да.

— Кажи ми тогава, как да запазим това му състояние?

Джералдин се замислила.

— Смятам за най-целесъобразно да му телеграфирам още днес незабавно да се върне, тъй като си съгласен да се оженим.

Лордът поседял известно време, потънал в мисли.

— Смяташ ли, че това е най-добрият изход?

— Убедена съм.

— А вторият по целесъобразност изход какъв е?

— Втори няма.

— Искаш да кажеш, че ако не желая цял живот да бъде преследван, трябва да приема този — ъ-ъ — да го приема за зет?

— Точно така.

Лорд Уивълскъм хвърлил още един поглед към гардероба. След това проговорил с малко пресилена сърдечност, както би се сторило на случаен слушател:

— Очарован съм! Възхитен съм! С невиждано удоволствие!

— Ето това (заключи Симпатягата) е историята на брака Стифъм-Спетсбъри, на чието тържествено сключване присъствахме днес в църквата „Сейнт Джордж“ на Хановър скуеър. Предполагам, че вече ви е ясно какво имах предвид в началото, когато казах, че на този свят човек няма нужда от добродетели, твърд характер и благороден ум — защото в такъв случай аз самият бих бил сега ехе… — а само от късмет! Твърдата вяра в късмета на Стифъмови и нищо друго подсказала на Понго Туисълтън-Туисълтън да приеме тежките условия на баса, предложен от Уфи Просър, затова се гордея с него и се радвам, че честно си напълни джоба.

На тати момчето

Мненията в „Търтеите“ коренно се различаваха по въпроса дали Бинго Литъл е имал моралното право да вкара отрочето си в клуба и да го черпи чаша мляко в пушалнята. Един Образ с тъмни кръгове под очите твърдеше, че подобно зрелище е последното нещо, което му се гледа на човек, наминал да си капне нещо в устата с цел да се отърве от последствията на предишната палава нощ. По-благосклонен Симпатяга взе да му опонира — в края на краищата детето щяло да издигне по-късно кандидатурата си за член на клуба и затова било редно да се запознае овреме със състава. Една Скица изрази мнението, че щом като Бинго е пуснал малкия главорез да вилнее из клуба, то трябвало най-малкото да даде лична гаранция на управата за шапките, палтата и чадърите в гардероба.

— Защото не съм виждал друго бебе да мяза толкова на човек, когото полицията търси под дърво и камък, за да му зададе някой и друг въпрос — заключи Скицата. — Несъмнено криминален тип. Същински Джак Изкормвача.

Един винаги добре осведомен Образ се оказа в състояние да хвърли твърде интересна светлина върху случая.

— Съгласен съм — започна той, — че Олджърнън Обри Литъл не е детето, което лично аз бих срещнал охотно в някоя тъмна уличка, но Бинго ме уверява, че имал златно сърце. А що се отнася до довеждането му тук и щедрата почерпка, това мога незабавно да обясня. Бинго е дълбоко признателен на бебето и е убеден, че то заслужава най-доброто. Като действало както трябва и когато трябва, въпросното бебе го измъкнало неотдавна от гъста като петмез кал. Без преувеличение може да се каже, че ако не се било намесило навреме, в домашния живот на Бинго щяла да настъпи криза, каквато светът не познава.

Когато на втората година от Винтовия брак с видната писателка Роузи М. Банкс съюзът им бил благословен от съдбата и на лондонската сцена се пръкнало това жизнерадостно бебе (заразказва Образът), реакцията на щастливия татко до голяма степен се доближавала до вашата. Когато в родилния дом го представили на наследника, той отстъпил рязко назад със сподавено „Ох!“, а с течение на времето първоначалното впечатление, че си е намерил майстора, само се подсилвало.

Единственото, което поддържало пламъка на бащинските чувства, било една снимка на самия Бинго на същата възраст, на която той също приличал на пържено яйце с канибалски наклонности. И това веществено доказателство, че все пак е възможно за едно дете с такъв несполучлив старт в живота да се превърне в изискан джентълмен с изваяни черти и душа на отбрано общество, го ободрило донякъде и му вдъхнало искрица надежда.

Ала междувременно нямало къде да се дене от факта, че малкият натрапник засега поне приличал досущ на годзилче, пресушаващо биберон подир биберон, и тъй като Бинго открил, че в надбягванията в Плимтън участвал кон на име Годзила, той без капка колебание заложил на него десетачка. Понеже вечно търси поличби, изпратени му отгоре, този път Бинго решил, че това ще да е обяснението за появата на бебето.

Провалът на Годзила, неуспял да се класира сред първите шест, го изправил пред силно финансово затруднение. Десетачката била последната му банкнота и нейната загуба означавала, че цял месец ще трябва да води съществувание без цигари, аперитиви и други елементарни разкоши, които за един изтънчен мъж са по-необходими от всичко най-необходимо.

Шансовете да изръси главата на семейството били, меко казано, невзрачни. Последните думи на госпожа Бинго, преди да отпътува за Устършир две седмици преди гореописаната беда (с цел да придружи майка си и да се грижи за нея по време на лечението й в Дройтуичките кисели минерални бани), съдържали строги указания да не залага в нейно отсъствие. И Бинго прекрасно знаел, че всякакви опити да оправдае постъпката си с уверението, че е залагал на нещо сто процента сигурно, щели да бъдат посрещнати със свъсени вежди.

Не. Наличните трябвало да бъдат набавени от друг източник и както винаги при подобни обстоятелства, мислите му се насочили към Уфи Просър. Ако го попитате, той пръв ще ви каже, че да измъкнеш нещо от Уфи, е непосилна задача дори за най-дебелокожите, но работата била там, че през последните няколко дни питомният милионер на „Търтеите“ се показвал и необичайно дружелюбна светлина. Веднъж например, когато Бинго влязъл в стаята за писане на писма да напраска послание до шивача си — с цел да го умилостиви, — заварил Уфи погълнат от съчиняването на нещо, което твърде много приличало на стихотворение. Уфи го попитал дали знае някаква хубава рима за „очи небесносини“, след което се впуснал да обсъжда брака като такъв, изказвайки мнението, че това бил единственият начин на живот.

Изводът, направен от Бинго, бил, че любовта най-сетне е настигнала и Уфи Просър, а един влюбен Уфи — продължил да размишлява той — може да се окаже неочаквано размекнат и да почне да пръска пари наляво и надясно с пълни шепи. Затова Бинго се отправил към бърлогата на милионера на Парк Лейн, изпълнен с жизнена увереност, и окончателно се убедил в късмета си, когато на входната врата се сблъскал с излизащия Уфи.

— О, Уфи, здрасти! — бодро започнал той. — Добро утро, Уфи! Слушай били…

Ала очевидно дългите години, през които Уфи Просър се подвизавал като официалния паралия на „Търтеите“, са го надарили с нещо като шесто чувство. Без да изчака да чуе и една дума повече, той отскочил пъргаво встрани като антилопа, съзряла наблизо тигър, и докато Бинго се усети, вече се отдалечавал в едно такси. А нашият човек останал на тротоара замислен какво да предприеме оттам нататък.

Като обсъдил различните варианти, решил, че единствената възможност е да следва неотстъпно дирята, оставена от Уфи, и затова се запътил към „Савой грил“, тъй като това бил адресът, даден от Уфи на шофьора на таксито. Пристигнал там след десетина минути и заварил Уфи все още във фоайето в компанията на някакво момиче, в което Бинго с удоволствие разпознал своя стара приятелка от ергенските години — заедно били тропали на времето по дансингите на не едно заведение, — и това му предоставило отличната възможност да се провикне сърдечно: „Бре-бре-бре! Кого виждам!“ и да се присламчи към тях. А присламчи ли се Бинго, отсламчване няма. Само минута след като оберкелнерът ги настанил на една маса, той вече му давал нареждания каква да бъде температурата на поръчаното от него вино.

Тогава и през ум не му минало, но сега, като си припомняше онази вечер, Бинго имаше чувството, че Уфи като че ли щял да бъде не по-малко доволен, ако той, Бинго, изобщо не се бил появявал. Вечерята протекла в атмосфера на напрегнатост. Не че Бинго бил напрегнат. Той за миг не спрял да дрънка. И момичето хич не било напрегнато. То също уста не затворило. Само Уфи не успял да влезе в тон с веселата компания. Мълчалив. Разсеян. Склонен да шава в стола и да барабани с пръсти по масата.

След кафето момичето казало: „Е, хайде, трябва да бързам за гарата.“ Оказало се, че заминава да погостува в някакво имение в Кент. Уфи се поразведрил и казал, че ще я изпрати. Бинго, верен на политиката си да не изпуска милионера от очи, казал, че ще им прави компания да не скучаят. И така, тримата отишли на гарата, а след като влакът се отдалечил от погледите им, Бинго хванал Уфи под ръка и рекъл:

— Уфи, би ли ми направил една нищо и никаква услуга?

Още докато изричал това, забелязал нещо особено в поведението на приятеля си. Очите на Уфи били едни такива, като стъклени, доста изпразнени от съдържание.

— Така ли? — попитал той разсеяно. — И за какво ще ме молиш, лепке моя? С какво мога да ти услужа, неотделимо мое лейкопластче?

— Би ли ми заел една десетачка, Уфи, стари приятелю?

— Не, не бих.

— Това ще ми спаси живота…

— Ето, че улучи право в окото причината, поради която за нищо на света няма да ти помогна. Не виждам никаква полза от това да си жив. Предпочитам те във вид на тленни останки, за предпочитане обезобразени. А най-вече ми се иска да потанцувам върху тях.

Бинго се изненадал.

— Да потанцуваш върху тленните ми останки?

— По цялото им протежение.

Бинго вирнал глава. Той е горд мъж.

— Нима? В такъв случай много ти здраве!

С това срещата приключила. Уфи повикал такси, а Бинго се прибрал в уимбълдънския си дом. И незабавно бил осведомен, че го търсят по телефона. А като взел слушалката, чул гласа на Уфи.

— Ало! — казал Уфи. — Ти ли си? Виж какво, спомняш ли си, дето казах, че бих потанцувал върху обезобразените ти тленни останки?

— Спомням си.

— Знаеш ли, размислих…

Бинго веднага се отсърдил. Всичко му станало ясно. Явно след раздялата им по-добрата страна на Уфи се наложила над по-лошата и проправила път на разкаянието. И тъкмо да успокои приятеля си с думите, че няма за какво да се притеснява, защото човек какви ли не ги дрънка, като се разгорещи, Уфи продължил:

— Та като размислих, реших да добавя: с подковани ботуши.

Бинго Литъл се върнал в салона умислен и със стиснати устни. Продължил да си пие чая и да яде намазани с масло препечени филийки, ала чаят имал вкус на пелин, а филийките се превръщали на талаш в устата му. Мисълта, че ще трябва да изкара цял месец без цигари и аперитиви в бара на любимия клуб, го пронизвала като кама през сърцето. И тъкмо се чудел дали да не стигне до чудовищната крайност да си признае всичко на госпожа Бинго, когато следобедната поща му донесла от същата писмо. Скъсал плика и от него изпаднала банкнота от десет лири.

Бинго твърди, че чувствата, обладали го в този миг, не се поддават на описание. Известно време стоял като смразен, със затворени очи, и само си повтарял: „Ето какво значи другар в живота!“. След това отворил очи и прочел писмото.

То било доста дълго, изобилствало с описания на гостите в хотела, на котето, с което се запознала, и как изглеждала майка й, докато лежала във ваната със солена минерална вода. Десетачката била спомената чак накрая:

„ПП. (пишела тя)… Прилагам и десет лири. Искам да отидеш в банката и да откриеш сметка на малкия Олджи. Нали ще е ужасно сладко и той да си има своя мъничка сметчица и дори мъничка чекова книжка.“

Предполагам, че ако някое яко муле бе ритнало Бинго в лицето, той би се почувствувал една идея по-зле, но не чак кой знае колко. Писмото се изплъзнало от изтръпналата му ръка. Да оставим настрана жестокия удар, че друг е наследник на парите. Просто Бинго с цялата си душа е против такива работи. Той е страстен привърженик на идеята, че богатствата трябва да се споделят с ближните и че последното нещо, което трябва да се пъха в ръката на едно впечатлително невръстно дете, е мъничка чекова книжка, тъй като то може да отпочне живота си — и неминуемо ще го стори — с капиталистически идеи, изцяло в разрез със съвременните просветени схващания. Дай на едно хлапе десет лири в ръка, мислел си той, и преди да се усетиш какво става, ще имаш насреща си поредния борсов магнат.

Възгледите му до такава степен не търпели компромиси, че по едно време се чудел дали да не напише писмо на госпожа Бинго — загрижен единствено за благото на детето им, — че писмото, споменаващо десетачка, не е съдържало никакви банкноти вероятно поради мимолетна нейна разсеяност. Все пак се отказал от този замисъл — не защото не го бивало, а защото нещо му подсказало, че не го бивало достатъчно. Въпреки че госпожа Бинго пишела романи, чиито млади героини настоявали да ги обичат заради тях самите, а не заради парите им, тя съвсем не била толкова наивна.

Така че Бинго привършил чая и филийките, поръчал да му приготвят количката, метнал вътре своя син и наследник и тръгнал да го проветри из парка. Много млади бащи, доколкото ми е известно, се опъват на това семейно задължение под предлог, че накърнявало престижа им, но за Бинго тези разходки били истинско удоволствие.

Днес обаче любимата разходка била ограбена от всички радости и това се дължало на мрачната меланхолия, в която го хвърляло изтегналото се в количката безмълвно, засмукало палец бебе. До този ден Бинго приемал хладнокръвно факта, че всякаква възможност за истински обмен на мисли между отрока му и него е изключен. Най-много някое и друго гукане от страна на първия и мелодични чуруликания от Бингова страна, колкото да поддържат връзка. Ала сега се почувствувал огорчен и изоставен при мисълта за непреодолимата пропаст, която ги разделяла и през която никакви гукания и чуруликания не били в състояние да хвърлят мост.

Ето ни, мислел си Бинго, вижте ме мен — без пукнато пени в джоба. Погледнете сега и него — фрашкан с пари, а няма начин да седнем на чашка и да уредим дружески въпроса. Ако можех някак да се свържа с този Олджърнън Обри и да му разясня към каква пагубна съдба се е запътил, убеден съм, че с лекота бих си издействувал един заем. Отново познатата стара история за замразените средства, които — както е известно на всички — смазват бизнеса и са смърт за търговията.

Бинго тъй се улисал в тези мрачни размишления, че отначало не чул името си, произнесено недалеч от него. Когато се стреснал и вдигнал глава, насреща си съзрял пълен мъж с фрак и бомбе, който също тикал пред себе си количка с бузесто бебе.

— Здравейте, господин Литъл — поздравил едрият мъж и Бинго разпознал в него агента си по залаганията Чарлс (Чарли Плаща Честно И Почтено) Пиклет, който действал като посредник при неотдавнашните му вземания-давания с коня Годзила. Тъй като до този момент го бил срещал изключително само по време на конни надбягвания, където Пиклет се подвизавал неизменно — от най-добри подбуди, естествено — с карирали сака и бели панамени шапки, Бинго не могъл да го познае веднага.

— О, здравейте, господин Пиклет.

Всъщност никак не му било до светски разговори и би предпочел да го оставят насаме с мъката му, но другият явно бил в разговорливо настроение, така че Бинго решил да му достави удоволствие. Един благоразумен мъж винаги гледа да е в добри отношения със своя агент.

— Не знаех, че живеете наблизо. Това бебе ваше ли е?

— А! — тъжно откликнал Пиклет, хвърлил бърз поглед в интериора на количката и потръпнал като човек, съзрял нещо много страшно.

— Гъди-гъди! — казал Бинго.

— Как така „гъди-гъди“? — озадачил се господин Пиклет.

— Казах го на бебето — пояснил Бинго и добавил: — Хубаво детенце.

В края на краищата малко подмазване нямало да навреди. Чарлс Пиклет вдигнал изумен поглед към него:

— Хубаво?!

— Ами да, разбира се — настоял Бинго, макар че вродената му честност и почтеност го принудила да поясни: — Не твърдя, че е Кларк Гейбъл, ако е той, или Елизабет Тейлър, ако е тя, но в сравнение с моето…

Чарлс Пиклет отново вдигнал вежди, явно поразен.

— Ама вие какво — да не би да се опитвате да ми кажете, че моето бебе не е по-грозно от вашето? — възкликнал недоверчиво.

Дошъл ред на Бинго да се изуми.

— А да не би вие Да искате да кажете, че е?

— Естествено, че искам! Вашето поне има човешки вид.

Бинго не повярвал на ушите си.

— Моето? Човешки вид?

— Ами да. Почти човешки.

— Скъпи мой заблудени Пиклет! Чуйте се само какви ги плещите!

— Плещя ги, значи! — засегнал се агентът. — Тогава какво ще заложите? Аз давам пет лири срещу една, че в целия квартал няма да намерите по-грозно бебе от моята Арабела!

Внезапна тръпка пронизала Бинго. Никой не умее да разпознае по-бързо от него сигурната печалба.

— Залагам десетачка!

— Приемам!

— Дадено!

— Готово! Къде е десетачката?

Внасянето на тази болезнена нотка в разговора накарало Бинго да се стресне.

— Ама моля ви се! — запротестирал той. — Разтегливият кредит е винаги в основата на подобни сделки. Впишете ми го в сметката.

Господин Пиклет обаче не си носел бележника.

Бинго трябвало да вземе светкавично решение. Той естествено носел със себе си десетачката на детето, но тя му била оставена на попечителство, а нямал възможност да попита Олджърнън Обри дали би му поверил средствата си. Като нищо можело да се окаже, че е наследил от майка си липсата на спортен дух.

В следващия миг се отвратил от себе си — как може да се усъмни в собственото си дете! Никой негов син не би си позволил да пропусне такава златна възможност!

— Добре, ето я! — бръкнал се той в джоба, извадил банкнотата и я размърдал пред погледа на агента.

— Чудесно! — останал доволен Пиклет. — Ето ги и моите петдесет. А решението ще предоставим на ей онзи полицай. Ало, извинете!

— Да, господа? — спрял се полицаят. Бил едър мъж с честно лице. Бинго го харесал от пръв поглед и веднага се съгласил да предостави съдбата си в ръцете му.

— Извинете — започнал Чарлс Пиклет. — Бихте ли разрешили спора ни? Хванахме се на бас кое бебе е по-грозно — това или това?

— Или обратното — намесил се Бинго.

Полицаят замислено заоглеждал съдържанието на двете колички.

— Никое от тях не може да се сравни с моето — самодоволно заключил той. — Вие такова грозно бебе не сте виждали — часовникът спира да работи, като го приближите до него. А госпожата го има за невиждана красота… Да пукнеш от смях! — завършил той снизходително.

И двамата — и Чарлс Пиклет, и Бинго — усетили, че полицаят се отдалечава от темата.

— Оставете вашето бебе! — сгълчал го Пиклет.

— Съсредоточете се върху състезателите! — подкрепил го Бинго.

— Вашето не участвува в надбягванията — потвърдил агентът. — Само горепосочените.

Призован да се стегне, пазителят на реда и закона възобновил огледа още по-усърдно. Прехвърлял поглед от едната количка към другата, после от втората към първата. И изведнъж Бинго бил облян от леден душ — това колебание можело да означава само едно: прибирането на петдесетачката не било онова от просто по-просто действие, за което се бил приготвил.

— Хм! — проговорил полицаят и добавил: — Хм!

Сърцето на Бинго се вледенило. Вече нямало съмнение, че става дума за фотофиниш. Както ми обясни по-късно, въпреки това вярвал в победния завършек на своя състезател, но просто не му провървяло. Точно когато полицаят се колебаел, през облаците се промъкнал слънчев лъч и кацнал върху лицето на Арабела Пиклет, от което тя се сгърчила по най-отвратителен начин. Ако миг преди това можело да се приеме, че състезателите са тичали глава до глава, то тук вече Арабела захапала юздата и определено дала газ.

Полицаят спрял да се колебае, сграбчил ръката на госпожица Пиклет и победоносно я вдигнал.

— Печели! — провъзгласил той. — И все пак да бяхте видели онова в къщи.

Ако печените филийки, изядени от Бинго на закуска, се били превърнали на талаш в устата му, както вече споменах, то какво да кажем тогава за съдбата на пържолата и картофите, с които се бил наобядвал? Защото изтръпналият му мозък, след като излязъл от временното си състояние на кома, се поразшавал и изтъкнал на Бинго в каква каша се е накиснал. Мозъкът свалил седемте пласта воал от създалото се положение и дал на Бинго да му се наслади в целия му оголен ужас.

Между Бинго и госпожа Бинго съществува почти безупречна любов. От самото зараждане на съвместния им живот те си паснали като яйца и шунка. Ала сега Бинго сериозно се усъмнил дали първокачествените чувства на съпругата ще издържат на разкритията, които им се готвели. От какъвто и ъгъл да разгледате разказа му, той все хвърля съмнителна светлина върху моралния облик на един млад татко и в най-добрия случай би предизвикал съпружеското: „Ах, как можа!“ А Бинго от опит знаел, че целият смисъл на брачния живот се свежда до това да избягваш, доколкото е възможно, да даваш поводи на противника да възкликва: „Ах, как можа!“

А нямало как — разказът трябвало да бъде разказан. Първото нещо, което госпожа Бинго неминуемо щяла да поиска да види след завръщането си, била мъничката чекова книжка на Олджърнън Обри, а от изявлението, че такава не съществува, до последвалото, изречено със силно заекване признание, имало само една крачка. Нищо чудно, че след вечеря Бинго замислено останал да седи в стола си с изблещени очи, изопнато лице и склонни към конвулсивно потръпване крайници.

Тъкмо нахвърлил върху гърба на някакъв плик различни версии от типа на „Обраха ме“, „Извадих проклетата банкнота от джоба си и вятърът направо ми я изтръгна от ръцете“ и преценявал какви са им шансовете да минат, когато го извикали на телефона. От другия край на жицата чул любимия глас.

— Ало! — започнала госпожа Бинго.

— Ало! — отвърнал той.

— Здрасти, миличко! — продължила тя.

— Здрасти, сладур! — не оставал той назад.

— Ангелчето ми!

— Котенцето ми!

— Как сте двамата? Как е Олджи?

— А, добре е.

— Все така красив?

— В основни линии, да.

— Получи ли писмото ми?

— Да.

— И десетте лири?

— Да.

— Нали страхотна идея?

— Страхотна!

— Днес е вече много късно за банката, нали?

— Така е.

— Тогава мини утре на път за гарата.

— Каква гара?

— Нали ще ни посрещнеш! Утре се връщаме. Мама се нагълта тази сутрин със солена минерална вода и сега е на мнение, че калните бани ще й се отразят по-добре. Затова заминава за Пистани.

В друг момент, не така напрегнат като настоящия, новината, че тъща му ще отпътува чак за Пистани, би накарала Винтовия дух да затанцува от радост. Но сега тя не му направила никакво впечатление. Единственото, което можел да възприеме, било сведението, че на следващия ден госпожа Бинго ще е редом с него. След което — разчистване на сметките.

— Влакът пристига в дванайсет и половина. Гледай да не закъснееш.

— Няма.

— Доведи и Олджи.

— Дадено.

— Ах, да, да не забравя. Много е важно. Нали знаеш къде е бюрото ми?

— Бюрото ти? Знам го.

— Отвори средното чекмедже.

— Средното чекмедже.

— Вътре оставих коректурите на моя разказ за коледния брой на списание „Женски чудеса“ и днес получих доста натегната телеграма от редакцията, че утре сутринта им трябвали на всяка цена. Затова бъди добричък, хвърли им едно око и им ги изпрати още тази вечер по пощата. Нали ще го направиш? Лесно ще ги намериш. Горното средно чекмедже на бюрото. Заглавието на разказа е „Мънички пръстенца“. А сега е време да се връщам при мама. Тя още кашля. Довиждане, обич!

— Довиждане, ненагледно мое съкровище!

— Довиждане, пухчо!

— Довиждане, зайо!

Бинго окачил слушалката, отишъл в кабинета на жена си, намерил коректурите на „Мънички пръстенца“, извадил писалка и седнал да ги чете.

На сърцето му било доста по-тежко дори от преди. При други, по-нормални обстоятелства, новината, че тъща му се е нагълтала със солена минерална вода и още кашля, би накарала очите му да блеснат и би пропукала устните му в слънчева усмивка. А ето че сега му било безразлично. Мрачно си преповтарял наум току-що проведения разговор, спомнял си колко сърдечен, жизнерадостен и любещ бил гласът на госпожа Бинго — глас на жена, убедена, че мъжът й е голяма работа. И какъв контраст с гласа, който в най-близко бъдеще щял да произнесе едно хладно, режещо: „Какво?!“

И изведнъж, както се бил размислил над коректурите, през цялото му същество преминала остра тръпка и той се изправил рязко в стола си, сякаш нов, твърд гръбнак внезапно бил сменил варения макарон, с който карал как да е до този момент. Някъде към средата на втора кола разказът взел да придобива конкретни очертания и тези именно очертания сторили път на лумналата надежда.

Не знам дали някой от вас е запознат с литературната продукция на госпожа Бинго. Ако не сте, тогава ще ви осведомя, че тя си пада по най-въпиющо лигавия сантиментализъм. Писанията й са лигави по всяко време на годината, но за коледния брой тя, разбира се, полага извънредни усилия и надминава себе си. В „Мънички пръстенца“ съвсем се била развилняла. Награбила в шепи пухкав сняг, коледни елхички и пеещи коледарчета, тя щедро замервала с тях невинните си читатели.

При последната ми среща с Бинго той безмилостно ми преразказа съдържанието на „Мънички пръстенца“, без да ми спести нито една подробност, но аз ще се спра само на същественото. Става дума за безсърдечен кръстник, който нахокал и изпъдил кръщелницата си, задето се омъжила за беден художник. Те обаче се върнали по Коледа и му заврели бебето под носа. Основният момент, разбира се, е самият финал, където дъртият седи в кабинета си и люлее малкия на коляното си с една ръка, докато с другата пише щедър чек. Причината, поради която разказът така впечатлил Бинго, била във внезапно осенилия го спомен, че Уфи Просър е кръстник на малкия Олджърнън Обри. А въпросът, който си задал, бил следният: щом като този бълвоч с бебето е въздействал на стария сър Ейлмър Молевърър, най-коравосърдечния дъртак в едновремешното село Медоувейл, с какво Уфи е по-лош? Е, вярно, че двата случая съвсем не били идентични, тъй като старият Ейлмър е трябвало да се пребори с пухкав сняг и коледни елхички, докато сега е средата на юни. Вярно било също така, че когато Уфи предпазливо се съгласил да държи хавлията по време на кръщенето, той изрично подчертал да не го търсят за нищо и да приемат сребърната чаша като окончателно разплащане — веднъж за винаги. Въпреки това Бинго си легнал в оптимистично настроение. Последните му мисли, преди да се унесе в сън, били дали ако бебето си изиграе картите както трябва, той да не се опита да изръси Уфи за трицифрена сума.

 

Още преди да потегли за Парк Лейн, където живее Уфи, вече бил орязал размерите на бъдещия си бюджет, както става обикновено след като човек преспи. Сега решил да се съсредоточи върху десетачка. Ако я раздели справедливо наполовина между заинтересованите страни, и двамата щели да останат доволни. Бинго не е лаком. Единствено се стремял да създаде за себе си и за наследника си някаква финансова сигурност. Когато стигнал апартамента на Уфи и натиснал звънеца, вече вярвал, че парите са му в кърпа вързани.

Ако е бил в малко по-ведро настроение, може би е щял да се обезкуражи донякъде от факта, че детенцето повече от всеки път приличало на закоравял главорез, от когото странят дори каторжниците, но епизодът с Чарлс Пиклет и полицая го бил научил, че всички бебета на тази възраст изглеждат така, и нямал никакви основания да допуска, че онова от „Мънички пръстенца“ е било по-различно. Единственото, на което госпожа Бинго наблягала в разказа си, били розовите пръстенца на краченцата му, а Бинго не се съмнявал, че ако бъде предизвикан, Одджърнън Обри би размърдал под носа на Уфи не по-малко розов крак. Затова се обърнал жизнерадостно към Коркър, иконома на Уфи, който му отворил вратата:

— Здрасти, Коркър! Какво чудесно утро! В къщи ли е господин Просър?

Коркър не отговорил веднага. Видът на Одджърнън Обри временно го бил лишил от дар-слово. Колкото и да бил безупречно шлифован, той не съумял да се овладее и инстинктивно вдигнал ръце към главата си, сякаш да се предпази от вероломно нападение.

— Да, сър — отвърнал най-сетне. — Господин Просър си е у дома. Снощи малко позакъсня.

Бинго кимнал разбиращо. Добре бил запознат с навика на Уфи да вилнее по цяла нощ и да се засича на връщане с разносвача на мляко.

— А, ясно — толерантно откликнал той. — Буйна млада кръв и прочее, и прочее.

— Да, сър.

— Само ще надникна да го поздравя.

— Много добре, сър. Да поема ли багажа ви?

— Ъ? Не, благодаря. Това е кръщелникът на господин Просър. Искам да ги запозная. Още не са се срещали.

— Нима, сър?

— Това ще е най-яркото събитие в днешния ден на господин Просър.

— Не се съмнявам, сър. Бихте ли ме последвали, сър? Господин Просър е във всекидневната.

— Във всекидневната? Аз пък разбрах, че още спи.

— Не, сър. След завръщането си у дома тази сутрин господин Просър очевидно е решил да не си ляга в леглото. Ще го намерите в камината.

Коркър бил прав. Уфи Просър лежал с глава върху решетката, със зейнала уста. На темето му стърчал цилиндърът, с който бил вечерта на опера, а вечерният му костюм би бил безупречен, ако имал вратовръзка вместо синя панделка — от онези, с които нежният пол си връзва косите. В едната си ръка стискал розов балон, а по диагонал върху ризата му лаконично било изписано с червило за устни: „Иху!“ Целият му вид така откровено предупреждавал, че не е препоръчително да го закачаш, че Бинго, след като подъвкал замислено горната си устна, дълбокомислено се запитал какво да предприеме оттук нататък.

Погледът, хвърлен към часовника, решил въпроса. Вече изоставал от графика си и ако имал намерение да посрещне госпожа Бинго в дванайсет и пет, трябвало незабавно да потегли за гарата.

— Това, Коркър — обърнал се той към иконома, — силно усложнява нещата. След десет минути трябва да съм на гарата, а обстоятелствата са недвусмислени — ако господин Просър бъде събуден рязко, нищо чудно да се вкисне. По-добре да го оставим да си отспи. Затова ето какво предлагам. Ще оставя бебето на пода до него, така че като дойде на себе си, да се запознаят, а на връщане ще намина да си го прибера.

— Много добре, сър.

— Сега слушай: първото нещо, което господин Просър ще направи, след като се събуди и открие, че къщата му гъмжи от противоестествени форми на живот, ще бъде да ти позвъни и да поиска обяснение. А ти ще му отговориш: „Това е вашият кръщелник, сър“. Дали няма да можеш да изстискаш от себе си едно „мъничко кръщелниче“?

— Не, сър.

— Така и предполагах. Въпреки това схвана сценария, нали? Добре. Чудесно. До скоро виждане.

 

Влакът от Дройтуич тъкмо спирал, когато Бинго скочил на платформата, и само след минутка съзрял слизащата от него госпожа Бинго, която крепяла майка си. Старата дама все още имала доста раздрусай вид, но вярната съпруга я зарязала, щом зърнала своята любов, и я пуснала временно да се оправя както намери за добре. Самата тя се метнала в обятията на Бинго.

— Бинго, любов моя!

— Роузи, слънце мое единствено!

— Колко се радвам, че съм пак с теб! Имам чувството, че ме е нямало години… Къде е Олджи?

— Оставих го при Уфи Просър. Кръстника му, нали го знаеш? Имах няколко свободни минутки, преди да дойда да те посрещна, та наминах да видя стария Уфи. Той се захласна по детето и отказа да го пусне. Затова се разбрахме да си го прибера на връщане.

— Ясно. Тогава най-добре да те взема оттам, след като изпратя мама до апартамента й. Тя хич не е добре.

— Да, има вид на жена, попрекалила с концентратите — хвърлил Бинго доволен поглед към тъща си, която тъкмо се подпирала на един минаващ носач. — Колкото по-скоро я откараш на кални бани, толкова по-добре. Е, значи, се разбрахме. Ще се видим при Уфи.

— Той къде живее?

— В „Блоксъм Маншънс“ на Парк Лейн.

— Ще дойда, щом се освободя. Ах, да, Бинго, миличък внесе ли десетте лири на Олджи?

Бинго се плеснал по челото.

— Брей, дявол да го вземе! Така се зарадвах, че ще те видя, любов моя, че съвсем ми изхвърча от главата! Нищо — заедно ще свършим тази работа, щом си тръгнем от Уфи.

Дръзки думи, разбира се, и докато пътувал към „Блоксъм Маншънс“, в душата му неочаквано се промъкнало едно тревожно съмнение дали е оправдана увереността му, че Уфи ще развърже кесията. Когато кроял плана, в който Олджърнън Обри служел като средство за размекване, Бинго бил убеден, че грешка не може да се получи. На сър Ейлмър Молевърър му потрябвали само пет минути в компанията на малкото кръщелниче, за да заструи от него човещина. Затова Бинго оправдано очаквал същото от Уфи. Но ето че някаква вледеняваща неувереност се зараждала в гърдите му и при това се усилвала с всяка крачка.

Чак сега се сетил, че Олджърнън Обри ще трябва да се пребори с доста по-тежък случай от бебето в „Мънички пръстенца“. Сър Ейлмър Молевърър водел здравословен селски живот сред природата — скачал рано-рано от леглото и здравата похапвал. Доколкото Бинго си спомнял, и дума нямало споменатата за сутрешен махмурлук. Докато Уфи, както личало, щял да посрещне новия ден с първокачествен махмурлук. Всичко зависело, заключил Бинго, от това как въпросният махмурлук ще въздейства на човещината на един кръстник.

Затова нищо чудно, че имал доста напрегнат вид, когато попитал отворилия вратата Коркър „какво ново“.

— Нещо ново, Коркър?

— И да, и не, сър.

— Какво значи това? Позвънили ти господин Просър?

— Не, сър.

— Значи, още спи?

— Не, сър.

— Нали току-що каза, че не ти е звънял?

— Да, сър. Но само преди минута го чух да пищи.

— Изпищя, казваш?

— Да, сър. Пронизващ слуха вопъл, свидетелстващ за силно душевно сътресение. Напомни ми в много отношения писъка, който той нададе на първи януари тази година, когато рано сутринта му се стори — неоснователно, — че е съзрял в гостната розов слон.

Бинго смръщил вежди.

— Това не ми харесва.

— И господин Просър не беше във възторг от розовия слон, сър.

— Имах предвид, че не ми харесва развитието на настоящите събития. Ти си светски човек, Крокър, и знаеш не по-зле от мен, че кръстниците не пищят истерично при среща с кръщелниците си, освен ако нямат много уважителна причина. Смятам за най-целесъобразно да хвърля едно око.

Което и сторил. Влязъл в гостната и като се запознал със съдържанието й, не могъл да не повдигне едната си вежда.

Олджърнън Обри седял на пода и вниманието му било приковано от балона, който безуспешно се опитвал да нагълта. Уфи Просър се бил покатерил върху поличката над камината и гледал надолу с облещени очи. Бинго е схватливо момче и не му трябвало много време, за да проумее, че в атмосферата витаело известно напрежение. Затова преценил, че ще е най-тактично да се прави, че нищо не е забелязал.

— Здрасти, Уфи — поздравил той.

— Здрасти, Бинго — отвърнал домакинът.

— Какво хубаво време — продължил Бинго.

— Дано да се задържи така — изразил надеждите си Уфи.

Сетне обсъдили изгледите за надбягванията в Хърст Парк и последните политически събития в Централна Европа, след което настъпила пауза. Уфи най-после се осмелил да я наруши.

— Знаеш ли, Бинго — започнал той с пресилена безгрижност. — Тъкмо се чудех дали не си забелязал нещо ей там на пода до камината. Знам, че е само плод на въображението ми, но все пак си казах: я аз да попитам…

— Бебето ли имаш предвид?

Уфи изпуснал продължителна хриптяща въздишка.

— Значи, наистина е бебе? Искам да кажа — ти също го виждаш, нали?

— Ами да, дори с невъоръжено око. Гъци-гъци — добавил той в желанието си да включи детето в разговора и да не се чувствува пренебрегнато. — На тати момчето.

Уфи се стреснал.

— Тати ли каза?

— Тати, разбира се.

— Твое ли е това…?

— Мое!

— Онова същото, на което подарих сребърната чаша?

— Никой друг.

— Тогава какво прави тук?

— Просто ти е дошло на гости.

— Ами защо не каже така от самото начало! — заоплаквал се Уфи, напускайки поличката. — Щеше да ми спести ужасни душевни преживявания. Снощи се прибрах малко късничко и легнах да си отдъхна на пода, а като се събудих, насреща ми някаква страшна мутра — облещила се право в лицето ми. Естествено е да помисли човек, че напрежението не му е понесло и че започват да му се привиждат някои неща.

— Искаш ли да целунеш кръщелничето си? — предложил Бинго.

Уфи се разтърсил в силни гърчове.

— Не говори така дори на шега — замолил го той и загледал Олджърнън Обри от безопасно разстояние. — Като си помисля само — промърморил след известно мълчание, — че бях намислил да се женя.

— Че какво й е на женитбата! — засегнал се Бинго.

— До известна степен нищо й няма — съгласил се Уфи. — Но какъв риск! Отслабиш ли за миг бдителността си, зазяпаш ли се малко встрани — и прас! — виж какво може да те сполети.

— Цуци-муци — казал Бинго.

— Стига с това „цуци-муци“ — отвратително е! Бинго — продължил Уфи с разтреперан глас, даваш ли си сметка, че ако не се беше натресъл онзи ден на обяд, същото можеше да ме сполети и мен? Да — пребледнял Уфи дори под обилните си пъпки. — Уверявам те. Определено бях решил да направя на онова момиче предложение — по време на кафето. Но ти се лепна и ме отърва. — Той си поел дълбоко въздух. — Бинго, стари приятелю, защо ми се струва, че ме беше молил за петачка или нещо подобно?

— Десетачка — уточнил Бинго.

Ала Уфи поклатил глава.

— Малко. Ще имаш ли нещо против една петдесетачка?

— Но, моля те.

— Няма да протестираш, нали?

— Ни най-малко, стари приятелю.

— Добре — казал Уфи.

— Много добре — додал Бинго.

— Извинете, сър — намесил се Коркър откъм вратата. — Току-що се обади отдолу портиерът — госпожа Литъл чака господин Литъл във фоайето.

— Кажи й, че пристигам — рекъл Бинго.

Любов в Дройтгейт

Когато младият Фреди Фич-Фич замина за Дройтгейт — прочутите минерални бани в Западна Англия — да моли своя чичо и настойник генерал-майор сър Ейлмър Бастабъл да освободи настойничеството над парите му, за да може да се ожени за Анабел Първис, той не си правеше илюзии, че срещата ще се окаже лицеприятна. Голямата любов обаче му вдъхваше сили, така че той пропътува разстоянието и бе въведен в стаята, където старецът бе подпрял на висока възглавница подагрестия си крак.

— Здрасти, чичо! Здрасти, здрасти! — развика се той, тъй като обичайната му политика в подобни случаи бе да се държи жизнерадостно до последния момент преди да бъде изритан. — Добро утро, добро утро, добро утро!

— Бърррр! — потрепери сър Ейлмър с вид на нагълтал гол охлюв. — Ти ли си? — И промърмори нещо, което Фреди не схвана, макар да долови „капакът на всичко“.

Сърцето на младия Фич-Фич поизстина. Очевидно бе и с невъоръжено око, че неговата плът и кръв е в отвратително настроение, и той веднага се досети за причината. Несъмнено сър Ейлмър се бе появил сутринта в Минералната зала, за да излочи полагаемата му се порция силно лековита и още по-силно смрадлива вода, и там някой надут пуяк, отдавна отписан от докторите, го е погледнал високомерно. Фреди прекрасно знаеше, че тези сноби никога не пропускат сгоден случай да жегнат по някакъв надменен начин горкия му стар чичо.

Още с пристигането му в Дройтгейтските бани сър Ейлмър стана жертва на колкото неочакван, толкова унизителен удар. Като глава на почитан в цяла Англия древен род и притежател на дълъг списък от лични заслуги, той естествено бе очаквал най-отбраното общество на санаториума да го посрещне с разтворени обятия и незабавно да го включи в изискания си елитарен кръг. Ала още щом бе установено, че едничкото му оплакване е бледа форма на подагра в десния крак, той незабавно се оказа изолиран от обществото на онези, които единствено представляваха интерес за него, и бе запратен като износен чехъл в компанията на астматици и страдащи от леки смущения в черния дроб.

Защото (макар това да е известно на твърде ограничен кръг хора, което е поредното доказателство, че половината свят хабер си няма как живее другата половина) не съществува друга секта в обществото с по-изострено класово чувство от болните. Историята ни учи, че древните спартанци не са се държали особено сърдечно с илотите си, а френската аристокрация от преди революцията е била склонна да страни от пейзаните, обаче това тяхно поведение може да се нарече дружелюбно потупване по рамото в сравнение с отношението на — примерно казано — диабетик към някой, комуто селският фелдшер просто е изрязал досаден мазол. Това важи с особена острота за онези места, където болните с лопата да ги ринеш — например Баден-Баден или както в случая със сър Ейлмър, Дройгейтския санаториум.

В подобни курорти атмосферата е разслоена кастово по нечуван начин. Старата аристокрация — важни клечки с болести, влезли в медицински справочници — се огражда с тройни стени и никак не се церемони с дребните риби.

Ето, кое бе вкиснало иначе слънчевата душа на сър Ейлмър и го караше да гледа кръвнишки на Фреди.

— Е? — продължи заядливо старецът. — Какво искаш?

— Ами само наминах да те видя как си.

— Зле! — отсече чичото. — Изгубих медицинската си сестра.

— Умря ли?

— По-лошо. Омъжи се. Взе, че се венча с един от утайката на обществото — можеш ли да си представиш, не е страдал дори от изкълчено коляно! Трябва да е пощуряла.

— Все пак човек може да я разбере.

— Не може!

— Исках да кажа — опита се да поясни Фреди, който имаше изявено отношение към тази тема, — че любовта върти света.

— Нищо подобно! — сряза го сър Ейлмър. Като повечето стари воини той бе склонен да тълкува думите буквално. — През живота си не съм чувал такава глупост! Светът го върти… забравих вече какво беше, но във всеки случай не и любовта. Че как ще го върти, по дяволите!

— Е добре де, добре. Напълно те разбирам. Тогава да се изразим по друг начин — любовта е всепобеждаваща. От мен да го знаеш!

Старият рязко вдигна глава.

— Ти да не си влюбен?

— Безумно!

— Бре, какво магаре! Тогава, предполагам, си довтасал да ми искаш парите си, за да се ожениш?

— Нищо подобно. Просто наминах да те видя как си. Но понеже ти повдигна въпроса…

Сър Ейлмър се замисли, като от време на време изпръхтяваше.

— Коя е тя? — попита най-сетне.

Фреди се изкашля и взе нервно да си подръпва яката. Нямаше как — бяха стигнали до същността. Той от самото начало бе имал предчувствието, че именно това ще е добрата стара динена кора, на която неминуемо ще се подхлъзне. Работата беше там, че неговата Анабела имаше, меко казано, скромно потекло, а консервативните възгледи на роднината му относно значението на произхода му бяха прекрасно известни. По-голям сноб от чичо му едва ли бе страдал от подагра.

— Всъщност — започна Фреди — тя е асистентка на фокусник.

— Какво?

— Асистентка на фокусник. Нали знаеш… Запознах се с нея на едно дневно представление с благотворителна цел. Асистираше на един тип на име Великия Болони.

— Какво ще рече „асистираше“?

— Ами стоеше в дъното на сцената, от време на време се приближаваше към фокусника, подаваше му аквариумче със златна рибка или цилиндър, усмихваше се на публиката и пак се оттегляше назад с танцова стъпка. Знаеш ги тия работи…

Тъмен облак затули лицето на сър Ейлмър.

— Знам ги — глухо откликна той. — Единственият ми племенник е оплетен в мрежите на долнопробна продавачка на златни рибки! Ха!

— Не бих го нарекъл точно „оплитане в мрежи“ — почтително възрази Фреди.

— Аз пък бих! Марш оттук!

— Дадено! — рече Фреди и хвана експреса за Лондон. А по време на пътуването му щукна страхотна идея.

 

Последната издънка на рода Фич-Фичови не беше голям литературовед, но все пак му се случваше да прелисти някое и друго списание. Всеки, надзърнал в списание, се е натъквал поне на един разказ за коравосърдечен старец, който за нищо на света не желае да одобри избраницата на главния герой, а той вземе, че му я пробута да се грижи за него, без дъртия да си има представа коя е тя, и коравосърдечникът — хоп! — веднага се очарова от нея… Тогава двамата млади смъкват маските от лицата си — и готово! Подобен разказ имаше и в списанието, което Фреди си купи на Дройтгейтската гара, и докато го четеше, си спомни думите на чичо си за оставката на болногледачката му.

Докато влакът стигне Лондон, планът вече се бе избистрил в главата на Фреди.

— Слушай! — обърна се той към Анабела Първис, която го посрещна.

— Какво? — попита Анабела.

— Слушай!

— Какво?

— Слушай — продължи Фреди, като я хвана нежно под ръка и я поведе към бюфета, където възнамеряваше да се подкрепи на крак. — В известен смисъл съм принуден да призная, че начинанието ми не бе увенчано с успех.

Анабела си пое дълбоко въздух.

— Никаква благословия?

— Никаква.

— И нито пени?

— Нито едно. Дъртият остана верен на обичайната си форма. Изслуша ме, изсумтя гадно и ме изхвърли. Познатата стара история. Но това, което се опитвам да ти съобщя, е, че небесата са все още сини и птичките не са престанали да чуруликат в клонака. Намислил съм страхотен план. Можеш ли да се грижиш за болен човек?

— Нали аз гледах чичо Джо!

— А сега ще гледаш чичо Ейлмър. Досегашният му персонал си подал оставката и на него му трябва заместник. Ще му се обадя още сега и ще го уведомя, че незабавно му изпращам чисто нова болногледачка, която ще му бъде като родна майка. А ти потегляй за Дройтгейт и започвай да се подмазваш.

— Да, но как?

— Ами ще се тълпиш около него, ще му оправяш възглавницата, ще му поднасяш освежителни напитки, ще му гукаш и ще се умилкваш. Кажи му, че си от благородно потекло — ако това е точният израз. А щом назрее моментът, щом прецениш, че си се усукала около сърцето му и той вече те има за родна дъщеря, веднага ми изстрелваш телеграма, аз пристигам, влюбвам се в теб и ние получаваме съгласие, благословия и суха пара. Гарантирам за успеха на този план. Безпогрешен е!

И така, Анабела замина за Дройтгейтския санаториум. След около три седмици Фреди получи следната телеграма:

„Подмазах се. Пристигай. Любов, целувки. Анабела.“

По-малко от час след пристигането на телеграмата Фреди вече крачеше забързано към вила „Подагра“ — жилището на чичо си. Сър Ейлмър си беше в кабинета. Анабела му четеше на глас публикуваната неотдавна монография върху някои все още неизследвани болести на медула облонгата, тъй като старецът, макар и страдащ от проста подагра, беше амбициозен и трогателно се домогваше до по-възвишени цели. На масичката до него се мъдреше чаша с разхладителна лимонада, а с влизането на Фреди момичето млъкна за миг, за да оправи възглавницата на своя работодател.

— Хък! — хлъцна сър Ейлмър. — Ти ли си пак?

— Ето ме и мен! — обяви Фреди.

— Макар и да звучи нелепо, приятно ми е да те видя. Оставете ни за малко, госпожица Първис. Бих искал да поговоря с племенника си, такъв, какъвто е, по един сериозен и личен въпрос. Забеляза ли това момиче? — пристъпи той направо към целта, щом вратата се затвори зад Анабела.

— Как няма да го забележа!

— Хубаво е!

— Да, радост за окото.

— И колкото е хубава, толкова е и свястна. Да я видиш само как ми оправя възглавницата! А какви разхладителни напитки ми разбърква! При това е от добро семейство. Баща й е полковник. По-скоро е бил. Сега е покойник.

— Какво да се прави. Човек е само пръст.

— Нищо подобно. Никаква прилика между човека и пръстта. Знам го със сигурност. Но не това е важното. Опитвах се да ти кажа, че ако не беше най-големият глупак, когото съм виждал, би трябвало да се влюбиш в това момиче.

— Ами аз съм.

— Най-големият глупак?

— Не. Влюбен съм в това момиче.

— Бре! Не бях виждал такава бърза работа. А хилещата се продавачка на златни рибки?

— С нея приключих. Младежко увлечение.

Сър Ейлмър отпи голяма глътка от разхладителната напитка и заоглежда замислено племенника си.

— Ако това е лекомисленият начин, по който се отнасяш към най-святото чувство — започна след дълга пауза, като дишаше тежко, — колкото по-бързо се ожениш и мирясаш, толкова по-добре. Ако още малко потичаш на воля и се отдаваш на младежки увлечения, в най-скоро време предвиждам делото на века за нарушено обещание за женитба. Впрочем признавам, че си въздъхвам с облекчение. Няма да се учудя, ако тази твоя асистентка е излизала на сцената по чорапогащник.

— Розов.

— Отвратително! Слава Богу, че всичко е приключило. Значи, си свободен и можеш да си опиташ късмета с госпожица Първис. Възнамеряваш ли да го сториш?

— Възнамерявам.

— Чудесно. Ако успееш да убедиш това мило, изискано и във всяко едно отношение подходящо за теб момиче, ще освободя от опекунство целия ти капитал, до последното пени.

— Веднага започвам.

— Дано Бог помогне на ухажването ти — благослови го сър Ейлмър.

След десет минути Фреди вече докладваше на чичо си, че светкавичното му ухажване се било увенчало с успех, и сър Ейлмър забеляза, че като помолил Бог да ускори процеса, и през ум не му минавало, че става дума чак за такава експедитивност. Но въпреки това го поздрави сърдечно, изрази надежда, че Фреди оценява големия си късмет, Фреди го помоли да не се съмнява в това, тъй като любовта му била като червена, червена роза, сър Ейлмър каза: нищо подобно, Фреди каза, че от щастие не стъпва по земята, а лети, а сър Ейлмър каза, че това е физически възможно.

Но така или иначе старецът даде благословията и обеща да освободи капитала на Фреди веднага щом изготвят необходимите документи, така че Фреди хукна за Лондон да навести адвоката си и да се погрижи, за каквото трябва.

Докато влакът го носеше покрай кротките селски пейзажи, настроението му бе изцяло в тон с тях — ведро и доволно. Беше убеден, че е настъпил краят на тревогите му. Надникна в перспективата за идните си години и съзря там единствено радост и слънчева светлина. Ако в този момент някой кажеше на младия Фич-Фич, че към него устремно се приближава черна гръмоносна буря, която ще затули синевата на небето и ще свали температурата далеч под нулата, той не би му обърнал никакво внимание.

