Петър Бобев
Деца на слънцето
Приказки за растенията

Деца на слънцето

Ането стоеше до прозореца и рисуваше с пръсти човечета по заскреженото стъкло. Навън настъпваше студена зимна вечер. Тежки облаци забулваха небето.

Детето въздъхна:

— Къде ли е сега слънцето — милото ми слънчице?

Ръцете му бяха изстинали. То отиде до печката и отвори вратичката да ги сгрее. Топлината на жаравата го лъхна като милувка.

Ането гледаше как играеха пламъчетата — бели, жълти, червени, синкави. Беше топло и приятно.

Стори й се, че огънят заговори. Тя притихна. Наистина, той говореше. Шепнеше съвсем тихичко:

— Малко момиченце, не тъжи за слънцето! Нали аз съм тук?

Тя го погледна учудена и каза:

— Но ти не си слънце.

— Аз съм частичка от слънцето.

— Така ли? А пък аз мислех, че ти си пламъкът на каменните въглища.

— Какво е пламъкът? Слънчеви лъчи. Някога въглищата са ги поели в себе си и сега при горенето ги изпускат.

Детето се замисли. Пламъкът продължи:

— Ти се съмняваш — познавам по очичките ти. За да разбереш всичко, ще ти разкажа своя живот.

Ането се отпусна на колене пред печката и се приготви да слуша.

Пламъкът започна чудния си разказ:

— Отдавна — преди милиони години — от пламтящото слънце излетя един блестящ лъч и се насочи към земята. Промуши се през облаците и светна в дъгата. Този лъч бях аз. Огледах се и видях чудна картина. Под мене блестеше обширно блато, обрасло с гъста гора от хвощове и папрати. Днес тези растения са дребни тревици, но тогава те бяха огромни дървета. Между тях се провираха гущери, големи колкото вашата къща. Имаше и по-големи — същински чудовища!

Ането се дръпна назад:

— Колко страшно! Ти не се ли уплаши от тях?

— Защо? За мене те не бяха опасни. Аз кацнах на един папратов лист, за да ги разгледам отблизо. Тогава листът ми се примоли: „Влез в мене! Дай ми малко от силата на слънцето!“ Аз не мислих много. Той ме молеше така нежно. Съгласих се. Преминах през листните ципи като през стъклото на прозореца и почнах да му помагам. Станах частица от него. Дойдоха още много мои братя и се наредиха до мене. Ние дадохме на листа своите сили. Дадохме сили на растението да взема храната си от почвата, да се развива и да се размножава. Живеехме добре. Слънцето грееше приятно. Топли дъждове ни поливаха. Папратта смучеше с корените си сокове от влажната земя и се издигаше все по-висока и по-прекрасна.

Пламъкът замълча, унесен в спомени.

Детето запита:

— А после?

— После стана нещо страшно. Един ден земята се разлюля. Напука се. Издигнаха се нови планини. Разместиха се морета и езера. Отнякъде нахлуха с трясък мътни води и затрупаха гората с тиня. Стана тъмно, стана страшно. Аз лежах под земята смазан, пленник на тежката тиня. Минаваха години, векове, милиони години. Неусетно се превръщах на въглен. Вкаменявах се.

Ането въздъхна. Стана й мъчно. Въздишката й докосна огъня. Раздвижи го. Пламъчетата му затанцуваха по-живо. Той се разгоря по-силно и продължи да разказва с тихия си глас:

— Един ден дочух далечни взривове. Те ставаха все по-силни и по-силни. Приближаваха бързо. Някакво желязно острие тресна до мене и ме откърти. Аз се търкулнах в краката на един човек с лампичка на шапката и с кирка в ръце.

Ането плесна с ръчички:

— Той е бил миньор, нали?

— Позна. Миньорът ме натовари на вагонетка и ме изнесе навън. Други хора ме прехвърлиха на влака. Влакът ме откара до гарата. След това една каруца ме стовари у вас. Майка ти ме сложи в печката и ме запали. И ето сега аз пак светя и топля. Защото съм частичка от слънцето. Такава е моята история. Разбра ли всичко? Добре. А сега затвори вратичката, за да не угасна!

Ането слушаше със светнали очички. Устните й пошепнаха:

— Каква чудна приказка!

— Не, това не е приказка — се обади неочаквано масата. — Това е самата истина. Всички сме частици от слънцето. И аз като каменните въглища бях слънчев лъч и мене ме погълнаха листата. И аз се превърнах на дърво. Дърварите ме отсякоха. Дърводелците ме нарязаха и сковаха от мене тази маса. От братята ми направиха гардероба, столовете, бюфета, вратата, пода.

— Да, така е — заговориха вкупом мебелите в стаята.

Ането се учуди, че те могат да приказват. Дори се поизплаши малко. Стана и щракна електрическия ключ. Стаята светна.

Тогава чу един глас, който идваше от крушката:

— И аз съм частица от слънцето. Аз съм електричеството. Ти изслуша разказа на огъня. Аз ще го продължа. Едни въглища попаднаха във вашата печка, а други — в пещите на електроцентралата. Там силата им загря парните котли, раздвижи тежките колела и се превърна в електричество. То потече из жиците и светна в крушката ви. Ето каква съм аз — светя наместо слънцето.

— Оставете и аз да кажа на Ането кой съм — се обади хлябът от бюфета. — И аз съм слънчев лъч. Мене ме поеха листата на пшеницата и ме превърнаха на житни зрънца. Жътварите ме ожънаха, воденичарят ме смля и хлебарят ме омеси на хляб.

— А аз бях станал на сено и ме изяде една овца — се намеси бялото сирене. — В нея се превърнах на мляко. Хората направиха от мене сирене.

— А пък аз станах на вълна — се провикна пухкавото пуловерче. — Овчарят ме острига и сега аз топля Ането през зимата.

— И ние, и ние — почнаха да се обаждат едно след друго чорапките, шалчето, рокличките, — и ние сме деца на слънцето.

Ането се натъжи:

— Значи само аз не съм негово дете!

Тогава светлината на лампата я погали по главичката и рече:

— Знай — без слънце няма живот. Всички сме негови деца. И ти също. Нали ти ще изядеш хляба и сиренето. Тогава слънчевите лъчи от тях ще се влеят в тебе. От тях ти ще порастеш. Те ще ти дадат сила. Ще ти предадат силата на слънцето. И ти ще почнеш да лудуваш и да пееш.

Ането се усмихна:

— Истина ли е това?

— Истина е, истина е — извикаха вещите в стаята.

Тя скочи на крака и почна да играе. Играеше и пееше.

В стаята влезе мама. Усмихна се щастлива. Прегърна я и пошепна:

— Колко си хубава — игрива и сияеща като слънчев лъч!

Спасени

От тъмното небе се сипеше сняг.

Младите пшенички зъзнеха от студ и се притискаха една към друга, за да се стоплят. Те бяха съвсем нежнички, защото поникнаха едва преди месец. Чакаха да навали снегът и да ги завие с топлото си бяло одеяло.

Но вятърът беше силен. Той надуваше бузи и издухваше навалелия сняг от нивите. Отнасяше го надалече и го натрупваше в дълбоки, накъдрени преспи по пътища и долове.

Пшеничките превиваха към земята крехките си стъбълца. Покланяха му се страхливо и се молеха:

— Ветре, спри! Не отвявай снежинките! Остави ги да ни покрият!

Вятърът не чуваше. Той беснееше из равнината и мачкаше премръзналите им листенца. Леденият му дъх пронизваше тънките им снаги. Пшеничките трепереха от студ и се навеждаха по-силно към земята.

По пътя преминаха на двуколка Ваню и баща му, облечени в дебели дрехи. Кончето пръхтеше от студа. От ноздрите му излитаха облачета бяла пара.

Пшеничките съгледаха пътниците. Замолиха се:

— Студено ни е. Запазете ни от вятъра! Ако ни спасите, на лято ще ви дадем много житни зрънца. Тогава вие ще ги смелите на брашно и ще си умесите хляб. Ще имате много хляб — бял и мек!

Ванювият баща беше агроном и разбираше езика на растенията. Той се обърна към сина си и му каза:

— Тази година зимата дойде рано. Изпревари ни. Житата може да измръзнат. Трябва веднага да им помогнем — трябва да задържим снега, защото е много потребен на растенията. През зимата ги пази от мразовете, а напролет им дава влага.

Ваню гледаше нежните листенца и си мислеше: „Аз съм облечен с дебели вълнени дрехи и пак ми е студено. Как ли мръзнат те, като са съвсем голички?“

Когато се прибраха в село, бащата поговори с възрастните, а Ваню отиде при другарите си пионери и им разправи за мъките на пшеничките. Той им каза:

— Вятърът издухва снега. Посевите ще загинат, ако останат непокрити. Ще позволиме ли това?

Децата отговориха в един глас:

— Няма да позволим!

Ваню продължи:

— Утре нашите родители ще излязат на полето. Ще се преборят с бурята. Ще я принудят да остави снега по нивите. Ние можем да им помогнем. Нали няма да се посрамим?

— Разбира се, че няма да се посрамим! Където са всички — там са и пионерите.

На другата сутрин цялото село излезе на полето. Пионерите бяха между първите.

Снегът беше престанал. По небето пъплеха намръщени облаци. Понякога прелитаха с грозно грачене настръхнали врани. Пшеничните се полюляваха нетърпеливо по оголените черни бразди и шепнеха:

— По-бързо! По-бързо! Стоплете ни!

Пионерите помагаха на възрастните. От студа дъхът им образуваше скреж по шалчетата. Но те не се плашеха. Със зачервени нослета и светнали очички разнасяха по нивите слънчогледови стъбла и ги забиваха здраво в земята. Нареждаха ги в стройни редове като войници. Поставяха ги на стража срещу бурята. Редица след редица се изправяха готови да срещнат опасния враг.

Ванювият баща каза:

— Трябва да се поучим от грешката си! Догодина ще извършим снегозадържането рано — преди падането на снеговете!

— Право казваш, сбъркахме — признаваха си селяните. — Но вече няма да грешим!

Привечер всички се прибраха в село премръзнали, но доволни. Работата беше извършена добре.

Снегът пак заваля. Вятърът се усили, зарева:

— Фюуу! Аз пак ида-а! Ида и нося мраз!

Той поемаше падналите снежинки и ги понасяше над полето. Но безкрайните редици от слънчогледови стъбла го посрещаха смело. Те знаеха своята сила — силата на множеството. Задържаха ответите снежинки и ги натрупваха около себе си в малки преспички.

Виелицата беснееше. Но слънчогледовите стъбла бяха много и задържаха много сняг. Малките преспи нарастваха бързо — нарастваха и се сливаха една с друга.

Скоро оголените ниви побеляха. Под топлата снежна покривка посевите шепнеха тихо:

— Благодарим. По жътва ще се отплатим богато.

И заспиваха спокойно.

Лято сред снега

Живял някога един добър градинар. Наричал се дядо Цвятко. Той имал внуче Васко. Двамата се обичали много.

Веднъж дядото поливал градината си. Запретнал крачоли, той оправял вадата с мотика. Доматените растения всмуквали жадно водата и се усмихвали. Плодовете им блестели на слънцето.

Васко разпитвал дяда си за живота на зеленчуците. Старецът пушел луличката си и му разказвал всичко, което бил научил през дългия си живот.

Васко разглеждал първите узрели плодове и им се радвал. Откъснал един от тях и го захапал.

— Колко са хубави доматчетата! — казал той. — И колко много ги обичам — такива сочни, червенички, хем киселички — хем сладички!

Той доизял доматчето и внезапно запитал:

— Дядо, защо има плодове само през лятото?

Старецът оставил мотиката и отвърнал:

— Виждам, че ще станеш добър градинар. Искаш да разбереш всичко. Това е добро. Питай винаги! Плодовете се раждат през лятото, защото тогава има силно слънце. За да узреят, те имат нужда от много светлина и много топлина.

Васко помислил малко и продължил:

— А аз толкова много ги обичам! Да знаеш как ми се иска да си ги ям и през зимата.

Дядото се усмихнал:

— Ех! И аз бих си хапнал тогава пресни доматчета, нарязани на колелца и посипани с кълцан магданоз. Но не знам как може да стане това.

Двамата замълчали.

Полъхнал лек ветрец и прошумолял сред доматените листа.

Неочаквано градинарят дочул едно слабичко гласче:

— Дядо Цвятко, дядо Цвятко, наведи се да ти кажа нещо!

Той се навел.

