Луис Рохелио Ногерас, Гилермо Родригес Ривера
И ако утре умра. Четвъртият кръг

Вторник

Погледна своя „Сейко“. Осем часът и двадесет и осем минути вечерта. Беше вторник, 6 октомври, 1968. Щеше да излезе в ефира точно в осем и тридесет вечерта с позивните БРО на деветдесет килохерца в диапазона на тридесет и седмия метров сектор — дължина на вълната, която отговаряше на този ден в календара за емисиите. Транзисторът RT-48A вече е включен. Пред него на нощната масичка беше отговорът за Уолтър:

Запали цигара. Оставаше само една минута до мига, в който предавателят му щеше да заработи за хиляда триста и девети път. Опъна крака, прозина се и смътно си спомни, че от обед не е слагал залък в устата си.

Осем часът и двадесет и девет минути. Сложи пръст върху контролния клавиш на радиото. Тридесет секунди… двадесет… десет…

Осем часът и тридесет минути.

Започна да превръща блоковете от цифри в нискочестотни сигнали: 4756… 9786… 2534…

След пет минути свърши. Почака още миг. Загаси транзистора и го прибра в коженото куфарче, което лежеше на масата. Прибра пакета цигари, запалката, дръпна специалния магнитен секрет, който беше двойната осигуровка на вратата, и напусна стаята.

Както обикновено, бе предплатил. В продължение на пет години предаваше за Уолтър от различни хотели и мотели в Маями Бийч и вече имаше изключителен опит в тази работа.

Неговият форд торино го чакаше в края на чакълестия паркинг на мотела. Запали мотора и бавно потегли към шосето. Живееше в една сграда на ъгъла на 27-о Авеню и 8-ма улица в Саут Уест.

Половин час по-късно остави колата в гаража на 12-а улица, на две преки от дома си.

Не представляваше никакъв интерес. Стюърт Дюк разбра това веднага щом хвърли поглед на документа, който му бе връчил Хари Терц. Беше досаден момент, защото не искаше да накърни професионалното достойнство на стария. Прокара пръсти през оределите си коси, докато четеше с привидно внимание последната страница от сведението. Единственият шум в просторния кабинет беше бръмченето на климатичната инсталация.

Най-сетне вдигна поглед, за да срещне лицето на Хари, онова лице, дамгосано с широк и дълъг белег с форма на полумесец: червеникав шев, който тръгваше от челото и се разширяваше към брадичката — ужасен спомен от автомобилна катастрофа, която с един удар бе сложила край на младостта му. В уморените очи на стария, върху упоритото му еврейско лице се появи несигурност.

— Добре — каза Дюк. — Много добре.

— Наистина ли? — попита припряно Хари.

— Разбира се — промърмори Дюк и затвори папката. — Много ценно.

Дюк махна капачката на химикалката и записа в бележника името и адреса на един човек: Ronald Hayward, 1345, Nicholas Avenue, West Side, Manhattan. После откъсна листа и го подаде на Хари през бюрото от алуминий и стъкло.

— Работил ли си за Хауърд?

— Два пъти — каза Хари, като погледна листчето. — Преди години.

— Иди при него. Може да има нещо за тебе.

— Благодаря, Дюк. Много благодаря.

Благодарен като куче, Хари кимна с глава няколко пъти и стана. Знаеше добре, че за хора като Стюърт Дюк времето беше злато.

— Няма защо — каза Дюк, без да го погледне. — Ако се появи нещо друго, непременно ще те извикам.

— Благодаря, Дюк — каза отново старецът.

— Добре — каза Дюк с тъжна усмивка. — Няма да те задържам повече. Знаеш къде да си получиш парите, ветеране.

— Детс Билдинг на Лексингтън Авеню, четвъртия етаж, нали? — каза Хари с вид, който искаше да изрази остроумие, но всъщност беше само грозна гримаса.

— Точно това е мястото — каза Дюк. — Още днес ще предупредя да ти приготвят чека, както обикновено: четири по петдесет.

— Четири — повтори Хари и му върна усмивката.

Заотстъпва бавно към вратата, без да се обърне с гръб към Дюк. Оттам го поздрави отново, но Дюк вече беше втренчил поглед в някаква неопределена точка между тавана и собствените си грижи и не го видя. Хари напусна кабинета безшумно.

Когато остана сам, Дюк въздъхна тежко: Деградацията на човек не е особено приятна гледка.

Преди петнадесет-двадесет години Хари Терц беше голяма работа. Дюк познаваше служебното му досие. В края на четиридесетте двамата работеха в Комитета за разследване на антиамериканска дейност: той — като изследовател за сметка на групата на Маккарти, а Хари — като свидетел на обвинението. На тези, които не са преживели смутните години на студената война, може да им се стори странно някой да „работи“ като свидетел, но онова време беше дяволски парадоксално. През 1950 г. Хари започна да сътрудничи на новосъздаденото тогава ЦРУ. Година по-късно Дюк постъпи в главната квартира на Управлението, която по онова време се намираше в Ню Йорк. Но на практика Хари никога не е бил един от онези шестнадесет хиляди и петстотин души, които фигурираха в списъците на ЦРУ. Принадлежеше неизменно към онова неописуемо стадо от информатори, което Управлението използуваше, за да се рови тук и там в личния живот на неудобните. Шансът му отреди мрачната съдба да бъде част от най-низвергнатото съсловие в света — съсловието на доносниците. Но на Дюк винаги му се струваше, че дребната и сива душа на Хари се нагаждаше отлично към тази работа. Може би синята лична карта от Управлението би му тежала много в джоба.

Докато Дюк се издигаше в апарата на ЦРУ, Хари беше останал вързан за същата неблагодарна и досадна работа. В Главната квартира в Ню Йорк първоначално Дюк беше определен за отдела „Доместик опърейшънс“ на секретните служби. По-късно, пак в същия отдел, премина на работа в екипа, който се занимаваше с черния проблем (цялата оная история с литъл Рок през 1957 г.). През 1961, след операцията в залива Кочинос^[6], беше прехвърлен в отдела, който контролираше дейността на антикастристките групи в Ню Йорк. Но независимо къде работеше, Дюк неизменно подаваше ръка на Хари, дори когато този вид „помощен персонал“ започна да излиза от употреба със залеза на студената война. Но Хари беше ветеран и освен това от малцината оцелели от поколението на Дюк.

Запали пура със старата запалка от масивно злато, която притежаваше повече от двадесет години. Изпусна дима и поогледа безупречния кабинет, който му бяха определили преди година, в тоя гълъбарник, на почти половин километър височина над авеню „Джордж Вашингтон“ в Манхатън. С белите си стени и мебелите от хром никел, с миризмата на дезинфектанти и с подтискащата тишина приличаше по-скоро на операционна. Не беше като някогашните кабинети на Управлението — тъмни и лошо проветрени, но толкова уютни, с няколкото бюра от масивен махагон, на които да качиш краката си, с календарите на Алка-Зелцер по стените и очарователния шум на Хъдсън, който се процеждаше през прозорците.

Да! Управлението се беше променило, а той, Дюк, остаряваше и ставаше сантиментален. Също като бедния стар (а може би и сантиментален) Хари Терц, някогашния лъв, на когото животът бе изпилил зъбите и ноктите. Помисли си тъжно, че вече бяха останали малко свидетели на красивата и страхотна епоха, в която Дълес беше шеф на ЦРУ, а Хувър — абсолютен йерарх на Федералното бюро, Сред тях имаше един евреин, наречен Хари, и един шейсет и пет годишен идиот, наречен Стюърт Дюк, от когото рано или късно щяха да се освободят. Новите поколения, които бяха дошли с Маккоун (с изобилието от видеокасетъчни камери) ги изместваха. Старите лисици на Дълес и Уайлд Бил Донован се оттегляха под натиска на новите хипита в политическия шпионаж.

Да, животът беше жесток спрямо Хари. Но животът по принцип е суров и жесток. Дюк си помисли, че заместникът му, Майк Норманд, имаше право, когато веднъж му каза, говорейки за Хари: „Той е бита карта. Само вие продължавате да му давате работа и се питам, защо?“ Норманд, разбира се, беше амбициозен, иконоборец и неумолим като всеки млад човек. Освен това имаше изключително „транзисторизирано“ мнение за този вид работи. Беше се появил във владенията на ЦРУ точно в мига, в който информаторите се превръщаха в музейни експонати, в тиранозаври от една безкрайно далечна пратехнологическа ера. За Норманд и поколението му компютрите, микрофилмите, серумите на истината, внушенията — тези средства за откриване на човешката топлина — бяха заменили доносниците. Но ветераните от поколението на Дълес (Хейуърд, Кеплън и самият Дюк) смятаха, че лабораторният шпионаж все още има своите ограничения, и продължаваха да наемат от време на време почти несъществуващите вече наемни войници като бедния Хари Терц.

Що се отнася до сегашния Хари Терц, Норманд имаше право. Старият се бе превърнал в безполезен старец.

Краткото философско размишление за смисъла на живота, за деградацията на хората и за неумолимата мрачна съдба потопи Стюърт Дюк за няколко минути в моментна депресия. Преодоля я с щедра глътка от бутилката уиски „Джим Бийм“, която държеше в едно от чекмеджетата на бюрото си.

Отново прелисти сведението на Хари. Не, наистина за нищо не ставаше. Беше му поискал „пресни данни“ за Роберто Сан Хил — шефа на антикастристката „Бойна група 16 април“, а старецът беше употребил почти две седмици, за да проучи онова, което Дюк бе успял да разбере веднага щом поиска досието на Сан Хил от хората от ГПЛ (Глобален профил на личността) в бункера на Ленгли. И така, това досие лежеше на бюрото на Дюк. На корицата се четеше: „Confidencial“^[7], а по-надолу: „Сан Хил, Роберт. КУБ-9562-3879 Кодекс 0100011010100001.“ Последният шифър отговаряше, естествено, на компютърния код. Предпоследният — на сферата на дейност на въпросната личност, т.е. че Роберт/о/ Сан Хил е пристигнал от Куб/а/ в САЩ на 9 май 1962, че живее в Ню Йорк (шифър 79), че е регистриран във филиала на Управлението в Маями (шифър 38). Думата „Confidencial“ показваше степента на важност на документа, а оттам — на личността. Съществуваха и други категории: по-ниски с класификацията — „For official use only“^[8], по-високи — с класификацията „Secret“^[9] и „Top Secret“^[10]. Например досиетата на шефа на Седми флот, на генералния секретар на ООН и на черните северноамерикански лидери, т.е. на известните личности от национален и международен мащаб, се класифицираха като Top Secret. Но Хари се сдоби с много по-малко сведения от тези, които Дюк вече бе научил от актуализираната зелена папка на ГПЛ: адреса на Сан Хил, приятелите му, местата, които посещава, финансовото му положение, пътуванията му на територията на Съединените щати, политическата му дейност… А това, от което Дюк (или по-точно Кеплън) се нуждаеше, беше някаква следа, която би му позволила да разбере дали Сан Хил е имал нещо общо с нападението на селището Бока де Пахаро някъде в Куба. Някой (може би Сан Хил, който преди два месеца беше заявил на пресата, че подготвя „нещо голямо“, което да извади американското правителство от летаргията му) беше решил да действува за своя сметка. Нападението изненада дори самото ЦРУ.

Беше грозна работа. До петъчната нощ на 17 септември 1968 Управлението ръководеше или имаше предварителни данни, за всяка една от акциите, които групите за действие бяха осъществили срещу правителството на Кастро от Съединените щати. ЦРУ без затруднение направляваше кубинската колония: контролираше политическите лидери на вчерашна Куба, деканите на професионалните колежи, представителите на емигрантите, всички автори на публикации и радиопредавания, главатарите на големите организации (като „Асоциация залива Кочинос“) и на малките групи и подгрупи, в които се бе пръснала част от емиграцията. Но Управлението обучаваше, инструктираше, снабдяваше и ръководеше терористичните бойни групи. Нито една акция не беше планирана, нито осъществена без прякото или непряко участие на ЦРУ. А ето че на 17 септември оръдейните изстрели в Бока де Пахаро станаха доказателство, че някой е решил да действува самостоятелно. А това е лошо, много лошо. Един free lancer^[11] през главата на Управлението беше нещо недопустимо, защото това означаваше да се признае, че то (т.е. правителството на Съединените щати) е изгубило контрол над хората, които бе научило да убиват. Затова щом в телекса на петия етаж на Шератън Билдинг се получи съобщението на ЮПИ, то подействува, сякаш снарядите бяха паднали не в далечното Бока де Пахаро, а в кабинета на Дж. Дж. Младият технократ побесня, защото от 1966 той отговаряше за операциите, считани black cross^[12] в аферата Куба. Всичко, белязано с черен кръст (атентати, саботажи, диверсии, отвличания), цялата dirty work^[13] я ръководеше Дж. Дж. в качеството си на директор на операциите.

Но снарядите бяха паднали. И Дж. Дж. веднага телефонира на Кеплън (шеф на Дюк, но подчинен на Дж. Дж.), който трябваше да отнесе скандала и да му обещае, че ще проучи кой, как и всичко останало за по-малко от четири седмици. Кеплън на свой ред натовари с тази работа Дюк. Дж. Дж. от своя страна се усмихна стеснително на шефовете и уведоми Ралф Арон — член на US Intelligence Community^[14] и човек на президента в Управлението, че за четири седмици всичко ще бъде разследвано.

Отначало на Дюк му се стори, че времето е достатъчно, за да проучи всичко, което трябваше да бъде проучено. Кубинците бяха приказливи и с лекота си приписваха дори акции, в които не бяха участвували. Вероятно някой от тях в нюйоркски бар се хвали, че е вдигнал във въздуха половин село някъде по бреговете на Куба. А може би този бар се намира в Маями, затова Дж. Дж. беше телефонирал и там. Подчинените му във Флорида щяха да проучат на свой ред. Разбира се, най-вероятно барът и самохвалкото да са в Маями, защото тези акции обикновено се организираха в яхтените пристани на Флорида.

Той знаеше, че Маями се контролира от Компанията^[15], че основния тон го дава организацията на Хосе Торес (на заплата в Компанията от 1954, когато бе назначен за посланик на Куба във Вашингтон, факт, който знаеха само малцина от хората в Ленгли и в Шератън Билдинг) и не беше изключено работата да е тръгнала от някоя разярена групичка в Ню Йорк (може би на Сан Хил?), а базата на операцията да е Хаити или дори Никарагуа.

Но Дюк допусна грешката да натовари Хари със задачата, без да й отдава особено значение. А бяха минали вече две от четирите седмици, които му даде Кеплън, но все още нямаше нищо солидно в ръцете си.

Беше 10 и 20 вечерта. Жадно дръпна от пурата, прости философски на бедната грешна душа на нещастния и безполезен Хари Терц и се запита не по-малко философски: „Е, добре, Стюърт Дюк, стари глупако, а сега какво?“ И сам си отговори неохотно: „Сега ти остава само една възможност — Майки Норманд“.

Зелената лампичка на интеркомуникатора светна.

— Да? — каза лейтенант Родолфо Сардуй.

— Ела в кабинета ми. Искам да те видя — отвърнаха му от апарата.

— Добре.

Поднесе лулата към устните си и откри, че отново е загаснала.

Абсолютно невъзможно бе да свикне с този неудобен инструмент, който на всичкото отгоре му костваше цял куп шеги от страна на колегите от Трета секция. Но кардиологът му забрани цигарите след инфаркта, който го откъсна от работата за пет месеца, и му разрешаваше за утеха само съмнителното удоволствие да пали след обед и вечеря няколко късчета тютюн в това досадно приспособление. „Можеш да продължиш да пушиш по две кутии на ден — беше му казал доктор Нуньес — негов стар приятел, — но след година сигурно вече няма да бъда лекарят, който те лекува, а ще се превърна за няколко часа в лекаря, който те аутопсира. И повярвай ми, приятелю, не е никак приятно да лежиш гол на някоя от студените мраморни маси в моргата.“

Отказа се да запали отново лулата. Изтръска я в ръба на пепелника и я прибра в джоба на масленозеленото си яке. Стана, заобиколи бюрото и с три крачки се оказа пред вратата. Кабинетът му спокойно се побираше в чекмедже и шкаф, но на него му харесваше тази малка стаичка и той упорито бе отстоявал правото си да остане в нея. Самият капитан Рикенес неведнъж му беше намеквал да се премести в някое от помещенията, които бяха на разположение на втория етаж, „защото, виж, Родолфо, това съвсем не е малък кабинет, а кутия за големи обувки, и освен това на втория етаж има две празни помещения…“ Но той бе решил да остане там, докато намеците на Рикенес не се превърнеха в заповед.

Излезе в коридора и тръгна към асансьорите. Беше десет и половина вечерта, току-що бе вечерял и отново изпитваше онова неизменно желание да запали, което лулата не бе успяла да притъпи. Натисна копчето и след минута вратата на асансьора се отвори.

Служителката му подари усмивка вместо поздрав.

— Петият, ако обичате — каза той с мисълта, че отвръща на усмивката й, но само тъжно озъбване изкриви устните му.

— Зле ли ви е, лейтенанте? — каза тя, докато металическата врата се затваряше.

— Толкова ли е ужасен видът ми? — попита Сардуй малко изненадан.

— Не — каза момичето. — По-скоро изглеждате уморен.

Когато асансьорът спря на петия етаж и вратата безшумно се отвори, той я попита, докато излизаше в коридора:

— Вие пушите ли?

— Амии — започна тя, объркана от странния и неочакван въпрос, — всъщност не…

— Моите поздравления — беше загадъчният отговор на Сардуй.

Капитан Рикенес вече двадесет минути сновеше из кабинета си. Отиване от прозореца до вратата, от вратата до бюрото и от него — отново до прозореца, сякаш трябваше да реши дали да се надвеси над улица „Л“, да седне на въртящия се стол, или да излезе в коридора. Той дори не мислеше за това, че още не е вечерял. В мозъка му неизменно изникваше една дата: 17 септември.

Лейтенант Родолфо Сардуй трябваше два пъти да почука силно, за да се сепне капитанът и да го чуе. Не каза „Влез“, а сам отвори вратата.

Щом видя Сардуй, сянката на неприязън, която помрачаваше лицето му, отчасти изчезна.

— Заповядай — каза.

Сега пък Сардуй за малко да попита капитана — ама че физиономия! — дали не му е зле. Но го познаваше достатъчно, за да знае, че причината беше друга.

Без да промълви нито дума, Рикенес му посочи единия от двата фотьойла от изкуствена кожа, които стояха пред бюрото. После седна на въртящия се стол. Разположен във фотьойла, лейтенантът скръсти ръце върху краката си и мълчаливо изчака капитанът да започне разговора.

Очите на Рикенес се затвориха за миг и лейтенант Родолфо Сардуй помисли, че вижда сянка на болка, загриженост или умора да преминава по лицето му. Отново ги отвори. Бяха тъмни, живи, трескави очи, които ставаха малки, когато работата изискваше максимално съсредоточаване.

Рикенес извади от едно чекмедже на бюрото си средно дебела папка и я подаде на лейтенанта.

— Това е за Бока де Пахаро — каза.

— Всичко ли?

— Да — промълви капитанът. — Колко часа, но не повече от десет, са ти необходими, за да се запознаеш?

— Девет часа — последва бързият отговор на Сардуй.

Рикенес леко се усмихна.

Лейтенантът наведе очи. Минута-две прелиства папката. Бяха малко повече от четиридесет листа, обикновен формат, през един интервал, и около 50 снимки.

— Нещо да запомня? — поиска да узнае.

— Не, само се запознай. Като цяло.

— Добре — каза Сардуй и затвори папката. — Мисля, че три часа ще ми бъдат достатъчни.

— Можеш да използуваш деветте, които поиска отначало — отвърна Рикенес. — Да речем, до утре в шест. В този час ще те чакам тук в кабинета.

— Добре — каза лейтенантът.

Рикенес се изправи и Сардуй го последва.

— Да не ти отнемам време. Започни да четеш веднага.

— Мога ли да си водя бележки? — попита лейтенантът.

— Може, но няма да са ти необходими.

— Добре — каза отново лейтенантът и въздъхна. — Отивам си.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Я чакай! — каза Рикенес.

Сардуй се обърна.

— Да, капитане?

Рикенес посочи лявата страна на гърдите си.

— Как е?

Лейтенантът не схвана веднага, но секунда след това се усмихна.

— Помпата ли?

Рикенес потвърди с глава.

— Работи. Не се тревожете.

— Тогава всичко е наред!

— Всичко. — каза лейтенантът. — С изключение на това.

С върха на пръстите извади от джоба си омразната лула, сякаш вадеше жив скорпион.

Рикенес не разбра.

— Забраниха ми цигарите. Сега съм с две лули на ден — като сиуксите в мирно време.

Рикенес се усмихна. Понечи да каже нещо, но Сардуй го прекъсна:

— Ако ще ми разправяте вица за Шерлок Холмс, можете да си го спестите. Вече цялото отделение се изреди да ми го разказва.

Сряда

В три часа през нощта лейтенант Родолфо Сардуй беше прехвърлил няколко пъти папката. Сега седеше в малкия си кабинет, пред бюрото, гризеше лулата и асимилираше току-що прочетеното.

Върна се на последната страница, която съдържаше разчетената шифрограма, изпратена от контраразузнаването на Бруно предната седмица, и тази, която Хавана бе получила преди няколко часа от Бруно.

От Уолтър за Бруно

Искаме сведения за нападение село Бока де Пахаро Ориенте също за евентуални подобни акции могли да се осъществят други места по бреговете на острова уточняваме адрес организация която осъществи акция Командо и данни за действителните участници да се избягнат излишни рискове.

За УОЛ от БРО.900 килохерца. Излъчване в 23,00 часа: „Тръгвам сряда 7 Ню Йорк през Лос Анжелос точка Никоя от групите за действие в Маями не отговорна нападение точка ЦРУ гарантира на Торес че няма нищо общо с нападението точка Подозирам групи Ню Йорк точка Следващо предаване събота 10 на програмираната дължина на вълната точка Поздрави…“

Затвори папката и погледна часовника си: три часът и пет минути. Не беше особено удобно, но затова пък по-практично да поспи в кабинета. Нагласи будилника на ръчния си часовник на пет и половина, загаси лампичката, която леко осветяваше бюрото, отпусна се на въртящия се стол и затвори очи.

Светлини, неясни гласове, огромно желание да пуши. След пет минути вече спеше.

Драсна с нокът по стъклото на бюрото и грапаво шумолене наруши тишината в кабинета му.

Не. Няма да се обади на Кеплън. В края на краищата Кеплън също е един стар глупак. Ще играе по-нависоко, ще се обади на Дж. Дж. веднага, щом опече работата. Защото въпросът не е да чака със скръстени ръце оня тъп и бездарен Стюърт Дюк да се оттегли, за да изкачи едно стъпало. Затова страстта му е шахът — жестока игра, в която се жертвуват фигури, за да се заеме изгодна позиция. Той е млад, интелигентен и душата му не е прогнила от сантиментализъм, както душата на Дюк. И онези вонящи пури, които пушеше, и онази снимка на Дълес, която държеше в едно от чекмеджетата на бюрото си, и старомодните му и зле скроени костюми, и стилът му „Скотланд Ярд-19 век“, и пърхутът му, и неговият…

Стресна се, когато звънецът на интеркомуникатора започна да пиука.