А когато два дни по-късно го известиха в неговия клуб, че някой си господин Ракстро желае да говори с него и го чака в малката пушалня, на него и през ум не му мина, че това е въпросната буря, дошла му на крака. С леко сърце Фреди прекоси коридора и разсеяно се попита кой ли е този Ракстро, тъй като името нищо не му говореше. В малката пушалня го чакаше висок, слаб мъж с щръкнали нагоре черни мустаци, който крачеше напред-назад и нервно вадеше зайци от цилиндъра си.

— Господин Ракстро?

Посетителят рязко се обърна и изтърва един заек. После впи във Фреди пронизващ поглед — очите му бяха черни, бляскави и зловещи.

— Да, аз съм Мортимър Ракстро.

Спомените върнаха Фреди съм онова дневно представление с благотворителна цел, когато за пръв път съзря Анабела, и тутакси разпозна високия мъж.

— А, вие сте Великия Болони.

— Това е професионалният ми псевдоним. Значи, вие сте господин Фич? Изверг!

— Ъ?

— Нали не греша? Вие сте Фредерик Фич?

— Фредерик Фич-Фич.

— Ах, пардон! В такъв случай трябваше да кажа „Изверг! Изверг!“

В следващия миг извади колода карти, накара Фреди да избере коя да е карта, да я запомни и да я върне обратно в колодата. Фреди разсеяно изпълни нарежданията. Беше силно озадачен. Нищо не разбираше от цялата работа.

— Какво значи това изверг-изверг?

Онзи гадно се изхили.

— Подлец!

— Подлец? — още повече се озадачи Фреди.

— Да, сър, подлец! Вие ми задигнахте любимото момиче!

— Нищо не разбирам.

— Значи, сте глупаво магаре. Всичко е от просто по-просто. Не виждам как по-ясно да ви го обясня. Вие откраднахте… Ето, вижте. Този цилиндър съм аз. А този заек — продължи Мортимър Ракстро и извади назованото животно от подплатата на палтото си — е момичето, което обичам. Вие пристигате и — хоп! Заекът изчезва.

— Скрихте го в ръкава си.

— Нищо не съм скрил в ръкава си. Но дори и да имах хиляди ръкави с по един заек във всеки, това нямаше да промени факта, че вие подло ми отнехте Анабела Първис.

Най-сетне Фреди проумя. Започна да вниква в чувствата на събеседника си.

— А, значи, и вие обичате Анабела?

— Обичам я.

— Не се учудвам. Прекрасно момиче, не мислите ли? Сега вече ми просветна. Тайно сте я обожавали и не сте й признали любовта си.

— Признах я. Бяхме сгодени.

— Сгодени?

— Ами разбира се! А тази сутрин получавам писмо от нея — между нас всичко било свършено, защото си променила решението и щяла да се омъжи за вас. Отхвърля ме.

— О, ъхъ… ами аз таквоз… много съжалявам… моите съболезнования и така нататък… Но не виждам какво може да се направи.

— Аз пък виждам! Все още ми остава нещо — отмъщението!

— Ама чакайте, как така! Да не вземете сега да се стегнете и да…

— Стегнат съм. Временно, за момента, удържахте надмощие, но не си въобразявайте, че с това работата е приключила. Аз ще ви дам да разберете! На всяка цена! Може с подмолните си номера да сте ми задигнали жената, която обичам, но аз ще ви видя сметката!

— Как?

— Това оставете на мен. Скоро ще разберете как. Голям ритник ви чака, изверг мой, и то в най-скоро бъдеще. В кърпа ви е вързан — заключи Мортимър Ракстро, извади като нагледна илюстрация една кърпичка от косата на Фреди и учтиво му пожела приятен следобед. После вдигна от земята цилиндъра си, който от вълнение бе изтървал, излъска го с ръкава си, измъкна отвътре клетка с канарчета и демонстративно тръшна вратата след себе си.

Минута по-късно се върна, поклони се наляво и надясно и пак изчезна.

 

Да кажем, че Фреди не бе обезпокоен от тази сцена, значи да излъжем. Увереността, с която онзи говореше за мъст, никак не му допадна. Имаше нещо зловещо в тези думи и той цял следобед замислено се опитваше да отгадае какво може да крие този път в ръкава си човек, който цял живот се занимава с това да крие разни неща в ръкава си. Вечеря в същото замислено настроение и чак на другата заран си възвърна обичайното хладнокръвие.

Тъй като хубавичко се беше наспал, сега можеше да разгледа тревожния разговор в истинската му светлина и така стигна до заключението, че заплахите са били само един блъф. „Че какво може да направи в края на краищата един фокусник? — питаше се той. — Да не би да живеем в Средновековието, когато подобни типове са имали обичая да те урочасват и да те превръщат в разни дребни предмети!“

Не, реши той, всичко е само блъф — и възстанови обичайното си самодоволство, запали цигара и започна да си мечтае за любимото момиче. В този момент му донесоха телеграма.

„Ела незабавно. Всичко загубено. Очаква пълен провал. Любов, целувки, Анабела“

Половин час по-късно той вече бързаше с експреса към Дройтгейтския санаториум.

Намерението му беше да посвети времето си във влака на задълбочени размисли, но както неизменно става в такива случаи, спътникът му се оказа голям дърдорко.

Този път попадна на подпухнал мъж на средна възраст, издокаран с червена жилетка, кафяви обувки, редингот и бомбе. Дори в миг на пълно душевно доволство Фреди не би искал да има вземане-даване с подобен простак, а сега седеше и измъчено пухтеше, докато онзи му чуруликаше на ухото. Цял час не можа да се отърве от тази напаст, но за късмет червената жилетка взе да клюма с глава, не след дълго захърка и Фреди успя да потъне в заплануваните размисли.

А размислите му ставаха все по-неприятни. Това, което правеше душевното му разстройство особено болезнено, бе липсата на подробности в телеграмата на Анабела, което пък от своя страна даваше широко поле за обезпокоителни предположения.

Вземете например „всичко загубено“ — на колко мисли може да наведе човек една такава фраза. Или „очаква пълен провал“. Кого или кое го очаква пълен провал? И той изкоментира недоброжелателно наум пестеливостта на Анабела, постарала се да сведе текста до минимума от десет думи и по този начин да плати само задължителната такса, вместо да даде още два пенса и да внесе малко яснота.

В едно обаче беше сигурен. Всичко това беше свързано по някакъв начин с неотдавнашния му посетител. Зад мистичната телеграма прозираше ръката на Мортимър Ракстро — една ръка, която с бързината си заблуждаваше окото, и Фреди си даде сметка, че е проявил рядка недалновидност, като отписа с лека ръка съперника си.

Докато стигне вила „Подагра“, нервното му напрежение отбеляза своя непоносим апогей. Като натисна звънеца, вече се тресеше като желе, поставено пред диетик, а изразът на лицето на Анабела, която му отвори вратата, с нищо не допринесе за облекчаването на душевното му състояние. Момичето явно не беше на себе си.

— Ох, Фреди! Случи се най-страшното. Фреди преглътна болезнено.

— Ракстро ли?

— Да. Откъде знаеш?

— Дойде да ме види и целият вреше и кипеше. Завоалирани заплахи и така нататък — обясни Фреди. После се намръщи и я изгледа в очите. — Ти защо не ми каза, че си била сгодена за този тип?

— Не мислех, че ще проявиш интерес. Беше просто мимолетно момичешко увлечение.

— Сигурна ли си? Не беше ли влюбена в този проклет илюзионист?

— Не, не! Известно време се бях увлякла по него, както би се увлякло всяко момиче по мъжа, който го разрязва на две, но после се появи ти, аз осъзнах грешката си и разбрах, че ти си единственият за мен.

— Браво — похвали я Фреди с облекчение, целуна я и докато вършеше всичко това, до слуха му достигна някакво методично блъскане, което сякаш извираше изпод краката му.

— Това пък какво е? — учуди се той.

Анабела закърши ръце.

— Това е Мортимър.

— Ама той тук ли е?

— Да, пристигна с обедния влак. Заключих го в мазето.

— Защо?

— За да му попреча да отиде в концертната зала.

— Защо пък да не ходи в концертната зала?

— Защото сър Ейлмър слуша там оркестъра, а двамата не бива в никой случай да се срещат. Ако това стане, ние сме загубени. Мортимър е измътил страхотен план.

Сърцето на Фреди спря някъде под лъжичката му. Колкото и да се бе мъчил да гледа оптимистично на бъдещето, през цялото време всъщност бе подозирал именно това — че Мортимър Ракстро ще измъти някакъв зловещ план. Дори би могъл да заложи на това и последното си пени. Онзи си беше роден за квачка.

— Какъв план?

Анабела отново закърши ръце.

— Решил е да запознае сър Ейлмър с чичо ми Джо. Изпрати телеграма на чичо да дойде тук в санаториума. Уредил си е среща с него в концертната зала, след което ще го представи на сър Ейлмър…

На Фреди нищо не му стано ясно. Заговорът не му се стори чак кой знае какво.

— Щом като не мога да бъда негова — продължи нещастното момиче, — то тогава е решил да ми направи мръсно и да попречи на нашата женитба. Много добре му е известно, че сър Ейлмър никога няма да си даде съгласието, ако разбере, че имам чичо като чичо Джо.

Този път на Фреди всичко му стана ясно. Целият пъклен план бе достоен за един тренирай мозък, който е в състояние да върне тройката пика в колодата, да разбърка картите, да ги сече три пъти и да извади същата тройка от вътрешността на някой лимон.

— Толкова ли е ужасен чичо ти? — попита с разтреперан глас.

— Виж сам — простичко отвърна Анабела, извади от джоба си една снимка и му я пъхна с трепереща ръка под носа. — Това е чичо Джо по време на годишния банкет на мистичния орден, към който принадлежи.

Фреди хвърли един поглед към фотографията и отскочи назад с прегракнал вид. Анабела тъжно поклати глава.

— Да. Това е впечатлението, което прави на повечето хора. Единствената ми надежда е, че нещо му е попречило да дойде. Ако обаче е пристигнал…

— Пристигна! — извика Фреди, който най-сетне успя да си поеме въздух. — Пътувахме в едно купе.

— Какво?!

— Да. Сигурно вече чака в концертната зала.

— А Мортимър всеки момент ще строши вратата на мазето. Тя никак не е здрава. Какво да правим?

— Изходът е само един. В мен са всички документи, които чичо трябва да подпише, за да си прибера парите. Ако хукна още сега към концертната зала, може да успея да го накарам да сложи подписа си, преди да се е случило непоправимото.

— Тогава тичай!

— Тичам.

Фреди я целуна набързо, грабна си шапката и изчезна като подгонен заек.

 

Човек, поставил си за цел да счупи рекорда по покриване на разстоянието между вила „Подагра“, която се намира на Атеросклеротично авеню, и концертната зала на Дройтгейт, няма много време за размишления, но Фреди все пак успя да вмъкне някоя и друга мисъл, докато краката му едва докосваха уличната настилка. А тези мисли вливаха допълнителна енергия в крайниците му. Едва ли би се движил по-бързо, ако беше герой на филм от старите ленти, подгонен от цялата градска полиция.

Основания за бързане имаше. Анабела беше права — сър Ейлмър никога не би допуснал женитбата им, ако разбереше, че тя има чичо като чичо Джо. Срещнеха ли се, високомерният генерал-майор стопроцентово щеше да наложи вето на тъй желаната от Фреди венчавка.

Последен изблик на скорост го изкачи задъхан по стъпалата и оттам в концертната зала, където най-отбраното общество на санаториума се събираше всеки следобед да послуша оркестъра. Фреди забеляза сър Ейлмър на един отдалечен стол и се втурна към него.

— Хък! — хлъцна чичо му. — Ти ли си?

Фреди имаше сили колкото за едно кимване.

— Престани да пухтиш, ами седни — сгълча го старецът. — Сега ще засвирят „Поет и селянин“.

Фреди най-сетне си пое дъх.

— Чичо — започна той. Но вече беше късно. Докато произнасяше тази дума, палката на диригента се спусна и лицето на сър Ейлмър придоби типичното благоговейно, подобно на втасало тесто изражение, тъй познато на посетителите на курортни концерти.

— Шът! — изшътка той.

От безбройните тълпи, които са слушали „Поет и селянин“, едва ли някой е изчаквал края му с нетърпение, равно по сила на Фредерик Фич-Фичовото. Времето летеше. Всяка минута бе драгоценна. Нещастието можеше да се стовари на плещите му всеки момент. А оркестърът си свиреше ли, свиреше, сякаш бе сключил доживотен договор. Цяла вечност мина до последното „ум-па-па“.

— Чичо! — изрева той, преди още да е заглъхнало ехото.

— Шът! — раздразнено му изшътка сър Ейлмър и Фреди забеляза с тъпо отчаяние, че ще си получат полагаемия „бис“.

Много малко от безбройните, разпръснати по цял свят слушатели на увертюрата към „Раймонда“ са бушували отвътре така, както вреше и кипеше Фредерик Фич-Фич. Напрежението го обезсилваше, забавянето изтормозваше душата му. Той извади от джоба си документите и писалката и нервно взе да ги върти из ръце. Тъпо се питаше как операта „Раймонда“ изобщо успява да бъде изпълнена, след като увертюрата й няма край. Очевидно я претупват надве-натри в последните пет минути, докато посетителите търчат към гардероба за шапките и палтата си.

Но рано или късно на всичко му идва краят, дори и на увертюрата към „Раймонда“. Както най-морната река рано или късно стига морето, така и увертюрата в края на краищата заглъхна. А когато това се случи, когато и последните ноти замряха и диригентът се закланя усмихнат с онази хладна самоувереност, характерна за всички диригенти, сякаш не изпотеният оркестър, а те са свършили цялата работа, Фреди поде отново:

— Чичо, би ли ми отделил една минутка? Ето документите.

Сър Ейлмър хвърли кос поглед към листовете хартия.

— Това пък какво е?

— Документите, които трябва да подпишеш, за да си получа парите.

— А, това ли било! — добродушно рече сър Ейлмър. Музиката очевидно го бе размекнала. — Разбира се, момчето ми. На всяка цена. Подай ми…

Той млъкна по средата на думата и Фреди, проследил погледа му, видя, че го е вперил в някакъв изискан среброкос мъж, който тъкмо минаваше покрай тях.

— Добър вечер, Ръмбелоу — поздрави чичо му.

В тона му прозираше явна нотка на раболепие. Гласът му, направо казано, порозовя и той смутено зашава с ръце и крака. Мъжът, когото поздрави, спря за миг и сведе поглед към него. Отношението му бе неприкрито арогантно.

— А, Бастабъл! — разсеяно промърмори среброкосият.

И най-малоумният би доловил хладната надменност в гласа му. Фреди видя как ушите на чичо му пламнаха. Сър Ейлмър промърмори едва чуто колко се надявал, че изисканият мъж се чувствува по-добре.

— По-зле съм! — сряза го онзи. — Много по-зле. Лекарите съвсем се объркаха. Моят случай се оказа изключително комплициран. — Той млъкна за малко, а изисканата линия на устата му презрително се изви нагоре. — А вашата подагра как е, Бастъбъл? Подагра! Ха-ха!

И без да дочака отговор на въпроса си, той отмина и се присъедини към една групичка, която разговаряше недалеч от Фреди и чичо му. Сър Ейлмър потисна една огорчена ругатня.

— Сноб! — промърмори той. — Въобразява си, че е голяма работа само защото има телангистис. Голямо чудо — един телангистис! Всеки би могъл… Ти пък какво правиш, дявол да те вземе? Документи ли? Нямам нужда от никакви документи! Я да ги разкараш оттук!

И преди Фреди да успее да излее трогателната тирада, трептяща на устните му, пред вратата настана суматоха и вниманието му бе отвлечено. Сърцето му спря да бие и той остана като вкопан на мястото си.

На прага стоеше Мортимър Ракстро. Питаше за нещо разпоредителя и Фреди прекрасно се досещаше за естеството на въпроса. Фокусникът явно се интересуваше кой от присъствуващите е генерал-майор сър Ейлмър Бастабъл. Анабела Първис се беше вкопчила в ръката на илюзиониста със сълзи и молба в очите и очевидно го призоваваше да бъде човек.

Минута по-късно Ракстро се приближи към Фреди и чичо му, като все така влачеше подире си момичето. Спря пред сър Ейлмър и отхвърли Анабела като износена ръкавица. Лицето му бе хладно, сурово и безмилостно. Едната му ръка машинално жонглираше с две билярдни топки и букет рози.

— Сър Ейлмър Бастабъл?

— Аз съм.

— Забранявам предстоящата сватба!

— Че кой ще се жени?

— Те! — Мортимър Ракстро освободи ръката си, с която до този момент хладно си сучеше мустака, и я стрелна към Анабела и Фреди, които се бяха вкопчили един в друг в очакване на… и те не знаеха какво.

— Сватбата още не я обявена — обади се Анабела.

Фокусникът малко се обърка.

— А, така ли? Тогава забранявам да я обявявате. Същото ще сторите и вие, сър Ейлмър, щом научите истината.

Сър Ейлмър изпухтя.

— Кой е този надут пуяк? — заинтересува се той раздразнено.

Мортимър Ракстро заклати глава и измъкна от косата си двойка пика.

— Може да съм надут, но не съм пуяк. Дошъл съм тук напълно с алтруистична цел, сър Ейлмър, да ви предупредя, че ако разрешите на племенника си да се ожени за това момиче, почтеното старо име на рода Бастабъл ще бъде стъпкано в калта.

Сър Ейлмър се стресна.

— В калта?

— В калта. Тя произхожда от тинята на обществото.

— Не е вярно! — възкликна Анабела.

— Разбира се, че не е! — развика се и Фреди.

— Естествено, че не е — сърдечно се съгласи с тях сър Ейлмър — Тя сама ми каза, че баща й бил полковник.

Мортимър Ракстро се изсмя кратко, но саркастично и измъкна едно яйце от левия си лакът.

— Така ли ви каза? А не поясни ли, че става дума за Армията на спасението?

— Какво!

— И че преди да го осени Божията благодат, беше агент по залагания на конни надбягвания, известен на клиентите си като Рупърт Плъха?

— Боже мой! — Сър Ейлмър обърна свъсен поглед към момичето. — Вярно ли е?

— Разбира се, че е вярно — увери го Мортимър Ракстро. — А ако желаете допълнителни доказателства за това колко е неподходящ изборът на вашия племенник, хвърлете един поглед към чичо й Джо, който се задава в момента от кулисите вляво.

И безжизнено отпуснатият, изгубил всякаква надежда Фреди съзря спътника си от влака, който се приближаваше към тях. Видя как сър Ейлмър си пое стреснато въздух, а Анабела замръзна в прегръдките му. Това не го изненада. Слънцето, което проникваше през стъкления покрив, осветяваше отпуснатото, подпухнало лице на новодошлия, редингота му, червената му жилетка, кафявите обувки и Фреди си помисли, че едва ли дройтгейтското слънце е огрявало някога по-неуместна и страшна гледка.

Впрочем нищо в държането на новодошлия не подсказваше, че се чувствува неуместен в тази изискана обстановка. Напротив — то бе непринудено и самоуверено. Приближи се до тях с пъргава походка и шляпна фокусника по гърба без ни най-малко притеснение, като в същото време потупваше Анабела по рамото.

— Здрасти, Морт! Здрасти, Ани, миличка!

Сър Ейлмър, който до този момент само премигваше, се олюля, но се стегна и проговори с гръмовен глас:

— Вие, сър! Вярно ли е?

— Кое, старче?

— Че сте чичо на това момиче?

— Разбира се!

— Хък — хлъцна сър Ейлмър.

Щеше да каже още нещо, но оркестърът избухна във „Величие и обстоятелства“ и всички разговори бяха временно прекратени. Когато отново стана възможно да се води разговор, думата бе взета от чичо Джо. Беше разпознал Фреди.

— Бре, че ние се познаваме! — зарадва се той. — Пътувахме заедно във влака. Кой е младежът, Ани, който те прегръща?

— Това е човекът, за когото ще се омъжа — отвърна Анабела.

— Той не е човекът, за когото ще се омъжиш! — запротестира сър Ейлмър.

— Да, аз съм човекът, за когото ще се омъжи! — намеси се и Фреди.

— Не, вие не сте човекът, за когото ще се омъжи! Това беше Мортимър Ракстро.

Чичото на Анабела очевидно беше озадачен. Не знаеше какви изводи да си направи от тези противоречиви изказвания.

— Е, вие ще решите въпроса помежду си — добродушно реши той. — Аз едно мога да кажа — който и да те вземе, Ани, ще получи една великолепна съпруга.

— Това съм аз — побърза да каже Фреди.

— Не, не си ти! — отрече чичо му.

— Да, той е! — заяви Анабела.

— Не, не е той! — заключи Мортимър Ракстро.

— Защото знам със сигурност — продължи, без да се смути чичо Джо, — че никой не е имал по-добра племенничка. Никога няма да забравя как се грижеше за мен в болницата, Ани, как ми оправяше възглавницата и какви разхладителни напитки ми приготвяше.

Чу се шумно поемане на въздух. Сър Ейлмър, който до този момент все повтаряше: „Не си ти, не си ти!“, внезапно млъкна.

— Болница ли казахте? — попита той. — Вие лежали ли сте в болница?

Господин Джо Бофин се изсмя снизходително.

— Дали съм лежал в болница! Ха-ха, това много ми хареса! Леле, само да ви чуят тамошните момчета, голям смях ще падне. Попитайте ги дали Джо Бофин е стъпвал в болница. Попитайте медицинския персонал на „Свети Кристофър“. Че аз не съм излизал от болниците! От дете като легнах от вродена пилорична хипертрофия на стомаха, та досега не мога да стъпя на краката си.

Сър Ейлмър не можеше да сдържи нервния си трепет. Благоговейният израз на лицето му го правеше да прилича на малко момченце, което е срещнало на живо световния шампион по бокс тежка категория.

— Добре ли чух името ви — Джо Бофин ли казахте?

— Точно така.

— Да не би да сте… онзи същият Джо Бофин? С когото има интервю в коледния брой на „Скалпел“?

— Същият.

Сър Ейлмър се втурна напред.

— Позволете да ви стисна ръката.

— Заповядай.

— Горд съм да се запозная с вас, господин Бофин. Аз съм един от най-горещите ви почитатели.

— Много мило, старче.

— Вашата кариера винаги ме е вдъхновявала. Вярно ли е наистина, че имате сърдечна тромбоза и в същото време белодробна емфизема?

— Точно така.

— И че веднъж сте вдигнали 40,2° температура?

— Два пъти. Още веднъж, като лежах от хиперпирексия.

Сър Ейлмър въздъхна.

— Моето най-добро постижение е 39,1°.

Джо Бофин го потупа по гърба.

— Е де, не е чак толкоз зле. Никак дори.

— Извинете — намеси се плах благовъзпитан глас.

Беше изисканият мъж със сребристата коса, който се бе присламчил незабелязано към тях — същият, когото сър Ейлмър бе нарекъл с името Ръмбелой. Беше смутен, а зад гърба му се виждаше развълнувана групичка мъже, които от притеснение шаваха с пръсти и се блещеха.

— Извинете ме, скъпи Бастабъл, задето се намесвам в един личен разговор, но ми се стори… на моите приятели им се стори…

— На всички ни се стори — отекна групичката.

— Стори ни се, че чухме да споменавате името Бофин. Възможно ли е вие да сте господин Джозеф Бофин?

— Да, да — аз съм.

— Същият Бофин, който е лежал в болницата „Свети Лука“?

— Същият.

Среброкосият мъж внезапно бе връхлетял от неочаквана свенливост.

— Тогава можем ли… аз и приятелите ми… да ви кажем колко много ни се иска… Извинете, че се намесихме в разговора, разбира се… но ние така ви се възхищаваме… Предполагам, че хората непрекъснато ви додяват с такива признания, господин Бофин… Искам да кажа, че сигурно постоянно ви досаждат… съвсем непознати хора… искам да кажа…

— Нищо, нищо свикнал съм. Винаги съм готов да се срещна с почитателите си.

— Позволете ми тогава да ви се представя. Аз съм лорд Ръмбелоу. А това са приятелите ми — херцог Мъл, маркиз Пекъм, лорд Пърси…

— Как сте, кво правите? Елате при нас, момчета. Запознайте се с племенничката ми госпожица Първис.

— Очаровани сме — изблея очарованият хор.

— А това е младежът, за когото тя ще се омъжи.

— Много ни е приятно.

— И чичо му, сър Ейлмър Бастабъл.

Всички глави се извърнаха към генерал-майора. Лорд Ръмбелоу наруши настъпилото мълчание и издума със страхопочитание:

— Наистина ли, Бастабъл? Племенникът ви ще се жени за племенничката на самия господин Бофин? Поздравявам ви, драги. Такава чест! — В гласа му се промъкна нотка на неудобство и лорд Ръмбелоу се изкашля смутено. — А ние тъкмо си говорехме за вас. Нали, колко странно, Бастабъл — току-що аз и моите приятели си говорехме за вас. Казвахме си: колко жалко, че така рядко се виждаме. И се питахме дали… всъщност предложението беше на херцога… дали няма да се присъедините към нашия малък клуб… нищо особено, разбира се, но не допускаме кого да е и затова си го обичаме… Нарекли сме го „Дванайсетте весели полутрупа“…

— Скъпи ми Ръмбелоу!

— От доста време усещам, че компанията ни не е пълна без вас. Значи, ще се присъедините… Чудесно, чудесно. Какво ще кажете още тази вечер? Разбира се, господин Бофин — продължи той раболепно — едва ли ще си позволи да го забавлява една скромна компания като нашата, иначе…

Джо Бофин го потупа дружелюбно по гърба.

— Кво пък, с удоволствие. Аз хич даже не съм надут.

— О, наистина ли… Не знам какво да кажа… нямам думи.

— В края на краищата всички не могат да са Джобофиновци. Поне аз така мисля.

— Вие сте пропит от духа на истинската демокрация!

— Ето например миналата неделя кумувах на едно момче, което има само емоционален дерматит.

— Изумително! Тогава, значи, ще дойдете довечера със сър Ейлмър. Очаровани сме. Ще ви почерпим със специалния ни белодробен тоник, който вие сигурно ще оцените. Ние много се гордеем с избата си.

Оркестърът почти бе заглушен от щастливите възгласи на компанията, а господин Бофин си разкопча жилетката и показа на херцога белега от първата си операция. Замаяният от щастие сър Ейлмър, който ги гледаше с разтупкано сърце, изведнъж осъзна, че някой му пъха писалка в ръката.

— Ъ? — стресна се той. — Кво? Кво е тва? Кво, кво?

— Документите — рече Фреди. — Добрите стари документи. Подпиши се ей тук, където ми е палецът!

— Ъ? Кво? Ъ? А, да. Да, разбира се. Да, да. И сър Ейлмър разсеяно завъртя подписа си.

— Благодаря ти, чичо, хиляди…

— Да, да. Не ме закачай повече, момчето ми. Зает съм. Имам толкова неща да си кажа с моите стари приятели. Иди почерпи момичето си чаша минерална вода.

И като отпрати с отегчен жест Мортимър Ракстро, който му подаваше тесте с карти, той се присъедини към, групата на Джо Бофин. Фреди радостно прегърна Анабела. Мортимър Ракстро ги изгледа с изпепеляващ поглед, засука мустак, извади от черната коса на Анабела знаменцата на всички нации, навървени на конец, и напусна стаята, като махна отчаяно с ръка.

Благородството задължава

Върху иначе безоблачното чело на Симпатягата, който влезе в пушалнята на „Търтеите“, се гънеха бръчки на недоумение. Той прекоси замислено помещението и се насочи към мекото канапе в ъгъла, където гнездеше отбрана компания от Образи и Скици.

— Някой от вас да е в течение на психическата неуравновесеност, която се наблюдава у Фреди Уиджън?

Един от Образите го помоли да поясни.

— Ами преди малко стоеше в бара и пиеше джин с тоник…

— Не виждам нищо неуравновесено в това, най-малко психически.

— Да, но стана дума, че училището, което сме завършили двамата с него, набира средства за нов тенискорт и когато се опитах да го изръся с някакъв принос, той заяви с истерична нотка, че ей-дотук му било дошло от добрите стари училища и че забранявал в негово присъствие изобщо да се споменава понятието „добро старо училище“.

— Странно наистина — съгласи се един Образ.

— След което се изкикоти злокобно — продължи Симпатягата — и добави, че ако някой проявял интерес към бъдещите му планове, да съм го осведомял, че възнамерява да се запише в Чуждестранния легион — този отряд на обречените, където съкрушени мъже се бъхтели и загивали, а в смъртта намирали забвение и покой.

— Контето Уиджън? — силно се впечатли една Скица. — А стига бе!

Симпатягата обаче поклати глава.

— Ще духне под опашката на Чуждестранния легион в мига, в който му разяснят, че това ще означава да пропуска сутрешната си чаша чай. И все пак съм склонен да проявя разбиране към клетника. Животът му е съсипан. Фреди изгуби момичето, което обичаше повече от всичко на света.

— Вече му е време да обръгне на тези загуби.

— Така е, но плюс това му измъкнаха и последната десетара, а като похлупак на всичко вуйчо му, лорд Блистър, окастри наполовина месечната му дажба джобни благини.

— Ах! — изсъчувстваха всички в хор.

— Всичко това се случило в Кан — продължи да разказва Симпатягата. — Лекарите наредили на стария Блистър незабавно да се отправи натам с терапевтична цел, а той забърсал Фреди за компания или по-скоро да го държи под око, че иначе вършел само дивотии, както се изразил дословно. Бляскава перспектива за нашия приятел, тъй като лете няма по-сочно местенце от Южна Франция, пък и вуйчото се нагърбвал с всички разноски. Аз хем го предупредих за опасностите, които ще го дебнат там на всяка крачка, защото ще разполага с неограничени възможности и време да си прояви магарията и да раздразни стария. Все пак това са цели шест седмици плътно съжителство насред чуждестранен курорт. Ала той само се изчерви красиво и смотолеви, че е готов да рискува, тъй като и момичето било в Кан.

— Кое момиче?

— Забравих името й. Друзила не знам си коя. Лично не я познавам, но описанието, набавено ми от Фреди, отговаря на кръстоска между Талула Банкхед^[22] и жандармерийски началник. С други думи, забележителен екстериор, влизащ в пълно противоречие с духа на прогресивната съвременна мисъл. Била издънка на редица поколения епископи и архиепископи и пламенна противничка на всички форми на хазарт, тютюнопушене и алкохолопиене. А Фреди й направил отлично впечатление от самото начало благодарение на факта, че никога не залага, не пуши и капка в уста не слага.

— Фреди?! — единогласно се изумиха присъстващите.

— Това твърдял пред нея и ако питате мен, от стратегическа гледна точка е постъпил напълно оправдано. Ако не пуснете малко аванта на нежния персонал в началните етапи на сближаването, какво ще постигнете, питам ви аз?

— Има нещо такова — призна един Образ.

 

Значи така стояли нещата (продължи разказвачът), когато Фреди пристигнал в Кан. И докато пристъпвал напето по крайбрежния булевард на четвъртия или петия ден от престоя си на Ривиерата, той бил убеден, че по-честито момче от него посред бял ден с фенер не ще откриете. Слънцето припичало, морето синеело, момичето било обещало да пие чай с него в пет часа в Казиното, а на всичкото отгоре съзнавал, че изглежда като две хиляди лири стерлинги на цяло. Знаете какво конте е, ала този ден бил надскочил дори себе си, което, излишно е да ви казвам, вече е подвиг. Безупречно изгладените панталони, искрящата копринена риза, скроеният по мярка син блейзър… Всичко това го превръщало в ослепителна гледка. Венецът на тази опияняваща картина била фантастичната вратовръзка, която ловко успял да свие от гардероба на вуйчо си. Нежнолавандулено и чат-пат по някое червено райе, колкото да не е без хич, на дискретно златист фон. На много момчета, каза той, не би им понесла подобна връзка, но него превръщала в същински Апологей… не, Ахилес… абе нещо гръцко и богоподобно.

Е, като ви кажа, че на десетата минута от разходката му по булеварда към него се приближил някакъв французин и му предложил петстотин франка, за да съдийства на конкурса за най-красиво бебе, който щял да се проведе долу на пристанището, където туземното население празнувало някакъв местен светец, сами ще разберете, че трябва да е представлявал зашеметяващо зрелище. Тези гали разбират от хубаво и няма да си хвърлят парите по разни повлеканци.

Всички вие сте запознати със стария лорд Блистър — този изтъкнат привърженик на еднопосочния джоб, та лесно ще си представите как той системно и методично отказвал да бутне на Фреди дори един мижав франк за текущи разноски. Затова сигурно веднага сте си помислили, че нашият приятел е приел с изплезен език тази тупнала от небето възможност да се зареди с бяла наличност за черни бъднини. Нищо подобно. Веднага след пристигането си той бил телеграфирал на надежден приятел в Лондон да му изпрати една десетачка и тъкмо бил получил уведомлението да очаква сумата със следобедната поща. Затова не изпитвал никаква необходимост от златото, което французчето размахвало пред носа му. Останал доволен обаче от комплимента и обещал на всяка цена да намине да погледа състезанието и да му даде едно рамо с престижа на своето присъствие. След което се разделили в най-сърдечни отношения.

Непосредствено след тази среща до него се приближил някакъв неугледен тип.

Тъй като според часовника наближавал часът и дори минутата на следобедната поща, Фреди избягвал да се отдалечава съществено от „Карлтон“, където бил отседнал с вуйчо си и където освен това пребивавало и момичето на неговите въжделения. Затова провеждал елегантните си маневри почти в непосредствена близост с главния му вход. Изведнъж досами лакътя му проговорил изненадан и възрадван глас, който явно принадлежал на човек, обръщащ се към стар приятел, неочаквано засечен в далечна чужбина:

— О! Кого виждам! Здрасти!

И като се обърнал, Фреди съзрял въпросния неугледен тип. Един такъв висок и мършав.

— Виж ти, виж ти! — продължил същият.

Фреди се заблещил насреща му. Доколкото можел да се осланя на своята памет, през живота си не бил виждал този човек.

— Здрасти — отвърнал, печелейки време.

— Каква среща, а!

— А! — рекъл Фреди.

— Откога не сме се виждали.

— Така си е — отклонил нашият приятел конкретизацията, а челото му взело да влажнее от притеснителни изпарения. Защото ако има нещо, което да кара човек да се чувства същински пън, това е срещата със стари приятели, чието име решително му убягва.

— Виждал ли си някого от старата тайфа? — продължил онзи. — Ами…

— Пръснахме се.

— Така става тя…

— Преди две седмици срещнах Смит.

— Така ли?

— Тобаяс Смит имам предвид.

— О! Тобаяс Смит.

— Да. Не Джими. Чух, че Джими е отпратил за Малайзия. А Тоби върти бизнес в някаква агенция. Доста добре го дава.

— Радвам се за него.

— Ти, като те гледам, също не си за жалене.

— Оправям се криво-ляво.

— Нищо чудно. Още в училище всички знаехме, че от теб ще излезе голяма работа.

Фреди се уловил за думата като за спасителен пояс. Направо се вкопчил в нея. Ето значи откъде го познавал. От училище. Това доста стеснявало кръга. Сега вече дъртият мозък трябвало да си размърда задника и да му набави липсващото име. Ала хвърлил още едно око на събеседника си и моментното му оживление бързо-бързо увехнало. Хабер си нямал кой е този и продължавал хабер да си няма. Положението ставало все по-притеснително, защото всеки момент имало опасност да се окаже, че са седели на един чин и че от него се очаква да се метне на врата му и да започнат да се замерят със спомени за добрите стари времена, когато Боко Джървис вкарал в час по френски бяла мишка и я пуснал в чекмеджето на даскала.

— Да — продължил съученикът. — Още тогава ти личеше, че ще се издигнеш до върха. Божичко, как ти се възхищавах на времето в доброто старо училище! Ти беше моят идол.

— Какво! — шашнал се Фреди. Бил изминал немалка част от жизненото си поприще, без някога и през ум да му мине, че е бил нечий идол в училище. В края на краищата учебната му кариера трудно би могла да се характеризира като забележителна в, кое да е отношение. Вярно, че последната година успял да се класира за отбора по крикет, но дори при това положение въображението му се олюляло при мисълта, че съвременниците му са търсели в негово лице пример за подражание.

— Така си е — продължил онзи. — За мен ти беше върхът.

— А стига бе! — хлъцнал Фреди и порозовял от доволство. — Гледай ти… Цигара?

— Да, благодаря. Всъщност обаче имам нужда не толкова от цигара, колкото от един обяд. Много съм закъсал. Не всички сме като теб. Докато ти се катереше към висините, някои от нас се плъзгаха по нанадолнището. Ако не си осигуря един обяд, просто не знам как ще я карам.

Фреди ми каза, Че това му дошло като шляпване с прословутия мокър парцал. Човек би трябвало да предположи, че предпазливец като него, членуващ в „Търтеите“, откакто е завършил Оксфорд, ще е нащрек от самото начало. Той обаче твърди, че покушението срещу джоба му го заварило изцяло неподготвен. Първоначалният му инстинктивен порив бил да избоботи нещо носово и да се изниже странично.

И тъкмо разчиствал терен за маньовъра, когато го помела внезапна вълна на неканено великодушие. Нима бил способен да подхлъзне човек, който не само е бил негов съученик, но на всичкото отгоре е гледал на него като на свой пожизнен идол? Изключено, казал си Фреди. В доброто старо училище заедно с него отбивали срока си шестстотин четирийсет и седем несретници. Нима ще подложи бананова обелка на едничкия от тези шестстотин четирийсет и седем, който му се е възхищавал? И дума не можело да става. Той бил запознат с жаргона по френската Ривиера и много добре знаел, че „един обяд“ ще рече хиляда франка. Хиляда франка били неправдоподобно много пари, разбира се. При сегашния курс възлизали на малко повече от десет лири, ала той бил длъжен да ги набави. Noblesse oblige, както казват французите, или, с други думи, благородството задължава.

И както си пламтял благородно, изведнъж се пляснал по челото, сещайки се за чека, очакван със следобедната поща. Напливът от мощни чувства напълно го бил изтрил от паметта му.

— Божичко! — възкликнал. — Май ще мога да уредя нещо. Дай да се срещнем в Казиното след два-три часа.

— Господ да те благослови! — прошепнал човечецът.

— Няма защо — отвърнал Фреди.

И влязъл в хотела да провери какво става, макар и набъбнал от смесени чувства. От една страна, го смъдяла пиперливата болка от непредвидената разлъка с десетачка, която бил набелязал за твърде различна употреба. От друга страна, обаче сърцето му тръпнело ликуващо при мисълта, че докато е подрипвал безгрижно и, нека си го кажем, безотговорно по ръбестите жизнени пътеки без особено извисено мнение за самия себе си, някъде там на заден план през цялото време този човек е съхранявал спомена за него и възхитено си е мълвял „Ех, да можехме всички да бъдем като Фреди Уиджън!“ Десет лири нищо не са за подобно откровение, казал си той и усетил как втасва душевно и духовно.

Все пак неизбежно го доядяло, задето онзи не предявил претенции към половината сума, тъй като един лондонски агент по залаганията, комуто дължал петара, от няколко месеца, съдейки по еднопосочната кореспонденция, го сърбели ръцете да докопа Фреди. Допреди фаталната среща на съученици в Кан нашият човек най-почтено възнамерявал да издължи на онзи една-две лири, колкото да му запуши временно устата. Но сега, естествено, и дума не можело да става. Цялата сума се полагала на стария училищен другар, чието име много му се искало да си припомни.

Спайвис?… Брент?… Джърнингъм?… Фосуей?…

Не.

Брустър?… Гогс?… Бутъл?… Финзбъри?…

Не.

Предал се и тръгнал към рецепцията. Писмото го чакало и вътре миловидно се гушел въжделеният чек. Дежурният на рецепцията се оказал много свястно момче и му го осребрил, без да гъкне, та Фреди тъкмо кътал обичливо плячката в джоба си, когато зад гърба му някой казал „Аха!“.

Възклицанието не е сред онези, които всяват неназоваем ужас в душата на човека. Въпреки това ужасът, изпитан от Фреди, не можел да се назове със слова. По простата причина, че познал гласа. Принадлежал не на друг, а на самия агент по залаганията, комуто дължал споменатата петачка. Те това му е лошото на Кан през август — компанията там е ненужно разнородна. От една страна, имаш такива като Фреди Уиджън — изискани джентълмени, боготворени от бившите си съученици, а от друга — разни букмейкъри като този тук. С други думи, куцо и сакато.

От мига, в който се извърнал и се блъснал в чугунения поглед на агента, Фреди разбрал, че надежда няма. Все пак дал всичко от себе си.

— Здравей, Макинтош — поздравил той. — Виж ти! Ха-ха!

— Да — казал господин Макинтош.

— Не съм очаквал да те срещна в този край.

— Срещна ме.

— На почивка, значи? Решил си да изключиш от всички земни грижи? Да се попечеш на слънчице и да не мислиш изобщо за работа?

— Не съвсем — разочаровал го агентът и извадил от джоба си малко черно тефтерче. — Чакай значи да погледна… Така… Уиджън, Уиджън… А, да, ето… Пет лири на Мармалад за първо място. Според официалните предвиждания трябваше да спечели, а той взе, че финишира трети. Какво да се прави, такъв е животът. Във франкове сумата възлиза на малко повече от четиристотин и петдесет, но нека не се формализираме. Нека бъдат четиристотин и петдесет. Човек не издребнява с приятели.

— Много съжалявам — въздъхнал Фреди. — Някой друг път, а? В момента ми е невъзможно. Нямам пари.

— Имаш.

— Искам да кажа, че ми трябват за един беден човек.

— На мен също.

Няма защо да ви държа в ненужно напрежение. В крайна сметка Фреди целунал френския еквивалент на петте лири и се сбогувал с тях. Излишно е да призоваваш букмейкър да прояви човещина, защото той не се сеща за какво му говориш.

— Е, добре, на — подал му ги нашият приятел. — Но да знаеш, Макинтош, че те вървят в пакет с проклятието на старинния род Уиджън.

— Това да се чува — казал Макинтош.

В крайна сметка Фреди се озовал с петстотин и петдесет франка в джоба, а му трябвали хиляда.

Между нас да си остане, но аз лично не бих го винил при тези обстоятелства, ако беше решил да се чупи от срещата със стария съученик. Като не броим петдесетте франка, набелязани за щедра почерпка На споменатата Друзила в пет часа в Казиното, щели да му останат чисти петстотин, с които да се потопи до шия в безпътните удоволствия, предлагани от Кан през лятото. Сумичката си е бая трътлеста.

Ала колкото и да било силно изкушението, той мъжествено му устоял. Този негов стар обожател (Мътълбери?… Джукс?… Фърпосън?… Брейтуейт?…) бил казал, че се нуждае от хиляда, така че щял да получи точно хиляда.

Откъде обаче другите петстотин? Не е франк, не са два.

Известно време се позабавлявал наум с разни безумни идеи, като например да опита да изкрънка нещо от вуйчото. И тогава изведнъж му светнало, че нужната сума отговаря до последната си нула на предложението, издигнато от онзи интелигентен гал, стига да си направи труда да слезе долу на пристанището и да съдийства на състезанието за най-красиво бебе.

Възгледите на Фреди, що се отнася до бебетата, са стройно и строго регламентирани и не търпят развитие. Той е готов при голяма и неотложна нужда да се изправи срещу тях лице в лице и да предложи помощта си в случай на внезапни хълцавици, оригвания и повръщания, ако всички пътища за отстъпление са отрязани и до лакътя му сумтят бдителни, мнителни и отмъстителни майки, бавачки и кърмачки. Всички сте чували за онзи случай, когато при гореописаните обстоятелства той дори кандисал да връчи в олигавените ръце на невръстното златния си часовник, за да можело онова да послуша как тиктакал. Но ще изкривим истината, ако седнем да разправяме, че Фреди си пада по бебетата. Само като ги погледнел и му ставало студено. Не понасял пресметливия им втренчен поглед и надменния начин, по който започвали да точат лиги, щом го зърнели. При вида им го нападали сериозни съмнения, че Човекът е венец на Природата.

Затова сами разбирате, че дори срещу такава главомайна сума като петстотин франка той направо сивеел при мисълта, че ще го заврат натясно с неизброима глутница осополивени гадинки. И тук му е мястото да отдадем на Фреди дължимото, като изтъкнем, че след кратка, но драматична схватка със самия себе си, той стиснал зъби, свил ръце в юмруци и се запътил, без много да залита, към пристанището. Колко по-различно би се чувствал, мислел си той кахърно, ако го били поканили да председателства журито на конкурс за Къпещи се красавици.

Съществувало, разбира се, опасението, че съдийският пост е бил запълнен в промеждутъка от време, откакто се бил разделил с интелигентния гал. Слава Богу, не бил. Френският интелигент го приветствал с разтворени обятия и усмихнато го повел към трибуната под специалния навес, където се тълпели, докъдето погледът стигал, мускулести майки и многохилядни отрочета с вид на рецидивисти. Галът произнесъл кратка реч на прекалено бърз френски и след като майките заръкопляскали и бебетата взели да се дерат, Фреди бил отведен да ги огледа едно по едно. Майките се опитвали да го сплашат с поглед и да му внушат недвусмислено, че ако има неблагоразумието да присъди наградата на чуждо бебе, с него е свършено. Много неприятно, според Фреди, и аз съм склонен да го разбера.

Той обаче запазил самообладание. За пръв път бил въвлечен в подобно лепкаво мероприятие, но безпогрешен усет му подсказал да се ръководи от опита на врели и кипели в подобни начинания — а именно да забрави изцяло бебетата и да Съсредоточи вниманието си върху майките. Затова взел да присъжда от десет до петнайсет точки за стръвнишкия интензитет на погледа, двайсет точки за вероятността да има скрит нож в чорапа и така нататък. Питайте всеки курат^[23] как се справя на ежегодното селско състезание за най-хубаво бебе и той ще ви каже, че това са общоприетите критерии.

Оказало се, че наградите са три. Първата била без конкуренция. Тя се присъждала автоматично на тежкотоварна майка с вежди на торен бръмбар. Само като погледнал веждите, каза Фреди, и чул как главата му тупва в коша под гилотината. Затова без капка свян и колебание присъдил на отрочето й Голямата награда.

С втората и третата се поозорил, но след кратък размисъл ги разпределил между двете годзили със съмнителни издутини в чорапите. И щом си изпълнил добросъвестно задълженията, веднага се присламчил към интелигентния гал в очакване на хонорара, като се опитвал да не дава ухо на гневните роптаения откъм победените, които взели да изпълват Ривиерата.

Английският език, използван от иначе интелигентния гал, бил от странна разновидност, която сериозно възпрепятствала Фреди да вникне в същността на казаното. Когато обаче най-сетне успял да вникне, за една бройка да падне, та добре, че се вкопчил в галската брада. Защото онзи се опитвал да му внуши с изящна словесност, че не само нямало да му брои петстотинте бленувани франка, ами очаквал той, Фреди, да ги изкашля от собствения си джоб.

Стар Кански обичай било, обяснил галът (който на всичкото отгоре не се оказал и интелигентен), някой изтъкнат английски лорд да се нагърби с осигуряването на наградите за този конкурс. А наградата за лорда била комплиментът, че е бил поканен и е имал честта.

Галът, или нека си го наричаме жабаря, пояснил, че още като зърнал Фреди да се развява достолепно по крайбрежния булевард, бил тъй зашеметен от неговата нечовешка елегантност, от неговата несравнима издигнатост над плебса, че тутакси спрял избора си на него, без дори да се огледа за подгласници.

Крайно ласкателно, бил принуден да признае Фреди, пък и достойна лепта за подобаващата му издокараност през този ден. Това, разбира се, не му попречило да се заозърта със завоалирана зоркост за месторазположението на най-близкия изход. И ако въпросният изход се бил оказал поне няколко крачки по-наблизо, той би подложил късмета си на изпитание — риск печели, риск губи.

Ала едно странично изнизване би му отнело онези ценни десет секунди, които съставляват цялата разлика. Майките щели да успеят да го погнат и перспективата да търчи из улиците на Кан, следван по петите от пълчища разярени женоря, никак не го блазнела. Вярно, че не било изключено, предвид великолепната му физическа форма, да прояви скороходност, способна да се пребори с тяхното предизвикателство, ала първите стотина метра преди откъсването били ненужно спорни, пък и нямало начин да не се набие на очи и да не предизвика повдигане на вежди сред тълпите курортисти.

Затова след тежка въздишка той се простил с петстотинте франка и залитнал навън на чист въздух. Бил тъй смазан от поредния удар на несговорчивата съдба, че почти не чул дружното гъмжене на изгубилите състезанието разочаровани родителки, които вече директно го наричали fils de^[24] нещо и намеквали неприкрито на местния си диалект, че косъмът му не бил чист.

А от всичко най-смазваща била мисълта, че сега вече, освен ако не станело чудо, той несъмнено щял да подложи динена кора на своя скъп стар приятел и съученик Булстроуд, Парслоу, Бингли, Мъргатройд или както там се наричал онзи, мътните да го отнесат.

Бил му обещал да се срещнат пред Казиното, поради което с натежали стъпки се отправил натам. А стъпките, както ми обясни, били не само натежали, но и направо препъващи се. Напънът да осигури на старото училищно другарче обещаната хилядарка или „обяд“ бил придобил вече мащабите на маниакална страст. Цялата му чест била заложена на тази карта. Затова направо му се гадело при мисълта как ще се развие наближаващата среща. Виждал в трескавото си въображение как скъпият приятел се задава с пружинираща стъпка и протегната очаквателна ръка, виждал блясъка на надеждата в очите му, виждал и ритника, който неминуемо го очаквал.

Душевността му стенела. Представил си болката и разочарованието на своя обожател. Чул го как си казва: „Нима това е любимият ми стар Уиджън? Момчето, от което се възхищавах безрезервно в отминалите славни училищни дни, не би се измъкнало безчестно от такъв мижав заем. Доста сериозна промяна е настъпила у Фредерик Уиджън, откакто двамата с него спортувахме в сенките на многовековните училищни сгради.“ Мисълта причинявала на Фреди агонизираща мъка.

По целия път към Казиното тънел в неизбродните дебри на размисъла. Изобщо не забелязвал празничните тълпи край себе си. На една ръка разстояние се размотавали момичета по бански костюми, които свършвали там, откъдето започвали, а той дори не ги удостоявал с поглед. Цялото му същество се давело в собствени нерадостни мисли.

Решението било взето, още преди да стигне Казиното. Твърдо щял да опита да изкрънка хиляда франка от вуйчо си, колкото и ефимерно да би изглеждало това намерение в очите на всеки, запознат с мировъзрението на последния относно всякаква монетарна разлъка. Въоръжен до зъби с въпросното твърдо намерение, Фреди се запътил право към залата за бакара. По това време на деня вуйчо му неизменно заемал едно от почетните места зад игралната маса. Защото колкото и категорични, непреклонни и принципни да били възгледите на лорд Блистър, що се отнася до комарджийстването на неговия племенник, той самият безгранично се удоволствал от собствените си малки пороци.