Малка космата семчица надничала от пукнатинката на един зачервен домат и говорела с човешки глас:

— Искам да родя плодове през зимата, за да ги яде Васко. Обичам го. Той е много добро момченце.

Старецът казал:

— Аз също го обичам — нали ми е внук. Но не знам как да изпълня желанието му.

— Ето как — засади ме заедно със сестричките ми наесен и през зимата ние ще дадем много плодове.

Дядо Цвятко се засмял толкова силно, че луличката му паднала във водата. Огънчето изцвърчало и угаснало. Дядо Цвятко я извадил и я прибрал в джоба си.

— Много си мъничка — рекъл дядото. — Затова говориш така. Ти не знаеш какво е зимата. Та вие ще измръзнете веднага.

— А ти защо не замръзваш?

— Имам си къща.

— Направи и за нас къща!

— Да ви направя — но вие искате много светлина.

— Сложи й повече прозорци! Направи я цялата от прозорци!

Дядото послушал малката семчица. Запретнал ръкави и направил такава къщичка, каквато искала тя. Направил къщичка от стъкло.

Откъснал ранното доматче и запазил семената му.

Дошла есента. Градината опустяла. Задухал севернякът и обрулил листата от дърветата. Небето се покрило със сиви облаци. Завалял студен дъжд. След това между дъждовните капки почнали да прехвърчат снежинки.

Дядото запалил печката в стъклената къщичка и посял семенцата.

Поникнали нежни зелени стръкчета. Подали се над пръстта и кимнали с листенца. Поздравили стария градинар.

Навън валял едър сняг. Снежинките се полепвали по стъкления покрив на къщичката, но бързо се стопявали и се оттичали встрани като лъкатушни ручейчета.

Дядо Цвятко поливал редовно младите растения и прекопавал почвата край тях. Васко му помагал винаги.

Минали няколко седмици. Доматите цъфнали.

Навън беснеела снежна буря, а вътре било топло-топло и жълтите цветчета се усмихвали радостно — същинска пролет!

Цветчетата вързали плод и увехнали. Плодовете почнали да наедряват бързо. Старецът не преставал да се грижи за тях и да им се радва.

Но един ден той влязъл при тях угрижен. Васко бил болен. Лекарят казал, че трябва да яде пресни плодове.

Дядо Цвятко се взирал внимателно. Няма ли поне едно узряло доматче?

Тогава пак дочул познатото гласче:

— Ела насам! Погледни тук, тук — под големия лист!

Той отместил листа и видял един червен домат. Слънчевите лъчи минавали спокойно през стъклените стени на къщичката и играели върху лъскавата кожица на доматчето. Вътре било истинско лято — имало слънце и червени плодове. А навън земята спяла зимния си сън, завита с дебело снежно одеяло.

Доматчето шепнело:

— Вземи ме! Занеси ме на Васко — и той ще оздравее!

Старецът го откъснал и изтичал у дома.

Васко лежал с притворени очи. Дядо Цвятко пошепнал на ухото му:

— Виж какво ти нося!

Детето полуотворило очи. Видяло доматчето. Очите му светнали. Изяло го бързо. Ободрило се.

На другия ден дядото му откъснал още две доматчета. На третия ден донесъл цяла кошничка.

Васко оздравял бързо.

Станал от леглото и почнал пак да помага на дядо си.

Нахални гости

Като зелени иглички се подадоха над земята листенцата на овеса. Те се отръскаха от полепналите трошици пръст и се поздравиха усмихнати:

— Здравейте, здравейте! Колко е хубав денят! Има слънце, има и влага. Трябва да почваме работа! Кончетата и кравичките чакат да се нахранят с нашите зрънца и нашата слама.

— Няма защо да бързате — се обади един груб глас, — защото тази нива вече е наша.

Овесените листенца се озърнаха смутени и видяха, че между тях растат някакви едри, непознати растения. Те възразиха кротко:

— Може би имате грешка. Ние знаем добре, че човекът изора тази нива за нас. Нали той сам ни зася в нея. Молим ви — отдръпнете се и ни направете място. Имаме много работа. А вас никой не ви е канил тук. Та ние не ви познаваме.

Грубият глас избухна в смях:

— Не ни ли познавате? Ха, ха! Тогава да се запознаем. Аз се наричам див овес. Както виждате, ние сме братовчеди. А приятелите ми са къклицата, паламидата, троскотът, дивият мак, лободата и метличината — все отбор юнаци!

— Ооо! — възкликнаха овесчетата, като си спомниха с какъв страх говореха майките им за този лош братовчед и неговите приятели.

Дивият овес поклати важно глава и продължи:

— Сега вие знаете кои сме. А и ние ви познаваме. Ние живеем за себе си, а вие се трудите за другите. Който се труди — е глупец. А за такива няма място тук. Затова се махайте по-скоро, докато не сме се разсърдили много!

След него всички плевели закрещяха:

— Махайте се, махайте се!

Те простряха нашироко листата си и се надвесиха едри и страшни над крехките овесени стъбълца. Овесчетата се разтрепераха — пребледняха от страх.

Дивият овес се обърна към приятелите си и им каза със смях:

— Веселете се, другари! Пак надхитрихме човека. Ха, ха, ха! Я разкажете как всеки от вас попадна тук. Можем да си побъбрим спокойно. Нали нямаме никаква работа.

Първа започна разказа си паламидата:

— Майка ми растеше сред една пшеничена нива в съседното село. Жътварите се изплашиха от нейните бодли и я заобиколиха. Така ние, семенцата й, узряхме на спокойствие. Всяко от нас имаше по едно пухесто парашутче като глухарчето. Един ден вятърът ни пое и ни отнесе надалеч. Аз попаднах тук.

Троскотът пусна встрани още няколко коренища и рече:

— Аз живеех на друго място. При оранта се закачих за плуга. Стопанинът почна да оре тази нива, без да го почисти. Така попаднах тук. И сега ми е много весело — ще се изпоти той, докато се отърве от мене.

Дивият мак помълча малко и след това заговори важно:

— Пороят донесе отдалече едно леко семенце. То поникна — и ето ме сега пред вас!

Тогава се обади лободата:

— И аз бях малко семенце. Доузрявах върху старата лобода, която растеше край пътя. Мина една крава и налапа цялата лобода. Тя сдъвка добре листата и стъблото на майка ми, но аз минах през зъбите й невредима — нали бях съвсем мъничко семенце. След това попаднах в стомаха й. Но и той не можа да ме смели, защото обвивката ми е дебела. Живо и здраво се озовах на торището. Човекът не изчака торът да изгние добре, а го изхвърли веднага на нивата.

После тя се обърна към дивия овес и го запита:

— Ами ти как дойде?

— О, моята работа е най-лесна. Нали сме роднини с овеса, приличаме си. Както знаете, стопанинът на тази нива е мързелив. Преди сеитба той не почисти добре семето. Само го погледна и отсече: „Чисто е!“ А то беше пълно с плевелни семена. Освен мене вътре се спотайваше и къклицата…

— И аз бях с вас — се провикна метличината.

— Може и ти да си била. Знам, че бяхме голяма дружина. Мързелан ни пося заедно с овеса. Той навярно ще дойде тук едва за жътва. Ха, ха, ха! Дотогава можем да живеем спокойно. Ще задушим овеса. Той няма сили да се бори с нас. Ще му отнемем светлината, ще му изядем храната от почвата. И когато Мързелан дойде да си прибере реколтата, ще пожъне плевели. Ще разбере, че пак сме го надхитрили. А оттук догодина ще превземем и кооперативния блок.

Овесените стръкчета слушаха със затаен дъх самохвалствата му. Уплашиха се — пожълтяха, залиняха.

Тогава при тях долетя чучулигата и изчурулика:

— Не се плашете! Идват пионерите. Те ще ви спасят.

Овесчетата се ободриха и запитаха нетърпеливо:

— Кой, кой идва?

— Пионерите. Нали знаете — аз хвърча високо. Видях отдалече червените им връзки. Пресрещнах ги. Чух, че са тръгнали да оплевят нивата на най-ленивия селянин. Обещали са да не позволят на плевелите да се прехвърлят в кооперативния блок.

Дивият овес запита с пресипнал от страх глас:

— Не се ли шегуваш?

— Не. Ако не ми вярвате, ослушайте се! Не чувате ли пионерската песен?

Плевелите се разтрепераха.

Чучулигата поклати главичка и им каза:

— Така ви се пада! Ако не бяхте толкова лакоми и нахални, никой нямаше да ви закача. Но вие винаги прекалявате. Сега децата ще ви изскубят и ще очистят нивата от вас. Овесът ще почне да расте свободно и ще даде много зрънца.

Най-малкото овесено растение запита:

— Защо ги наричат плевели?

Птичката отвърна:

— Защото са вредни и трябва да се плевят — да се скубят и да се унищожават.

Като каза това, тя изпърха с крилца и се вдигна високо във въздуха.

Бодрата пионерска песен бързо приближаваше.

Ненаситни

Пионерите решиха да събират сиви червеи. Поканиха и Мишо. Но той отвърна грубо:

— Имам си работа.

Момчето наистина си имаше работа — и то много важна. Правеше си ново хвърчило.

Другарчетата му не казаха нищо и тръгнаха към нивата.

Мишо опъна хвърчилото върху две кръстосани пръчки, закачи му опашка от разноцветни хартийки и го пусна срещу вятъра. То подскочи като буйно конче, изплющя с опашка и се вдигна във въздуха. Мишо предпазливо отпускаше конеца му. Когато макарата се свърши, той завърза края на конеца за една трънка и легна в тревата. Подложи ръка на главата си и се загледа нагоре доволен. Никой друг не можеше да прави като него толкова хубави хвърчила — нарисувани с очи, нос и усмихната уста.

Хвърчилото се бе укротило. То плуваше леко в чистия въздух, опашката му се извиваше лениво като шарена змия, а нарисуваната му уста се усмихваше добродушно.

Две бели облачета пъплеха бавно по синьото небе.

Мишо се замисли. Добре ли постъпи той, като се отдели от другарите си? Не сгреши ли — не се ли изложи? Наистина — какво ли може да стане, ако всички като него откажат да помагат? Та нали сивите червеи и другите неприятели на растенията ще унищожат всичко! Какво ще ядат тогава хората, какво ще яде той самият?

Слънчевите лъчи галеха целия свят, галеха и Мишо. Неусетно той задряма.

Но се сепна бързо. Усети, че с него става някаква чудна промяна. По необясним начин беше попаднал в една слънчогледова нива. Искаше да тича, но краката му се бяха сраснали със земята.

Случайно той погледна ръцете си и замръзна в ужас. На тяхно място от рамената му висяха няколко зелени листа.

Възможно ли е това? Та той се бе превърнал на слънчоглед, на едно нежно слънчогледово стръкче! Ами сега?

Изведнъж Мишо усети как някой захапа крака му под земята и изпищя от болка. Опита да се дръпне, но не успя. Нали вече имаше корени вместо крака! И тези корени се държаха здраво.

В този миг рохкавата пръст се размърда. Подаде се една кафява глава с яки челюсти и му се сопна:

— Защо крещиш?

— Защото ме боли. Ти ли захапа крака ми?

— Аз.

— Кой си ти?

— Аз съм личинката на майския бръмбар. Ям корени, а не крака. Ще изям и твоите корени. А ти най-сетне млъкни, че ме смущаваш! Не мога да се храня спокойно. За пръв път виждам такъв креслив слънчоглед.

Тя се скри под земята и пак захвана да гризе краката му.

В това време Мишо видя, че към него пристъпва един черен бръмбар. Големите му челюсти приличаха на триони.

Момчето се престраши и го замоли:

— Помогни ми! Махни от корените ми тази зла личинка!

Бръмбарът изфуча сърдито:

— Не ям личинки. Аз съм стригачът — стрижа листата на растенията. Ще острижа и твоите!

Мишо заплака още по-силно:

— Моля те, недей! Ще ме боли.

— Това си е твоя работа — изсумтя бръмбарът и почна да пълзи по стъблото му. Качваше се и мърмореше: — Какви хубави листенца! Ще направя от тях чудесна топчица за храна и жилище на моите деца.

Мишо беше напълно безпомощен. Листата му трепереха. Той се озърна — няма ли кой да помогне, няма ли приятели?

Ясно е — няма.

