Преди много-много години лисицата и жеравът били приятели. Веднаж лисана поканила жерава на гости:
— Ела, кумчо, ела, драги! Да видиш само как ще те нагостя!
Отишъл жеравът да обядва у лисана. А тя сварила каша и я размазала по чинията. Поднесла я на жерава и почнала да го кани:
— Яж, кумчо, яж, миличък! Сама съм я приготвила.
Жеравът — чук, чук с клюна по чинията. Чукал, чукал — нищо не можал да клъвне. А лисана ближе ли, ближе кашата — сама всичката каша изяла.
Изяла лисана кашата, па рекла:
— Не ми се сърди, кумчо — с друго не мога да те нагостя!
— Благодаря ти, кумичке, и за това. Сега пък ти намини към мене.
На другия ден лисана отишла при жерава. И жеравът сготвил чорбица с мръвки и я натъпкал в едно високо гърне с тясно гърло. Сложил гърнето на масата и рекъл:
— Яж, кумичке, яж, мила! Право да ти кажа — с друго не мога да те нагостя.
Почнала лисана да се върти около гърнето. И тъй го обикаляла, и инак — близала го, душила го, но нищо не могла да докопа. Не могла да пъхне главата си в гърнето. А жеравът стоял на дългите си крака и с дългия си клюн измъквал мръвките от гърнето. Кълвал-кълвал, додето изял всичко.
— Ех, кумичке, не ми се сърди: с друго не мога да те нагостя — рекъл той.
Лисицата както дошла, така си и отишла в къщи.
И от него ден приятелството между лисицата и жерава се развалило.
Лисицата и гърнето
Веднъж една селянка отишла на нивата да жъне и скрила в храсталака едно гърне с мляко. Промъкнала се лисана до гърнето, пъхнала глава в него и излокала млякото. Дошло време да си отива, но ето ти беда — не можела да измъкне главата си от гърнето.
Тръгнала лисана, почнала да мотае глава и да говори:
— Слушай, гърне, направи си шегата — стига толкоз! Пусни ме, гърненце! Доста се поглези, гълъбче — стига вече!
Но гърнето не отстъпвало, каквото и да правела лисицата. Разсърдила се тогава лисана:
— Чакай тогава: щом не разбираш с добро — аз ще те удавя!
Завтекла се лисана в реката и взела да дави гърнето.
Че гърнето потънало — потънало, но повлякло след себе си и лисана.
Лисицата и козелът
Бягала лисана през полето, зазяпала се в една врана и — цамбур в един кладенец. В кладенеца нямало много вода. Да потъне лисана — не може, но и да изскочи — не може.
Седи лисана и тъгува.
Не щеш ли, по същия път минал козелът — клати глава, тресе брада и ту тук, ту там поглежда. От нямане що да прави, надникнал в кладенеца. Видял там лисицата и запитал:
— Здравей, кумичке! Какво правиш тука?
— Почивам си, гълъбче. Горе е горещо, а тука хем е хладно, хем студена водица има колкото искаш.
А козелът бил много жаден.
— Хубава ли е водата?
— Много е хубава — отвърнала лисана. — Скочи тук и ще я опиташ. Има място и за двама ни.
От глупост козелът скочил. Размътил водата и насмалко да смаже лисана.
Разсърдила се лисана и почнала да го гълчи:
— Виж го ти, брадат глупак, и да скочи не може — цялата ме опръска.
Метнала се лисана на гърба на козела, от гърба върху рогата и — хоп — вън от кладенеца. Изгубила се от очите на козела.
Насмалко не умрял от глад козелът в кладенеца. Най-сетне го открили и го извлекли за рогата.
Жеравът и чаплата
Летяла кукумявка пъстроглавка. Кацнала на една ела и плеснала с крила. Седяла, седяла и пак полетяла. Кацнала на една ела и плеснала с крила. Седяла, седяла и пак полетяла. Кацнала на една ела…
Така почва една приказка. А чуйте сега аз какво ще ви разкажа:
Живели в едно блато жерав и чапла. Построили си те колибки край блатото — жеравът на единия край, чаплата — на другия.
Омръзнало му на жерава да живее самичък и намислил да се жени.
— Я да ида — рекъл си той — да се сватосам за чаплата!
Тръгнал жеравът — цап, цап! — цялото блато изгазил.
Пристигнал на другия край на блатото и рекъл:
— Чапло, я се омъжи за мене, да заживеем заедно.
— Не, жераве, няма да се омъжа за тебе: дрехата ти е къса, краката ти са дълги, не умееш да хвърчиш, па и няма с какво да ме храниш. Махай се, тънколане!
Жеравът както дошъл, така и си отишъл. А подире чаплата се размислила и си рекла: „Защо да живея самичка — по-добре да се омъжа за жерава.“
Отишла чаплата при жерава:
— Жераве, ожени се за мене!
— Не, чапло, няма да се оженя за тебе — не искам да се женя! Махай се!