Както и очаквал, Фреди открил дъртата скръндза надвесена над зеленото сукно. В мига на фредивата поява той тъкмо загребвал с лакомия блясък на свещената възбуда в очите три розови чипчета от центъра на масата. Защото лордът не бил от онези гиганти на Играта, за които четем във вестниците — дето одрусват Гръцкия Синдикат на Игралните Зали с по три милиона франка навечер. Ако напуснел Казиното с един шилинг и три пенса преднина, денят за него не бил пропилян напразно.

Фреди зорко огледал купчината чипове пред родственика и набитото му око преценило, че по-подходящ момент няма да издебне. Опитният му взор изчислил печалбата на минимум пет шилинга, което означавало, че вуйчото най-сетне е бил споходен от жадувания от всеки комарджия Верижен Късмет. Следователно можел да разчита на слънчево настроение.

— Вуйчо… такова… — заприсламчвал се той.

— Я да ми се разкараш от главата — гласял отговорът на лорд Блистър, който не се оказал и наполовина в предполагаемото слънчево настроение. — Банко! — креснал миг по-късно и без да се мае, присебил още шейсетина франка.

— Ама вуйчо…

— Кво искаш?

— Мислех си, вуйчо, дали не би ми дал…

— Не бих!

— Искам само…

— Искаш, ама няма! — Не са за мен…

— Върви по дяволите!

Фреди се оттеглил. Макар изобщо да не хранел надежда, сърцето му все пак се огънало от горест. Бил изстрелял и последния си патрон. На халост.

Погледнал часовника. Тъкмо по това време любимият съученик напредвал към мястото на срещата. И несъмнено походката му била еластична и подрипваща в резултат на несъкрушимата вяра във възможностите на неговия идол. Нищо чудно и да си тананикал весело под нос. И дори да размахвал бастунче, макар че Фреди нямал спомен за присъствието на такова.

А после съдбовната среща… признанието за позорния провал… рязкото пробуждане от розовите блянове… бруталното шамаросване…

Тук заблеяността му била прекъсната не по-малко брутално от единствената дума във френския език, способна да го върне в света на реалността.

— Un mille.^[25]

Това бил мелодичният глас на крупието, пеещ своята песен.

— Cinquante francs a la banque. Un banco de mille.

Не съм много наясно с този хазартен жаргон, но доколкото разбрах от Фреди, това ще рече, че онзи, който държал банката, я бил оставил да се покачи до хиляда франка. А Фреди, рязко разбуден от виденията си, чак сега съзрял в центъра на масата купчина разноцветни чипове, които по всяка вероятност възлизали на назованата сума.

Хиляда франка са нищо за мангизлиите край игралните маси, но за кибиците наоколо, които нямат право да залагат под три франка, хилядарката си е бая пара. Поради това около масата взела да се трупа тълпа, а над главите на същата Фреди не откъсвал очи от купчинката чипове, която му се усмихвала и го мамела гальовно с пръст.

Миг се колебал, а в това време досегашният живот профучал през съзнанието му като на филмова лента, както става при давещите се. После чул как нечий прегракнал глас изкрякал „Банко!“ и замаяно си казал, че вече е чувал нейде този глас. След което рязко осъзнал, че това е неговият собствен. Бил се гмурнал в дълбокото.

Представяте си колко душетерзателен е бил този момент за бедния Фреди. Вече бил заложил срещу държателя на банката, който и да бил той, и ако изгубел, единствено можел да предложи като компенсация петдесет франка и много извинения. Щял да се разрази небивал скандал, в това не се съмнявал. Какво ли ти правят из тези френски казина, започнал да се пита сред ледена пот и накокошинена кожа, ако изгубиш и не си в състояние да се издължиш? Нещо много лепкаво и неапетитно, в това не се съмнявал. Успокоила го мисълта, че все пак едва ли ще е гилотината или Дяволският остров. Но че щяло да е крайно отблъскващо, не се съмнявал. Взели да му се мержелеят смътни спомени от отдавна гледан филм и видял себе си насред огромна зала, наобиколен от крупиета, докато управителят къса копчетата на сакото му.

А дали не бяха копчетата на панталоните? Не, в подобна смесена компания едва ли ще им посегнат. Но и другите му стигали като перспектива.

Ако обаче моментът бил мъчителен за Фреди, представете си колко по-гнетущ е бил той за вуйчо му лорд Блистър. Именно неговата банка била достигнала умопомрачителните висоти от хиляда франка и сега той бил изправен пред дилемата дали да рискува и да удвои плячката, или да пропусне тази ръка.

Лорд Блистър е от хората, които в трескавата атмосфера на игралната зала се уповават на малките печалби и бързата възвръщаемост. Бил свикнал да започва банката си от минимума, да я залага два пъти с изтръпнали устни и след това да пасува. Но в настоящия случай до такава степен допуснал да се увлече, че дори не усетил как рожбичката му набъбнала до цяла хилядарка или „обяд“. Страховита сума, която никак не му се рискувало да изгуби. Да, но от друга страна пък… ако не изгуби? Някой от тълпата извън зрителното му поле бил извикал „Банко!“ и с малко късмет току-виж се озовал с два „обяда“ в джоба вместо един, ей така от раз.

Какво да прави? Намирал се на съдбовен кръстопът.

Накрая решил да поеме риска. И докато крупието раздавало картите, тълпата се разтворила, за да пропусне опонента му, и в проточилия врат надвесен напред индивид лордът разпознал племенника си Фредерик.

— Брззгхл! — рекъл лорд Блистър. — Бррр! Пфу!

Всъщност искал да каже, че се отказва от играта, защото младият непрокопсаник е не друг, а Фредерик Фортърингей Уиджън, който се явявал син на покойната му сестра и който не разполагал нито с едно пени извън сумите, които лично той, лорд Блистър, благоволявал да му отпусне, поради което със сигурност не подрънквал в джоба си и една стотна част от сумата, необходима да представи в случай на загуба. Ала силата на възбудата не му позволила да се изрази по-прегледно. Миг по-късно Фреди с трепереща ръка обърнал девятка, а крупието побутнало към него всичките парици на стария лорд, спечелени с честен труд и пот на чело.

Докато прибирал парите, Фреди срещнал вуйчовия си поглед. Като последица изтървал един чип от сто франка, два от по три франка и един от пет. И тъкмо ги бил събрал от пода и се изправял, когато в ухото му проговорил глас.

— Добър ден, господин Уиджън — рекло онова момиче, Друзила.

— О! А! — казал Фреди.

Не твърдя, че се е изразил добре, но той лично останал много доволен от факта, че от гърлото му изобщо се отронили звуци, макар и мъжествено лаконични. А що се отнася до погледите, можел да избира между този на момичето и другия на вуйчо си. Вярно, че се различавали в качествено отношение, защото докато погледът на вуйчото врял, кипял, изпускал пара и със сладкодумна словоохотливост изразявал ненавист, бяс и неудържимо желание да дере кожа на живо, то този на момичето бил тъжовно премрежен и забулено внушавал омерзение, разочарование и погнусено презрение. Но кой от двата би предпочел да срещне по тъмна доба в задънена улица, Фреди просто не би могъл да каже.

— Изглежда ви е провървяло — продължила Друзила.

— О! А! — държал на своето Фреди.

И бързо отклонил поглед от нея, за да се спре отново на очите на лорд Блистър. Поради което бързо се извърнал и срещнал погледа на Друзила. Досущ като африкански пътешественик, който в опитите си да отърве кожата от местните влечуги се озовава очи в очи с лъв стръвник.

Друзила вече бърчела нос, сякаш била доловила в непосредствена близост източник на рядко мерзка смрад.

— Трябва да призная, че съм донякъде изненадана — продължила тя, — защото бях останала с впечатлението, че никога не залагате.

— О! А!

— Ако не се лъжа, вие именно описахте хазарта като канцерогенна язва върху плътта на обществото. Това са дословните ви думи.

— О! А!

Тя смръкнала за последно от зловонието, сякаш напразно се надявала Фреди да не се окаже септичната яма, източник на всеразяждащата смрад, ала неохотно била принудена да признае, че през цялото време той си е бил точно това.

— Боя се, че няма да съм в състояние да пия чай с вас днес следобед, господин Уиджън. Довиждане.

— О! А!

И Фреди я проследил с поглед, съзнавайки добре, че тя напуска живота му завинаги и че той целува за сбогом всякакъв шанс да го ръсят с ориз и портокалови цветчета и да пристъпва подръка с нея из църквата, докато органът изпълнява „О, безупречна Любов!“. И усетил как го размазва тъпа тежест.

Тъпата тежест почти веднага била идентифицирана от него като дължаща се на огромното количество чипове, натъпкани по джобовете му. И чак сега му просветнало, че макар да го очаквала болезнена среща с лорд Блистър, която щяла да чупи по неприятност всички предишни рекорди, и макар любовта на неговия живот да се била спраскала като продупчен балон, то той поне бил в състояние да спаси честта на Уиджънови, както го задължавало благородството. Noblesse oblige.

Затова политнал натежал към касата на Казиното, където в замяна на чиповете получил една розова банкнота. Оттам право навън, а върху стъпалата отпред съзрял стария си приятел, сияещ и очаквателен.

— Ето ме — казал старият училищен другар.

— О! А! — казал Фреди.

И с върховно примирение пъхнал „обяда“ в ръката му.

Не хранел съмнение, че онзи ще приеме. И онзи го приел като пъстърва, засмукала пролетна муха. Розовата красота мигом била скътана из дълбините на задните джобове. Странното било, че докато я засмуквал, имал поразен вид. Очите му се окръглили, ченето му увиснало, погледът, вперен във Фреди, изразявал страхопочтително изумление.

— Аз такова — започнал училищният приятел. — Не мисли, че имам някакви възражения или каквото и да било, защото просто не е вярно. От душа и сърце подкрепям с две ръце благородното ти намерение да ми бутнеш хилядарка. Но все пак не мислиш ли, че е ужасно много? Охотно си признавам, че разчитах най-много, ама най-много на нещо като петдесет франка. Фреди също се изумил. Сега вече нищо не разбирал.

— Та ти ми заяви недвусмислено, че ти трябва един „обяд“.

— И точно това вързнамерявам да се черпя — възторжено откликнал онзи. — Троха не съм слагал в уста от закуската насам.

Тук вече в главата на Фреди забръмчало. Не бих го нарекъл мислител, макар да съм от добрите му приятели, но дори на него най-сетне му текнало, че има разминаване в терминологията.

— Да не искаш да кажеш — ревнал той, — че като каза „обяд“, си искал да кажеш обяд?

— Едва ли някой някога е влагал по-богато съдържание в тази хубава дума — съгласил се приятелят и изпаднал в замисленост. — Първо ордьоври — започнал, след като излязъл от моментния си транс и прокарал бавно език по устнте си. — После малко бистър бульон, последван от сьомга на скара… не, пъстърва на скара и ей-такъв стек minute с картофи и салата. Сирене, разбира се, и всичко, което му се полага. Накрая кафе, ликьор, пура. Да, официално потвърждавам пред теб намерението си да си набавя един обяд. Олеле, за малко да забравя. Бутилка хубаво сухо, добре изстудено бяло вино, за да прокарам всичко това. Да, да, да! Виждаш ли този стомах? — потупал се той по назования. — След десетина минути така ще го изненадам, че ще си глътне езика!

Фреди чак сега проумял. И чак сега се сетил, че на жаргона на туземците не „обяд“, а „тухла“ е хиляда. Иронията на цялото положение го халосала като оловна тръба по темето. Само заради някакво си нищожно езиково объркване, което, сам бил принуден да признае, щяло да бъде избегнато, ако залягал на времето по-усърдно над изучаването на френския език, литературен и разговорен, той се бил накиснал… в хайде да не казваме какво… по-дълбоко, отколкото когато и да било през цялата му изпъстрена с подвизи кариера.

Много се намусил, каза, и не го виня за това. Кой не би се мусил при подобни обстоятелства. Няколко секунди си поиграл с идеята да се нахвърли върху любимия съученик и да му изтръгне „обяда“, пардон „тухлата“, като я замени с петдесетте франка, които еднички му били хартисали.

Ала тук в гърдите му отново се разбудил духът на noblesse oblige. Да, благородството на Уиджънови много го задължавало. Може да е загазил, можел да е финансова руина, може да го очаква ужасяващо тет-а-тет с вуйчо му, лорд Блистър, по време на което сприхавият старец като нищо щял да се опита да отхапе парче от по-месестата част на крака му, ала поне постъпил с подобаваща пристойност. Не бил подвел съученика, който единствен му се възхищавал в училище.

Онзи отново заговорил. Първоначалните му слова представлявали кратко резюме на вече цитирания по-горе пасаж, свързан със стека minute. Стекът minute, пояснил той, имал сред множеството си достойнства и един съществен недостатък, а именно, че не засищал като хората. По-благоразумно щяло да бъде, разсъждавал той на глас и призовал Фреди да се присъедини към възгледите му, ако си поръчал няколко ей такива свински пържоли. След което се отплеснал от темата.

— Голям късмет извадих, като се натъкнах на теб, Посълтуейт — казал. Фреди се озадачил.

— Посълтуейт ли? — попитал. — Как така Посълтуейт?

Онзи се изненадал.

— Как така „как така Посълтуейт“?

— Искам да кажа, откъде накъде Посълтуейт? Питам те по какъв начин в разговора ни се промъкна някакъв си Посълтуейт?

— Ама, Посълтуейт, та ти се казваш Посълтуейт!

— Казвам се Уиджън.

— Уиджън?

— Уиджън.

— Не си Посълтуейт?

— В никой случай.

Приятелят се засмял снизходително.

— Ха-ха! Виждам, че си все същият весел, шеговит баламосник, Посълтуейт.

— Не съм все същият весел, шеговит баламосник Посълтуейт — разпалил се Фреди. — И никога не съм бил все същият весел, шеговит баламосник Посълтуейт.

Онзи се озверил.

— Искаш да кажеш, че не си онзи Посълтуейт, комуто тъй много се възхищавах в доброто старо наше училище „Бингълтън“?

— Та на мен кракът ми не е стъпвал в доброто старо наше училище „Бингълтън“!

— Но ти си увесил на врата си бингълтънска връзка. Фреди се олюлял.

— Нима тази гнус е бингълтънска вратовръзка? Та аз я свих от гардероба на вуйчо!

Онзи се изсмял гръмогласно.

— Ама че бъркотия! Приличаш на Посълтуейт и носиш училищната вратовръзка, та затова те взех за стария Посълтуейт. А през цялото време и двамата сме имали предвид някой друг. Да си умреш от смях! Но поне утехата ни е, че всичко завърши добре. Нали така? Довиждане — добавил забързано и дим да го няма.

А Фреди гледал тъпо подире му. Сумирал наум крайните резултати. Откъм дебитната страна бил изгубил любимата Друзила как й беше името. Настроил вуйчото срещу себе си. Загазил с десет лири в дълбокото. И, най-съкрушаващото от всичко, не бил ничий идол в училище. Откъм кредитната страна разполагал с петдесет франка.

В Казиното на Кан за петдесет франка получаваш пет сухи мартинита. Фреди влязъл вътре и ги получил.

А след като си избърсал устата със салфетка, осигурена от управата на Казиното, той напуснал бара, за да се изправи лице в лице с безрадостното бъдеще.

През огън и вода

Току-що бе приключил тазгодишният традиционен концерт, изнесен от членове на „Търтеите“ в пушалнята, и единодушната присъда на малката, но качествена групичка, стекла се след това в бара за по чашка, бе, че бисерът на програмата несъмнено се явява изпълнение номер шест — умопомрачителният хумористичен диалог, изнесен от Сирил (Барми) Фотърингей-Фипс и Реджиналд (Понго) Туисълтън-Туисълтън. Както Сирил с великолепната червена брада, така и Реджиналд с още по-ефектните зелени бакенбарди се бяха показали, по мнение на всички присъстващи, на върха на превъзходната си форма. С искрящите си остроумия и енергични артистични средства те от самото начало бяха сграбчили публиката за сърцата.

— Всъщност — каза един Образ — смело мога да твърдя, че надминаха дори себе си от миналогодишния концерт. Номерът им се е задълбочил и е станал по-зрял.

Замислена Скица кимна разсеяно с глава.

— И аз останах с това впечатление. Работата е там, че неотдавна двамата преминаха през изпитание, което остави дълбоки следи в тяхната душевност. Да не говорим, че за една бройка да им провали номера. Не знам дали някой от вас си дава сметка, но по едно време те бая се замисляха дали да не плюят на всичко и изобщо да зарежат сцената.

— Какво!

— Честна дума. Бяха на косъм от решението да духнат под опашката на вярната си публика. Пагубни чувства се бяха зародили помежду им. Да ви кажа правичката, те дори не си говореха.

Слушателите откровено не му повярваха. Те не пропуснаха да го оборят с довода, че между двамата артисти винаги е съществувало такова… какво му се вика. Един начетен Симпатяга дори спомена, че били неразделни като онзи, как му беше името, и другия, забравих как се казваше.

— Въпреки това — настоя Образът, — говоря самата истина и се позовавам единствено на факти от официалното комюнике. Преди не повече от две седмици, ако Барми бе попитал Понго: „Коя беше дамата, с която те видях вчера на улицата?“, Понго не би му отвърнал: „Не беше дама, а собствената ми жена“, а само би повдигнал високомерно вежди и би се извърнал демонстративно.

Хармоничните им отношения (продължи Образът) бяха стъпкани в прахта от жена, както сами се досещате. Анджелика Бриско й е името, щерка на преподобния П.П.Бриско, духовен пречиствател на селячеството в едно населено място, наречено Мейдън Егсфорд в графство Съмърсетшир. Селцето е на пет-шест мили от прочутия курорт Бридмут-на-морето, където Барми и Понго я зърнали за пръв път в бакалията на господата Торп и Уиджъри.

Намирали се в Бридмут отчасти, за да поиграят голф, но главно за да останат насаме, отдалечени от всякакви столични изкушения, та да могат да се съсредоточат върху репетициите и да излъскат комичния диалог, на който преди малко станахме свидетели. Сутринта, когато започва разказът ми, те се отбили в бакалията на Торп и Уиджъри да се позапасят с някои стоки от първа необходимост. А там едно момиче — тъй прелестно, че те се втечнили на място — тъкмо пазарувало пушен бекон. Докато двамата стояли и се зверели, девойката заръчала на мъжа зад тезгяха:

— Това е всичко. Изпратете покупките на госпожица Анджелика Бриско във Викарията на Мейдън Егсфорд.

И си тръгнала, а Барми и Понго, и двамата подвластни на необоримо вътрешно убеждение, че са били тряснати от гръм и мълния, си купили замислено няколко консерви риба и напуснали магазина.

Остатъка от деня прекарали, без да разменят и дума, а след вечеря Понго се обърнал към Барми:

— Такова… Барми… А Барми рекъл:

— Ъ?

А Понго казал:

— Барми… таквоз… много ми е неприятно, но се налага да отскоча за ден-два до Лондон. Внезапно си спомних, че има една работа, която само аз мога да свърша. Нали няма да се сърдиш, ако останеш известно време сам?

Барми едва-едва обуздал радостта си. Само две минути след като зърнал момичето, вече бил взел твърдото решение, че е наложително да измисли начин да се отправи незабавно към Мейдън Егсфорд и да я опознае по-отблизо. Проблемът, който го дразнел през целия ден, бил къде да дене трупа на Понго.

— Ни най-малко — сърдечно откликнал той.

— Ще се върна при първа възможност.

— Недей да бързаш — загрижено го заубеждавал Барми. — Ако искаш да знаеш, нашият номер само ще спечели от няколко дни отдих. Всеки професионалист ще ти каже, че няма нищо по-страшно от пререпетирането. Затова върви и остани там колкото си искаш.

И така, на другата сутрин (денят бил събота) Понго се качил на влака, а по обяд Барми си стегнал багажа и отпратил към „Гъската и Скакалецът“ в Мейдън Егсфорд. А след като си набавил стая и метнал багажа си вътре, с любовна светлина в очите и изплезен от жажда език се запътил право към бара на долния етаж, където първото нещо, изпречило се пред погледа му, бил Понго, беседващ с барманката.

И двамата не останали доволни от срещата.

— Здрасти — казал Барми.

— Здрасти — казал Понго.

— Тук ли си?

— Да. А ти?

— И аз.

— О! — казал Понго.

Пауза.

— Значи не си отишъл в Лондон? — попитал Барми.

— Не — казал Понго.

— О! — казал Барми.

— Ти май не си останал в Бридмут — забелязал наблюдателният Понго.

— Не — казал Барми.

— О! — казал Понго.

Пауза.

— Гледам, че си дошъл тук — казал Понго.

— Да — казал Барми. — Гледам, че и ти си дошъл тук.

— Да — казал Понго. — Странно съвпадение.

— Много странно.

— Е, наздраве — казал Понго.

— Наздраве — казал Барми.

И като пресушил чашата, той се опитал да демонстрира лекокрил непукизъм, ала настроението му било погребално. Като всеки проницателен мъж и той съумял да събере две и две и да пресее уликите, поради което му станало пределно ясно, че Любовта е докарала Понго в това селце и той, Барми, никак не одобрил това. Всъщност, както сподели с мен, именно в този момент у него се зародило първото мъгляво намерение да плюе на комичния диалог. Направо му се доповръщало при мисълта, че ще се наложи да попита такъв гаден гадник като Реджиналд Туисълтън-Туисълтън дали обича пуяк със зеле и да го халоса с чадър по главата, щом чуе отговора, че харесва приятеля си всякак.

След горния не особено комичен диалог разговорът им чувствително повехнал и не след дълго Понго се извинил сковано и се качил горе в стаята си. И докато Барми изслушвал разсеяно откровенията на барманката относно пораженията, които краставиците нанасяли върху храносмилателната й система, в заведението влязъл млад мъж и Барми незабавно мернал с набитото си око, че от врата му висяла вратовръзката на доброто старо училище.

Е, знаете как реагира човек на обществено място, щом зърне непознат, закичен с родната вратовръзка. Закриваш веднага с ръка своята и маневрираш рачешката към изхода, преди онзи да е установил идентичността на вратните украшения. Барми ловко извършвал всички тези препоръчителни процедури, когато барманката изрекла следните паметни слова:

— Добър вечер, господин Бриско.

И Барми спрял, замаян и бездиханен. Обърнал се към барманката и попитал с пелтечещ шепот:

— Бриско ли казахте?

— Да, сър.

— От Викарията?

— Да, сър.

Барми се раздрусал като недожелирана мерлуза. Мисълта, че е извадил неописуемия късмет да открие в брата на любимото момиче стар училищен другар, направо го обезсилила. В края на краищата, казал си той, докато свалял ръка от вратовръзката, нищо не скрепява дружбата по-силно от доброто старо училище. Срещнеш ли някого от доброто старо училище на непознато обществено място, казал си той, редно е веднага да се лепнеш за него и да започнеш да се побратимяваш.

С тази цел в ръка той се заприсламчвал към масата на новодошлия.

— Таквоз — започнал разговора. — Виждам, че носите…

Онзи нервно вдигнал ръка да закрие връзката, но разбрал, че вече е много късно за всякакви предпазни мерки. Усмихнал се тъжно и попитал Барми:

— Ще пийнете ли нещо?

— Благодаря, вече пия — отвърнал нашият човек. — Нали не възразявате да седна на вашата маса? Такава радост е да срещнеш съученик от доброто старо училище, нали?

— Ами… да.

— Аз май съм от доста по-късен випуск — продължил Барми, тъй като Бриско му направил впечатление на твърде напреднал в годините — двайсет и осем не му мърдали. — Името ми е Фортърингей-Фипс. А вашето май е Бриско?

— Да.

Барми преглътнал няколко пъти.

— Ъ… А… Хм… Ако не се лъжа, вчера срещнах сестра ви в Бридмут — казал той и нежно се изчервил.

Всъщност не се изчервил нежно, а направо заплющял мощно като знамето на призрака, дето бродел из Европа. Онзи го загледал втренчено и Барми проумял, че тайната му вече не е никаква тайна.

— Вчера сте я видели в Бридмут, така ли?

— Да.

— А днес сте вече тук?

— Ъ… да.

— Виж ти — замислено изрекъл старият училищен другар.

Настъпила пролука в разговора, която Барми запълнил с поредица безуспешни опити да преглътне заседнала рибя кост.

— Трябва да се запознаете с нея — изведнъж казал Бриско.

— Много бих искал — прошепнал пресипнало Барми. — Зърнах я само за миг, докато тя купуваше два килограма пушен бекон, но ми направи впечатление на очарователно момиче.

— Такава си е.

— Почти не я забелязах — продължил Барми, — но ми се стори доста симпатична.

— Да, да.

— Мимолетно я мернах, нали разбирате, но не бих се учудил, ако се окаже носителка на богата и добродетелна душа. Всъщност — заключил Барми, окончателно изгубил контрол над себе си, — едва ли ще сгреша, ако я опиша като неземно божествена.

— Трябва на всяка цена да се запознаете с нея — повторил мъжът. После изведнъж поклатил глава. — Впрочем не, няма смисъл.

— Как така? — проблеял Барми.

— Ами ще ви кажа. Знаете ги какви са момичетата. Палят се по разни неща и много страдат, ако някой им се присмее. Тъй като е дъщеря на свещеник, Анджелика понастоящем е изцяло погълната от предстоящия училищен празник, който се провежда всяка година по това време. А аз от пръв поглед виждам що за човек сте — остроумен, хаплив, ироничен. Сто на сто ще пуснете нещо заядливо по адрес на училищното празненство и макар че тя ще се посмее на остроумната ви забележка, съществото й ще бъде дълбоко наранено.

— Ама на мен и през ум…

— Да допуснем, че не го сторите. Да допуснем, че изречете нещо ласкаво по адрес на училищния празник. Тогава знаете ли какво ще ви сполети? Ще ви кажа какво. Преди да се усетите, тя ще се е вкопчила в ревера ви и ще ви е убедила да й помогнете в организацията. Няма да устоите на настойчивите й молби. И ще пукнете от скука.

Барми се разтресъл. Нещата се развивали от хубаво към прекрасно и надхвърляли и най-дивите му надежди.

— Да не би да се опитвате да кажете, че тя ще ми позволи да й помагам в организирането на училищния празник? — мълвял той с пресъхнали уста.

— Нали не сте луд да приемете?

— Би ми доставило върховно удоволствие.

— Е, щом така смятате, нищо по-лесно от това да ви го уредя. Тя всеки момент ще мине оттук, за да ме вземе с колата си.

И действително само след две минути през отворения прозорец звъннало сребристо гласче, приканващо стария училищен другар, който, както се оказало, отговарял на името „Гнусльо“, бързо да се омита оттам, защото гласчето нямало намерение цяла нощ да виси пред селските кръчми.

И така, на излизане Гнусльо забърсал и Барми и ето — отпред чакала Тя, зад кормилото на двуместна кола. Барми бил представен, момичето се усмихнало широко, Барми се усмихнал широко, Гнусльо казал, че Барми умира от желание да помогне в подготовката на училищния празник, момичето пак се усмихнало широко, Барми пак се усмихнал широко… След малко колата потеглила, а последните Нейни думи били напомняне, че мероприятието започва в понеделник точно в два часа.

По време на вечерята Барми и Понго порепетирали диалога. Практиката им била докато се хранят, да усъвършенстват номера си, защото били установили, че дъвченето изостря интелекта им. Ала тази вечер липсата на ентусиазъм се забелязвала и с невъоръжено око. Помежду им царяла подчертана леденина. Понго започнал с репликата, че леля му се оплаквала от ревматизъм, а Барми отвърнал вяло, че кой не би се оплаквал при това положение. Барми казал, че баща му не можел да посрещне разноските си, а Понго рекъл умряло, че в такъв случай не бивало да ходи на гарата. Ала предишният живец го нямало вече. Тъкмо били провесили ченета, отдадени на намусено мълчание, когато вратата се отворила и барманката провряла глава в процепа.

— Госпожица Бриско току-що остави за вас съобщение, господин Фипс — казала тя. — Заръча да отидете преди два часа. Един и петнайсет щяло да е най-добре, защото винаги имало какво да се върши в последния момент.

— Дадено — отвърнал Барми леко смутен, тъй като чул как приятелят му рязко всмукал въздух.

— Ще й предам — казала барманката.

И тя се оттеглила, а Барми установил, че очите на Понго се опитвали да прогорят в него дупки като със сярна киселина.

— Какво беше това? — изсъскал Понго.

Барми се опитал да махне нехайно с ръка.

— Ами нищо особено. Просто местният училищен празник. Дъщерята на тукашния викарий^[26] — някоя си госпожица Бриско — много ме моли да намина в понеделник и да й помогна да се справи с организацията.

Понго се заел да скърца със зъби, но бил възпрепятстван от картофа в устата си. Затова впил ръце в масата, докато кокалчетата му видимо побелели.

— Правилно ли разбирам, че си се промъкнал зад гърба ми и си додавал с гнусното си присъствие на горката госпожица Бриско? — поискал да знае той.

— Не ми допада тонът ти, Реджиналд.

— Не ми говори за тонове! Тонът си е моя грижа! От всички долни псета ти се оказа най-долното! Значи това означава за теб нашето приятелство? Мъкнеш се тук и се опитваш да ми отнемеш любимото момиче.

— Ама такова…

— Достатъчно!

— Ама чакай…

— Не желая повече да те слушам!

— Ама, дявол да го вземе, аз също я обичам. Какво съм виновен, че и ти си падаш по нея? Все пак, ако един мъж обича едно момиче и друг мъж също обича момичето, не можеш да очакваш от мъжа, който обича момичето, да се разкара от пътя само защото по някаква случайност познава мъжа, който също обича момичето. Когато се намеси Любовта, всеки трябва сам да се грижи за интересите си. Да си видял Ромео да зарязва Жулиета, за да услужи на близък приятел? Ха! Затова не виждам…

— Ако обичаш! — вдигнал ръка Понго.

Настъпило мълчание.

— Ще те затрудня ли много, Фортърингей-Фипс, ако те помоля да ми подадеш горчицата?

— Ни най-малко, Туисълтън-Туисълтън.

Много е неприятно да не си говориш със стар приятел. А да си заточен в плесенясалата кръчма на забутано селце в компанията на стар приятел, с когото не си говориш, е направо отврат. Отвратта става дваж по-отвратителна, ако денят се случи да е неделя.

Мейдън Егсфорд, като повечето английски села, не е в най-препоръчителната си форма в неделя. След като си се разходил по Главната улица и си погледал Юбилейната Поилня за Домашни Животни, не ти остава нищо друго освен да се прибереш в стаята си и после пак да излезеш, за да се разходиш по Главната улица и да погледаш още малко Юбилейната Поилня за Домашни Животни. Ще получите груба представа за състоянието, в което изпаднал Барми Фортърингей-Фипс към края на неделния ден, когато ви кажа, че звукът на църковните камбани, призоваващ към вечерна служба, го изстрелял от „Гъската и Скакалецът“ с изплезен език, сякаш по улицата минавала пожарна кола. Мисълта, че най-сетне в Мейдън Егсфорд ще се случи нещо, което не набляга на мотива с Юбилейната поилня за домашни животни, го възбудила неимоверно. С три скока се озовал на една от скамейките. А когато проповедта започнала, в гърдите му взели да бушуват необясними чувства.

Лете по вечерно време в селските църкви има нещо, което оказва мощно въздействие и върху най-закоравелите душевности. Вратата била оставена отворена и вътре прониквали ароматите на лавандула, липа, стари моми и палави пчели, които се гъделичкали из венчелистчетата. Постепенно властни сантиментални вълни погълнали Барми и както седял и слушал Първия урок, той изведнъж станал нов човек.

Урокът бил почерпен от оная глава в Стария завет, където Малелеил родил Иареда, а Иаред, след като живял седемстотин и петнайсет години, родил Еноха. И повлиян от красотата на думите и миролюбието на обкръжението, Барми внезапно се оказал подвластен на едно огромно угризение на съвестта.

Не се бил отнесъл както подобава (упрекнал се той) към милия стар Понго. Милият стар Понго бил скандално известен със своята всеобща свястност и трудно можело да се намери по-готин тиквеник от него в цял Лондон, а ето че той, Барми, предумишлено го бил изместил със зъби и лакти от сърцето на любимото момиче. Въртял кални номера на този мил стар Понго, с когото били дупе и гащи още от времето, когато носели еднакви блейзъри в Итън и братски споделяли и последния си шоколад с бадеми, стафиди, лешници и парченца пралини. Редно ли било това? Справедливо ли било? Нима Малелеил би постъпил по подобен начин с Иареда, или Иаред би погодил такъв номер на Еноха? Отговорът, от който нийде не можел да се дене, бил отрицателен.

Когато петдесетминутната проповед на викария достигнала своя край, от светилището излязъл един различен, духовно по-силен Барми, един променен, по-свят Сирил Фортърингей-Фипс. Той бил взел Голямото решение. То, решението, щяло да наемете на пух и прах сърцето му и да превърне остатъка от живота му в ненужна дрипа, ала това нямало да го разколебае да се оттегли от непристойната борба и да отстъпи момичето на Понго.

Същата нощ, докато похапвали заедно, Барми си прочистил гърлото и погледнал през масата към Понго със сладостно-тъжна усмивка.

— Понго — казал той.

Другият вдигнал размътен поглед от пържолата с картофите.

— Желаеш ли да ми кажеш нещо, Фортърингей-Фипс?

— Да — отвърнал Барми. — Преди малко изпратих една бележка на госпожица Бриско, с която я уведомявам, че няма да присъствам на училищното празненство и споменавам, че ти ще ме заместиш достойно като неин помощник. Вземи я, Понго, приятелю. Тя е твоя. Аз оттеглям кандидатурата си.

Понго се оцъклил. Цялостното му поведение претърпяло забележителна промяна. Също като трапистки монах^[27], внезапно осенен от решението да плюе на трапизма и да го удари отново на живот.

— Ама таквоз, това е направо благородно — трогнал се той.

— Не, не, моля те.

— Честна дума! Това е… ами такова!

— Желая ти много, много щастие.

— Благодаря ти, старче.

— Много, много, много щастие.

— И още как! Има си хас! Едно ще ти кажа обаче — през идните години за теб винаги ще има вилица и нож на нашата трапеза в малката ни къщурка. Ще втълпя на децата да свикнат някак си да ти викат чичо Барми.

— Благодаря ти. Много ти благодаря.

В този миг барманката влязла и връчила на Барми някаква бележка. Той я прочел и я смачкал.

— От Нея ли е? — попитал Понго.

— От Нея.

— Пише, че напълно разбира и прочее?

— Да.

Понго замислено сдъвкал парче сирене. Явно мисълта му следвала някакъв свой си поток.

— Ако питаш мен — обадил се след време, — редно е да се прави отбивка от цената на церемонията, когато се жениш за свещеническа щерка.

— Прав си.

— Дори би трябвало изобщо да не те таксуват.

— Нищо чудно да е така.

— Не че се влияя от подобни съображения — пояснил Понго. — Любовта ми е чиста като вода ненапита. Но един женен мъж трябва да мисли отрано за издръжката на многолюдната си челяд.

— Прав си — съгласил се Барми.

Трудно му било да владее гласа си. Бил излъгал приятеля си във връзка с бележката. Анджелика Бриско всъщност пишела, че щом като е решил да се измъкне от училищното празненство, тя не възразявала, но много би искала той да ръководи излета на Селските Майки, който се провеждал всяка година на същия ден. Трябвало да ги придружава някоя личност с чувство за отговорност, а куратът си бил навехнал глезена след падане от табуретка в ризницата, макар че от бележката не ставало ясно какви ги е вършел куратът върху табуретка в ризницата.

Барми бил вещ по четенето между редовете. Той разбрал какво се опитва да му каже. Неговият фатален чар си бил свършил пагубното дело и момичето било хлътнало безвъзвратно. Друго обяснение не пасвало на фактите. Нелепо било да се мисли, че изборът й би паднал върху него ей така, безразборно. Тук ставало дума за мероприятие от изключителна важност. За гвоздея на селската година. Всеки би могъл да оплеска училищното тържество, ала Анджелика Бриско би сложила начело на годишния излет на Селските Майки само мъж, комуто вярва безрезервно… когото уважава от все душа и сърце… когото… обича.

Той въздъхнал. Каквото било писано, щяло да се случи. Той добросъвестно бил направил всичко по силите си, за да се оттегли в полза на приятеля, ала Съдбата била по-силна от него.

 

Срещах съществени затруднения (продължи Образът) при всеки свой опит да изтръгна от Барми какво всъщност се е случило по време на годишния излет на Селските Майки от Мейдън Егсфорд. Докато ми разказваше историята, той непрестанно бе разтърсван от спазми на неизлечима болка. Чак след четвъртия коктейл стана що-годе членоразделен и с вкаменени от ужас очи все пак съумя да ми даде някакъв свързан отчет. Макар че всяка дума бе кървяща рана в чувствителната му същност.

Мероприятието, доколкото съумях да установя, започнало кротко и дисциплинирано. Шестнайсет индивида от женски пол се покатерили в автобуса, изпратени на вратата на Викарията лично от преподобния П.П.Бриско. Под неговото строго и бдително око Хорът на Красавиците пазел боязливо и благопристойно поведение. Барми през живота си не бил виждал по-сладуреста и богоугодна глутница майки. Единственото му притеснение в този момент било да не би следобедът да се окаже прекалено отегчителен. Опасявал се да не би да си изкълчи ченето от прозявки.

Излишни опасения. Никак дори не скучал.

Подопечните му, както споменах, започнали излета в дух на благоприличие и възвишена сладост. Затова Барми се изумил от промяната, която нанесли върху Майките първите петдесет метра отдалеченост от Викарията. В мига, в който жилището на преподобния се изгубило от полезрението им, поведението на шестнайсетте занаподобявало отпушено шампанско след силно разклащане на бутилката. Първото подсещане, което Барми получил, че купонът няма да се провежда в рамките на набелязания график, било когато една Майка с розова шапка уцелила минаващ велосипедист с презрял домат и го пратила в канавката. При което всичките шестнайсет Селски Майки зацвилили от радост като демони в ада и явно преценили, че това ще да е официалното отпочване на военните действия.

Сега, когато Барми е в състояние да обърне спокоен взор назад, той твърди, че би могъл да намери някакво оправдание за буйството на тази женска паплач. Ако си затворен целогодишно в Мейдън Егсфорд с единствената перспектива да переш долното бельо на челядта и да не закъснееш за вечерната служба, ти, естествено, си склонен да се поразпуснеш в дни на празнична отмора. Но тогава той не разсъждавал по този начин и душевната му агония била ярко проявена.

Ако има нещо, което Барми като истински английски джентълмен да мрази от все душа и сърце, това е да се набива на очи и да прави впечатление. А ако има нещо, което неизбежно те спохожда в автобус с шестнайсет Селски Майки на зряла възраст, които редуват пеенето на песни от ненужно закачливо естество със замерянето на невинни минувачи с домашно печени курабии, това е набиването на очи и правенето на впечатление. В тази връзка, каза той, просто не можел да изтрие от съзнанието си спомена за една Майка с очила и бомбе (задигнато от шофьора на превозното средство), чийто словесен стил бил заимствай директно от Рабле.

Една от поредните прекомерно солени изяви на майчинството в автобуса най-сетне го предизвикала да се осмели да издигне глас в остър протест.

— Ама моля ви, все пак, нали разбирате, как така, аз такова — казал Барми и още докато се изразявал, усетил, че упрекът му би могъл да се облече и в по-добра лингвистична форма.

Ала колкото и да била куца жалбата му, тя предизвикала сензация, която може да се опише единствено като неописуема. Майки се спогледали с други Майки, вежди се повдигнали изумено, въздух бил поет шумно през стиснати зъби.

— Млади момко — изсъскала Майката с розовата капа, която се била самоизбрала за официален говорител, — ако обичаш да си мериш приказките и да си държиш езика зад зъбите.

— Ама че нахалник! — додала втора Майка, а трета го нарекла убиец на всяка радост.

— Повече да не съм ти чула гласа! — заключила розовата шапка.

— Ъхъ! — подкрепили я останалите.

— Вчерашно таквоз, ще знаеш — не мирясвала онази с бомбето и единодушният кикот дал да се разбере, че кръжецът е намерил забележката за крайно уместна и добре формулирана.

Барми се кротнал. Взел да съжалява, задето на времето след завършването на университета не се поддал на увещанията на цялата си рода да стане курат. Куратите са специално обучени да се справят с подобни положения. Един суров и корав курат, плюещ цинично през ъгълчето на устата, на бърза ръка би видял сметката на тези Майки, мислел си тъжно той. Би свирил на тях като на струнен инструмент или по-точно като на шестнайсет струнни инструмента. Ала Барми, който си останал неръкоположен, бил крайно безпомощен.

Толкова безпомощен, че когато открил, че са се запътили към Бридмут-на-морето, той нищо не можел да направи. От личната уста на викария бил чул, че официалната програма включва експедиция до съседното село Бодсфорд Мортимър, където имало прекрасни руини на стар манастир, представляващи огромен историко-научен интерес, последвана от посещение в местния музей (основан и подарен на селото от покойния сър Уондъсбери Пот) и, след като Майките поплетат малко на чист въздух, завръщане у дома. А ето че целокупното настроение в автобуса клоняло към увеселителния парк на пристанището в Бридмут. И макар цялото същество на Барми да се бунтувало категорично при мисълта за шестнайсет вакханки, пуснати да се вихрят на воля из увеселителен парк, на него не му стискало да произнесе и една думичка.

Точно в този момент, каза ми той, пред измъченото му въображение изникнало видението как в този морен летен следобед Понго се размотава щастливо с ръце в джобовете из селския парк, отдаден на кротките радости на училищното празненство.

 

Що се отнася до конкретните събития в увеселителния парк, Барми ме помоли да се задоволя само с общи линии. Каза, че дори сега, след толкова време, не било по силите му да извиква спомена. Призна, че бил озадачен от психологическата страна на протичащото. Тези Майки, недоумяваше той, би трябвало да са имали собствени майки, които от най-ранна възраст да са им втълпили каква е разликата между доброто и злото. Конкретно визираше една Майка със сиво наметало и проявите й при апарата за мерене на сила. Отказа да сподели подробностите, но според него тази жена определено му направила впечатление, че живее за едното удоволствие.

Някои неприятности със собственика на увеселителния парк принудили безотговорната компания да го напусне и да се прехвърли на плажа. Пререканието, довело до прогонването, било от чисто финансов характер. Собственикът твърдял, че една Майка с басмяна рокля на цветя платила за въртележката веднъж, а се возила единайсет пъти. Барми бил насила въвлечен в спора и с него се отнесли доста грубо, което силно го огорчило, още повече, че на път за плажа Майката с басмяната рокля на цветя му обяснила как цялата работа била едно голямо недоразумение. Всъщност тя била платила два пъти, а се возила дванайсет пъти.

Така или иначе той въздъхнал с облекчение, когато извел трупата си от парка. Дори преценил, че насиненото му око е ниска цена за подобно отърваване. Духът му направо се извисил облекчено, ала в този миг шестнайсетте Майки надали дружен рев и се юрнали към платноходката, чакаща някой да я наеме, като пътьом помели и Барми. Докато се усети какво става, всички били в открито море, преполовили залива, носени волно от хапливия бриз. Той, естествено, спрял да духа като по команда в мига, в който се отдалечили достатъчно от брега, с едничката цел да направи интересен живота за клетника, принуден да седне на веслата.

Клетникът, то се знае, бил Барми. Вярно, че там присъствал някакъв мъж, отговарящ за платноходката, ала той, макар и проста, необразована душа, имал достатъчно акъл в главата да не се хване да гребе до брега. Барми плахо повдигнал пред него въпроса, но онзи казал, че трябва да отговаря за кормилото, а когато Барми изтъкнал, че той умее да кормува, типът казал, че не може да повери ценната платноходка на някакъв си аматьор. След което запалил лула и се излегнал уютно върху свалените платна подобно на римски гуляйджия сред меки възглавници. А Майките връчили на Барми две огромни весла, свалени от едновремешна робска галера.

За човек, който не е пипал гребло, ако не броим неделните гонки в Оксфорд, Барми, според самия него, се справил великолепно, дори много добре, особено предвид факта, че Майките всячески му пречели. Те настоявали да пеят в хор „Да вдигнем наздравица, братя“, а тази мелодия, като оставим настрана аргумента, че според Барми на случая много повече прилягала песента на волжските бурлаци „Ей, ухнем!“, била изцяло в разрез с деликатния ритъм на неговото гребане. Седем пъти изпускал греблото и се обливал от главата до петите със солена и студена вода и седем пъти шестнайсетте Майки се смели гръмогласно и дружно като една Майка. С две думи, изключително болезнено преживяване в цялата богата смислова гама на думата „болезнен“. Да не забравяме, че първото нещо, което предприели Майките, щом стъпили на сушата, било да се отдадат безрезервно на песни и танци на народите, а обратното пътуване с автобуса се оказало буквално повторение на насамното. Затова ще се съгласите с мен, че когато привечер Барми докретал пълзешком до бара на „Гъската и Скакалецът“, той си бил заслужил запенената халба, която поръчал със сетен дъх.

Тъкмо я пресушил и махал с ръка за още, когато вратата на бара се отворила и вътре влязъл Понго.

Ако Барми не бил толкова преизпълнен със собствените си злочестини, той несъмнено би забелязал, че Понго не е в характерната си елегантна форма. Яката му висяла съдрана, косата му била проскубана, цялото му естество било изплескано с шоколад, а на ревера му се крепяла половин филия, намазана с конфитюр. Ала при вида на Барми така се възбудил, че запелтечил крамолно, преди още да си е поръчал насъщния джин с тоник.

— Браво, много ти прилича да ме накиснеш в подобно безобразие — били първите думи на Понго.

След първата халба Барми се чувствал почти човек, та бил в състояние да отрони:

— Какви ги дрънкаш?

— Дрънкам ги за училищното празненство — ядно продължил Понго. — Дрънкам ги за пълчищата деца, до едно с омацани лепкави ръце, които бършат в дрехите ми. Дрънкам ги за… и недей за ми се звериш като болен шаран, Фортърингей-Фипс. Много добре знаеш, че си планирал цялата работа от начало до край. Твоето подло демонично мозъче е родило пъкления замисъл. Гонел си мръсната си цел да ме злепоставиш в очите на Анджелика. Светкавично си съобразил, че ако едно момиче види как мъжът на нейните мечти го гонят, след като са му завързали очите, пискливи деца, които го налагат с навити на руло вестници, то от любовта й едва ли ще остане нещо за пред хората, Ха! — завършил Понго и си поръчал джина с тоника.

Барми бил стъписай от незаслужените яростни нападки, но запазил в достатъчна степен чувството за благоприличие, присъщо на всички Фортъ-рингей-Фипсовци, за да съобрази, че спорът не бива да продължи насред селския мегдан. Ушите на барманката вече правели опити да се изтръгнат от гнездата си и да се наместят удобно досами двамата доскорошни приятели.

— Представа си нямам за какво става дума — казал, — но я си вземи чашата и ела в моята стая, за да продължим там разговора. Не мога да допусна да подмяташ из селските кръчми името на една дама.

— Кой подмята дамски имена?

— Ти. Току-що. Ако ти не го наричаш подмятане, то има по-изтънчени люде, които точно така го наричат.

И те се качили горе, а Барми затворил вратата.

— А сега — поискал да узнае, — какво беше това плещене?

— Казах ти вече.

— Пак ми кажи.

— И ще ти кажа!

— Само момент.

Барми се приближил на пръсти до вратата и рязко я бутнал. Чул се безпогрешният шум от падаща по стълбите барманка. Той пак затворил.

— Давай сега.

Понго пресушил джина и тоника.

— От всички мръсни номера, които един мъж е погаждал на друг мъж — започнал той, — твоето изнизване от училищното празненство и насосването ми в него ще бъде записано в летописите на Историята като най-мръсното. Сега вече си ми прозрачно ясен като черно на бяло. Знаел си в каква светлина ще изглежда един мъж на училищно тържество и си се погрижил моята, а не твоята физиономия да бъде омаскарена с шоколад и налагана с вестници пред очите на Анджелика Бриско. А аз ти вярвах, когато ми снесе онази бълвоч за отказ от претенции и прочее. Божичко!

За миг, докато слушал тези слова, сащисването лишило Барми от речевите му способности. Ала бързо се окопитил. Щедрата му душа се запенила от негодувание при мисълта за това как алтруизмът му, как великата му саможертва били изтълкувани най-превратно.

— Що за дивотии! — ревнал той. — През живота си не съм чувал нищо по-гнило! Моите подбуди, когато те изпратих да празнуваш заедно с училището, бяха неподправено рицарски. Направих го с едничката цел да ти дам възможност да се подмажеш на момичето, без изобщо да се влияя от факта, че тя нивга не би могла да обикне оцъклено и пъпчиво недоразумение като теб.

Понго се стреснал.

— Оцъклено?

— Оцъклено.

— И пъпчиво?

— И пъпчиво.

— Недоразумение?

— Недоразумение. Ако искаш да знаеш, Туисълтън-Туисълтън, единственото препятствие по пътя на всяко твое ухажване през идните години ще е цялостната ти липса на всякакъв намек за сексапил. Едно чувствително момиче като Анджелика Бриско няма защо да те гледа изплескан с шоколад, за да отскочи отвратена от теб. Тя го върши автоматично от пръв поглед.

— Така ли било?

— Така било.

— Нима? Е, нека те осведомя тогава, че въпреки всичко, което се случи, въпреки че тя ме видя в най-непривлекателната ми светлина, нещо тук вътре ми подсказва, че един ден Анджелика Бриско ще бъде моя!

— Искаш да кажеш моя. Аз мога да чета посланието в свенливите девически очи, Туисълтън-Туисълтън, и съм готов да се обзаложа на единайсет към четири, че преди да посрещнем новата година, аз ще вървя по църковната пътека ръка в ръка с Анджелика Фортърингей-Фипс. Не, обзалагам се на много повече. Трийсет и три към осем.

— Къде са парите?

— Ето ги.

— Давай тогава.

В този миг вратата се отворила.

— Извинете ме, господа — казала барманката.

Двамата съперници изпепелили с поглед натрапницата. Тя била охранено момиче с добродушно лице и в момента потривала левия си крак, който очевидно я наболявал. Стълбите в „Гъската и скакалецът“ са доста стръмни.

— Простете, че се намесвам по този начин — продължила барманката, — но случайно дочух разговора ви и смятам за свой дълг да ви изясня един-два факта от съществено значение. Господа, всички залагания се анулират. Госпожица Анджелика Бриско е сгодена и скоро ще се омъжва.

Лесно можете да си представите ефекта от това изявление. Понго побързал да се грухне в единственото кресло, а Барми залитнал и добре че се подпрял на умивалника.

— Какво! — казал Понго.

— Какво! — казал Барми.

Барманката се обърнала към последния.

— Да, сър. Ще се омъжва за джентълмена, с когото разговаряхте долу в бара още първия следобед, когато пристигнахте.

Първоначалните й думи били накарали Барми да се почувства като сритай от шестнайсет Селски Майки, ала последвалите слова му донесли въздишка на облекчение.

— Не ставай магаре, добра ми стара барманко — сгълчал я той. — Та това беше братът на госпожица Бриско.

— Не, сър.

— Но името му е Бриско и ти собственоръчно ме осведоми, че е от Викарията!