Ето — зададе се нов враг. Една сива гъсеница, нашарена с кафяви ивици, нагъваше тлъстото си тяло и съскаше:

— Аз съм сивият червей, ненаситният сив червей! Ям каквото ми падне: жито, цвекло, дини или фасул. Сега ще похапна слънчоглед. Много го обичам. Хайде, почвам! Дръж се, слънчогледче! На листата ти се е закачил стригачът, в корените ти се рови дъщерята на майския бръмбар, а аз ще прегризя стъбълцето ти. Ние ще те изядем. Ще изядем всичко наоколо. Няма да оставим нищо за хората. Ха, ха, ха!

Мишо обезумя. Почна да се мята, да се дърпа. Искаше да се отскубне от почвата и да избяга от враговете си.

Тогава той съгледа едно момче с хвърчило, зарадва се много и му извика:

— Другарю, моля те — спаси ме!

Момчето се спря и отговори троснато:

— Не мога да ти помогна. Имам си работа. Трябва да пусна новото си хвърчило.

Обърна глава и продължи пътя си.

Мишо клюмна, изгубил всяка надежда. Листата му увиснаха като попарени.

Трите звяра се нахвърлиха отгоре му с рев. Той изпищя от болка и… се събуди.

Огледа се уплашен и бързо попипа краката си да провери дали са здрави. Тогава видя, че беше заспал върху един трън, който го бодеше безмилостно.

Мишо си отдъхна. Скочи пъргаво на крака и изтича към нивата, където пионерите изравяха сивите червеи. В съня си той се бе убедил напълно, че трябва да помогне на младите растения — че трябва да ги спаси от страшните им неприятели.

Хвърчилото продължаваше да се вие във въздуха и да се усмихва добродушно с нарисуваната си уста.

Сестринска помощ

През един горещ пролетен ден седях до отворения прозорец и пишех. Слънцето припичаше. Лястовиците се премятаха из въздуха и чуруликаха весело.

Изведнъж върховете на дърветата се разклатиха. Листата прошумоляха. Вятърът премина бързо край тях, втурна се в стаята и разпиля листата ми за писане.

Аз го смъмрах и се наведох да ги събирам.

Той притихна засрамен, наведе се към ухото ми и пошепна:

— Не ми се сърди! Не беше нарочно… Нали знаеш — немирник съм. Исках да ти услужа. Тръгнал бях да ти кажа, че пшеничките те викат. Ще ти се оплачат нещо.

Аз се разтревожих. Скочих веднага. Защо ли ме търсят? Какво ли се е случило?

Крачех бързо из полето и разпитвах вятъра. Но от него не можах да науча нищо. Лудетина! Почне да обяснява нещо и току изведнъж припне и подгони прахуляците из пътя. След това притихне, изчака да го настигна, отвори уста да продължи и пак хукне нанякъде.

Така стигнахме до нивата. Наведох се да чуя какво ще ми кажат листенцата. Бяха посърнали и намръщени. Обърнаха ми гръб.

Попитах ги:

— Защо ми се сърдите?

Те отвърнаха в хор:

— Защото не изпълняваш обещанията си.

Изгледах ги учудено.

— Какво не съм изпълнил?

— Нали обеща да се грижиш добре за нас? Наведи се сега, по-ниско, по-ниско! Пипни пръстта! Как мислиш — може ли да се живее в такава сбита пръст? Та това е камък!

Опитах я. Тя наистина беше изсъхнала много. Беше се покрила с твърда, напукана кора. Наведох глава. Листенцата продължиха:

— Отговори защо ни пося в тази необработена нива? В нея нашите коренчета се задушават, не могат да смучат влага и храна. Знай, че ние ще те накажем. Тази година ще ти родим съвсем малко зрънца. И нека това да ти бъде за урок!

Аз отворих уста да възразя, но веднага млъкнах, защото знаех, че те имат право. Мълчах и гледах виновно. Вятърът духаше в лицето ми и се кискаше тихичко.

— Как да поправя грешката си?

Те се разсърдиха не на шега:

— Защо питаш? Ти знаеш как — знаеш много добре, че ние искаме рохкава почва, на зрънца.

Аз се замислих.

Вятърът не се стърпя и запита:

— Може ли той да направи почвата рохкава и на зрънца?

Пшеничките се развикаха:

— Може, може.

Аз наистина можех да направя това, но се колебаех, тъй като беше потребен много труд.

Пшеничките ме подканиха:

— Не мисли много! Иди веднага на ливадата при нашите сестри — ливадните тревици, и ги покани да дойдат на нашите места за две-три години!

Нямаше какво да правя — отидох на ливадата. Вятърът тичаше с мене и се закачаше. Разрошваше косата ми, надуваше ризата ми и хвърляше прах в очите ми.

В ливадата тревите ме посрещнаха усмихнати. Разлюляха стъбълца, зашумяха:

— Какво правят нашите сестрички-пшенички?

Отвърнах:

— Поздравяват ви и молят да дойдете за две-три години на тяхната нива и да направите почвата на зрънца.

Вятърът зърна едно облаче, което си почиваше на планината, втурна се нататък и го подгони към върховете.

Тревиците се раздвижиха, заговориха вкупом. После приближиха глави и почнаха да си шушукат. Съветваха се. Аз чаках търпеливо.

След малко те утихнаха и се обърнаха към мене:

— Ние не можем да дойдем, но ще изпратим децата си. Затова вземи нашите семена и ги засей в нивата!

Послушах ги. Когато семената им узряха, аз помолих пионерите да ги оберат, изорах нивата добре и ги посях грижливо.

Поникна хубава трева.

Гледах я и се радвах. Бях преместил ливадата върху нивата. Вятърът прелиташе отгоре и милваше нежните треви. Бръмчаха пчели. Чуруликаха птички. Слънцето се усмихваше топло от синьото небе.

Аз окосих сеното и го запазих за кравите. Те цяла година ни даваха мляко. Децата пиеха млякото и се смееха доволни.

Наесен попитах тревичките:

— Готова ли е почвата?

Отговориха ми:

— Още не. Ти много бързаш.

Дойде зима. Сняг покри полето. После се стопи и земята попи влагата. Дърветата цъфнаха. Тревичките избуяха. Аз наново ги покосих и дадох сеното на кравите.

На втората есен пак запитах:

— А сега почвата готова ли е?

Те се усмихнаха мило:

— Готова е, готова е. Вече можеш да засееш в нея каквото пожелаеш. Нашите коренчета направиха почвата рохкава, като че безброй пръстчета я омачкаха на дребни зрънца. Сестричките ни ще останат доволни.

Вятърът подсвирна тихо с уста и изтича към другата нива да съобщи на пшеничките радостната новина.

На другата година в новозасятата нива се люшнаха жита до пояс. Класовете бяха едри и тежки. Те се галеха в мене, когато минавах сред тях, и пееха най-хубавата си песен.

Неволно запях и аз.

Услужливата калинка

През пролетта Пенка посади в градината си една праскова. Посади я почти сама. Баща й стоеше отстрана и само й казваше какво да прави.

Минаха няколко месеца.

Пенка наглеждаше редовно дръвчето, поливаше го и прекопаваше почвата около него. Тя видя как то напъпи, как поникнаха нежните вейки и как се покриха с листа. Това изпълваше сърцето й с радост.

Но един ден тя откри, че дръвчето е почнало да отслабва. Листата му пожълтяха и се набръчкаха, а младите клонки изсъхнаха. Стана й мъчно. Защото го обичаше много. Нали го беше засадила със своите ръце! Нали се грижеше за него тъй нежно! Очите й се напълниха със сълзи. Тя го прегърна и попита:

— Мила прасковке, какво ти е?

Неочаквано дръвчето зашумя с листа и почна да шепне. Гласът му беше толкова тих, че никой друг освен Пенка не го чу. То каза:

— Аз страдам много. Погледни долната страна на листата ми, погледни младите ми вейки! Виждаш ли по тях черни трошички? Те са листни въшки. Забили са хоботчета в тялото ми, поклащат коремчета и изсмукват соковете ми. Те са дребни, но опасни, защото са много. Ще ме изсушат. Ако не ми помогнеш, може да умра.

Пенка запита бързо:

— Кажи какво да сторя?

Листата на прасковата притихнаха за малко и след това пак зашумяха:

— Помня своята майка, старата праскова. И по нея се бяха навъдили такива животинки. И тя залиня, щеше да умре. Тогава дойдоха на помощ калинките. Те я спасиха. Добро детенце, намери някоя калинка! Помоли я да ми помогне!

— Тръгвам веднага — рече Пенка и припна да търси калинката.

Тя вървя няколко часа. Измори се много. Взираше се във всяко листче и тревица. Вървеше и викаше:

— Калинке-малинке, къде си?

Седна да си почине под една круша. Почиваше си и от време на време пак се провикваше:

— Калинке-малинке, къде си?

Туп! Нещо лекичко кацна на пръста й. Калинката беше долетяла сама при нея. Тя сгъна тънките си крилца под червените лъскави плочици и запита:

— Какво искаш, момиченце?

— Моята праскова те моли да я спасиш от дребните зли насекоми, които изсмукват соковете й.

Калинката помисли малко, почеса с краче черната си главичка и отвърна:

— Сега съм заета. Работя на дървото, под което седиш. След като го почистя, ще дойда при вас. Ще доведа още много калинки. Затова ела тук утре сутринта с една кутийка. Сложи ни вътре, отнеси ни на твоята прасковка и ни пусни по листата й. До вечерта там няма да остане нито една буболечка. А сега си иди и бъди спокойна!

Със светнали очички Пенка изтича при фиданката си да й съобщи радостната вест. След това се прибра в къщи и заспа щастлива.

На другата сутрин тя стана рано и изтича при калинката. Намери я будна и готова за работа, заобиколена от много свои сестри. Пенка ги сложи внимателно в кутийката и — право при прасковката си. Там тя ги пусна. Калинките попълзяха по нагърчените листа и почнаха да гълтат лакомо черните трошички.

Пенка се улиса да ги гледа. Забрави да закуси, забрави да обядва. По едно време калинката подхвръкна и кацна на бялата й якичка.

— Дръвчето е очистено от пакостниците и затова ние си отиваме. Ако ти потрябваме, повикай ни пак! А сега, довиждане!

— Довиждане, калинке-малинке, благодаря ти много!

— Никога няма да забравя услугата ти — прошепна прасковата, усмихна се, раззелени се и пусна нови клонки и листа.

След няколко дни Пенка пак навести фиданката си. Погледна я и прехапа устни. Тя беше отново посърнала. По листата й пак се бяха разположили лакомите животинки.

Прасковата изплака:

— Мравките ги пренесоха на листата ми от други дървета. Те ги отглеждат така, както вие отглеждате овцете. Ядат сладкия сок, който се отделя от коремчетата им.

— Как мога да прогоня мравките?

— Майка ми растеше в градината на един добър стопанин. Той слагаше на дънера й поясче от хартия, намазана с лепило. То не позволяваше на никакво насекомо да пропълзи от земята към листата. Моля те, сложи и на мене такова поясче!

Пенка послуша дръвчето си. Постави му поясче, каквото то искаше. Мравките вече не можеха да разнасят вредните животинки.

След това повика калинката. Тя прилетя веднага с дружките си и почисти дървото. Свърши работата си и безшумно си отиде.

Прасковата се разхубави, облече се в зелена премяна и запя весело с листа.

На другата година тя роди три ароматни праскови, а на третата се отрупа с плод. Пенка покани приятелките си, обраха дървото и ядоха праскови до вечерта. Ядоха и пяха.

Листата на дръвчето им пригласяха тихичко.

Победа

Житата се люлееха като разлудувано море далече-далече, докъдето стигаше погледът. Листата им се триеха едно о друго с някакъв тих звън и сякаш пееха. Пееха за бъдната жътва, за наградата на тежкия труд, за изобилие.

С нежна усмивка слънцето сипеше над света топлина и светлина. Високо във въздуха пееше чучулига.

Двама пионери вървяха из полето. Възложена им беше важна задача — да следят за появата на житни неприятели.

Влади посочи с ръка наоколо и каза с възторг:

— Погледни колко са едри житата! Дядо казва, че не помни толкова хубави ниви.

Милко се усмихна и отвърна:

— Нашите кооператори се трудиха добре и сега с право очакват отплата. Ще има хляб, ще има месо, ще има мляко и вълна. Всички ще бъдем доволни.

Двамата продължиха пътя си с радостни сърца. Подскачаха и си тананикаха бодри пионерски песни. Откъм ливадите се чуваха смеховете на девойките, които пластяха сеното. Из царевичния блок бумтеше тракторът, който теглеше култиваторите.

Неусетно небето потъмня. Стана задушно.

Чучулигата млъкна. Посевите зашумяха тревожно.