— Господине? — каза, след като натисна копчето On.

— Елате в кабинета ми, Норманд. Чакам ви.

Той беше.

— Да, господине — каза.

Да, господине. Не, господине. Но в края на краищата той — Майк Норманд — завършил в Харвард, тридесет и пет годишен и с приятна външност, беше оня тип мъже, от които ЦРУ се нуждаеше. Вкаменелостите от ерата на Дълес останаха назад. Светът вече е друг, други са и оръжията на новата интелигенция. Морската пехота го направи твърд, но по-твърд го направи работата му в секретния център за опити с химическо, биологическо и психологическо оръжие в Дъгуей, Юта. Там като сътрудник на ЦРУ беше видял отблизо лицето на съвременната война, война, за която хора като Дюк (та дори и Кеплън) не бяха подготвени: аерозоли, способни да предизвикат халюцинации и смърт, влудяващи ултразвуци, микроби, които една генетична мутация би превърнала в убийци. Невидима, тотална война. А един глупав бездарник като Дюк упорствуваше на прага на този приказен свят и шпионираше, както правеха това пинкъртъновци.

Но този глупав бездарник е негов шеф и го вика.

Изправи се неохотно. Завистта и омразата изчезнаха от бледото му изострено лице и непроницаема маска скри чувствата му. Дори се усмихна.

Готов бе да се срещне със стария Стюърт Дюк.

Пилотът на Дъглас ДС-8 от Нешънъл Еърлайнс поиска инструкции от контролната кула по високочестотния радиотелефон. Диспечерът от кулата, който наблюдаваше на екрана на радара спускането на машината, му разреши да използува писта номер 2 и му посочи тавана: 60 метра и видимост осемстотин. ДС-8 напусна масива от облаци и започна да се спуска към площадката за кацане. Пилотът намали скоростта и приготви всички flaps^[16] за приземяване. Петдесет метра… четиридесет метра… тридесет метра. Угаси моторите, повдигна леко предната част на машината и гигантските колела най-после докоснаха настилката.

Беше 10 и 30 сутринта. Рикардо Виля (висок, слаб и с нетипично за латиноамериканец лице) прибра в куфарчето си броя на „Тайм“, който бе поразсеял монотонността на пътуването, освободи се от предпазния колан и когато луминесцентният надпис Fasten seat belt no smoking^[17] угасна, стана и се вля в потока от пътници, които бавно напредваха по покрития с килим коридор към изхода.

В Лос Анжелос времето беше лошо. Досадният дъждец принуди персонала на аерогарата да долепи до подвижната стълба малък автокар с чадъри. Един служител негър с оранжев дъждобран подаваше чадър на всеки пътник. Рикардо взе своя, отвори го и тръгна по пистата към централното здание, за да чака багажа си.

След половин час, с коженото куфарче в ръка, излезе да потърси такси. Вече нямаше чадър, защото го беше върнал в зданието. Под дъждеца прекоси паркинга на летището и забеляза едно yellow cab^[18].

— Хотел „Колумбия“.

— Да — отвърна шофьорът.

Колата се отправи към града на хълмовете.

Винаги, когато идваше в Лос Анжелос, Рикардо отсядаше в „Колумбия“ или в „Кийнс“. И двата бяха скромни, но удобни и на централно място. Този път щеше да прекара там само четиридесет и осем часа: единствената му цел беше да посети Леон Ортис, висш служител в правителството на Батиста, който живееше в Бейкърсфийлд, в околностите на града. Ортис, голям приятел на Хосе Торес и човек с много контакти с кубинската емиграция в градовете на атлантическия бряг, щеше да му отвори вратите към Ню Йорк. Не го беше предупредил, че пристига, но щеше да каже за пореден път, че го изпраща Торес.

Колата спря пред хотел „Колумбия“ на 66-а улица. Рикардо плати сумата, която показваше броячът, даде на шофьора един долар бакшиш и слезе.

Служителят от рецепцията му подаде формуляра за регистрация и Рикардо бързо го попълни. Дадоха му 806 стая на осмия етаж, източното крило. Качи се с асансьора, за да остави багажа си, и после слезе в бара. Беше единадесет и пет, а не му се ядеше.

Малкият бар беше полупразен. Рикардо седна на една маса, поръча си „Манхатън“ и се отправи към телефона на бара.

— Bakersfield 585–6529, please.

— С удоволствие, господине — отвърна телефонистката.

Звънецът дълго звъня. Рикардо вече се канеше да затвори, когато от другата страна на линията вдигнаха слушалката.

— Да? — каза женски глас.

— Ако обичате, мистер Лео Ортис.

— Кой го търси, моля? — попита гласът.

— Хайме Торес — излъга Рикардо.

— Момент, моля.

Почти веднага Рикардо чу гласа на Леон Ортис.

— Хайме!

— Не, Леон. Аз съм — Рикардо Виля.

— Къде си?

— Хотел „Колумбия“ — на един хвърлей от Бейкърсфийлд. Трябва да ви видя спешно още днес.

— Добре — каза Леон. — Някакъв проблем?

— Една специална услуга за Торес. Каза ми да се срещна с вас.

— Добре — каза отново Леон. — Обядва ли вече?

— Още не. Току-що пристигнах.

— Ще обядваме заедно. Чакам те в един. Знаеш пътя.

— Довиждане — каза Рикардо.

Затвори и се върна на масата. „Манхатън“-ът го чакаше. Отпи няколко глътки и запали цигара. Любопитно, Леон Ортис говореше английски по-свободно от испански. Беше напуснал Куба на втори или трети януари 1959, но почти през целия период на Батиста беше ключова фигура за диктатора. Чрез него купуваха оръжие, когато се разгоря борбата в Сиера след офанзивата през май 1958. Но това оръжие пристигна късно — през ноември. След два месеца диктатурата на Батиста вече не съществуваше. Леон беше американец, а не кубинец. Истински американец в края на краищата.

Рикардо си поръча още един „Манхатън“ и погледна часовника си: 11 и 30. В дванадесет и половина щеше да потегли към „Бейкърсфийлд“.

На влажната повърхност на масичката от полирано дърво написа с пръст цифрата 5. Почувствува се тъжен и подтиснат.

Пет години, без да се връща в Куба. Може би и той вече е започнал да позабравя испанския. Но не оня испански, над който се издевателствуваше в Маями, останал със старомодните си изрази и думи, някъде по средата между английския и жаргона от „Пила“ и „Колон“^[19], а неговия испански. Езика, който в момента, в същия този момент, говореха в Куба старите му другари, Йоланда…

Цял следобед не спря да вали. Обядът в дома на дебелия и разплут Леон Ортис малко се проточи поради присъствието на един субект, наречен Арналдо Родилес — гусано^[20], емигрирал в Париж, след като беше издал в Куба роман със съмнителен успех. Париж очевидно не му се бе отразил добре финансово и сега пишеше в Холивуд ужасяващи сценарии за „Метро“ под псевдоним, изваден от някое романче на Спилейн^[21]. Олицетворение на педантичността и влюбен в дъщерята на Ортис (русокосата, която бе седнала на масата по блузка, без сутиен, сякаш за да покаже огромните си гърди), Родилес представляваше любопитна смесица от хипи и генерал от времето на Порфирио^[22]: мургава кожа, огромни мустаци, мазна грива и кърпа с крещящи цветове, вързана на врата.

По време на обяда се опитваше да докаже, че великите писатели (между които и той, разбира се) обичат котките, докато политиците предпочитат кучетата.

— Хемингуей например, който, ако не е бил велик писател, поне минава за такъв сред невежите, е имал слабост към котките. А също и Толстой, Чехов, Катрин Мансфийлд. И Фокнър. Виждали ли сте снимката на Фокнър с котка в ръцете? Политиците несъмнено предпочитат кучетата: Хитлер, Наполеон, Рузвелт.

Както можеше да се предположи, говореше само на Рикардо, защото Ортис не знаеше кои са по-голямата част от тези знаменитости, а русокосата с големите гърди хвърляше на ухажора си възторжени погледи.

В четири следобед Ортис и Рикардо влязоха в нещо като библиотека, която се помещаваше на втория етаж. Родилес и русокосата бяха отишли в друга част на къщата, за да продължат да говорят за кучета и котки, а може би — да лудуват като кучета или котки в някой от хамаците в градината.

Ортис наля две чаши превъзходен „Мартел“ и двамата седнаха на големи меки фотьойли пред огромното бюро от махагон, зад което шишкото се барикадираше само за да прелисти някое и друго илюстровано списание и за да впише в счетоводните книги приходите, които получаваше от трите си porno-shops, които държеше в компрометираната част на Лос Анжелос.

— Още ли не сте се оженили? — попита Ортис за да започне разговора.

— Още не. Макар че отдавна навърших тази възраст — отговори Рикардо с престорена усмивка.

— Решете се, драги — каза му Ортис весело.

— Трябва да си помисля — отвърна Рикардо.

Замълчаха за миг. Откъм горния етаж започна да приижда гъгнивият звук на бийтмузика. Най-вероятно Родилес и русокосата танцуваха.

— Е, добре — каза Ортис и внезапно стана сериозен. — What about bussiness?^[23]

Рикардо изпи остатъка от коняка, остави тумбестата чаша на страничната облегалка на фотьойла и каза:

— Торес иска информация за операцията Бока де Пахаро в Куба. Чухте ли за това?

— Да, прочетох в „Miami Herald“ Но това не е ли работа на Торес?

— Не. Някой е играл мръсно. ЦРУ гарантира на Торес, че няма пръст в акцията. Вие сигурно ще се съгласите с мен, че една такава акция, осъществена без съгласието и одобрението на Торес, намалява престижа на „Планът“.

— Разбирам — каза Ортис.

— Видите ли — каза Рикардо, — убедени сме, че не е организирана в Маями. Щяхме да разберем. При това, както знаете, освен „Делта 99“ всички останали организации са се обединили под единното ръководство на Торес. Сигурни сме, че тези, които са обстрелвали селцето, не са били от „Делта 99“.

— Откъде сте толкова сигурни? — попита Ортис.

— Сигурни сме — каза сухо Рикардо.

Ортис запали нова цигара. Рикардо извади пакет „Марлборо“ и дебелият му подаде газовата запалка.

— Вие знаете, че аз съм за петдесет и втората звезда — каза дебелият и изпусна дима през носа си. — Мен лично изобщо не ме интересува „Планът“ на Торес. Мисля, че е безразсъден. Аз съм от тези, които считат, че окончателното разрешение на кубинския въпрос е анексирането. Днес от техническа гледна точка тази идея е най-функционалната.

Направи жест, сякаш искаше да махне от мазното си лице някаква паяжина:

— Не проливане на кръв, а сигурност… Кастро притежава най-добрата армия в Латинска Америка и никаква емигрантска група няма да може да я разгроми. Разбирате ли ме? Естествено, това е само една точка.

— Сега ви разбирам. Но мненията ни по този въпрос не съвпадат — възрази Рикардо и през главата му мина забавната мисъл, че напротив, мненията им по този въпрос съвпадаха.

— Знам — каза Ортис с въздишка и размърда дебелото си тромаво туловище във фотьойла. — Но няма значение — въпреки това Торес е мой приятел и макар че финансите ми са в окаяно състояние… Какво по-точно се иска от мен?

Очевидно очакваше да му поискат пари, но Ортис бе от оня тип мъже, които не искаха да развалят отношенията си с една изгряваща звезда като Торес.

— Да ме внедрите в нюйоркските групи, мистър Ортис. Вие имате там добри познанства.

Вместо отговор той се усмихна и въздъхна с облекчение.

— Само това?

— Да. Само това.

— Very well^[24] — каза Ортис. — В кои групи?

— Групите за действие преди всичко. Тези на Минголо Артеага, Сан Хил…

— Познавам добре Минголо. И Сан Хил.

— Мога ли да се срещна с тях от ваше име?

Ортис не отговори веднага. Претегляше отговора си. Знаеше, че Артеага и Сан Хил искат от него главата на Торес.

— Мисля, че да — каза тихо.

— Мислите или сте сигурен?

— Е, добре — каза раздразнено. — Сигурен съм. Ще ви дам адреси, телефони. Но, разбира се, вие няма…

— Няма да разберат, че работя за Торес, ако това ви притеснява.

— Да, това ме притеснява — призна Ортис.

Изправи се бавно, с усилие и наля на Рикардо още два пръста коняк.

— Кога тръгвате за Ню Йорк?

— Утре сутринта, в седем.

— В такъв случай още сега ще ви напиша адресите и телефоните на Минголо и Сан Хил. Също и на Татика Романо, ако искате.

— Не. Те не са ми необходими — каза Рикардо и бавно изпи превъзходния „Мартел“ реколта 1940.

— Една стара поговорка гласи, че за да опознаеш човек, ти е необходимо точно толкова време, колкото да поемеш 20 килограма сол — промълви Стюърт Дюк и погледна втренчено Майки Норманд. — Аз лично не мисля така. Има хора, които можеш да опознаеш отлично само за няколко месеца. Мисля, че не бъркам по отношение на вас, Майки. Вие сте млад и амбициозен, но предан.

— Благодаря, господине — отвърна Норманд с ледена усмивка.

— С вас — продължи Дюк — мога да говоря откровено, защото ви имам доверие.

Норманд кимна утвърдително с добре сресаната си глава. Дюк се наведе на въртящия се стол и протегна дясната си ръка към кутията с пури, която лежеше на бюрото. Извади една, бавно я помириса и после я запали, като я премяташе между пръстите си. „Евтина пура от Вирджиния — помисли си Норманд. — Дори не е хаванска.“

— Ето каква е работата — атакува старият, изпускайки синкав дим, докато говореше. — Кеплън ми поръча да проуча дали някой си Роберто Сан Хил от Ню Йорк има нещо общо с нападението на онова кубинско селце — Бока де Пахаро — преди две седмици. Запознат ли сте с въпроса?

— Слабо, господине.

— Какво знаете?

— Че Управлението няма нищо общо с него…

— Точно така — каза Дюк. — Точно така.

Дръпна дълбоко от пурата. Норманд забеляза с неприязън, че старият мокреше прекалено много върха й, но това неудоволствие не се прояви на лицето му.

— Да. Ето каква е работата — каза старият. — За пръв път ние останахме извън играта, а не обратното. А това, както може да се предположи, не бива да се повтаря. Ние трябва да ръководим работите, свързани с Куба. Те са, тъй да се каже, част от външната политика на правителството. Мисля, че разбирате.

— Отлично, господине — отвърна Норманд.

Дюк направи дълга пауза, преди да пристъпи към парливата същност на проблема. Опита се да разгадае погледа на Норманд, но неоновото осветление на тавана, което се отразяваше в очилата с металически рамки, придаваше на очите му блясък на сребърни монети. До каква степен всъщност можеше да разчита на него?

— Допуснах малка грешка в изчисленията — започна бавно. Оставих работата в ръцете на… хм…

Дюк сякаш се смути, но Норманд се направи, че не забелязва.

— Е, на Хари Терц — каза най-после, сякаш му беше коствало усилие да извади думите от устата си. — В края на краищата признавам — вие ме предупредихте, че бедният Хари е бита карта…

Норманд не отговори. Вътрешно щеше да се пръсне от задоволство.

— Изгубих две седмици с Хари — каза раздразнено Дюк. — Кеплън ми даде четири, а сега остават само две. Знам, че е трудно, но… Ако оставя работата във ваши ръце, има ли някой в екипа ви, който би могъл да се сдобие с тези сведения? Искам да кажа — някой, който да проучи дали наистина хората на Сан Хил имат нещо общо с Бока-Пахаро? Само да проучи, Норманд. Със задачата да му дърпат ушите в случай, че е необходимо, ще се заемат други…

— Мисля, че да, господине.

Дюк се изненада от бързината, с която отговори помощникът му…

— Наистина ли? — промълви.

— Наистина, господине.

Четвъртък

На следващата сутрин Майк Норманд се срещна в един от вестибюлите на хотел „Феникс“ в Куинс с двама от най-добрите си хора: Филип Павелчак и Чарли Мелтън. За половин час им обясни какво точно иска и — по-специално как го иска. Даде им адреса на Сан Хил и уточни, че в единадесет сутринта ще ги чака пак там, във „Феникс“.

— Носете магнетофон — каза им Норманд, който вече предвкусваше победата над стария Дюк — и серум.

Павелчак и Мелтън взеха от кабинета на Норманд един ролков „Пайниър“ модел CT5151 и шест ампули със серум — 140. Обядваха, хлътнаха в някакво кино да гледат филм с Брус Ли и в пет и половина следобед подкараха един мерцедес с лимонов цвят към номер 19357 на Парк Авеню.

Оказа се двадесететажна сграда от бетон и стъкло, с големи прозорци. Обиколиха карето и оставиха колата през две преки. Върнаха се пеша. Мелтън носеше магнетофона.

Във фоайето нямаше никой. Взеха асансьора. Шестия етаж.

Филип Павелчак натисна звънеца на апартамента на Сан Хил.

Капитан Рикенес и лейтенант Сардуй гледаха през прозореца движението по улица „Л“. Вече петнадесет минути мълчаха, след като в продължение на три часа спориха без прекъсване, седнали пред картата на Куба (мащаб едно към петдесет хиляди), която стоеше разгъната върху бюрото на Рикенес. Беше почти пет часът следобед. Капитанът поднови прекъснатия разговор, сякаш не бяха мълчали толкова дълго:

— Ако Торес няма нищо общо с Бока де Пахаро, защо Управлението го е изолирало?

Сардуй не отговори веднага. Бавно отдръпна лулата от устните си.

— Бруно смята, че Торес е получил уверения, че Управлението не е свързано с нападението на Бока де Пахаро. А връзките на Торес с ЦРУ са много стабилни. Но в края на краищата може би Управлението не иска да заложи всичко на него и действува тайно чрез друга група.

— Защо? Могли са да използуват Торес за тази работа. Естествено, не мисля, че ЦРУ стои настрана от тази работа. Защо не са използували Торес? Това е от акциите, за които той и групата му тръбят вече повече от година.

Сардуй отправи поглед към тавана, докато обмисляше отговора си.

— Не, капитане. Торес тръби за акции на едро. Разпространява историята за освободителната сила, която уж организира… Това е акция от дребен мащаб, от рода на онези, които провеждаше „Делта-99“ допреди пет години. Разбира се, ЦРУ знае, че Торес е мошеник. Мисля, че го използуват, за да държат емигрантите сплотени и възбудени. Само гусанос от Маями вярват в неговите ракети и в армията му от сенки.

Рикенес го погледна.

— И с право, Родолфо. Нападения като в Бока де Пахаро подновяват западналия „План Торес“. Ако целта на ЦРУ е да обедини емигрантите, няма по-добър начин да се издигне реномето на Торес от акции като тази в Бока де Пахаро.

— Може би, капитане, случаят „Бока де Пахаро“ ще злепостави всъщност Торес. Помислете за миг върху това: за година и половина той е събрал… колко твърдеше „Реплика“?

— Два милиона. Не може да се появи сега, само със среднощно нападение на селце с беззащитни рибари, след като повече от две години е тръбял за нахлуване и е събирал пари, за да го организира. Той е заинтересован да заплашва с ракетите си, да разгласява неизбежното нахлуване… и да продължава да събира пари.

Рикенес отново се загледа в улица „Л“, десет етажа по-надолу. Ежедневие. Мъже, жени, деца отиваха и се връщаха от училище, от работа. Хора, които наистина не мислеха в оня миг за опасността, а за това, как да стигнат по-бързо донякъде, как да бъдат щастливи…

— Добре — отстъпи. — Да допуснем тогава, че Торес няма нищо общо с тази работа. Защо ЦРУ му казва, че не е организирало нападението?

Рикенес запали цигара. Очите на лейтенант Сардуй завистливо следяха синкавия дим, който се издигаше към тавана. Потупа ръката си с лулата и погледна в друга посока.

— Да тръгнем от конкретните факти, капитане. Торес няма нищо общо и ЦРУ твърди, че няма, но ние предполагаме, че ЦРУ има. В такъв случай ЦРУ играе нечестно с Торес. С каква цел? Може би, за да подкрепи някоя нова група, която да замести Торес, когато той залезе.

— Но никоя друга организация не е поела отговорността за нападението. Вестниците мълчат. Дори Торес не е направил изявление.

— Торес сигурно панически се страхува да признае публично, че има група, която, подкрепяна от ЦРУ, го конкурира, капитане. Моме би е предпочел да не уведомява емиграцията дали „Бока де Пахаро“ е била работа на неговата група или не. Що се отнася до ЦРУ, възможно е да държи подръка втория си коз. Сигурно затова сега е забранило на другата група да прави изявления.

— Изглежда логично.

— Въпреки това, капитане, трябва да се вземат предвид и други и възможности.

— Какви например?

— Да са открили Бруно и да са го „инжектирали“ с фалшива информация. Може да са го накарали да повярва, че Маями няма пръст в тази работа, за да ни дезинформират. Или Бруно е… как да кажа, е, добре, мъртъв или затворен, и е само „музикант“ на Управлението, който предава.

— Трябва да са открили шифъра. Бруно няма да им го даде.

— Сигурен съм в това. Но е възможно службите по разшифроване в Управлението да са разчели шифъра.

— Бруно няма да им го даде — повтори Рикенес, сякаш не беше чул думите на Сардуй.

В съзнанието на Рикенес оживя споменът за онзи Бруно от 1957 г., едва на деветнадесет години, а вече негов шеф в една от първичните организации на „26 юли“^[25]. Това лице — леко учудено и младежко — изчезна и на негово място се появи напрегнатото и спокойно лице на онзи Бруно, когото той бе изпратил през 1964 в една къща на Държавна сигурност в Тарара. Бруно, който скъса с другарите и с миналото си, остана настрана от революцията и после замина за Маями с дълга и трудна мисия. Онзи Бруно, който се усмихваше, когато го прегърна за последен път, тръгна и остави всичко, което обичаше. Впоследствие получаваше сведения за него. Пътувал с някаква случайна лодка и след много премеждия най-сетне пристигнал в Маями. Знаеше колко трудно е било за него да се потопи в гъмжилото от емигранти, да бъде още един в безредната им маса, изпълнена с омраза и противоречия. От момче говореше добре английски, но никога не беше ходил в Съединените щати. Докато се адаптира добре, Хавана го държа „на завет“, почти цяла година (същата, в която той пристигна в Маями — 1964). Използува времето за усилена работа, записа се в курс по карате, установи важни контакти с една от най-агресивните по онова време контрареволюционни организации НРД^[26]. През 1965 пристигна връзката от Хавана. Предаде му плана и му даде инструкции. Срещата продължи само половин час. Състоя се в едно кафене на 8-ма улица. Рикардо никога не научи името на другаря, който му предаде куфарчето с RT-48A, пожела му сполука и стисна силно ръката му. От този момент започна да предава по радиостанцията, за което бе обучен през 1963. Беше му поръчано от Центъра да продължи да посещава редовно курса по карате, докато получи черен пояс.