— Да, сър. Той напоследък прекарва голяма част от времето си във Викарията, тъй като е заварен син на чичото на младата дама и е сгоден за нея от миналата Коледа.

Барми я изгледал строго.

— А защо не ме уведоми за това по-рано, глупава жено? С твойта дарба да подслушваш пред вратите сто на сто отдавна ти е станало ясно, че ние с този джентълмен сме дълбоко подвластни на чаровете на госпожица Бриско. Въпреки това си спотайвала фактите, принуждавайки ни да прахосваме ценно време и да се подлагаме на изживявания, които за една бройка да ни видят сметката. Съзнаваш ли, барманке, че ако беше проговорила овреме, тук присъстващият ми приятел не би станал доброволна жертва на неназоваеми издевателства по време на училищния празник…

— Да, сър. Господин Бриско се чудеше как да се измъкне от участие в училищния празник, в чиято подготовка щеше да бъде въвлечен по настояване на госпожица Анджелика. Горкият джентълмен страшно си изпати миналата година на същото това тържество. Затова ме помоли да му направя услугата да не споменавам пред вас за годежа му с госпожица Бриско, защото, каза той, ако си изиграе умно картите и съблюдава нужната дискретност, в „Гъската и скакалецът“ бил отседнал един лапни-шаран, когото би могъл да извози да се нагърби вместо него с неапетитната задача. Щеше да ви стане много хубаво, сър, ако бяхте видели как грейна личицето му, докато изричаше тези слова. Много мил джентълмен е този господин Бриско и ние всички в селото ужасно го обичаме. Е, да не ви занимавам с повече приказки, че барът ме чака.

И тя се оттеглила, а след нея в стаята се възцарило измъчено мълчание.

— Все пак ни остава нашето Искуство — обадил се след време Барми и като прекосил стаята, потупал по рамото приятеля си. — Знам, че това е страшен удар…

Понго вдигнал лице от шепите, с които го бил захлупил. Затърсил с треперещи пръсти цигарите в джоба си. Очите му били като на току-що събудил се от невъобразим кошмар.

— А дали е удар? — попитал той. — Тези неща трябва да се оглеждат от всеки възможен ъгъл. Заслужава ли момиче, преднамерено допуснало един мъж да премине през ужасите на училищното празненство, да си скубя косите по него?

Барми се стреснал.

— Не бях се сетил за този аспект. Или пък момиче, хладнокръвно хвърлило един мъж в ноктите на Селските Майки.

— Напомни ми един ден да ти разправя за една игра, наречена „У дома ли е господин Смит?“, при която ти завират главата в чувал, а подрастващите те ръгат с пръчки.

— Аз пък да не забравя да ти споделя за Майката със сивото наметало, която си мереше силата на онзи апарат.

— Имаше едно хлапе на име Хорас…

— Като си спомня Майката с бомбето…

— Всъщност никъде не можем да се денем от факта, че допуснахме да изгубим способността си да мислим трезво и изплезихме езици по едно момиче, чиято представа за другар в живота е едно просто „Ей, ти там!“, с което да се разпорежда както й скимне и което да предоставя за разтерзание на малолетното население на родното си село, без намек от милосърдие — с други думи, свещеническа щерка. Ако искаш да научиш тайната на щастливия и преуспяващ живот, Барми, приятелю, тя е „Стой настрана от свещеническите дъщери“.

— Дадено — веднага приел Барми. — Какво ще кажеш за предложението ми да наемем кола и незабавно да поемем към столицата?

— Гласувам с две ръце за. И ако желаем да се представим в най-добрата си форма на единайсето число от месеца, редно е още сега да възобновим репетициите.

— Колко си прав, старче.

— Не разполагаме с кой знае колко време.

— Никак дори. Имам една леля, която се оплаква от ревматизъм.

— Че кой не би се оплаквал на нейно място? Моят баща пък не може да си посрещне разноските.

— Не го пускай тогава да ходи на гарата. Чичо ми Джо е нагазил с двата крака.

— Горкичкият. Какво прави?

— Учи деца да плуват. Слушай, Понго, напоследък много мислих по въпроса. Тази година ти вземи зелените бакенбарди.

— Не, не, и дума да не става! Знам колко си привързан към тях.

— Вземи ги, честна дума. От вчера си мисля колко ще ти отиват.

— Барми!

— Понго!

Те си стиснали ръцете. Та думата ми беше (заключи Образът), че дружбата им мина през огън и вода и излезе оттам по-крепка от слънцето и въздуха за търтеите.

Съдба

В часа за предобедната цигара в пушалнята на „Търтеите“ се бе събрала малка групичка Симпатяги, Скици и Образи. Предишната нощ се бе получило нещо като джамборе и затова компанията като цяло витаеше в сферата на изнуреното и изцъклено мълчание. Най-сетне един от Образите наруши всеобщото безмълвие.

— Наш Фреди се е завърнал — гласеше изказването му.

Изминаха минути, преди някой от присъстващите да събере сили, за да коментира въпроса. Първа реагира една Скица.

— Кой Фреди?

— Фреди Уиджън.

— Къде?

— Тук.

— Имах предвид къде е бил!

— В Ню Йорк.

— Не знаех, че е бил в Ню Йорк.

— Бил е. Иначе как щеше да се върне?

Скицата се замисли над този аргумент.

— Има нещо вярно — съгласи се най-сетне. — И как е прекарал?

— Зле. Изгубил любимото момиче.

— Де да имах по една лира за всяко момиче, което Фреди Уиджън е обичал и изгубил — въздъхна с въжделение един Симпатяга. — Ако беше така, сега нямаше да ти искам пет лири назаем.

— Не си искал.

Симпатягата се намръщи. Не му стигаше главоболието, ами и разговорът взе да загрубява.

— И как е изгубил това момиче?

— Заради куфара.

— Какъв куфар?

— Куфара, който носел на другото момиче.

— Какво друго момиче?

— Онова, на което носел куфара.

Симпатягата се намръщи.

— Не намираш ли, че става прекалено сложно? Не е почтено да обременяваш така приятелите си, на които и без това им бръмчат от снощи главите.

— Не е толкова сложно — увери го Образът. — Особено като вникнеш във фактите. Фреди така ми предаде историята, че всичко ми стана ясно като… как се казва? Като светъл… не, като бял ден. И неговото мнение, което напълно съвпада с моето, е че цялата история само показва какви играчки сме всички ние в ръцете на съдбата. Няма никакъв смисъл човек да се тревожи и да гледа напред в бъдещето и да замисля и претегля всяко свое действие, нали разбирате, защото не можеш да предвидиш дали това няма да предизвика онова, или онова няма да доведе до това.

Бледолика Скица с дълбоки кръгове под очите не издържа, стана и помоли да го извинят. Каза, че главата отново го защракала и трябвало да отскочи до аптеката на ъгъла за още аспирин.

— Исках да кажа — продължи невъзмутимо Образът, — че ако Фреди — при това с най-добри намерения — не беше взел да носи куфара на онова момиче, в този момент по всяка вероятност щеше да крачи към олтара с цвете в петлицата и с Мейвис Пийсмарч, единствена щерка на петия граф Бодшъм, под ръка.

Симпатягата се усъмни. Това му се стори малко вероятно, ако ще Фреди Уиджън да не погледне куфар до края на живота си.

— Старият Бодил никога не би позволил на Мейвис да се омъжи за образ като Фреди. Ще го сметне прекалено суетен и лекомислен. Не знам дали познавате лично стария граф, но мога да ви уверя, че по едно време моите хора ме изпратиха на заточение за цял уикенд в замъка му и там на два пъти за една неделя ни подбраха и насметоха към църквата, без да щадят възраст и пол. Отгоре на всичко в понеделник в осем часа сутринта — осем, представете си! — долу в трапезарията се състоя семейна молитва. С две думи, ето какво представлява старият Бодил. Фреди е голям симпатяга, но не би имал никакви шансове от самото начало.

— Напротив — заспори разгорещено Образът. — Фреди веднага наложил присъствието си, и то така, че работата била опечена още преди четвъртия ден в открито море.

— Искаш да кажеш, че Бодила и Мейвис са пътували със същия параход?

— Именно. През целия път.

— И Бодила, казваш, харесал Фреди?

— Фреди твърди, че и Кентърберийският епископ не би пожънал на негово място по-голям успех. Забравяш, че Бопщъм живее целогодишно в провинцията и не знае за Фреди нищо освен факта, че един от чичовците му, лорд Блистър, е негов стар съученик, а другият му чичо е действително епископ. Имайки предвид родословното дърво, той несъмнено е погледнал на Фреди като на свой човек.

Симпатягата бе потресен, но изтъкна нов довод.

— Ами Мейвис?

— Какво Мейвис?

— Според мен Фреди е последният човек, с когото тя би свързала съдбата си. Виждал съм я как действа на живо в Пийсмарч и мога да ви уверя, че не е от нашите. Между нас да си остане, но това момиче свири на орган в местната църква и често са я виждали да върши благотворителни дела с благочестиви намерения.

Образът и за това имаше готово обяснение.

— Тя също не познавала Фреди. Харесала уравновесеното му поведение на светец и решила, че той несъмнено крие богата душевност. Във всеки случай мога да ви уверя, че всичко тръгнало по мед и масло. Морето било спокойно като тепсия, всяка нощ изгрявала страхотна луна и този факт много допринесъл за успеха на начинанието, така че Фреди успял в 10 часа и 45 минути на четвъртия ден да скъса лентата. Когато на другата сутрин съобщил на стария Бодшъм, че скоро ще разполага със зет, който да теши преклонните му старини, дъртият обявил, че не желаел за щерка си по-добър съпруг от такъв солиден и уважаван джентълмен като наш Фреди. Така те акостирали в Ню Йорк като едно щастливо и сплотено семейство.

Единственият недостатък, който Фреди намерил на Ню Йорк, бил, че съдейки по сутрешните вестници, населението на града не било щастливо в сърдечните си дела като него, Фреди. Нали разбирате — той искал около себе си само сияещи лица, а се оказало, че мъжете поголовно колели жените си, пъхали ги в чували и после захвърляли чувалите из блатата на щата Ню Джърси или пък пускали по петите на съпругите си частни детективи, за да осигурят нужните за развода доказателства.

Натъжавал се, както сподели той с мен, когато сутрин разтварял пресата и се опитвал да закуси яйца с бекон, загледан в снимката на Мей Ел МакГинс, направена след като господин МакГинс уредил семейния спор със сатър в ръка.

Освен това на първа страница прекалено много пишело за БОГАТИ МАГНАТИ СПИПАНИ С ЛЮБОВНИЦИ ПО ВРЕМЕ НА ВИЕЛИЦАТА.

Но, когато човек гостува на друга нация, той трябва да приема и доброто, и лошото. Освен това нямало никакво съмнение, че въпреки всички тези семейни неприятности сърдечните дела на Фреди се развивали страхотно. Аз самият никога не съм бил сгоден, затова не мога от личен опит да говоря за симптомите, но Фреди твърди, че при подобни обстоятелства човек се носи върху пухкав облак някъде високо в небесата и само от време на време при крайна нужда докосва земята с крака.

През по-голямата част от времето Фреди просто пърхал над Ню Йорк като хвърковата животинка. Ала периодически се спускал от облаците и в един от тези редки случаи се озовал крачещ по Седемдесет и втора улица в западната част на Манхатън.

И точно пред него някакво момиче влачело огромен тежък куфар.

 

А сега, ако обичате, много да внимавате. Тук именно се решава съдбата на Фреди. Беше твърде красноречив, като ми описваше епизода, и що се отнася до мен, трябва да ви кажа, че го освобождавам от всякаква отговорност и го пускам на свобода с неопетнено име. Съгласен съм с него, че подбудите му са били чисти, като утринна роса.

Една от характерните черти на сгодения мъж, както ми каза Фреди, е, че той буквално се пука по шевовете от кавалерски и рицарски чувства. Поне той така твърди. Сгоденият мъж е нещо като бой-скаут, който се нахвърля върху невинните минувачи и безогледно върши добри дела. На три пъти през същия този ден Фреди преследвал из тъмните странични улички някакви опърпани типове и насила им пъхал банкноти в джобовете. Погалил цели четири момченца по главите и ги попитал какви искат да станат, като пораснат. Усмихвал се добронамерено на всеки срещнат, докато го заболели бузите. Ала все още бил препълнен с доброта и копнеел да помогне на някой не дотам честит свой спътник по житейския друм, когато забелязал пред себе си това момиче, залитащо под тежестта на куфара.

Макар че инстинктът да му се притече на помощ бил непреодолим, той щял да му се опъне, ако момичето било хубаво. Чувството му на вярност към Мейвис било тъй силно, че бил станал пълен въздържател по отношение на хубавите момичета. Те били единствените, които не включил в благотворителните си операции. Спрямо тях, колкото и да преливал от добродетели, бил неизменно небрежен и суров. Нали разбирате — непроницаемо, хладно лице. Ледени, пронизващи очи. Нещо в него му подсказвало, че Мейвис би предпочела именно такова поведение.

Но това момиче пред него никак не било хубаво. Било направо грозно. Дори отблъскващо. Имало вид на секретарка на голям бизнесмен, избрана от съпругата му измежду хиляди кандидатки. Именно този факт го накарал да запокити всички колебания. Горкото момиче всеки момент щяло да рухне под тежестта на куфара и Фреди сякаш чул в ушите си гласа на Мейвис да шепне: „Хайде, какво чакаш!“

И той изприпкал като придворен мустанг.

— Извинете — казал, — мога ли да ви помогна?

Момичето го изгледало през очилата и решило, че или може да му има доверие, или не. Но така или иначе, му връчило куфара.

— А сега накъде? — заинтересувал се Фреди.

Момичето го осведомило, че живее на Шестдесет и девета улица, и Фреди го повел натам. Не след дълго стигнали висока каменна сграда, където то се числяло като наемателка на апартамент номер две на четвъртия етаж.

Вие, разбира се, ще кажете, че след като го доставил на местоназначението заедно с багажа, Фреди е трябвало да се сбогува сдържано и да продължи по пътя си. И нищо чудно да сте прави. Но вникнете във фактите. Апартаментът, както споменах, се намирал на четвъртия етаж. Асансьор нямало, така че трябвало да се катери дотам на собствените си копита. А денят бил зноен. Освен това куфарът се оказал натъпкан със стоманена ламарина или нещо подобно.

Мисълта ми е, че като стигнал крайната точка на пътуването си, сиреч четвъртия етаж, Фреди изпитвал вопиюща нужда от отдих и почивка. Така че — с право или без — вместо да залезе спокойно на хоризонта, той се срутил в най-близкото кресло и зачакал с изплезен език да му се повъзстановят силите.

Междувременно момичето дружелюбно чуруликало. Доколкото Фреди може да си припомни, името й било Майра Дженингс. Работела при някакъв търговец на коприна. Тъкмо се връщала от провинцията. Фотографията върху бюфета била на майка й, която живеела в Уотърбъри, щата Кънетикът. Съквартирантката й била на почивка. И така нататък — споделяла с Фреди куп уютни домашни клюки.

И тъкмо започнала да му обяснява, че макар да не отстъпвала на никого възхищението си от Роналд Колман, все пак принудена била да признае, че Уилям Пауъл имал нещо в погледа си, което сякаш го поставяло на по-високо стъпало в уважението на едно момиче, и ето че ги прекъснало едно от онези неща, които, доколкото разбрах, постоянно се случвали в Ню Йорк.

Ако си местен жител, изобщо не ги забелязваш. Просто хвърляш един поглед през рамо, промърморваш „хм“ и продължаваш да въртиш копчето на радиото, за да хванеш Лос Анжелис.

Но Фреди, новак в този огромен град, взел, че се стреснал. Защото, нали разбирате — тъкмо си седели и най-приятно си беседвали, и се разнесъл оглушителен трясък. Външната врата се разтворила насилствено и в апартамента нахлул някакъв неимоверно едър тип с гъсти мустаци. На главата си имал бомбе. Зад гърба му надничали още двама не по-малко едри и бомбести типа.

— А! — рекъл тип № 1 с много доволен глас.

Фреди естествено зяпнал. Бил доста сащисан. Но щом мислите в главата му взели да се проясняват, решил, че това е типичен случай на „Бандити нахлуват в апартамент и ограбват двама души“.

— Струва ми се — обърнал се първият тип към другите двама, — че всичко е ясно.

Другарите му кимнали.

— Точно така — казал единият.

— Всичко е ясно — потвърдил вторият.

— Да — резюмирал изказванията им първият. — Точно така. От ясно по-ясно.

Госпожица Дженингс, която междувременно бършела праха от снимката на майка си, изглежда, чак в този момент забелязала, че има гости.

— Какво правите тук? — строго запитала тя.

Първият тип запалил пура. Двамата му съучастници незабавно последвали примера му.

— Много добре знаете, госпожо Силвърс — казал типът.

— Знае, разбира се — додали другите двама.

— Тези момчета тук са свидетели — продължил първият.

— Свидетели сме, разбира се — отекнали съучастниците.

— Ще свидетелствате, че сме спипали госпожа Силвърс сама в апартамента й заедно с ей тоя там грозник.

— Ами да, ще свидетелстваме, че сме я спипали насаме в апартамента й с ей тоя там грозник.

— Тогава всичко е наред — заключил доволен типът. — Съпругът й не иска нищо друго. Случаят е от ясен по-ясен.

В този момент нещо сякаш цапардосало болезнено Фреди по главата и той проумял, че това съвсем не са бандити, а частни детективи. Както ми каза, редно било от самото начало да ги познае по бомбетата. Заблудило го обаче това, че не запалили пурите си още с влизането. Ала щом запушили, пелената паднала от очите му.

Взел да преглъща мъчително. Преглъщал така доста време, докато си давал сметка в каква каша го е накиснало това негово чувство за рицарщина. Гъста лепкава каша. Обладан от най-благородни подбуди, целящ единствено да ръси около себе си светлина и сладост, той неочаквано за самия себе си се бил превърнал в нещо като БОГАТ МАГНАТ СПИПАН С ЛЮБОВНИЦА.

Партньорката му обаче проявявала неохота да се примири с положението. Тя вирнала брадичка, разкършила рамене, стъпила твърдо на пода и гневно зафиксирала триото през дебелите лупи на очилата си.

— Бихте ли задоволили любопитството ми, като ме осведомите къде според вас сте попаднали? — обърнала се тя към новодошлите.

— Къде сме попаднали ли? — взел думата първият тип. — Много добре знаем къде сме попаднали. В апартамент номер едно на четвъртия етаж. А ние сме детективи от агенция „Нащрек“. Действаме по указания на вашия съпруг. А сега — посмейте се де!

— Точно това и ще направя — заявило момичето. — Аз не съм госпожа Силвърс. Нямам никакъв съпруг. А това е апартамент номер две, а не едно!

Типът зяпнал. Много напомнил на Фреди за чичо му Джо, когато глътнал развалена стрида. Същите незабравими чувства.

— Не ми казвайте, че сме разбили вратата на друг апартамент — замолил се той.

— Точно това ви казвам.

— Друг апартамент?

— Друг апартамент.

Пауза.

— Знаете ли какво? — обадил се един от помощниците — много интелигентно и схватливо момче. — Разбили сме вратата на друг апартамент.

— Точно така — съгласил се третият. — Друг апартамент.

Фреди твърди, че се държали много прилично. Не си свалили бомбетата, продължили да си пушат пурите, но затова пък платили за разбитата врата. След малко джамборето се разтурило, а типът до последната минута ги уверявал, че това била първата му грешка за последните двайсет години.

 

Като се посмял заедно с Дженингс над този забавен епизод, Фреди скочил в едно такси и се запътил към Четирийсет и шеста улица, където трябвало да обядва със стария Бодшъм и Мейвис в „Риц-Карлтън“, а вече бил позакъснял. През целия път се подсмихвал под мустак при мисълта за страхотната история, която имал да разкаже. Бил убеден, че престижът му ужасно ще се издигне.

Защото, нали разбирате, единственият облак, засенчващ безподобната радост от годежа му с Мейвис Пийсмарч, бил фактът, че понякога в Нейно общество и в това на баща й имал чувството, че разговорът нещо куцал.

Фреди, както много добре знаете, е от онези симпатяги, които при подходящи условия са душата на компанията. Налейте му в гърлото няколко по-концентрирани аперитива, оставете го да сподели с вас последните свежи вицове и оттам нататък ще го слушате със зяпнала уста. Но лишен от тези вдъхновения, той често имал чувството, че в компанията на стария Бодшъм езикът му е вързан.

И тъй като на никой не му е приятно бъдещият тъст да гледа на него като на малоумен глухоням, Фреди възторжено предвкусвал фурора, който щял да произведе в качеството си на забавен и надарен разказвач.

На място да пукнел, ако тазсутрешната история не накара дъртия да се разхълца от смях и сълзи да се застичат по набръчканите бузи, особено предвид майсторския начин, по който щял да я поднесе.

Същото се отнасяло и за Мейвис.

— Страхотно! Невероятно! Ей, Ван Спрънт, да ти представя бъдещия си зет, Фредерик Уиджън. Ако знаеш колко е забавен! Накарай го да ти разкаже за детективите, дето разбили вратата на друг апартамент! Ще си умреш от смях! Ние всички много уважаваме Фредерик Уиджън.

И така нататък, нали ме разбирате? Искам да кажа, че знаете какво имам предвид.

За жалост бил лишен от възможността да им поднесе историята си по време на ордьоврите, тъй като старият Бодшъм бил окупирал твърдо думата на тема несправедливите атаки отляво срещу Камарата на лордовете. С поднасянето на котлетите и пюрето пък Мейвис взела да се оплаква от незадоволителната набожност на американците. Така че дългоочакваният шанс му се предоставил едва с поднасянето на кафето.

— Таквоз — започнал Фреди, като най-сетне успял да прикове върху себе си погледа на графа. — Една ужасно смешна история ми се случи тази сутрин. Ще си умрете от смях. Направо ще пукнете.

И като си запалил небрежно цигара, той се впуснал да описва преживелицата си.

Разказал всичко много добре. Както ми обясни, не можел да си спомни друг път да се е справял така успешно с един сюжет, така до капка да изцеди сока му. Сериозните, напрегнати лица на слушателите му само го вдъхновявали за още по-усърдно и остроумно пресъздаване на случката. Тяхната сдържаност много му допаднала. Разбрал, че си дават сметка — такава история не бива да се опорочава с вметнати тук-таме кикотения. Трябва да пестиш силите си за бурния смях на финала.

Ала внезапно — той не можа да си спомни точно в кой момент — в душата му се промъкнало странното усещане, че разказът му не се оценявал напълно по достойнство, както той се надявал. Сторило му се, че във въздуха определено витаело нещо неопределено, нещо такова… как му беше името? Нали познавате това усещане — когато се сблъсквате с неразбираща публика. Старият Бодшъм имал вид на умислена моруна, а в погледа на Мейвис нашият приятел доловил необясними отблясъци.

Когато най-сетне млъкнал, настъпила продължителна пауза. Мейвис гледала стария Бодшъм. Старият Бодшъм гледал Мейвис.

— Не ми стана много ясно, Фредерик — нарушила най-накрая мълчанието Мейвис. — Значи, твърдиш, че момичето ти е съвършено непознато?

— Ами да! — отвърнал Фреди.

— И си се запознал с него на улицата?

— Ами да — казал Фреди.

— О? — казала Мейвис.

— Дожаля ми за него — обяснил Фреди.

— О? — казала Мейвис.

— Сърцето ми се късаше, като го гледах как се мъчи.

— О? — казала Мейвис.

Старият Бодшъм изпуснал въздух през зъби с остро свистене.

— Често ли практикувате — намесил се той в разговора — да се запознавате с млади дами на улицата под различни предлози?

— Не забравяй, татко — продължила Мейвис с глас, който би втресъл всеки ескимос, — че момичето по всяка вероятност е било много хубаво. Нюйоркчанки поначало са твърде привлекателни. Това естествено би обяснило донякъде поведението на Фредерик.

— Ни най-малко — отрекъл Фреди. — Беше същински крокодил.

— О? — казала Мейвис.

— Лупести очила и нито капка женска привлекателност.

— О? — казала Мейвис.

— А като видях как крехкото й телце се превива на две под тежестта на този проклет куфар… Аз пък предполагах — засегнал се Фреди, — че като вникнете в основните положения на тази история, ще ме разцелувате за голямото ми сърце и кавалерска постъпка.

— О? — казала Мейвис.

Настъпило поредното мълчание.

— Е, аз трябва да тръгвам, татко — обадила се след малко годеницата. — Имам да купя някои неща.

— Да дойда ли с теб? — попитал Фреди.

— Бих предпочела да остана сама.

— И аз трябва да тръгвам — намесил се старият Бодшъм. — Имам да обмисля някои неща.

— Да обмисляте? — учудил се Фреди.

— Да обмислям. Много сериозно. Изключително сериозно. По-сериозно не може и да бъде.

— Да оставим Фредерик да си допуши цигарата — казала Мейвис.

— Да — откликнал графът. — Нека си допуши цигарата.

— Ама чуйте — изблеял Фреди. — Честна дума ви давам, че беше същинско плашило.

— О? — казала Мейвис.

— О? — казал старият Бодшъм.

— Хайде, татко — казала Мейвис.

И Фреди останал сам, без да се чувства особено добре.

 

Тук трябва да се каже, че Фреди имал навика — и то един твърде благоразумен навик — да носи неотлъчно със себе си, скрито в задния джоб, малко и плоско, но изключително услужливо шише, изпълнено с благодатна течност. Приятели, с които се запознал скоро след пристигането си в Ню Йорк, го посъветвали да не ходи никъде без него, защото — както му изтъкнали те — човек не знае кога ще му потрябва. Затова първата му работа, след като двата айсберга го напуснали и той леко се поразтопил, била да измъкне шишето и да гаврътне бързешком част от съдържанието му.

Ефектът бил мигновен. Изтръпналият му мозък се поразшавал. А след още една-две бързи глътки пред очите му просветнало и всичко си дошло на място.

Фреди вече не хранел съмнения, че ключът към неговото щастие бил във външните данни на тази Дженингс. Една годеница не може да няма определени становища, когато нейният възлюбен вземе да обсипва с рицарски жестове изпадналите в беда благородни девици. Ако девиците, на които служи, са грозни, значи, е добро момче и заслужава похвала. Ако са хубави, той е долен мръсник и незабавно получава обратно още с първата поща годежния пръстен и любовните си писма.

При това положение единственият изход бил да се върне на Шестдесет и девета улица, да измъкне онази Дженингс от бърлогата й и да я демонстрира на Мейвис. Само да я зърне, и реномето му било спасено.

Разбира се, към този въпрос трябвало да се пристъпи много деликатно. Все пак не можеш да се явиш пред едно фактически непознато момиче и да го помолиш да навести, ако обича, една твоя приятелка, която да се убеди от първа ръка колко е грозно въпросното момиче. Ала Фреди, чиито жили били вече доста посгряти от животворната течност, бил убеден, че ще се справи блестящо със задачата. Защото освен малко такт друго не се искало.

— Иху! — провикнал се нашият приятел. — Напред! И според него това с две думи изчерпвало въпроса.

 

Бил прелестен следобед, когато се качил в таксито пред „Риц“ и потеглил към познатия адрес. Когато слязъл на Шестдесет и девета улица, с видимо усилие се стегнал и се заизкачвал по безкрайните стълби до четвъртия етаж. Скоро вече стоял пред вратата на апартамент номер две и натискал звънеца.

Нищо обаче не се случило. Позвънил още веднъж. Почукал. Дори ритнал вратата. Но отвътре не се дочул нито звук и той бил принуден неохотно да признае, че Дженингс я няма у дома.

Не бил предвидил тази вероятност и се облегнал малко на вратата, за да набележи план за следващите си действия. И тъкмо стигнал до извода, че единственият изход за момента е да се оттегли и да опита късмета си по-късно, когато отсрещната врата се отворила и на прага се появила особа от женски пол.

— Здрасти — казала особата.

— Здрасти — казал Фреди.

Уверяваше ме, че я поздравил доста колебливо, защото от пръв поглед му станало ясно, че особата принадлежи към категорията на онези благородни девици, които Мейвис не би одобрила. Съвсем различна порода от Дженингс. Сини очи без никакви очила. Бели, равни зъби. Златисторуса коса.

Съдейки по облеклото й, особата явно не била от ранобудните. Часът бил три и половина следобед, а тя още не била прескочила стадия на пеньоара и чехлите. На всичкото отгоре въпросният пеньоар бил нежнорозов и поръсен с екзотични птици. А един сгоден мъж, загубил благосклонността на годеницата си, автоматично отскача назад при вида на синеоки, златокоси особи в розови пеньоари на сини птици.

Но… има и елементарна учтивост. Затова след гореизложеното „здрасти“ той вмъкнал за всеки случай и една сдържана, мъжествена усмивка.

Уверяваше ме, че със същата усмивка пасторът би дарил своята най-възрастна и прилежна енориаша, но в резултат съдържанието на пеньоара се почувствало насърчено да задълбочи разговора.

— Търсите ли някого?

— Ами, да — отвърнал Фреди. — Знаете ли кога ще се върне госпожица Дженингс?

— Госпожица коя?

— Дженингс.

— Как се пише?

— Като всички останали, предполагам. Започвате с „Д“, блъскате по средата няколко н-та и г-та и толкоз.

— Та казвате госпожица Дженингс?

— Точно така. Дженингс.

— Да ви кажа правата — заоткровеничила особата, — никога не съм виждала никаква госпожица Дженингс. Нито съм чувала за нея. Изобщо не я познавам. Тя нищо не значи в моя живот. Но ще ви кажа и още нещо — от половин час се мъча да отворя прозореца на дневната и как смятате — успяла ли съм? Нищо подобно! Какво ще ме посъветвате?

— Да го оставите затворен.

— Но вижте каква жега е тук!

— Топло е — съгласил се Фреди.

— Направо се задушавам. Да, господине. Точно така. Пека се на бавен огън.

Тук без съмнение Фреди е трябвало да каже „Нима?“ или „О?“ или „Тогава всичко хубаво“ и да затопурка надолу по стълбите. Но човек като се пристрасти веднъж към благородните жестове — поне той така твърди, — било много трудно да натисне спирачката. Рицарството му ставало нещо като втора природа.

Затова в случая, вместо да направи единствено разумното, той поднесъл на особата още една от небезизвестните си обаятелни усмивки и попитал с какво може да й помогне.

— Не бих искала, разбира се, да ви безпокоя…

— Няма такова нещо.

— Толкова ми е неприятно, че ви се натрапвам…

— Но, моля ви, за мен е удоволствие — заявил Фреди, чиято галантност нараствала право пропорционално на количеството погълната течност.

И заситнил подире й.

— Ето! — посочила особата. — Искам да кажа — прозореца.

Фреди го огледал внимателно. Приближил се до него и го поразклатил. Прозорецът наистина заяждал.

— Това днешно строителство — коментирала междувременно особата. — Или не се отварят, или като се затворят, то е завинаги.

— Такъв е животът — философски заключил Фреди.

Задачата му се видяла възтрудничка, но той се заловил за нея като истински мъж и известно време в стаята се чувало само напрегнато пъшкане и сумтене.

— Как е? Става ли? — интересувала се особата.

— Нещо ми бръмчи в главата — осведомил я Фреди. — Дали не е апоплектичен удар?

— На ваше място бих си поотдъхнала. Доста сте зачервен.

— Защото ми е горещо.

— Свалете си сакото.

— Може ли? Много ви благодаря.

— И ризата, ако желаете.

— Благодаря.

Свалянето на тапицерията донесло на Фреди неописуемо облекчение.

— Веднъж се запознах с един мъж, който отворил прозореца на едно купе във влака — продължила особата.

— Ами? — учудил се Фреди.

— Ех, какъв мъж! — въздъхнала замечтано особата. — Такива мъже вече няма.

Не допускам да е казала това като намек или оскърбление, но Фреди ме уверява, че усетил някакво особено убождане право в честолюбието. Мъжеството му било предизвикано. Стиснал зъби и се хвърлил напред да опита пак.

— Защо не го натиснете отдолу нагоре? — посъветвала го особата.

Фреди опитал отдолу нагоре, но прозорецът не помръднал.

— А сега опитайте да го разклатите настрани.

Фреди опитал и така, но усилията му били напразни.

— Пийнете си нещо — не го оставяла на мира особата.

На Фреди това се сторило най-разумното от всички направени от нея предложения. Той се тръшнал с изплезен език в едно кресло. След секунда само в ръката му се мъдрела препълнена чаша и той жадно отпивал.

— От къщи си го нося — пояснила особата.

— Откъде?

— От къщи.

— Че това не е ли вашата къща?

— Е, сега да. Но по-рано живеех в Ютика. Господин Силвърс го дестилира и доколкото знам, с това приключват добрите му дела.

Фреди се позамислил.

— Господин Силвърс? Къде съм чувал това име?

— Аз пък предпочитам да не бях го чувала. Пълно куку.

— Пълно какво?

— Куку. Ето какво е господин Силвърс. Режи го, печи го, все си е куку.

Щедрата доза течност, която Фреди попивал, била вече замътила мозъка му.

— Нещо загубих нишката на разговора. Кой е този господин Силвърс?

— Ед Силвърс. Моят съпруг. Попитайте ме дали е ревнив.

— Ревнив ли е?

— Не ме питайте! Зарязах го, защото е лишен от всякакви идеали.

— Кой?

— Господин Силвърс.

— Той ли ви е съпруг?

— Да.

— Е, най-сетне си изясних нещата — въздъхнал с облекчение Фреди.

Отпил още малко. Течността, произведена от господин Силвърс, очевидно била основана на сярна киселина, но след известно време се свиквало със странното усещане, че горната част на главата ти подскача като чайник, пълен с вряща вода, пък и усещането съвсем не било неприятно. На господин Силвърс може да са му липсвали идеалите, но очевидно е знаел какво се прави с картоф и казан в ръка.

— Той ме направи тъй нещастна — оплакала се особата. — Кой?

— Господин Силвърс. Храни долни съмнения.

Фреди бил потресен до дъното на душата си.

— Нима господин Силвърс храни долни съмнения?

— Можете да ми вярвате.

— Господин Ед Силвърс?

— Той същият.

— Но тогава сигурно ви е направил нещастна!

— По-вярна дума не сте изричали.

— Горкичкото — изхлипал Фреди. — Горката малка госпожа Силвърс.

— Госпожа Ед Силвърс.

— Горката малка госпожа Ед Силвърс! Това е най-чудовищното нещо, което съм чул в живота си. Ще ми позволите ли да ви потупам по ръчичката?

— На всяка цена.

— Така и ще направя — уверил я Фреди и така и направил.

Отишъл дори по-надалеч. Стиснал й ръката. Отношението му към нея било, както твърди, като на брат към своята измъчена сестричка.

В този миг вратата се разтворила с гръм и трясък и в стаята нахлули някакви обемисти предмети. Без никакво предупреждение въздухът за нула време се изпълнил с бомбета.

Фреди се загледал в тях и го изпълнило някакво странно чувство. Познавате го това чувство — когато ви се струва, че вече сте го изпитвали преди. Доколкото знам, лекарите имат някакво обяснение за него — че двете половинки на мозъка не работели синхронно или нещо от този род. Така или иначе Фреди се почувствал точно така. Имал определеното усещане, че вече е виждал тези бомбета — може би в предишно свое съществувание.

— Охо! — зарадвал се той. — Гости, значи?

Ала мозъкът му взел да се избистря — изглежда двете половинки на мозъка му все пак си паднали на мястото — и той разпознал типа, който нарушил кроткото му общуване с госпожица Майра Дженингс същата тази сутрин.

При последната им среща типът бил подмокрен от смущение. Бил крайно объркан и сащисай и имало защо. Сега обаче видът му бил поживнал. Имал дори вид на тип с бомбе, постигнал върховната цел на своя живот.

— Ето ни и нас — обявил той. Другите двама кимнали лаконично.

— Ето ни — потвърдил единият.

— Адски гот — додал вторият.

Главният тип внимателно се вгледал във Фреди.

— Да пукна на място! — възкликнал той. — Та това сте пак вие! Момчета! — извикал той и в гласа му се промъкнали нотки на страхопочитание. — Хубавичко го огледайте този тук. С много уважение. Като него няма втори в цял Ню Йорк. Забелязахте ли с каква скорост се придвижва от едно място на друго? Вече не можеш да отидеш никъде, без да се натъкнеш на него! При това дори няма велосипед!

Фреди усетил, че е настъпил моментът, когато трябва да се изправи в целия си мъжествен ръст и да постави тия типове на мястото им. Опитал, но нещо му попречило.

— Позволете да ви обясня — започнал той високомерно.

Типът се изхилил.

— Да не би да ни кажете, че пак сме сбъркали апартамента?

— Моят отговор — дълбокомислено отвърнал Фреди — е и „да“, и „не“.

— Какво искате да кажете с това „да и не“? Нали сме в апартамент номер едно на четвъртия етаж?

— Вярно е. Не мога да отрека. Апартаментът наистина е номер едно. Но ви давам честната дума на английски джентълмен, че за пръв път виждам тази дама.

— За пръв път?

— По-пръв не може и да бъде.

— Така ли? — учудил се типът. — Тогава какво прави тя в скута ви?

И Фреди — за голямо свое учудване — осъзнал, че онзи е прав. В коя именно точка на разговора им се е случило това, не може да каже, но госпожа Ед Силвърс без капка съмнение се гушела в посочения от типа скут. Чак сега Фреди разбрал, че това именно била пречката, поради която не могъл да се изправи в целия си мъжествен ръст.

— Боже мой! Вярно!

— Вярно я!

— Бре, бре! — казал Фреди. — Бре, бре, бре! Тук заговорила и госпожа Силвърс.

— Небесата са ми свидетел, че за пръв път виждам този мъж! — заклела се тя.

— Тогава какво прави тук?

— Отваря прозореца.

— Че той е затворен. Случаят е ясен, нали момчета?

— Хъ! — казало едното момче.

— Ъхъ! — пояснило второто.

Типът погледнал сурово госпожа Силвърс.

— Как не ви е срам! — порицал я той. — Такъв разгул! Направо съм шокиран. Точно така. Шокиран съм. И момчетата са шокирани.

Този път Фреди успял да стане, защото особата спряла да вие гнездо в скута му. Станал и тъкмо да се извиси застрашително над типа, открил, че онзи е с половин глава над него.

— Вие скверните името на една честна жена!

— Ъ?

— Не се опитвайте да отклоните въпроса — настоял Фреди и го изгледал високомерно. — Скверните името й и което е най-страшно, правите го с бомбе на главата! Свалете го веднага!

Типът го зяпнал с провиснало чене и изцъклен поглед. И тъкмо щял по всяка вероятност да разясни на Фреди, че детективите при никакви обстоятелства не свалят шапките си, когато нашият приятел — доста неразумно, ако питате мен — го улучил в дясното око с едно от най-красивите крошета, които той самият бил виждал.

След което, както разбрах от Фреди, нещата доста се объркали. Спомня си, че направил, каквото трябва, но и получил, каквото му се полагало, защото след известно време осъзнал, че се намира в затворническа килия и едното му ухо е придобило размерите на средно голяма глава карфиол. Да не говорим за насиненото око и пчелите, които бръмчели в главата му.

И още не бил платил петдесетте долара глоба, когато открил, че събитията от предишната нощ се радвали на голяма популярност именно във вестника, който старият Бодшъм четял всяка сутрин заедно с чая и яйцето си.

И представете си колко не е бил на себе си бедният Фреди — дори забравил да вземе най-елементарни предпазни мерки, като например да се представи на властите под измислено име. Не само това, ами дори си направил труда да съобщи и второто си име, дадено му при кръщението, което — макар да не мисля, че трябва да държим Фреди отговорен за това — е Фортъринги.

Това бил краят. Прав или не, но Фреди решил да не дочака окончателния развой на събитията. Същата тази нощ за Англия потеглял един параход и той го взел, без да провери какво е мнението на стария Бодшъм и Мейвис за публикуваното в пресата. Той е много досетливо момче, със силно развита интуиция, и предпочел да се ръководи от догадките си.

Затова ви казах одеве, че се е върнал, при това доста кисел и навъсен. Тази сутрин го чух да се произнася твърде сурово за жените — и като ви казвам сурово, значи, сурово.

Научих и още нещо — когато корабът хвърлил котва в Саутхамптън, красивото девойче до него си изтървало чантичката, а Фреди, вместо да му се притече на помощ, скръстил ръце пред гърдите си и се загледал мрачно в далечината. Заяви ми, че изпадналите в беда млади дами трябва отсега нататък да търсят помощ другаде. Той си бил подал оставката.

Разреши ми също така да разтръбя този факт навсякъде.

Неприятности в Тъдслей

Двама Симпатяги и още толкова Образи си сръбваха на спокойствие в пушалнята на „Търтеите“, когато вътре нахълта една Скица и попита дали някой от присъстващите не би изявил готовност да закупи при крайно изгодни условия едно кажи-речи непокътнато томче с пълните произведения на прочутия английски поет Тенисън^[28]. По тона му обаче си личеше, че не храни особени надежди относно успешното сключване на сделката. Което си излезе самата истина. Двамата Образи и единият Симпатяга отказаха с погнуса, докато вторият го изгледа с изумление.

— Не е мой — побърза да се оправдае Скицата, — а на Фреди Уиджън.

Единият Симпатяга подсвирна, искрено шокиран.

— Искаш да ти повярвам, че Фреди Уиджън е дал пари за Тенисън?

Вторият Симпатяга заяви, че този факт само потвърждавал съмненията, които отдавна се прокрадвали в проницателната му душевност, че Фреди вече не го бива.

— Нищо подобно — защитил приятеля си Скицата. — Той имал желязно оправдание за покупката на поезия. Тя била просто стратегически ход и ако питате мен, изключително добре пресметнат. Извършил го, за да се издигне в очите на момичето.

— Кое момиче?

 

— Ейприл Кароуей. Имението на баща й било край село Тъдслей в графство Уърстършир. Фреди отишъл там на почивка и за да полови риба, обаче в деня, когато тръгвал от Лондон, налетял на чичо си, лорд Блистър, който щом научил закъде се е запътил, му наредил на всяка цена да се отбие в Тъдслей Корт — така се казвало имението, за да шляпне по гърба старата му приятелка лейди Кароуей. Затова Фреди побързал да изпълни заръката му още първия ден, за да приключи веднъж завинаги с тези глупости и да си виене спокойно с въдицата край реката. И тъкмо прекосявал градината на имението, когато до слуха му достигнал момичешки глас. Той идвал откъм близката беседка му се сторил тъй звучен и музикален, че Фреди не се стърпял, приближил и надникнал иззад храсталака. При което залитнал и за една бройка да се строполи бездиханен.

От мястото, където бил застанал, момичето се виждало като на длан и било, според думите му, нещо неописуемо, просто нямал думи. Не би могла да бъде по-прекрасна дори ако била изпълнена по негова лична заявка. Фреди стоял като гръмнат. И през ум не му минавало, че в тази глуха провинция може да вирее подобна красота. Тутакси променил намерението си да прекара следващите две седмици с въдица в ръка, защото му станало прозрачно ясно, че негов дълг отсега нататък е ден подир ден и всячески да тормози с присъствието си Тъдслей Корт и да се изживява като негов постоянен призрак.

Възвърнал частично способността си да функционира, той съумял да схване с какво се занимава момичето: четяло поезия на малко омърлушено момиченце със зелени очи и вирнато носле. И незабавно бил осенен от мисълта, че няма да е зле да установи що за бълвоч е това стихотворение. Защото в ухажването половината битка е спечелена, ако човек докопа сведения за литературните вкусове на обожавалия субект. Научаваш за какво става дума, зазубряш съществени цитати, избълваш ги в нейно присъствие в ловко подбран момент и преди да си казал „Какво става?“, тя те обявява за сродна душа и ти се мята в обятията.

Точно тук му провървяло, защото момичето изведнъж млъкнало, отпуснало томчето върху коленете си с корицата нагоре и зареяло незрящ поглед в североизточна посока, какъвто е женският обичай щом налетят на нещо крайно духовно посред някоя поема. Миг по-късно Фреди вече препускал към селската поща за да пусне телеграма до Лондон с указания да му изпратят „Събраните съчинения на лорд Тенисън“. При това въздъхнал с облекчение, както ми каза, защото като ги знаел какви са момичетата, като нищо можело да се окаже Шели или дори Браунинг.

 

Фреди не се размотавал нито миг и незабавно задействал операцията по превръщането си във водеща лепка, трайно прикрепена към Тъдслей Корт. Следващия следобед повторно се явил в имението, предал на лейди Кароуей поздравите на чичо си и бил представен както на въпросната Ейприл, така и на зеленоокото хлапе, което се оказало по-малката й сестра Прудънс. Дотук добре. Но тъкмо когато се канел да насочи към Ейприл жарък вулканичен поглед, целящ да й даде груба първоначална представа, че на хоризонта се е появил добрият стар Ромео в мъжествена плът и кипяща кръв, домакинята взела, че произнесла нещо, което му прозвучало като „капитан Брадбъри“ и Фреди осъзнал с пристъп на неочаквано гадене, че не е единственият гост. В едно от креслата седял с чаша чай в едната ръка и нахапана кифличка в другата един изключително едър и мускулест тип.

— Капитан Брадбъри, господин Уиджън — представила ги един на друг лейди Кароуей. — Капитан Брадбъри служи в нашата армия в Индия. Върнал се е в отпуска и нае една къща тук на брега на реката.

— О? — произнесъл Фреди и дал да се разбере с тази по английски многозначителна гласна, че точно такъв гаден номер може да се очаква от подобен мъж.

— Господин Уиджън е племенник на моя стар приятел лорд Блистър — продължила домакинята.

— О? — казал капитан Брадбъри и прикрил с шепа колкото свински бут прозявка на досада, целяща да внуши на Фреди, че мръсното му потекло не е никак занимателно.

Било безпределно ясно, че от тази среща няма да разцъфне една красива дружба. Капитан Брадбъри несъмнено хранел убеждението, че светът, създаден да приютява само герои, не бива да съдържа и неизбежното минимално количество Уиджъни. Що се отнася до Фреди, то в този критично-повратен момент на неговото ухажване последният човек, когото желаел да гледа из имението, бил мъжествено загорял военен с пронизителни очи и елегантно подстриган мустак.

Но той бързо се съвзел. Бил сигурен, че капитанът ще се намери заврян в миша дупка щом се получи томчето със стиховете на Тенисън. Добре подстриганият мустак не е всичко. Нито дълбокият загар. Същото важи и за пронизващите очи. Онова, което кара мъжа да изпъкне в очите едно възвишено поетично момиче, е голямата Душа. А през следващите няколко дни от Фреди се очаквало да има душа поне за седем души. Затова на първо време, до пристигането на пълните съчинения, се напънал да бъде душата на компанията и пожънал такива успехи в това си начинание, че на сбогуване капитан Брадбъри го придърпал настрана и впил в него поглед, с какъвто би изгледал бунтовен индиец, заловен да краде пушки от повереното му поделение на северозападната граница. Едва сега, когато офицерът се извисил една глава над него, Фреди оценил по достойнство телосложението му.

— Кажете ми, Приджън…

— Уиджън.

— Кажете ми, Уиджън, дълго ли възнамерявате да останете в нашия край?

— О, да. Доста дълго.

— На ваше място не бих.

— Не бихте?

— Ако бях на ваше място.

— Но на мен ми харесва пейзажът!

— Ако някой ви насини и двете очи, няма да сте в състояние да се наслаждавате на пейзажа.

— Че защо му е на някой да ми насинява и двете очи?

— Случва се.

— Но защо?

— Не знам. Тези работи просто се случват. Е, Уиджън, лека нощ.

И капитан Брадбъри се метнал в двуместната си кола като дресиран слон, скачащ върху обърнат варел. А Фреди запреплитал крака към ханчето „Синия лъв“ в село Тъдслей, където била щабквартирата му.

 

Излишно е да твърдим, че проведеният разговор на четири очи не е дал на Фреди храна за размисъл. Той мрачно го преповтарял в мислите си по време вечерята си от бифтек и пържени картофи. Продължавал да го обсъжда наум дълго след като се пъхнал между чаршафите. Когато утрото му донесло яйцата с бекона и кафето, той се заел отново да го предъвква задълбочено.

С присъщата си проницателност Фреди не пропуснал да долови заплашителната нотка в думите на капитана. И просто недоумявал какво да предприеме. Работата е там, че подобно изживяване го спохождало за първи път в празния му живот. Не е тайна, че Фреди се е влюбвал от пръв поглед поне двайсет и седем пъти и до този ден всичко се било развивало по мед и масло. Пърха пет-шест дни около момичето, докато то, раздразнено от някой негов гаф или просто неиздържащо повече на компанията му, го изритвало надолу по стълбите и с това работата приключвала. С други думи всичко протичало приятно и възпитано, напълно в духа на времето. Тук обаче историята била различна. Сега се натъквал на нов елемент — ревнивия съперник, и не бил никак доволен от развоя на събитията.

Везните обаче натежали в негова полза щом зърнал томчето на Тенисън. То пристигнало рано сутринта на следващия ден и Фреди незабавно назубрил около две трети от „Господарката на Шалът“. И през цялото време го глождела мисълта, че ако му се наложи да си плюе на петите точно сега, целият този робски труд, цялата тази лигоч ще отиде на вятъра. Тази мисъл го накарала да се отбие отново в Тъдсейл Корт, готов да приложи плана си в действие, докато стиховете са още пресни в съзнанието му. И представете си колко бил учуден и доволен, когато установил, че капитан Брадбъри не е сред присъстващите.

Не са много преимуществата да имаш за съперник военен, но едно от тях е фактът, че сегиз-тогиз му се налага да отскача до Лондон, за да се съветва с колегите си от Военното министерство. Тъкмо това бил сторил капитан Брадбъри този ден и Фреди се поразил от качествената разлика, която налагало това отсъствие. Весело самочувствие го изпълвало, докато седял в гостната, наливал се с чай и нагъвал препечени филийки с масло. Сутринта бил изчел до край „Господарката на Шалът“ и бил тъпкан до сливиците с ценен материал. Било само въпрос на време някоя случайна забележка да го отпуши и да му даде повод да избълва някой цитат.

Което и станало. Лейди Кароуей се оттеглила в будоара си да пише писма, но на прага се спряла и попитала Ейприл дали има да предаде нещо на чичо си Ланселот.

— Предай му много целувки — отвърнала Ейприл. — И че се надявам да му е харесало в Борнмът.

Вратата се затворила. Фреди се изкашлял многозначително.

— Да не се е преместил? — попитал.

— Извинете? Не ви разбрах.

— Малка шегичка. Като казахте Ланселот, та се сетих. Напомни ми за Тенисън. Спомняте ли си „Господарката на Шалът“? Според поемата Ланселот обитава предимно Камелот^[29].

Момичето се опулило насреща му и дори изтървало препечената си филия.

— Само не ми казвайте, че сте чели Тенисън, господин Уиджън.

— Кой, аз? — възкликнал Фреди. — Тенисън? Дали съм чел Тенисън? Аз да съм чел Тенисън? Бре, бре, бре! Та аз го знам наизуст… донякъде.

— Аз също! „Разбивай се, разбивай, върху сиви камъни студени, о Море…“

— Точно така. Или вземете например „Господарката на Шалът“.