Милко запита неспокойно:

— Влади, това да не е Суховеят?

Другарят му не отговори. Гледаше изплашен.

— Хи, хи, хи! — закиска се някой над главите им. — Познахте ли ме?

Момчетата погледнаха нагоре и пребледняха.

Над полето се беше надвесил огромен и страшен, завит в тъмна мантия от прах Суховеят. Очите му бляскаха от злоба, а устата му дишаше огън.

— Аз съм Суховей — сухият вятър! Роден съм далече — в горещата пустиня, и превръщам в пустини нивята и градините по моя път. Познахте ме, нали? Всеки ме познава. Защото съм всесилен. Правя каквото си ща. Животът на всички зависи от мене. Ако искам, ще живеете; ако искам, ще умрете от глад.

Влади се опомни пръв. Той погледна смело в лицето сухия вятър и каза:

— Не се надувай толкова! Човекът е по-силен от тебе. Така пише в книгите. И той ще те победи. Защото има разум. А в тебе има само злоба.

Суховеят се разтърси от смях:

— Ще ме победи с разум — така ли пише в книгите? Ха да видим ще ви спасят ли тези книги?

Той размаха криле и се понесе над равнината като тъмен облак. Огненият му дъх попари нежните посеви. Те се разтрепераха от ужас и се разплакаха.

Децата слушаха воплите им, но не можеха да помогнат.

Суховеят се кискаше грозно:

— Къде е човекът, който чете книги, та да ме спре? Хи, хи, хи!

Едно след друго житните растения клюмваха главици и загиваха. Полето пожълтя. За жътва остана само суха слама. Класовете бяха празни.

Хората се смутиха, угрижиха се.

Трябваше да направят нещо — да премерят силите си с врага!

Те се събираха, обмисляха, решаваха.

Накрай разлистиха книгите. В тях намериха написано как могат да бъдат победени суховеите.

Напролет всички излязоха на полето с песни. Излязоха и пионерите. Първи бяха Влади и Милко. В очите на всички грееше надежда. Децата разнасяха дъбови фиданки, а възрастните ги засаждаха в разораната земя. Засадиха хиляди дръвчета. Наредиха ги в дълги прави редове, които се губеха някъде в далечината.

Малките дъбове напъпиха и се разлистиха. Хората непрестанно се грижеха за тях — окопаваха ги, почистваха плевелите. Децата следяха дали няма да се появят гъсеници и болести по младите назъбени листа.

Минаха години.

Фиданките израснаха, станаха високи и силни дървета. Наредени в дълги и гъсти редове, те опасваха полето като здрави зелени пояси. Наричаха ги горски полезащитни пояси. Защото бяха засадени да защитят нивята от злите ветрове.

Влади и Милко бяха станали снажни мъже с обгорели лица. Двамата се разхождаха както в детинство сред буйните жита.

Разговаряха, смееха се.

Слънцето ги галеше с топла ръка, галеше безкрайните ниви, галеше целия свят.

— Уплашихме Суховея — продума Влади. — Вече не смее да се покаже пред нас, не смее да пакости.

Житата поклащаха зелени главици и се радваха на хубавото слънце. Както някога във висините пееше чучулига.

Внезапно песента й пресекна.

— Така ли мислите? Уплашил съм се, а?

Двамата приятели вдигнаха глави. От изток се бе задал пак като тъмна мъгла Суховеят. Размахваше черни криле и дишаше огън.

— Сега ще ви покажа какво мога! Ще разберете кой съм аз!

Милко го изгледа с насмешка.

— Хайде, опитай се!

Суховеят изпляска грозно с криле, повдигна се и прелитна над първите дъбове. Насреща му се изпречи втора редица. Прескочи я. Но зад нея се издигаше трета, четвърта, пета.

Вятърът се задъха от умора. Злобата в очите му потъмня. Огънят му угасна. Той се прехвърли с мъка през последната зелена преграда и се простря в краката на двамата другари огромен, но обезсилен. Дишаше тежко. Опита да се изправи, но пак падна.

Влади запита с усмивка:

— Победен ли си?

Суховеят въздъхна тежко и прошепна:

— Признавам — победен съм. Победихте ме вие, хората. Сега вече разбирам какво значи човешки разум.

Той пое дълбоко дъх и продължи:

— Обещавам ви — никога вече няма да пакостя! Ще стана добър. Ще разхлаждам челата ви, когато по жътва прижуря слънцето. Ще ви галя. Ще видите, че аз мога да бъда нежен.

Той раздвижи отмалелите си криле. Над полето повя прохлада и помилва по лицата двамата другари.

По зеленото кадифе на избуялите ниви пробягнаха леки сребристи вълни.

Болното лимонче

Край прозореца в дъсчено сандъче растеше едно лимоново дръвче. До него стоеше Светла и разглеждаше загрижено два жълти листа.

Устните й прошепнаха тихо:

— Още два листа паднаха. Какво ли става с него? Навярно трябва пак да го полея.

Тогава лимончето изписка с тъничко гласче:

— О, не, не! Не ме поливай! Саксията ми е пълна с вода.

Но Светла не го послуша.

— Ти мълчи сега! — каза тя. — Ти си мъничко и не знаеш нищо.

Тя донесе цяла кана вода и я изля върху корените му.

Лимончето изплака:

— Оле-ле! Ще ме удавиш!

Светла го изгледа уплашено. Разбра, че беше сбъркала, и се смути. Вместо да се освежи, дръвчето още повече посърна.

В стаята влезе баща й. Видя, че е нажалена, и запита:

— Какво има, Светле?

Тя отвърна:

— Лимончето ми е болно. Моля те, повикай чичо доктор да го прегледа!

Баща й каза:

— Лекарите не могат да познават болестите на дръвчетата. Те лекуват само хора.

— Тогава кой ще му помогне?

— Агрономите. Те познават болестите на растенията. Аз имам приятел-агроном. Ще го потърся още днес.

Той излезе.

Светла поиска да покаже на лимончето си колко много знае и почна да му обяснява:

— Ти не се страхувай! Чичо доктор няма да ти направи нищо лошо. Той ще почука с пръст по гърдичките ти и ще сложи слушалката си на сърцето ти. Но то не боли. После ще поиска да му покажеш езика си и да викаш: ааа!

Тя замълча. После въздъхна:

— Знаеш ли, че той не може да те прегледа — та ти нямаш уста!

Дръвчето се умисли. Умисли се и Светла.

В това време се върна баща й. Той водеше един непознат човек. Прегърна я и каза:

— Този чичко е моят приятел, който лекува растенията. Срещнах го случайно пред входа. Разправих му за болното лимонче и той дойде да го види.

Светла го разгледа внимателно. Та той никак не приличаше на лекар. Нямаше бяла престилка, нямаше слушалка, нямаше и чанта с инжекции. Как ли ще лекува тогава?

Гостът отиде при лимончето. Разгледа добре листата му — разгледа клонките и стъблото му. Пипна и размаза между пръстите си почвата от сандъчето. Обърна се към Светла и подметна:

— Не го поливай толкова много — вредно е!

Тя се изчерви.

Той я повика при себе си:

— Разкажи ми по какво позна, че е болно!

Момичето почна да изрежда всичко, което си спомняше:

— Листата му почнаха да пожълтяват и да падат.

— Друго?

— Нови пъпки не покарваха.

— Така. А имаше ли цветове?

— Имаше много, но окапаха.

— Слагахте ли му някакъв тор?

— Тор? Не, не сме. Нищо не сме му слагали.

Гостът се усмихна:

— Ясно е — дръвчето не е болно. То е гладно.

— Гладно ли? А аз толкова го поливам.

— Ти можеш ли да се нахраниш само с вода?

— Не мога.

— И дръвчето не може. То също иска да яде.

Светла попита:

— Тогава какво да му дам за ядене?

Той отвърна бързо:

— Тор. Точно така. Ние се храним с хляб, месо и зеленчуци, а растенията — с торове. Ти знаеш добре, че те вместо уста имат корени. Корените всмукват от почвата разтворената храна и я разпращат в стъблото, листата и плодовете.

Светла поклати глава.

— Разбирам, но ние нямаме тор.

— Утре ще намина пак към вас. Ще донеса изкуствен тор.

И наистина на другия ден той дойде и донесе един пакет, пълен с някакви бели зрънца.

— Това е изкуственият тор — нарича се селитра. Дайте ми една кофа вода! Ще ви покажа как ще го торите.

Светла изтича в кухнята и помоли майка си да й напълни кофата с вода. После двете я занесоха в стаята.

Приятелят на баща й поиска и една лъжица. Напълни я с белите зрънца от пакета и я изсипа в кофата. Разбърка водата, докато зрънцата се разтвориха съвсем, изправи се и предложи:

— Закуската е готова. Да я поднесем на нашия болник!

Бавно, с продължителни прекъсвания той поля с този разтвор почвата в сандъчето.

— Но да не пропусна — никога не слагайте повече тор във водата! Да не отровите растението. Неговите коренчета са нежни. Те могат да приемат храната си само ако е много разредена. Запомнете това добре! А сега трябва да си ходя! Една розичка чака да й присадя по-хубави цветове.

На сбогуване той добави:

— Поливайте го с този разтвор през десетина дни и ще видите как ще се оправи!

Светла послуша съвета му и почна да тори най-редовно своето лимонче.

Лека-полека то се освежи и пусна нови листенца: тъмнозелени, едри, здрави. След това цъфна. Завърза. Плодовете му наедряха и почнаха да пожълтяват.

Когато станаха златни, Светла откъсна едно лимонче и го разряза. Натопи резенчето в пудра захар и го захапа. Изведнъж цялото й лице се набръчка смешно от киселината.

Дръвчето запита смутено:

— Не ти ли харесва?

Светла поклати глава, изсмука добре резенчето и чак тогава отговори:

— Как може да не ми харесва — такова сладко и киселичко едновременно, свежо, ароматно! Чудесно е! Татко казва, че е много полезно — има витамини. Ето сега ще си отрежа още едно парченце!

Един слънчев лъч надникна през прозореца и огря дръвчето. То светна и се засмя доволно.

Доматчетата

Това се случило в едно далечно северно градче.

Веднъж учителката показала на децата картинка, на която били нарисувани някакви непознати бляскавочервени плодове.

Децата ги гледали и си мислели: — Колко ли са вкусни — такива червенички, лъскави и сочни! — Попитали учителката си как се наричат тези плодове и тя отговорила:

— Това са домати. Растат на юг. Обичат много слънце.

Когато свършил учебният ден, децата обули ботушките си, облекли кожухчетата си, нахлупили кожените си шапки и тръгнали към домовете си. Вървели и приказвали за чудните плодове.

Внезапно пред тях застанала една грозна старица, облечена в мъгли и завита с шал от облаци. Тази старица била Зимата.

Тя разперила ръце и изкрещяла:

— Тук в моето царство не се ядат такива плодове. Не искам да ги виждам, чувате ли? Аз забранявам…

Тогава един малчуган с чипо носле се изправил пред нея, разкрачил се и се сопнал:

— Не се меси в хорските работи!

— Как? — изпищяла Зимата. — Тука аз заповядвам!

И тя протегнала костеливите си ръце към небето, дръпнала един облачен чувал и изтърсила всичкия му сняг върху децата.

Малките вдигнали яките на кожухчетата си, нахлупили по-ниско калпачета и забързали към къщи.

Старицата ги подгонила ядосана.

Чипоносото момче отворило бързо външната врата, мушнало се вътре и я тръшнало след себе си. Влязло в топлата стая и разказало на баща си, че другарчетата му искат да ядат домати.

Бащата оставил вестника на масата и се усмихнал:

— Ще се обадя по телефона в страната, където растат хубави домати, и ще поръчам да ни изпратят няколко щайги с домати.

Той се облякъл набързо и отишъл в пощенската станция, за да говори по телефона с южната страна.

Зимата искала да разбере какво заръчва той, та да му попречи. Изправила се на прозореца и надникнала вътре. Но от дъха й стъклото се покрило с ледени цветя и тя не могла да види нищо. Покачила се на покрива и опитала да се мушне през комина, но огънят я близнал с горещия си език, тя изпищяла от болка и се изтъркулила долу.

Изведнъж тя се сетила нещо и припнала към полето. Покатерила се на един стълб и опряла ухо до телефонната жица. Така подслушала целия разговор с далечната страна. Усмихнала се злобно и се понесла над бялото поле натам, където водела безкрайната редица телефонни стълбове.

Летяла, летяла и мърморела под носа си:

— Ще намеря аз доматените растения и ще ги унищожа!