В продължение на пет години без нито една грешка, макар и с много трудности и с преодоляване на много опасности, Рикардо осведомяваше Хавана за голяма част от плановете, които се замисляха сред емиграцията.

Дебнеха го много опасности.

Бомбата, която през февруари 1966 сложи край на живота на Педро Оросман — шефа на НРД, рани и Рикардо. Бяха я свързали с телефона в главната квартира на Движението на „Севиля Авеню“. Оросман за нещастие сам вдигна слушалката при неочакваното обаждане… Вероятно дори не си бе дал сметка какво става. Рикардо прекара цял месец в болница, а после беше принуден да даде показания на процес, който щеше дълго да се помни в Маями. Бомбата не само уби Оросман, но предизвика и разпадането на организацията, която той ръководеше.

През ноември същата година Рикардо успя да се влее в редовете на новосъздадената „Кубинска фаланга“, ръководена от Уинстън Мачо Баросо. А в началото на 1968 вече бе постигнал присъединяването на групата на Баросо към движението, което ръководеше Хайме Торес. В края на шейсет и осма Мачо Баросо беше намерен мъртъв в апартамента си на „Хайла“ и Рикардо неочаквано за него самия стана шеф на „КФ“ и един от главните помощници на стария Торес. По-късно научи, че Торес е наредил да ликвидират Баросо.

Хайме Торес беше сформирал за по-малко от година най-голямата контрареволюционна организация, позната сред емигрантите, от 1959 насам. Така нареченият „План Торес“ обедини всички антикастристки групи с изключение на „Делта—99“. Контрите в Маями мислеха, че Торес е заложил в него последните си надежди. Торес (бивш сенатор от времето на Прио^[27], който твърдеше, че е тясно свързан с Белия дом и с Пентагона), беше обещал да освободи Куба през 1970 и всички сляпо му вярваха. Само Рикардо (и Уолтър) знаеха истината. Торес беше един мошеник, който забогатяваше за сметка на Белия дом и Пентагона. Легендарните армии съществуваха само в болното му въображение. При все това Рикардо успя да „пусне корени“ в отбраната група от близки сътрудници на мистър Торес. Сега, през 1969, привилегированото положение му бе позволило да узнае само за една седмица, че нападението на Бока де Пахаро не е било нито планирано, нито осъществено от хората в Маями.

— Капитане.

— Слушам те — каза Рикенес.

— Има една подробност. Да си представим, че е била някоя от групите в Ню Йорк.

Сардуй тръгна към бюрото. Вдигна картата. Отдолу имаше три папки с надписи: „Бойна група 16 април“, „Родина и Справедливост“ и „Акция Куба“. Взе „Родина и Справедливост“.

— Ако е била някоя от тези групи, откъде се е появил катерът? Очевидно не от Ню Йорк — каза с усмивка.

— Може би от Маями — отвърна Рикенес.

— И от Маями не е. Хората на Торес щяха да знаят, а оттам и Бруно.

Замълчаха за миг. Лейтенантът стискаше между зъбите си угасналата пура. Рикенес опря чело в стъклото на прозореца.

— Е, какво? — каза Рикенес, без да се обръща.

Родолфо Сардуй запрехвърля лулата между пръстите си.

— Мисля, капитане, че нищо повече не можем да направим, докато не дойде шифрограма от Бруно.

Рикенес затвори за миг уморените си очи. Отвори ги.

— И аз така мисля — каза най-после.

Самолетът на „Пан Американ“ кацна на летище „Кенеди“ в десет и двадесет и пет сутринта на осми октомври, четвъртък. Половин час по-късно Рикардо хвана такси и в единадесет и половина влезе във фоайето на хотел „Сейнт Мориц он дъ Парк“. Беше си резервирал стая от Лос Анжелос. Администраторът му даде ключа (четвъртият етаж, стая 303). Почувствува се уморен. Взе хладен душ и поръча да му донесат в стаята бутилка „Курвоазие резерве“ и порция филе.

Обядва с апетит, почина си малко и в един часа на обяд слезе във фоайето. Позвъни по един от телефоните в drugstore^[28] на хотела в дома на Роберто Сан Хил: Trafalgar 6–4678. Обади се някаква жена. Сан Хил го нямаше. Рикардо попита дали ще се върне преди пет часа, но жената не можа (или не пожела) да му каже.

— Обажда се Леон Ортис — каза Рикардо на испански.

— Ортис? — отвърна жената също на испански. — Момент, моля.

Рикардо се усмихна. Сан Хил беше вкъщи.

— Старче — каза дрезгав глас от другата страна.

— Не е Ортис, Сан Хил. Аз съм Рамон Сиера. Вие не ме познавате. Ортис ме изпраща в Ню Йорк специално за да ви видя.

Рикардо му обясни с няколко думи, че Ортис спешно се нуждае от една негова услуга. Не става дума за пари: нещо по-незначително. Може ли веднага да се видят? Да: той, „Рамон“, знае адреса. Сан Хил насрочи срещата в пет.

Сан Хил затвори телефона. После отново вдигна слушалката и набра Chelsa 2–5693.

— Hello? — му казаха.

— Фико?

— Не. Педритин е.

— Роберто се обажда. Там ли е брат ти?

— Да. Чакай малко.

Роберто Сан Хил започна да чука по слушалката с нокътя на показалеца.

— Какво се е случило? — каза след известно време глас от другия край на линията.

— Ортис иска да ме види — каза Сан Хил.

— В Ню Йорк ли е?

— Не. Обади ми се някой си — Сан Хил прелисти бележника, който лежеше на масичката до телефона — … Рамон Сиера. Познаваш ли го?

— Никога не съм го чувал — каза Фико Таблада.

— Иска да се срещне с мен от името на Ортис.

— За какво?

— Не знам. Каза, че било спешно. Какво мислиш?

— Нищо не ми хрумва — каза най-после Таблада.

— Необичайно е Ортис да иска услуга чрез друг.

— Да — призна Таблада, — необичайно е.

— Казах му да дойде в пет.

— Къде?

— Тук, вкъщи.

Фико Таблада погледна часовника си: един и двадесет.

— Ще ти се обадя веднага щом си тръгне — каза Сан Хил. — Не мърдай оттам.

Оставаха четири часа до срещата със Сан Хил. Реши да поразгледа Ню Йорк. А единственият начин да хвърли поглед на града за толкова малко време беше да се качи в панорамата на „Емпайър Стейт Билдинг.“

Хвана такси пред входа на хотела и съобщи на шофьора адреса. Не за първи път идваше в Ню Йорк, но винаги малко го стряскаха подтискащите тълпи, които преливаха извън тротоарите, реките от хора, които непрекъснато потъваха в станциите на метрото, неописуемото движение на превозни средства, оглушителният вой на клаксоните.

Колкото повече таксито напредваше към Пето Авеню и 34-а улица, струваше му се, че навлизат в сърцето на хаоса (Рикардо бе чел някъде, че покрай осемдесетте хиляди квадратни метра на основата на „Емпайър Стейт Билдинг“ преминават повече от деветдесет хиляди автомобила и близо триста хиляди души дневно).

Колата бавно си проправи път сред океана от превозни средства. Най-после шофьорът успя да се добере до десния тротоар пред огромната сто и два етажна игла.

Петнадесет минути по-късно Рикардо се издигаше към облаците с един от седемдесет и четирите асансьора в сградата.

Денят беше ясен. Без да бърза, след като плати пет долара, се присъедини към групата от посетители, която нахлуваше в обсерваторията.

Екскурзоводът започна да обяснява нещо за Трейд Уърлд Сентър — по-висок от Емпайър, — който се строеше в момента, а после разказа с монотонен и безизразен глас за онзи В—25, който в едно мъгливо утро се беше разбил в сградата, и за огромното ято от прелетни птици, което се беше блъснало в деветдесетия етаж.

Рикардо престана да го слуша и се загледа в града. Оттук Ню Йорк изглеждаше човешки град. Болката, борбата за живот в този мравуняк, който непрестанно се движеше по артериите на Манхатън, неизмеримите разлики между класи и раси изчезваха от такава височина. Оставаше само огромната плетеница от стоманобетонни конструкции, която се виеше по протежение на целия остров без прекъсване — от река Хъдсън до река Харлем, от Бруклин до Куийнс.

Но Рикардо беше видял — докоснал — живата лава, която пулсираше там долу. Беше стоял сред тези мъже и жени. Беше видял много. Беше живял. Беше почувствувал тази страна, болка от гняв, високомерие и страх.

Пристигна пред номер 19357 на Парк Авеню приблизително в четири часа и четиридесет. Освободи таксито и почака още десет минути. В четири и петдесет се качи на шестия етаж.

Отвори му жената на Сан Хил (очевидно същата, с която говори по телефона). Обикновено лице, отпуснати гърди под пеньоара. Покани го да влезе и силна миризма на маргарин блъсна Рикардо в носа.

Сан Хил влезе в салона, преди Рикардо да седне. Беше як мъж с вид на касапин и глас на адютант. Това бе последната му длъжност в Куба — адютант на сенатора Алипио Колясо. Прочете внимателно препоръчителното писмо, което Ортис беше дал на Рамон Сиера (Рикардо).

Разговорът не беше приятен. Сан Хил говореше внимателно, с премерени думи. Очевидно не се доверяваше напълно на този Сиера, за когото никога не беше чувал да се говори. Когато Рикардо засегна темата (Ортис искаше да знае дали е вярно, че операцията „Бока де Пахаро“ е била организирана от хората на Хайме Торес в Маями), Сан Хил не налапа въдицата.

— Защо Леон мисли, че аз мога да знам нещо по този въпрос?…

— Изпрати ме да се срещна не само с вас — побърза да каже Рикардо, — а и с Минголо Артеага.

— Разбирам — каза замислено Сан Хил.

— И още нещо — каза Рикардо. — Ще видите: всички в Маями мислят, че хората на Торес са забъркали тая каша.

— Така ли мислят? — попита Сан Хил с любопитство.

— Всички — каза Рикардо категорично. — Ортис — не.

— А какво мисли Леон? — попита Сан Хил.

— Ами — каза Рикардо, сякаш се мъчеше да отбегне някакъв досаден въпрос — господин Ортис мисли, че… в края на краищата…

— Какво в края на краищата? — попита Сан Хил.

— … господин Ортис мисли, че това е работа на хората на Артеага.

— На тоя? — каза Сан Хил развеселен. — Вижте какво, приятелю, последният удар, който направи Минголо Артеага, беше през петдесет и осма.

— Тогава кой? — попита наивно Рикардо. — Хората на Торес?…

Мазното лице на Сан Хил светна:

— Познавате ли добре Торес, мистър Сиера?

— Всъщност не много добре — промърмори Рикардо.

— А аз — да — каза Сан Хил. — Той е страхливец.

Развеселен, Рикардо си помисли, че поне за това Сан Хил има право.

В същия миг на вратата се почука.

— Аз ще отворя — каза Сан Хил на жена си.

— Господин Сан Хил? — усмихнато попита Филип Павелчак.

— Да — каза Сан Хил и погледна последователно двамата мъже.

— Вие ли сте? — попита Павелчак.

— И какво ако съм аз? — каза Сан Хил на ужасния си английски. Без усмивката да изчезне от тънките му устни, Павелчак извади от джоба на сакото си един магнум, зареди го и се прицели в междувеждието на Сан Хил. Всичко това — само за секунда.

— В такъв случай бихме ви поканили да си поприказваме малко…

И добави на испански:

— … сеньор.

Дюк би дал сто долара само за да улови в очите на Майки Норманд победоносен блясък, когато предния ден му прехвърли случая „Сан Хил“. Но Норманд успя добре да прикрие играта си, в това нямаше съмнение, и сега старият Дюк бе в известен смисъл в ръцете му. Видя се принуден да му се довери, но по отношение на Норманд сърцето му оставаше изпълнено с резерви.

Минаваше осем часът вечерта. Седеше в салона на къщата си в Коулд Спринг на североизток от Манхатън. По телевизията даваха някакъв тъп криминален сериал и двете внучета на Дюк подскачаха пред апарата, докато героят се биеше на някаква уличка в Харлем с пет или шест негъра, купени със златото на Москва.

Запали осмата пура за деня, но този път димът му загорча.

Не можеше да се каже, че мрази Норманд. Макар да беше сигурен, че Норманд го мрази или, което бе още по-лошо, презира го. Не. Той не мразеше Норманд. Не го мразеше, както не мразеше пепелянките или отровните паяци. Това са същества, които не будят никакви чувства. От тях се бяга, това е всичко. Но ето че той, Дюк, не можеше да избяга от Норманд. Точно обратното — нуждаеше се от него.

Винаги подозираше, че са сложили Норманд за заместник, за да го наблюдава. Макар че може би не беше точно така. В Управлението нямаха добро мнение за ветераните — държаха ги в най-добрия случай като безобидни музейни експонати. Само за пет години Управлението беше превзето от новата генерация. А тази нова генерация бе несъмнено по-гъвкава по дух, т.е. по-цинична.

Но беше ли Майки циник? Може би нещо по-лошо.

Тръпки побиха Дюк, когато си спомни изостреното лице на Майки Норманд.

Беше дълго и тягостно.

Рикардо лежеше по очи, проснат върху намазания с паркетин под, а ръцете му бяха вързани на гърба с копринена вратовръзка.

Отначало единият от двамата мъже му счупи носа с дулото на броунинга си.

— Тоя пък кой е? — попита мъжът, който влезе в салона с магнум, вървейки зад мъртвешки бледия Сан Хил.

— Току-що дойде — беше всичко, което хрумна на Сан Хил да каже.

Другият насочи броунинга към Рикардо и към жената на Сан Хил, която побеля като стената.

— Твой човек, а? — попита оня с магнума и бутна Сан Хил към един фотьойл.

— Не го познавам — каза Сан Хил.

— Значи не го познаваш? — каза тоя с магнума. После се обърна към другия с броунинга: „Казва, че не го познава“.

— Легни на пода — каза оня с броунинга.

Рикардо поиска да каже нещо.

— Казах да легнеш на пода, копеле — и го удари по лицето с пистолета.

Рикардо падна на колене, но не изгуби съзнание. Нишка кръв започна да тече от носа му и капките изцапаха пода.

— Донесете въже или връзка — каза мъжът с броунинга на жената на Сан Хил. Тя не помръдна. Сякаш беше закована на пода, а широко отворените й очи гледаха последователно Сан Хил и двамата мъже, сякаш нищо не разбираше.

— Прави, каквото ти казват — каза Сан Хил.

Като автомат жената отстъпи към стаята.

— И гледайте да не ви хрумне някоя гениална идея, мис.

Минута по-късно жената отново се появи в салона с широка връзка в червено и бяло.

Мъжът с броунинга я взе и каза на Рикардо:

— По очи, гълъбче.

Рикардо се подчини. Лицето му гореше ужасно и му се виеше свят.

След няколко секунди разбра, че му връзват здраво ръцете на гърба.

— А това е за теб — обърна се мъжът с броунинга към Сан Хил, извади магнитни белезници от ония, с които си служат полицаите в Бронкс.

— Обърни се — каза му другият с магнума.

Сан Хил се обърна. Извиха ръцете му на гърба и сложиха белезниците.

— А вие, мис — каза мъжът с броунинга, — елате с мен.

Жената се възпротиви, но той я блъсна към стаята.

— Какво ще правите с нея? — изпъхтя Сан Хил.

— Кротувай — каза тоя с магнума.

Там вътре, оня с броунинга затвори жената в гардероба. После почука на вратата и каза: „И без шум, о’кей?“

Жената не отговори.

— Добре — каза оня с броунинга. — Започваме ли?

Отвори много внимателно куфарчето, което беше оставил на канапето. Извади магнетофона и една метална кутийка с ампули LS-140. И все едно, че подготвя инструментариум за операция, постави магнетофона близо до фотьойла, в който тоя с магнума беше принудил Сан Хил да седне. После започна да приготвя някаква спринцовка за еднократна употреба.

— Какво ще правите с мен? — каза Сан Хил.

— Омазал се е от страх — изкоментира оня с магнума.

— Ей — каза другият с броунинга, когато напълни със синкава течност подкожната инжекция. — Ще идва ли още някой?

Сан Хил не отговори.

— Добре — каза мъжът с броунинга. — Съмнявам се, че ще ми кажеш истината. Във всеки случай, ако някой вкара ключ във вратата, ще ти откъсна главата. Ясно ли е?

Инжектираха Сан Хил. Толкова се страхуваше, че покорно се остави на иглата. Якото му тяло се тресеше, сякаш бе от желатин.

— Не ме убивайте — прошепна.

Рикардо леко се обърна, за да се опита да наблюдава какво става. Видя, че двамата мъже седнаха да пушат пред Сан Хил. Очевидно чакаха нещо. Най-вероятно да започне действието на инжекцията.

— Тоя негодник е наркоман — каза мъжът с магнума.

— Сигурно. По всяка вероятност не му действува. Може да е имунизиран.

— Но това е наркотик за слонове — каза другият.

Кои бяха те? Рикардо неведнъж си зададе този въпрос. Но не и Сан Хил. Той знаеше кои са, защото групата му осъществи нападението предната седмица през главата на ЦРУ. Тия трябваше да са именно от ЦРУ.

Сан Хил почувствува сякаш муха забръмча в черепа му. Жужене, леко гъделичкане. После започна да диша трудно и да се изпотява.

Очите му започнаха да виждат предметите, мебелите в салона в друг цвят, с друга големина, а после…

На езика му се образува горчива слюнка, едно нарастващо смайване, спирала, която се издигаше към него от дъното на синята лепкава маса, по която се понесе и почувствува, че пада с главата надолу в студени, горещи и хладни усещания, а някъде много далеч едно удължено лице, видяно в панаирджийско огледало, което се свиваше и удължаваше, сякаш бе от гума, и един глас също тъй далечен, който започваше да го разпитва и…

Беше дълго и тягостно. Рикардо веднага позна симптомите на наркотика на истината. Лицето на Сан Хил пребледня, започна да се поти, затвори очи, отпусна глава върху гърдите.

Започна разпитът.

Но имаше нещо, което двамата мъчители не бяха предвидили: езикът.

Под въздействието на наркотика Сан Хил започна да отговаря на въпросите на испански.

9 часът и 30 минути вечерта.

Майки Норманд отпи глътка джин с тоник и запали една Тарейтън с филтър. Седеше в бара на хотел „Феникс“, собственост на „Плейбой“. Всички bunnys^[29] се движеха между масите напарфюмирани и полуголи, с дългите си плюшени уши и с белите пухчета отзад.

В единадесет щеше да научи дали наистина Сан Хил беше неговият човек. Ако не е Сан Хил, оставаха още няколко възможности двете имена, които фигурираха в списъка, даден му от Дюк — Минголо Артеага и Татика Романо — шефове на организациите „Акция Куба“ и „Родина и справедливост“.

Дано да е Сан Хил. Ще спечели време.

И си помисли с бегла усмивка за приятната изненада, която запази на стария Дюк за големия финал.

— Мисля, че това е всичко — каза оня с броунинга.

Сан Хил беше заспал, но на дивана лежаха две ролки 3/4, пълни с една интересна и дълга история.

Рикардо напрегна мускули, когато чу гласа на единия от двамата (може би оня с броунинга?).

— А тоя какво ще го правим?

— Отвържи го — каза другият (с магнума). — Тази връзка ми харесва.

Мозъкът на Рикардо попи до последната дума несвързаната изповед на Сан Хил. И сега, сякаш белязани с огън, седем букви пулсираха с тласъците на кръвта му: Естигма

Ужасният испански, може би на мъжа с броунинга, беше достатъчен, за да разпитат Сан Хил. Но нито един от двамата нямаше ясна представа за това, което току-що бяха чули. А чуха (Рикардо също чу със свито сърце) цялата организация на операция „Естигма“, чиято първа стъпка беше Бока де Пахаро, а последната щеше да се осъществи идната неделя (след четири дни) на пристанището в Сиенфуегос.

— Стани — каза на Рикардо единият от двамата.

Рикардо бавно се изправи. Кръвта на носа му беше засъхнала, а част от устната му беше подута.

Мъжът с броунинга разхлаби възела на връзката и ръцете на Рикардо останаха свободни.

— Не се е измачкала. Копринена е — каза. — Хубава.

Рикардо започна да разтрива ръцете си.

— С кого ще започнем? — попита оня с броунинга, докато прибираше връзката във вътрешния джоб на сакото си.

— Със Спящата красавица — отвърна другият.

Отиде до куфарчето, прибра магнетофона, лентата и остатъците от ампулите, пусна подкожната инжекция в джоба си. После извади една тръба от черен метал, дълга десетина дюйма, и бавно я завинти на дулото на магнума.

— Готово — усмихна се.

И се обърна към Сан Хил.

Рикардо не чу изстрела, но видя как тялото на Сан Хил, грубо тласнато назад, повлече след себе си фотьойла. Падна като мазно разнебитено чучело. Половината му глава беше отнесена от куршум 44. По стените, по завесите, по килима останаха парчета мозък и съсиреци от тъмна кръв.

— Следващият — каза оня с магнума.

Рикардо го погледна в очите, но те бяха празни. В тях имаше толкова вълнение, колкото би могло да се види в очите на служителя, който на панаирите кара количките в тунела на любовта.

Да умре?

Да умре в един апартамент на „Уест Сайд“ в Ню Йорк? Парадоксът беше в това, че ще умре не като Рикардо Виля и поради това, че е такъв, какъвто всъщност беше, а в една мръсна шайкаджийска война като съучастник на Роберто Сан Хил. И Естигма никога нямаше да стигне до Уолтър.

Без да свежда очи, Рикардо чакаше изстрелът. И се чу изстрел.

10 часът и 25 минути вечерта.

Норманд поръча третия си и последен джин с тоник и му го донесе същата русокоса bunny като предишните два пъти — в чаша, на която беше нарисувано друго русо зайче (съвсем голо).

Норманд впи сивите си очи в гърдите й, когато тя се наведе над масата, за да остави чашата и да вземе другата.

— Виждал ли съм те някъде? — попита, без да се усмихне.

— „Плейбой“, мартенският брой от 65 година на централната страница — каза тя.

— И с много по-малко дрехи от сега — добави Норманд.

— О, да, господине, много по-малко.

Обърна му гръб и се отдалечи, като се поклащаше.

Умря прав.

Куршумът проникна откъм гърба и разкъса сърцето му.

Падна тежко, без да гъкне.

Оня с броунинга се обърна и стреля два пъти, както стрелят професионалистите. Първият куршум се заби в стената, от втория на рамото на жената разцъфна кърваво цвете.

Рикардо видя всичко като на забавена камера, като на филм.

Видя да излиза от стаята, измъкнала се бог знае как от шкафа, в който я бяха затворили, да вдига с две ръце пистолет 45, който сигурно беше на Сан Хил, и да стреля. Чу изстрела и пред очите му типът с магнума падна пронизан.

Мъжът с броунинга се обърна: два изстрела — и жената на Сан Хил се строполи на килима.

Но той нямаше време отново да се обърне към Рикардо, който с рязък каратистки удар без звук го повали безчувствен.