— „Аз нему вярвам, що песни пее…“

— Аз също, безпрекословно. И да не забравяме „Господарката на Шалът“. Колко странно, че и вие харесвате Тенисън.

— За мен той е прекрасен!

— И още как! Тази пуста „Господарка на Шалът“! Как само го е накъдрил!

— Толкова съм възмутена, че хората му се присмиват в днешно време.

— Глупаци. Не си знаят интересите.

— Той е любимият ми поет.

— И моят, и моят. Ако питат мен, който е написал „Господарката на Шалът“ му се полага за награда кокосов орех или пура, по негов избор.

Двамата се взрели прочувствено един в друг.

— Господи, за нищо на света не бих допуснала! — произнесла Ейприл.

— Защо пък не?

— Ами… ти ми направи впечатление… че си такъв един… от танцуващите, неизлизащи от нощни клубове младежи.

— Кой! Аз? Нощни клубове? Божичко! Кракът ми не стъпва в тези вертепи! За мен добре прекарана вечер означава да се сгуша до камината с последното писание на Тенисън.

— Обичаш ли „Локсли Хол“?

— И още как! Също и „Господарката на Шалът“.

— Ами „Мод“?

— Страхотна е. Също и „Господарката на Шалът“.

— Изглежда много харесваш „Господарката на Шалът“.

— Много.

— Аз също, разбира се. Като видя реката, винаги се сещам за тази поема.

— Точно така! — плеснал се Фреди през челото. — Откакто я зърнах за първи път, все се чудя откъде ми е толкова позната. Като стана дума за реката, не би ли искала утре да се разходим по нея с лодка?

Момичето го изгледало неуверено.

— Утре ли?

— Мисля да наема една лодка, да пъхна в кошницата едно пиле, малко шунка и моя Тенисън…

— Но аз обещах да отскоча утре до Бърмингам и да помогна на капитан Брадбъри да си избере хубава въдица. Но и вдругиден също може да се избере въдица, нали?

— Разбира се.

— Или някой друг ден.

— Точно така. Друг ден. Всъщност най-добре въпросът да остане открит за неопределено време. Значи утре в един часа при моста. Добре. Чудесно. Прекрасно. Ще те чакам там с изплезен език.

 

Цял ден Фреди се чувствал на върха на доволството. Стъпвал по въздуха, така да се каже, на една педя от земята. Но привечер, докато седял в бара на „Синия лъв“ и сърбал уиски със сода, борейки се с Тенисън и неговата „Локли Хол“, върху масата му легнала огромна сянка и като вдигнал поглед, съзрял над себе си капитан Брадбъри.

— Добър вечер, Уиджън.

Според Фреди имало само една дума, с която можел да опише вида на храбрия капитан в онзи момент, и тя била „зловещ“. Веждите му били сключени, брадичката му стърчала половин метър напред, мускулите на ръцете му играели, а от дъното на гърлото му излизало ниско тътнещо ръмжене като от частично угаснал вулкан. Фреди очаквал всеки миг от устата на военния да потече разтопена лава и не бил никак уверен в благоприятната прогноза за собственото си здравословно състояние.

Въпреки това се насилил да звучи свежо и ведро.

— А, Брадбъри! — отвърнал с кръшен смях.

Дясната вежда на капитана се уплела безвъзвратно в лявата.

— Разбрах, че днес следобед си бил в Тъдслей Корт — изсъскал той.

— Правилно си разбрал. Много ни липсваше, ще знаеш, но въпреки това прекарахме извънредно приятно.

— И това разбрах. Госпожица Кароуей ме уведоми, че си я поканил утре на пикник по реката.

— Точно така. Нагоре по течението на реката.

— Ти, разбира се, ще й драснеш няколко реда да я уведомиш, че си бил възпрепятстван да отидеш, тъй като неочаквано са те повикали в Лондон.

— Никой не ме е викал в Лондон.

— Грешиш. Аз те викам.

Фреди направил героичен опит да се стегне мъжествено. Трудна работа, когато си седнал, но каквото могъл, го сторил.

— Не те разбирам, Брадбъри.

— Тогава ще ти поясня какво имам предвид. Утре сутрин има един крайно удобен влак в дванайсет и четвърт. Ти ще се качиш на него.

— Нима?

— А аз ще намина насам към един часа. Ако те открия още тук, ще те… Споменах ли, че спечелих миналата година в Индия шампионата по бокс тежка категория?

Фреди преглътнал замислено.

— Наистина?

— Наистина.

Фреди пак се стегнал.

— Сигурно е бил за аматьори.

— Естествено.

— И аз много се занимавах с любителски бокс — прозял се Фреди. — Но ми доскуча. Няма конкуренция. Липсва му напрежение. Затова се прехвърлих при професионалистите. Но те се оказаха толкова крехки, че се отказах, когато Уакър Булдога постъпи в болница след една от тренировките ни. Сега колекционирам старинен порцелан.

Храбри думи, разбира се, но докато гостът му се отдалечавал, той угрижено се взирал в могъщия му гръб. През ума му дори минали ласкави мисли по адрес на влака в дванайсет и петнайсет. Но това била мимолетна слабост. Сетил се за Ейприл Кароуей и въпросът бил решен. Щом я бил поканил на пикник, значи щял да изпълни поетия ангажимент, дори ако това означавало всеки път при вида на капитан Брадбъри да си плюе на петите. В края на краищата, успокоявал се той, едва ли такъв едър и непохватен мъж като капитана би могъл да го стигне.

 

Така че на другия ден Фреди седял в наетата лодка на кея до Големия мост. Било прелестно лятно утро с всичко, каквото му се полага, от типа на сини небеса, сребристи вълнички, птички, пчелички, леки повеи и прочее. Бил скътал кошницата с храната на кърмата и си убивал времето, като опреснявал познанията си за „Господарката на Шалът“. Изведнъж откъм стълбите проговорил глас. Той вдигнал очи и видял малката Прудънс, която се взирала в него със сериозните си зелени очи.

— Здравей — казал Фреди.

— Здрасти — поздравило детето.

Откак бил започнал да додява с присъствието си на Тъдслей Корт, малката Прудънс означавала малко, да не кажем нищо за Фреди. Тя се мотаела наоколо, то се знае, и той, то се знае, й се усмихвал благосклонно, защото такава е неизменната му политика — да се усмихва благосклонно на всички роднини на обожавания субект. Но като изключим това, Прудънс не заемала никакво място в мислите му. Както винаги в такива случаи, те (мислите му) били насочени с лепкава неотклонност единствено към него (обожавания субект). Така че сега я съзерцавал с озадачението на човек, в чийто поглед се чете въпросът „на какво дължа тази чест?“

— Хубав ден — решил да пробва почвата.

— Да — съгласило се детето. — Изпратиха ме да ти кажа, че Ейприл не може да дойде.

Слънцето, което греело до този момент със забележителна яркост, изведнъж се изплъзнало от полезрението на Фреди като гмурнала се в реката патица.

— Не може да бъде!

— Може.

— Няма да дойде?

— Няма. Каза да ти предам, че много се извинява, но някакви приятели на мама се обадили, че ще дойдат на обяд, та тя трябва сега да стои там и да помага.

— Тюх да му се не види!

— Затова заръча да вземеш мен на разходка вместо нея, а тя ще се опита по-късно да дойде. Казах й, че ще обядваме близо до Ферибота на Григ.

Част от непрогледната мастиленост на небето се прояснила. Удар под кръста, разбира се, но все пак момичето щяло да се появи по-късно… А що се отнасяло до хлапето, което щяло да се мъкне с тях, дори това си имало положителната страна. Щял да се покаже сърдечен домакин на младата лепка и отзивите за неговата разточителна щедрост неминуемо щели да стигнат до божествените уши на Ейприл. Всепризнат факт е, че да храниш и поиш до пръсване по-малката сестра не е прахосало време за находчивия влюбен.

— Дадено — казал. — Скачай в лодката.

Хлапето скочило и те поели по реката. Първите десетина минути от общуването им не се отличили с интелектуални висоти, защото трафикът по реката бил доста напрегнат, а Прудънс, която се установила на кормилото, имала твърде бегли познания относно насочването на лодката. Както обяснила на Фреди, след като почти се врязали в минаващата баржа, все забравяла накъде да дръпне, за да завият надясно. Добре, че късметът на Уиджънови ги следвал неотлъчно, та успели да стигнат една по-незаселена част на реката без да потънат. Тук рулят се откачил най-мистериозно, та работата им твърде се улеснила. Малката вече нямала какво да прави и за да се намира на работа, посегнала към книгата.

— Я! Ти да не би да четеш Тенисън?

— Четях го, преди да тръгнем, и ще продължа да го чета малко по-късно. Дори пет минутки да имам свободни, не можеш да ме откъснеш от него.

— Само не ми казвай, че ти харесва!

— И още как! Нима има човек, който да не го харесва.

— Аз. Ейприл все ме кара да го чета, ама ако ме питаш, много е лигав.

— Никак дори не е лигав. Направо е прекрасен.

— Лигав и блудкав. Всичките жени, за които пише, са лигли.

Като се изключи старата му приятелка — господарката на Шалът, Фреди още не бил запознат с жените на Тенисън, но затова пък бил непоклатимо убеден, че щом стават за Ейприл Кароуей, значи стават и за едно зеленооко хлапе с луничав нос. Което и заявил доста строго.

— Героините на Тенисън — казал Фреди — са рядко свестни женски екземпляри и те съветвам да го набиеш това в кратуната си, бездушно дете. Никак няма да сбъркаш, ако подражаваш в поведението си на тези прекрасни дами.

— На коя от тях?

— Коя да е. Откъдето и да ги почнеш — отпред назад или отзад напред, все няма да сбъркаш, защото са лика-прилика. Колко остава до Ферибота на Григ?

— След втория завой.

С болка на сърцето завързал Фреди лодката за едно дърво на брега. Мястото било не само прекрасно, ами на всичкото отгоре и крайно безлюдно. През дърветата прозирала малка къща, но без признаци на живот. Единственото живо същество наоколо била стара кранта, която мирно си закусвала на брега. С други думи, ако Ейприл била там, а хлапето не било, те биха били сами, без човешко око да се натрапва на свещеното им уединение. Щели да си четат Тенисън до посиняване и отникъде ни гък.

Тази мисъл натъжила Фреди. Но тъй като от гребането бил изгладнял, той бързо-бързо отърсил от себе си несбъднатите копнежи и се заел с разопаковането на кошницата с храната. И след двайсет минути не наругавана тишина, ако не се брои жвакането, решил, че няма да е зле от политическа гледна точка да побеседва с малката си гостенка.

— Нахрани ли се? — попитал.

— Не — отвърнало детето. — Но вече няма нищо за ядене.

— Ти май добре си хапваш.

— Момичетата в училище ми викаха Тенията — похвалило се гордо хлапето.

Изведнъж Фреди се усетил, че лятната ваканция започва чак в началото на август, а сега бил едва краят на юни.

— Защо не си на училище? — попитал.

— Изхвърлиха ме миналия месец.

— Така ли? — оживил се Фреди. — Значи те изритаха, а? И за какво?

— Задето стрелям по прасета.

— Как така стреляш по прасетата?

— С лък и стрела. Всъщност прасето беше едно — Пърсивал. Собственост на директорката ни — госпожица Мейтланд. Играл ли си някога на герой от книга?

— Никога. И не се отклонявай от обсъжданата тема. Искам да стигна до дъното на тази свинска история.

— Аз не се отклонявам. Играех на Вилхелм Тел.

— Оня с ябълката ли?

— Да, дето улучил ябълка върху главата на сина си. Опитах се да накарам едно от момичетата да си сложи ябълка на главата, но тя отказа, та затова отидох в кочината и я сложих върху Пърсивал. А той, прасето му с прасе, я тръсна на земята и се залови да я яде тъкмо когато стрелях. Затова го улучих в лявото ухо. Той много се раздразни. Госпожица Мейтланд също. Още повече, че бях в немилост, задето предната нощ запалих общата спалня.

Фреди запримигал.

— Запалила си спалнята?

— Да.

— Имаше ли някаква уважителна причина или просто мимолетен каприз?

— Играех на Флорънс Найтингейл.

— Таз пък коя е?

— Английска медицинска сестра по време на Кримската война. По цяла нощ обикаляла болните с газена лампа в ръка. Само че аз изтървах лампата.

— Кажи ми — рекъл Фреди, — какъв цвят е косата на тази ваша госпожица Мейтланд?

— Бяла.

— Знаех си. А сега, ако нямаш нищо против, задръж за малко детския ромон. Усещам как сънят ме застига.

— Чичо Джо казва, че хората, които спят след обилен обяд, страдат от мастна дегенерация на сърцето.

— Чичо ти Джо е магаре — рекъл Фреди.

Фреди не можа да ми каже след колко време се е пробудил. Но когато най-сетне сторил това, първото му впечатление било за пълна липса на хлапето и това доста го разтревожило. Все пак дете, което по собствена инициатива дупчи прасетата със стрели и драсва клечката на общите спални, не било тъкмо онова дете, което охотно би пуснал да се рее на свобода из красивия пейзаж по време, когато той, така да се каже, бил неин настойник. Затова станал с угрижена бръчка между веждите и взел да броди навред и да крещи името й.

Този факт вселил допълнителен смут в душата му, както обясни той, защото всеки случаен минувач би си създал погрешно впечатление за човек, който тича сам по брега на реката и си дере гърлото: „Прудънс^[30]! Прудънс!“ Така или иначе безпокойството му не продължило кой знае колко дълго, защото точно тогава погледнал към водата и видял тялото й да плува по нея.

— Ама не, как може! — разстроил се Фреди.

Сами разбирате, че никак не му станало приятно. Трупът го поставял, така да се каже, в незавидно положение. Поверили му, значи, грижите за детето и като се прибере, Ейприл Кароуей ще го попита как са прекарали, а той ще й рече: „Чудно беше, само дето вашата Прудънс взе, че се удави, и всички са опечалени с изключение на госпожица Мейтланд.“ Не, това нямало да се приеме добре, така че с надеждата да я спаси в последния момент той се гмурнал във водата. И каква била изненадата му, когато установил при докопването на удавеното дете, че то е всъщност само външната му обвивка. Или с други думи плаващото тяло се оказало роклята на Прудънс. А обяснение за празната рокля нямало и туй то.

Вторият проблем, който се представил на вниманието му, докато се пличкал напред-назад из водата, бил какво по дяволите ще прави сега. Слънцето залязвало и отнейде задухал възсвеж ветрец, та само пълна смяна на подгизналия костюм можела да го отърве от двойна бронхопневмония. И докато се чудел откъде да намери сухи дрехи, зърнал отново прозиращата през дърветата къща.

Трябва да се има предвид, че при нормални обстоятелства Фреди за нищо не света не би се натресъл на човек, комуто не е бил представен официално, за да предявява претенции към гардероба му. Той скрупульозно спазва светските условности на висшето английско общество и за него се знае, че е предпочитал да мине цяла нощ, без да запали цигара в театъра, отколкото да поиска огънче от непознат. Но тук случаят бил по така. Той дори не се поколебал. Светкавичен крос през гората и той вече чукал на входната врата и викал „Ало!“ Но когато след около три минути никой не му отворил, Фреди мъдро стигнал до извода, че къщата е необитаема.

Това изобщо не влизало в противоречие с намеренията му. Предпочитал да нахълта неканен и сам да си подбере облеклото, отколкото да се впусне в предълги обяснения пред някой, който току-виж се оказал непробиваемо несхващащ. Като открил, че вратата не е заключена, той се вмъкнал, изприпкал нагоре по стълбите и право в спалнята.

Всичко било наред. До леглото имало гардероб, който му предоставял богат избор. Харесал си едно произведение на шивашкото изкуство във весело каре, подбрал подходяща риза, вратовръзка, свалил мокрите дрехи и се заел да се преоблича. А докато вършел това, все се опитвал да разгадае тайната на изчезналата Прудънс. Питал се до какви ли изводи би стигнал Шърлок Холмс. Едно нещо му било безспорно ясно — че преобличането му трябва да бъде незабавно последвано от ново претърсване на селския пейзаж. Така че забързано закопчал ризата, завързал връзката, сложил си пуловера и сакото и тъкмо намъквал чифт просторни, но иначе удобни обувки, когато блуждаещият му из стаята поглед се спрял върху рамкираната фотография върху камината.

На нея бил изобразен млад мъж с мощна физика и твърде оскъдно облекло. Лицето му било огряно от благородна гордост, а ръцете му в боксови ръкавици стискали огромна сребърна купа. Въпреки благородната гордост на лицето, Фреди без капка затруднение разпознал в лика на снимката своя свиреп капитан Брадбъри.

И в този момент, тъкмо когато, си давал сметка, че Съдбата, след като цял ден се била гаврила с него, накрая за похлупак го била вкарала в леговището на съперника му, Фреди дочул стъпки долу в градината. А като се метнал към прозореца видял, че най-лошите му страхове се били сбъднали. Капитанът, още по-едър и могъщ отпреди, се приближавал по пътеката към входната врата, която — сетил се Фреди с много силни чувства в душата — той услужливо бил оставил широко отворена.

Познавате Фреди и знаете, че не е от замечтаните заблеяни момчета. Бих го описал по-скоро като човек на действието. А сега действал като никога през живота си. Твърдеше убедително, че едва ли има планинска коза, която дори след напрегната и интензивна тренировка би се спуснала по стълбите по-скорострелно от него. Превърнал се в сериозен конкурент на индийските факири, които имат навика да развяват астралните си телеса където им скимне и по този начин изчезват в Бомбай, а след две минути се материализирват в Калкута. Така че стигнал входната врата в мига, в който капитан Брадбъри се опитвал да влезе през нея, но Фреди ловко я хлопнал под носа му. Прегракналият вик, просмукал се през дървенията, го принудил да залости и двете резета и да подпре дръжката с един стол.

И тъкмо се поздравявал, че е свършил всичко във възможностите на един мъж и се е справил със затрудненото положение с максимална енергия, находчивост и такт, когато осъзнал с примряло сърце, че насреща си има армейски стратег, свикнал от невръстни години да прави мръсно на невинни племена по северозападната граница. С безупречна военна умелост и телесна гъвкавост капитан Брадбъри, чиято фронтална атака била възпрепятствана, атакувал десния фланг и в момента се провирал през прозореца на гостната стая.

За щастие обаче прекрасната непозната, която чистела, миела и бършела прахта в къщата, била подпряла на стената на гостната един хубав парцал на дълга дръжка. Фреди го забърсал в движение и се стрелнал към прозореца. Пристигнал тъкмо навреме, за да зърне един крак, премятащ се през перваза. Сетне в зрителното му поле се появило лицето и Фреди твърди, че очите, срещу които се оцъклил на разстояние броени сантиметри, още го държат буден по цяла нощ.

За миг го смразили като очи на пепелянка. После обаче разумът се върнал на своя трон и като се съвзел с усилие на волята, Фреди забил парцала където му е мястото и запратил противника си ничком в лехата с бегониите. Свършил своето дело, той отупал ръце, затворил добре прозореца и го залостил.

Човек би помислил, че погледът на капитан Брадбъри би загубил част от мощта си, гледан през стъкло. Нищо подобно, каза Фреди. На всичкото отгоре сега бил разпознал нападателя си и направо жив го пърлел.

Размяната на погледи не продължила вечно. Тези военни от индийската армия не гледат, а действат. За тях именно е казано, че можеш временно да ги озадачиш, но не и да ги възпрепятстваш. Капитанът изведнъж се обърнал кръгом и хукнал да заобикаля къщата. Явно имал намерение да атакува от друг недобре защитен фланг. Това били обичайните маневри на северозападната граница. Докато афганецът се звери, засенчил очи, английският офицер се промъква зад гърба му и го ритва, както се е навел.

Това решило въпроса за Фреди. Той просто не издържал повече да се мята от прозорец на прозорец и да се опитва с обикновен парцал да спре настъплението на цял Брадбъри. Настъпил моментът на стратегическото отстъпление. Не били изминали и пет секунди, откак капитанът се изгубил от погледа му, а Фреди вече отварял входната врата.

Поемал голям риск, разбира се. Не била изключена вероятността да се натъкне на засада. Но отпред било чисто. Капитанът явно бил зад къщата и Фреди дори стигнал портата с уютното чувство, че след секунди ще е в безопасност и ще може да се отдалечи от опасната зона.

Всичко е добре, ако свърши добре, убедено мислел Фреди.

Тук погледнал надолу и открил, че е без панталони.

 

Не желая да задълбавам в душевната агония, която това откритие причинило на Фреди. Освен че е самата свенливост, той изпитва заслужена гордост от факта, че е винаги елегантно облечен както в града, така и в провинцията. Затова се гърчел от срам и неудобство в сегашното си полуоблекло, което би предизвикало озадачено повдигане на вежди дори в „Мулен Руж“ насред блуден Париж. И тъкмо си казвал „Това е краят“, когато какво да види пред себе си — двуместна кола, в която разпознал превозното средство на доскорошния си домакин.

А вътре на седалката имало одеяло.

Това откритие коренно променило възгледите му за живота. Не забравяйте, че от шията до кръста Фреди бил добре облечен, ако не и безупречно елегантен. Дрехите, заимствани от капитан Брадбъри, му били излишно просторни, но поне покривали приемливо телосложението му. А седнал в кола, преметнал одеяло през скута си, той направо щял да бъде самия Добре Облечен Мъж.

Нито капка колебание. За пръв път му се случвало да краде кола, но го извършил гладко и безпроблемно като печен професионалист. Скокнал на седалката, заметнал се с одеялото, натиснал стартера и отпрашил.

Имал си съставен строен план за действие. Намерението му било да се отправи директно към „Синия лъв“. Веднъж пристигнал там, щял да се стрелне по-бърз от мълния през фоайето нагоре към стаята си, където цели седем чифта панталони го чакали да направи своя избор. А тъй като фоайето било винаги безлюдно, ако не се брои хлапето, чистещо обувките на гостите, на което можело да се разчита само да се изхили гръмогласно, Фреди не очаквал съществени неприятности.

Но човек никога не знае. Съставяш си значи планове, преповтаряш ги наум, без да забележиш в тях никакъв дефект, и изведнъж фрас-трас! всичко отива на вятъра. Фреди не бил изминал и половин миля по пътя, когато от страничните храсти изскочило някакво момиче и размахало ръце. Като наближил още, Фреди открил, че това е Ейприл Кароуей.

Ако някой кажел на Фреди само няколко часа преди това, че ще настъпи момент, когато няма да се зарадва при вида на Ейприл Кароуей, той щял да се изхили подигравателно. Ала ето че сега я съзерцавал без капка удоволствие. На всичкото отгоре, когато спрял и я видял по-отблизо, установил, че и тя не изпитва никаква радост от срещата им. Представа си нямал защо, но фактът си оставал факт — тя изобщо нямала дружелюбен вид. Лицето й било напрегнато, а в очите й прочел едно такова особено, каменно изражение.

— Кого виждам! — казал Фреди. — Здравей. Значи успя да се измъкнеш все пак от гостито.

— Да.

Фреди се стегнал, за да й съобщи тъжната вест. Би предпочел да не отваря въпрос за историята с малката Прудънс и нейното тайнствено изчезване, но нямало как. Все пак не можеш да губиш хорските сестри и сетне да се правиш на дискретен. Затова се изкашлял.

— Знаеш ли — започнал, — случи се нещо много странно. Бих го нарекъл дори необяснимо. С най-добри намерения на този свят, аз изглежда съм изгубил сестра ти Прудънс.

— Разбрах. Аз пък я намерих.

— Ъ?

В този миг безтелесен глас внезапно долетял откъм храстите, та Фреди чак подскочил от място.

— Тук съм! — изкрещял гласът. Фреди зейнал.

— Това Прудънс ли беше? — изграчил той.

— Прудънс беше — хладно отвърнало момичето.

— Но какви ги върши там? — недоумявал Фреди.

— Принудена е да стои в храсталака, защото няма нищо на себе си.

— Искаш да кажеш, че не е на себе си?

— Не. Искам да кажа, че няма дрехи на гърба си. Конят ги сритал в реката.

Фреди запримигал.

— Конят е сритал дрехите от гърба й?

— Не ги е сритал от гърба ми — обадил се пак гласът. — Те лежаха на брега на реката прилежно сгънати. Госпожица Мейтланд много държи да се отнасяме грижовно с дрехите си. Нали разбираш, играех на лейди Годайва^[31], както ти ме посъветва.

Фреди се хванал за главата. Трябвало да се досети, упреквал се той, че в мига, в който склопи очи за няколко минутки, това гнусно хлапе ще предприеме нещо възмутително. Също така е трябвало да се досети, продължил да тюхка, че за всичко ще е виновен той. Като познавач на Жената добре знаел, че заврат ли я натясно в кюшето, Тя неизменно стоварва вината върху най-близкостоящия мъж.

— Кога, Господи, съм те съветвал да се правиш на лейди Годайва?

— Нали ми каза, че няма да сбъркам, ако подражавам на коя да е героиня на Тенисън.

— Значи си я насърчавал и си подхранвал въображението й — заключила Ейприл и го дарила с поглед, който макар и различен по калибър от този на капитан Брадбъри, бил не по-малко неприятен. — Не мога да виня горкото дете, задето се е увлякло.

Фреди повторно се хванал за главата. Той знаел много добре, че никой ухажор не е прокопсал в очите на любимото момиче като подкокоросва по-малката й сестра да се развява из полето гола на бял кон.

— Ама чакай…

— Не е необходимо да задълбаваме в подробности. Важното е, че тя е вътре в храстите мокра и гола и вероятно ще настине. Може би ще проявиш любезността да я откараш у дома…

— Но да, разбира се. Естествено! И още как!

— … и да я наметнеш с това одеяло — продължила Ейприл. То може да я спаси от тежка настинка.

Светът се олюлял под краката на Фреди. Ревът на някакво магаре от съседна поляна прозвучал като подигравателния кикот на глутница демони. Летният ветрец още шумолял по върховете на дърветата, птичките все така чуруликали из храсталака, но той бил глух за тяхната прелест.

Преглътнал измъчено два-три пъти.

— Много съжалявам…

Ейприл го гледала с невярващи очи. Явно не вярвала и на ушите си.

— Нали не се опитваш да ми кажеш, че отказваш да дадеш одеялото си на едно дете, което вече киха?

— Много съжалявам…

— Даваш ли си сметка…

— Много съжалявам… Не съм в състояние да се разделя с това одеяло… Остър ревматизъм… В ставите… Лекарско предписание…

— Господин Уиджън — властно го прекъснала Ейприл. — Веднага ми дайте това одеяло!

Безгранична тъга забулила очите на Фреди Уиджън. Той дарил момичето с един дълъг скръбен поглед — поглед, в който красиво се преплитали съжаление, извинение и доживотна преданост. Сетне, без да каже нито дума, натиснал стартера и отпрашил напред, към залеза.

Някъде в покрайнините на Уибълтън-в-долината, когато мракът се бил спуснал и въздухът благоухаел на вечерна роса, той успял да задигне чифт гащи от едно плашило. Сега живее нейде из крайните лондонски квартали и се опитва да пусне брада, с цел да избегне евентуални попълзновения на капитан Брадбъри срещу чувствителната му природа.

А мен ме помоли да предам на всички, че ако някой желае да се сдобие с напълно запазено томче със съчиненията на лорд Тенисън на жертвоготовна цена, той е готов на изгодна за клиента сделка. Не само изпитва вече необяснима неприязън към този конкретен поет, но и получил тази сутрин писмо от Ейприл Кароуей, чието съдържание затвърдило у него вътрешното убеждение, че томчето, за което става дума, вече никога няма да му потрябва.

Удивителна история с шапки

Един Образ се подвизаваше със счупен крак в болницата в резултат на безуспешен опит да мине със спортната си кола през Марбъл арч^[32], вместо да я заобиколи, а милосърден Симпатяга бе наминал да го види как е и да му съобщи последните новини. Завари Образа да играе на карти с медицинската сестра, така че приседна на ръба на леглото и взе да си зоба от гроздето. Образът го попита какво ново в големия свят.

— Ами — започна Симпатягата, като си откъсна още едно зрънце, — най-бистрите умове на „Търтеите“ още си блъскат главите и се опитват да разгадаят мистерията с шапките.

— Това пък какво е?

— Ама ти какво — нищо ли не си чул?

— Нито дума.

Симпатягата бе сразен. От изненада нагълта две зърна грозде наведнъж.

— Цял Лондон е потресен. Преобладава мнението за намеса на четвъртото измерение. Нали ги знаеш тези работи — става нещо по-така и отиваш да се посъветваш с някой голям ум, а той клати глава и заявява: „Ясно! Четвъртото измерение!“ Просто се учудвам как може никой да не спомене и дума пред теб за тази тайнствена история.

— Ами ти си първият ми посетител. Каква е тази история? За каква шапка става дума?

— Шапките са две. Отляво надясно — на Пърси Уимбълт и на Нелсън Корк.

Образът кимна интелигентно.

— Сега разбирам. Едната, значи, е на Пърси, а другата на Нелсън.

— Точно така. Общо две шапки. По-точно цилиндри.

— И какво им е тайнственото?

— Ами Елизабет Ботсуърт и Даяна Пънтър твърдяха, че не им били по мярка!

— Случва се понякога с шапките.

— Но, моля те! Тези бяха поръчани при Бодмин!

Образът подскочи в леглото си.

— Какво?!

— Не бива да тревожите пациента — обади се сестрата, която до този момент не бе участвала в разговора.

— Но разберете, сестро! — изкрещя Образът. — Сигурно не сте схванали същността на думите му. Можете ли да си представите — Пърси Уимбълт и Нелсън Корк си купили цилиндри от Бодмин — от БОДМИН! — които не са им били по мярка. Това е абсурд!

Той беше искрено потресен, а Симпатягата кимаше в знак на съгласие. Да говорят каквото си искат за днешната младеж — че в нищо не вярвала и така нататък, — но има едно нещо, в което всеки млад мъж вярва безусловно, а именно в безупречността на всяка шапка, изработена от Бодмин. Това е една от вечните истини. Ако само се допусне, че шапка, купена от Бодмин, не е по мярка, това ще означава, че отваряте широко врата за Съмнението, Разкола или по-просто казано — Хаоса.

— Точно такава беше и реакцията на Пърси и Нелсън и именно това ги принуди да постъпят много твърдо с Е. Ботсуърт и Д. Пънтър.

— Постъпили са твърдо, казваш?

— Дори много.

— Защо не ни разкажете историята от самото начало? — намеси се сестрата.

— Дадено — съгласи се Симпатягата и си зобна още едно зрънце. — Свят ще ви се завие.

— Толкова ли е тайнствена?

— От началото до края.

 

— Трябва да знаете, скъпа сестро (започна Симпатягата), че тези две другарчета, Пърси Уимбълт и Нелсън Корк, трябва да бъдат постоянно нащрек по отношение на горната част на телосложението си, тъй като главите им изключват всякаква възможност за притежателите им да нахълтат в първия срещнат шапкарски магазин и да се снабдят с коя да е от изложените там шапки. Пърси е едър, пълен, извънгабаритен младеж с глава като диня, докато Нелсън прилича на маломерен жокей и има глава колкото лешник.

Затова няма съмнение, че само един артист като Бодмин може да се погрижи за подобни глави, така че те винаги се обръщат към него. Чух веднъж Пърси да казва, че вярата му в Бодмин може да се сравни само с вярата на млад курат в неговия епископ, и съм убеден, че и Нелсън би казал същото, ако можеше да се сети.

В онова утро, когато започва моят разказ, двамата се сблъскали на прага на въпросния Бодмин.

— Здрасти — поздравил Пърси. — За шапка ли си дошъл?

— Привет — отвърнал Нелсън. — И ти ли си поръчваш шапка?

— Да. — Пърси се огледал предпазливо, за да се увери, че е сам (като се изключи Нелсън, разбира се) и че никой не го гледа, приближил се плътно до приятеля си и снишил глас. — Имам уважителна причина!

— Странно — отвърнал Нелсън също шепнешком. — Аз също си имам причина!

Пърси се огледал недоверчиво и още повече снишил глас.

— Нелсън — започнал той, — познаваш ли Елизабет Ботсуърт?

— Отблизо — отвърнал Нелсън.

— Страхотна е, нали?

— Дори твърде.

— Хубава.

— И това съм забелязал.

— Аз също. Такава една дребничка, сладичка, изящничка, веселичка, жизне… каква беше онази дума? Направо ангел в човешки образ.

— Че те ангелите по начало са в човешки образ.

— Така ли? — Пърси не бил много наясно по въпроса с ангелите. — Както и да е — продължил той и бузите му се обагрили в нежнорозово. — Много я обичам и тя се съгласи да дойде с мен за първия ден на надбягванията в Аскът и разчитам на този цилиндър като на допълнителен аргумент, който да я склони да отговори на чувствата ми с взаимност. Понеже досега сме се срещали само из разни провинциални имения, не съм имал възможността да й взема акъла с цилиндър на главата.

Нелсън Корк го зяпал с отворена уста.

— Това е най-изумителното съвпадение, за което изобщо съм чувал! — възкликнал той, разтърсен до дъното на душата си. — И аз купувам цилиндър със същите намерения!

Масивното телосложение на Пърси се разтърсило конвулсивно. Очите му се изцъклили.

— За да вземеш акъла на Елизабет Ботсуърт! — изревал той и се загърчил от душевни мъки.

— Не, не — зауспокоявал го Нелсън. — Разбира се, че не. С Елизабет сме добри другарчета, но нищо повече. Имам предвид, че и аз като теб разчитам на този цилиндър, за да впечатля любимото момиче.

Пърси спрял да се гърчи.

— Коя е тя? — попитал любопитно.

— Даяна Пънтър, племенницата на моята кръстница, старата Пънтър. И знаеш ли кое е странното — познаваме се от деца, а чувството ми напъпи съвсем наскоро. И сега я обожавам, Пърси, от темето до пръстчетата на божествените й крака!

Пърси не бил убеден.

— Не е ли възголемичко това разстояние? Даяна ми е близка приятелка и е очарователно момиче във всяко едно отношение, но нямаш ли чувството, че е прекалено висока за теб?

— Скъпи приятелю — именно тази нейна черта породи моето обожание: тя е като импозантна статуя. От години не съм срещал по-голяма гръцка богиня. Освен това не е по-висока за мен, отколкото ти си за Елизабет Ботсуърт.

— Има нещо такова — не могъл да отрече Пърси.

— В края на краищата имам чувства към нея, дявол да го вземе, и затова споровете са излишни. Обичам я, обичам я и ще обядваме заедно в първия ден на надбягванията в Аскът!

— В Аскът ли ще обядвате?

— Не, тя не си пада по конни надбягвания и затова няма да дойда в Аскът.

— Какво нещо е любовта! — изрекъл Пърси със страхопочитание.

— Гуляят ще се състои в дома на моята кръстница на площад „Бъркли“ и предполагам, че няма да чакаш дълго, за да съзреш едно твърде интересно съобщение в „Морнинг поуст“.

Пърси протегнал ръка. Нелсън топло я стиснал.

— Да поверим съдбите си на новите шапки!

— Прав си! Женският пол не може да устои на един добре прилягащ цилиндър.

— Бодмин ще трябва да се покаже на по-голяма висота от всеки друг път.

— Няма да му се размине.

И те влезли в магазинчето, където Бодмин им взел мерките със собствените си ръце и обещал след няколко дни да изпрати на съответните им адреси резултатите от своите най-напрегнати усилия.

 

Пърси Уимбълт не е от хората, които ще заподозрете, че имат нерви, но ви уверявам, че докато чакал обещаното от Бодмин, бил в състояние на трескава възбуда. Постоянно го преследвали кошмарни видения как цилиндърът му бива сполетян от гибелни бедствия. И както се оказало впоследствие, тези страхове за малко да се оправдаят. Оттогава Пърси живее с твърдото убеждение, че има развито шесто чувство и е ясновидец.

Всъщност ето как се развили събитията. Разстроените от злокобни предчувствия нерви не му позволили да спи добре, така че в деня преди Аскът Пърси се събудил още в десет и половина и изскочил на прозореца да види какво е времето. Гледката, изпречила се пред потресения му взор, смразила кръвта във вените му.

Долу по тротоара важно се разхождали напред-назад едно диване в синя униформа, в чието лице той разпознал разносвача на Бодмин, и друго едно не по-малко отвратително хлапе. А на главите на тези гнусни изчадия стърчали цилиндри. Двете картонени кутии били подпрени на оградата.

Предвид обстоятелството, че Пърси тъкмо се бил събудил от сън, в който кметът на Лондон вместо да му връчи както било редно ключа на града, замахнал към цилиндъра му и го направил на нищо, би трябвало да очакваме наш Пърси да е вече обръгнал и да не се впечатлява лесно. Ала случаят далеч не бил такъв. Реакцията му била страховита. В първия миг получил нещо като парализа, съчетана с апоплектичен удар, по време на които се сетил как от край време подозирал, че това отвратително хлапе храни лекомислени възгледи по отношение на цилиндрите и не е достойно за височайшия си пост. В следващия миг обаче рязко дошъл на себе си и надал най-сочния писък, огласял квартала през последните няколко години.

Този рев въздействал на хлапетата като мощен взрив. Както се превземали и ситнели важно по тротоара, така на едното се виждали само петите, а диването на Бодмин пъхало шапките по кутиите с такава скорост, че да бъде другаде, когато Пърси се появи на прага на дома си.

И успяло. Когато Пърси стигнал входната врата и я отворил, пред себе си видял само кутия за шапки. Той я качил горе в стаята си и благоговейно извадил съдържанието й, като се пазел да не диша, за да не би — не дай боже! — влакънцата да се разрошат и гладката повърхност да се накърни по някакъв начин. Но явно всичко било наред. Хлапето на Бодмин, макар и паднало тъй низко, че да вади шапките от кутиите им и да се забавлява безвкусно с тях, все пак не било стигнало до такива крайности, като например да ги изтървава.

Цилиндърът му стоял като нарисуван и на другата сутрин Пърси се издокарал, както му е редът, с ботинки, гамаши, панталони, жилетка на цветенца, сако, колосана яка, риза, дискретна сива вратовръзка, цвете в петлицата и лъскавия цилиндър на главата и се запътил към дома на Елизабет. Позвънил на вратата, отворили му, отговорили му, че госпожицата ей сега ще слезе и тя наистина се появила — свежа и прекрасна.

— Здрасти! — ведро я поздравил Пърси.

— Привет, Пърси! — отвърнала Елизабет.

Сега — имайте предвид, че до този момент Пърси стоял пред нея с оголена глава. След размяната на тези реплики обаче надянал цилиндъра на главата си. Много му се искало да я срази на място с въздействието, което щял да произведе. И трябва да изтъкна също, че погледнато стратегически, постъпката му наистина била безукорна, защото само един малоумник ще чака да си надене шапката чак в таксито, тъй като в такси всички цилиндри изглеждат еднакво.

Та, значи, Пърси си набучил цилиндъра с многозначителен поглед и зачакал полагаемите му се спонтанни овации. Но вместо да плесне с ръце в момински изблик на възторг и да затанцува около него пролетни танци, младата Ботсуърт изврякала глухо като колоратурно сопрано, задавило се с рибена кост.

После премигнала и бавно се съвзела.

— Вече съм по-добре — успокоила го тя. — Моментната ми слабост премина. Кажи ми, Пърси, кога е премиерата ти?

— Коя премиера? — изумил се Пърси.

— Твоята. В мюзикхола. Доколкото разбирам, ще пееш комични песни в мюзикхола.

Озадачението на Пърси се задълбочило.

— Аз? Не! Как? Защо? Какво искаш да кажеш?

— Просто си помислих, че цилиндърът ти е част от реквизита и пробваш ефекта му на мен, преди да се появиш пред широката публика. Не можах да се сетя за никаква друга причина, поради която ще си наденеш шапка поне с шест номера по-малка от главата ти.

На Пърси му приз ляло.

— Да не би да намекваш, че цилиндърът не ми е по мярка?

— Няма накъде повече.

— Но той е истински Бодмин!

— Наричай го както щеш. За мен той е публично оскърбление и гавра с широката общественост.

Пърси бил потресен. И много естествено. Представете си какво му е на един млад мъж, който връчва сърцето си на любимото момиче и изведнъж открива, че то е в състояние да говори лекомислено за свети неща.

После се досетил, че тъй като Елизабет прекарва по-голямата част от времето си в провинцията, то тя очевидно не се е научила да цени свещения смисъл, влаган в понятието Бодмин.

— Виж какво — започнал той ласкаво. — Сега ще ти обясня. Тази шапка е правена от самия Бодмин, световноизвестния шапкар на Вайгоу Стрийт. Той лично ми взе мерките и ми гарантира, че който ме види, ще припадне.

— Не те е излъгал.

— А когато Бодмин ти гарантира нещо — продължил Пърси, като се борел с напиращото в гърдите му чувство, от което му призлявало, а именно, че е сбъркал с това момиче, — грешка няма. Да кажеш, че една шапка, купена от Бодмин, не е по мярка, е все едно… не мога да се сетя за нищо достатъчно страшно.

— По-страшно от цилиндъра ти няма. Чарли Чаплин би ти завидял. Но шегата настрана, Пърси. И аз обичам да се посмея, но съществува и нещо, наречено жестокост към животните. Представи си как ще се почувствуват горките коне в Аскът, като се появиш с това на главата!

Поетите и другите литературни умове са писали какво ли не за любовта от пръв поглед, но се оказало, че човек може със същата скорост и да разлюби някого. Миг преди да изрече тези думи, Елизабет била за Пърси всичко, а ето че сега я чувствал като пришка на петата си, с която не желаел да има нищо общо. Можел да понесе много неща от нежния пол. Лични обиди го оставяли безчувствен. Но не бил подготвен за разрушителни нападки срещу шапка, излязла от божествено вещите ръце на самия Бодмин.

— А може би — студено отбелязал той — ще предпочетеш да се явиш сама на това проклето надбягване?

— Разбира се, че ще предпочета! Да не би да допускаш, че ще позволя да ме видят посред бял ден на изискано място като Аскът в компанията на подобна шапка?

Пърси направил крачка назад и се поклонил официално. Кажете сега, не е ли мистерия всичко това? Пълнокръвна мистерия! Но — не избързвайте! Историята е с продължение. Още нищо не сте чули.

 

Да се върнем сега при Нелсън Корк. Малко преди един и половина той се явил на площад „Бъркли“, където обядвал с кръстницата си и Даяна Пънтър, и момичето се държало с него както винаги сърдечно. По време на котлетите и плодовата салата държането й станало толкова дружелюбно, че на Нелсън му се завил свят при мисълта как ще си падне по него, като го зърне с новата шапка.

Така че щом привършили обяда и изпили кафето, а старата Пънтър се оттеглила в будоара си с хапчета за храносмилане и еротичен роман в ръка, той преценил, че най-здравомислещият следващ ход ще е да покани любимата на разходка по Бонд Стрийт. Рискувал, разбира се, тя да се хвърли в прегръдките му насред улицата, но се успокоил с мисълта, че все ще успее да я напъха в някое такси. Така че отправил поканата, тя приела на драго сърце и не след дълго вече крачели по улицата.

И няма да повярвате, но едва били изминали половината от Брутън Стрийт, когато Даяна се заковала внезапно и го изгледала много особено.

— Не искам да се бъркам в личните ти работи, Нелсън — започнала младата дама, — но искрено казано, според мен би трябвало да си правиш труда да си поръчваш шапките, а не да купуваш конфекция.

Ако в краката на Нелсън избухнел газопроводът, едва ли е щял да бъде по-изумен.

— М-м-м-м — замучал той.

Впрочем не бил сигурен, че е чул добре.

— С глава като твоята нямаш избор — продължила Даяна. — Разбирам какво изкушение е за мързел като теб да се вмъкне в първия срещнат шапкарски магазин и да излезе оттам, с каквото му пробутат, но резултатът е направо плачевен. Туй нещо на главата ти прилича на пожарогасител.

Нелсън взел да си повтаря наум, че трябва да е силен мъж.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че шапката не ми е по мярка?

— Че ти сам не усещащ ли?

— Та тя е от Бодмин.

— Не те разбирам. Най-обикновен копринен цилиндър.

— Нищо подобно! Тя е от Бодмин!

— Не разбирам какво говориш.

— Това, което се опитвам да ти внуша — продължил надуто Нелсън, — е, че този цилиндър е конструиран под личния надзор на Бодмин от Вайгоу Стрийт.

— Да, но ти е много голям.

— Не ми е голям!

— Като ти казвам, че е голям, значи, е голям!

— Аз пък ти казвам, че една шапка на Бодмин може да бъде само таман!

— Не съм сляпа и затова ти заявявам още веднъж, че шапката е голяма. Нелсън се овладял, но това му струвало скъпо.

— Аз съм последният човек — казал той, — който би критикувал зрението ти, но в случая ще ми позволиш да изтъкна, че очите ти са те подвели по най-подъл начин. Късогледството ти е вече факт. А също така — продължил Нелсън, на когото отвътре му вряло и кипяло, но въпреки това запазил достойнство — позволи ми да те просветя относно Бодмин, чието име очевидно нищо не ти говори. Въпросният Бодмин младши е последна издънка на дългата поредица Бодминовци, които векове наред трудолюбиво са изработвали шапките на английската аристокрация. Така че шапките са в кръвта на Бодмин младши.

— Аз не…

Нелсън вдигнал ръка и я накарал да млъкне.

— Над вратата на неговия магазин, намиращ се на Вайгоу Стрийт, случайният минувач може да прочете следния съдържателен надпис: „Официален шапкар на кралския двор“. Казано с по-прости думи, това ще рече на непросветения, че когато на негово величество му се прииска нова шапка, той просто отива при Бодмин и казва: „Здрасти, Бодмин. Ние искаме нова шапка.“ И при това не пита дали шапката ще му бъде по мярка. То се разбира от само себе си. Той има сляпо доверие на въпросния Бодмин. Ето защо ти повтарям още веднъж — простичко и без да се паля, — тази шапка е от Бодмин!

Даяна взела да се горещи. Кръвта на Пънтърови поначало е доста гореща и много малко им трябва, за да се възпламенят. Тя тропнала раздразнено с крак по Брутън Стрийт.

— Ти от край време си бил тъп инат, Нелсън — от дете си такъв! Аз пък за последен път ти казвам, че тази шапка ти е прекалено голяма. Ако не виждах обувките ти и част от панталоните, и през ум не би ми минало, че под нея се крие човешко същество! На твое място бих изгоряла от срам — да се появиш на публично място в такъв вид! Ако на теб не ти пука, да беше се смилил над бедните минувачи и уличното движение!

— Така, значи? — потреперал Нелсън.

— Така!

— Така, значи!

— Така и точка по въпроса! Или може би не ме чуваш? Това не ме учудва, като гледам каква грамадна шапка си нахлупил на ушите си.

— Твърдиш, че тази шапка е нахлупена на ушите ми?

— До най-долната им част. И за мен е необяснимо защо продължаваш да твърдиш обратното.

Боя се, че последвалата сцена няма да представи Нелсън в светлината на безупречен джентълмен, но за да оправдая донякъде поведението му, искам да ви напомня, че двамата с Даяна са отраснали заедно от деца, а споровете между двама души, споделяли едно и също гърне, често се израждат в размяна на лични обиди и намеци. Един академичен спор по въпроса за шапките може за нула време да премине в чоплене на стари рани и изваждане на показ на мръсното семейно бельо.

Случаят бил точно такъв. При думата „необяснимо“ Нелсън злобно се изсмял.

— Необяснимо, казваш? Също толкова необяснимо, предполагам, колкото внезапното изчезване на чичо ти Джордж от Англия през 1920 година, без да си направи дори труда да си стегне багажа?

Очите на Даяна метнали няколко мълнии. Токчетата й заудряли отново по паважа.

— Чичо Джордж замина в чужбина по здравословни причини!

— Не се и съмнявам — климатът тук наистина бе станал нездравословно напечен за него.

— Ала дори той не би си сложил подобна шапка!

— Там, където щяха да го напъхат, ако не беше избягал като попарено коте, изобщо нямаше да има нужда от шапка!

На паважа, точно там, където стояла Даяна, се образувал улей.

— Като избяга в чужбина, чичо Джордж си спести срамния скандал с леля ти Клариса през 1922 година.

Нелсън свил юмруци.

— Съдебните заседатели не се произнесоха по нейното дело поради липса на доказателства!

— Много добре ни е известно как стават тези работи. Самият съдия, ако си спомняш, изказа недвусмислено мнението си по този въпрос.

Пауза.

— Може би греша — подел тихо разговора Нелсън, — но е недостойно за едно момиче, на чийто брат Сирил официално бе забранено през 1924 година да стъпва на хиподрума, да отправя упреци по адрес на чуждите лели!

— Като отминем въпроса за брат ми Сирил през 1924 година, какво ще кажеш за братовчед си Фред през 27-а?

И те се загледали злостно, като всеки един с болка в сърцето си давал сметка, че е изчерпал запаса от прегрешили роднини. Даяна продължила да копае с ток настилката, а Нелсън се чудел какво толкова е видял, дявол да го вземе, в едно момиче, което — като оставим настрана факта, че не знае какви ги плещи за хорските шапки — на всичкото отгоре е дълго поне метър и осемдесет и при това е твърде неугледно.

— А що се отнася до зълвата на племенницата на твоята снаха — внезапно била осенена Даяна, — то…

Ала Нелсън й направил с ръка знак да мълчи.

— Предпочитам да сложим точка на този спор.

— И за мен не е безкрайно удоволствие — също тъй хладно отвърнала Даяна — да слушам невнятното ти пелтечене. Така е, когато на един мъж шапката му закрива устата — сам не се чува какво говори!

— Желая ви приятен следобед, госпожице Пънтър — казал Нелсън. И си тръгнал, без да се обърне назад.

 

Едно от преимуществата на сдърпване с момиче насред Брутън Стрийт е, че нашият клуб „Търтеи“ е разположен зад ъгъла и човек може да се отбие и да възстанови нервната си система в бара при минимално изразходване на физически усилия. Нелсън се озовал там буквално след минута и кого, мислите, видял най-напред? Самия Пърси, стиснал в ръка двойно уиски със сода.

— Здрасти — поздравил Пърси.

— Привет — отговорил Нелсън.

Настъпило мълчание, нарушено единствено от поръчката на Нелсън — двоен вермут. Пърси продължил да зяпа с невиждащ поглед пред себе си като човек, изпразнил чашата на живота само за да открие на дъното й умряла муха.

— Нелсън — проговорил той най-сетне; — какви са възгледите ти за съвременните момичета?

— За мен те са загубена работа.

— Напълно съм съгласен. Разбира се, Даяна Пънтър е едно от редките изключения, но с изключение на нея пет пари не давам за кое да е съвременно момиче. Липсва им задълбоченост и почтителност, да не говорим, че хабер си нямат кога нещо е истински по мярка. Шапките например.

— Точно така. Само не те разбрах какво искаше да кажеш с това, че Даяна Пънтър е изключение. Тя е една от предводителките, дори вдъхновителките на това движение. Спомни си за всички недостатъци на съвременното момиче, умножи ги на две и какво ще получиш? Даяна Пънтър! Чакай да ти разкажа какво се случи между мен и тази Пънтър преди няколко минути.