Най-сетне пристигнала в нашата страна. Запитала гаргите:

— Знаете ли, милички, къде растат доматите?

Те изгракали дружно:

— Знаем, знаем.

— Хайде, заведете ме там!

Целият орляк се вдигнал във въздуха и полетял с крясък към зеленчуковата градина. Зимата го последвала. Гаргите накацали по оголените дървета и посочили с човките си:

— Хей там, в ония парници.

— Какво е туй — парници?

Гаргите отговорили:

— Какво ли — трапове, напълнени с конски тор. Отгоре е насипана пръст, в която са посети семената.

— За какво служи торът?

— Дава топлина. А за да не измръзнат младите растения, отгоре им са поставени дъсчени сандъчета, покрити с прозорци.

Старицата изръмжала:

— Покрили ги от мене — така ли?

Тя се ухилила злобно, зафучала, заревала. Страшен студ сковал земята. Почнали да се пукат камъни и дървета.

Тогава от къщичката в градината излязъл един старец и завил парниците с рогозки. После се прибрал спокоен на топло.

Зимата разтърсила облачния си шал. Завалял силен сняг. Валял час-два. Затрупал градината с две педи сняг. После спрял.

На другия ден слънцето надникнало към земята. От топлината на тора снегът над парниците се стопил. Градинарят излязъл и дръпнал настрана рогозките. Под изпотените стъкла се усмихнал весело младият разсад.

Минали още няколко седмици. Доматите пораснали много и върховете им опрели в стъкления покрив. Станало им тясно.

Един ден под снега се подало кокичето и се провикнало:

— Хайде, събуждайте се! Идва пролетта!

Доматчетата се примолили на дядото:

— Кокичето казва, че е вече пролет. Махай прозорците! Задушно ни е.

Но старецът се усмихнал и им казал:

— Рано е. Потърпете още малко!

След няколко дни пролетта наистина пристигнала. Екнали птичи песни.

— Уф, колко много сняг е натрупала тази старица! — рекла пролетта и си направила набързо метла от слънчеви лъчи, запяла весело и почнала да измита снеговете от покриви, градини и полета.

Въздухът се стоплил, плъзнали бръмбарчета и мушички.

Зимата усетила, че снагата й почнала да се топи, а ледените й зъби да се чупят, прибрала полите си и побягнала, та се скрила на връх планината. Надникнала под облачния си шал и се заканила:

— Аз ще ви науча!

Поникнали посевите, нацъфтели овошките и тревите.

Доматчетата пак се примолили:

— Махни прозорците! Виж колко е топло!

Градинарят се усмихнал добродушно:

— Вие сте много нежнички. Трябва да ви пазя от настинка. Ще ги махна за малко, но довечера пак ще ви покрия.

Гаргите видели открития разсад и веднага отлетели при Зимата да й обадят тази новина.

Още същата нощ тя се промъкнала надолу тихо, на пръсти — никой да не я усети. Навела се над равнината и прошепнала злобно:

— Вие мислехте, че съм си отишла, така ли? Но аз съм още тук. Ей сега ще ви осланя! Хи, хи, хи!

Леденият й дъх полепнал като скреж по покривите и тревите. Листенцата посърнали, клюмнали като попарени.

Съмнало се. Слънцето се подало от изток и разпръснало синкавите мъгли в полето. Зимата надникнала в зеленчуковата градина и позеленяла от яд. Парниците били покрити. По рогозките блестяла дебела слана, но отдолу, под стъклата, пак се усмихвал доматеният разсад.

Старицата разбрала, че е безсилна, махнала отчаяна с ръка и побягнала назад. Бягала, бягала, докато достигнала своята страна, тръшнала се премаляла сред вечните снегове, сложила глава върху гърба на една бяла мечка и заспала тежък сън.

Чак тогава градинарят махнал прозорците на парниците и оставил разсада открит за няколко дни да свикне на нощния хлад.

Една сутрин при него дотичали трите му внучета Стефан, Христо и Ленчето. Стефан запитал:

— Дядо, какво ще работиш днес?

— Ще разсаждам домати.

— Искаш ли да ти помогнем? Нали е неделя — нямаме училище.

Старецът го прегърнал:

— Гледай ти — какви помагачи си намерих! Тогава да почваме!

Той извадил доматените стръкчета от парниците, подал няколко от тях на Стефан и тръгнал към градината. Копнал с мотиката, направил трапчинка, Стефан боднал там едно стръкче, дядото дръпнал мотиката, а внукът притъпкал с ръце пръстта към корена. Старецът пак копнал — Стефчо поставил нов стрък. Христо и Ленчето им носели разсад.

Когато засадили всичко, градинарят се изправил и казал:

— Така. А сега да ги полеем!

Той се запътил към вадата, дръпнал малко пръст с мотиката и я заприщил. Водата се отбила бързо и навлязла между редовете.

Ленчето сочело с пръстче посадените стъркове и си мърдало устничките:

— Едно, две, три, четири, пет… десет… О, не мога да ги преброя. Дядо, защо садиш толкова много домати? Ние не можем да ги изядем всичките.

Старецът се спрял, подпрял се на мотиката и отвърнал:

— В студените страни живеят деца като вас. И те обичат свежи плодове. Но там не могат да растат такива плодове. Ние трябва да отвъдим домати и за нас, и за тях. Не сте ли съгласни?

Трите деца извикали в един глас:

— Съгласни сме, съгласни сме.

Минали още няколко дни.

Градинарят забил до всяко стръкче по едно колче, а внуците привързали стръкчетата с лико, за да не ги чупи вятърът и да не се калят по земята плодовете.

После четиримата прекопали градината — дядото с голямата мотика, Стефчо с малката мотичка, а Христо и Ленчето изнасяли настрана изкоренените плевели.

Доматите се разцъфтели.

Сред листата се усмихнали като златни звездички цветовете. Те увяхнали, венчетата им опадали и на тяхно място почнали да наедряват младите завързи.

Всеки ден слънцето се издигало все по-високо на небето и ставало все по-топло. Доматите растели бързо. Разпуквали се нови цветове, по стъблата увисвали нови плодове.

Старецът поливал редовно градината и я прекопавал. Децата му помагали, колкото можели.

Когато доматите почнали да червенеят, дядото викнал внучетата си и ги обрали. Отделили най-хубавите и ги наредили в щайги. Натоварили каручката, дядото седнал в нея и подкарал кончето.

Децата махали с ръце подире му и викали:

— На добър път, доматчета! Поздравете северните дечица!

Огрени от слънчевите лъчи, доматчетата се усмихвали мило.

Старецът отнесъл щайгите на гарата. Там ги натоварил на влака. Локомотивът изсвирил и потеглил на север.

Пътувал няколко дни и нощи. Най-сетне пристигнал в далечната северна страна. Родителите купили доматите и ги отнесли в къщи.

Из пътя плодовете били узрели съвсем, станали червени и бляскави — точно такива, каквито били нарисувани на картинката. Когато децата ги видели, очичките им светнали. Запели весело и ги загризали сладко-сладко.

Зимата чула детската глъчка и се надигнала от сън. Погледнала през един прозорец и побесняла от яд.

Зад стъклото стояло чипоносото момченце със захапано доматче в ръка.

Устните му били омацани с доматен сок и семчици.

Закъснял

Черен и рошав, градоносният облак надвисна над полето. Огромните му криле затулиха слънцето. Притъмня. Повея хлад.

Край село гъските се разхвърчаха с тревожни крясъци. Яребицата събра пиленцата си и ги отведе под крушата. Пчелите забързаха към кошерите си, а буболечките се изпокриха на сушина под листата. Мравките се прибраха в жилището си и почнаха да затварят входовете му.

Най-много се изплашиха пшеничките. Зашумяха с листенца:

— Олеле! Колко е страшен!

Облакът погледна надолу. Очите му мятаха мълнии. Той погледна накриво и изръмжа:

— Бу-бу-бууу! Сега няма да ви закачам, няма да си губя времето. Още сте зелени. Ще прехвръкна на юг, където нивите са узрели. Ще ги очукам набързо и после ще се върна тук. Трябва да бързам и да преваря жътварите.

Пшеничките се разтрепераха. Зелените им косици настръхнаха.

— Молим ти се, облако, не се връщай! Пощади ни!

Той се разтресе от смях и забоботи още по-силно:

— Ще се върна, ще се върна! Чакайте ме! Чакайте и треперете! Аз пак ще дойда и ще ви засипя с моите ледени куршуми. Ще ви смачкам, ще ви натъпча в земята. Ех, че ще бъде весело! Хо, хо, хооо!

Облакът размаха криле и изчезна зад далечната планина.

Слънцето пак се усмихна. Росните капчици заблестяха сред листата като брилянти. Пчелите изпълзяха пред кошерите, почистиха мустачета, оправиха крилцата си и литнаха към цветята. Една мравка избута камъчето, което й служеше за вратичка на мравуняка, огледа небето и се провикна.

— Отиде си — излизайте вече!

Всички се развеселиха. Яребицата изведе децата си от скривалището и почна да им изравя червейчета.

Само пшеничките стояха смутени, навели зелени главици — не можеха да забравят заканата на грозния облак.

Дните минаваха.

И всеки ден пшеничките ставаха все по-умислени. Челата им клюмваха все по-ниско. Косите им побеляваха. От страх не смееха да погледнат небето. Знаеха, че оттам някъде ще дойде страшното.

Веднъж те запитаха яребицата:

— Ти кръстосваш надлъж и нашир полето. Не си ли разбрала кога ще дойдат жътварите?

Птичката отговори:

— Нищо не зная. Та и аз самата се чудя кога ще смогнат да ви ожънат. Нивата е толкова голяма, а вие дотогава ще презреете. И волчетата се тревожат. Свършила им се старата слама за постеля. А прасенцата казват, че отдавна им се ядат трици, забъркани със солена водица. Само хората изглеждат спокойни. Защо ли?

Тя погледна към село и извика:

— Чакайте! Идват пионерите. От тях ще разберем всичко.

Децата приближаваха с песен. Ето — навлязоха в пътя сред житата. Яребицата изтича при тях и ги запита:

— Знаете ли кога ще почне жътвата? Пшеничките са разтревожени. Страх ги е, че градушката може да превари жътварите. Родителите ви мислят ли за това?

Пионерите се усмихнаха. Яребицата се обиди:

— Не се смейте! Вие като че ли не сте виждали градушка! Знаете ли, че ако тя удари нивите, няма да имате хляб?

Едно момиченце се обади:

— Знаем, знаем, но не се плашим. Я вижте кой идва!

Всички погледнаха натам, където сочеше пръстът му. Онемяха от учудване и страх. Някакво непознато червено чудовище беше нагазило в блока и лакомо пасеше зрялата пшеница. То ръмжеше, пъшкаше и бързо приближаваше насам.

— А това какво е? Какво ли ни чака още? — изплакаха пшеничките и се дръпнаха назад.

Но децата побързаха да ги успокоят:

— Не се плашете, житни класове! Това е комбайн.

— Охо! Значи това е машината, която жъне и вършее едновременно? Ура!

— Да. Тя ще ви прибере бързо-бързо. Върши работа за петстотин човека.

— Може ли да превари градушката?

— Може, може — успокойте се! Скоро ще стигне и до вас. А сега, довиждане! Имаме работа.

Децата махнаха с ръце и изтичаха по пътя.

Пшеничките притихнаха в очакване. Те не можеха да виждат добре чудната машина, затова яребицата излетя тежко във въздуха, погледна и почна да им разказва:

— Идва насам. На площадката под белия чадър стои девойка. Тя се усмихва мило. С ръце държи едно колело. Навярно управлява с него машината. Сламата пада по стърнището на големи купи, а житото тече отстрани направо в камиона.

— И аз искам да видя! — се провикна едно пшеничено стръкче и се подигна на пръсти.

— И аз!

— И аз!

Всички почнаха да се надигат и да надзъртат зад главите на другарките си.

Слънцето препичаше. Над нивата трептеше мараня.

Машината приближаваше, кашляше и си приказваше нещо. Пшеничките я очакваха с трепет. Когато тя достигна до тях, те се умълчаха съвсем.

Ето я!

Тя ги пое. Въртящата се перка ги наведе. Назъбеният нож изряза стъбълцата им. Те паднаха на подвижната лента, която ги отнесе в корема на комбайна. Вътре се въртеше с бясна сила едно желязно колело с остри зъби — фучеше, трещеше. Беше тъмно и прашно. Зъбите ги поеха и в миг орониха зърната им. Сламата премина по ситата и падна на ожънатото стърнище, а зърната през една тръба неочаквано се озоваха вън. Редом с комбайна вървеше камион. Житото падаше в него като златна струя и бързо пълнеше сандъка му.