Заплакала от срам чаплата и се върнала в къщи.
Размислил жеравът и си рекъл: „Не биваше да отказвам на чаплата — омръзна ми да живея самичък. Ще ида да се оженя за нея.“
Отишъл и рекъл:
— Чапло! Аз намислих да се оженя за тебе — ела при мене.
А чаплата сърдито отвърнала на жерава:
— Махни се, дълголане! Няма да се оженя за тебе!
Тръгнал си жеравът към къщи. Тогава чаплата се размислила: „Защо му отказах? По-добре да се омъжа за жерава!“
Отишла при жерава да се сватоса, но жеравът не ще.
И така газят по блатото жеравът и чаплата до ден днешен — все се сватосват и все не се женят.
Селянинът и мечката
Преди много-много години една мечка и един селянин били приятели. Сдумали се двамата заедно ряпа да садят. Селянинът рекъл:
— На мене коренчето, а на теб, мецано, вършеца.
Израсла ряпа — за чудо и приказ.
Взел селянинът коренчето, а на мецана дал вършеца.
Мърморела мецана, но нямало какво да прави.
На другата година селянинът рекъл на мецана:
— Хайде пак да сеем дружно.
— Хайде. Само че сега ти вземи вършеца, а на мене дай коренчето — уговаряла го мецана.
— Добре! — рекъл сговорливият селянин. — Нека бъде, както искаш.
И посели пшеница. Родила се добра пшеница. Обрал селянинът вършеца, а на мецана дал корените.
От него време мечката и селянинът си развалили приятелството.
Петелът и кучето
Живял едно време един дядо със своята баба. Живеели те в голяма немотия. От всички животни само петел и куче си имали — но и тях хранели лошо. Един ден кучето рекло на петела:
— Хайде, братко петльо, да идем в гората — тук трудно ще преживеем ние с тебе.
— Да идем — казал петелът, — там няма да ни бъде по-лошо от тука.
И тръгнали те където очите им видят. Цял ден вървели. Почнало да се свечерява — настанало време да спят.
Свърнали те от пътя и си избрали за нощувка едно голямо хралупесто дърво. Петелът кацнал на един клон, а кучето се завряло в хралупата и заспали.
На сутринта, едва се сипнала зората, петелът закукуригал:
— Ку-ку-ри-гу-у-у!
Чула лисицата петела; прищяло й се петльово месце да си похапне. И ето, дотичала тя до дървото и почнала да хвали петела:
— Ей, петленце! Брей, петленце! Такава птица никога не съм виждала: и перцата ти красиви, и гребенът ти червен, и гласецът ти сладък! Слез долу, хубавецо.
— Защо? — запитал петелът.
— Ела ми на гости. Построила съм си нова къща и много зърна съм събрала за тебе.
— Добре — рекъл петелът. — Само че не мога да дойда сам — имам си другар
„Какво щастие! — помислила си лисана. — Вместо един — два петела ще изям.“
— А къде е твоят другар? — запитала тя. — И него ще поканя на гости.
— Там, в хралупата, спи — отвърнал петелът.
Лисицата се впуснала към хралупата, а кучето — джав! — хванало лисана за муцуната и я разкъсало.
Лисица и вълк
Страшно изгладняла лисицата, завтекла се по пътя и все се оглеждала: няма ли някъде нещо за хапване? Изведнаж вижда — селянин кара шейна с риба.
„Няма да е зле рибки да си похапна“ — помислила си лисана. Изтичала тя напред, легнала на пътя, простряла опашката си на снега, изопнала крака, притаила дъх — все едно, че е умряла. Приближил селянинът, гледа лисицата и си дума:
— Славна яка ще стане за шубата на моята булка!
Уловил той лисицата за опашката, хвърлил я в шейната, покрил я с рогозка и тръгнал близо до коня. А лисана направила дупка на шейната и взела да хвърля рибите през нея. Рибка подир рибка — изхвърлила целия товар и тихичко се смъкнала от шейната.
Стигнал селянинът в къщи. Гледа — в шейната няма ни яка, ни риба.
Примъкнала лисана рибите в своята бърлога и взела да ги яде. Изведнаж гледа — насреща й вълчо. От глад — кожа и кости станал.
— Здравей, кумичке, какво ядеш?
— Рибки, кумчо.
— Дай ми поне една рибка!
— Как не! Я си отвори устата! Гледай го ти хитрец: аз да ловя риба, а той да лапа!
— Дай ми поне една главица, кумичке!
— И опашчица няма да ти дам, кумчо! Наловй си сам и яж до насита.
— Ами как налови толкова риба? Покажи ми.
— Иди на реката, пробий дупка в леда, пъхни си опашката, клекни отгоре и думай: „Ловете се, рибки — големи и малки!“ И рибките ще се наловят.
Пробил вълкът дупка в леда, пъхнал опашката си, седнал и бърбори:
— Ловете се, рибки, големи и все по-големи.