— Не, първо аз ще ти разкажа за сблъсъка си с Елизабет Ботсуърт тази сутрин. Нелсън, старче, тя ми каза, че… цилиндърът ми — моят Бодмин! — не ми бил по мярка!

— Не може да бъде!

— Цитирам точните й думи.

— Бре, да пукна! Чуй обаче — Даяна пък ми каза, че моят Бодмин ми бил голям!

И двамата се втренчили един в друг, лишени от дар слово.

— Това е духът на… — обадил се най-подир Нелсън, — не знам на какво. Но се задава от всички посоки. Нещо много основно е сбъркано в днешните момичета. До гуша са затънали в беззаконие и слободия. Да затънали са — от всички страни.

— И тук в Англия също.

— Ама, разбира се, магаре такова! — раздразнил се Нелсън. — Като казах всички страни, нямах предвид всички страни, а всички страни! — После се замислил. — Ти обаче много ме изненада с това твое изказване за Елизабет Ботсуърт и съм склонен да допусна, че тук има някакво недоразумение. Винаги съм бил горещ почитател на Елизабет.

— И аз винаги съм имал високо мнение за Даяна и затова ми е трудно да повярвам, че се е показала в такава недоброкачествена светлина, както ти твърдиш. Мирише ми на недоразумение.

— Добре я нарязах обаче.

— Не биваше, Нелсън. Току-виж, си я засегнал или нещо подобно. В моя случай, разбира се, нямах друг избор, освен да се отнеса доста строго с Елизабет.

Нелсън зацъкал с език.

— Напразно — тя е тъй чувствителна!

— Даяна също.

— Но не колкото Елизабет.

— А според мен чувствителността й надвишава тази на Елизабет приблизително пет пъти. Но да не спорим, старче. Фактът си остава, че и с двама ни са се отнесли рядко несправедливо. Ако питаш мен, редно е да се затътрим към домовете си и да се нагълтаме с аспирин.

— Прав си.

Те се запътили към гардероба, където били депозирали цилиндрите си, и Пърси си надянал своя.

— Ето виж — само една малоумна идиотка, която не вижда на сантиметър от носа си, може да твърди, че тази шапка ми е малка!

— Съвсем ти е таман — потвърдил Нелсън. — А я виж моята! Нямам ли право да твърдя, че само една великанка, страдаща от астигматизъм, може да нарече тази шапка прекалено голяма?

— Прекрасна шапка!

Гардеробиерът, един много просветен тип на име Робинсън, се съгласил и с двамата. Така те излезли от клуба и се разделили при Доувър Стрийт.

Макар и да не стана дума, но тук му е мястото да кажа, че сърцето на Нелсън Корк се обливало в сълзи при мисълта за нещастието, сполетяло приятеля му Пърси. Много добре познавал крехката му чувствителна душа и си представял колко дълбоко е засегнат от скъсването на дипломатическите отношения с любимото момиче. Защото Нелсън бил убеден, че каквото и да се е случило помежду им, колкото и дълбока да е раната, Пърси продължавал да обича Елизабет. Затова решил, че случаят плаче за един тактичен посредник — един добросърдечен, здравомислещ приятел и на двете страни, който да запретне ръкави и да се впусне да оправя нещата.

Затова щом се отървал от Пърси, той скочил в едно такси и отпрашил към дома на Елизабет. Имал късмет — сварил я на външната площадка. Защото тя естествено не заминала сама за Аскът. Веднага щом Пърси изчезнал от погледа й, казала на шофьора на таксито да я върне у дома и прекарала времето от болезнената сцена до този момент в разсъждения какво е можела да му каже, ако се била сетила, и в разхождане на пекинеза си на име Кларксън.

Много се зарадвала на появата на Нелсън и взела да му чурулика за туй-онуй, а цялото й държане било на момиче, което след като е било принудено да общува известно време с престъпния свят, най-сетне е попаднало на сродна душа. И колкото повече я слушал Нелсън, толкова повече му се искало да я слуша. И колкото повече я гледал, толкова повече чувствал, че един живот, прекаран в съзерцание на Елизабет Ботсуърт, ще е един адски добре прекаран живот.

Имало нещо в изящната миниатюрност и крехкост на това момиче, което така страхотно допадало на душевните му дълбини. След като бил общувал толкова време с исполин като Даяна Пънтър, за него било истински празник, че очите му можели да си починат върху нещо тъй мъничко и нежно. И, общо взето, все не успявал да вмъкне Пърси в разговора.

Та, значи, двамата се разхождали по улицата и си приказвали. А имайте предвид, че Елизабет е момиче, с което човек може да беседва, без опасност да му се изкълчи вратът от взиране нагоре, както в случая с Даяна Пънтър. Нелсън изведнъж осъзнал, че опитите му да общува с въпросната Даяна били равносилни на размяна на мисли с човек, покатерил се на върха на мачта. И се учудил, че тази мисъл му хрумва едва сега.

— Знаеш ли, Елизабет, изглеждаш просто възхитително! — не се стърпял той.

— Странно! — учудило се момичето. — Тъкмо щях да ти кажа същото.

— Ами?

— Да, честна дума. Особено след някои от плашилата, на които се нагледах днес — например Пърси Уимбълт. Ако знаеш какво облекчение е да срещнеш мъж, който се облича с вкус.

Ето че най-сетне темата „Пърси“ била въведена в диалога и Нелсън не би трябвало да има затруднения да обърне разговора по посока на отсъстващия приятел. Но някак си не съумял. Вместо това се запревземал и казал:

— Ах, наистина, мислиш ли така? Нали не ме будалкаш?

— Как ще те будалкам! Главно имам предвид шапката ти. Не знам защо, но от дете съм крайно чувствителна към шапките и винаги си спомням с удоволствие как на петгодишна възраст метнах от детската стая един буркан със сладко върху главата на чичо Александър, който се появи у нас на гости с шапка като на Шерлок Холмс. За мен шапката е проверка какво всъщност представлява мъжът. Твоята е безупречна. Стои ти като излята. Нямаш представа колко ти отива — приличаш ми на посланик.

Нелсън поел дълбоко въздух. Тръпки го побили от главата до петите. Сякаш пелена му паднала от очите и пред него се открил нов живот.

— Слушай — започнал той, разтърсен от дълбоки чувства, — ще имаш ли нещо против, ако стисна мъничката ти ръчичка?

— Стисни я! — сърдечно откликнала Елизабет.

— Така и ще направя! — заявил Нелсън и така и направил. — А сега — разхълцал се той от емоции, без да има сили да пусне въпросната ръчичка, — какво ще кажеш да отпратим нанякъде и да пийнем на спокойствие по чашка чай? Убеден съм, че имаме какво да си кажем.

 

Странно е, като си помисли човек колко често се случва на този свят, когато става дума за двама приятели, че докато сърцето на единия се къпе в кръв заради другия, в същото време и сърцето на другия се къпе в кръв заради първия. Искам да кажа, че и двете сърца се къпят едновременно в кръв, а не само едното. Ето какъв бил случаят с Нелсън Корк и Пърси Уимбълт! Щом се разделил с Нелсън, Пърси хукнал по дирите на Даяна Пънтър с намерението да оправи нещата с няколко мъдри и навременни съвета. Защото бил убеден, че макар понастоящем Нелсън да бил изпълнен с ненавист към Даяна, това му състояние е явно преходно и любовта рано или късно ще си предяви правата. Според Пърси един светски посредник, един любещ приятел и на двамата щял да тури ред в неразборията и изобщо да изглади нещата.

Като стигнал площад „Бъркли“, Даяна гневно се разхождала пред къщата с вирнат нос, а от ноздрите й излизали пламъци. Той акостирал до нея и щом го зърнала, хладният блясък в очите й отстъпил място на сърдечни пламъчета. Била очарована, че го вижда, и веднага се впуснала в оживен разговор. И с всяка изречена дума затвърждавала в него убеждението, че от всички известни нему начини за прекарване на един следобед нищо не може да се сравни с една дружеска размяна на мнения с Даяна Пънтър.

И не само приказките й го омаяли. Пърси бил запленен от великолепната й физика. При мисълта, че бил загубил няколко ценни минути с онази малокалибрена лилипутка Елизабет, идело му да се ритне отзад.

Ето, мислел си той, докато двамата сновели напред-назад из площада. Ето едно момиче, което горе-долу стига до устата на човека и всичките му мъдри наблюдения имат някакъв шанс да достигнат до слуха му без видимо закъснение. Разговорите с Елизабет Ботсуърт винаги му напомняли на крещене в дълбок кладенец с надеждата да привлече вниманието на амебите на дъното. Само се изненадал, че му трябвало толкова много време, за да стигне до този очевиден извод.

Спътницата му споменала обаче името на Нелсън Корк и това го извадило от състоянието му на дълбока заблеяност.

— Какво каза, извинявай?

— Казах, че Нелсън Корк е недорасъл пигмей, който, ако можеше да се пребори с патологичния си мързел, отдавна да се е присъединил към някоя циркова трупа на джуджета-акробати.

— Мислиш ли?

— Дълбоко съм убедена — твърдо настояла Даяна. — Знаеш ли, Пърси, кое прави живота на момичетата непоносим и защо свършват в манастирите? Защото по никакъв начин не могат да избягнат съдбата рано или късно да ги видят на обществено място с мъже като Нелсън Корк. Не мисли, че ми липсва милосърдие. Опитвам се да проявя великодушие и непрекъснато си повтарям, че ако един мъж изглежда като пресован, това е по-скоро негова беда, отколкото недостатък и човек трябва да го съжалява, а не да го упреква. Но на едно нещо ще държа до края на живота си и винаги ще отстоявам мнението си — такъв човек не бива да задълбава с лека ръка природните си недъзи, като препуска из Лондон с шапка, която му стига до петите и го препъва. Не мога да допусна да бъда съпровождана до Брутън Стрийт от някакъв бацил в човешки образ, чиято шапка на всяка крачка се удря в паветата. Винаги съм твърдяла и ще продължа да твърдя, че шапката е най-сигурната проверка за всеки мъж. Ако той не умее да си избере шапка по мярка, значи, за нищо не можеш да му имаш доверие. Ето например твоят цилиндър, Пърси, ти е съвсем по мярка. Достатъчно цилиндри съм видяла в живота си, за да мога да твърдя със сигурност — твоят е образец на това какво трябва да представлява един истински цилиндър. Нито прекалено тесен, нито много широк, а плътно прилепнал към главата като кожата на кренвирш. А и главата ти е родена за копринен цилиндър! Придава ти един такъв вид… каква беше онази дума? Сякаш си повелител на човешкия род. Лъвски вид, ето какво имах предвид. Начинът, по който си почива на темето ти с лек наклон на югоизток…

Пърси Уимбълт се гърчел от удоволствие като изпълнител на ориенталски танци. От неизвестна посока до слуха му достигнала нежна музика, а площад „Бъркли“ сякаш подскачал около него на куц крак. Поел си дълбоко въздух и…

— Виж какво — започнал той, — ако вече си чувала тези думи, можеш да ми го кажеш, но усещам, че е време да отплаваме нанякъде, където къщите не танцуват „Тихият син Дунав“ и където да можем да се налюскаме с чай до насита. А по време на пиршеството възнамерявам да ти съобщя нещо много важно.

 

— Та така стоят нещата — зобна си Симпатягата още малко грозде. — И не можете да отречете, че в някои отношения всичко е свършило по един задоволителен начин. Съобщението за годежа на Елизабет и Нелсън се появило в пресата в един и същи ден с това за предстоящия съюз на Даяна и Пърси, та на човек му става приятно, като си помисли, че двете двойки така добре си пасват на ръст.

Искам да кажа, че и дума не може да става момиче, високо метър и осемдесет, да тръгне към олтара под ръка с мъж, нисък метър и шестдесет, нито пък левент, извисяващ се до метър и деветдесет, да се опитва да ситни до избраницата си, която е само метър и половина. Приятно е да се позабавляваш отстрани на подобна гледка, но тя никак не допринася за брачното щастие.

Не, както и да погледнете тази история, тя свърши добре за главните герои. Но не това е най-важното за мен. Аз продължавам да си блъскам ума с тази неразгадаема, изумителна история с двете шапки.

— Прав си — съгласи се Образът.

— Искам да кажа, че ако шапката на Пърси не му е била таман, както е твърдяла Елизабет Ботсуърт, защо същата тази шапка е грабнала сърцето на Даяна?

— Точно така!

— И обратното — щом като цилиндърът на Нелсън е претърпял такъв провал в очите на Даяна, защо е спечелил състезанието в случая с Елизабет?

— Точно така?

— Неразгадаема тайна!

В този момент сестрата се опита да привлече вниманието на Симпатягата.

— Да ви кажа ли какво мисля аз?

— Кажете, скъпа милосърдна сестричке.

— Според мен разносвачът от магазина на Бодмин е разменил шапките. Объркал е кутиите. — Симпатягата само поклати глава и откъсна още едно зърно от чепката. — А после в гардеробната на клуба отново са ги разменили — заключи сестрата.

Симпатягата й се усмихна снизходително.

— Интересна версия — отбеляза той, дояждайки гроздето на болния. — Твърде интересна. Но малко ми се струва натаманена. Аз лично предпочитам да вярвам, че в случая е замесено четвъртото измерение. Убеден съм, че това е истинското обяснение, само дето умовете ни не могат да го проумеят.

— Точно така! — заключи Образът.

Стрихнин в супата

Още щом Наливната бира влезе в бара на „Въдичарски отдих“, на всички ни стана ясно, че човекът не е на себе си. С изопнато и измъчено лице той се настани в най-отдалечения ъгъл, свеси глава и с нищо не допринесе за интересния разговор, който — съсредоточен около господин Мълинър — протичаше край камината. При това от време на време дълбоко въздишаше.

Един изпълнен със съчувствие Джин и тоник си остави чашата на масата, отиде при страдалеца и сложи благосклонна ръка на рамото му.

— Какво има, старче? Да не си изгубил някой приятел?

— По-лошо — въздъхна отново Наливната бира. — Изгубих криминалния си роман. Тъкмо го преполових на идване и взех, че го забравих във влака.

— Същото се случи веднъж и с моя племенник Сирил, Дето завърши вътрешна архитектура — обади се господин Мълинър. — Хората често забравят книгите си.

— А сега — тъжно продължи Наливната бира — няма да мога да мигна цяла нощ и все ще се питам кой е отровил баронета^[33] сър Джефри Тътъл.

— Нима баронетът е бил отровен?

— Да. Ако питате мен, това е работа на викария. Бил известен с интереса си към екзотичните отрови.

Господин Мълинър се усмихна снизходително.

— Не е викарият. Случайно съм чел „Мистерията в имението Мърглоу“. Убиецът е водопроводчикът.

— Какъв водопроводчик?

— Онзи, дето се появява във втора глава, за да поправи душа. Сър Джефри се отнесъл зле с леля му през 1896 година и затова той прикрепил с лепило отровна змия към тръбата на душа. Когато баронетът пуснал топлата вода, лепилото се размекнало, змията се плъзнала надолу, ухапала го по крака и изчезнала в канала.

— Не е възможно! — възрази Наливната бира. — Между втора глава и убийството има няколко дни.

— Водопроводчикът си забравил змията вкъщи и трябвало да се върне да я вземе — поясни господин Мълинър. — Надявам се това разкритие да смъкне камък от душата ви.

— Чувствам се като нов — призна Наливната. — Цяла нощ не мигнах все се чудех как е станало убийството.

— Напълно ви вярвам — същото се случи с племенника ми Сирил. В наше време няма нищо по-забележително — продължи господин Мълинър, като отпи от топлия си скоч с лимон — от начина, по който криминалните романи завладяха обществеността. Истинският поклонник на тази литература няма да се спре пред нищо, за да си набави желаното четиво. Той е като наркоман, лишен от дневната си дажба кокаин. Племенникът ми Сирил…

— Няма да повярвате какви неща си забравят хората по влаковете — започна една Малка халба. — Чанти, чадъри, дори препарирани шимпанзета. Онзи ден ми разказаха как…

 

Племенникът ми Сирил (не се даде господин Мълинър) беше най-запаленият и страстен читател на криминални романи, когото аз лично познавам. Отдавам това на факта, че като повечето вътрешни архитекти и той беше такъв един крехък, деликатен младеж, изключително податлив на всякакви заболявания. Всеки път, когато се заразяваше от поредния грип, заушки или шарка, той прекарваше възстановителния период на легло в четене на криминални романи. А тъй като апетитът идва с яденето, по времето, когато започва тази история, той се бе превърнал вече в истински наркоман — не само поглъщаше всеки роман от този тип, който можеше да докопа, но и присъстваше на всяко театрално представление, в което от бюфета най-неочаквано изскачат костеливи ръце, а публиката недоумява, ако светлината не угасва поне веднъж на всеки десет минути.

Та именно докато гледал „Сивият вампир“ в театър „Сейнт Джеймс“, Сирил се озовал до Амелия Басет — момичето, което заобичал с целия събуден плам на мъж, който до този момент предпочитал, общо взето, да се измъква на пръсти от присъствието на нежния пол.

Впрочем той не знаел, че името й е Амелия Басет. Виждал я за пръв път. Ала не се съмнявал, че е срещнал съдбата си, и по време на цялото първо действие се чудел как да предизвика запознанство. Когато запалили светлините в залата, за да оповестят края на първо действие, остра болка в десния крак го извадила от дълбокия му размисъл. Тъкмо се питал дали не е хванал подагра или ишиас, когато при по-обстоен преглед установил, че просто съседката му, погълната от напрегнатото действие на сцената, най-разсеяно била загребала шепа от плътта му и в момента я извивала в екстаза на моминското си вълнение.

Това се сторило на Сирил подходяща изходна точка.

— Извинете — започнал той.

Момичето се обърнало към него. Очите му горели, а връхчето на носа му още потръпвало.

— Моля?

— Кракът ми — пояснил Сирил. — Ако сте си свършили работата, мога ли да си го получа обратно?

Момичето погледнало надолу. И се сепнало.

— Ах, извинете! — пребледняло то.

— Няма нищо. Ще съм доволен, ако съм ви помогнал с него.

— Увлякла съм се.

— Очевидно обичате криминалните пиеси.

— Обожавам ги!

— Аз също. А криминалните романи?

— О, да!

— Чели ли сте „Кръв по парапета“?

— Разбира се! Хареса ми повече от „Прерязани гърла“.

— Споделям вашето мнение. Далеч по-добър. И убийствата са по-сочни, и детективите са по-изтънчени, и следите, оставени от убиеца, са къде-къде по-интелигентни… Във всяко едно отношение е по-добър.

Двете сродни души впили поглед една в друга. Няма по-непоклатима основа за едно красиво приятелство от споделения литературен вкус.

— Аз се казвам Амелия Басет — представило се момичето.

— А аз — Сирил Мълинър. Басет ли казахте? — Той смръщил леко вежди. — Къде съм чувал това име?

— Може би сте чували за майка ми — лейди Басет. Тя е прочут ловец на диви животни и изследовател на Африка. Постоянно се скита из разни джунгли. Сега излезе във фоайето да изпуши една цигара. Впрочем — момичето се поколебало, преди да продължи, — ако ни свари да разговаряме, бихте ли й споменали, че сме се запознали у Полтърудови?

— Напълно ви разбирам.

— Защото мама не обича хората да се заприказват, без да са били официално представени. А когато мама не обича някой, тя е склонна да го цапардоса с тъп предмет по главата.

— Ясно — кимнал Сирил. — Също като човекоподобната маймуна в „Прободен с рога“.

— Точно така. Кажете — сменило момичето темата, — ако бяхте милионер, какво бихте предпочели — да ви намушкат с нож в гърба, или да ви открият мъртъв без никаква следа от насилие, загледан с изцъклен поглед в нещо неописуемо ужасно?

Сирил тъкмо да отговори, когато — поглеждайки зад рамото на Амелия — съзрял с изцъклен поглед нещо неописуемо ужасно. В стола до момичето се била отпуснала пълна жена с невероятна внушителна фигура и го съзерцавала изпитателно през лорнета си.

— Твой познат ли е това, Амелия? — попитала тя.

— Това е господин Мълинър, мамо. Запознахме се в Полтърудови.

— Нима?

И тя отново заразглеждала Сирил през лорнета си.

— Господин Мълинър — заключила най-сетне — ми напомня малко за вожда на Долно Иси — макар че онзи имаше по-тъмен цвят на кожата и халка на носа. Прекрасен човек беше — отдала се тя на възпоминания. — Само че ставаше фамилиарен под въздействието на джина. Получи куршум в крака.

— Ъ-ъ… извинете… защо? — заинтересувал се Сирил.

— Не се държеше като джентълмен — целомъдрено пояснила лейди Басет.

— Обзалагам се — възкликнал впечатленият Сирил, — че след лечението, на което сте го подложили, би могъл да напише книга по етикеция.

— Той това и направи — безгрижно додала лейди Басет. — Защо не ни посетите някой следобед, господин Мълинър? Името и адресът ми ги има в телефонния указател. А ако се интересувате от човекоядни пуми, ще ви покажа главите на няколко великолепни екземпляра.

Завесата се вдигнала за второ действие и Сирил потънал в размисъл. Най-сетне, радостно констатирал той, в живота му нахлула любовта. Но затова пък — придружена от лейди Басет. Все ще има нещо, замислено си казал той.

 

Ще прескоча периода на ухажването. Достатъчно е да спомена, че Сирил напредвал с изумителна бързина. Щом разкрил на Амелия, че веднъж се запознал с Агата Кристи, и пътят пред него вече бил чист като изблизан. А един следобед, след като се отбил у тях и установил, че лейди Басет е на гости в провинцията, той сграбчил момичето за ръката и му разкрил любовта си.

Отначало всичко вървяло добре. Реакцията на Амелия била до известна степен задоволителна. Тя възторжено се присъединила към любовните му признания. Метнала се в прегръдките му и споделила, че той е мъжът на нейните мечти. След което нанесла първия удар.

— Обаче всичко е безсмислено! — възкликнала тя и прекрасните й очи плувнали в сълзи. — Мама никога няма да даде съгласието си.

— Че защо? — изумил се Сирил. — Какво има против мен?

— Не знам. Но обикновено те нарича „онзи плазмодий“.

— Плазмодий? — още повече се изненадал Сирил. — Че какво е това „плазмодий“?

— Не знам, но във всеки случай е нещо, което не се харесва особено на мама. Жалко, че разбра с какво се занимаваш.

— Вътрешната архитектура е напълно почтено занимание — засегнал се племенникът ми.

— Знам. Но на нея й допадат мъже, които се скитат из големите диви простори.

— Аз проектирам и декоративни градини.

— Така е. И все пак…

— Освен това… по дяволите! — възмутил се Сирил. — Това да не е викторианската епоха! Модата на майчините благословии угасна преди повече от двайсет години.

— Да, но са забравили да известят мама.

— Та това е нелепо! — продължил да беснее Сирил. — Не съм чувал нищо по-глупаво! Я да изчезнем оттук, да се оженим някъде без много шум и да й изпратим картичка с изглед от хотела във Венеция и кръстче на един от прозорците: „Това е нашата стая. Колко жалко, че не си с нас.“

Момичето потръпнало.

— И още преди да се усетиш, тя ще е с нас. Не я познаваш. В мига, в който получи картичката, ще довтаса където и да сме, ще те метне през коляното си и ще те нашляпа с четката за дрехи. А видя ли те метнат през маминото коляно, налаган с четка за дрехи, вече едва ли ще изпитвам като теб предишните чувства. Само ще си развалим медения месец.

Сирил се намръщил. Ала човек, прекарал живота си в приемане на всевъзможни горчиви лекарства и хапове, е непоправим оптимист.

— Тогава изходът е един — да се срещна с майка ти и да се опитам да я вразумя. Къде е тя сега?

— Замина тази сутрин при Уигъмови в графство Съсекс.

— Прекрасно. Много добре ги познавам. Постоянно ме канят да се отбия при тях, когато намеря за добре. Ще им телеграфирам и ще взема вечерния влак. Най-прилежно ще се подмазвам на майка ти и ще се опитам да поправя неблагоприятното мнение, което си е съставила за мен. А щом подготвя почвата, веднага ще я цапардосам с новината за нашия годеж. Може да се получи нещо. Може и нищо да не се получи. Но така поне имаме някакъв шанс.

— Но ти си тъй нерешителен, Сирил. Толкова си свит, хрисим и свенлив. Как ще се справиш с подобна задача?

— Любовта ще ми вдъхне сили.

— Смяташ ли, че е достатъчно? Я си спомни какво представлява майка ми. Дали няма да ти помогне чаша с нещо подкрепително?

Сирил не бил убеден.

— Лекарят ми забранява всякакъв алкохол. Повишавам кръвното налягане.

— Е, като се видиш с майка ми, ще имаш нужда от всичкото кръвно налягане, което успееш да събереш, и колкото по-високо, толкова по-добре. Искрено те съветвам да се заредиш преди срещата.

— Добре — кимнал замислено Сирил. — Може и да си права. Щом казваш, така да бъде. Довиждане, ангел мой.

— Довиждане, любов моя. Нали ще си мислиш за мен през целия ден?

— През всяка минута на деня. Или почти. Защото, нали разбираш, купих си „Стрихнин в супата“ — последната книга на Хорейшоу Слингзби, и от време на време ще се потапям в нея. Но през останалото… Впрочем, чете ли я?

— Още не. Купих си я, но мама я взе със себе си.

— Така ли? Е, ако искам да успея за вечеря, трябва да тръгвам. Довиждане, обич моя, и никога не забравяй, че Гилбърт Глендейл от „Липсващият пръст“ спечели любимото момиче напук на двамата тайнствени удушвачи и бандата на Черния мустак.

Той я целунал нежно и хукнал да си стяга багажа.

 

„Баркли Тауърс“ — имението на сър Мортимър и лейди Уигъм — било на два часа с влак от Лондон. Потънал в мисли за Амелия и в първата глава на „Стрихнин в супата“, Сирил не усетил как минало това време. Толкова се бил вглъбил, че разбрал къде се намира едва когато влакът потеглил от Баркли Реджис — гарата, на която трябвало да слезе. В последния момент успял да скочи на платформата.

А тъй като бил взел експреса от пет часа, не само пристигнал в „Баркли Тауърс“ навреме за вечерята, но дори сварил и животворните аперитиви.

С влизането си в гостната установил, че къщата съвсем не била претъпкана с гости. Освен-лейди Басет и себе си заварил само някаква невзрачна двойка на име Симпсън и един висок красив мъж със загоряло лице и пронизващи очи. Това, както му прошепнала домакинята, бил Лестър Мъм — прочутият изследовател на Африка и ловец на диви зверове.

Вероятно потискащото присъствие на цели двама изследователи и ловци на диви зверове накарало Сирил да последва съвета на Амелия, и то колкото се може по-скоро. По всяка вероятност близостта на лейди Басет му стигала, за да скъса с дотогавашния си въздържателен живот. Само един поглед към нея му бил достатъчен, за да припне чевръсто към подноса с коктейлите.

Три чаши на един дъх, и той вече се чувствал определено по-свеж и далеч по-храбър. Вечерята си оросил тъй обилно с бира, вино, шампанско, старо бренди и портвайн, че при поднасянето на десерта установил със задоволство как стеснителността му се била изпарила безследно. Станал от масата с достатъчно самочувствие, за да поиска от десетина лейди Басет и ръцете на десетте им щерки.

Споделил с иконома, ръгайки го дружески в ребрата, че ако лейди Басет се опита да му погоди някакъв номер, той много добре знаел как да се справи с нея. Не че заплашвал, обяснил на иконома, а просто споделял, че знае как да постъпи. Икономът казал: „Много добре, сър. Благодаря, сър“ — и с това инцидентът приключил.

 

Сирил възнамерявал — подтикван от приповдигнатото си властно настроение — веднага след вечеря да спипа майката на Амелия някъде натясно и да я обработи както се полага. Но взел, че заспал в пушалнята, а след това бил въвлечен в богословски диспут с представител на прислугата, случайно срещнат в коридора, поради което се добрал до гостната чак към десет и половина. А след като нахълтал с весел вик: „Я да видим къде е лейди Басет!“, установил с раздразнение, че жертвата му се била оттеглила в покоите си.

Ако настроението му е било малко по-малко приповдигнато, тази новина би подействала на ентусиазма му като студен душ. Ала спиртното гостоприемство на сър Мортимър било тъй щедро, че Сирил само кимнал единайсет пъти, за да покаже колко добре е разбрал, след което направил справка и бил осведомен, че въпросната дама е настанена в Синята стая. Така че се насочил бързокрило натам с весело „ойларипи!“ на уста.

Открил Синята стая, фраснал вратата и влетял вътре. Лейди Басет се била подпряла удобно на купчина възглавници. Пушела пура и четяла книга. А книгата, както установил Сирил с изненада и неприязън, била, представете си, „Стрихнин в супата“. Тази гледка го втрещила.

— Виж ти! — възмутил се той гръмогласно. — Да пукна на място! Мога ли да знам с какво право сте ми задигнали книгата?

Лейди Басет извадила пурата от устата си и повдигнала вежди.

— Какво правите в стаята ми, господин Мълинър?

— Не, не мога повече! — разтреперил се от самосъжаление Сирил. — Човек се разорява, за да си набави нужната криминална литература, а разни там… само го чакат да обърне гръб, за да му свият книгата!

— Тази книга е собственост на дъщеря ми Амелия.

— Добрата стара Амелия! — сърдечно откликнал младежът. — Като нея втора няма.

— Взех я да я чета във влака. А сега бихте ли ме осведомили какво правите в стаята ми, господин Мълинър?

Сирил се плеснал по челото.

— Ами да! Сетих се! Тя спомена, че сте я взели. Нещо повече — спомних си още едно обстоятелство, което напълно ви оневинява. Като стигнах гарата, нещо се поразбързах и взех да хвърлям багажа по платформата — бях се пообъркал. И какъвто съм пън, взех, че забравих моя „Стрихнин“ в купето. Мога само да се извиня.

— Можете не само да се извините. Можете да ми кажете също така какво правите в стаята ми.

— Какво правя в стаята ви ли?

— Точно така.

— Ами как да ви кажа — отпуснал се Сирил на леглото й. — Питате какво правя в стаята ви, така ли?

— Три пъти ви зададох този въпрос.

Сирил притворил очи. Неизвестно защо мозъкът му бил като обвит с памук и не особено услужлив.

— Ако възнамерявате да спите тук, господин Мълинър, кажете ми го направо, за да знам как да постъпя.

Последната фраза засегнала някаква струна в паметта на племенника ми. Изведнъж си спомнил защо се намира там. Отворил очи и ги впил в събеседницата си.

— Лейди Басет — започнал той. — Доколкото ми е известно, вие сте изследовател на дивите пространства.

— Да.

— И по време на изследванията си сте прекосили безброй джунгли в далечни страни?

— Да.

— Я ми кажете тогава, лейди Басет — докато досаждахте на обитателите на въпросните джунгли, не ви ли впечатли нещо? Намеквам за факта, че Любовта е навсякъде — да, да, дори в джунглата! Любовта, неподвластна на географски граници, на националност и животински вид, омайва всяко живо същество. Така че независимо дали си африкански туземец, американски естраден композитор, ягуар, шивач или муха цеце, ти неминуемо търсиш партньор. Затова ви питам: защо един вътрешен архитект и проектант на декоративни градини да не си го потърси? Вас питам, лейди Басет!

— Господин Мълинър — промълвила съквартирантката му, — вие сте куку!

Сирил махнал широко с ръка и паднал от леглото.

— Може да съм куку — покатерил се той обратно на мястото си, — но колкото и да спорите с мен, не можете да отречете факта, че обичам дъщеря ви Амелия.

Настъпила напрегната пауза.

— Какво казахте? — изкрещяла неочаквано лейди Басет.

— Кога? — попитал разсеяно Сирил, защото тъкмо се бил унесъл, гъделичкайки другарчето си по петата, доколкото му позволявало дебелото одеяло.

— Добре ли чух… дъщеря ми Амелия…

— Сиви очи, среден ръст, червеникава коса — опитал се Сирил да опресни паметта й. — Дявол да го вземе, не може да не познавате Амелия! Цял Лондон я знае. А от мен да знаете, мисис… как ви беше името? Ние с нея ще се оженим, ако успея да получа разрешение от майка й. Кажете ми сега като на стар приятел — какви са според вас шансовете ми?

— Бих казала — никакви.

— Ъ?

— Предвид факта, че аз съм майката на Амелия… Сирил премигнал, искрено изненадан.

— Брей, дявол да го вземе! Вярно бе! Не ви познах. Тук ли бяхте през цялото време?

— Тук.

Погледът на Сирил станал строг.

— Какво правите в леглото ми? — попитал той.

— Това не е вашето легло.

— Чие е тогава?

— Моето.

Сирил свил безпомощно рамене.

— Трябва да ви призная, че всичко това ми звучи твърде… как да ви кажа… Предполагам, че ще трябва да се примиря с вашата версия, но — повтарям! — вижда ми се съшита с бели конци! Възнамерявам да разследвам случая из основи. И още нещо — главатарите са ми много добре известни! Желая ви лека нощ.

Горе-долу след един час Сирил, който междувременно се разхождал замислен по терасата, още веднъж се отправил към Синята стая да иска обяснение. След като бил обмислил обстойно подробностите, той внезапно установил, че един от въпросите не бил изяснен задоволително.

— Вижте какво… — започнал.

Лейди Басет вдигнала раздразнен поглед от книгата си.

— Вие нямате ли си спалня, господин Мълинър?

— А, имам си. Настаниха ме в Стаята над крепостния ров. Само че искам да ви питам нещо.

— Е?

— Не разбрах — мога ли, или не мога?

— Какво?

— Да се оженя за Амелия.

— Не. Не можете.

— Не?

— Не!

— Е, тогава лека нощ.

 

Оттеглилият се в Стаята над крепостния ров Сирил Мълинър бил един навъсен и огорчен Сирил Мълинър. Той най-сетне осъзнал горчивия факт. Майката на любимото момиче отхвърляла кандидатурата му за зет. Ама че кофти работа, рекъл си Сирил, докато си събувал обувките.

След което живнал. Животът ми, казал си, може и да е разбит, но затова пък ми остават още цели две трети от „Стрихнин в супата“!

Тъкмо бил стигнал до мястото, където инспектор Моудц наднича през открехнатата врата на мазето и, поемайки рязко въздух през зъби, се отдръпва ужасен назад. Всичко било тъй обещаващо! Сирил тъкмо да се насочи към нощното шкафче, където, както предполагал, прислужникът бил поставил книгата след разопаковането на багажа, когато по гръбнака му пробягала ледена тръпка и стаята затанцувала пред очите му.

Той за пореден път си спомнил, че книгата му останала във влака.

Темата на отчаянието е най-безжалостно експлоатирана от поетите. Те не са пестили усилия, за да ни запознаят с цялата гама на чувства и острата душевна болка на изгубилите родители, съпрузи, деца, газели, пари, слава, кучета, котки, гълъби, любими коне и дори копчета за ръкавели. Но все още никой поет не е възпял най-неописуемата мъка — мъката на човека, лишен внезапно, точно преди лягане, от криминалния си роман, и то след като го е преполовил.

Сирил направо не смеел да мисли за предстоящата нощ. Мозъкът му и без това вече се мятал насам-натам като ранена змия и търсел обяснение за странното поведение на инспектор Моудц. Хорейшоу Слингзби е автор, на когото можете да се осланяте — той ще поднесе на читателя какво се очаква от него. Никога не би погодил гаден номер в началото на следващата глава с изявлението, че инспекторът бил погледнал ужасен, защото внезапно си спомнил, че е забравил да пусне писмото, което жена му му дала сутринта. Щом като надничането през вратите на мазетата ужасява един инспектор на Слингзби, значи, е видял нарязан на парчета труп или поне отсечена ръка.

Сирил злочесто изстенал. Какво да прави? Какво да прави? Изключено било да си набави дори блед заместител на „Стрихнин в супата“. Библиотеката на неговите домакини не криела тайни за него. Сър Мортимър Уигъм имал праволинейни селскостопански вкусове, докато съпругата му проявявала предпочитание към екзотичните религии. Библиотеката им изцяло се съобразявала с вкусовете им. По рафтовете й Сирил можел да открие томове по вахаизъм, прекрасно подвързана в кожа „Селскостопанска енциклопедия“ и „Моите години в слънчев Цейлон“ от преподобния Орло Уогърбъри… Ала нищо, което да погъделичка интереса на Скотланд Ярд, никакъв, кървав труп, който човек да прегърне с удоволствие.

Тогава — да се върнем на въпроса — какво да прави?

Внезапно отговорът го осенил и той подскочил.

Нощта вече доста била напреднала. Лейди Басет сигурно спяла в този късен час. А „Стрихнин в супата“ вероятно лежал върху нощната й масичка. От Сирил се искало само да се промъкне на пръсти и да си го вземе.

Колкото повече обмислял това свое хрумване, толкова повече то му допадало. Пътят към стаята на лейди Басет бил добре отъпкан от него. Топографията на самата стая също не криела вече загадки за моя племенник. Напоследък бил прекарал там по-голямата част от живота си. Можел да докопа жадуваното четиво и със завързани очи.

Речено-сторено. Надянал си халата и забързал по коридора. Отворил вратата на Синята стая, затворил я безшумно зад гърба си и затаил дъх, обладан от онези силни чувства, които ни спохождат при завръщането в мили родни места. Ето я добрата стара стая, същата като едно време. И макар мракът да бил непрогледен, на Сирил всичко му било ясно като бял ден. Знаел отлично къде е нощното шкафче и се отправил натам с крадливи стъпки.

Начинът, по който племенникът ми се промъквал към целта си, силно би напомнил на лейди Басет за игуанодон; дебнещ плячката си. По отношение на техниката си Сирил се отличавал от игуанодоните само в едно отношение — едва ли тези славни зверове се препъват в шнурове и събарят с гръм и трясък прикрепените към тях нощни лампи.

За Сирил препъването не представлявало проблем. Тъкмо бил напъхал книгата в джоба на Халата си, когато кракът му се омотал в провесения шнур, лампата върху нощното шкафче подскочила чевръсто с шум, равностоен на изтърван сервиз за двайсет и четири души, треснала на пода и се превърнала в пудра.

В същия миг лейди Басет, която гонела на балкона досаден прилеп, влязла в стаята и щракнала ключа.

Да кажем, че племенникът ми бил силно изненадан, значи нищо да не кажем. Подобно нещо не бил изживявал от онзи паметен ден, когато, едва седемгодишен, се промъкнал до кухненския бюфет за буркана със сладкото и с един ловък замах съборил върху главата си три лавици с мляко, масло, туршия, сирене, яйца, кейк и месни консерви. Чувствата му в този миг осезателно му напомнили за силните усещания, изпитани като малко момче.

Лейди Басет имала недоволен вид.

— Пак ли вие? — попитала тя.

Сирил кимнал, като същевременно се опитвал да й се усмихне успокояващо.

— Здравейте — поздравил той.

Този път домакинята открито изразила недоволството си.

— Няма ли да ме оставите поне малко сама, господин Мълинър? — сурово рекла тя. — Вярвайте ми, аз съм жена със свободни разбирания, но не споделям тези съвременни схващания за общи спални.

Сирил опитал примирителен тон.

— Аз май наистина все влизам тук.

— Да, наистина — потвърдила лейди Басет. — Сър Мортимър ме предупреди, че тази стая била спохождана от призраци, но ако знаех, че става дума за вас, господин Мълинър, щях да отседна в най-близкото ханче.

Сирил навел глава. Упрекът бил напълно заслужен.

— Признавам, че поведението ми търпи критика. Като смекчаващо вината обстоятелство ще изтъкна само голямата си любов. Не съм ви дошъл просто на гости, лейди Басет. Нито, за да убия времето. Наминах, за да повдигна още веднъж въпроса за женитбата ми с вашата дъщеря Амелия. Казвате, че не може. Защо да не може? Хайде, отговорете ми, лейди Басет!

— Имам други планове за бъдещето на Амелия — високомерно отвърнала майката на любимото момиче. — Дъщеря ми няма да се омъжи за безгръбначен мекотел продукт на съвременната парникова цивилизация, а за силен, мъжествен индивид с орлов поглед и железни юмруци, който скита неуморно из неизбродимите джунгли. Не че искам да ви засегна, господин Мълинър — продължила тя по-любезно, — но трябва да признаете, че сте един плазмодий и нищо повече.

— Да призная! — разпалено възразил Сирил. — Та аз дори не знам какво значи „плазмодий“!

— Плазмодият е мъж, който не е видял слънцето да изгрява отвъд долното течение на Замбези и няма да знае как да постъпи, ако го нападне разярен носорог. Мога ли да ви попитам какво бихте направили, господин Мълинър, ако ви нападне разярен носорог?

— Вероятността да попадна в един и същ социален кръг с разбеснял се носорог е твърде проблематична — отвърнал Сирил.

— Или да вземем друг пример от ежедневието — продължила събеседницата му. — Да предположим, че минавате през грубо скован мост над бурна река в екваториална Африка. Мислите си за туй-онуй и сте страшно разсеян. От това ви състояние ви изважда странен звук и изведнъж забелязвате, че от клоните над главата ви се е провесил гигантски питон и протяга към вас смъртоносните си зъби. В същия миг откъм противоположния край на моста се е задала кръвожадна пума. Зад гърба ви двама туземци са вдигнали към устните си тръби, с които ще духнат към вас отровни стрели. А долу в бурните разпенени води се зъби алигатор. Как бихте постъпили в този случай, господин Мълинър? Сирил се замислил.

— Ще се притесня — признал той. — Няма да знам накъде да гледам по-напред.

Лейди Басет се изсмяла гръмко и презрително.

— Ето ни, видяхте ли! А Лестър Мъм няма и да се замисли!

— Лестър Мъм ли?

— Ами да! Човекът, който ще се ожени за дъщеря ми. Малко преди вечеря ми поиска ръката й.

Сирил се олюлял. От удара, нанесен тъй внезапно и неочаквано, усетил, че костите му се втечняват. И все пак, казал си той, това можеше да се очаква. Тези ловци на диви зверове много държат един на друг.

— В така очертаната от мен ситуация Лестър Мъм просто ще скочи от моста, ще изчака алигаторът да се втурне към него, ще му разчекне устата, след това ще го прониже с копие право в окото, като през цялото време се държи настрани от опашката му. После ще се остави на течението да го носи, докато стигне някое безопасно местенце. Ето какъв мъж искам за зет!

Сирил напуснал стаята, без да продума. Дори фактът, че „Стрихнин в супата“ бил в джоба му, не го измъкнал от бездната на черното отчаяние. Той намусено захвърлил книгата върху леглото си и взел да крачи напред-назад из стаята. Но още преди втората обиколка вратата рязко се отворила.

В първия момент, като чул щракването на бравата, Сирил предположил, че лейди Басет е открила сполетялата я загуба и ще настоява да й бъде възстановена частната собственост. И проклел наум лекомислената безгрижност, с която метнал книгата върху леглото, където и сляп би я забелязал.

Но не била лейди Басет. Натрапникът се оказал Лестър Мъм, издокаран в пижама, чиято цветова гама силно напомнила на Сирил за будоара, който в качеството си на вътрешен архитект бил оформил неотдавна за една видна поетеса. Изследователят застанал със скръстени пред гърдите ръце и със заплашителен поглед, впит в племенника ми.

— Веднага ми дайте скъпоценностите! — наредил той.

Сирил се стъписал.

— Скъпоценностите ли?

— Да, скъпоценностите!

— Ама какви скъпоценности?

Мъжественият ловец нетърпеливо отметнал глава.

— Откъде да знам какви скъпоценности! Може да са прочутите Уигъмовски перли, или диамантите на рода Басет, или изумрудите на Симпсънови. Не видях добре от коя стая излязохте. Сирил взел да загрява.

— А, значи, ме видяхте да излизам от нечия стая?

— Точно така. Чух гръм и трясък и като надникнах в коридора, вие вече бързахте насам.

— Всичко ще обясня — започнал Сирил. — Имах малък разговор с лейди Басет по един личен въпрос. Нищо общо с диамантите й.

— Сигурен ли сте? — усъмнил се Мъм.

— Напълно. Разговаряхме за носорози, питони, дъщеря й Амелия и крокодили, след което си тръгнах.

Лестър Мъм бил само наполовина убеден.

— Хм! Е, ако утре се окаже, че нещо липсва, ще знам къде да го търся. — Погледът му се прехвърлил върху леглото. — Я! — оживил се внезапно той. — Последната книга на Слингзби? Виж ти! Откога я търся. Чух, че била страхотна. „Лийдс Мъркюри“ писа за нея: „Тези завладяващи страници…“

Той се обърнал към вратата и Сирил установил с остра болка в сърдечната област, че гостенинът му имал явното намерение да отнесе завладяващите страници със себе си. Те се поклащали небрежно от загорялата му ръка с размер на средно голям телешки бут.

— Ей! — извикал страстно племенникът ми.

Лестър Мъм се обърнал.

— Да?

— Не, нищо — измънкал Сирил. — Лека нощ.

Вратата се затворила, той се метнал върху леглото и взел да проклина малодушието, попречило му да сграбчи книгата от ръката на изследователя. В един момент за една бройка да намери сили да го стори, но последвал втори момент, в който погледът му срещнал този на ловеца на диви зверове. Все едно, че бил погледнат от разбеснелия се носорог на лейди Басет.

И ето че по вина на собствената си плахост отново бил безстрихнинен.

Племенникът ми не си спомня колко време е лежал така, отдаден на най-скръбни мисли. От това състояние го извадил звукът на отново отварящата се врата.

Този път на прага застанала лейди Басет. От пръв поглед се виждало, че е силно развълнувана. Освен това клатела обвинителен пръст по посока на тъжния Сирил.

— Долен подлец! — провикнала се тя. — Върнете ми книгата!

С върховно усилие на волята Сирил запазил присъствие на духа.

— Каква книга?

— Тази, която задигнахте от стаята ми!

— Нима някой е задигнал книга от стаята ви? — Сирил се плеснал по челото. — Боже мой!

— Господин Мълинър! — хладно настояла лейди Басет. — От вас се искат повече книги и по-малко бръщолевене!

Сирил вдигнал ръка.

— Знам кой ви е свил книгата — Лестър Мъм!

— Стига глупости!

— Така е, уверявам ви! Когато се запътих преди малко към стаята ви, видях го да се измъква оттам по такъв един потаен начин. Спомням си, че доста се учудих. Той спи в Стаята с часовника. Ако нахлуем при него, ще го спипаме на местопрестъплението.

Лейди Басет се замислила.

— Изключено — заявила най-сетне. — Той не е способен на такова деяние Лестър Мъм веднъж уби лъв с отварачка за консерви!

— Голям мошеник е — настоял Сирил. — Питайте, когото искате.

— Освен това е сгоден за дъщеря ми — продължила лейди Басет. — Ни това няма да е за дълго, ако думите ви излязат верни. Елате, господин Мълинър!

И двамата тръгнали по смълчания коридор. Спрели пред вратата на Стаята с часовника. Изотдолу се промъквала ивица светлина. Сирил безмълвно посочил с пръст това зловещо доказателство за среднощно четене в леглото и от погледа му не убягнало как спътницата му се вдървила и промърморила нещо на туземски диалект.

Миг след това тя рязко разтворила вратата и със скок, достоен за дебнещо зебу, се метнала върху леглото и сграбчила книгата от ръцете на Лестър Мъм.

— Така, значи! — извикала лейди Басет.

— Така, значи! — присъединил се към нея Сирил, който усетил, че няма нищо по-добро от това да върви по стъпките на тази изключителна жена.

— Я! — изненадал се Лестър Мъм. — Какво има?

— Значи, вие сте ми задигнали книгата!

— Книгата ви? Аз я взех назаем от господин Мълинър — той ще потвърди.

— Каква убедителна история! — подиграл му се Сирил. — Лейди Басет много добре знае, че забравих моя „Стрихнин“ във влака.

— Точно така — потвърдила лейди Басет. — Оправданията ви са излишни, млади момко. Хванах ви на местопрестъплението. Ще ви съобщя и още нещо интересно: ако си въобразявате, че след такова подло деяние ще се ожените за дъщеря ми Амелия, много се лъжете!

— И през ум да не ви минава! — додал Сирил.

— Ама слушайте…

— Няма какво да слушам! Хайде, господин Мълинър.

И тя напуснала стаята, следвана от племенника ми. Известно време мълчали.

— За една бройка се отърва — обадил се най-сетне Сирил.

— Кой?

— Амелия. Боже мой, като си помисля само, че можеше да се обвърже с такъв мерзавец! Представям си какво облекчение изпитвате при мисълта, че ще се омъжи за един почтен вътрешен архитект.

Лейди Басет се заковала на място. Стигнали били Стаята над рова и тя се втренчила в Сирил с вдигнати вежди.

— Да не би да сте останали с впечатлението, господин Мълинър, че по силата на току-що случилото се аз автоматически ще ви приема за зет?

Сирил се олюлял.

— Не ме ли приемате?

— Естествено, че не!

Нещо вътре в племенника ми щракнало и се счупило. Обзело го безразсъдство. За нула време се превърнал в дързост и плам — като африкански леопард в сезона на чифтосването.

— Така ли! — изревал той и като сграбил „Стрихнина“ от ръката на спътницата си, се втурнал в Стаята над рова, треснал вратата и превъртял ключа.

— Господин Мълинър! — проникнал през дървенията умолителният глас на лейди Басет. Била потресена до дъното на душата си — в това нямало съмнение. Сирил се усмихнал злорадо. Сега вече той щял да диктува условията.

— Върнете ми книгата, господин Мълинър!

— За нищо на света! — отвърнал племенникът ми. — Възнамерявам да я прочета. Отвсякъде чувам само добри отзиви за нея. „Пийпълс Интелиджънс“ писа: „Стимулираща и завладяваща“.

От другата страна на вратата се дочуло глухо стенание.

— Разбира се — продължил Сирил, — ако това е гласът на бъдещата ми тъща, то нейната дума е закон за мен.

Откъм коридора настъпило мълчание.

— Добре — прошепнала най-сетне лейди Басет.

— Значи, разрешавате да се оженя за Амелия?

— Разрешавам. Сирил отключил.

— Елате, майко! — повикал я дружелюбно. — Ще я четем заедно в библиотеката.

Лейди Басет още била подвластна на силни чувства.

— Дано постъпих правилно.

— Съвсем правилно.

— Нали ще бъдете добър съпруг на Амелия?

— Първо качество — уверил я Сирил.

— Е, дори да не е така — въздъхнала примирено лейди Басет, — не мога да си легна без тази книга. Тъкмо бях стигнала до мястото, където инспектор Моулд го сгащиха в подземната бърлога на Изверга без лице.

Сирил потреперил.

— Нима има и изверг без лице?

— Двама! — уверила го лейди Басет.

— Боже мой! Какво чакаме!

Огненото ухажване на Мордрид

Халбата тъмна бира едва сдържаше негодуванието си.

— Ама че тъпанар! На всяка маса има поне два пепелника и изобщо от пепелници в този бар не можеш да се разминеш, а той да направи такова безобразие!

Халбата намекваше за младия джентълмен с разсеян рибешки поглед, който преди малко на излизане от „Въдичарски отдих“ хвърли фаса си в кошчето за боклук, което избухна в жизнерадостни пламъци. Ние, любителите-пожарникари, бяхме потресени до дъното на душите си. Малката халба с високо кръвно налягане си разкопча яката, а стегнатата в коприна гръд на емоционалната ни барманка госпожица Посълтуейт все още бурно се надигаше.