Зрънцата се огледаха. Пак бяха всички заедно. Весели и доволни, те почнаха да си разказват какво бяха преживели в бумтящата вътрешност на машината.

Докато си говореха, небето потъмня. Изтрещя гръмотевица. Всички изтръпнаха и погледнаха нагоре уплашени.

Разчорлен и задъхан от ярост приближаваше градоносният облак. От очите му излитаха светкавици, които прорязваха с огнени ленти потъмнялото небе. Той ревеше и се заканваше диво:

— Бууу-тряс! Идвам, идвам! Опустошавам всичко по моя път! Газя, мачкам, убивам!

Той напъна косматата си снага и с все сила запрати към земята цял порой от ледени парчета. Стърнището изведнъж побеля.

Девойката от комбайна се провикна със смях:

— Закъсня, облако, закъсня. Пожънахме всичко. Можеш да фучиш, колкото искаш.

Шофьорът хвърли брезента върху житния куп и подкара камиона към село. Градушката затрополи отгоре в безсилна ярост.

Зрънцата се сгушиха на сушина и притихнаха усмихнати и доволни.

Състезание

Веднъж небесните стихии се скараха коя от тях е най-силна. Вятърът каза:

— Аз мога да изкоренявам дървета, да събарям къщи и да потопявам кораби в морето.

Гърмът възрази:

— От мене треперят хора и животни. Аз мога да запаля цяла гора. Мога да убия всяко живо същество.

Дъждът го прекъсна:

— А пък аз мога да правя наводнения — да събарям цели градове. Ясно е, че аз съм най-силен.

— Не, аз!

— Аз!

— Аз!

Те се сблъскаха по небето — загърмяха, затрещяха. От свадата им се изплашиха всички животни и се изпокриха кое където свари.

Караха се три дни и три нощи. Но не можаха да решат кой е най-силният. На четвъртия ден спряха да си отдъхнат.

Тогава чуха едно тъничко гласче:

— Аз съм по-силна от вас.

Гърмът избоботи:

— Кой говори там — кооой?

— Аз, аз — хвойната. Не ме ли виждате?

Стихиите се наведоха да я разгледат. Едва я забелязаха. Закрепено за една скала на връх планината, им се усмихваше едно дребно растение — ни дръвце, ни тревица, с остри листенца като иглички.

Стихиите се разсмяха гласно:

— Ти ли, бе дребосъче — ти ли ще се мериш с нас? Хо, хо, хо!

Хвойната почака да се насмеят и после каза:

— Да. Аз искам да се меря с вас. Не се смейте, моля! Хайде да се състезаваме!

— Добре. Да се състезаваме!

Хвойната продължи:

— Който разцепи на две скалата, на която съм израсла — той ще бъде победителят. Съгласни ли сте?

Вятърът не я дочака да се изкаже, а засвири, забуча и със страшна сила се нахвърли върху скалата.

Фуча, бесня — успя да откърти само една песъчинка.

След него връхлетя дъждът. Изля цяло море вода, а скалата продължаваше да си стои здрава-здравеничка. Той успя да откърти само няколко песъчинки.

Дойде редът и на гърма. Той зарева, притича с огнена диря по небето да се засили и изведнъж изтрещя върху скалата. Но не можа да откърти нищо. Остави само едно малко, черно петно.

Отново се нахвърли вятърът, плисна дъждът, тресна гърмът. Скалата стоеше на мястото си.

Нахвърлиха се вкупом отгоре й — тя пак не се поклати.

Стихиите се учудиха на здравината й. Утихнаха за малко.

Тогава хвойната каза:

— Да се опитам ли и аз?

Тя се залови на работа веднага. Опипа цялата скала с коренчетата си, намери една малка пукнатинка и мушна в нея най-тънкото си коренче. Коренчето почна да расте бавно и да надебелява. То растеше и проникваше все по-дълбоко в скалата.

Минаха години.

Стихиите непрекъснато се подиграваха на хвойната.

Но тя мълчеше.

Само понякога отвръщаше тихо:

— Най-хубаво се смее оня, който се смее последен.

Като чуеха този отговор, стихиите се хващаха за коремите от смях.

Минаха още няколко години.

Коренчето беше проникнало дълбоко в пукнатината, беше надебеляло и заякнало. Натискаше упорито по стените й, като неусетно я разширяваше все повече и повече.

Една нощ стихиите пак почнаха да се присмиват на малката хвойна.

Гърмът се кикотеше:

— Всемогъща хвойне, кога ще катурнеш канарата? Хо, хо, хооо?

— Хи, хи, хи! Ха, ха, ха! — се превиваха от смях дъждът и вятърът.

Тогава тя разбра, че е време да действува. Коренът й натисна с все сила стените на пукнатината. Скалата изпращя и се разцепи на две. Едната й половина се наведе встрани и с трясък се сгромоляса в пропастта. Планинското ехо повтори, потрети този трясък, усили го — одесетори го. Планината затрепера. Дивите кози и орлите се изплашиха и се разбягаха на всички посоки.

Стихиите застанаха като онемели от учудване.

Пръв се опомни вятърът. Той я запита:

— Кажи ни как можа ти, такава мъничка и слабичка, да направиш това, което ние не можахме?

Хвойната помисли малко и отговори скромно:

— Как ли? Много просто — с постоянство.

Стихиите клатеха глави.

Хвойната почака да се начудят и след това каза:

— Сега ще ви разправя цялата история. Отдавна, много отдавна слънцето нагряваше скалата през деня, а студът я свиваше през нощта. И скалата се пропука. Образува се малка цепнатинка. Вятърът вкара в нея една дъждовна капчица. Водата замръзна през нощта и ледът разшири цепнатинката. Когато се обзаложихме, вие не бяхте забелязали тая пукнатинка, но аз я знаех. В нея пуснах моето коренче. То надебеля достатъчно и разцепи скалата.

Хвойната помълча малко и продължи:

— Аз успях, защото бях търпелива и упорита — нито за миг не отслабих напора си. А вие искахте да я сринете с един удар. Това е всичко. То е толкова просто, нали?

Огорчената краставичка

В училищния двор имаше опитно поле. За всеки ученик беше определена по една лехичка.

Под ръководството на стария учител децата засадиха картофи, фасул, царевица и репички.

Когато обраха репичките, всички решиха да засеят на тяхно място краставици. Вечерта накиснаха семената в хладка вода — да набъбнат, та да никнат по-добре, и на другия ден ги отнесоха в градината.

Времето беше чудесно. Лястовиците се премятаха из въздуха и гонеха мушици. От гнездото на училищния покрив двата щъркела тракаха с дългите си клюнове. По стоплената земя бързаха мравки, улисани в своите грижи.

Децата сложиха в лехите малко тор, посяха семената и ги посипаха с пръст. Донесоха вода от вадата, която течеше край училищния двор, и ги поляха.

Минаха няколко дни.

И всеки ден, преди да влязат в клас, децата наглеждаха своето опитно поле.

Една сутрин те видяха как от рохкавата пръст са се подали първите кълнове.

Младите растения се развиваха бързо. Те пускаха нови коренчета в почвата, а дългите им стъбла, наречени милини, се разпълзяваха на всички страни.

Децата окопаваха почвата край тях, поливаха ги редовно и скубеха плевелите.

Акациите пред училището цъфнаха и прецъфтяха. Пчелите се разтревожиха, че няма да съберат достатъчно мед.

Но в едно ранно утро те съзряха с радост между островърхите листа на краставиците много жълти цветове, които ухаеха примамливо. С весело бръмчене пчелите накацаха по тях и почнаха да изгребват прашеца им.

Децата ги видяха и плеснаха с ръце:

— Ура! Дойдоха и пчелите! Опрашиха цветовете.

Времето течеше бързо.

Учениците надничаха из лехите и се радваха на първите завързи. Високо в синьото небе плуваха пухкави облачни кълбенца. По листата блестяха капчици роса. Из въздуха се премятаха пъстри пеперуди и търсеха къде да снесат яйцата си. От гнездата под училищната стряха писукаха децата на лястовиците. Родителите им прелитаха всяка минута, пускаха в някоя зинала човчица донесената мушица и пак се стрелваха на лов. Из вадата се гмуркаха десетина патета, а квачката разтревожена ситнеше по брега и им се заканваше:

— Кот, кот! Само да излезете на сухо, да видите какво ще ви направя, немирници такива!

Марийка с русите плитки се провикна:

— В моята леха има девет краставички.

Червенобузестото Сийче й отвърна:

— А в моята са дванадесет.

И другите деца почнаха да се хвалят с успехите си.

Учителят предложи:

— Хайде да ги полеем!

Всички грабнаха лейките и се затичаха към вадата. Само Митко възрази начумерен:

— Докога ще ги поливаме? Омръзна ми. Пък и да бяха хубави краставици, а то…

Учителят запита с благ глас:

— Какво не им харесваш?

Момчето направи гримаса:

— Аз не ям такива краставици, покрити с бодли и власинки. Вижте ги — като че ли са зелени гъсеници, едри, тлъсти и космати. Уф!

Краставицата, която растеше в неговата леха, го чу. Тя смяташе, че всички я обичат. Никога не беше допускала, че някой може да се отвращава от нея, да я нарече космата гъсеница. О, това беше толкова обидно!

Тя се огорчи много. Наведе листенца и се умисли.

Учителят опита да обясни на момчето грешката му. Той му каза:

— Младите завързи са космати, но после космиците опадват.

Но Митко не го слушаше. Мислеше за нещо друго и все поглеждаше към двора, където играеха на топчета учениците от другия клас.

Учителят го погали по главата:

— Полей ги! Послушай ме! Ще видиш какви вкусни краставички ще станат.

Митко пое неохотно лейката и се запъти към вадата, но насред път се спря. Защо ще ходи толкова далече? Ето чешмата — ще ги полее с чешмяна вода.

Той напълни лейката, върна се назад и бързо я изсипа върху лехата.

Краставицата настръхна. Листата й се разтрепераха от студ. Усети, че замръзва. Изведнъж я втресе.

Учителят запита:

— Откъде взе вода?

Митко посочи мълчаливо с очи към чешмата.

Учителят прекара пръсти в прошарената си коса и въздъхна:

— Забрави ли какво разправях? Краставиците се поливат с хладка вода. От студената те страдат, поболяват се. Те са нежни растения, обичат топло.

Митко мълчеше и поглеждаше крадешком към играещите момчета.

След една седмица учебната година свърши. Но децата не изоставиха своето опитно поле. Грижеха се за всички посети растения. Грижеха се и за краставиците. Поливаха ги, плевяха ги, прекопаваха ги.

Само Митковата леха стоеше изоставена и буренясала.

Учителят събра учениците и ги запита:

— Ето лехата на Митко — разгледайте я добре! Как мислите, така ли трябва да се обработва опитно поле?

Малките мълчаха с наведени очи.

Той продължи:

— Аз отдавна го наблюдавам. Видях, че тази работа не му харесва. Тогава го оставих на мира. Реших така: неговата леха ще ни послужи за пример — ще ни показва как не трябва да се работи.

Като каза това, той се обърна и тръгна към училището.

Митко погледна насмешливо след него и подметна:

— Много важно!

Сийка го чу и не можа да се стърпи:

— Не те е срам! Излагаш всички ни.

Митко се обърна и се сопна:

— Какво ви излагам?

Тогава се намеси и Марийка:

— Лехата ти е разсадник на бурени. Те ще задушат краставиците.

Той сви устни:

— Какво от това? Нека ги задушат. На мене не ми трябват такива краставици.

Слънцето пареше. В клоните на осена жужеха бръмбари-жътвари. Над покрива на училището трептеше нажеженият въздух.

Прелитна едра пеперуда-полумесец.

Митко замахна с шапка, но пеперудата хвръкна настрана. Той се спусна подпре й направо през лехата. Нагази из милините. Изпотъпка ги, разкъса ги. Но пеперудата все пак му избяга. Вдигна се високо-високо и се загуби някъде из дърветата.

Краставицата се разплака пак. Листата й се отпуснаха, посърнаха. От раничките по стъблото й избликнаха няколко бистри сълзи.

Децата си отидоха. Градината утихна. Настана нощ. На небето почнаха да мигат с очи хиляди звездички. Прелитна бухал. От горния край на селото залаяха кучета.

Краставицата все плачеше. Плачеше и се питаше: защо другите деца обичат своите растения, а само Митко не я обича?