Стоя прав почти минута, докато се опитваше да подреди мислите си. Накрая се наведе, отвори куфара и извади лентата. После взе магнума, който мъртвият още държеше, и се приближи към мъжа с броунинга, който беше в безсъзнание. Удари го силно по лицето.

Мъжът бавно отвори очи. Видя на сантиметър от носа си дългия и тъмен заглушител. Усети парливата миризма на барут.

— Ти кой си? — каза Рикардо.

Мъжът не отговори.

Рикардо зареди револвера.

— Кой си, по дяволите, копеле такова? — процеди през зъби.

— ЦРУ — изпръхтя мъжът и после сухо преглътна.

— Лъжеш — каза Рикардо.

— Честна дума.

— Какво е направил Сан Хил? Защо е всичко това? — попита Рикардо.

Широко отворените очи на типа гледаха втренчено дулото на магнума.

— Не знам. Изпълнявах заповед — смотолеви.

— Знаеш — каза Рикардо.

— Честна дума. Не знам.

Рикардо наведе револвера и напъха заглушителя в устата му.

— Не знам — избоботи мъжът.

Думите му почти не се разбираха. Сигурно усещаше на езика си кирливия вкус на барута.

— Дай ми някакво доказателство, че си от ЦРУ — каза Рикардо, променяйки тактиката.

— Наркотикът — каза типът и му се повдигна, сякаш щеше да повърне.

Рикардо извади заглушителя от устата му.

— Какво му е толкова на наркотика. LSD. Лизергинова киселина. На друг глупак ги разправяй тия.

— Не е LSD а LS—140. Само в Управлението го има.

Без да престава да държи на прицел лицето му, Рикардо извади с една ръка от куфара металната кутийка, в която имаше още две ампули. Взе едната и й хвърли бегъл поглед: наистина, LS—140. Той не разбираше много от токсикология. Дали тоя тип му казваше истината?

— Как се казваш? — попита Рикардо.

— Мелтън Кауфман — излъга мъжът.

— Носиш ли някакъв документ? Лична карта? Портфейл?

— Само кърпа и малко пари. Такава е практиката. Пребъркайте ме, ако искате.

Рикардо си помисли, че наистина няма да помъкне в себе си картата на Управлението.

— Добре — каза Рикардо и стана.

Мъжът също се надигна. Трепереше. Закри с две ръце лицето си.

— Не бъди страхливец — каза му Рикардо. — Няма да те убия, освен ако се покажеш в коридора веднага след мен. Разбрано?

Рикардо тръгна заднишком, бавно, в посока към вратата. Типът от Управлението остана със скрито в ръцете си лице.

Рикардо отвори вратата и каза:

— Ако излезеш, преди да са изтекли пет минути, прости се с живота.

Затвори вратата и направи няколко крачки в коридора. После слезе от шестия етаж тичешком.

10 часът и 30 минути вечерта. Лейтенант Сардуй се намираше в кабинета си и току-що бе загасил лампата, за да се прибере вкъщи и да се опита да надвие поне малко умората, натрупана през деня.

Затвори вратата след себе си и тръгна към асансьора.

След пет минути излезе на улицата. Фолксвагенът му беше на една пряка от сградата.

Половин час по-късно се движеше с шейсет километра в час в посока към Баута, където живееше.

„Времето лети“ — помисли си той.

Да! Времето бяга стремително. Пет години не са нито много, нито малко. Всичко зависи от това, което се нарича живот, какво е направил човек, дали е използувал максимално всяка минута, какво е спечелил и какво е изгубил. От тази гледна точка пет години трябва да са били цяла вечност за Рикардо Виля.

Дали се е променил? Въпросът беше излишен, защото той започна да работи с капитан Рикенес, когато беше изминала вече една година, откакто Бруно предаваше. Не се познаваше с Рикардо, а само с Бруно, който за него представляваше цифри, един нискочестотен сигнал всяка седмица, папка, претъпкана с безкрайно ценни сведения за дейността на контрареволюционерите в Маями.

Това беше Бруно.

Но зад него се криеше един човек, едно лице, една огромна саможертва. Зад него се криеха нечии болезнено изопнати нерви, нечий глас, сърцето на другар, който рискуваше живота си. Зад него стоеше Рикардо Виля, когото никога не беше виждал.

Дори не беше виждал негови снимки. Нито знаеше предишната му история. Системата на споделяне с този, с когото работиш, не предвиждаше той — Сардуй — да знае каквото и да било за миналото на Рикардо Виля. Така ли се казваше в действителност? Дори в това не беше сигурен. За него беше просто Бруно.

Но онзи мъж там, толкова далеч, сам като космонавт в най-отдалечената точка на безмълвното пространство, онзи незнаен боец и той бяха свързани с нещо повече от нискочестотни сигнали: свързваше ги еднаквата вяра в победата, еднаквата любов към земята, която ги беше родила, еднаквата вярност към пролятата кръв, за да се превърне тази земя един ден в прекрасно място, където ще тичат на воля децата на комунизма.

Седмица след седмица беше слушал сигнала по ефира. Като ударите на пулса му, като усещането, че е жив. И ако тези удари замлъкнеха, ако Бруно един ден отдадеше живота си, и той — Родолфо Сардуй — щеше в известен смисъл да умре.

Кръвта ги беше направила братя.

Непреодолимите нишки на червената кръв.

Без да си даде сметка, беше натиснал газта и фолксвагенът летеше стремително по Кинта Авенида.

Сладкото усещане за власт, което почувствува в бара на „Феникс“, изведнъж изчезна. Жесток, леден гняв и безсилие стягаха сърцето на Майки Норманд. Пред него във фоайето на хотела стоеше Чарли Мелтън и му обясняваше, че Сан Хил е мъртъв, а също и жената на Сан Хил, и най-вече Павелчак, всички очарователно пръснати на килима в един апартамент на Парк Авеню, като някогашните кланета в Деня на свети Валентин. И му обясняваше също, че някакво непознато тъпо копеле беше станало свидетел на касапницата и че — о, господи! — беше отмъкнало лентата с изповедта на Сан Хил.

Тънките устни на Норманд трепереха, а белите му като гипс ръце се бяха сгърчили върху облегалките на голямото кресло.

Везните застрашително клоняха в полза на Дюк.

Въпреки страшния спомен от дулото на магнума пред очите му Чарли успя леко да се усмихне.

— Фотографирах го — промълви.

— Какво? — каза бавно Норманд.

— Казвам, че го снимах. Микроникъна, монтиран в моя „Ролекс“, му направи поне десет разкошни моментални снимки.

Чарли покри с ръце лицето си, както го бе направил в апартамента секунди преди Рикардо да излезе с револвера в едната ръка и лентата в другата. И наистина Норманд се убеди, че циферблатът на „Ролекс-GMT“ на Чарли Мелтън сочи към лицето му.

С един скок се изправи.

— Хайде — каза.

И тръгна към изхода, следван от Чарли.

Рикардо прекара в „Сент Мориц он дъ Парк“ само половин час — време, достатъчно, за да вземе куфара си, да върне колата, да плати сметката и да изхвърчи, за да хване такси, което да го закара до летище „Кенеди“.

Пристигна на летището в един без петнадесет, но до шест сутринта нямаше полет за Маями. Какво можеше да направи? Играта беше загрубяла и не бе уместно да остане в Ню Йорк дори минута. А ако наеме кола в Херц и замине за Маями по магистралата? Не, прекалено много изгубено време. Не го привличаше — не можеше да каже защо — и възможността да вземе самолета за кой да е друг град и оттам да отлети за Маями. Ако ония типове, които бяха убили Сан Хил, наистина бяха от ЦРУ, сигурно вече залагаха капана, за да го хванат. Може би най-добре е да направи това, което те биха помислили, че няма да направи: да остане четири часа в Ню Йорк и да отлети в шест сутринта за Маями.

Реши се на този вариант. Купи си билет за самолета в шест и после взе едно yellow cab на паркинга пред летището.

— Накъде? — каза шофьорът.

— Закарайте ме някъде, където да хапна добре.

Петък

В два и тридесет през нощта снимките, направени с „Микроникън“ на Чарли Мелтън, бяха поставени в лабораторията на втория етаж в блок 1 на Управлението (Шератън Билдинг). В два и четиридесет и пет вече бяха готови копията за апаратурата за радиоснимки Ай Би Ем на петия етаж. В два и петдесет и пет в бункера на Ленгли получаваха сигнала от Ню Йорк. В три и пет образната памет на „Диджитроникс“ превръщаше получените сигнали в снимки. В три и десет компютърът „Бенсън — Ленер“ търсеше със скорост, по-ниска от 0,03 секунди 1000 кода 0101100011101010010, въз основа на чертите от снимката. В три и двадесет анализаторите от центъра за обработка в ГПЛ (Глобален Профил на Личността) бяха открили досието на Рикардо Виля Солана. В три и двадесет и пет това досие, означено като Confidencial и с цифрите за регион КУБ-12364–3838, постъпваше в апаратурата за радиоснимки Ай Би Ем. В три и тридесет на петия етаж на Шератън получаваха двадесет и шест бързи сигнала, които съответствуваха на двадесет и шестте страници на досието. В три и петдесет негативите бяха проявени. В четири и петнадесет, в един малък кабинет на третия етаж на сградата, предназначен за такива цели, Майки Норманд разглеждаше досието на човека, който бе взел лентата.

Рикардо Виля Солана. В досието, което бяха изпратили от Ленгли, го представяха свързан с антикастристка дейност в Маями и Кий Уест, пропагандатор на най-безкомпромисната фракция на КРД. Но от 1968 бе станал един от най-близките сътрудници на главатаря Хайме Торес. Работеше като преводач на издателство „Дайъмънд енд Майер“ в Маями, специализирано за книги от испански и испано-американски автори. Освен това в печатниците на „Дайъмънд енд Майер“ се издаваше за Флорида вестник „Алерта“ на Густаво Монтес — верен привърженик на Хайме Торес. Останалото — Виля Солана, тридесет и две годишен, метър и деветдесет, коса кестенява, очи пъстри…

Майки Норманд запали една „Тарейтън“ и отново се вгледа в снимките на Рикардо: тези от досието (две за паспорт, направени през 1965), и онези, които му беше направил Чарли с „Микроникън“ — гледаше в обектива (без сам да знае това) с магнум със заглушител в лявата ръка.

Какво правеше тоя Виля Солана в дома на Роберто Сан Хил? Чарли твърдеше, че Сан Хил уверявал него и Павелчак, че не го познава. Тогава?

Но истината беше, че се измъкна с лентата. Трябваше да го намерят. Погледна часовника си: 4 и 20. Дали е още в Ню Йорк или вече е отлетял за Маями?

Вдигна слушалката и помоли телефонистката от малката централа на Шератън да го свърже с летище „Кенеди“. Две минути по-късно беше успял да научи, че до 6 сутринта няма полети за Маями.

— В колко часа излетя последният самолет за Маями, мис? — попита служителката от информацията.

— Момент, моля.

Тя направи справка в разписанието и след половин минута отговори:

— 11 и 40, сър.

— Благодаря!

Затвори и позвъня в дома на Чарли Мелтън. Той вдигна слушалката.

— Норманд се обажда.

Съненият глас на Чарли се оживи.

— Слушам ви.

— В колко часа се измъкна оттам тоя тип?

Чарли Мелтън разполагаше само с десет секунди, за да се събуди напълно, да разбере, че „тоя тип“ беше оня тип, който се измъкна с лентата и че „там“ беше апартаментът на Сан Хил.

— Мисля, че минаваше единайсет.

— Мислиш или си сигурен?

— Е, добре, сигурен съм — каза, без да е много сигурен.

— Добре. Стой до телефона. До десет минути ще ти се обадя. — Норманд затвори, без да се сбогува.

Имаше още една възможност. Позвъни отново на летището и пак поиска да го свържат с информацията за полетите.

— Мис — каза с възможно най-мил и любезен глас, — ще бъдете ли така добра да ме осведомите дали един господин — Рикардо Виля Солана, е взел в 11 и 40 самолета за Маями, Флорида. Знаете ли, аз съм застрахователен агент и… о, това е дълга и отегчителна история. Бихте ли ми помогнали да открия моя клиент?

— Just a minute, please.

Момичето задържа слушалката между рамото и едната си буза и се обади по един от телефоните, които имаше пред себе си в гишето на Нешънъл Еърлайнс. Две минути по-късно говореше с Норманд.

— Господине?

— Да?

— Няма никакъв Рикардо Солана, господине.

— Благодаря, мис.

— На вашите услуги, сър.

Норманд затвори. Сега в играта имаше няколко възможности: първата — Рикардо Виля още да не е напуснал Ню Йорк, а да го направи с полета в 6,00, втората — да напусне Ню Йорк след два-три дни, може би следващата седмица, третата — да е отлетял под чуждо име със самолета в 11 и 40 (макар че, реално погледнато, това беше най-малко вероятно, защото от Парк Авеню до летището имаше не по-малко от час път, а според Чарли Виля беше излязъл от апартамента на Сан Хил след 11), четвъртата — да е отлетял със самолет в друга посока (Орландо, Джексънвил, в края на краищата…), петата — да е отпътувал от Ню Йорк с автобус или кола…

В първия случай всичко беше решено. Достатъчно е да го причакат в шест на летището и сърдечно да го поканят на разходка. Във втория случай работата се усложняваше, защото трябваше да го търсят из цял Ню Йорк и да го намерят, а това нямаше да е лесно без разрешение от Дюк (или от по-високо — от Кеплън) поради огромния брой хора, които трябваше да се вдигнат на крак, и, разбира се, оставаше най-пасивното решение — да го причакат на летището. Ами ако отпътува с „Грейхаунд“ или с кола? В третия и четвъртия случай щеше да се наложи да го търсят в Маями.

Загаси със сила цигарата в алуминиевия пепелник на бюрото.

Добре. Така или иначе, нищо нямаше да изгуби, ако изпрати Чарли на летището и…

Остана втренчен в пепелника. Очите му светнаха, а устните му се разтегнаха в усмивка. Хрумна му една идея… Може би…

Отново позвъни на летището, на информация. Същият женски глас му каза:

— Information, good morning.

— Обажда се човекът, който се интересуваше от полета за Маями в шест сутринта — нарочно говореше припряно. — Виждате ли, не мога да открия моя клиент Рикардо Виля Солана в… Мисля, че ви обясних — става дума за едни застраховки и недвижими имоти… Зная, че ви притеснявам много, но бихте ли ми казали, т.е. би ли било много трудно да се провери дали мистър Виля е резервирал билет за полета в шест за Маями?

— Кажете ми пак името, ако обичате.

— Рикардо Виля Солана. Рикардо, like Richard. With double l, Солана: es, ou, el, ei, en, ei.

— Момент, моля.

Норманд нетърпеливо броеше секундите. Подпря телефона с рамо и запали нова цигара. Дръпна силно два-три пъти.

— Сър?

— Да?

— Точно така, сър. Мистер Ричард Виля Солана — полет номер 505 за Маями, в 6,00 часа.

— Какъв късмет! — каза Норманд.

— Радвам се, че можах да ви услужа — каза момичето.

Ловът беше започнал.

Петък

Пет часът и половина. Остър звън. В тъмното една жена плъзна ръка по нощната масичка, докато напипа телефона. Вдигна слушалката.

— Да?

— Добро утро. Пет и половина — каза служителката от телефонната служба.

— Благодаря.

Затвори пипнешком.

Леко се обърна в леглото. Утрините бяха хладни и се зави с одеяло.

Разтърси нежно ръката на мъжа си, който спеше до нея.

— Андрес, Андрес…

— А?

— Пет и половина.

Клепачите му тежаха.

— Запали лампата — каза.

Жената стана. Запали лампата и облече пеньоара.

— Да включа ли бойлера?

— Да. Но ми донеси кафе.

Като в мъгла, прониквайки бавно в съзнанието му, грижите започнаха ясно да изплуват, а сънят изчезваше. Капитан Андрес Рикенес седна на леглото и разтърка лице.

Беше спал само четири часа. Предишната вечер бяха останали със Сардуй, за да обсъдят подробно случая „Бока де Пахаро“ и да се опитат да уточнят действията, които трябваше да извършат, преди да дойде следващата шифрограма от Бруно.

Жена му се върна с чаша кафе.

Обикаля из Манхатън до пет сутринта. Шофьорът беше очарован, защото таксиметърът показваше 22,80 долара.

В пет и двадесет слезе от таксито на летище „Кенеди“.

Летищата също си имат свои часове на безсъние и сън и макар че „Кенеди“ не се събужда, защото не спи, има един час — между пет и шест сутринта, в който напомня метрото: потоци от мъже и жени, който идват и отиват към всички краища на страната, към всяко кътче на планетата — Атланта и Сингапур, Дентън и Лондон, Уисконсин и Осло.

Високоговорителите съобщаваха на всеки двадесет или тридесет секунди за кацането или излитането на самолет. Рикардо се гмурна в навалицата от хора, която се придвижваше от едно място на друго по протежение на двукилометровата сграда на летището. Отправи се към гишето на „Нешънъл Еърлайнс“, за да потвърди мястото си за полета в 6,00 до Маями.

Нареди се на малката опашка. Когато дойде редът му, подаде билета си и служителят от „Нешънъл“ го подпечата.

— Any baggage^[45]?

— Само едно ръчно куфарче — каза Рикардо.

Потърси луминесцентния надпис на едно от кафетата и се запъти натам.

В реката от хора не забеляза веднага, че един мъж се движи съвсем долепен до него, почти рамо до рамо. Едва когато усети от другата страна същия натиск, си даде сметка какво става.

До него вървяха двама мъже и лекичко го притискаха.

— Мисля, че ме помниш — тихо каза единият от тях, без да го поглежда. — Последния път, когато се видяхме, ти се целеше в мен с пистолет. Също както аз сега. Продължавай да вървиш и не се опитвай да се правиш на дявол.

Рикардо позна единия от двамата, които убиха Сан Хил на Парк Авеню.

— Къде отиваме?

— Продължавай към оная врата.

Обърнаха се и тръгнаха към изход номер 6, който водеше към паркинга.

— Не бързай — му каза Чарли Мелтън.

Излязоха.

Колата беше на края на паркинга. „Мерцедес Бенц“ — лимонов цвят. Стигнаха до нея. В тази част почти нямаше хора и Чарли извади един 38 със заглушител, който носеше увит във вестник. Опря дулото в бъбреците на Рикардо.

— Качвай се, съкровище.

Другият отвори една от задните врати и Рикардо наведе глава, сякаш се канеше да влезе в колата.

Но се извъртя и удари с кокалчетата на пръстите си изненаданото лице на Чарли. Пистолетът подскочи във въздуха и Чарли падна по гръб на асфалта.

Другият мъж извади пистолет, но не успя дори да го вдигне. Рикардо хвърли куфарчето в гърдите му. Човекът се завъртя и се просна върху мерцедеса. В същия миг Рикардо хукна между паркираните коли, свел ниско глава.

Чарли стреля. Лазейки, взе пистолета, вдигна го и стреля два пъти в Рикардо, който се измъкваше с пълна скорост от паркинга.

Заглушителят погълна гърма от изстрелите.

— Сардуй?

— Да, капитане.

— Буден ли беше?

— Да, вече бях станал.

— Тръгвам за службата. Ще се видим там в седем без четвърт.

— Добре.

Рикенес затвори.

Куршумите не го стигнаха.

Престана да тича и влезе с бърз ход в салона на летището. Хвърли поглед на своя „Сейко“ — 5 часът и 59 минути. Придвижваше се между хората, без да спира, спъваше се и мънкаше обяснения.

Потърси с поглед гишето на „Нешънъл Еърлайнс“.

Отправи се натам.

Погледна веднъж-два пъти назад, но не успя да различи сред тълпата нито един от двамата. Вече без куфарче, но бе изгубил само малко дрехи и заглушителя. Магнумът, лентата с изповедта на Сан Хил, парите и документите бяха в джобовете му.

Дойде редът му пред гишето на „Нешънъл“.

— Има ли някакъв полет за Лос Анжелос?

Служителят провери разписанията, проведе набързо два телефонни разговора и му каза:

— В шест и четвърт, „Трансуърлд Еърлайнс“, гише 36.

— Благодаря.

Гише 36 на „Трансуърлд Еърлайнс“ беше доста далеко. Успя да стигне до него, като се опитваше да се движи винаги сред тълпата. Очите му неспокойно търсеха лицето на Чарли или на другия. Нямаше ги.

От „Трансуърлд Еърлайнс“ си купи билет до Лос Анжелос. Дори не си направи труда да поиска намаление срещу билета на „Нешънъл“ до Маями.

— Any baggage, sir?

— Не — каза. — Нямам дори ръчно куфарче.

— Шест и четвърт, изход номер двадесет и три.

— Thanks.

Погледна часовника си: 6 часът и 8 минути.

Оставаха му още седем минути.

Реши да върви до изход 23. Напипа магнума под сакото, макар да знаеше, че и той не може да стреля там. Освен това беше му махнал заглушителя.

Запали цигара и тръгна сред малка група монахини, която се придвижваше в тази посока. Бяха белгийки или французойки. За щастие стигнаха почти до изход 23.

Промъкна се сред пътниците, които чакаха пред изхода. Откри двама офицери от Военновъздушните сили, които пушеха и говореха по някакъв въпрос, свързан с далечните забивания в тениса на трева. Приближи се и им поиска огънче. Задържа колкото можа запалката, която му беше дал по-високият от двамата. Трябваше да спечели няколко минути.

Върна запалката с усмивка и попита:

— Има ли закъснение?

Единият от офицерите хвърли поглед на часовника си:

— Не мисля. По разписание сме. Часът е шест и единадесет минути.

— Обявен е за петнадесет, нали?

— Така казаха.

— „Трансуърлд Еърлайнс“ са точни — каза Рикардо. — В замяна на това „Нешънъл“… Спомням си веднъж във Вашингтон едно закъснение от два часа. А времето беше хубаво. Дума да не става.

Беше един от онези тривиални разговори в чакалните, които Рикардо водеше отлично.

— Зет ми служи във Военновъздушните сили. В Германия. Може би го познавате: Мартин Джъстин. Макар че, разбира се, Военновъздушните сили са нещо толкова голямо. Познавате ли го? Той е капитан.

— Мартин Джъстин? — каза любезно единият от тях. — Мисля, че не го познавам.

Рикардо чу със затаен дъх обявяването на полета по високоговорителите.

Вратата се отвори и пътниците започнаха да излизат на пистата.

Рикардо изостана.

Съществуваше една възможност: да стрелят по него от терасата, щом се покаже.

Оставаха само още петима души.

Не се и замисли. Проправи си път и хукна с всички сили.

Върволицата от пътници, която се беше отправила към турбореактивния на „Трансуърлд Еърлайнс“, се спря, когато видя как един мъж тича стремително по асфалтовата писта. Тичаше на зигзаг, колкото му държат краката.

— Ей, вие! — провикна се служителят от въздушния трафик.

Рикардо стигна до стълбичката и изкачи през четири металните стъпала.

Стюардесата го изгледа учудено, когато Рикардо влезе в самолета останал без дъх.

Той й отправи най-тъпата от всички усмивки, докато й обясняваше с южняшки акцент:

— Хубав бас спечелих срещу Джери, красавице. Обзаложих се на десет долара, че ще изляза последен и ще се кача пръв в машината.