Само господин Мълинър бе склонен да заеме снизходително становище.

— Трябва да сме справедливи към младежа — отбеляза той и отпи от топлия си скоч с лимон. — В бара няма нито старинен роял, нито безценен бюфет от орехово дърво, които според младото поколение са най-естествените места за гасене на цигари. И поради липса на такива той бе принуден да се спре на кошчето за отпадъци. Също като Мордрид.

— Като кой? — не разбра Уискито със сода.

— Кого! — поправи го госпожица Посълтуейт.

Уискито със сода се извини.

— Един от моите племенници — поетът Мордрид Мълинър.

— Мордрид — замислено каза госпожица Посълтуейт. — Хубаво име.

— И много му отива, защото и момчето е хубаво — чувствително, със замечтани очи и великолепни зъби. Споменавам зъбите, защото събитията, за които ще ви разкажа, се дължат на тях.

— Ухапал ли е някого? — опита се да налучка госпожица Посълтуейт.

— Не. Но ако нямаше зъби, нямаше да отиде на зъболекар, а ако не беше отишъл на зъболекар, нямаше да се запознае с Анабела.

— Анабела коя? — попита пак Уискито със сода.

— Коя Анабела — поправи го отново госпожица Посълтуейт.

— Разказвайте — насърчи го Уискито.

 

Анабела Спрокет-Спрокет, единствена дъщеря на сър Мъргатройд и лейди Спрокет-Спрокет от имението Сматъринг Хол в графство Уъстършир. Макар и крайно небрежен в много отношения (заразказва господин Мълинър), Мордрид не пропускал да отиде на зъболекар всеки шест месеца и на сутринта, когато започва тази история, тъкмо се бил настанил в празната чакалня и прелиствал страниците на един „Татлър“ от преди три месеца, когато вратата се отворила и в стаята влязло едно момиче, при вида, на което — или която, ако така предпочита нашата приятелка зад бара — в лявата половина на гърдите му избухнала бомба. „Татлърът“ се залюлял пред очите му и когато Мордрид се свестил, за него вече нямало съмнение, че любовта най-сетне го е споходила.

Повечето Мълинъровци са се влюбвали от пръв поглед, но малко от тях са имали такова великолепно оправдание като Мордрид. Момичето било изумително хубаво и затова именно в първите няколко минути племенникът ми не забелязал нищо друго освен тази красота. Едва когато се отпуснал назад и запреглъщал мъчително като псе, задавило се от кокоша кълка, той осъзнал също така, че момичето изглеждало извънредно тъжно. Чак сега установил, че очите му, докато прелиствало апатично един „Пънч“ от преди четири месеца, преливали от мъка.

Сърцето го свило при тази гледка и тъй като в зъболекарските чакални цари атмосфера, която руши всички бариери на официалния етикет, той се осмелил да я заговори.

— Кураж! — рекъл. — Може да не излезе толкова сериозно, колкото си мислите. Нищо чудно само да ви пъхне огледалцето в устата и да реши, че всичко е наред.

Тя се усмихнала — за пръв път, откак се била появила — вяло, но достатъчно, за да го боцне още веднъж право в сърдечната област.

— Не ме е страх от зъболекаря — отвърнала. — Лошото е, че живея много далеч, в дълбоката провинция, и имам възможност да идвам в Лондон само един-два пъти в годината за по няколко часа. Надявах се да имам време да позяпам витрините на Бонд Стрийт, а ето че сега не се знае колко ще чакам тук и дали ще успея да свърша нещо. Влакът ми потегля в един и четвърт.

Всичката джентълменщина на Мордрид подскочила като млада пъстърва.

— Ако бъдете така любезна да заемете моето място…

— О, не, в никакъв случай.

— Много ви моля. Аз така обичам да чакам. Това ще ми предостави прекрасната възможност да наваксам непрочетеното в пресата.

— Е, щом сте убеден, че нямате нищо против…

Като се има предвид, че Мордрид вече бил готов заради нея да разчеква с голи ръце бълващи огън дракони или да се покатери на най-високия връх на Алпите, за да й откъсне един еделвайс, не му било никак трудно да я увери, че няма нищо против. Така тя влязла преди него и го дарила с един свенлив поглед, който го размазал от признателност. За да дойде на себе си, запалил цигара и се унесъл в розови видения. Не след дълго момичето излязло от кабинета и Мордрид скочил на крака, като метнал галантно цигарата си в кошчето за боклук.

Тя извикала. Племенникът ми бръкнал вътре и извадил фаса.

— Колко съм загубен! — засмял се той самоукорително. — Вечно забравям и си хвърлям цигарите където не трябва. Много съм разсеян. Тази година успях да запаля две от квартирите си.

Момичето спряло да диша.

— До основи ли изгоряха?

— Е, не… И двете бяха на най-горен етаж.

— И вие ги изгорихте!

— Изгорих ги.

— Виж ти! — изрекло замислено. — Е, довиждане, господин…

— Мълинър. Мордрид Мълинър.

— Довиждане, господин Мълинър. И много ви благодаря.

— Няма за какво, госпожице…

— Спрокет-Спрокет.

— Няма за какво, госпожице Спрокет-Спрокет. За мен беше истинско удоволствие.

Тя излязла от чакалнята, а той след минута вече седял на зъболекарския стол, изпълнен с безпределна тъга. Това не се дължало на дейността, развита от зъболекаря, който само въздъхнал унило и го пуснал да си върви, а на факта, че отсега нататък животът му не будел у него никакъв интерес. Той обичал красивото момиче, но никога вече нямало да го съзре. Поредния типичен случай за кораби, разминали се в чакалнята.

Затова представете си неговото учудване, когато на другия ден следобед получил следното писмо:

Сматъринг Хол

Долно Сматъринг-на-Уисъл

Устършир

 

Драги господин Мълинър,

Нашата дъщеря ни разказа колко сте бил любезен с нея в чакалнята на зъболекаря. Не мога да Ви опиша колко съм Ви признателна и задължена. Тя така обича да се разхожда по Бонд Стрийт и да диша по стъклата на бижутерските магазини. Ако не сте били Вие, трябвало е да се лиши от това малко удоволствие за още половин година.

Предполагам, че сте много зает, като всички в Лондон, но ако разполагате с малко свободно време, за мен и моя съпруг ще бъде истинско удоволствие да ни погостувате за няколко дни или дори повече, стига да можете.

С най-добри пожелания

Орелия Спрокет-Спрокет

Мордрид прочел посланието шест пъти за една минута и двайсет и три секунди, а след това още седемнайсет пъти, за да може да се опие от всичките му евентуално пропуснати в бързината нюанси. Умозаключил, че на излизане от кабинета момичето е взело адреса му от секретарката на зъболекаря, и това му доставило двойно удоволствие — първо, поради доказателството, че едно тъй прелестно същество е на всичкото отгоре и съобразително, и второ, защото историята с писмото му се видяла крайно многозначителна. Едно момиче, решил той, не кара майка си да кани мъже в имението им за няколко дни (или дори повече), ако въпросните мъже не са му направили страхотно впечатление.

И той се затичал към най-близката поща, за да изпрати на лейди Спрокет-Спрокет телеграма с уверението, че ще се присъедини към нея още на другия ден. Сетне се върнал да си стегне багажа. Сърцето му напявало пролетни мелодии. На всичкото отгоре поканата пристигнала във възможно най-подходящия момент, тъй като предишната вечер, унесен, както си пушел, в любовни мечтания, той подпалил малкото си гнездо. Макар то все още да било в известен смисъл обитаемо, не можело да се отрече, че овъглените кресла го угнетявали и той с удоволствие щял да се раздели с тях за няколко дни.

 

Докато пътувал на другия ден с влака, на Мордрид му се струвало, че колелата припявали Спрокет-Спрокет — не Анабела, разбира се, тъй като още не знаел малкото й име, — и със Спрокет-Спрокет на уста той слязъл на малката гара Сматъринг-към-Блимстед-в-долината, където, както го осведомила домакинята в писмото си, се слизало за имението Сматъринг Хол. А като видял, че момичето лично било дошло да го посрещне с двуместната си кола, шепотът Спрокет-Спрокет за малко да прерасне в ликуващ крясък.

Мордрид запазил това си състояние на неземно блаженство може би три минути, докато се возел до нея. Ето ме мен, казвал си той, ето я и нея, ето ги, значи, двамата заедно, и тъкмо щял да изтъкне колко прекрасно е това (дори можел да го изработи, без да изглежда, че се е разбързал, стига да намекнел например, че много му се искало пътуването им да продължи во веки веков), когато момичето спряло пред една лавка за тютюн и цигари.

— Няма да се бавя — уверило го то. — Обещах на Бифи да му купя цигари. Ледена лапа сграбчила Мордрид за сърцето.

— Бифи?

— Капитан Бифинг, един от гостите ни в „Хола“. И Гъфи ме помоли да му купя тютюн за лулата.

— Гъфи?

— Джак Гъфингтън. Трябва да сте чували това име, ако се интересувате от конни надбягвания. Той беше трети в миналогодишните състезания за националната купа.

— И той ли ви гостува в „Хола“?

— Да.

— Голяма ли е компанията?

— А, не особено. Чакайте да помисля. Значи, Били Бифинг, Джак Гъфингтън, Тед Просър, Фреди Бут — той е шампионът по тенис на графството ни, Тони Мейнпрайс и — ах, да, Олджи Фрип — ловецът на диви зверове, сигурно сте чували за него.

Ледената лапа, сграбчила сърцето на Мордрид, затегнала хватката. С ведрия оптимизъм на млад влюбен той бил решил, че гостуването му ще да представлява едно божествено тридневно усамотение с Анабела Спрокет-Спрокет сред прелестни горски поляни. А ето — по всичко личало, че къщата била претъпкана по най-нездравословен начин с подобни нему мъже. Какво ти там подобни нему! Ловци на диви животни… Шампиони по тенис… Състезатели за националната купа… Той вече ги рисувал във въображението си: стройни, мускулести аполони в спортно облекло, Кларк Гейбъл ряпа да яде.

Тук в душата му се промъкнала хилава надежда.

— Предполагам, че ви гостуват също така и госпожа Бифинг, госпожа Гъфингтън, госпожа Просър, госпожа Бут, госпожа Лейнпрайс и госпожа Олджърнън Фрип?

— А не. Те не са женени.

— Никой?

— Никой.

Хилавата надежда се задавила и на бърза ръка издъхнала.

— А! — рекъл Мордрид.

И докато момичето пазарувало в лавката, той се отдал на нерадостни мисли. Фактът, че нито един от тези тръни в задника му не бил женен, го изпълнил със сурово неодобрение. Ако бяха имали елементарна гражданска съзнателност, мислел си той, щяха да са се задомили преди много години и сега вече да са се огънали под задълженията и отговорностите на своите бракове. Ама не! Съсредоточили внимание единствено върху себичните си удоволствия, те най-безчувствено си бяха останали ергени. Ето, именно този дух на безотговорност, решил Мордрид, разяжда като язва душата на Англия.

Не усетил кога Анабела се приближила до него.

— Ъ? — стреснал се той.

— Попитах ви дали си имате достатъчно цигари.

— Да, предостатъчно, благодаря.

— Чудесно. Разбира се, и в стаята си ще намерите пълна кутия. Мъжете много обичат да пушат в спалните си, нали? Всъщност кутиите са две — едната с ориенталски цигари, а другата с тип „Вирджиния“. Татко лично ги постави там.

— Много мило от негова страна — отвърнал механично племенникът ми и отново потънал в черните си размисли.

 

Много щеше да ми е приятно (продължи господин Мълинър), ако след като представих Мордрид мрачен, изпълнен с неприятни предчувствия и измъчван от тъмни страхове, сега можех да противопоставя на тази картина как сърдечното гостоприемство на сър Мъргатройд и лейди Спрокет-Спрокет вляло в жилите му нов живот. Освен това нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да разкажа как при пристигането си открил, че Бифитата и Гъфитата, от които акъла си бил изкарал, се оказали невзрачни мухльовци с физиономии, които не биха могли да внушат сърдечни чувства на нито една свястна жена.

Обаче ще се придържам към фактите. Макар че домакините го посрещнали радушно — ако щете, дори възторжено, тяхната сърдечност не успяла да го стопли. Съперниците му пък не само че не се оказали мухльовци, а до един били образци на мъжествена красота. А що се отнася до очевидното обожание, с което се отнасяли към Анабела, то прерязало племенника ми като с нож.

Обаче капакът на всичко бил самият Сматъринг Хол.

Той размазал под петата си и последната надеждичка на Мордрид. Бил от онези често срещани в английската провинция огромни замъци, чиито основатели несъмнено са имали предвид семейства от по двайсет и пет души плюс поне стотина прислужници. Лесно е да си представим как тези хора си казват, че една къща не е истински дом без достатъчно жизнено пространство. Резултатът бил тази необятна величествена руина. Романтичните натури, изправени лице в лице с нея, веднага рисували във въображението си рицари в доспехи на път за кръстоносни подвизи. По-земните индивиди си казвали: леле, що пари струва да го поддържаш това чудо! А реакцията на Мордрид, като прекрачвал парадния вход, била нещо като призляване и смазващо отчаяние, с което обаче организмът му вече привиквал.

Как, питал се той, дори ако успея по някакво чудо да си пробия с лакти път до сърцето й през всичките Бифита и Гъфита, ще я взема от дом като този? Разбира се, Мордрид се радвал на задоволително материално състояние и след женитбата имал финансовите възможности да се откаже от ергенската квартира и да се разпростре на по-голяма площ. Дори можел да наеме достойно за съпругата си жилище в района на Мейфеър^[34]. Но дали след Сматъринг Хол Анабела не би се чувствала като копърка в консерва и в най-просторната лондонска квартира?

Такива скръбни мисли препускали из главата на племенника ми преди, по време и след вечеря. В единайсет часа се извинил, че бил страшно изморен от пътуването, и сър Мъргатройд като примерен домакин го придружил до стаята му, загрижен всичко да е наред.

— Много хубаво правите, че си лягате рано — похвалил го той с присъщия си прям, сърдечен маниер. — Толкова младежи в днешно време си съсипват здравето с това късно лягане. А вие сигурно ще се преоблечете в халата си, ще изпушите една-две цигари и ще загасите лампата още преди полунощ. Имате ли достатъчно цигари? Заръчах им да заредят стаята. За мен няма нищо по-приятно от пушенето в спалнята. Никой не те безпокои, не ти досажда… Ако желаете да пишете писма, ето там колкото искате хартия. Ето го и кошчето за отпадъци, без което не може. Е, моето момче, лека нощ, лека нощ?

Вратата се затворила и Мордрид, както предсказал домакинът, се преоблякъл в халат и запалил цигара. И макар наистина да се отправил след това към писалището, нямал намерение да слага в ред занемарената си кореспонденция. Възнамерявал да съчини стихове и да ги посвети на Анабела Спрокет-Спрокет. Цяла вечер усещал как тези строфи набъбват и напират в гърдите му и сън нямало да го споходи, докато не освободял от тях организма си.

До този момент, трябва да спомена, поезията на моя племенник принадлежала към безстрашната модерна школа и се отличавала с прямота и липса на рими, а в сюжетната линия преобладавали разложени трупове и задушено зеле. Но този път, предвид лунната светлина, осребрила балкона на стаята му, той почувствал как мислите му гъмжат от „любов“, „зов“, „чудеса“ и „небеса“.

Очи, започнал Мордрид…

О, устни, продължил по-нататък…

О, поглед, син като небе…

О, обич, о, любов,

за теб съм аз готов…

О, устни сладки…

Той възкликнал ядосано, скъсал листа и го метнал в кошчето.

Очи, в гръдта ми разпламтели,

вий, устни разцъфтели в смях,

тарам-папам-папам-парам-па сплели (горели?)

и па-паримпа-пампа-рампа в грях (страх? без тях?)

 

Пламтящи в мойта гръд очи,

смях в мен убили сладки устни,

рам-тарам мълчи или бучи,

и парарам-па-дум изкусни.

 

Очи, вий в мойта гръд пламтите,

със смях убиваш ме, уста,

тарап-парап с кошмари дните,

и прам-парампа-хоп мечта (черта? врата? баща?)

Мордрид изхвърлил и този лист в кошчето и се изправил със сподавен стон. Кошчето било препълнено, ала въпреки това поетичното чувство му подсказвало, че не е постигнал очакваното съвършенство. И решил, че е прозрял каква е причината. Не можеш да седнеш на стола и да чакаш да те обземе вдъхновението — трябва да се разхождаш напред-назад, да си скубеш косата и да щракаш с пръсти. Затова станал с намерението да заснове из стаята, но лунната светлина, струяща през отворения прозорец, сякаш го зовяла. Той излязъл на балкона. Тънещата в мрак тайнствена морава била само на няколко крачки от него. Мордрид импулсивно прескочил парапета на балкона.

Постигнатият резултат бил направо чудотворен. Музата му, насърчена от подобрените условия, запретнала ръкави и този път Мордрид се погрижил тя да даде незабавен резултат. Една обиколка на зелената площ, и той вече рецитирал следното:

 

О, вий, очи! О, устни сладки!

И смях, и страх във вас пламтят!

Убийци сте на дните кратки!

Ба-бам-ба-бам-ба морна гръд!

 

И тъкмо се чудел — защото бил строг съдник на собственото си изкуство — дали последната строфа не се нуждае от поизглаждане, когато погледът му бил привлечен от нещо, което пламтяло като очи, изпълнени със смях и страх, а като се вгледал по-отблизо, установил, че пламтели пердетата на неговата спалня.

Не претендирам, че племенникът ми е във всяко едно отношение хладнокръвен мъж на действието, но дадената ситуация била ежедневие за него и от личен опит знаел какво да предприеме.

— Пожар! — изревал той.

От един прозорец на горния етаж щръкнала нечия глава. Разпознал в нея капитан Бифинг.

— Ъ? — попитал капитан Бифинг.

— Пожар!

— Какво?

— Пожар! П като Пикадили, О като Оксфорд…

— А, пожар! Добре.

И не след дълго къщата вече бълвала обитателите си.

За голямо мое съжаление в последвалите събития Мордрид съвсем не се проявил в най-благоприятна светлина. Наглият век принадлежи на тясната специализация и ако лишите специалиста от обичайната му среда, той е съвършено безпомощен. Геният на Мордрид, както вече казах, се бе специализирал в предизвикването на пожари. Гасенето им се нуждае от коренно различни качества, които той не притежава. При подпалването на серията от квартири никога не се бе опитвал да играе водеща роля, а се задоволявал с това да помоли портиера да се качи горе и да види какво може да направи. Сега, под лазурния поглед на Анабела Спрокет-Спрокет, той би дал мило и драго, за да ръководи спасителната акция, но трябва да признаем, че многобройните Бифита и Гъфита просто го изтикали от светлината на прожекторите.

Сърцето му се свивало от болка, като наблюдавал гнусната експедитивност на тези млади мъже. Те домъкнали кофи. Строили се в редица. Фреди Бут скочил, гъвкав като пантера, на балкона, Олджи Фрип се покатерил на една градинска количка и започнал да му подава всичко необходимо. А след като Мордрид, опитвайки се да внесе своята лепта в общия героизъм, се препънал и съборил Джак Гъфингтън, а после прекатурил две пълни кофи върху Тед Просър, те учтиво, но твърдо го посъветвали да се оттегли зад кулисите и да не мърда оттам.

Последвалите десет минути били черни за младежа. Един поглед върху изкривеното от ярост лице на сър Мъргатройд, наблюдаващ операцията по гасенето, му стигал, за да прозре отчаяната тревога на горкия човечец за безопасността на потомственото му имение и ненавистта му към човека, подложил го на такава опасност. Същото се отнасяло и за лейди Спрокет-Спрокет и Анабела. Мордрид прочел отчаянието в погледите им и мисълта, че не след дълго въпросните погледи ще се обърнат към него с безмълвно обвинение, го смразила до мозъка на костите.

След минута-две Фреди Бут излязъл от спалнята и оповестил, че положението е овладяно.

— Изгасихме го! — гордо заявил той и скочил пъргаво на моравата. Знае ли някой чия е тази стая?

На Мордрид му призляло, но пословичната храброст на Мълинърови му вляла сили. Той пристъпил напред — блед и напрегнат.

— Моя! — признал.

Моментално се превърнал в център на вниманието. Шестимата млади мъже впили погледи в него.

— Ваша?

— А, ваша, значи?

— И как стана това?

— От какво се запали?

— Да, наистина — от какво?

— Все някак е започнало — пояснил капитан Бифинг, който се отличавал с бистър ум. — Искам да кажа, че няма как иначе, нали ме разбирате?

Мордрид мобилизирал гласните си струни.

— Ами… пушех… и предполагам, че съм хвърлил цигарата в кошчето, а то беше пълно с хартия…

— Пълно ли? Че защо е било пълно?

— Ами… пишех стихове.

Всеобща озадаченост.

— Какво? — попитал Тед Просър.

— Какво пишел? — недоумявал Джак Гъфингтън.

— Пишел стихове? — обърнал се капитан Бифинг към Томи Мейнпрайс.

— И аз така чух — отвърнал не по-малко потресеният Томи Мейнпрайс.

— Този пишел стихове — съобщил Фреди Бут на Олджи Фрип.

— Искаш да кажеш, че пише стихове?

— Да, стихове.

— Ще пукна!

— Дръжте ме, ще падна!

Неприкритото им презрение било неописуемо. Мордрид се смалявал, докато ги слушал. Думата „стихове“ прелитала от уста на уста и присъстващите я изговаряли със силно съскане в началото. Разумът му подсказвал, че те са тъпанари, еснафи и ръбове, които не биха разпознали безценното и прекрасното дори ако им го завреш в очите, но от това не му станало по-леко. Съзнавал, че трябва да ги презира, но никак не е лесно да презираш, когато си по халат и без чорапи, а хладният вятър ти брули глезените. Затова, както казах, само се топял от яд. И накрая, когато видял как икономът се навежда със свити устни към ухото на готвача, който бил малко глух, и след като метнал изпълнен с отвращение поглед към Мордрид, му казал нещо, като произнасял членоразделно сричките, нещо в племенника ми се пречупило.

— Извинете ме, сър Мъргатройд — обърнал се той към домакина, — но неотложна работа ме принуждава незабавно да се прибера в Лондон. Ще замина сутринта с първия влак.

И с тези думи се прибрал в стаята си.

 

За нощуване в бедствени условия моят племенник няма равен на себе си, защото кой може да се похвали с неговия богат опит? Какво са за него малко пепел и овъглени останки от мебели? Но като се прибрал в спалнята си, един-единствен поглед му стигнал, за да установи, че при тъй създадените условия и дума не можело да става за сън. Да оставим настрана неприятния остър мирис на изгоряла поезия — стаята, благодарение на неспестеното усърдие на Фреди Бут, наподобявала нещо като вътрешен водоем. Килимът бил подгизнал, а върху леглото би могла да се почувства уютно само патица.

Поради тези причини десет минути по-късно Мордрид вече бил в библиотеката, излегнат удобно на една кушетка с висока облегалка, и в старанието си да постигне забрава усърдно броял овце, прескачащи висок жив плет.

Ала сънят отказвал да го споходи. Пък и дълбоко в себе си не го и очаквал. Когато човешката душа е подложена на средновековни изтезания, тя не е в състояние да се свие на кълбо, да затвори очи и да зачака ни лук яла, ни лук мирисала полагаемите й се осем часа. Можел да брои овце до прималяване, но каква полза от това, когато всяка овца придобивала чертите и формите на Анабела Спрокет-Спрокет и — нещо повече — му хвърляла изпълнен с укор поглед точно преди да се метне през живия плет?

Глождело го разкаяние. Тормозело го диво съжаление за онова, което можело да бъде. Никога не си бил въобразявал, че с всички тези Бифита и Гъфита, дето се препъвали из краката му, е имал шанс по-голям от осем на сто да спечели това прелестно създание, но поне се тешал с мисълта, че и неговото име фигурирало в списъка. А сега вече бил окончателно задраскан. Може да наречете Мордрид завеян, романтичен, непрактичен, но поне имал достатъчно разум, за да осъзнае, че когато се опитваш да направиш благоприятно впечатление на обожавалия обект, няма нищо по-страшни от това да подпалиш дома, където обектът се е родил и израснал, където всяко камъче и тревичка са несъмнено предмет на обожание още от време то, когато обектът е прохождал.

И тъкмо стигнал до тази точка в размишленията и се канел да прехвърли през плета двеста трийсет и втората овца, когато — с внезапност, която му подействала като избухнал нитроглицерин — лампите в библиотеката светнали. Известно време Мордрид продължил да лежи разтреперан, след което предпазливо надникнал иззад ъгъла на кушетката, за да провери кой го е посетил.

В стаята била влязла процесия от трима души. Най-отпред крачел сър Мъргатройд с поднос сандвичи в ръце, следван плътно от лейди Спрокет-Спрокет със сифон и чаши. Шествието се затваряло от Анабела, която носела шише уиски и бутилки лимонада.

За случайния наблюдател нямало съмнение, че целта на появата им е малък семеен съвет, така че — ако не било едно дребно обстоятелство Мордрид, за чиято природа мисълта да подслушва била отблъскваща като за всички Мълинъровци, би скочил на крака с учтиво „извинете!“ и би понесъл одеялото си в друга посока. Ала дребното обстоятелството било, че преди да легне на дивана, сритал чехлите си под него, и то на недосегаемо разстояние. А благовъзпитаният скромен Мордрид никога не би представил пред взора на Анабела босите си крака.

Затова продължил да лежи безмълвно, а тишината се нарушавала единствено от съскането на сифона и пукането при отварянето на лимонадите.

Пръв проговорил главата на семейството.

— Туйто! — мрачно заявил той.

Чуло се сподавено „гъл-гъл“ — лейди Спрокет-Спрокет пиела лимонада. След това тихият й благовъзпитан глас нарушил мълчанието:

— Да, това е краят.

— Именно краят — тъжно потвърдил сър Мъргатройд. — Вече е безпредметно да ритаме срещу съдбата и лошия късмет. Тук сме и тук ще си изгнием в този проклет мавзолей, дето лапа всяко пени от доходите ми. А ако не беше онази глутница услужливи, гадни малоумници, досега да е изгорял до основи и представителят на застрахователното дружество вече да стои върху още топлата пепел и да пише лелеяния чек. Чумата да ги тръшне тези идиоти! Не, ти видя ли как онзи тиквеник Фрип търчеше като изтърван с кофите?

— Как можех да не го видя! — произнесла с много чувство лейди Спрокет-Спрокет.

— Анабела! — рязко рекъл баща й.

— Да, татко?

— Последните ми впечатления, плод на наблюдателното бащино око, ми подсказаха, че си привлечена от младия Олджърнън Фрип. Държа да те уведомя, че ако допуснеш да се оплетеш в коварните му мрежи или в тези на Уилям Бифинг, Джон Гъфингтън, Едуард Просър, Томас Мейнпрайс и Фредерик Бут, ще го сториш само през трупа ми. След всичко, което изживяхме тази нощ, въпросните млади мъже няма да престъпят повече прага ми. Да се не видят дано и те, и кофите им! Като си помисля само, че можехме да си живеем в Лондон…

— В някое уютно апартаментче… — додала лейди Спрокет-Спрокет.

— На две крачки от моя клуб… — продължил сър Мъргатройд.

— Близо до магазините…

— В съседство с театрите…

— Недалеч от нашите близки и приятели…

— Ако не бяха — обобщил изказванията сър Мъргатройд — злонамерените действия на всички тези Гъфингтъновци, Бифинговци, непоносими Фриповци и изобщо мъже, които не бива да бъдат допускани в близост до кофи, когато една ипотекирана до последната керемида къща тъй прелестно се е подпалила. Трябва да ти призная — продължил сразеният човечец, — че когато Анабела прояви съобразителност — за което не мога да не я похваля — и оцени великолепните данни на младия Мълинър, аз вече виждах щастливия завършек. Поколения наред Сматъринг Хол плаче за млад мъж, който да използва кошчето за отпадъци вместо пепелник. Бях убеден, че най-сетне ни е споходил нашият ангел-хранител.

— Той направи каквото можа, татко.

— Никой не би могъл да стори повече от него — сърдечно се съгласил сър Мъргатройд. — Още го виждам как ловко преобръща кофите и се препъва в краката на онези магарета. Примирах от удоволствие, като го гледах как им се пречка. Не си спомням да съм срещал млад мъж, който да ми е вдъхвал повече уважение. Какво като е поет? На поетите нищо им няма! Че то, ако е въпросът, аз самият си падам малко поет. На последния банкет на Верните синове на Устършир съчиних едно стихотворение, което — трябва да ви кажа — предизвика всеобщо възхищение. Прочетох го на момчетата, като си пиехме накрая портвайна, и те ме вдигнаха на ура. В него се говори за една млада дама от Итака, която се държала по-така…

— Не пред мама, татко!

— Май си права, детето ми. Е, аз отивам да си легна. Хайде, Орелия. Ти ще дойдеш ли, Анабела?

— Не още, татко. Искам да поразсъждавам.

— Искаш какво?

— Да помисля.

— А! Да мислиш! Е, добре тогава.

— Но, Мъргатройд — не се предала лейди Спрокет-Спрокет, — никаква надежда ли няма? В края на краищата цигари в къщата колкото щеш. Какво ни пречи да дадем на господин Мълинър още едно кошче…

— Излишно е. Нали го чу да казва, че си заминава с първия влак. Като си помисля само, че никога вече няма да видя този прекрасен младеж… Я, какво става? Ти да не плачеш, Анабела?

— О, мамо!

— Какво има, детето ми? Момичето изхълцало сподавено.

— Мамо, аз го обичам! Още като го видях в чакалнята на зъболекаря, нещо ми стана и веднага разбрах, че той е единственият мъж в моя живот. А ето че…

— Хей! — изревал Мордрид и изскочил иззад кушетката.

Той бил слушал с нарастващо разбиране разговора, който ви предадох, но се въздържал от разкриване на присъствието си, защото, както вече споменах, краката му били боси. Но това вече било прекалено. Боси или не, той усетил, че е време да вземе участие.

— Нима ме обичаш, Анабела? — извикал той.

Внезапната му поява предизвикала — едва ли е нужно да подчертавам това — несъмнена реакция в присъстващите. Сър Мъргатройд подскочил като пуканка в нагорещен тиган. Лейди Спрокет-Спрокет се затресла като желиран крем. А що се отнася до Анабела, прекрасната й долна челюст увиснала и тя загледала Мордрид, както гледала семейния призрак.

— Наистина ли ме обичаш, Анабела?

— Да, Мордрид.

— Сър Мъргатройд! — обърнал се официално племенникът ми към главата на семейството. — Имам честта да поискам ръката на дъщеря ви. Аз съм само един беден поет…

— Колко беден? — попитал заинтригувано главата.

— Имах предвид Изкуството си — пояснил Мордрид. — Иначе във финансово отношение не съм зле. Бих могъл да издържам Анабела в скромен разкош.

— Вземи я тогава, момчето ми, вземи я. И ще живеете, разбира се — тук старецът преглътнал болезнено, — в Лондон, нали?

— Да. Както впрочем и вие.

Ала сър Мъргатройд поклатил глава.

— Не, с тази мечта е приключено. Вярно, че при определени обстоятелства хранех такава надежда, защото застраховката, трябва да ви призная, възлиза на сто хиляди лири. Но вече се примирих да прекарам остатъка от живота си в тази семейна гробница. Не виждам спасение.

— Разбирам ви — кимнал Мордрид. — Искате да кажете, че нямате капка газ в къщата?

— Газ ли?

— Ако имахте газ — започнал Мордрид с нежен и монотонен глас, — допускам, че тазвечерният пожар, който несъмнено е бил неадекватно ликвидиран, може като нищо да избухне наново и да нанесе далеч по-сериозни поражения. Както често става с пожарите. Ти ги обливаш с кофи вода и мислиш, че си ги потушил, но всъщност през цялото време отдолу е тлеело някакво въгленче и само е чакало сгоден случай да се разпали… да речем, ето тук, в тази стая.

— Или в билярдната — подсказала лейди Спрокет-Спрокет.

— И в билярдната — поправил я сър Мъргатройд.

— И в билярдната — съгласил се Мордрид. — А нищо чудно — кой знае — и в гостната, и в трапезарията, и в стаите на прислугата, и в кухнята, и в килера, и навсякъде. Но щом нямате газ…

— Момчето ми — прекъснал го сър Мъргатройд с пресекващ глас, — откъде накъде ти хрумна, че не разполагаме с газ? Как можа да си съставиш такова погрешно мнение! Газ да искаш! В мазето кажи-речи друго няма.

— Анабела пък ще ви покаже къде е мазето — допълнила лейди Спрокет-Спрокет. — В случай че ви хрумне да го посетите. Нали, детето ми?

— Разбира се, мамо. Мордрид, мили, нашето мазе много ще ти допадне. Ужасно е живописно. А в случай че се интересуваш от газ, бих ти препоръчала да хвърлиш и едно око на нашия скромен запас от хартия и талаш…

— Ангел мой — нежно възкликнал Мордрид. — Ти за всичко се сещаш. Той открил чехлите си и двамата заслизали по стълбата ръка за ръка.

Над тях щръкнала главата на сър Мъргатройд, надвесил се над перилата. Кутия кибрит тупнала в краката им като бащина благословия.

Рицарският подвиг на Мървин

В голямата зала срещу бара на „Въдичарски отдих“ протичаше импровизиран концерт и Двойната халба, който минаваше за много музикален, остави вратата открехната, за да се наслаждава пълноценно. По този начин имахме привилегията да чуем Киплинговия „Мандалей“, „Ще ти изпея три песни за Арабия“ и „Здравей, веселяко Дженкин“. Но ето че пианото поде и първите акорди на по-малко познато парче, което се оказа рицарска балада, възпяваща подвизи незнайни, посветени на прекрасни млади дами.

— Какви времена са били — въздъхна Малкото шери. — Не като сега. Къде в нашето прозаично време ще срещнете самоотвержена доблест, готова да мине през огнедишащи опасности само и само да угоди на дамата на своето сърце?

— В рода на Мълинърови — обади се господин Мълинър и млъкна за малко, колкото да отпие от горещия си скоч с лимон, — към който имам честта да принадлежа, духът на самоотвержената доблест, за който отворихте дума, процъфтява с едновремешна сила. Най-добре ще онагледя твърдението си, като ви разправя за Мървин, сина на моя братовчед, и ягодите.

— Ама аз искам да чуя концерта — запротестира един Ром с мляко. — Свещеникът току-що се изкашля, а това неизменно предвещава неговото изпълнение на „Опасния Дан Макгрю“.

— Историята — тихо, но безпрекословно настоя господин Мълинър, докато затваряше междинната врата — на Мървин, син на моя братовчед, и ягодите.

Честа тема на спорове в кръга, в който се движат синът на братовчед ми Мървин и племенникът ми Арчибалд, е кой от двамата е по-празноглав. Едни поддържаха кандидатурата на първия, други бяха привърженици па втория, но в едно никой не се съмняваше — че младият Мървин е достатъчно кух за всекидневна употреба. Именно това негово качество възпирало Кларис Малаби да стане негова другарка в живота.

Той установил горното една вечер, докато танцували в „Неуморното сирене“, след като се обърнал към нея, без много да си мери приказките:

— Кажи ми, Кларис — рекъл, — защо отхвърляш кандидатурата на мъж като мен? Направо не проумявам какви са тези твои задръжки. Да речеш, че не съм ти предлагал сърцето и ръката си достатъчно често, не можеш. Според мен просто ти доставя удоволствие да разиграваш един почтен мъж като мен.

И впил в нея поглед — наполовина разтапящ, наполовина намекващ за наличието на властна мъжественост. А Кларис се изсмяла звънко и отговорила:

— Ако наистина държиш да знаеш, то е защото си голямо магаре. Мървин нищо не проумял.

— Магаре? Как така магаре? Да нямаш предвид глупаво магаре?

— Имам предвид въздух под налягане. Наскоро стана дума за теб у дома и мама каза, че си празноглав, развейпрах, лекомислен, безгръбначен и ти липсва цел в живота.

— Нима? Така ли каза?

— Така. И макар че с майка ми рядко постигаме единодушие, този път като никога прецених, че е улучила целта право в окото и заслужава голямата награда във вид на пура или кокосов орех, по неин избор.

— Така ли? — жегнал се Мървин. — Аз пък ще ти кажа следното. Когато се обсъждат нечии умствени дадености, майка ти най-разумно би постъпила, като се оттегли тактично зад кулисите и не се пише за авторитет. От сигурен източник знам, че тя именно стояла онзи ден насред гара „Чаринг Крос“ и молела един носач да я упъти до гара „Чаринг Крос“. И второ — разпалил се Мървин, — ще ти покажа дали съм безхарактерен и без цел в живота. Постави ми някаква задача, както в рицарските времена, и само гледай с каква скорост ще ти набавя заръчаното.

— В какъв смисъл „задача“?

— Ами накарай ме да извърша някакъв подвиг в твоя чест — например да фрасна някого по носа. Знаеш как стават тези работи.

Кларис се позамислила. Накрая казала:

— Цял живот ми се е искало да хапна ягоди посред зима. Набави ми кошничка ягоди преди края на месеца и тогава ще включим в дневния ред твоите брачни въжделения.

— Ягоди? — учудил се Мървин.

— Ягоди.

Мървин преглътнал няколко пъти.

— Ягоди?

— Ягоди.

— Ама чакай сега! Ягоди!

— Ягоди.

Накрая Мървин прозорливо схванал, че тя има предвид ягоди. А как да ги набави посред декември, акълът му не стигал.

— Мога да ти намеря портокали.

— Ягоди.

— Или орехи. Не предпочиташ ли едно хубаво орехче?

— Ягоди — твърдо настояла Кларис. — И ако искаш да знаеш, момчето ми, ти извади голям късмет, защото като едното нищо можех да те пратя да ми доставиш Светия граал, Златното руно, или да ми скъсаш еделвайс от най-високия връх на Алпите. Забележи — не твърдя, че ще приема предложението ти, но поне ти обещавам: ако ми донесеш гореспоменатите ягоди в уречения срок, аз ще разбера, че в главата ти има нещо повече от трици, както се твърди наляво и надясно, и колкото това да убягва от погледа на случайния наблюдател. Така че ще преразгледам делото ти в светлината на новопостъпилите доказателства. Ако обаче не се справиш със задачата, значи мама е била права и ти ще трябва от този момент нататък да се оправяш без моята компания.

Тук тя млъкнала, за да си поеме дъх, а Мървин се възползвал от паузата, за да се изпъчи гордо и да се изсмее храбро и презрително. Смехът му излязъл треперлив, да не кажем направо цвилещ, но все пак се изсмял.

— Дадено — рекъл. — Щом като така си решила… с две думи дадено.

Синът на братовчед ми цяла нощ се мятал трескаво в леглото. Поне тази пуста Кларис да не беше толкова красива, ядосвал се той. Иначе като нищо щял да й изпрати на другия ден телеграма с настоятелната молба да се удави в най-близкия шадраван. За съжаление обаче тя била неизразимо хубава, така че се налагало да се стегне и да даде всичко от себе за изпълнение на предначертания рицарски подвиг. А докато сърбал сутрешния чай, той бил дори осенен от нещо като хрумване.

Потокът на мисловната му дейност протичал по следния начин: всеки мъдрец, озовал се сред блатото на озадачението и безизходицата, тръгва незабавно да издирва експерт, комуто да изложи проблема си. Ако се е нагърбил с решаването на заплетена кръстословица и запецва на дума от три букви, започваща с Е, свършваща на У и означаваща „едра австралийска птица“, той се обръща за съвет директно към главния редактор на „Енциклопедия Британика“.

По същия начин, когато задачата пред него изисква набавянето на ягоди посред декември, очевадният изход е да издири онзи свой познат, чиято слава се гради единствено върху способността му да дава разкошни приеми по всяко време на годината.

Този познат, веднага съобразил синът на братовчед ми, бил, без съмнение, Уфи Просър, любимият милионер на клуб „Търтеи“. Колко пъти Мървин бил срещал по улицата залитащи танцьорки от големите столични кабарета, обезсилени от екзотичните гастрономични излишества, на които ги бил подложил Уфи Просър предишната нощ. Ако някой изобщо имал представа как се набавят ягоди през декември, то този някой несъмнено бил добрият стар Уфи.

Така че Мървин незабавно навестил приятеля си в апартамента му и го открил в леглото, взиращ се с невиждащ поглед в тавана и простенващ немощно на равни интервали.

— Здрасти — поздравил бодро Мървин. — Имаш вид на престоял труп.

— И се чувствам като престоял труп — рекъл Уфи. — Много бих искал, ако не е наложително, да не нахълтваш така в ранни зори. Към единайсет часа, дай Боже, ако се грижа добре за себе си и не правя резки движения, бих могъл да възвърна формата си и като едно време да спирам поглед върху грозници като теб, без неволно да потръпвам. Но в настоящия миг гледката, която представляваш, ме кара да се гърча от погнуса.

— Да не си празнувал снощи?

— Празнувах.

— А случайно да си поднасял ягоди на трапезата?

Уфи Просър се раздрусал целия и затворил очи. Явно водел вътрешна борба с някакво силно чувство. След малко спазмът преминал и той заговорил:

— Не смей да споменаваш в мое присъствие тази гнус. Да не чувам повече да се говори за ягоди. Нито за омари, черен хайвер, гъши пастет или нещо, дори отдалечено напомнящо коктейл „Манхатан“, коктейл „Бронкс“, сухо мартини, коктейл „Гущерово дихание“, „На западния фронт нищо ново“, шампанско, уиски, бренди, шартрьоз, бенедиктин и кюрасао.

Мървин кимнал съчувствено.

— Знам как се чувстваш, старче. И не бих настоявал, ако не ми се налагаше — по причини, които няма да назова, да си осигуря около една дузина ягоди.

— Ами тогава иди ги купи, мътните да те вземат — посъветвал го Уфи и обърнал лице към стената.

— Че то… могат ли да се купят ягоди през декември?

— Естествено. От „Белами“ на „Пикадили“.

— А много ли са скъпи? — продължил да разпитва Мървин и бръкнал в джоба си, където напипал една лира, два шилинга и три пенса, с които трябвало да изкара до края на тримесечието, когато се очаквали свежи попълнения от стипендията, отпускана от вуйчо му.

— Глупости. Направо са без пари.

Мървин въздъхнал с облекчение.

— Едва ли струват повече от една лира парчето — продължил Уфи. — За моите плащам по лира и половина. За петдесет лири ми доставят цяла кошница.

Мървин изстенал глухо.

— Тук ли ще си правиш гаргарата? — възмутил се Уфи. — Ако ще се гаргариш, излез навън.

— Петдесет лири? — не вярвал Мървин на ушите си.

— Петдесет ли, сто ли, помни ли човек? Има кой да се грижи за тези работи.

Мървин го загледал замислено. Опитвал се да прецени дали е настъпил моментът да пусне Уфи в обръщение.

При сключването на заеми синът на моя братовчед проявявал завидно здравомислие. Той си имал концепция. Много отрано бил стигнал до заключението, че би било грях да прахоса на дребно човек като Уфи, щипейки от него тук пет шилинга, там две лири. Благоразумният мъж, който разполага в списъка си с милионер като Уфи Просър, си го чува и отглежда, докато усети, че е настъпил моментът за телеграма от порядъка на прати-ми-по-куриер-двеста-лири-или-си-пъхам-главата-в-газовата-фурна. Затова вече много години Мървин грижовно охранявал Уфи за някоя истинска неотложност.

Та сега бил настъпил моментът да прецени: ще настане ли по-голяма неотложност? Труден въпрос.

И тогава се сетил, че Уфи не е на себе си. Мървин много добре виждал, че ако Уфивата майка допълзи в този момент до ложето на сина си и се опита да му измъкне пет шилинга, Уфи като нищо щял да намери в себе си сили да се надигне и да я хлопне по главата със сифона.

Затова той с кротка въздишка се изнизал от апартамента и слязъл долу на „Пикадили“.

 

„Пикадили“ като улица никак не допаднала на Мървин. Била претъпкана с хора и други гадости. Пошлял се известно време напред-назад и изведнъж с ъгълчето на окото си осъзнал, че се намира в присъствието на плодове. Витрината на магазина, до който стоял, преливала от благодат и като вдигнал поглед, Мървин установил, че е застанал пред „Белами“.

Нещо повече — в центъра на фруктовата салата. В една кошница се мъдрело сред памук и синя хартия безчетно множество ягоди.

Докато ги съзерцавал, Мървин внезапно съобразил как може да постигне желания резултат с минимални усилия и при максимална изгода за всички засегнати. Той просто си спомнил, че вуйчо му Джозеф има сметка в „Белами“.

Миг по-късно вече преговарял с херцогинята, отговаряща за щанда за плодове. Тя се извисявала над него, гледала го с големи надменни очи и била издокарана от глава до пети в черна коприна. Мървин усетил как краката му се подгъват, но все пак отпочнал набелязаните преговори.

— Добро утро — казал той и изкривил уста в усмивка, от която се отказал веднага щом срещнал погледа й. — Имате ли плодове?

Отрицателен отговор би го озадачил. Но тя, слава богу, наклонила величествено глава и отвърнала с безупречно оксфордско произношение:

— Именно.

— Чудесно — много се зарадвал Мървин. — Защото за това съм дошъл.

— Именно.

— Искам онази кошница с ягоди от витрината.

— Именно.

И се заела да ги увива. Това занимание явно не й доставяло радост. До като връзвала панделката отгоре, тъжовното й изражение се задълбочили Според Мървин, тя била разяждана от голяма любовна трагедия, помрачи ла завинаги живота й.

— Изпратете ги на граф Блотсам, площад „Бъркли“ 66А — дал Мървин адреса на вуйчо си.

— Именно.

— Впрочем — присетил се той, — недейте. Аз ще му ги занеса. Ще ви спестя едно разкарване дотам. Дайте кошницата и я впишете в неговата сметка.

Тук, естествено, бил гвоздеят на цялото мероприятие. За голямо разочарование на Мървин, тя не приела предложението му с готовността, на която така разчитал. Той се надявал на ведра усмивка, вежливо кимване с глава и поредното „именно“, но вместо това момичето го изгледало със съмнение.

— Желаете лично да ги отнесете?

— Именно.

— Извинете — казала продавачката и внезапно изчезнала.

Не се бавила дълго. Мървин, който взел да крачи напред-назад из магазина, едва успял да изяде три-четири фурми и една смокиня, когато отговорничката на щанда отново се озовала сред него. Този път изразявала недвусмислено неодобрение, като херцогиня, открила гъсеница в зелената салата.

— Милорд ми даде да разбера, че не желае никакви ягоди.

— Ъ?

— Влязох в телефонна връзка с милорд и той изрично подчерта, че не е поръчвал никакви ягоди.

На Мървин му се поразхлабили коленете, но той бързо се съвзел.

— Какво го слушате! Дядката не знае какви ги плещи. Голям е зевзек. Същинско дете. Как да не иска ягоди! Сам ми заръча да му занеса. Аз съм му племенник.

Останал доволен от словото си, но то явно не му пожънало искания успех. Един бегъл поглед върху лицето на момичето стигал за подобно умозаключение. Мървин се засмял звънко, за да покаже, че е момче на място, и грабнал кошницата.

— Ха-ха! — продължил да се кикоти и хукнал навън с нещо средно между тръс и галоп.

Преди обаче да стигне големите открити простори, момичето си казало мнението по въпроса:

— И-И-И-И! И-И-И-И! И-И-И-И-И!

Не бива да забравяте, че действието се развива някъде по пладне, когато всеки млад мъж е силно изнемощял и вече е изплезил език за живителния предиобеден коктейл, от който черпи енергия. Ако е бил в нужната форма — с две набързо обърнати чашки, — той би се справил с положението, без изобщо да му мигне окото. Само би повдигнал вежди. Би свил небрежно рамене и би запалил цигара. Но при така стеклите се обстоятелства този ужасяващ писък се отразил крайно неблаготворно на нервната му система.

Херцогинята се била окопитила и вече крещяла „Дръжте крадеца!“, а Мървин, крайно неблагоразумно, вместо да запази самообладание и да скочи небрежно в първото изпречило се отпреде му такси, извършил непоправима стратегическа грешка. Той препуснал надолу по „Пикадили“.

Това, естествено, довело до нежелателни резултати. Неизвестно откъде изскочилите тълпи услужливо протегнали ръце. Едни го сграбчили за яката, други за дъното на панталоните, и докато се усети, Мървин вече охлаждал ентусиазма си в полицейския участък на Вайн Стрийт.

Оттук нататък спомените му са твърде замътени. Докато се усети, мястото на действието се променило и той се озовал в съдебната зала пред лицето на магистрат с лице на бухал и нрав на невестулка.

От диалога, на който станал свидетел, си спомня следното:

Полицай: Щом чух да викат „Дръжте крадеца“, ваша светлост, се завтекох и кат видях обвиняемия да търчи кат изтърван, тутакси го задържах.

Съдия: Значи задържаният тичаше без задръжки?

(Смях в залата.)

Полицай: После научих, ваша светлост, че се опитал да отнеме противозаконно кошница с ягоди.

Съдия: Как се държа арестантът?

Полицай: Иначе ми се видя кротък и свит момък, ваша светлост.

Съдия: Ако е бил толкоз свит, нямаше да свие ягодите. (Смях в залата.) Какво ще кажеш в свое оправдание, млади човече?

Мървин: О! А!

Съдия: Браво. Достойно се защити. Десет лири глоба или четиринайсет дни на топло.

 

Сами разбирате колко болезнено са се развили събитията за сина на братовчед ми. От чисто театрална гледна точка съдията го избутал от сцената, свел го до комедиен персонаж и от самото начало си подсигурил симпатиите на публиката. Освен това не бива да забравяме, че Мървин бил изхарчил цялата си стипендия, ако не броим самотната лира, двата шилинга и трите пенса, а сега на всичкото отгоре трябвало да се изръси за глоба от цели десет лири, ако не желаел да прекара две седмици на топло.

Мървин не разполагал с богат избор от решения. Чувствителната му душа се бунтувала при мисълта, че дваж по-чувствителните му телеса ще трябва да гният в тъмница, затова на преден план изникнала необходимостта да набави средства. Единственото, за което се сетил, било да се обърне към вуйчо си — лорд Блотсам.

Изпратил послание до площад „Бъркли“ гласящо, че любимият племенник чезне в карцера, и не след дълго се явил икономът с писмо, съдържащо десет лири, Проклятието на Блотсамови, третокласен билет до гара Блотсам Реджис в графство Шрошпир и недвусмислените напътствия в мига, в който смъкне оковите, да скочи на първия влак, да се яви в имението и да не мърда оттам, докато не получи нови указания.

Защото в замъка, заключавал вуйчото в един силно формулиран пасаж, дори един завършен непрокопсаник, галфон и тиквеник като племенника му не, би могъл да извърши кой знае каква дивотия и да опозори фамилното име.