Слънцето пак изгря, обиколи цялото небе и после пак падна мрак. Краставицата плачеше, плачеше. Но мъката й не стихваше. Трупаше се в нея, потискаше я.

Един ден децата решиха да оберат краставичките от опитното поле. Откъснаха ги и почнаха да ги опитват.

Тогава и Митко влезе в своята леха. Избра най-едрата краставичка и я откъсна.

Сийчето го закачи:

— Нали не ги харесваше?

Той дори не й отговори, обели плода и го захапа усмихнат.

Изведнъж усмивката изчезна от лицето му. Нещо страшно неприятно сгърчи устните, носа и очите му. Той постоя така намръщен няколко мига, а след това захвърли краставичката и почна да плюе ожесточено.

Другарите му се изплашиха, наобиколиха го и почнаха да питат какво става.

Той изплака:

— Горчиии!

И побягна към чешмата да изплакне устата си.

Учителят видя всичко от прозореца на учителската стая и слезе при децата.

Митко изтича към него и запита с плачлив глас:

— Защо другите краставички са сладки, а само моята горчи?

Учителят го изгледа сериозно и отвърна:

— Защото ти й причини много огорчения. Не се грижеше за нея, поливаше я със студена вода, газеше милините й. И ето — от това тя стана по-горчива от хинин.

Чудното цвете

Някога хората сеели слънчогледа в градините си като другите цветя.

Една бедна жена обичала много това чудно цвете. Обичала стройните му стъбла, отрупани с големи тъмнозелени листа, обичала едрите му златожълти цветове. Затова засяла цялото си дворче със слънчоглед. Грижела се с любов за него, поливала го, прекопавала го.

Веднъж тя седяла на трикрако столче пред схлупената си къщурка, гледала прекрасните светнали цветове и им се радвала. Струвало й се, че така забравяла за малко грижите си.

В пъргавите й пръсти бръмчало вретено.

От къщи излезли две бледи деца с изкърпени дрешки. По-голямото застанало мълчаливо настрана, а по-малкото хванало полата на майка си и се помолило:

— Мамо, направи ни баница! От миналата година не сме яли.

Жената навела очи и не отвърнала нищо. Само вретеното забръмчало още по-бързо.

Детето я дръпнало пак:

— Мамо, чуваш ли? Искаме баница!

Тя го погледнала. В очите й блестели сълзи. Погалила русата му косица и промълвила тихо:

— Нямаме мас.

Детето вдигнало към нея чистите си очички.

— Защо?

— Защото не можем да храним прасе.

— А защо не можем да храним прасе?

— Защото сме бедни.

Но детето не преставало да пита:

— Защо сме бедни?

Майката замълчала, целунала го по челото и продължила да преде.

Слънчогледите чули всичко. Станало им много мъчно. Те обичали от сърце бедната жена. Нали тя се грижела така добре за тях. Погледнали се един друг и поискали да й помогнат. Но как?

Мислили, мислили няколко дни и нощи и не могли да измислят нищо.

Една сутрин, когато усмихнатото слънце се подало над селските покриви, всички слънчогледи обърнали лица към него и му се примолили:

— Научи ни как да помогнем на бедната жена! Децата й плачат за баница, а тя няма свиня, за да получи мас, няма и крава, та да избие масло от млякото й.

Слънцето се замислило. Плувало по небето и мислило.

Жълтите цветове го следели с погледи и търпеливо очаквали съвета му.

Станало пладне. Слънцето се ядосало, че не може да измисли нищо. Разгорещило се много. Напекло земята. Растенията притихнали, а буболечките се изпокрили на сянка коя където свари.

Слънчогледите прошумели с листа:

— Намисли ли нещо, Слънчо?

То въздъхнало:

— Почакайте още малко!

Нямало какво да правят — продължили да чакат.

По небето се носел като лебед един бял облак.

Слънцето го повикало с пръст и пошепнало на ухото му:

— Трябва да помогнем на бедната жена! Децата й плачат за баница. А тя няма мас. Какво ще ме посъветваш.

Облакът отвърнал:

— Мас не мога да им дам, но ще полея градинката им.

Той навел лейката си и от дупчиците й потекли към земята хиляди бисерни струйки. На изток затрептяла многоцветна дъга.

Когато дъждът спрял, слънчогледите се отръскали от водните капки, изправили русите си глави и пак погледнали към слънцето.

По селските пътища заскърцали коли. Селяните почнали да се прибират от полето. Говедарят подкарал стадото си към село. Замучали кравите, зацвилили конете. Сенките на дърветата се удължили — удължили и избледнели.

Слънцето избързало да се скрие зад хоризонта, но слънчогледите го извикали:

— Чакай, чакай! Ти не ни каза нищо.

То се засрамило, изчервило се и отговорило:

— Нищо не можах да измисля. Ще поразгледам от другата страна на земята, ще питам когото срещна и ако науча нещо, ще ви го обадя. А сега — лека нощ!

— Лека нощ! — пошепнали те и навели сънливо глави.

Късно вечерта жената се прибрала в къщи пребита от работа по чуждите ниви. Децата спели. Като я чули, те се събудили и запитали:

— Носиш ли мас за баница?

Тя въздъхнала:

— Бъдете доволни, че можах да ви донеса малко хляб.

Децата загризали мълчаливо черните коматчета. После легнали и заспали.

Месечинката изгряла, надникнала през прозорчето и осветила лицата им. Те се усмихвали сладко. Сънували, че ядат най-вкусната баница.

Слънчогледите видели това и се натъжили още повече. Едва дочакали изгрева. Щом като слънцето се подало над далечната планина, те обърнали лицата си към него и запитали.

— Научи ли нещо?

То поклатило тъжно глава.

Целия ден те го следили с грейнали погледи.

Така минал и вторият ден, минал и третият — минала седмицата.

Ето — прелетели пчелите, накацали по златните цветове и почнали да пренасят нектара в кошера пред къщичката.

Слънчогледите запитали и тях:

— Как да намерим мас за бедната жена?

Пчелите избръмчали:

— Ние можем да й съберем хубав слънчогледов мед, но мас не можем да й дадем.

Изтекла още една седмица.

Слънцето започнало да се крие. Досрамяло го от погледите на къдравите руси главици, които го следели непрекъснато. Повикало всичките облаци и ги замолило да покрият небето.

Слънчогледите се отчаяли. Главите им клюмнали. Листата им увяхнали.

Но една заран слънцето подскочило радостно над хоризонта, разбутало облаците с огнените си ръце и се провикнало:

— Обърнете се насам, бързо, бързо! Ще ви кажа нещо.

Те мълчали. Не му вярвали вече. Златните им главици се били превърнали на тежки пити, изпълнени със семена.

Слънцето извикало още по-силно:

— Видях в една далечна страна как се прави масло от слънчогледово семе.

Слънчогледите се разлюлели от вятъра, прошумели с листа и запитали развълнувани:

— Истина ли е това?

Слънцето отвърнало бързо:

— Видях го с очите си. Хората очукват семето от питите, олющват люспите му, опичат ядките и после ги смачкват с преса. Тогава от тях изтича слънчогледовото масло. С него готвят, пържат и правят баници. Да, да. Не се чудете! А пък изцедените ядки се наричат кюспе и с него хората хранят овце и крави, та да им дават мляко. Люспите и стъблата служат за горене през зимата, а пепелта им е хубав тор.

Слънчогледите останали смаяни:

— Толкова ли сме полезни! А ние мислехме, че като другите цветя служим само за украшение.

Поклатили глави и добавили:

— Е, благодарим ти, Слънчо.

Прелетял врабецът, кацнал на една пита и почнал да кълве семето. Слънчогледите го помолили:

— Нали чу какво рече слънцето? Иди веднага при бедната жена, та й го разкажи!

Врабчо изпърхал с крила, кацнал на прозорчето и разправил всичко на жената.

Тя го изслушала внимателно, поискала да й го повтори, за да го запомни добре, и извършила всичко, както заръчало слънцето.

Напълнила няколко шишета кехлибарено масло.

Омесила баница. Опекла я. Отчупила по едно голямо парче на всяко дете и им дала да ядат — да се наситят за пръв път в живота.

Децата хрускали препечените корички на баницата и очичките им светели от радост.

Слънцето ги гледало от небето и им се усмихвало.

Неразделни

Две лозички расли една до друга и много се обичали.

Едната била тукашна. Майка й, баба й, та и прабаба й растели все на същия рид.

Другата била едра и силна дивачка. Тя дошла от далечна страна отвъд океана. Оттам пристигнало заедно с нея и едно дребно насекомо, скрито между коренчетата й. Наричало се филоксера. То веднага почнало да снася яйца, от които се излюпили много личинки и плъзнали наоколо.

Дивата лозичка била много издръжлива. Ухапванията на филоксерата не й вредели. Растяла все по-едра и се отрупвала с плодове.

Насекомите нападнали и тукашната лозичка. Зарили се в земята и захапали корените й. Те били многобройни и ненаситни. Изсмукали соковете й.

Лозичката посърнала и заплакала тихо.

Листата й клюмнали.

Приятелката й запитала:

— Защо плачеш, дружке?

Тя отвърнала:

— Тези малки животинки ще ме погубят. А аз искам да живея.

Дивачката въздъхнала:

— Виждам — ти си нежничка. Враговете наистина ще те победят лесно. И за това съм виновна аз. Нали аз ги донесох тук. Да знаеш колко ми е мъчно!

Заплакала и тя. Протегнала клонки и прегърнала другарката си. Минал човекът и ги запитал:

— Защо плачете? Какво се е случило?

Те мълчали и хълцали. Той казал:

— Успокойте се и ми разправете какво ви мъчи!

Дивата лозичка заговорила:

— Жал ми е за добрата приятелка. Тя ще умре. А пък какво грозде ражда. По-добре да умра аз — защото съм безполезна. Раста нависоко, буйна съм и силна, но гроздето ми е дребно и тръпчиво. Не може да се яде.

Човекът се обърнал към другата лозичка:

— Истина ли е това?

Тя се разридала:

— Истина е — ще умра. Малките зли насекоми ме убиват. А аз искам да живея, обичам живота. Защото знам, че съм полезна. Зърната ми са едри и вкусни. Всеки ги обича. Ти си човек — можеш всичко. Моля те, спаси ме! Искам да видя как децата ще зобят сочните ми зърна!

Човекът замълчал. Седнал на земята и се замислил.

Лозичките притихнали. Не смеели да трепнат с листенца.

Той мислил, мислил и най-после казал:

— А защо не се сдружите — да заживеете заедно? Всяка от вас да даде хубавото, което има. Едната да отстъпи здравите си корени, а другата — вкусните си плодове. Искате ли?

Двете приятелки отвърнали радостно:

— Искаме, искаме.

Човекът взел клонките на едроплодната лозичка и ги поставил върху корените на дивачката. Присадил ги. Завързал ги здраво една към друга с лико. Дръпнал се настрана, огледал ги доволен и рекъл:

— Аз мога да си ида. Свърших добре работата си. Отсега вие ще бъдете неразделни. Ще станете едно растение, здраво и полезно. Довиждане! Пак ще ви спохождам и ще ви помагам.

И той си отишъл.

Лозичките се сраснали бързо. Станали една лозичка.

Човекът я прекопавал — грижел се за нея.

След няколко години новата лозичка се отрупала с едри и вкусни гроздове.

Човекът довел децата си и почнали да зобят гроздето. Викали, радвали се.

Присадената лозичка ги гледала отстрана и се усмихвала щастлива.

Какво каза куклата

Надка получи от вуйчо си подарък целулоидна кукла. Ама същинска прелест — с хубаво розово личице, малки устенца и бели зъбки. Надка я хареса много. Прегърна си я като бебенце. Носеше я навсякъде със себе си, спеше с нея, шиеше й нови дрешки, обличаше я, събличаше я. Не можеше да й се нарадва. Кое дете не се радва на целулоидна кукла! Нарече я Снежанка. Куклата беше приказно хубава, затуй й трябваше име като в приказките.

Двете се връщаха от полето. Там майката на Надка береше памук заедно с другите кооператори. Всички бързаха много. Времето се разваляше. Тежки оловни облаци се трупаха по небето.

Надка подтичваше. Беше студено. Вятърът пищеше и се заканваше на някого. Той шибаше яростно белите калпачета на памучените растения, брулеше листата им и ги отнасяше далече-далече в полето.

Снежанка беше облечена в тънка рокличка. Затова Надка я скри под палтото си. Грижеше се за нея като истинска майка.