— Разбирам — каза момичето, без да му е съвсем ясно.

Рикардо намигна.

Рикенес се качи във фолксвагена. Беше шест и четвърт.

Боляха го малко мускулите на врата, може би защото предишната вечер прекали с цигарите.

Живееше в Серо^[46]. Мина през „Ла Роса“, пресече „Айестаран“ и излезе на булевард „Ранчо Бойерос“.

Чакаше го доста напрегнат ден.

В шест и половина Чарли се обади на Норманд. Разказа му подробно какво се бе случило. Дори това, че Рикардо хукна по пистата и нито той, нито Ковак успяха да стрелят от терасата.

Ударът беше страхотен. Нервите на Норманд не издържаха и той се накрещя на Чарли, който изтърпя стоически и мълчаливо най-безмилостни оскърбления.

Когато бурята стихна, Норманд му каза през зъби:

— Отивай още сега да намериш Чанг. В тебе са снимките на това копеле. Дай ги на Чанг. И пари му дай. Достатъчно, за да отиде за пет дни в Маями. Не мисля, че оня ще остане за дълго в Лос Анжелос. Не си струва да се обаждаме да го чакат там. Отива в Маями, това е сигурно. Ако до пет дни не пристигне, Чанг да отиде при Джоузеф Девин в Маями. Ще му се обадя още утре, за да му даде още мангизи. Кажи на Чанг, че ще му позвъня след седем.

Затвори.

Набра някакъв номер в Бронкс.

На 9 октомври, петък, в седем часа сутринта трима от хората на Норманд преобърнаха апартамента на Роберто Сан Хил на Парк Авеню. Една от първите изненади бе откритието, че жената на кубинеца е жива. Беше изгубила много кръв, но дишаше слабо. Следвайки инструкциите на Норманд, един от тях — Макс Грули — позвъни оттам в полицията, а после на „Бърза помощ“ в болницата „Джеферсън Сентър“. Накрая телефонира в кабинета на Майки Норманд.

Леко пребледнял, изнервен от обаждането на Чарли и от безсънието, Норманд мълчаливо изслуша обясненията на Макс от другия край на жицата.

— Съобщи ли вече в полицията?

— Да, господине. А също и в „Джеферсън Хоспитъл“.

— Хубаво ме слушай Макс — каза Норманд след няколко секунди. — Кажи на ония типове от линейката да я откарат в „Уестчестър Хоспитъл“ на „Куийнс“. Знаеш ли го?

— Да, господине. Това е болницата на Управлението.

— Точно така. Отиди и ти с тях в линейката. Същата история както за полицейските агенти: работа на ЦРУ, Top Secret. Ясно ли е?

— Мисля, че да.

Норманд се мъчеше да мисли трескаво.

— Там ще отидеш веднага при… Чакай…

Извади телефонно тефтерче от чекмедже на бюрото и го запрелиства. Отвори на буквата „К“. Проследи с показалец списъка с имената. Намери това, което търсеше.

— При доктор Уили Клугер. Запомнили името?

— Доктор Уили Клугер — повтори Макс.

— Точно така. Аз ще уредя да те чака. И още нещо — Норманд говореше бързо, но без да заваля думите, — остави някого от мъжете при трупа на Павелчак. Да не отговаря на никакви въпроси, ако не са включени в програмата, която ти дадох. Работа на ЦРУ, отделение „Нюпорт“ и това е. Разбрано?

— Разбрано.

— Ако някой от полицейските агенти поиска да остане, защото не вярва — може. Но твоят човек да не мърда от мястото си до трупа. Да ме чака. Ясно ли е?

— Да, господине.

— Ако го отнесат в моргата, заковаваш там твоя човек и ми се обаждаш. Останалото е моя работа. Остави ги да следват обичайната процедура: да правят снимки, да взимат отпечатъци. Но един до трупа на Павелчак, а ти с оная жена — в болницата на Куийнс. Чуй ме добре, Макс: всичко трябва да стане така, както ти го казвам. О’кей?

— Да, господине — каза Макс.

Когато затвори слушалката, Норманд хвърли поглед на телефонното си тефтерче и веднага набра номера на доктор Клугер. Докато телефонът звънеше, Норманд пожела с цялата си душа Клугер да не си е вкъщи: това би означавало, че е някъде в болницата.

Но му се обади сънливият глас на Клугер.

— Клугер?

— Да?

— Майк Норманд е. Слушай ме добре. Събуди ли се вече?

— Да. Кажете.

— Веднага се обличаш и тръгваш за „Уестчестър“. Разбираш ли?

— Слушам ви, слушам ви — каза Клугер и тъжно въздъхна.

— След около половин час там ще бъде един от моите хора с ранена или тежко ранена жена. Не знам. Запомни добре, Уили: никой не трябва да вижда тази жена. Трябва да я изолираш, докато аз отида да я видя. Отделна стая. Ти знаеш как да се оправиш.

— Разбирам — каза Клугер.

— Спомени името на Стюърт Дюк. Това е негова работа. Ако трябва някои по-висшестоящ, спомени Кеплън. Или кажи, че случаят е на Дж. Дж. Записа ли си имената?

— Познавам Кеплън — каза Клугер.

Взе писалката, която лежеше на нощната масичка, и записа на корицата на „Newsweek“ това, което Норманд му продиктува.

— Спомени първо Стюърт Дюк. Важно е. Само в случай, че това име не подействува, споменаваш Кеплън или Дж. Дж. Мен не. Ясно ли е?

— Ясно, мистър Норманд.

— Няма да мърдаш от болницата, докато не дойда.

— Добре.

— И последно, Уили: тази жена трябва да живее. Разбрано?

— Ще направя възможното.

— И невъзможното — каза Норманд.

— All right.^[47] И невъзможното.

— Тръгвай веднага.

Норманд затвори.

Запали цигара. Потеше се въпреки силната климатична инсталация в кабинета му.

Бавно вдигна слушалката и набра Monument 3–8976.

Едно, две, три иззвънявания. Прекъсна.

Набра отново номера.

Вдигнаха след първия звън.

— Чанг? — каза.

— Да. Чаках да се обадите.

— Чарли донесе ли ти снимките, билета и парите?

— Да.

— В девет сутринта отлиташ за Маями. Запиши си: 121-ва улица, номер 23864, Норт Ийст, апартамент 12—А.

— В девет. След два часа: 121, номер 23864, Норт Ийст, 12—А.

— Чарли обясни ли ти каква е работата?

— Обясни ми.

— Чанг…

— Да?

— Разчитам на твоя успех.

В десет и четиридесет турбореактивният самолет на „Трансуърлд Еърлайнс“ пристигна в Лос Анжелос. Рикардо не отседна нито в „Кийнс“, нито в „Колумбия“. Избра едно третокласно хотелче далеч от центъра на града. В пет часа сутринта се обади в малката централа на хотела и нареди да му позвънят в седем. После загаси лампата и веднага заспа.

Сънят не беше странен. Може би беше най-естественият от всички кошмари, като се имат предвид последните събития. Видя себе си на една тъмна и пуста уличка в Бруклин (да, беше в Бруклин и миришеше на кланица). Носът му обилно кървеше, вървеше трудно и със сетни сили теглеше въже, на което беше завързан трупът на някакъв мъж.

После пейзажът се смени: сега се намираше на една от онези магистрали в Средния Запад, които се вият сред заоблени хълмове и обширни пасища. Беше през деня, валеше, а той лежеше на асфалта и лицето му посрещаше ледените удари на водата. Искаше да стане, но успя само да раздвижи пръсти, да отвори и затвори очи. Някакъв камион, някаква кола щеше да мине след две-три минути и неминуемо да го прегази.

Изведнъж вече не се намираше на онази магистрала в Средния Запад, а тичаше като на забавена камера из някакъв пейзаж, който смътно познаваше — беше някъде в Кохимар, но не виждаше морето. Тя също беше там, седнала на развалините от стар вълнолом на по-малко от сто метра от него. Усмихваше се и му махаше да се приближи. Той движеше ръцете и краката си, но напредваше съвсем бавно — сякаш тичаше срещу вятър от желатин. Сигурно беше Йоланда, която го викаше с усмивка на устните. И вече щеше да стигне до нея, пръстите му се протягаха, за да докоснат лицето й, когато тя изчезна и на мястото й се появи някакъв мъж с пистолет. Стреля в лицето му.

Събуди се потен. Телефонът звънеше настойчиво. Вдигна слушалката: обаждаха се от централата, за да му съобщят, че вече е седем. Промърмори нещо и затвори.

Болеше го цялото тяло и се чувствуваше изтощен. В банята погледна лицето си в огледалото: устната му беше подута и с мораво петно, което стигаше почти до носа. Взе душ, облече пак същите дрехи и скри револвера под сакото. Слезе във фоайето, изпи едно кафе със сметана и позвъни от рецепцията на летището. Следващият полет за Маями бе обявен за дванадесет на обяд. Беше петък. В събота, в осем и половина, в Хавана, щяха да получат шифрограма с информацията за нападението на град Сиенфуегос.

Само че нямаше да е толкова лесно, колкото той си мислеше.

Беше осем сутринта. В същия час в Ню Йорк Чанг вземаше самолета на „Нешънъл“ за слънчевия град във Флорида.

В петък, в дванадесет без петнадесет на обяд, Норманд седеше в приемната пред кабинета на Стюърт Дюк. Секретарката тракаше мълчаливо на машина, с гръб към него. Норманд беше решил да атакува. Във всички случаи рано или късно старият щеше да научи за случая.

Същия ден, в осем сутринта, мина през болницата на доктор Клугер в ужасно настроение и със зачервени от безсъние очи му съобщи, че жената на Сан Хил е вън от опасност (и преди всичко — вън от наблюдение: беше успял да я премести, след като извадил куршума от рамото й, в една от стаите в източното крило — тази част от болницата, която беше определена за близките на служителите на Управлението). Клугер успя да заблуди регистрацията — записа жената като своя снаха и ги увери, че се е простреляла с ловна пушка. Норманд го успокои, когато му каза, че още същия следобед жената ще бъде преместена в една частна клиника в Куийнс.

— Вечерта ще бъде ли в състояние да говори? — попита Норманд неспокойно.

— Ще бъде в състояние да говори веднага щом премине действието на упойката — каза Клугер.

— Добре, Уили, ако се събуди, трябва отново да я приспиш. Но в осем трябва да говори. Ясно ли е?

Неприятна работа, но Клугер дължеше толкова много на Майки Норманд, че не можеше да му откаже.

— Към седем и половина ще дойда да я взема. Не мърдай от болницата.

Клугер искаше да се възпротиви, но Норманд му обърна гръб и си тръгна.

В десет отиде в моргата с човека, който Макс Грули изпрати за „камериер“ на трупа на Павелчак. Директорът на моргата на Ийст Манхатън — нищожно човече с неопределено лице зад големите бифокални очила и с няколко руси косъма, пръснати по лъскавия череп, стоеше впечатлен от шетнята на хората от ЦРУ и си представяше, че сам той е в центъра на заплетена интрига от заговори и държавни тайни. Едва не онемя, когато „камериерът“ представи Норманд като „големия шеф“.

За Норманд не представляваше никаква трудност да обясни на човека каква е работата, преди всичко защото не му обясни нищо. Ограничи се да му говори само общи приказки за „националната сигурност“ и човечето беше готово да застане по войнишки мирно. Норманд го увери, че в четири следобед ще дойде да вземе труповете на Сан Хил и Павелчак, и го упълномощи (почти му заповяда) да ги аутопсира.

В единадесет и половина Норманд се обади по телефона на Чарли Мелтън и го натовари с цялата работа около Павелчак: да съобщи на семейството, да намери подходящо погребално бюро, да се погрижи за формалностите около погребението. Натовари го също и със случая с жената на Сан Хил: да намери някоя частна клиника в Куийнс и в седем и тридесет да чака с линейката пред болницата на Управлението.

Сега беше дванадесет без пет. Норманд загаси цигарата точно в мига, в който едно леко жужене му извести, че Дюк го вика в кабинета си.

— Можете да влезете, мистър Норманд — каза му секретарката.

— Соня я няма никаква — каза Хосеито Менокал много нервно.

— Какво друго успя да разбереш? — попита Фико Таблада и изпусна дима от цигарата през носа.

— Ама че гадост, Фико: пречукали са Роберто. Сега това е най-важното.

В съзнанието на Таблада отново изплува част от разговора, който беше провел с Роберто Сан Хил предишния ден следобед.

„Ортис иска да се срещне с мен.“

„В Ню Йорк ли е?“

„Не. Обади ми се някой си… Рамон Сиера. Познаваш ли го?“

„Никога не съм го чувал.“

Сан Хил му беше казал, че ще му се обади след седем. Но не се обади. В десет вечерта Фико вече изгуби търпение и телефонира на Хосеито Менокал, за да се позавърти по Парк Авеню. В дванадесет Хосеито му позвъни. Беше ходил в дома на Сан Хил, но там никой не му отворил.

На следващата сутрин, много рано, Хосеито отиде отново на Парк Авеню. Тогава видя суетенето на полицаи и линейки. Смесил се с малката група зяпачи, която се беше събрала на входа на сградата, видя как изнасят на носилки простреляното тяло на Сан Хил и на още някакъв мъж, чието лице му бе непознато.

Излетя към дома на Фико Таблада.

Сега голямата загадка беше къде е Соня — жената на Сан Хил.

— Мисля, че дебелият Ортис ще трябва да ни обясни някои неща — промърмори Фико. — Колко е часът?

— Девет и половина — каза Хосеито.

— В дванадесет те чакам на летището. Ако пристигнеш пръв, купи два билета за Лос Анжелос.

Беше дванадесет без пет. Захапал пура, Стюърт Дюк стоеше сам в кабинета си и мислеше какво ли ще му каже Майки Норманд. Несъмнено нещо важно, защото Норманд бе телефонирал на секретарката му и бе поискал незабавно среща с него — Дюк — в дванадесет на обед.

Отпусна се назад на въртящия се стол с висока облегалка и сложи пръст върху копчето за повикване, но без да го натиска.

Чувствуваше се малко неспокоен, откакто секретарката му съобщи рано сутринта, че Норманд ще дойде по обед на спешен разговор. И това неспокойствие, което не бе успял да овладее, го тревожеше. Защо да е напрегнат? Някога не би и помислил за предстоящата среща до мига, в който натисне копчето, за да въведе секретарката му посетителя. Но това беше някога. Сега бе прекарал цялата сутрин в неспокойни размишления. Да, сигурността и издръжливостта бяха останали далеч. И не защото той — Дюк — бе остарял прекалено бързо (макар че наистина беше остарял), а просто светът се бе изменил много бързо и го беше оставил на опашката.

Реши се.

Впи зъби в пурата и натисна червеното копче за повикване.

Минута по-късно, малко блед и тържествен, Майки Норманд влизаше в кабинета.

Летяха над бял килим от облаци. Самолетът се издигна на повече от пет хиляди метра височина и сега (дванадесет и четиридесет минути) прелиташе над Скалистите планини. Щеше да се приземи в Маями в два часа следобед.

Рикардо запрелиства някакъв брой на списание „Тайм“, което беше купил на летището в Лос Анжелос. Но очите му гледаха, без да виждат. Мислите му бяха другаде.

Наистина ли ония мъже, които бяха разпитвали й убили Сан Хил, са от ЦРУ? Със същия успех биха могли да бъдат убийци, наети от някоя банда в Ню Йорк, която Сан Хил може би е предал. Но ако наистина бяха от ЦРУ, това означаваше, че Сан Хил бе държал Управлението „настрана“. Рикардо знаеше, че Управлението, тясно свързано с Торес и с плана му, сега водеше психологическа война с Куба. Беше дало заден ход във въоръжените нападения и отчаяно се опитваше да обедини цялата емиграция под единно ръководство. Може би ударът на Сан Хил и хората му беше провалил стратегията. Или просто искаха случаят „Сан Хил“ да послужи за урок, та никой повече да не се отклонява от пътя. Но имаше един съществен факт: в изповедта си Сан Хил изобщо не беше споменал Управлението. Планът „Естигма“ с база в Пуерто Кабесас, Никарагуа, изглежда, беше начертан от Сан Хил и хората му със средствата на МТТ^[48], както беше признал Сан Хил, но без сътрудничеството на ЦРУ. Разбира се, имаше непряка намеса — самият Сан Хил беше преминал тренировъчен курс в школата на ЦРУ през 1966 по методи на разрушаване и взривни вещества, но по всичко личеше, че този път мишката бе изпреварила котката.

Беше петък. Трябваше да чака до събота, осем и тридесет вечерта, за да информира Хавана за събитията, предшествуващи плана, подготвян за неделя в шест и тридесет сутринта на пристанището в Сиенфуегос. Хавана щеше да разполага само с десет часа, за да подготви залавянето на снабдения с артилерия катер на групата на Сан Хил, който щеше да отплава (защото все още нямаше да знаят, че Сан Хил е мъртъв) в петък, десет и тридесет, от Пуерто Кабесас. Десет часа щяха да бъдат достатъчни за Уолтър.

Десет часа.

Норманд мълчеше и чакаше Стюърт Дюк да заговори.

На един дъх и без запъване той разказа на стария невероятна версия на случая „Сан Хил“. Хората му (неговите — на Норманд) нахлули в апартамента на кубинеца и започнали щателен обиск в търсене на някакво доказателство. Действувапи според информацията, предоставена им от досието от ГПЛ и сведението на Хари Терц (тук Дюк сведе очи за миг), т.е. бяха работили според разписанието на Сан Хил. Но необяснимо защо, той се прибрал вкъщи два часа по-рано от обикновено и изненадал хората от Управлението. Решил може би, че са крадци, открил огън по един от тях и го убил. Другият от своя страна елиминирал Сан Хил при самозащита. Това беше всичко. Грешка в изчисленията.

Разбира се, освен цялата фалшива история, която разказа, той премълча всичко, отнасящо се до жената на Сан Хил и до оня кубинец Рикардо Виля, измъкнал се с магнетофонната лента с признанията на Сан Хил. Този кубинец беше и очевидец на всичко, което в действителност се бе случило. Но това бяха козовете, които Норманд пазеше.

Дюк захапа замислено пурата си.

— Много лоша работа — каза най-после.

— Вярно е, господине. Много лоша работа… Случайността…

Норманд превъзходно играеше ролята на прилежно момче, за пръв път хванато в грешка. Дори успя леко да се изчерви.

Но Дюк не можеше толкова лесно да преглътне големия хап.

— Струва ли ви се подходящ начинът, който сте избрали, за да се сдобиете с информацията? — попита го Дюк.

— Нахлуването ли, сър?

— Именно — отвърна Дюк.

— Всъщност да! Струваше ми се подходящ, макар че имах и резервен вариант.

— Какъв?

— Да убедя Сан Хил чрез „подсилен разпит“, сър.

Дюк отлично знаеше какво означава „подсилен“: опиати на истината, електронна хипноза и дори мъчения. Първите две средства бяха непознати на неговото златно време. Третото — да.

— Да бяхте започнали оттам — рече Дюк.

— Помислих си, сър, че е по-благоразумно да започна от ниско и полека да увеличавам залаганията.

— Давате ли си сметка какви главоболия ще ни навлече това? — каза Дюк.

— Разбира се, сър. Имам го предвид.

— И?

— В известен смисъл, сър, удобно е да го оставим „висящ“. Имам предвид да покажем, че става дума за чисто кубинска история. Но кубинците да заподозрат (без да бъдат сигурни, разбира се), че сме го направили ние. Никой вече няма да посмее да премине границата, сър.

— Какво стана с агента ви, който умря?

— Нищо страшно. Говорих с Дан — нашия човек от криминалния отдел в градската полиция. Работата ще бъде потулена. Той гарантира.

— В такъв случай — как ще изглежда картината? — попита Дюк.

— Сан Хил е бил убит от съпернически кубински групи, сър. Но ще оставим пролука — нека подозират, че ние сме го свършили.

Дюк запали пурата си. Бавно изпусна дима.

— Има един малък проблем, Норманд — отвърна старият. — Почти незначителен. Питам се, какво ще съобщя на Кеплън?

— По този въпрос ли, сър?

— Именно! Не мога да се появя пред него и да му кажа, че не съм успял да разбера дали групата на Сан Хил е нападнала Бока де Пахаро, защото… ами, защото един от моите хора „случайно“ е убил Сан Хил. Давате ли си сметка?

— И за това съм помислил, сър.

Дюк не се учудваше, когато ставаше дума за съобразителността на Норманд.

— Да видим…

— Ето какво, сър. Мисля, че все още имаме време, за да разберем дали е била групата на Сан Хил или не. Достатъчно е някой вестник да блъфира, че е бил убит, задето, нападайки Бока де Пахаро на своя глава, е предал друга съперническа банда. Тогава ще ни бъде достатъчно само да притиснем леко някого от неговите хора, вие разбирате: да му покажем, че знаем с положителност, че те са нападнали Бока де Пахаро…

Дюк замълча за миг.

— А ако не са били те?

— Тогава, сър, по пътя на изключването, бихме могли да стигнем до извода, че е била някоя от другите две банди. И по-специално — на оня, Артеага.

След петнадесет минути самолетът щеше да бъде над Маями. Съседът му по седалка — червендалест гигант, който блажено спеше, откакто турбореактивният самолет прибра колесниците в Лос Анжелос — сигурно сънуваше някакъв кошмар, защото правеше смешни гримаси и тихо пъшкаше. Може би му се е присънило, че машината пада стремително, обгърната в страхотни сини пламъци.

Не беше гладен, но му се пиеше кафе. Разбира се, не оная блудкава течност, към която е привикнал американският вкус (неговият — още не за щастие), а кафе, истинско кафе, прецедено в чайник и много сладко, както го правеха в…

Къде? В Куба, разбира се, но кой?

Майка му го правеше много вкусно, макар и малко горчиво. Но тя умря през 1959 и едва ли вкусът, залепнал за езика му, е от нейното кафе: в края на краищата бяха минали толкова години. Може би бе вкусът на кафето, което правеше Йоланда в неделните дни в дома си във Вибора през незабравимата 1957 година. Наистина много сладко, но немного силно. Или кафето, което сервираха до кино „Рекс“ или което правеха в кафенето на погребалното бюро „Риверо“. А още по-назад в паметта — онова славно кафене на ъгъла на „Монсерат“ и „Емпедрадо“.

Старите избледнели спомени изведнъж изплуваха като далечен забравен аромат на хубаво кафе. Спомените — клопки, хубавите и лошите спомени от другия живот, от единствения му живот.