Дотичала лисана, почнала да се върти наоколо и да говори:
— Замръзвай, замръзвай, вълча опашко!
— Какво каза, кумичке? — запитал вълкът.
— Същото, което казваш и ти, кумчо: ловете се, рибки, големи и малки.
И продължил вълкът да седи на леда и да повтаря своите думи, а лисана тичала наоколо и мърморела:
— Замръзвай, замръзвай, вълча опашко!
— Не е ли вече време да измъкна опашката си, кумичке? — запитал вълкът.
— Още не е, кумчо. Ще ти кажа, когато стане време — отвърнала лисана.
И пак вълкът седял на леда и нареждал, а лисана тичала наоколо и мърморела. Видяла лисана, че дупката замръзнала хубаво и рекла:
— Хайде, измъкни си опашката, кумчо!
Задърпал вълкът — напразно!
— Видиш ли колко си лаком! — укорявала го лисана. — Все думаше: „Ловете се рибки, големи и все по-големи“, а сега не можеш да ги измъкнеш. Почакай, ще ти помогна.
Изтичала лисана в село и взела да вика под прозорците:
— Тичайте на реката да убиете вълка — замръзнал е на леда!
Тичат селяните на реката — кой с брадва, кой с вила. Видял вълкът, че лошо го чака: задърпал с все сила, откъснал опашката си и търтил без опашка, където му видят очите. А лисана завикала подир него:
— Върни се, кумчо — рибите забрави!
Лебеди
Живели едно време мъж и жена. Имали си те дъщеричка и синче. Наканили се веднаж майката и бащата да идат в града и рекли на дъщерята:
— Дъще, отиваме в града; ще ти донесем кравайче, ще ти купим кърпичка. Ти бъди разумна: пази братчето си, не излизай от двора.
Отишли родителите, а момичето сложило братчето си върху тревицата под прозореца и изтичало на улицата да си поиграе. Не щеш ли, долетели изневиделица лебеди, грабнали детето и го отнесли на крилете си.
Върнало се момичето, гледа — братчето му го няма!
Втурнало се да го дири — и тук, и там, — никъде го нямало!
Викало, викало — ала братчето не се обаждало. Завтекло се момичето по широкото поле: надалече се стрелнало ято лебеди и се изгубило зад тъмните гори… „Лебедите са отнесли братчето ми!“ — помислило си момичето и се впуснало да ги гони.
— Вкуси от моето млечице и моя петмез — тогава ще ти кажа.
— У нас в къщи и сметана не ядем!
И изтичало девойчето нататък.
Може би още щяло да тича момичето, ала насреща му се изпречил един таралеж. Искало момичето да го побутне, ала се побояло да не се убоде и запитало:
— Ежко-бежко, накъде отлетяха лебедите?
Таралежът показал на момичето пътя. Тичало момичето по пътя и гледа — къщурка на кокоши крачка. В къщурката стои баба Яга, с костеливи крака, с глинена муцуна; а на пейчица до прозореца седи братчето и си играе със златни ябълчици. Дотичало момичето до прозореца, сграбчило братчето си и побягнало към къщи. А баба Яга повикала лебедите и ги пратила да догонят момичето.
Тичало момичето, а лебедите а-ха да го настигнат. Къде да се дене? Дотичало момичето до млечната речица с петмезените брегове.
— Речице, миличка, скрий ме!
— Вкуси от моето млечице и моя петмез.
Опитало момичето млечице с петмез. Тогава речицата го скрила под стръмния си бряг, а лебедите прелетели наблизо.
Отново побягнало момичето, а лебедите го видели и отново се впуснали след него. Какво да прави? Дотичало момичето до ябълката:
— Ябълчице миличка, скрий ме!
— Изяж моите диви ябълки — тогава ще те скрия.
Нямало какво да прави момичето — хапнало си диви ябълчици. Ябълковото дърво скрило момичето под клонете си. Лебедите прелетели наблизо.
Излязло момичето изпод ябълковото дърво и се завтекло към къщи, а лебедите пак го видели и — след него! Съвсем наблизо долетели и запляскали с криле над главата му. Едва дотичало девойчето до печката:
— Печице, майчице, скрий ме!
— Изяж ръжената ми питка — тогава ще те скрия.
Бързо изяло момиченцето ръжената питка и се завряло в печката. А лебедите прелетели наблизо.
Излязло момиченцето от печката и се затичало с все сила към къщи. Лебедите пак го видели и пак го подгонили. А-ха да го настигнат, да го плеснат с криле в лицето и да грабнат братчето — но къщурката не била вече далеко. Втурнало се момичето в къщурката, залостило здраво вратата и затворило прозорците. Заизвили се лебедите над къщурката, закрякали — и както дошли, така и отлетели при баба Яга.
Върнали се в къщи мъжът и жената, гледат — момченцето си е в къщи — живо и здраво. И подарили на момичето кравайче и кърпичка.