Но куклата почна да се дърпа и да вика с тъничкото си гласче:

— Мамо, мамо, искам да ти кажа нещо.

Надка я доближи до ухото си.

Куклата я погледна със сините си очички и заговори. Заговори на своя език. Но Надка я обичаше много, затова изведнъж почна да разбира кукленския език.

Снежанка каза:

— Малка мамо, не ме увивай толкова много! Аз няма да настина. Целулоидните кукли не настиват никога. Сега други имат нужда от помощ.

Надка беше добро дете — обичаше да помага. Тя запита бързо:

— На кого трябва да помогна?

— На моите сестрички.

Момичето не можа да разбере добре.

— Къде са те?

Целулоидното детенце повдигна пълната си ръчичка и посочи памучената нива. Надка погледна нататък.

— Не виждам никакви кукли.

— Те не са кукли.

— А какво са?

Снежанка се усмихна:

— Забравих, че ти не знаеш. Моите сестрички са памучените кутийки.

Надка присви очи недоверчиво:

— Защо се шегуваш?

— Не се шегувам. Истина е. Те са мои по-млади сестри. И аз някога бях като тях едно такова бяло кълбенце. Хората ме откъснаха и ме отнесоха в завода. Там аз се превърнах на целулоид. От мене направиха кукла. Поставиха ме на витрината. Вуйчо ти ме купи. И така аз станах твое дете.

Надка се закани с пръст:

— Децата не бива да лъжат майките си! Вярно ли е това? Кажи честна дума!

— Честна пионерска дума!

— Сега вече ти вярвам.

— Щом като ми вярваш, спаси сестричките ми! Повикай другарчетата си и помогнете на възрастните да оберат памучените кутийки. Приберете ги на сухо! Не ги оставяйте навън! Ветровете ще ги обрулят и ще ги разнесат по тръните. Ще ги оплискат с кал дъждовете. А без памук няма да имаш кукли, няма да имаш нови дрешки…

Надка я прекъсна:

— Знам, знам. От памук хората тъкат платовете. След това по тях напечатват цветенца, зайчета, рибки, пеперудки — и става чудесна басмица!

Снежанка потвърди:

— Точно така. От памук може би е направена и книжката, която четеш. С памук хората разбиват скалите и прокопават път за влаковете.

— Виж — това не мога да повярвам. Памукът е толкова мек. Как ще разбива камък?

— Но той не е обикновен памук. Напоен е с други вещества и се нарича гърмящ памук.

Вятърът задуха още по-силно. Поръси ситен дъжд, но бързо спря.

Надка вдигна очи нагоре към грозното сиво небе.

— Дали ще успеем да се приберем в село преди дъжда?

Тя почна да тича, спъна се случайно и падна. Одраска коляното си. Потече кръв. Но тя не се уплаши от това. Изправи се и продължи пътя си.

Куклата запита бързо:

— Боли ли?

Надка се засмя:

— Нищо ми няма. Щом като стигнем в село, ще отидем в аптеката и там ще очистят раничката с едно памуче, натопено в кислородна вода. После ще я превържат с бинт.

— А знаеш ли от какво е направен бинтът?

Надка се поколеба:

— Да не е от памук?

— Да, от памук е. Аз не мога да изброя всичко, което се прави от него. От семките правят масло, с което мажат машините. В някои страни пречистват това масло и хората го ядат. Люспите служат за храна на добитъка.

Наближиха селото. Сивите облаци бяха почнали да се разкъсват. На няколко места сред тях се показаха късчета синьо небе. Надка спря да си поеме дъх.

Куклата неочаквано запита:

— Обичаш ли да ходиш на кино?

— Много. А най-много обичам рисуваните филми-приказки. Гледала съм Рибарят и златната рибка, Вълшебната мелница, Снежанка…

Куклата обясни с важен глас:

— Знаеш ли, че и кинолентите са направени от памук — нали и те са целулоидни?

— Колко чудно!

Надка поклати глава и запита:

— А ти, Снежанке, ходиш ли на кино?

— Аз нямам време за развлечения. Направена съм да създавам радост на другите.

— Но и аз искам да създавам радост.

— Тогава зарадвай сестричките ми! Помогни при беритбата им! Или не ти се работи? А може би те е страх от вятъра?

Момиченцето вирна глава:

— Не ме е страх. Тръгвам веднага. Ще доведа много деца. Аз ще бъда звеноводка. Ще бера като мама с две ръце. Бързо ще оберем памука. Ще преварим дъждовете.

Куклата разпери ръчички и я прегърна:

— Моята сладка малка мамичка!

Надхитряне

Миналата седмица заведох детето си в Зоологическата градина. Там стояхме целия следобед и видяхме всички животни. Най-много се забавихме при мечките. Гледахме ги и се радвахме. Малките мечета бяха толкова смешни! Гонеха се, боричкаха се и се премятаха презглава — същински живи кълбета!

По едно време двете стари мецани се прибраха в дупките си. Третата се побави малко навън, но накрай и тя се надигна. Изръмжа нещо на децата си и ги подкара към къщи.

Аз се озърнах.

Градината беше празна. Всички посетители си бяха отишли. Свечеряваше се бързо. Прозорците на съседните здания светваха един след друг. Трябваше и ние да се прибираме.

Но моето дете искаше да остане още малко. Докато му обяснявах, че животните вече са легнали да спят, майката на мечетата излезе от дупката и се върна при нас. Тя седна на земята, хвана с предни лапи десния си крак, облегна се на сухото дърво и неочаквано заговори:

— Не ме слушат вече, ей! Викам им: „Хайде да спите!“ А те се дърпат: „Да останем още малко! Тъкмо сме се заиграли“. Едва ги накарах да си легнат, а аз дойдох да си побъбрим. Не ми се спи още.

Ние зяпнахме от учудване. Никога не бяхме чували животно да приказва с човешки глас.

Тя се усмихна:

— Не ме гледайте така! Аз не съм обикновена мечка. Моята баба е много известна.

— Че коя е баба ти? — запитах аз, като се опомних.

Тя помълча малко, за да възбуди още повече любопитството ни, и после продума важно:

— Помните ли приказката за мечката и човека, които решили да работят заедно?

— Аз не я знам — рече детето ми. — Моля те, разправи я!

— Добре, да я чуем! — съгласих се и аз, макар че я знаех много добре.

Мецана почеса гърба си в дървото, изкашля се и започна да разказва:

— Баба ми срещнала в гората един селянин и бързо се сприятелила с него. Тя била доверчива мечка и не можела да допусне, че на света има лоши хора. Двамата решили да работят дружно и да делят братски плодовете на своя труд. Човекът рекъл: „Избирай — какво искаш: това, което ще се роди в земята, или онова, което ще се роди над нея?“ Баба ми обичала много дренки, киселици и орехи, затова отсякла бързо: „Което се ражда над земята“. Селянинът посял ряпа. Наесен той прибрал репите, а на баба ми оставил листата.

От съседната клетка изграка орелът:

— Дааа! Така беше.

Мечката продължи:

— На другата година човекът пак я запитал: „Сега кое искаш?“ Тя отговорила: „Което е в земята“. Той посял жито. По жътва прибрал зърното, а за баба ми останали корените.

Моето дете се възмути:

— Това не е честно.

Аз го хванах за ръка и предложих:

— Приказката свърши. Хайде да си ходим вече! Закъсняхме много.

Но мечката възрази:

— Вие знаете само началото й. Но тя не свършва така. Има още.

— Има ли?

— Да. Сега ще ви разкажа края. Баба ми най-сетне разбрала, че е лъгана, опечалила се и тръгнала към къщи с наведена глава. Но свраката видяла случайно дялбата й с човека и разказала всичко на горските животни. Когато баба ми наближила дупката си, свраката изкрещяла: „Глупачка, глупачка!“ Баба ми се мушнала бързо вътре и залостила портата. Но животните се изреждали пред дупката и я закачали, подигравали й се. Питали я вкусни ли са корените на житото и шумата на ряпата. Тя не могла да понесе този позор и напуснала родното си място.

— Хубаво е направила — изкряска орелът. — Аз отдавна й казвах, че гората е пълна с клюкари, и я канех да си намери квартира при мене горе на скалата — да си отдъхне на спокойствие. Но тя не ме слушаше.

Мечката му се сопна:

— Може ли такова голямо животно да живее по върховете? И ти понякога говориш глупости. Остарял си съвсем. Та да продължа. Баба ми тръгнала да дири друга гора, където не я познават. Пътувала цяла седмица на юг. Вървяла и плакала от срам. Преминала планини, реки и полета. Най-сетне, капнала от умора, легнала да спи под един бук, обрасъл с бръшлян. Като се събудила, видяла на близкия клон стар бухал. Очите му светели като фенерчета. Той избухал: „Защо хленчиш?“ Тя му разправила всичко. Бухалът се замислил. Мислил цял час. Поръчал й да го чака, разперил крила и отлетял нанякъде. След малко се върнал и донесъл една торбичка, пълна с някакви кафяви семена. Подал й торбичката и казал: „Намери пак хитреца и му предложи да се сдружите за трети път! Засадете тези семена! Обясни му, че от тях ще поникнат растения, които приличат на фасула. Остави го той да избере какво ще вземе — това, което е в земята, или това, което е над нея!“

Детето ми се обади:

— Защо ще избира той?

— Сега ще разбереш — рече мечката и продължи. — Баба ми взела торбичката и тръгнала назад. Направила така, както я научил бухалът. Намерила селянина и го запитала дали иска да работят пак задружно. Той се усмихнал и се съгласил. Баба ми настояла да засадят семената от торбичката. Човекът ги разгледал добре. Не ги познавал. Сдъвкал едно — вкусно. Поискал да научи как се наричат. Баба ми признала чистосърдечно, че не знае. Знаела само, че приличат на фасула. Но той се колебаел. Затова пак почнал да хитрува: „Нека да поникнат, пък тогава ще се уговорим. Я си представи, че не никнат“. Баба ми не възразила нищо. След две седмици двамата навестили нивата си. Над пръстта се подавали две по две първите дебели листенца. Но хитрецът все не се решавал. Помолил се пак: „Хайде да почакаме още малко — поне да цъфнат! Тогава ще ти отговоря. Няма да се караме, я. Нали сме приятели!“ Погледнал я и се усмихнал лукаво. Минали още няколко седмици. Двамата наново отишли на нивата. Посевът цъфтял. Човекът се навел и разгледал внимателно жълтите цветове. Убедил се напълно, че приличат на фасула, и решил: „Искам това, което е над земята“. Речено-сторено! Раздрусали си ръцете.

— Пак ли я излъгал? — запита детето ми разочаровано.

— Не ме прекъсвай, а слушай! Баба ми също така не знаела какво ще стане. Затова се въртяла все около нивата и гледала посева. Цветовете увяхнали. На техните места се появили малки островърхи шушулчици. И тогава станало нещо чудно — цветните дръжки почнали да се удължават, достигнали почвата и зарили в нея шушулките.

Аз се досетих какви семена е дал бухалът.

Детето ми запита:

— Какви са тези чудни шушулки?

Отвърнах му:

— Фъстъци, мое дете — фъстъците, които ти така обичаш.

— Да — засмя се мечката. — На нивата растели фъстъци. Когато разбрал, че е надхитрен, човекът позеленял от яд, побягнал към село и никога вече не се мярнал пред баба ми.

— Нека! Така му се пада! — оживи се детето ми и чукна юмручетата си.

Мечката се изправи, отръска рунтавия си кожух и завърши разказа си така:

— Тогава баба ми запяла най-веселата мечешка песен и изровила от земята фъстъците. Яла от тях цяла година и гощавала всички горски животни.

Ние се сбогувахме сърдечно с новата си позната и тръгнахме към изхода.

Като ни видяха, пазачите ни се скараха хубаво. Но ние бяхме много доволни от чудната приказка, затова изтърпяхме мълчаливо всички забележки, обещахме, че друг път няма да закъсняваме така, и поехме към къщи по широкия булевард с тополите.

Допълнителна информация

$id = 11637

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Петър Бобев

Заглавие: Деца на слънцето

Издание: първо (не е указано)

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1955

Тип: сборник; приказка

Националност: българска

Печатница: Печатница на Държавно военно издателство — София

Излязла от печат: 20.VI.1955 год.

Редактор: Ангел Каралийчев

Художествен редактор: Евгени Клинчаров

Технически редактор: Асен Михайлов

Художник: Люба Паликарова

Коректор: Веса Шопова; Ана Шарланджиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18744