Той рано или късно щеше да се завърне. Но другите, онези, които щяха да дойдат, за да продължат делото му, онези, които щяха да заемат неговото място, за да попречат Островът да бъде взривен в гръб, кога щяха да живеят собствения си живот? Ще трябва да бъдат там толкова време, колкото е необходимо и още един час, много години и още една година, да, докато опасността, която заплашва революцията отвън, изчезне. А докато това стане, докато страната започне да диша спокойно и да впрегне всички сили, за да изплува от тинята на изостаналостта — като цвете, което израства задушено от кръв и кал, — ще трябва да бъдат там, да противопоставят смелостта, съобразителността и вярата си на чудовищната машина на омраза, която се извисяваше пред цветето, за да го прекърши. Смелостта, съобразителността и вярата ги бяха направили силни. Неприкосновената свобода на родината се уповаваше на тези три думи. По друг начин би било невъзможно. Една точица плодородна земя в Карибско, море, една малка и бедна страна можеше да победи само с цената на смелост, съобразителност и вяра. Смелост да умреш прав, без вопъл. Съобразителност, да се бориш при чудовищно неизгодни условия. Вяра във Фидел, в Революцията, в бъдещето. Милиарди долари, хиляди учени във всички сфери на човешкото познание, арсенали с оръжия с най-съвършена техника, десетки институти и университети, в които се експериментираха новите машини за разрушение и смърт, тонове съвременни съоръжения за подривна дейност и шпионаж, армии от компютри… а насреща — само една малка страна, готова да даде отпор. Само смелостта, съобразителността и вярата на неговата малка страна. Един ден ще бъде написана историята на тази неравна битка и ще трябва да се разкаже как природната интелигентност на кубинците — които, пренебрегвани и презирани, считани за неспособни за каквото и да било, считани само за танцьори на гуарача, готови да продадат душата си за глътка ракия — напрегнаха сили, за да победят, и победиха. Например той — Рикардо — в Съединените щати не разполагаше с нищо друго освен с един предавател RT-48A, предавател, произведен от „Ранк Корпорейшън“ за ЦРУ, изпратен тайно в Куба за нуждите на вътрешната контрареволюция, заловен от кубинската Държавна сигурност и върнат тайно в Съединените щати за пианиста Бруно. Беше огромен и трагичен парадокс за великата всемогъща страна и морална победа за малката страна. Плодът на тоя парадокс — и на още толкова други, с които беше осеяна историята на тази война — е самото съществуване на революцията, на тази революция, която вече е непобедима. Метафората за Давид и Голиат е остаряла и изтъркана, но незаменима с потресаващата си правдивост.

Под самолета се простираше на стотици хиляди километри огромната и могъща страна, която бе пожелала да смаже мечтите на неговата родина.

Но не бе успяла.

Нито щеше да успее, дори тази война да продължи, докато свят светува.

— Имахме късмет — каза Хосеито Менокал, когато хванаха едно такси на летището в Лос Анжелос в четири и тридесет следобед.

— Наистина голям късмет — призна Фико Таблада.

Имаха такъв късмет, че в дванадесет и тридесет излетяха от Ню Йорк с полет на „Нешънъл“, а в четири машината вече летеше над града на хълмовете.

— „Халифакс Роуд“, 13486, Бейкърсфийлд — каза Таблада на шофьора на таксито.

Норманд знаеше как стават тези работи.

Жената лежеше на едно болнично легло и я бяха включили на система. Рамото — оперираното място — беше покрито. Дишаше равномерно, а мътните и очи гледаха доктор Клугер и Майки Норманд, които седяха на метални столове до леглото. В бялата дезинфекцирана стая няма никой друг.

— Как се чувствувате? — попита Норманд.

Жената кимна.

— Значи по-добре?

Тя отново кимна.

— Чудесно — каза Норманд. — Можете ли да говорите?

Не отвърна. Погледна доктор Клугер, който й направи знак с глава, сякаш да я окуражи.

— Мисля, че да — каза тя със слаб носов глас.

Играта започна.

Майки Норманд знаеше много добре как стават тези неща. Обясни й, че се намира в особено компрометирано положение и че може да се измъкне благополучно само ако им помогне малко. С ясни и прости думи Норманд й обясни какво се иска от нея. След това с голямо търпение накара жената да го повтори. Накрая й показа петнадесет снимки на някакъв мъж на около шестдесет и пет години, побелял и с унесен поглед.

— Това е човекът — каза. — Разбрахте ли добре?

— Да — отвърна жената.

— Не забравяйте, че сте убили офицер от Централното разузнавателно управление — наблегна още веднъж. — Можем да го забравим, ако изпълните това, за което сме се уговорили. Освен това ще ви дадем пет хиляди долара на три пъти. Съпругът ви ще бъде погребан утре. Всичко ще бъде, както трябва. Мисля, че в това състояние няма да можете да присъствувате на погребението. Сигурна ли сте, че съпругът ви няма други роднини в Съединените щати.

Жената кимна.

— Много добре — каза Норманд — Сега почивайте. Докато спяхте, ви преместихме в една частна клиника. Една от най-добрите в Ню Йорк. Доктор Клугер се грижи за вашето здраве. Не се безпокойте — той е много добър лекар.

Норманд прибра снимките в кожения си портфейл и излезе от стаята заедно с Клугер.

Жената в стаята затвори очи. Пред нея се появи, съвсем жив, мъжът с белите коси, когото току-що беше видяла на петнадесетте моментални снимки.

Норманд й беше казал името му няколко пъти, докато го запомни. И сега, без да си даде сметка, бледите й, студени като лед устни го произнесоха: Стюърт Дюк.

Отседна в хотел „Бискейн Теръс“ на Бискейн Булевард. Предплати за три дни и се затвори в стаята си до шест часа следобед. За този час поръча половин литър чай и три пържоли на скара.

Яде според древния ритуал Шао Лин: със стегнат кожен корсет и идеално изправен на стола. Дъвчеше много бавно и опитваше малки глътки чай без захар. Никога не се хранеше по-малко от два часа и винаги само с говеждо месо и чай.

След като се наяде, свали корсета и се опъна десет минути на килима, като движеше последователно ръцете и краката си, сякаш плува по гръб.

Накрая взе студен душ. Когато излезе от стаята, се чувствуваше сякаш не е ял нищо, беше смлял храната, докато се хранеше. Облече си удобни дрехи (спортна риза, панталон от каша, платнени обувки с гумени подметки), сложи си тъмните очила и слезе във фоайето.

Нае кола от „Ейвис“. Предплати за два дни, включително и петнадесетте долара комисионна, които взимаше „Бискейн Теръс“ в ролята си на гарант на клиентите. Служител на „Ейвис“ докара в осем и четиридесет пред хотела един „Буик“, модел 69, боядисан в бяло.

Той седна зад волана.

Изкачи се по 20-та улица към Норт Ийст. Зави наляво по 37-ма, а после сви надясно по „Флейглър“. Направи няколко кръгчета из търговската част и после пое по 42-ра улица. Рикардо живееше на 121-ва улица в Норт Уест, оттатък Хайла.

Спря колата пред шестетажна сграда с номер 23864. Загаси мотора.

Двадесет минути по-късно шперцът на Чанг отвори вратата на апартамент 12—А на Рикардо Виля Солана.

Не запали лампата. Избра един стол — не фотьойл — и седна, идеално изправен.

Тъмните му дръпнати очички внимателно гледаха в мрака. Ръцете му започнаха да се движат бавно, ритмично, подготвяйки се за смъртта. Чакаше.

Ортис не успя да каже нищо като „На какво дължа честта за това посещение“ или „Колко се радвам да ви видя“, между другото защото Фико Таблада беше насочил пистолета право в сърцето му.

— Влез — каза Таблада и тикна дулото на оръжието в гърдите му.

Ортис бавно отстъпи с изкривено лице, а дебелите му устни едва доловимо трепереха.

— Има ли някой друг в къщата? — попита Хосеито.

Ортис поклати глава отрицателно.

Хосеито затвори вратата.

— Сигурен ли си, Леон?

— Кълна се в майка си — беше единственото, което дебелият избоботи с треперещ глас.

— Огледай — каза Фико на Хосеито и продължи да държи на прицел Ортис.

Хосеито извади един револвер 32 и бързо се изкачи по стълбите, които водеха към спалните.

— С теб имаме доста да си поговорим — каза Таблада.

— Какво става, Фико? — изскимтя дебелият.

Потеше се, сякаш беше в парна баня.

— Кой е Рамон Сиера? — каза бавно Таблада.

— Рамон кой? — промълви Ортис.

— Не се прави на разсеян, Леон. Нямаш полза, а пък аз бързам. Изплюй камъчето.

— Кълна се в най-…

— Никой! — извика отгоре Хосеито.

— Слез и огледай в кухнята и навсякъде другаде — му каза Таблада.

После отново впи очи в потното лице на дебелия Ортис.

— Тебе чакам, Леон.

Ортис преглътна сухо.

— Какво се е случило, Фикито? Да пукне…

Фико Таблада не го остави да довърши. Удари го по лицето с дулото на пистолета и дебелият се строполи хленчещ на килима, като чувал, пълен с камъни. Дървеният под изскърца.

Устата на дебелия се напълни с кръв. Започна да скимти, докато правеше комични усилия да застане на колене.

— Фикито, за бога…

— Ще ти прережа гръцмуля! — изкрещя Таблада.

Ритна го в гърдите и дебелият отново се изтърколи на килима.

Таблада направи няколко крачки към него.

— Леон, хайде, че ми писна.

— В името на светата Дева… — изпръхтя дебелият и скри лице.

— Стига вече клетви, дявол да те вземе! — изкрещя Таблада — Кой, по дяволите, е Рамон Сиера? Кой?

Рикардо реши да не се обажда на Торес поне до понеделник. Естествено, трябваше да се скрие в някой хотел до плажа и да наеме кола от „Ейвис“ или „Херц“. Искаше да бъде изолиран от Торес, докато застане пред музикалната кутия в осем и тридесет в събота, за да предава за Хавана.

Беше три часът следобед. Рикардо се отправи към представителството на „Херц“ на летището и нае един форд мустанг с картата си от „Дайнърс Клъб“. „Херц“ имаше собствен паркинг на стотина метра от централната сграда на летището. Там някакъв служител му даде ключовете и му пожела приятно прекарване в Маями.

В три и двадесет и пет Рикардо се движеше към едно от мотелчетата на 185-та улица „Тъндърбърд“.

В четири и тридесет в ръката му беше ключът на стая 109 в Източния корпус на сградата, точно до басейна.

В пет и тридесет, след като взе душ, се качи в мустанга и отиде в down town^[49] на „Флейглър“. Похарчи шестдесет и пет долара за един магнетофон „Филипс“, петдесет долара за дрехи и се върна в „Тъндърбърд“.

Вечеря между седем и двадесет и осем часа в ресторанта на хотела и в осем и двадесет, седнал на леглото, започва да слуша лентата с признанията на Сан Хил.

В девет и тридесет вече беше подготвил текста, който щеше да предаде за Хавана. Необходими бяха дванадесет блока цифри.

Реши на другата сутрин да отиде до апартамента си, за да вземе книгата с шифъра и пианото.

Прибра магнетофона и лентата в куфарчето, което току-що купи, пусна резето на вратата, съблече се и се отпусна на леглото, за да послуша малко музика по радиото на нощната масичка — намери на скалата някаква програма с джазова музика. Климатичната инсталация работеше доста силно и се наложи да скочи от леглото и да си облече фланелка.

Музиката не го успокояваше: точно обратното.

Завъртя се из стаята с цигара в уста. Най-после се реши: извади магнума от куфарчето и го пъхна под възглавницата. Легна. Загаси лампата. Загаси радиото.

Заспа в десет и двадесет.

Събота

Един и петнадесет през нощта.

Всичко беше готово. Оставаха само две неща: първо — Чанг да му се обади от Маями, за да му съобщи, че тоя Рикардо Виля никога вече няма да затегне възела на вратовръзката си, в резултат на което магнетофонната лента е у него — Чанг. Второ — да намери липсващата „част“ от главоблъсканицата, за да атакува Стюърт Дюк. Що се отнася до останалото, всички козове в играта държеше в ръка: жената на Сан Хил, Чарли, доктор Клугер…

Не можеше да не се получи.

— Няма начин да не се получи — промълви Майки Норманд.

— Кое? — каза момичето от „Playboy“, легнало до него на леглото голо.

— Нищо — каза той и се наведе да я целуне.

Валеше.

Фико Таблада погледна часовника си: седем и двадесет и пет сутринта.

— Хайде да закусим — каза Хосеито.

Бяха пристигнали в Маями преди десет минути. И Маями ги беше приел не с искрящото слънце от рекламите по витрините на самолетните туристически компании в Ню Йорк, а с проливен дъжд.

Нито един от двамата не обичаше Маями. И двамата бяха живели там (Фико — три месеца, а Хосеито — почти година). Но Маями много приличаше на Хавана, а те искаха нещо друго. За това бяха решили да отидат в Ню Йорк. И нещата им не вървяха съвсем зле.

Влязоха в едно от кафенетата на летището. Седнаха на бара и си поръчаха кифлички и черно кафе.

Ортис призна: Рамон Сиера бе всъщност Рикардо Виля Солана — един от доверените хора на главатаря Торес. Но описанието което направи Ортис, нямаше нищо общо с оня тип, който Хосеито видя да изнасят на носилка от дома на Сан Хил.

Така или иначе, най-вероятно въпросният Виля Солана все още да е в Ню Йорк. Но те си имаха работа с Торес, с мозъка. Ако имаше някой заинтересован Сан Хил да изчезне от сцената, това беше Торес и той трябваше да заплати за смъртта на Сан Хил. (Макар че пътем щяха да се възползуват от това, че Ортис им беше дал адреса на Виля Солана в Маями, и щяха да му оставят малък спомен, когато се прибере: кутия от чай, пълна с двеста и петдесет грама черен барут, залепена с лейкопласт за деветволтова батерия, два-три проводника от по пет ампера, един малък детонатор и подаръкът беше готов: щом отвори вратата на апартамента си, Виля Солана щеше да отиде да прави компания на Сан Хил в ада.)

Привършиха закуската и излязоха от летището.

— А сега? — каза Хосеито.

— Отивам да навестя Торес. Ти иди да запалиш свещичка на свети Солана.

Хванаха по едно такси.

Половин час по-късно Фико чукаше на стъклената врата на кантората на Хайме Торес на 60-о авеню в Норт Ийст.

— Влезте — каза секретарката.

Усмихнатото лице на Таблада се появи в рамката на вратата.

— Мога ли да вляза? — каза на английски.

— С какво мога да ви услужа? — каза момичето и стана.

Таблада влезе в хладния кабинет.

— Мистър Хайме Торес тук ли е?

— Имате ли уговорена среща? — попита момичето.

В този момент се отвори една врата вдясно. Някакъв мъж, който приличаше на всичко друго, но не и на адвокат, със сако, което плътно прилепваше към телесата му, и мустаци, които най-вероятно бяха пораснали в Луяно,^[50] застана пред Таблада.

— Кого търси? — обърна се към момичето, но без да сваля очи от Таблада.

— Доктора — каза момичето.

— От чие име? — каза мустакатият.

— Ето визитната ми картичка — Отвърна Таблада с усмивка.

Попипа джобовете на сакото, сякаш не помнеше къде е сложил портфейла си.

— Ето — каза внезапно и пъхна ръка в сакото.

Преди да извади ръката, мустакатият разбра, че няма никаква визитна картичка.

Но Таблада беше много бърз.

— Съвсем кротки, нали? — промълви, докато се целеше в мъжа и момичето с деветмилиметровия си „Стар“.

Съботата осъмна с дъжд. Един от онези кучи дни, с вода и вятър и сиво тъжно небе. Рикардо се събуди в осем и двадесет с ужасно главоболие, което отдаде на нервите и на прекалено многото цигари през последните четиридесет и осем часа.

Взе горещ душ и се обръсна. Обу си тревирени панталони, удобни мокасини и облече поло.

Когато отвори вратата на стаята, спомни си, че е оставил магнума под възглавницата. Върна се и го прибра в куфара. Пъхна в джоба си магнетофонната лента и текста, който трябваше да предаде в осем и тридесет вечерта.

Закуси леко: портокалов сок и кафе. В магазина за цигари купи кутия „Марлборо“.

Наложи се малко да потича, за да премине, без да се измокри много, двадесетте метра, които деляха фоайето на мотела от паркинга. Настани се в мустанга, запали мотора и бавно тръгна на заден ход към 185-а улица.

Дори не беше задрямал. Два пъти ходи в банята уринира, и изми лицето си. Останалото време прекара седнал на този неудобен стол, усещайки как бавно се процеждат часовете.

Вече беше почти девет сутринта. Но щорите на единствения прозорец в хола бяха спуснати и всичко тънеше в мрак.

Тогава го почувствува.

Първо някакво далечно и глухо драскане по вратата, която водеше към коридора на сградата.

Изправи се бавно и тихо. Стъпвайки меко, се промъкна в един ъгъл и затаи дъх.

Сега чуваше съвсем ясно лек шум на метал.

Усмихна се: някой се опитваше да отвори вратата с шперц точно както беше направил той преди единадесет или дванадесет часа. Само че който и да е човекът от другата страна на вратата, беше много по-несръчен.

Скърцане на метал и резето поддаде.

Вратата меко се затвори и една сянка се промъкна в хола.

Чанг изчака да се затвори.

Когато резето отново падна и малкото светлина, която се беше процедила откъм коридора, изчезна, Чанг скочи.

Човекът имаше само две секунди, за да си даде сметка какво става. Две секунди: времето между първия удар, който прекъсна гръбначния му стълб, и втория, който му пръсна черепа.

Дори не извика. Рухна на две крачки от вратата.

Чанг запали лампата.

В широко отворените очи на човека, който лежеше на пода, все още имаше искрица живот, но Чанг знаеше, че практически е мъртъв.

Наведе се над тялото. От гърлото на мъжа се носеше сподавено хриптене. Бавно извади снимките, които му даде Чарли Мелтън в Ню Йорк. Сравни лицето от снимките с това бяло и сгърчено лице — не, човекът не беше същият.

Това не беше Рикардо Виля Солана.

Беше сгрешил.

Пребърка джобовете му. Една саморъчно направена бомба, клещи, ролка изолирбанд, револвер 32. Имаше също и един портфейл с шофьорска книжка и двадесет долара, които Чанг взе.

Прочете „Хосе А. Менокал AF — 39867NW8622“.

В десет и тридесет сутринта Рикардо спря мустанга пред дома си на 121-ва улица. Загаси мотора, вдигна прозорчетата и слезе.

Нямаше да се бави много: само да вземе куфарчето с радиото и книгата с шифъра. Но му бяха необходими поне двадесет минути, за да ги извади от мястото, където ги беше скрил.

Качи се по стълбите.

Извади ключа пред вратата. Наведе се и леко пребледня, когато откри, че „печатът“ е счупен.

Винаги оставяше на самия под (между вратата и касата) един косъм, притиснат между две миниатюрни топчета пластилин. Това беше гаранция, че никой не е влизал в апартамента в негово отсъствие.

Някой беше идвал. Или все още беше там.

Извади магнума, зареди го и безшумно пъхна ключа в ключалката.

Холът беше потънал в тъмнина.

Влезе, но не затвори вратата. Стисна револвера и опипа стената, докато намери ключа.

Запали лампата.

Нямаше нищо обезпокоително. Всичко бе на мястото си. Може би в стаята или в банята?

Бавно тръгна към банята.

С един замах дръпна мушамената завеса. Отстъпи крачка назад: от ваната сякаш го гледаха безжизнените очи на Хосеито Менокал.

Нахълта в стаята.

Дрешникът беше затворен. Смътно си спомняше, че го е оставил отворен, преди да отпътува за Лос Анжелос.

Тръгна бавно напред. Усещаше, че потта от ръката му мокри дръжката на магнума.

Преброи до три.

Блъсна вратата.

Никой.

Кой беше мъртвият мъж в банята? Как е попаднал там?

Докато отместваше леглото, дърпаше килима и изваждаше дъските от пода, тези въпроси болезнено пронизваха съзнанието му. Пет дъски. Под тях беше куфарчето с радиото. В него беше книгата с шифъра.

Отново подреди дъските, опъна килима и премести леглото.

Какво можеше да направи?

Погледна часовника си: единадесет и пет.

Не можеше да се обади в полицията.

В осем и тридесет трябваше да предава.

В този миг телефонът започна да звъни.

Майки Норманд вдигна слушалката и помоли да го свържат с Шератън Билдинг. Беше дванадесет без десет на обяд. Там поиска вътрешния на Персонал А, на Мелвин Вайс. Телефонистката го свърза с Вайс.

— Какво се е случило, Майки?

— Нищо особено, братче. Трябва ми само домашният телефон на Дж. Дж.

— Знаеш ли какво искаш от мен?

— Знам, приятел. Няма да ти навредя. Трябва да говоря с него, а не е в кабинета си.

— Ще ми отиде главата.

— Няма да разбере, че ти си ми го дал.

— А тогава откъде го знаеш?

— От шефа ми Стюърт Дюк. Не бързай: Дж. Дж. ще се зарадва на обаждането ми.

Мелвин Вайс отстъпи. Даде му телефона на Дж. Дж. във Фармингдейл, на запад от Манхатън.

Десет минути по-късно Майки Норманд много внимателно разговаряше със самия Дж. Дж. Помоли го за среща на следващия ден: работата беше изключително деликатна и много спешна. Дж. Дж. му каза да бъде в кабинета му в десет сутринта.

— Благодаря, господине — каза Норманд.

Дж. Дж. затвори, без да отговори.

При първия звън нервите на Рикардо се сгърчиха. Изправи се с един скок и остана неподвижен, напрегнат, докато телефонът продължаваше да звъни.

Апаратът беше на няколко крачки от него, до леглото. Кой можеше да бъде?

Може би никой. Може би една бомба, свързана със слушалката, като онази, която уби Оросман.

Телефонът изведнъж замлъкна.

Рикардо се приближи. Огледа апарата, без да го докосва. По нищо не личеше, че е „подготвен“.

Но експлозивът можеше да е вътре.

Отново иззвъня.

Кой? Кой? Кой?

Затвори очи, стисна зъби и рязко вдигна слушалката. Нямаше експлозия.

Само някакъв глас от другия край на жицата.

— Ти ли си?

Рикардо забеляза, че ръката, с която държи магнума, леко трепери.

Гласът му беше непознат.

— Ей — каза отново. — Хосеито? Ти ли си?

— Да — каза Рикардо.

— Свърши ли?

Какво трябваше да направи?

— Да.

— И аз — каза гласът. — Пречуках Торес и още някакъв тип и една от ония, дето пишат на машина, и… Ей? Ти ли си?

— Слушам те — промълви Рикардо.

— Ще можеш ли до половин час да бъдеш на летището?

— Мисля, че да — каза Рикардо.

— Трябва да побързаме. Тая работа не е на добро. Маями е на Торес.

Кратка пауза.

— … по-скоро беше.

Мъжът от другия край се изсмя нервно.

— До половин час, о’кей?

— Разбира се — каза Рикардо.

— Я чакай — каза гласът, — защо?…

Рикардо затвори.

Петнадесет минути по-късно мустангът летеше с бясна скорост към мотел „Тъндърбърд“ на 185-та улица.

— Три и четвърт — каза Сардуй.

— Добре — каза Рикенес. — Хайде. Майор Руис ще ни чака в четири в Гранични войски.

В три и двадесет Рикардо влезе в бара на „Тъндърбърд“ и си поръча двойно уиски.

Изпи го почти на един дъх и си поръча второ.

Запали цигара и прекара ръка по челото си: ужасно го болеше глава.