В тези думи, признава Мървин, се съдържала голяма доза неподправена истина. Замъкът Блотсам — тази благородна руина, е разположен поне на десет километра от коя да е географска точка и единствения път, когато някой сполучил, квартирувайки там, да навлече позор на фамилното име, било по време на Едуард Изповедника, когато тогавашният граф Блотсам подмамил местните земевладелци с щедри обещания да ги черпи медовина, след което ги изклал с бойната си секира, отсякъл им главите и — демонстрирайки доста крещящ вкус — ги набучил на колове по кулите на крепостната стена.

 

И така Мървин бил заточен в замъка и почти веднага времето взело да тътри крака, докато на третия ден окончателно спряло. Първите два дни успял да се справи, като издълбал трудолюбиво инициалите на любимото момиче, оградени в сърце, върху всички вековни букове в парка на замъка. На третата сутрин обаче строшил бой-скаутското си ножче и направо взел да се чуди как да си убие времето. За да го запълни с нещо, излязъл, намусен, на разходка и след като се помотал насам-натам, потънал в мисли за прекрасната Кларис, налетял на цяла редица оранжерии. И тъй като времето било сурово и източният вятър пронизвал голфовете му не по-малко успешно от бойната секира, опозорила още преди него Блотсамови, той решил да се посгрее вътре и да изпуши на топло две-три цигари.

Едва влязъл обаче през вратата и се видял заобиколен от всички страни с ягоди. Цели ягодови полета се зверели насреща му, сочни и сладки.

Първата мисъл, която го споходила, била, че е станал свидетел на чудо. Спомнил си подобно изживяване на израилтяните в пустинята — само че онзи път, поясни ми той, както си споделяли един с друг колко добре би им се отразила малко манна и колко жалко, че отникъде взорът манна не вижда, и на какво прилича това, интендантството явно не си гледа работата като хората и нищо чудно някой някому да е намазал ръката и хоп! не щеш ли, вместо гръм от ясно небе се посипала манна колкото им душа иска, та дори останало за закуска на Другия ден.

Накратко, това бил начинът, по който Мървин възприел явлението в първия миг на своето изумление.

Сетне обаче се сетил, че вуйчо му винаги отварял замъка за коледните празници и въпросните ягоди несъмнено са били предвидени за предстоящите гуляи.

Е, оттук нататък работата била от проста по-проста. И дете невръстно би се справило. Върнал се тичешком в замъка, нарамил картонена кутия, озърнал се зорко за главния градинар, нахълтал обратно в парника, селекционирал две дузини от най-зрелите екземпляри, наредил ги в кутията, върнал се все тъй на бегом в къщата, пресегнал се за разписанието на влаковете, открил, че след един час има удобен превоз до Лондон, преоблякъл се в градски дрехи, грабнал цилиндъра си, задигнал велосипеда на конярчето, въртял педалите до гарата и след по-малко от четири часа вече се изкачвал по стъпалата, водещи към входната врата на дома на Итън Скуеър, в който живеела Кларис Малаби, стиснал кутията под мишница.

Пардон, грешка. Всъщност кутията не била стисната под мишницата му. Бил я забравил във влака. Но като изключим тази подробност, цялата акция била изпълнена с възхитителна безупречност.

 

Непоклатимият здрав разум е една от отличителните черти на Мълинърови, дори на по-малко надарените в горните етажи на атлетичното телосложение. Мървин светкавично съобразил, че нищо няма да постигне, ако позвъни на вратата и се втурне към момичето с думите: „Виж какво не ти донесох!“.

От друга страна актуално стоял въпросът — ами сега? Чувствал се поизостанал от бурното развитие на събитията.

Преди години, каза ми той, взел участие в любителско театрално представление, където изпълнил ролята на иконома. Въпросната роля се състояла от следните реплики:

 

(Влиза икономът Джоркинс с телеграма върху сребърен поднос)

Джоркинс: Телеграма за вас, миледи.

(Джоркинс излиза)

 

Само че в деня на премиерата Мървин излязъл, изпълнен с увереност и самочувствие на сцената, и след като произнесъл съдбовната реплика: „Телеграма за вас, миледи“, протегнал празния поднос към героинята, която — понеже от нея се очаквало при появата на телеграмата да се улови за сърцето, да изрече от своя страна: „О, Господи!“, да разкъса плика с треперещи ръце и да се строполи в несвяст — била силно озадачена, да не кажем направо смутена.

Сега чувствата му били идентични с тогавашните.

И все пак умът му стигнал, колкото да потърси изход от положението. След като се поразтъпкал напред-назад по южната страна на Итън Скуеър, той стигнал до мъдрия извод, че единственият човек, който можел да му помогне в това задръстено положение, бил Уфи Просър.

Пътем Мървин предначертал сценария, който трябвало да следва, и той му се видял от хубав по-хубав. Ще отиде, значи, при Уфи, когото, както вече изтъкнахме, си кътал от години, и с внушителен замах ще му изкрънка двайсет лири.

От тази сделка губел една кръгла сума, защото Уфи бил набелязан в списъка му поне за петдесетачка. Но какво да се прави.

А от Уфи право в „Белами“ за ягоди. Не потръпвал от възторг при мисълта за повторна среща с облечената в черна коприна продавачка, но любовта щяла да му вдъхне сили.

Уфи си бил у дома и Мървин се впуснал, без много да се мае, да изпълнява набелязаната програма:

— Здрасти, Уфи, старче. Как си, Уфи, стари приятелю? Знаеш ли, Уфи, тази вратовръзка, дето си я надянал, е страхотна. От години не съм виждал по-хубава. Де да можех и аз да си купя същата. Но пък от друга страна нямам твоя изтънчен вкус. Винаги и навсякъде съм твърдял за теб, Уфи, стари приятелю, че имаш такъв неподражаем, дори бих го нарекъл гениален усет към подбора на вратовръзките, но, разбира се, не бива да се забравя, че на теб всичко ти стои великолепно, защото профилът ти е най-изваяния мъжествен профил, който някога съм виждал. Онзи ден срещам един приятел и той ми вика: „Не знаех, че Рудолф Валентино е в Лондон“ „Глупости, как ще е в Лондон“ — казах аз. А той: „Нали те видях да разговаряш с него пред «Пияното коте».“ „Това не беше Валентино, а моят стар приятел Уфи Просър — и никой никога не е имал по-добър приятел от него. Пък и Уфи е къде-къде по-красив от Рудолф Валентино.“ А онзи ми вика: „Това ли е знаменитият Уфи Просър, за когото цял Лондон говори с неподправен възторг?“ „Да, казах, и се гордея да го нарека свой приятел.“ Ще ми дадеш ли назаем двайсет лири, Уфи, стари приятелю?

— Няма.

Мървин пребледнял.

— Какво каза?

— Казах няма.

— Няма?

— Няма — твърдо отсякъл Уфи.

— Ама, Уфи, човече, много ми трябват!

— Хич не ме интересува.

Единственото, което оставало на Мървин, било да сподели с Уфи всичко. И като се прокашлял, той започнал от самото начало. Разправил за голямата си любов с думи, които парели на гърлото му, и стигнал до заръката на Кларис да й намери ягоди.

— Тая е превъртяла — заключил Уфи.

— Не е — отрекъл Мървин. — Случилото се разкрива нейната дълбока духовност. Но така или иначе тя иска ягоди и аз трябва да набавя нужните средства, за да й ги осигуря.

— Коя е тази малоумна патка? — полюбопитствал Уфи.

Мървин му казал и Уфи силно се впечатлил.

— Познавам я. — После се позамислил. — Много хубаво момиче.

— И още как! — съгласил се Мървин. — Какви очи!

— Да.

— Каква коса!

— Да.

— Каква фигура!

— Да — потвърдил Уфи. — Винаги съм я смятал за едно от най-хубавите момичета в Лондон.

— И си напълно прав. Сега ще ми дадеш ли двайсет лири да й купя ягоди?

— Няма.

И нищо не било в състояние да го предума. Накрая Мървин се предал.

— Много добре. Като не щеш, недей. Едно обаче ще ти кажа, Александър Просър — и мъртъв не бих допуснал да ме видят с вратовръзка като твоята. А профилът ти е на варен карфиол. Косата ти е опадала на темето. Онзи ден една позната каза за теб, че човек не може да даде най-обикновен обяд, без от дървенията да се изсули този досаден червей Просър — цитирам думите й, — та докато се усетиш, той вече е сред теб или в салатата ти. Просър, желая ти приятен следобед.

 

Храбри думи, то се знае, но като се позамислил, Мървин си дал сметка, че с тях всъщност нищо не бил постигнал. Когато отмрели първите приятни тръпки, че е споделил с Уфи вижданията си за него, той осъзнал, че положението му е по-безизходно и от преди. А сега къде да дири утеха и помощ? Имал приятели, разбира се, но и най-добрите не ставали за нещо повече от утешителна чашка и две-три лири, а това е от нулева полза за човек, който крайно се нуждаел от дузина ягоди по лира парчето.

В подобно мрачно настроение тръгнал по „Пикадили“ и докато оглеждал минаващото народонаселение внезапно схванал за какво всъщност се борят болшевиките. Тези революционно настроени момчета били забелязали основната грешка на света — а именно, че наличните средства са съсредоточени в грешни ръце и се нуждаят от решително преразпределение.

Когато ставало дума за пари, продължил да разсъждава нерадостно той, личните качества изобщо никой не ги зачитал. Парите били контролирани от най-недостойни негодници, а свестните заслужаващи мъже стояли отвън и дишали върху стъклото на витрината. Само като гледал онези скъпи лимузини, претъпкани с прехранени буржоа от двата пола с кожени палта и двойни брадички, и му идело да си купи червен байрак и една-две бомби и да отпочне Социалната революция. Ако в този миг зърнел Сталин, щял да се втурне през глава да му стиска ръката.

Е, когато един млад мъж започне да разсъждава в подобна насока, на него му остава само едно. И Мървин забързал към „Търтеите“, където в бърза последователност обърнал две сухи мартинита.

Лечението, както винаги, се оказало ефикасно. Постепенно строгото осъдително отношение било изместено от оптимистична топлина в стомаха Докато живителната течност се плъзгала по хранопровода, той прозрял, че не всичко е загубено. Осъзнал, че не бил включил в сметките си сладката ангелска доброта, тъй характерна за нежното женско съсловие.

Вземете за пример едновремешните рицари, продължил да разсъждава Мървин. Никой не можел да го убеди, че след като дамата изпратела благородния рицар да върши умопомрачителни подвизи, да се излага на какви ли не опасности и лишения в нейна чест, да се боричка с огнедишащи дракони, облечени от главата до петите в черна коприна, то накрая тази прекрасна дама е духвала под опашката на рицаря само задето — погледнато чисто технически — той пропуснал да й набави Светия Граал.

И дума да не става, постановил Мървин. Тя би му се увесила на врата, задето е положил такива старания, би го успокоила и утешила.

Нямало начин и Кларис да не постъпи по същия начин, така че очевидната стъпка, която трябвало да предприеме, била да цъфне незабавно в дома й на Итън Скуеър и да й разясни как стоят нещата. Затова си нахлупил шапката и скочил в първото минаващо такси.

Докато пътувал, повтарял наум какво ще й каже и всяка отрепетирана дума звучала като музика в ушите му. Просто виждал сълзите, които щели да заструят от ангелските й очи, докато споделял с нея как дългата ръка на Закона го докопала за дъното на гащите. Но като пристигнал в къщата се получила непредвидена засечка. Застой в сцената. Икономът го осведомил, че момичето се обличало.

— Предай й, че господин Мълинър я чака долу.

Човекът се качил и почти веднага Мървин дочул звънкия всепроникващ глас на своята любима, заръчващ на иконома да вкара господин Мълинър в гостната и да заключи сребърните прибори.

Така че Мървин влязъл в гостната и се приготвил да чака.

А гостната била от онези, в които посетителят не разполага с богат набор от разнообразни развлечения. След като се посмял от сърце на снимката на покойния татко на момичето, сложена в рамка над камината, оставало му само да разгледа албум с изгледи от Италия и томче индийска любовна лирика, след което взел да се пръска от скука.

Лъснал си обувките с една от възглавничките на дивана, взел шапката си от масата да поизчетка и нея, но тъй като с това изчерпал интелектуалния потенциал на стаята, Мървин просто се отпуснал в едно кресло, оставил ченето си да виене свободно и се отдал на умозрение. От това му трансово състояние го измъкнали ободрителни звуци откъм улицата, които недвусмислено свидетелствали, че там се завихря епохална битка между поне две кучета. Тръпнещ от радост, Мървин незабавно се метнал към прозореца и се заозъртал, но зрелищното развлечение явно се извършвало пред външната врата, скрита от погледа му от козирката над входа.

Ако имало нещо, което Мървин за нищо на света не би пропуснал, това бил кучешки бой. Много от най-щастливите си часове бил прекарал, наслаждавайки се на подобни сочни развлечения. А съдейки по звукооформлението, настоящото с нищо не отстъпвало на най-качествените. Затова Мървин хукнал през глава надолу по стълбите и с рязък замах отворил външната врата.

Както правилно му били докладвали тренираните сетива, стълкновението наистина се водело върху стъпалата на входа. А той застанал на прага и се заупивал от гледката. От край време си знаел, че най-сочните кучешки боеве се случват в околностите на Итън Скуеър, където се стичат закоравели екземпляри от артистичните Кингз Роуд и Челси, на които можело да се разчита да не щадят усилия.

Настоящият сблъсък затвърдил категорично тези негови убеждения. В мача участвали: коктейл от дакел и ирландски териер от едната страна, и космата руска салата от поне седем несъвместими породи от другата. Вдъхновеното сражение продължило близо пет минути, след което рязко секнало, тъй като и двамата състезатели едновременно зърнали проскубана котка до съседната ограда и, забравили бивши разногласия, единодушно и дружно се юрнали подире й.

Мървин бил покрусен от рязкото прекратяване на представлението, но какъв смисъл да се вайка? Само въздъхнал и понечил да затвори вратата, но отнякъде изникнал куриер с пакет в ръка.

— Подпишеше тук, ако обичате — казал куриерът.

Грешката на човека била леснообяснима. Като видял Мървин да стои на прага без шапка на главата, той предположил, че има работа с иконома. Затова пъхнал пакета в ръцете на Мървин, накарал го да се подпише върху жълт лист хартия и се отдалечил, свирукайки с уста.

А Мървин огледал пакета и установил, че е адресиран до любимата му Кларис.

Но не това го накарало да залитне. Не. Той залитнал, защото върху опаковъчната хартия имало етикет, надписът, на който гласял: „Белами и Ко, снабдители с плодове на Кралския двор“. А като поръчкал тук-там с пръст, Мървин се убедил, че субстанцията под опаковката е податлива на омачкване и със сигурност не е ябълки, портокали, орехи или банани.

Следващият изследователски ход на Мървин бил да наведе породистия си нос и яко да всмръкне. След което повторно залитнал и този път за малко да падне.

Пронизало го страшно подозрение.

Не твърдя, че синът на моя братовчед е надарен с повече качества от един стандартен детектив. Едва ли ще го накарате да извади някакво умозаключение от отпечатъци на обувки или полуизгасени фасове. Дори бих казал, че ако въпросният пакет съдържал тайнствена пепел от цигари, това за нищо на света не би го навело на някаква мисъл. Но при така създалите се обстоятелства всеки, притежаващ неговите познания по въпроса, би се усъмнил.

Сами размислете над фактите. Дълбокото вдишване Недвусмислено му подсказало, че под хартията кротко се излежават ягоди. А единственият освен самия него, който бил в течение на копнежа на момичето по ягодите, бил Уфи Просър. Освен това кажи-речи единственият мъж в Лондон, в състояние да закупи ягоди по това време на годината, бил същият Уфи Просър. На всичкото отгоре Мървин сега си припомнил, че поведението на Уфи, докато обсъждали красотата на момичето, било крайно загадъчно и зловещо.

За Мървин било въпрос на нула време да разопакова пакета и да хвърли едно око на приложената визитна картичка. Предчувствието изобщо не го излъгало. Името върху картичката гласяло „Александър П. Просър“ и Мървин никак не би се изненадал, ако П. било съкратено от Подла твар.

Първото чувство, което го обладало, било честно възмущение при мисълта как на това двулично псе Уфи му позволяват безнаказано да замърсява лондонския въздух. Да отказваш с едната ръка на човека двайсет лири, а с другата да купуваш на любимата на същия човек ягоди, Мървин изтълкувал като върха на падението. Той трептял от праведен гняв. И продължавал да трепти, когато последният коктейл, гаврътнат в клуба, внезапно живнал и за първи път в живота си Мървин бил озарен от мисъл.

Какво ще стане, казал си той, ако сменя визитката с моята собствена и поднеса ягодите със скромен жест като дар от М. Мълинър? Как какво ще стане, отговорил си. Нищо. И потреперил, този път от радостна възбуда. Както стоял там в антрето той изведнъж проумял, че все пак има Провидение на този свят, което държи под око свестните мъже и се грижи да свършат накрая както подобава. Радостната му възбуда била тъй необуздана, че той дори запял. Но още след първата по-висока нота Кларис Малаби се провикнала отгоре:

— Млъкни веднага!

— Какво каза? — попитал Мървин.

— Казах да млъкнеш. Котката я боли глава и се опитва да подремне.

— А ти още дълго ли ще се бавиш? Искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Нищо особено — небрежно отвърнал Мървин. — Просто малко грижливо подбрани ягоди.

— Въх! — рекло момичето — Да не искаш да кажеш, че наистина си ми намерил ягоди?

— Нима не ти обещах? — искрено се учудил Мървин.

— След минутка слизам!

Минутка, ама знаете ги момичетата какви са. Минутката се разтегнала на пет, петте на петнайсет, а Мървин обикалял гостната, съзерцавал портрета на покойния баща, разучил изгледите от Италия, отворил индийската любовна лирика на страница четирийсет и трета, лъснал си повторно обувките с възглавничката, а Кларис все я нямало.

И така, колкото да има с какво да си запълни времето, взел да размишлява относно ягодите.

Ако погледнел на тях просто като на ягоди, каза ми той, колекцията не била нищо особено, да не кажем направо мижава. Цветът им бил такъв един нездрав, белезникаво-розов, сякаш се съвземали от туберкулоза или са им пуснали малко кръв.

„На вид не са нищо особено“ — рекъл си Мървин.

Не че това било от съществено значение, разбира се, защото заръката на момичето била да намери ягоди и толкоз. А че плодовете в кошницата били ягоди, никой не можел да отрече. Качеството им може да не било екстра, но пък били истински ягоди. И все пак не му се искало милото момиче да остане разочаровано.

„Интересно дали имат някакъв аромат?“ — казал си Мървин.

Първата нямала. Същото се отнасяло за втората. Третата била малко по-ароматна, а четвъртата направо сочна. Най-вкусна, колкото и да е странно, се оказала последната ягода в кошницата.

Тъкмо я досдъвквал, когато в стаята дотърчала Кларис Малаби.

Е, Мървин се опитал да омаловажи случилото се, но усилията му не срещнали разбиране. Всъщност той не успял да прескочи дори встъпителното „Таквоз… знаеш ли…“, защото момичето го изритало в мразовитата декемврийска нощ, без да му даде време да си вземе поне шапката.

И по-късно нямал куража да мине да си я прибере, защото Кларис Малаби изрично го предупредила, че ако посмее да покаже грозното си лице в къщата, икономът бил инструктиран жив да го одере. Икономът, който не бил от почитателите на Мървин, много се надявал той да прояви подобно неблагоразумие.

Такива ми ти работи. Цялата история беше голям удар за сина на моя братовчед, защото той смяташе — не без основание, — че се е провалил в опита си да извърши рицарски подвиг. И все пак не можем да не отдадем дължимото на несъмненото присъствие у него на рицарския дух, за който нашият приятел спомена неотдавна.

Намеренията му са били добри. Направил каквото можал.

Дори за един Мълинър няма какво повече да се каже.

Портрет на строга възпитателка

Досущ като жители на забулен в мъгла голям град, съзрели най-сетне слънчев лъч, ние забелязахме още при влизането си в бара на „Въдичарски отдих“, че господин Мълинър отново се е разположил на обичайното си място до прозореца. Той беше гостувал няколко дни на старата си бавачка в Девъншир, а в негово отсъствие интелектуалното равнище на разговорите в бара бе спаднало под нулата.

— Не — отговори господин Мълинър на въпроса дали е прекарал добре. — Не бих могъл да се похваля с кой знае какви приятни преживявания. През цялото време бях в плен на едно особено напрежение. Тя, горката, вече е напълно оглушала, пък и паметта й не е като едно време. Освен това много може да се спори по въпроса дали един чувствителен мъж изобщо е в състояние да се отпусне в присъствието на жена, която често го е налагала отзад на голо с четката за дрехи.

И господин Мълинър се понамръщи, сякаш старата рана още смъдеше.

— Интересно — продължи той след кратко мълчание — колко малко се променя отношението на старата семейна бавачка към онзи, който й е бил поверен още в гаширизонните години на своята кариера. Той може да остарее и оплешивее, може да е предмет на уважение и страхопочитание от страна на останалия свят, може да е същински факир на борсата или в областта на политиката и изкуството, но за старата си бавачка завинаги ще си остане мастър Джеймс или мастър Пърсивал, който трябва непрестанно да бъде заплашван, за да не се плеска. Шекспир сто на сто би се сгърчил под погледа на старата си бавачка. Същото се отнася за Атила и император Нерон. А моят племенник Фредерик… Но нека не ви досаждам със семейни клюки.

Убедихме го, че не ни досажда.

— Е, щом настоявате. Историята не е нищо особено, но доказва това, което казах преди малко.

 

Ще започна (рече господин Мълинър) от момента, в който Фредерик пристигнал от Лондон в чудно хубавото курортно градче Бингли-на-морето, в отговор на настойчивата покана на брат си, доктор Джордж Мълинър, и седнал в кабинета му с великолепен изглед към морската градина.

Кабинетът на Джордж имал западно изложение и затова поглъщал обилна част от лъчите на следобедното слънце. А тъкмо днес следобед кабинетът имал нужда от всичкото слънце, което можел да си набави, за да компенсира извънмерната навъсеност на Фредерик. Изражението на този младеж, когато се изправил срещу брат си, би могло да бъде заимствало от някоя зловонна локва в унило мочурище, ако допуснем, че локвата има лице.

— Значи, ако правилно съм те разбрал — произнесъл той с глух, монотонен глас, — положението е следното: под претекст, че желаеш да обсъдиш с мен важен въпрос, ти ме подмамваш в тази гнусна дупка — седемдесет мили в едно купе, съдържащо три невръстни деца с лепкави бонбони на клечка — само за да отида на чай при една бавачка, която от дете не мога да понасям.

— Ти вече години наред допринасяш за нейната издръжка — напомнил му Джордж.

— Естествено, че когато семейството скалъпваше пенсията на този стар цирей, аз също трябваше да се бръкна в джоба. Ноблес оближ.

— Тогава същата тази ноблес те оближва да отидеш при нея на чай, когато те кани. Знаеш, че трябва да й влизаме в положението. Не е вече на едновремешните години.

— Трябва да е най-малко на сто.

— На осемдесет и пет е.

— Боже мой! Като че ли вчера ме затвори в тъмния килер, задето задигнах буркана със сладкото!

— Да, строга възпитателка беше — съгласил се Джордж. — Може би пак ще ти се стори доста властна. Но като неин лекар искам да ти внуша недвусмислено, че не бива да противоречиш и на най-малката й прищявка. По всяка вероятност ще ти предложи варени яйца и домашен кейк. Изяж ги.

— За нищо на света няма да хапна варено яйце в пет часа следобед произнесъл Фредерик със заплашителното хладнокръвие на силен мъж, ако ще да е по настояване на кралицата.

— Ще ги изядеш! При това с удоволствие. Тя има слабо сърце. Ако не й угодиш, не отговарям за последствията.

— Ако ям варени яйца в пет часа следобед, и аз няма да съм в състояние да отговарям за последствията. И защо варени яйца, господи? Да не съм ученик!

— За нея все още си. Тя и досега ни има за деца. Миналата Коледа ми подари книжката „Послушният Ерик“.

Фредерик се обърнал към прозореца и се озъбил злобно на гнусната потискаща сцена, която се разкрила пред мрачния му поглед. Без оглед на години и пол, той с еднаква ненавист мятал мълнии по старите дами, седнали на припек по пейките с дебели романи в ръце, и по децата от детската градина, които с весела глъч топуркали към брега на морето.

— Да направим, значи, равносметка на думите ти — обърнал се отново към брат си. — Доколкото разбирам, от мен се очаква да пия чай с една жена, която е не само хибрид между Лукреция Борджия и пруски фелдфебел, но на всичкото отгоре е физическа развалина и практически изкуфяла. Защо? Питам те аз — защо? Още като дете имах силни и основателни възражения срещу Уилкс, а сега, нагазил в зрели години, направо ме втриса при мисълта да общувам с нея. Защо трябва да бъда изтезаван? Защо именно аз?

— Не си само ти. Ние всички я навестяваме от време на време. Също и Олифантови.

— Олифантови!

Името произвело странно въздействие върху Фредерик. Той сгърчил лице, сякаш брат му не е интернист, а зъболекар, който току-що му е извадил кътник.

— Ами да. Уилкс отиде да работи при тях, след като ни напусна. Как може да забравиш Олифантови! Много добре си спомням, че веднъж се покатери на високия бряст, за да поднесеш на Джейн Олифант гарваново яйце.

Фредерик горчиво се изсмял.

— Същият този гарван трябва да ми е изпил акъла! Да рискувам живота си за това момиче! Не, очевидно цената на живота много е спаднала. И какво изобщо е животът? Едно нищо — ето какво! Но слава богу, скоро всичко ще свърши и след това ме чакат тишината и спокойствието на гроба. Това е единствената мисъл, която все още ме крепи.

— Хубаво дете беше тази Джейн. Някой ми каза наскоро, че станала голяма красавица.

— Но без сърце.

— Че ти какво знаеш по този въпрос?

— Достатъчно. Престори се, че ме обича, а преди два-три месеца отиде да погостува на някакви си Пондърби в провинцията и ми писа оттам, че разваля годежа. Без да изтъкне поне една причина. Оттогава не съм я виждал. Сега е сгодена за някой си Дилингуотър и дано това име й заседне на гърлото и я задави!

— За пръв път чувам тази история. Много съжалявам.

— Аз пък не. Ако питаш мен, отървал съм се твърде леко от незавидна участ.

— Да не е от онези Дилингуотърови, дето живеят в графство Съсекс?

— Не ми е известно кое графство е заразено от тази напаст. Ако узная, кракът ми няма да стъпи там.

— Много съжалявам. Нищо чудно, че си така потиснат.

— Потиснат? — вбесил се Фредерик. — Аз? Потиснат? Ти какво, да не намекваш, че ще седна да се терзая по момиче като нея? Че аз през живота си не съм бил по-щастлив! Направо преливам от радост! Ха-ха-ха!

— Да, виждам. — И Джордж погледнал часовника си. — Време е да тръгваш. Имаш десетина минути път до Мърейжън Роуд.

— Как ще открия тази къща, чумата да я тръшне?

— Има си табелка, на която пише.

— И как се казва?

— „Домче-бонбонче“.

— Господи! Само това липсваше!

Гледката, която бе съзрял от прозореца на братовия си кабинет, несъмнено би трябвало да подготви Фредерик за необятната гнус на Бингли-на-морето. Ала още щом стъпил на улицата, въпросната непривлекателност направо го цапардосала през лицето. До този момент дори не подозирал, че едно малко градче може до такава степен да изобилства с потрисащи душата гадости. Минал покрай няколко момченца и незабавно си помислил какви отблъскващи твари са момченцата. По пътя го настигнали няколко каруци и на него направо му се доповръщало, като ги видял. Да не говорим за къщите — те били омерзителни. А най-много възражения имал срещу слънцето. То греело с бодрост, която не била просто оскърбителна, а направо нагло оскърбителна. Душата му копнеела за стенещи виелици и проливни дъждове, а не за тази гадна синева. Не мислете, че вероломството на Джейн Олифант било причината за това негово настроение — не, той просто изпитвал отвращение към сините небеса и грейналите слънца. Не можел да ги понася, а едновременно с това душата му инстинктивно клоняла към всичко, свързано с гробници, киши, урагани, земетресения, глад, епидемии и…

Тук си дал сметка, че бил стигнал Мърейжън Роуд.

Мърейжън Роуд се състоял от два безупречни тротоара, чисто улично платно и две редици спретнати къщички. Този ненадеен удар се оказал почти непоносим за Фредерик. Той определено почувствал, като се загледал в тези приятни постройки с изящни чукчета на вратите и бели перденца на прозорците, че обитателите им са изключително само хора, които нехаят за Фредерик Мълинър и това им доставя определено удоволствие; че те са хора, на които изобщо не им пука за него, зарязания съвсем неотдавна от момичето, за което бил сгоден, което му върнало всички писма и безразсъдно взело, че се сгодило за човек с име като Дилингуотър.

Открил „Домчето-бонбончето“ и злостно фраснал вратата с чукчето. Дочули се тихи стъпки.

— Я! Мастър Фредерик! — зарадвала се Уилкс. — Нямаше да те позная, ако те бях срещнала на улицата.

Мрачното настроение на Фредерик, предизвикано естествено от ведросиньото небе и яркото слънце, започнало донякъде да се прояснява. През цялото му същество преминала някаква нежна тръпка. Защото той иначе не бил зъл младеж — по негово собствено мнение мястото му било някъде по средата между брат му, отличаващ се със златно сърце, и бъдещата госпожа Дилингуотър, която пък изобщо нямала сърце. А старата му бавачка изглеждала тъй крехка и уязвима, че видът й отначало го изненадал, а сетне го трогнал.

Образите, формирани в ранното ни детство, трудно избледняват. Фредерик бил останал с впечатлението, че Уилкс е висока най-малко метър и осемдесет, с рамене на тежкоатлет и очи, мятащи жестоки мълнии изпод рунтави вежди. А ето, че пред него стояла дребна старица със сбръчкано личице, която и най-лекият повей можел да издуха от мястото й.

Това предизвикало в него странна реакция. Усетил се голям и силен. Разбрал най-сетне какво имал пред вид брат му. Естествено, че не бива да се противоречи на това крехко старо същество. Само един звяр би седнал да му противоречи, пък ако ще и с цената на твърдо сварени яйца в пет часа следобед.

— Я какво голямо момче си станал! — сияела старата бавачка.

— Намирате ли? — също така дружелюбно откликнал Фредерик.

— Направо си пораснал! И какъв си издокаран! Влез в гостната, момчето ми, и се разположи удобно. Аз ще донеса чая.

— Благодаря.

— И СИ ИЗБЪРШИ ОБУВКИТЕ!

Гласът избумтял от същата уста, от която до този момент се чувало само гукане, и предизвикал у Фредерик усещането, че е настъпил мина. Той се извърнал и на мястото на любезната добродушна домакиня съзрял нещо коренно различно. Старата Уилкс все още таяла едновремешния огън. Устните й били ядно стиснати, в очите й проблясвали опасни пламъчета.

— ДАНЕСИПОСМЯЛДАВЛИЗАШСМРЪСНИТЕСИОБУВКИВЧИСТАТА МИГОСТНАБЕЗДАГИИЗБЪРШЕШ! — продължила старицата.

— Извинете — промърморил Фредерик.

Той излъскал подложените си на критика обувки в черджето и влязъл на пръсти в гостната. Усетил се такъв един мъничък, слабичък, безпомощен. Духът му бил разбит на хиляди парчета.

А гледката, която го посрещнала при влизането в гостната, съвсем не допринесла за съвземането на въпросния дух: в креслото до прозореца съзрял госпожица Джейн Олифант.

Читателят едва ли би се заинтересувал от външния вид на момиче като Джейн Олифант — момиче, способно да върне по такъв лекомислен начин писмата на един свестен почтен мъж и да вземе, че да се сгоди за някакъв си Дилйнгуотър. Така че най-добре да я опишем набързо и повече да не се занимаваме с нея. Косите й били златисто-кестеняви, очите — златистокафяви, веждите — златистокафяви, нослето — извънредно изящно, с луничка на върха, а устата разкривала при усмивка прекрасни снежнобели зъби. Брадичката била малка, но решителна.

В момента устата не разкривала прекрасните й зъби. Тя била стисната сурово, а брадичката била вирната по-решително от всякога — като таран на малък боен кораб. Гледала Фредерик, сякаш от него се разнасяла миризма на лук, и не произнесла нито дума.

Фредерик също не бил словоохотлив. Няма нищо по-трудно за един млад мъж от намирането на подходяща фраза, с която да заговори момиче, върнало наскоро писмата му. (При това какви писма! След като ги препрочел, той останал възхитен от красноречивото им очарование.)

Поради гореизложените причини Фредерик ограничил изказването си с едно „хък!“, пльоснал се в едно кресло и се втренчил в килима. Момичето зяпало през прозореца и в стаята царяла пълна тишина до момента, в който от вътрешността на тиктакащия върху поличката над камината часовник ненадейно изскочила малка дървена птичка, казала: „Куку!“ и се оттеглила обратно.

Внезапната поява на кукувицата и дрезгавият й тембър не можели да не въздействат на човек, чиито нерви били поопънати от всякога. Фредерик Мълинър подскочил двайсет сантиметра във въздуха и неволно възкликнал.

— Моля? — вдигнала вежди Джейн Олифант.

— Че аз откъде да знам, че ще изкрещи така? — заоправдавал се Фредерик.

Джейн свила рамене. С този лаконичен жест изразила върховното си безразличие към изживяванията на отрепките от престъпния свят.

Обаче Фредерик, за когото ледът бил разчупен, отказал да потъне в предишното мълчание.

— Какво правиш тук? — попитал той.

— Дойдох да пия чай с бавачката си.

— Не знаех, че ще бъдеш тук.

— Нима?

— Ако знаех…

— Имаш сажда на носа.

Фредерик изскърцал със зъби и се бръкнал за носна кърпа.

— Може би най-добре да си отида — продължил той.

— Да не си посмял! — срязала го госпожица Олифант. — Тя с такова нетърпение те очакваше. Макар че, ако пита мен…

— Да? — хладно изрекъл Фредерик.

— Нищо.

Настъпила неприятна тишина, нарушавана единствено от тежкото дишане на мъж, който се чуди коя от трите забележки, хрумнали му едновременно, звучи най-оскърбително. В този миг в стаята влязла Уилкс с поднос в ръце.

— Не че искам да ти се бъркам — подхвърлила небрежно госпожица Олифант, — но не ти ли се струва, че би могъл да помогнеш на старата жена? Всеки би видял колко е тежък подносът.

Фредерик, изваден грубо от дълбокото му размишление, скочил на крака, пламнал от срам.

— Страх ме е да не се преуморите, бавачке — продължила загрижено девойката и гласът й трептял едновременно от възмущение и състрадание.

— Аз тъкмо щях да й помогна — изломотил Фредерик.

— Нима? Особено след като тя сложи подноса на масата. Горката ми стара бавачка! Колко ли ви беше тежко!

За кой ли път, откак се познавали, Фредерик се зачудил на невероятната способност на бившата му годеница да го представя във възможно най-неблагоприятна светлина. Имал чувството, че са го спипали в момента, в който нанася на домакинята удар с тъп предмет по главата.

— Той винаги си е бил недосетлив — махнала с ръка бавачката. — Хайде, мастър Фредерик, сядай да си пиеш чая! Сварила съм ти и две хубави яйца. Знам колко обичаш варени яйца.

Фредерик стреснато погледнал подноса. Да, най-страшните му очаквания се сбъднали. Яйца — при това от големите. Стомахът му, доста разглезен напоследък, уплашено изхлипал.

— Да — продължила Уилкс да развива същата тема. — Умираше си за яйца! И за кейк също. Боже, като си спомня как преяде с кейк на рождения ден на госпожица Джейн и после цяла нощ повръща!

— Моля ви! — потреперила госпожица Олифант и изгледала хладно ферментиращия Фредерик, който тънел в бездните на себеотвращението.

— Не, благодаря, не искам яйца.

— Мастър Фредерик! Веднага да изядеш хубавите варени яйца! — произнесла госпожица Уилкс. Гласът й все още звучал любезно, но вече с лек динамитен оттенък.

— Не искам яйца!

— Мастър Фредерик! — Барутът избухнал. Фредерик още веднъж станал свидетел на странното превъплъщение — крехката стара женица се превърнала в несломима сила, срещу която само един Наполеон би дръзнал да се опълчи. — Не искам никакво цупене!

Фредерик преглътнал болезнено.

— Извинете — смирено измънкал той. — С удоволствие ще хапна едно яйце.

— Две! — поправила го госпожица Уилкс.

— Две — съгласил се той.

Госпожица Олифант хвърлила сол в раната.

— О, виждам, че и кейк има предостатъчно. Колко мило от ваша страна! Но аз бих внимавала много на мястото на господин Мълинър. Кейкът е доста тежка храна. Не разбирам — обърнала се тя към госпожица Уилкс с глас, който преди години се струвал на седемгодишния Фредерик страшно възрастен и превзет — защо някои хора се тъпчат с храна като прасета.

— Такива са си момчетата — снизходително го защитила госпожица Уилкс.

— Така е — въздъхнала госпожица Олифант. — И все пак е много неприятно.

Ала в очите на бавачката блеснало познато огънче. Тя твърде добре била различила в гласа на младата си гостенка високомерна самоувереност, а това е нещо, което трябва да се пресече в зародиш.

— Те и момичетата не са много по-добри.

— Ъхъ! — възхитено се присъединил Фредерик към изразеното становище.

— И момичетата си имат своите недостатъци — продължила бавачката. — Понякога са прекалено суетни. Познавам едно момиченце, което така се възгордя от новите си гащички, че изтича на улицата да се покаже — само по тях!

— Бавачке! — пламнала госпожица Олифант.

— Отвратително! — изкоментирал Фредерик и се изсмял — кратък, но тъй наситен с презрение и мъжко превъзходство смях, че гордата природа на Джейн Олифант се сгърчила под този удар. И тя обърнала към него пламналия си взор.

— Какво каза?

— Казах и повтарям: „Отвратително!“

— Какво?!

— Не мога да си представя по-голямо излагане. Надявам се, че са те пратили да си легнеш без вечеря.

— А ти сигурно би умрял — не се стърпяла госпожица Олифант, убедена, че нападението е най-добрата защита, — ако ти се наложи да си легнеш без вечеря.

— Какво?

— Ти си звяр и аз те ненавиждам!

— Така ли?

— Така!

— Хайде, стига! — опитала се да ги успокои госпожица Уилкс. — Престанете вече!

И ги изгледала със самочувствието на жена, прекарала Половин век в обучаването и възпитаването на малки палавници.

— Да не съм чула кавги! — продължила тя. — Веднага да се сдобрите! Мастър Фредерик, иди да целунеш госпожица Джейн!

Стаята се олюляла пред изцъкления поглед на Фредерик.

— Какво?

— Веднага да я целунеш и да й кажеш, че се извиняваш, задето си се скарал с нея!

— Тя се скара с мен.

— Няма значение. Малкият джентълмен винаги поема вината.

Фредерик, който геройски се опитвал да се съвземе, най-сетне успял да постигне нещо като усмивка.

— Извинявам се — продумал той.

— Няма защо — произнесла репликата си госпожица Олифант.

— Браво! А сега я целуни — настояла бавачката.

— Няма!

— Какво? — не повярвала на ушите си госпожица Уилкс.

— Няма!

— Мастър Фредерик! — повишила тя глас и вдигнала укорително пръст. — Иди веднага в тъмния килер и няма да излезеш оттам, докато не те повикам!

Фредерик се поколебал. Той произлизал от доблестен род. На времето самият крал изказал своята признателност на един Мълинър за заслугите му на бойното поле при Креси^[35]. Ала Фредерик си спомнил думите на брат си и това решило въпроса. Колкото и да е недостойно да те наврат в тъмния килер, това е все пак за предпочитане пред отговорността за сърдечния удар на една стара жена. Със сведена глава той влязъл вътре и чул как ключът щракнал зад гърба му.

Сам в този тъмен и умирисан на мишки свят, Фредерик Мълинър се отдал на мрачни размисли. И тъкмо се бил задълбал в безпросветните бездни на песимизма, когато дочул отвъд вратата нечий глас.

— Фреди! Искам да кажа… господин Мълинър!

— Какво?

— Тя отиде в кухнята за конфитюра — продължил забързано гласът. — Искаш ли да ти отключа?

— Моля те, не си прави труда — хладно отвърнал моят племенник. — Чувствам се безкрайно удобно.

Настъпила тишина. Фреди се върнал при мислите си. Точно сега, казал си той, ако не беше коварният ход на брат ми, който ме прилъга с измамната си телеграма в този долнопробен град, щях да съм на игрището за голф и да изпробвам новия си стик. А вместо това…

Вратата рязко се отворила и също тъй рязко се хлопнала. И Фредерик Мълинър, който разчитал на продължително усамотение, с неприятна изненада установил, че си има съквартирант.

— Какво правиш тук? — попитал със заядливия глас на хазяин. Момичето не отговорило. Но след малко до Фредерик достигнали сподавени звуци и в сърцето му неволно плъпнали разнежени нотки.

— Такова… — смутено започнал той. — Недей да плачеш.

— Аз не плача, а се смея.

— О, така ли? — Разнежеността се изпарила. — Значи, намираш за крайно забавно да бъдеш затворена в този гнусен килер…

— Това не е повод за такъв език!

— Виж, моето мнение е коренно противоположно! Поводът е напълно уважителен. Не ми стига, че ме натириха в тази долна дупка Бингли-на-морето, ами на всичкото отгоре ме затварят в килерите на същото това трижди проклето Бингли, и то…

— И то с момиче, което не понасяш, така ли?

— Няма да разглеждаме тази страна на въпроса — отвърнал Фредерик с достойнство. — Важното е, че съм тук, в килера, когато — ако изобщо съществуваше някаква справедливост на този свят — трябваше да съм на игрището в Соуши Холоу…

— Още ли играеш голф?

— Разбира се, че играя! Защо не?

— Да, наистина — защо не? Радвам се, че все пак си в състояние така активно да се забавляваш.

— В какъв смисъл „все пак“? Да не си въобразяваш, че само защото…

— Нищо не си въобразявам.

— Не, ти очевидно си въобразяваш, че ще лежа и пъшкам с разбито сърце!

— Не, не! Убедена съм, че за теб не е проблем веднага да се утешиш с нещо друго.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казах.

— Да не би да намекваш, че съм от онези мъже, които пърхат от жена на жена като пеперуда от цвят на цвят и…

— Ако искаш да знаеш, не познавам по-пърхаща пеперуда от теб!

Фредерик се стреснал. Обвинението било чудовищно.

— Никога не съм пърхал! И още по-малко от жена на жена!

— Ах, че смешно!

— Кое е смешно?

— Това, което каза.

— Явно чувството ти за хумор е твърде изискано — първо ти е смешно, че те затварят по килерите, сега ти е забавно, защото…

— Полезно е човек да извлича нещо забавно от живота. Знаеш ли защо съм тук?

— Изобщо не ме интересува. Кажи де — защо си тук?

— Забравих къде се намирам и си запалих една цигара. Олеле!

— Сега пък какво има?

— Стори ми се, че нещо изцвърча. Допускаш ли, че тук има мишки?

— Естествено. Гъмжи от тях.

И тъкмо щял да й ги опише най-подробно — големи, тлъсти, хлъзгави, енергични мишки, — когато нещо твърдо и остро го улучило болезнено по глезена.

— Олеле!

— Ах, извинявай! Ти ли беше това?

— Аз.

— Ритах напосоки, за да отпъждам мишките. Много ли те заболя?

— Съвсем малко повече от страшно много. Благодаря ти за загрижеността.

— Съжалявам.

— Аз също.

— Но ако бях улучила някоя мишка, сигурно щеше да й стане много неприятно.

— Убеден съм, че щеше да изживее най-големия удар в живота си.

— Извинявай.

— Моля те, няма за какво. Струва ли си да се тревожа за един счупен глезен, когато…

— Когато какво?

— Забравих си мисълта.

— Когато сърцето ти е разбито?

— Сърцето ми си е цяло-целеничко! — По този въпрос Фредерик не желаел да има неясноти. — Аз съм весел… щастлив… Кой е този Дилингуотър, дявол да го вземе! — завършил заядливо.

Минута мълчание.

— Един мъж.

— И къде се запозна с този мъж?

— Той също гостуваше на Пондърби.

— А къде се сгодихте?

— У Пондърби.

— Че ти на два пъти ли им гостува?

— Не, защо?

Фредерик се задавил от възмущение.

— Когато замина на гости на семейство Пондърби ти беше сгодена за мен. Нима твърдиш, че си развалила годежа, запознала си се с Дилингуотър и си се сгодила за него само в продължение на тези две седмици, през които беше там?

— Да.

Фредерик онемял. По-късно се сетил, че е трябвало да възкликне: „О, жени, жени!“, но за момента нямал думи.

— Не виждам с какво право ме критикуваш — обадила се Джейн.

— Че кой те критикува?

— Ти.

— Кога?

— Току-що.

— Небето ми е свидетел — възкликнал младият Мълинър, — че нито с дума не съм издал мнението си, че в живота си не съм срещал по-долно и възмутително поведение от твоето. С нищо не съм показал, че признанието ти ме потресе до дъното на душата ми.

— Не е вярно — издаде се! Защо изсумтя?

— Ако сезонът на сумтенето в Бингли-на-морето още не е открит — хладно забелязал Фредерик, — трябваше да бъда известен по-отрано.

— Имах пълното право да се сгодя за когото пожелая и с каквато скорост пожелая, след като ти така жестоко се отнесе с мен!

— Това пък какво означава?

— Много добре знаеш!

— Извинявай, но не знам. Ако намекваш за отказа ми да си сложа вратовръзката, която ми подари за рождения ден, държа отново да повторя основанието си: тя е от онези вратовръзки, с които никой почтен, уважаващ себе си мъж няма да се покаже пред хората дори мъртъв в канавка. А на всичко отгоре цветовете й са на клуба на колоездачите и въдичарите, в който аз не членувам.

— Не става дума за това. Имам предвид обещанието ти да ме изпратиш на гарата, когато заминавах за Пондърби, вместо което ти ми се обади по телефона, че имаш важна работа, и аз си казах тогава: ще взема по-късния влак, за да имам време да хапна в „Бъркли“, и кой, мислиш, бе първият човек, когото съзрях там в отсрещния ъгъл? Твоя милост, който се тъпчеше с храна в компанията на едно отблъскващо същество с розова рокля и къносана коса. Ето какво имам предвид.

Фредерик се хванал за главата.

— Я повтори!

Джейн повторила.

— О, богове!

— Бях като ударена с мокър парцал. Нещо в мен се пречупи и…

— Мога да ти обясня всичко.

В тъмното гласът на Джейн го лъхнал със смразяващ студ:

— Да ми обясниш?

— Да ти обясня.

— Всичко?

— Всичко.

Момичето се изкашляло.

— Преди да започнеш — предупредила го тя, — нека ти напомня, че познавам всичките ти роднини от женски пол.

— Нямам намерение да говоря за роднините си.

— Аз пък си помислих, че ще я изкараш леля или втора братовчедка.

— Нищо подобно. Тя е кабаретна звезда. Може би си я виждала в „Би-бип“.

— И това според теб е обяснение?

Фредерик вдигнал ръка, за да я накара да млъкне. После се сетил, че тя не вижда в тъмното, та я свалил.

— Джейн! — започнал той с гръден, трепетен глас. — Спомни си онзи пролетен ден, когато се разхождахме двамата из Кенсингтънската градина. Слънцето грееше, небето беше ясносиньо с пухкави облачета, а от запад подухваше лек…

— Ако целиш да ме разнежиш с тези…

— Нищо подобно. Това бе лиричното въведение. Та както се разхождахме, при нас дотича едно пекинезче и ни подуши краката. Мен това не ме впечатли, но ти изпадна в див възторг. И от този момент нататък аз имах една-единствена цел в живота си: да открия собственика и да откупя кучето от него. След продължителни и твърде изтощителни проучвания попаднах на следите на животното. Оказа се собственост на дамата, в чиято компания си ме видяла да хапвам — съвсем леко и в никой случай не съм се тъпкал — в „Бъркли“. Успях да се запозная с нея и незабавно се заех да й привлека окото с някоя достойна за кучето сума. Парите нямаха значение за мен. Мислех си само как ще ти връча това зверче и как личицето ти ще светне от признателност. Исках да те изненадам. На сутринта жената ми съобщи по телефона, че приема последното ми предложение, затова бих ли я поканил на обяд, та да сключим сделката? Ако знаеш какво изживях, докато ти се обаждах да ти кажа, че няма да мога да те изпратя на гарата, но нямаше как. Ако знаеш също така какво изживях, докато седях цели два часа и слушах тази обилно гримирала особа да ми обяснява как комикът й провалил последния номер, като се появил внезапно зад гърба й и се престорил, че пие мастило — но и това изтърпях. Стиснах зъби и бях възнаграден за геройството си — още същия следобед се снабдих с кучето. А на другата сутрин получих от теб писмо, че с годежа ни е свършено.

Последвала продължителна пауза.

— Истина ли е всичко това?

— Самата истина.

— Звучи ми… как да се изразя… твърде правдоподобно. Я ме погледни в очите!

— Отде да знам къде са ти очите в тази тъмница!

— Твърдиш, че е вярно?

— Разбира се, че е вярно.

— Можеш ли да представиш пекинеза като доказателство?

— Не го нося със себе си — надуто отвърнал Фредерик. — Но той се намира в апартамента ми и по всяка вероятност в момента дъвче някой от безценните ми персийски килими. Ще ти го връча като сватбен подарък.

— О, Фреди!

— Сватбен подарък — натъртено повторил Фредерик, макар думите да засядали в гърлото му като овесени ядки.

— Та аз нямам намерение да се женя!

— Нямаш… какво каза?

— Нямам намерение да се женя.

— Ами Дилингуотър?

— С него е приключено.

— Приключено?

— Приключено! — отсякла тя. — Сгодих се само от засегнато честолюбие. Мислех, че ще издържа докрай, и ме крепеше мисълта какъв номер ти погаждам, но една сутрин го видях как яде праскова и това ме разколеба. А почти веднага след това открих, че издава едни особени звуци, като пие кафе. Седя срещу него на масата и си казвам: „Ей сега ще издаде странния звук“, и като си помислих как ще правя това до края на живота си, разбрах, че намеренията ми са неизпълними. Затова развалих годежа.

Фредерик се задавил.

— Джейн!

Открил я пипнешком и я сграбчил в прегръдките да.

— Фреди!

— Джейн!

— Фреди!

— Джейн!

— Фреди!

— Джейн!

На вратата властно се почукало. След това се чул още по-властен глас, леко тремолиращ от възрастта, но въпреки това нетърпящ детинщини:

— Мастър Фредерик!

— Да?

— Ще слушкаш ли вече?

— Ще слушкам, ще слушкам!

— Ще целунеш ли госпожица Джейн!

— Веднага! — Възторгът на Фредерик Мълинър звънтял във всяка сричка. — Още сега ще я целуна!

— Тогава можеш да излезеш — разрешила бавачката. — Сварила съм ти още две яйца.

Фредерик пребледнял, но бързо му минало. Какво значение имали вече такива дреболии? Стиснал твърдо устни и когато проговорил, гласът му звучал спокойно и мъжествено:

— Водете ме при тях!