Опитваше се да подреди мислите си, но напразно. Беше ли мъртъв Хайме Торес? Кой беше мъжът, когото бяха убили в апартамента му? Какво трябваше да направи?

Сега имаше пред себе си само едно: Естигма. Естигма трябваше да пристигне в Хавана в осем и тридесет. За останалото — после. Имаше още много работа: шифроването на съобщението винаги му отнемаше поне два часа търпелив труд.

Изпи второто уиски и остана загледан в парченцето лед, останало на дъното на чашата.

Беше любопитно, но на излизане от апартамента му се стори, че го следят. През цялото пътуване до мотела наблюдава улицата в огледалцето за обратно виждане: Нямаше нищо обезпокоително. Но тревожното усещане остана.

И не се лъжеше.

Йенг Чанг влезе в бара, седна недалеч от него и си поръча една тъмна бира.

В четири часа следобед капитан Рикенес и лейтенант Родолфо Сардуй се срещнаха със заместник-началника на Гранични войски.

В пет часа следобед походните радиоприемници в четиридесет и пет гранични бази и лагери приеха шифрограмата от позиция 2.

В шест часа следобед Рикенес и Сардуй хапнаха по нещо в кафенето „Уакамба“.

В седем без десет влязоха в кабинет 1Н на Центъра за радио приемане на контраразузнаването.

Намираше се в стаята в мотела и току-що беше приключил с писането на четиринадесетте блока цифри от по четири еднозначни числа. С един в повече от предвиденото.

Преди да изгори оригиналния текст, отново му хвърли поглед:

Операция Бока де Пахаро осъществена от група 16 април град Ню Йорк, Управление не познаваше план. Хора управление разпитаха и ликвидираха Роб. Сан Хил. Утре неделя 6 сутринта въоръжен катер от Пуерто Кабесас Никарагуа ще атакува безоткатни оръдия и тежки картечници. Съоръженията пристанище Сиенфуегос. Повтарям утре неделя 6 сутринта въоръжен катер от Пуерто Кабесас Никарагуа ще атакува пристанище Сиенфуегос безоткатни оръдия и тежки картечници. Управление знае че познавам план група Сан Хил. Може би вече знае принадлежа организация Хайме Торес убит днес. Ще потвърдя следваща връзка 14 сряда съгласуваната честота. Повтарям: вероятно Хайме Торес убит днес. Ще потвърдя следваща връзка 14 сряда съгласуваната честота.

Погледна часовника си: беше осем часът вечерта. Отвори куфарчето, извади RT-48A и го постави на нощната масичка. Щеше да го включи в осем и двадесет и пет — пет минути преди предаването.

Седеше с гръб към вратата. И за пръв път от пет години насам не беше пуснал специалния магнитен секрет: един сериозен пропуск.

Не чу шперца, който леко се вмъкна в ключалката.

Когато успя да се обърне и да се изправи с един скок, Чанг вече се намираше в стаята и беше затворил вратата.

Капитан Рикенес погледна чаровника си: 8 часа и 2 минути. Разхождаше се с големи крачки из малката стая 1Н. Операторът седеше пред пулта със слушалки на главата и леко въртеше манивелата на насочената антена.

Седнал на стол до оператора, лейтенант Родолфо Сардуй гризеше лулата си.

Иззвъня някакъв зелен телефон, поставен на пулта.

— Слушам.

Замълча за няколко секунди.

— Момент.

Подаде слушалката на Рикенес.

— Вас търсят, капитане.

Рикенес побърза да вземе апарата.

— Тук Рикенес. Да. Слушам те.

Обаждаха се от Централното управление на Гранични войски.

— Още нищо — промърмори Рикенес. — Стой там. Ще ти се обадя веднага.

Остави слушалката на вилката и прекъсна връзката.

После се обърна към един малък интеркомуникатор и натисна копчето за повикване.

— Слушам — каза от апарата глас на жена.

— Мириам — каза Рикенес, — обади се в отдела за шифрограми. Нека се качи Густаво. Да бъде тук преди обаждането на Бруно. Не искам да губя нито минута и да слизам с асансьора в отдела му.

— Добре, капитане.

Йенг Чанг не носеше оръжие — не му беше необходимо.

Очите на Рикардо се заковаха върху тъмните безизразни очи на китаеца, за да потърсят онова, което учителят му по карате го бе научил да открива в зениците на противниците: посоката на удара.

Но студеният поглед на този мъж не изразяваше нищо, нищо не му говореше и сложната стойка, която бе заел. Очевидно е бойна стойка. Но не беше нито киба дачи — железният конник, нито зенкуцу дачи — лъкът и стрелата.

Не, не беше карате.

Китаецът леко придвижи напред левия си крак, а ръцете му като пипала на богомолка се раздвижиха бавно и отмерено и спряха на височината на гърдите. Тогава Рикардо видя фигурите на тигър и дракон, белязани с огън върху кожата.

Като мълния в съзнанието му проблесна една дума: Кунг фу! Кунг фу — страшното китайско изкуство за борба без оръжие. Бойното изкуство, възникнало преди хиляда и четиристотин години, когато Боджидахарма — основателят на будизма зен — напуснал Западна Индия и отишъл в Китай, за да предаде знанията си на монасите от манастира Шао Лин. Кунг фу — бойното изкуство, чиито тайни бяха едва познати на Запад и чиято техника се е предавала в Китай, в тайните общества, от поколение на поколение в продължение на четиринадесет века. Кунг фу — чиито последователи носеха като отличителен белег дракон и тигър, белязани с огън на долната част на ръцете.

Дълги години специалистите по бойни изкуства си бяха задавали въпрос, на който нямаше — доколкото Рикардо знаеше — категоричен отговор: Карате или Кунг фу? Веднъж неговият сенсей му каза: „Трябва да победи каратистът“. Но учителите по Кунг фу сигурно бяха на противоположно мнение.

Карате или Кунг фу?

Сега в един мотел в Маями Рикардо щеше да научи отговора.

Оставаха само петнадесет минути, но на капитан Рикенес и на лейтенант Сардуй им се струваше, че времето е спряло. Часовникът показваше двадесет часа, четиринадесет минути и четиридесет секунди.

Петдесет секунди.

Зелената стрелка на минутите се премести с един милиметър: двадесет и петнадесет.

Чуваше се глухото и непрестанно би-бип на приемника. Ръката на оператора леко се движеше и търсеше четиридесет и третия метров сектор.

Рикенес запали цигара.

— Дайте ми една, капитане — промълви Сардуй.

Рикенес го погледна и понечи да му каже нещо, но само се усмихна леко и му подаде кутията. Сардуй взе цигарата, сякаш беше крехък кристален предмет, който лесно, можеше да се счупи. Поднесе я към устните си. Рикенес му подаде кибрита. Сардуй запали и пое дълбоко дима. Вкусът му се стори странен, остър, но моментален балсам за нервите му.

Петдесет секунди.

Зелената стрелка на минутите се премести с един милиметър: двадесет и шестнадесет.

На вратата леко се почука.

Отвори самият Рикенес. Беше лейтенант Густаво от отдела за шифрограми. Подаде ръка на капитана и влезе. Носеше под мишница някаква черна папка. Седна до оператора, отвори папката и извади химикалка, указателя с кодовете и книгата за шифровани разговори.

Гърлото на Сардуй гореше, но той вдишваше дима с върховно удоволствие.

Петдесет секунди.

Зелената стрелка на минутите се премести с един милиметър: двадесет и седемнадесет.

— Ще започне навреме — промълви Рикенес.

— Сигурен съм — каза Сардуй.

От честотния осцилатор се разнесе остро и продължително свистене. Операторът натисна някакъв клавиш и радиото започна да приема на 900 килохерца. Сега някъде по-ниско от свистенето се чу статичният шум.

Петдесет секунди.

Зелената стрелка на минутите се премести с един милиметър: двадесет и осемнадесет.

Ударът би бил смъртоносен: Чанг скочи безшумно и във въздуха стовари крак върху челюстта на Рикардо. Ударът закъсня със секунда: Рикардо бързо се дръпна наляво и контраатакува с мауаши, но и неговият крак не намери целта.

Чанг вдигна ръце над главата и остана неподвижен, сякаш е каменна статуя. На два метра Рикардо вдигна гард зуки и предпазливо придвижи напред десния си крак, за да запази равновесие.

Очите на Чанг се свиха едва доловимо и сега можеше да се разгадае погледът му. Преди китаецът да атакува, Рикардо нададе сух гърлен вик, тласна тялото си напред и нанесе бърз и рязък удар по рамото на противника.

Чанг потръпна от удара, но го понесе и отскочи назад. Рикардо отново тръгна към него, но кракът на Чанг намери лявото му рамо и го блъсна, олюлявайки се, в стената.

Сега Чанг искаше да сложи край. Дръпна се бързо, плъзгайки крака, а двете му ръце — сгърчени като орлови нокти — потърсиха с дълбок удар лицето на Рикардо. Но намериха само стената и откъртиха парченца тухла. Рикардо се беше дръпнал вдясно и сега скочи, за да достигне с десния си крак лицето на китаеца. Чанг също реагира и с кръгово движение на ръката успя да отклони крака на Рикардо, който трябваше да се свие, за да не падне.

Отново застанаха лице срещу лице — мереха се. Рикардо беше потен, а свитите му юмруци бяха побелели. Чанг бе изгубил цвета на лицето си. И двамата изпитваха болка: Рикардо усещаше иглички в ръката, а Чанг — ужасен бодеж в рамото, сякаш резкият удар му бе счупил ключицата.

Рикардо направи крачка напред и Чанг отстъпи. Сега Рикардо заплашваше с високо вдигнати ръце, но мислеше да атакува тестисите на китаеца с йоко гери.

Нападна и ритникът му едва докосна лявото коляно на Чанг, но беше достатъчен, за да нанесе на китаеца разкъсващ удар. Той от своя страна отвърна с удар, като се завъртя около оста си и замахна с крак назад, но не го улучи.

Колко беше продължило? Три? Четири минути? Рикардо пое дълбоко дъх и отново се хвърли в атака.

Юмрукът на Чанг улучи корема му и дъхът на Рикардо секна.

Осем часът и двадесет и осем минути. Майки Норманд вдигна слушалката и набра. Lehi 4–7593. Обади се човекът с когото искаше да говори.

— Проучихте ли предложението? — каза Майки без заобикалки.

От другата страна на жицата настъпи дълго мълчание. Накрая един глас промълви:

— Да.

— И какво решихте?

Майки говореше сухо, рязко.

— Приемам.

— Две хиляди — каза Норманд.

— Бяхте казали…

— Сега казвам две хиляди — пресече го Норманд.

Отново мълчание. Норманд губеше търпение. Погледна часовника си: осем и двадесет и девет.

— Добре — каза смирено гласът. — Вие печелите.

— Утре сутринта в десет — в кабинета, както ви казах. Предполагам, че сте запомнили всичко, което трябва да направите и да кажете.

— Да, мистър Норманд.

— Слушайте, приятелю — каза Норманд, сякаш говореше на някое сервитьорче в кафене, — тук е заложен животът на много хора, казано направо. Ясен ли съм?

— Напълно, мистър Норманд.

— … а е много по-добре с две хиляди долара в джоба, отколкото с камък на врата, нали?

— Така е, мистър Норманд.

— Отлично. Тогава в десет. А и още нещо: изкъпете се и се избръснете. Последния път, когато ви видях, приличахте на просяк.

— Разбирам, мистър Норманд — каза покорно и горчиво гласът от другия край на жицата.

Рикардо имаше абсурдното усещане, че потъва във вода. Очите му се замъглиха и усети влудяващ сърбеж на устните.

Юмрукът на Чанг го бе ударил в областта на черния дроб и сега той политаше назад.

Всичко продължи една секунда.

Тялото му глухо се блъсна в стената.

Чанг се приближи, за да го довърши. Вдигна ръце и се приготви да пробие слепоочието му с кокалчетата на пръстите си.

Свитият юмрук на китаеца пое смъртоносния си път.

— Осем и тридесет — каза Сардуй ненужно, защото всички бяха заковали очи в стенния часовник.

Стрелките показваха двадесет часа и тридесет минути.

Десет, дванадесет секунди.

Не успя да си даде сметка какво прави. Беше инстинктивен жест. Вдигна дясната си ръка и спря юмрука. С лявата нанесе смъртоносно зуки в сърцето на изненадания китаец.

Чанг дори не извика. Направи крачка назад, отвори и затвори уста, сякаш не му достигаше въздух, и притисна с ръце гърдите си. Изглежда, ударът беше разкъсал сърцето му, защото умря, преди да се строполи на пода.

Тялото му се сгърчи един-два пъти като желатин, но това беше само конвулсивно. Най-после остана неподвижен.

Рикардо се свлече до стената. Опита се да стане, но изгуби съзнание.

Двадесет часът и тридесет и две минути.

Рикенес и Сардуй се спогледаха за няколко секунди и после отклониха погледите си, сякаш не искаха нищо да си кажат.

Пръстите на радиста се движеха леко и настройваха максимално станцията на дължината на вълната, на която щеше да се получи съобщението.

Зелените стрелки на часовника напредваха неумолимо.

Сардуй пъхна ръце в джобовете на якето си. Пръстите на лявата му ръка напипаха лулата. Стисна я силно и тя се счупи.

— Ще предава — каза Рикенес. — Знам, че ще предава.

Нещо се беше счупило завинаги.

Прокара ръка по устните си: кръв.

Закашля се и цялото му тяло се сгърчи от болка. Там вътре нещо се беше счупило завинаги: щеше да умре.

Изнемощял, вдигна ръка и се опита да погледне часовника си: пелена от сенки се спускаше между очите му и циферблата. Приближи го до лицето си. Смътно успя да различи цифрите и стрелките: минаваше осем и половина.

Отпусна се на една страна. Сега му се повдигна и устата му се изпълни с гъста, стипчива, топла кръв. Започна да се влачи по килима към леглото. Бавно-бавно мина покрай тялото на Чанг. Оставяше тъмна кървава следа, която килимът попиваше веднага.

Носът му беше пълен с мехурчета кръв, а около устните му — огърлица от червеникава пяна. Не беше нужно да опипва корема си, за да разбере, че ужасният удар на китаеца го е ранил смъртоносно — може би черният дроб. Изтри лице с ръкава на ризата, а с другата ръка се опита да се надигне.

Отново се опря с две ръце и с върховно усилие стовари тяло на леглото.

Пръстите му се протегнаха, за да достигнат ключа на радиото. Включи го. Съвсем изнемощял, завъртя копчето на скалата и потърси четиридесет и третия метър. Червената лампичка, която показваше, че апаратът е готов за предаване, проблясваше периодично. Шифрованото съобщение беше до радиото.

Щеше да умре.

Сълзите започнаха да се стичат по бузите му, за да се смесят с кръвта. Не беше страх, а тих бяс, тръпчиво чувство на мъка, че трябваше да умре толкова далеч.

Започна да превръща цифрите в електрически импулси. Започна да изпраща през спокойното синьо Карибско море собствения си живот.

Неделя

And ye shall know the

truth. And the truth shall

make you free!

John, VIII:32^[51]

Надпис на мраморната стена в централното фоайе на главната квартира на ЦРУ в Ленгли, Виржиния.

— Всички доказателства са налице — каза Майки Норманд.

Дж. Дж. го погледна доволно над очилата си с метални рамки.

— Това е много тежко обвинение — каза.

— Повтарям, господине, с голямо уважение: всички доказателства. Вие сам прочетохте показанията на Чарлз Мелтън — офицер от трето поделение в Ню Йорк. Роберто Сан Хил е подкупил Стюърт Дюк, за да се сдобие с ценна информация от Управлението. Съпругата на Сан Хил може да го потвърди, господине. Тя на два пъти е виждала господин Дюк в дома си и е чула крайно компрометиращи разговори. Готова е да го потвърди при очна ставка.

Дж. Дж. се облегна назад. Той също искаше да се освободи от стария Стюърт Дюк, но трябваше да се действува много предпазливо в тези деликатни работи.

— Защо не сте информирали за всичко това Кеплън? — попита.

— Извинете, господине, но ми се стори, че поради важността на проблема би било по-добре във вашето положение…

— Така, така… — промърмори Дж. Дж. поласкан.

— Операция „Бока де Пахаро“ е осъществена от „Бойна група 16 април“ на Роберто Сан Хил, господине. През главата на Управлението, но с благословията на Стюърт Дюк, господине.

— Не е за вярване — промърмори Дж. Дж., когото всъщност нищо на този свят не можеше да учуди.

— Имам още едно доказателство, господине. Неоспоримо, ако мога така да се изразя.

— Така ли? — каза Дж. Дж. и смръщи вежди.

— Човекът, който е осъществил връзката между Дюк и Роберто Сан Хил, господине. Посредникът в сделката.

— Кубинец ли е?

— Американец, господине. Съвсем доверен човек. Дълги години е работил за Управлението, господине.

— Кой е той?

— Името му може би не ви говори нищо, господине. Позволих си да го доведа.

— Къде е?

— Отвън, господине. Ако имате още петнадесет минути, можете да чуете от него много интересни неща.

— В приемната ли е?

— Да, господине.

Дж. Дж. се наведе към интеркомуникатора. Натисна копчето за повикване.

— Дорис — каза, — има ли някой в приемната?

— Да, господине — каза момичето от апарата.

— Нека влезе.

Дж. Дж. запали пура и Майки Норманд си спомни за миг вонящите пури, които пушеше старият Стюърт Дюк. Но Дж. Дж. беше млад и елегантен: на него пурите много му подхождаха.

На вратата леко се почука.

— Влезте — каза Дж. Дж.

Вратата бавно се отвори.

Дж. Дж. видя едно лице, посърнало и бяло като маска от оризов прах на стар палячо.

Стар палячо с дълъг белег на лицето: ужасен белег, който с един удар бе заличил младостта му.

— Мога ли да вляза? — попита смирено Хари Терц.

2 часът и 18 минути.

— Дава заето — каза телефонистката. — Ще почакате ли, или ще позвъните отново?

Той не отговори.

Бавно закачи слушалката на вилката.

Остана няколко секунди с поглед, втренчен в телефона, и изведнъж видя улица „Инфанта“, почти безлюдна в този късен час. Пред очите му преминаха портали, потънали в мрак, паркирани коли, отекнаха нечии стъпки — неговите.

Извървя почти пряка, без да го осъзнае. Пресече улицата. Лицето му беше мокро от непрестанния студен дъждец, който валеше от доста време. Наведе поглед и видя обувките си, изцапани с глина, да вървят по влажната настилка, в която се отразяваха светлините на уличните лампи.

Измина с наведен поглед още няколко метра, докато се натъкна на разбития тротоар пред къщата. Започна бавно да изкачва мраморните стъпала. Тридесет и девет стъпала до втория етаж. Виждаше как краката му бавно се изкачват, но изведнъж изчезнаха. От завоя между първия и втория етаж вече нямаше светлина. Продължи нагоре в тъмното, заслушан в собствените си стъпки.

Спря пред вратата на апартамента си и потърси ключа в джоба на влажния панталон. Пръстите му докоснаха студената гладка повърхност, стиснаха я и въпреки мрака успяха да я пъхнат в ключалката почти от първия опит.

Домът му също тънеше в мрак. Затвори вратата, пусна секрета и отиде в стаята си. Когато запали лампата, отчаяна гримаса на униние сгърчи лицето му за миг и изчезна. Показа се на прозореца, но навън нямаше нищо за гледане — улицата беше все така безлюдна. Дръпна се от прозореца и закрачи из стаята. Върху нощната масичка имаше часовник и няколко книги. Огледало, малък гардероб и легло допълваха мебелировката.

Опъна се на леглото, скръсти ръце под тила и леко потръпна. Беше му студено и се чувствуваше изтощен от недоспиване. Опита да поспи преди няколко часа, но една сляпа неудържима сила го накара да се облече отново и да излезе на улицата, под дъжда, за да позвъни по телефона.

Погледна часовника си — почти три. В пет трябваше да тръгне за работа. Страхуваше се да заспи, но в същото време се чувствуваше така уморен и мускулите толкова го боляха, че дори не можеше да затвори очи. Протегна ръка към кутията цигари на масичката. Отвори я — беше празна. Отново отпусна ръка на леглото и пое стипчивия студен въздух, който изпълваше старта. И тогава му се счу тихо изсвирване откъм улицата.

Изправи се с един скок и се показа на прозореца, но на улицата всичко беше както преди. Някъде, може би на по-горен етаж, заплака дете.

Отново си легна. Погледът му започна да блуждае из стаята и най-после се спря на островърхите обувки, изцапани с червеникава и почти засъхнала глина. Надигна се с усилие и ги събу. Отново се отпусна на леглото. Обърна се по корем и зарови лице във възглавницата.

Лежа така дълго време, като се опитваше да не слуша плача на детето, да не мисли, да се пребори със съня. Повтори си, че трябва да остане буден, да пие кафе, да глътне въздух, много въздух, застанал на прозореца. Да забрави онзи глас. Полека-лека мускулите му, напрегнати и стегнати, започнаха да се отпускат и неспокойното му дишане стана по-равномерно. Затвори очи: плачът на детето му се струваше все по-далечен и се сливаше с гласа, който му крещеше. Плач и глас, които му крещяха. Плач и глас — далечни, далечни, съвсем далечни, които му крещяха.

Крещяха нещо неразбираемо.

3 часът и 10 минути.

Тежкотоварният ГАЗ навлезе бавно в паркинга и спря на няколко метра от дървената будка на нощния пазач, в която светеше, макар да не се виждаше никой.

Валеше досаден дъждец, който идваше винаги със северните ветрове. Шофьорът излезе от кабината, пъхна ръце в джобовете на коженото си яке и тръгна към будката.

— Ерасмо — извика. И пак: — Ерасмо.

Вятърът влачеше някакви хартии из тъмния паркинг. Шофьорът влезе в будката на нощния пазач. Нямаше никой, но мъжът се зарадва, като видя върху масичката до листовете, затиснати с телефона, термос с кафе. Наля си малко направо в капачката и го изпи на бавни глътки. После отново зави капачката на гърлото на термоса. Тогава видя, че телефонът е отворен. Вдигна слушалката и промълви:

— Слушам.

Никакъв отговор. Почука леко по вилката, но връзката беше прекъсната. Затвори.

Запали цигара, излезе отново на паркинга и едва затворил вратата, чу шум зад гърба си. Спря се стреснат и бързо се обърна. Нужни му бяха няколко секунди, за да разбере, че шумът идва от някакъв разлепен от вятъра плакат, който плющеше върху дървената стена на будката. Въздъхна и отново извика:

— Ерасмо — вече по-силно, но и този път никой не отговори. Вдигна яката на якето си и забърза към камиона. Отвори вратата и седна зад волана. Натисна клаксона.

В тишината на нощта клаксонът отекна на паркинга като глухо ехо.

Шофьорът взе фенера си, слезе от машината, поколеба се за миг и накрая тръгна между редиците от камиони. Снопът светлина заличаваше сенките по влажния асфалт.

Спря внезапно пред друга сграда, доста по-голяма от тази на пазача. Това беше складът. Вятърът леко поклащаше широко отворената му врата.

И тогава чу шум от нещо, което се влачи. Бързо вдигна фенера и видя някакъв силует, който се плъзна под един от камионите. Освети го — оказа се куче, ранено куче, което скимтеше в агонията си. Цялото беше в кръв, едва се движеше и гледаше шофьора с блеснали зачервени очи.

Шофьорът потрепера и тръгна към склада. Спря се на прага на тъмното помещение. Под светлата струя на фенера се появиха рафтове с резервни части, купчини гуми за камиони, бидони с машинно масло. Усети силна миризма на бензин или керосин — не можа да определи точно. Бавно тръгна напред, като осветяваше с фенера всяко ъгълче.

Изведнъж се вцепени от страх. Усещане за празнота сви стомаха му и от гърлото му излезе нещо подобно на ръмжене. До един от бидоните с масло видя пазача Ерасмо Суаснабар.

Проснат на земята. Мъртъв.

5 часът и 30 минути.

В сумрака на утрото фолксвагенът на лейтенант Ектор Роман влезе в паркинга на автостопанството в Бехукал. Колата спря до една линейка и две полицейски алфаромео, чиито сигнални лампи бяха запалени и хвърляха наоколо синкави отблясъци.

Служители от следствено — техническия отдел се суетяха между будката на пазача и склада, сега вече осветен. Група шофьори, дошли да вземат камионите си, гледаха любопитно от известно разстояние, пушеха и разговаряха тихо.

Лейтенант Роман слезе от фолксвагена и погледна небето. Беше сиво и заплашваше да остане така през целия ден.

Сержант Мигел Сиера се приближи към него.

— Къде е? — попита Роман.

— Ей там — отвърна Сиера и кимна с глава към склада.

Влязоха в помещението. Трима експерти правеха снимки и оглеждаха мястото. Роман и Сиера прескочиха внимателно някакви тенекии и се приближиха към тялото на нощния пазач.

Сержант Сиера се наведе. Роман стоеше прав и гледаше мълчаливо. Пазачът беше широкоплещест як мулат с къс и дебел врат. Гонеше петдесетте, но от пръв поглед се виждаше, че е притежавал ловкостта и силата на по-млад човек. Лежеше по очи, а лицето му беше заровено в купчина кълчища, напоени с гъста и почти черна кръв. Част от черепа на тила му беше хлътнала и зееше дълбока рана със засъхнала по нея кръв.

Сиера покри отново тялото. Изправи се, изтърси ръце и каза:

— Ударили са го един или два пъти с твърд предмет: може би железен прът или тръба. Съдебният лекар каза, че резултатите от аутопсията ще бъдат готови още тази сутрин.

Сиера подуши шумно въздуха и сбърчи нос:

— Не усещате ли миризма, лейтенанте? Отворили са крановете на две цистерни с бензин и една с газ. Освен това са пръснали кълчища из целия склад. Навярно са се канели да го запалят. Може би е саботаж. Освен това са откраднали револвера на пазача. Шофьорите твърдят, че е бил калибър 38. Така или иначе, на Кабада вече му е наредено да изясни какъв вид оръжие е било зачислено на пазача. Името му е Ерасмо Суаснабар.

— Има ли следи от кражба? — попита Роман, загледан в рафтовете на склада.

— Май че няма — отвърна Сиера и почеса главата си под масленозелената фуражка. — Началникът на отдел „Кадри“ хвърли поглед и каза, че нищо съществено не липсва. Така или иначе, ще трябва да изчакаме директора на автостопанството. Отидоха да го извикат.

Направи пауза и продължи:

— Там в будката са кадровикът и шофьорът, който е намерил пазача.

Излязоха от склада и тръгнаха към будката. Пресрещна ги униформен полицай.

— Лейтенанте — обърна се той към Роман, — Шофьорите питат може ли вече да изкарват камионите.

Роман се забави няколко секунди, преди да отговори. Захапа кокалчетата на пръстите си недоволен. Тримата изминаха няколко крачки до вратата.

— Кажи им да почакат — отвърна накрая Роман и влезе заедно със Сиера в будката.

Щом ги видяха, двамата мъже станаха. Сержантът посочи този, който стоеше по-близо, и каза на лейтенанта:

— Това е другарят Лабрада — началник отдел „Кадри“ в автостопанството.

Роман леко се усмихна и подаде ръка на мъжа, който също се усмихна и промълви тихо:

— Много ми е приятно, лейтенанте.

— А това — продължи Сиера — е другарят, който е открил трупа — Елпидио Абреу, шофьор в автостопанството.

Шофьорът с бледо и леко изкривено лице подаде ръка на Роман. Той се обърна към сержанта и му каза:

— Сиера, отиди с другаря кадровик в склада и нека пак да погледне дали не липсва нещо ценно.

— О’кей — промълви Сиера и излезе заедно с Лабрада.

Когато останаха сами, Роман седна до бюрото и посочи на шофьора един стол.

— Седнете, другарю.

Шофьорът седна. Роман извади от джоба си пакет „Популарес“ и му предложи цигара.

— Разкажете ми как стана.

Абреу запали цигарата и започна да говори. Предаде му дума по дума това, което вече бе разказал на сержанта. Роман го изслуша внимателно и го прекъсна само два пъти: първия, за да попита дали е сигурен, че кучето е било живо, когато го е видял, и втория, за да уточни часа, в който е тръгнал да търси помощ.

— В такъв случай ето какво излиза — каза Роман, за да уточни. — Дошли сте около три часа през нощта и сте намерили вратата на паркинга отворена, което ви е учудило, защото е било необичайно. Помислили сте, че може би някой от камионите току-що е излязъл или влязъл и че нощният пазач още не е успял да я затвори. Спрели сте камиона на няколко метра от будката, но там е нямало никой. Излезли сте, извикали сте няколко пъти, свирили сте с клаксона. Така минали десетина минути. Нали? Никой не се обадил и вие сте взели фенера, слезли сте и сте отишли да погледнете между камионите. Направили сте го, защото не сте намерили Суаснабар и защото сте предчувствували, че се е случило нещо. Тогава забелязвате раненото куче. Виждате, че вратата на склада е отворена, влизате и намирате пазача. Това става някъде към три и четвърт, нали? Излизате тичешком и започвате да викате. Тогава идва патрулът от КЗР,^[54] който е бил на пряка — пряка и половина от вратата на паркинга. Двамата другари влизат: първо единият, нали така, който се е обадил в полицията от будката, т.е. оттук, и после другият.

— Да. Така — промълви шофьорът.

Роман погледна часовника си и видя, че вече е почти седем. Изправи се.

— Ако има още нещо, ще ви се обадим — каза на шофьора, който също се бе изправил.

Двамата мъже излязоха от будката. Елпидио Абреу се присъедини към няколко свои колеги, които вървяха към линейката, за да видят как двама санитари качват трупа на Суаснабар. Роман отиде да потърси Сиера и Лабрада.

— Всички ли са тук? — обърна се той към кадровика.

— Липсват петима, лейтенанте — отговори Лабрада.

— Искате ли да говорите с другаря, който е съобщил в полицията? — каза Сиера.

Роман кимна. Сиера се отправи към линейката, каза нещо на един от мъжете, който стояха до колата, и се върна с него.

— Това е другарят.

Роман се ръкува, хвана го за ръката и го отведе настрана, към вратата на паркинга. Хуан Сантана се оказа човек на бързите отговори и много приказлив. Гонеше четиридесетте и беше по-скоро нисичък и слаб. Гледаше Роман съсредоточено изпод дебелите си очила от карей,^[55] докато вървяха бавно към вратата. Намерил шофьора Елпидио Абреу пребледнял и възбуден. Той му съобщил, че нощният пазач на автостопанството е убит. Двамата изтичали до склада и шофьорът му показал трупа. В този момент дошъл и другарят му от дежурната двойка. Попитал шофьора къде има телефон и той му посочил будката. Шофьорът и другият другар останали в склада, а той изтичал, позвънил в централата и оттам го свързали с полицията в Бехукал. Разказал случилото се на дежурния офицер и след около десет минути пристигнала патрулна кола.

Върнаха се при Сиера. Роман помоли Сантана да му остави за всеки случай телефона или адреса си. Записа в някакво тефтерче номера, който му продиктува мъжът, и се обърна към Сиера:

— А кучето къде е?

— Ей там — каза сержантът и тръгна към един от камионите. Спряха пред вратата на склада. До една от гумите на камиона бяха разстлали вестник. Сиера го вдигна и му показа безжизненото тяло на животното. Роман се наведе:

— Ударили са го с нещо тежко. Също като пазача — каза Сиера.

— Негово ли е било? — попита Роман и се изправи.

— Да — отвърна сержантът. — Казват, че винаги идвал да дежури с кучето. Живеел наблизо. Ето адреса.

Сиера също се беше изправил.

— Иди в кварталния комитет и разпитай за него — каза Роман и прокара пръсти по челото си. — Остави трима души да направят щателен оглед на паркинга, да видим дали ще намерят стоманения прът или тръбата, или каквото и да било друго. Поискай кучета и… чакай малко…

Роман затвори очи, изкриви устни и след няколко секунди каза:

— Това не е никакъв саботаж, Сиера. Разбираш ли защо са оставили крановете на бензина и газта?

— Заради кучетата, нали? — отвърна Сиера, сякаш очакваше Роман да каже нещо.

— Осмелявам се да го твърдя, Сиера — отвърна лейтенантът. — И макар да не е най-добрият начин, това е работа на хора врели и кипели.

— Май така излиза — поколеба се Сиера.

— Значи — каза Роман — да направят оглед. Има ли наблизо съседи? Може би някой е чул нещо. Егоскуе да се заеме с това, Сиера. Камионите да не мърдат, докато не свърши огледът, разбира се — и натърти на „разбира се“ усмихнато, сякаш се извинява, че е казал нещо толкова очевидно.

Двамата тръгнаха мълчаливо по мокрия асфалт на паркинга.

— Имаме доста работа — каза накрая Роман и погледна Сиера — Трябва да направим скица на автостопанството. Необходимо ми е да зная разстоянието от едно място до друго, с една дума — да се изясни напълно обстановката. Но трябва да разберем с абсолютна сигурност дали са откраднали нещо, Сиера. Настоявам за това. Какво ти каза Лабрада?

— Огледа още веднъж и каза, че май нищо не липсва. Веднага щом дойде отговорникът на склада, ще бъде направена инвентаризация.

Роман свали фуражката и приглади черните си коси, които вече сребрееха тук-таме:

— Какво каза съдебният лекар? Успя ли да определи часа на смъртта?

— Каза, че смъртта е настъпила между дванадесет и един и половина през нощта — отговори Сиера.

Отидоха до фолксвагена на Роман. Лейтенантът отвори вратата и се отпусна на седалката. Запали мотора, затвори вратата и тръгна съвсем бавно на заден ход.

— Кажи на директора — той подаде глава през прозореца, — че точно в десет ще бъда в кабинета му. А с теб ще се видим в отдела към единадесет и половина — дванадесет.

Сиера отдаде чест, но в същото време това беше приятелски поздрав.

6 часът и 30 минути.

Когато майка му влезе и запали лампата, той се събуди и се усмихна. Но в същия миг усмивката угасна, и устните му внезапно се свиха. С рязко движение седна в леглото и погледна часовника.

— Успал си се — промълви майка му.

Докато се мотаеше из стаята, той разбра, че не може да излезе с омачканите дрехи, с които бе заспал. Майка му излезе и той извади от гардероба първото, което му попадна — панталон каки и чиста риза. Започна да съблича бързо, но несръчно измачканите дрехи и да ги хвърля на леглото.

Беше заспал.

Докато закопчаваше ризата си, гледаше часовника с тъжни очи.

Преоблечен, позаглади с ръце разрошената си коса и излезе от стаята. В гостната миришеше на препечен хляб. Майка му пиеше кафе с мляко. Мина покрай нея и отиде в кухнята за кафе.

— Няма ли да закусваш? — проследи го тя с поглед.

Той не отговори. Изпи кафето на един дъх. Прекоси хола с три крачки и когато вече беше отворил външната врата, до него достигна гласът й:

— Ама как така излизаш, без да си ял!

Без да си даде ясна сметка какво прави, отговори след две секунди, докато слизаше през три стъпала по стълбището на блока:

— Не мога, мамо. Закъснявам.

Когато излезе на улицата, тъжното чувство стана още по-потискащо. Вече се беше развиделило и улицата бе пълна с хора, които вървяха насам-натам, с автобуси, които се движеха тежко нагоре по „Инфанта“ или се спускаха с пълна скорост, обвити в гъсти облаци дим. За миг помисли, че трябва да хване такси, но докато тичаше към пиацата, се отказа. Беше блед и потен. Въпреки това усещаше студа: влажен, неприятен студ.

Пътуването с рейс щеше да му отнеме почти час, т.е. щеше да пристигне след осем — повече от час след началото на работното време. Почувствува, че сърцето му се свива от страх. Бяха го предупредили, че този ден не бива да закъснява.

А се беше успал в единствения ден от живота си, в който не трябваше да го прави.

Изведнъж усети, че трепери от гняв, и потта на челото му замръзна. Втресе го.

Видя, че се задава рейсът.

10 часът.

Беше десет без три минути, когато лейтенант Роман влезе в кабинета на директора. Николас Карбонел го чакаше прав до бюрото си. Беше много млад, висок, слаб. До него стоеше кадровикът Лабрада, когото Роман поздрави с леко кимване, и още някакъв мъж — нисък, пълен, на около петдесет години, със сив работен комбинезон, когото Роман видя сутринта на паркинга.

— Лейтенант Роман? — по-скоро каза, отколкото попита директорът.

— На вашите услуги — отвърна Роман и му подаде ръка.

— Вече познавате Лабрада — каза Карбонел и посочи другия мъж. — Това е другарят Карлос Катала — диспечерът на автостопанството ни. Седнете, лейтенанте.

Очевидно Карбонел беше под впечатленията от събитията през нощта. Жестовете му бяха напрегнати, устните му — сухи и леко стиснати. Роман седна в червен кожен фотьойл, кръстоса крака и запали цигара.

— Имате ли представа какво са откраднали? — попита той без заобикалки, почти в мига, в който останалите трима седнаха.

— Отговорникът на склада прави инвентаризация — отвърна директорът. — Не мога да ви гарантирам, че не е откраднато нищо ценно, лейтенанте. Разбира се, складът е малко разбъркан и…

— Нищо ли не е откраднато? — попита Роман.

Директорът замълча и погледна внимателно офицера следовател. Роман продължи:

— Нямате ли ценни части, неща, които биха могли да се откраднат и да бъдат продадени?

— Разбира се, че има, лейтенанте — каза Карбонел. — А освен това в канцеларията, точно тук в съседство, се съхраняват заплатите за този месец. Повече от двадесет хиляди песос. А те са там. Непокътнати.

Директорът направи пауза, за да запали цигара.

— На всичко отгоре от три месеца касата ни е развалена. Държим парите в един шкаф. След убийството на Суаснабар не е имало нищо по-лесно от това, да се счупи някой прозорец или врата, да се разбие шкафът и да се вземат парите.

Намръщи се.

— Хиляди пъти съм казвал на другарите от управлението, че е опасно да се държат там толкова пари, но въпросът и досега не е решен.

Роман записа в бележника си.

— А това известно ли е? — обърна се към Карбонел, без да вдига поглед.

Карбонел тревожно се почеса по главата.

— Вижте какво, лейтенанте — каза накрая. — Ние, разбира се, не сме казали на никого, но аз не се съмнявам, че хората знаят. И ако някой е искал да разбере, могъл е да го научи много лесно, защото плащането става в самата канцелария, а парите се вадят от шкафа. Но вие виждате, че и оттам нищо не са взели.

— Добре — каза Роман и вдигна поглед от листа, който бе покрит почти изцяло с дребния му почерк, към началника на отдел „Кадри“ Лабрада — Какво стана със списъка на хората, които не са се явили днес на работа?

— Тук е написано всичко, лейтенанте. — Изправи се и подаде на Роман бланка, грижливо написана на машина.

— Това са имената и адресите. Както виждате, пръв в списъка е Иделфонсо Кастельо — механик, който живее тук, в Бехукал. На Шеста улица.

Лабрада говореше, без да поглежда Роман, но лейтенантът го наблюдаваше внимателно. Сиро Лабрада изглеждаше около тридесет и пет годишен, а в автостопанството работеше повече от десет години. Острите черти на лицето му не можеха да се уловят добре заради тъмните очила, които носеше. Имаше орлов нос и тънки мустаци, добре оформени, а лицето му беше безупречно избръснато. Облечен с вкус и очевидно обмислил внимателно всеки детайл от облеклото си. Видът му контрастираше с този на мъжете, които седяха до него. Начинът му на говорене беше неприятен и Роман веднага го усети: този човек притежаваше необичайната способност да бъде едновременно любезен и надменен.

— Що за човек е тоя Кастельо? — попита лейтенантът.

— Добър човек е — отвърна Лабрада с глас, който на Роман се стори надут. — Може да се каже, че е добър човек. Политически грамотен и със съзнателно отношение към работата. Доколкото знам, вчера си е тръгнал рано, защото се е оплаквал от тежка настинка.

— А Карденас?

— Да — побърза да каже Лабрада някак иронично. — Това е Рафаел Карденас, познат тук като Фело, а предполагам — и на други места.

Роман го гледаше съсредоточено. Началникът на отдел „Кадри“ махна с ръка и каза:

— Непрекъснато отсъствува от работа. На няколко пъти се наложи да го викаме пред Работническия съвет. Два пъти го наказвахме, но както виждате, продължава да отсъствува. Според мен е безнадежден случай.

Лабрада отново направи кратка пауза.

— Освен това…

Остави изречението недовършено няколко секунди, докато палеше с изящен жест цигара. Изпусна бавно дима и каза:

— Този човек е бил наказан за кражба на материали на предишната му месторабота. Преди четири години. Мисля, че е прекарал няколко месеца в едно стопанство за изправителен труд.

— Мислите или сте сигурен? — попита Роман сухо.

— Е, добре, сигурен съм — каза Лабрада някак рязко. — Имам данните.

Докато кадровикът даваше данните за Карденас, на Роман му се стори, че в думите му се крие злорадство. Да, наистина у този човек имаше нещо, което Роман инстинктивно отхвърляше.

— Третият — каза.

— Теодоро Гомес Пуенте, който работи тук от пет месеца — каза Лабрада, докато прелистваше бумагите си. — Да — през юли. Не се включва особено активно в обществената работа, но е съзнателен и си изпълнява задълженията. Не се оплакват от него, макар че няма кой знае колко опит в работата. А е и само на двадесет и три години.

Роман продължаваше да изучава списъка, който му беше дал Лабрада.

— А какво са правили вчера? Имам предвид Карденас и Теодоро Гомес? Тук пише, че са шофьори. В колко часа са прибрали камионите?

Лабрада поклати глава утвърдително. Тънките сребристи рамки на тъмните му очила леко проблеснаха:

— Карденас е оставил камиона в обичайния час — към пет следобед. Но Теодоро сигурно го е докарал по-късно. Виждате ли, лейтенанте, аз говорих с Хорхе Роке — механик в автостопанството, който вчера е бил дежурен.

— По кое време е дежурил? — попита Роман.

— Ами от понеделник до петък дежурствата са от пет следобед до десет вечерта — докато дойде Суаснабар. В събота и неделя също има дежурства, но предполагам, че питате за вчера.

— Да, разбира се — отвърна Роман.

Лабрада погледна някакъв лист.

— Преди малко говорих с Роке — каза — Обясни ми, че докато е бил дежурен, Теодоро Гомес не е прибрал камиона си.

Роман записа нещо на листа, който му беше дал Лабрада.

— Очевидно е дошъл, когато на пост е бил вече нощният пазач, защото сутринта камионът му беше в стопанството — намеси се Катала.

— Да, сигурно — потвърди Лабрада. — Но освен това Роке ми каза, че когато снощи си е тръгвал, при камионите е останал един от механиците.

— Кой? — вдигна глава Роман.

— Роке не го е видял — каза Лабрада и избягна погледа на Роман. — Искам да кажа — не знае кой е бил.

— Не знае ли? — каза Роман намръщено.

— Така казва — измънка Лабрада, като че искаше да се извини. — Изглежда, механикът е излязъл от работилницата и е започнал да оправя един от камионите, но Роке не го е видял, когато е минал. Каза ми, че чул тракане на инструменти и надникнал — видял някакъв мъж под един от камионите, доста далеко от него. Не му обърнал внимание, не се поинтересувал кой е.

— Къде е Роке? — попита Роман.

— Ами, лейтенанте — каза Катара, — отпътува за Мариел. Ще се върне утре… Но аз нямах представа. Наредих му да тръгне, но… — обърна се към Лабрада: — Ако ти ми беше казал, нямаше да го пращам.

Началникът на отдел „Кадри“ махна недоволно.

— Виж какво, Катала, аз не знаех, че той днес трябва да пътува.

Погледна Роман:

— Всичко това ми го разказа Роке сутринта, след като вие си отидохте, лейтенанте. Но в суматохата пропуснах да говоря с Катала. Така или иначе, мисля, че утре…

Роман не сваляше очи от Лабрада:

— Може би сте го попитали в колко часа приблизително е видял човека, който е работел при камионите?

— Да, попитах го — отвърна Лабрада и се усмихна пресилено. — Стори ми се важно.

Направи пауза. Повдигна леко очилата си и разтърка очи с пръсти.

— Каза, че трябва да е минавало осем и половина. Той си тръгнал след четиридесет и пет минути — към девет и четвърт. Суаснабар дошъл рано, както обикновено, и му казал, че ако иска, може да си върви. Когато си тръгнал, все още се чувал чукът на мъжа, който лежал под камиона.

Лабрада отново си сложи внимателно тъмните очила. Роман се обърна към Карбонел.

— Какво можете да ми кажете за Суаснабар? — попита.

Въпросът изненада директора. Няколко секунди той мълча, а после погледна началника на отдел „Кадри“.

— Ами… аз не го познавах много добре — каза най-сетне. — Мисля, че беше добър работник, макар че…

Думите на Карбонел звучеха неуверено. Гледаше Лабрада, сякаш търсеше подкрепа.

— Вижте какво, лейтенанте — намеси се кадровикът, — аз го познавах доста по-добре от другаря директор. Работя тук от години, дошъл съм много преди него, а това влиза и в задълженията ми.

Роман усети скрита нотка на недоволство в гласа на Лабрада, сякаш се бе подразнил, че въпросът беше отправен към Карбонел, а не към него. Замълча, сякаш подбираше думите си:

— Да, Суаснабар беше добър работник, но…

— Против революцията ли е бил? — прекъсна го Роман.

— Напротив, напротив — отвърна уклончиво Лабрада. — В противен случай не бихме му поверили охраната на автостопанството. Знаете ли, лейтенанте… става дума за характера му. Избухлив, бих казал, затворен, нямаше много приятели…

Поколеба се отново и продължи:

— Да, затворен… Как да кажа… отношенията му с другите работници в автостопанството не бяха съвсем добри.

— Чакай, Лабрада, аз не съм съгласен.

Роман се обърна и погледна Катала — беше напрегнат, говореше трудно, с големи паузи. Няколко пъти отвори уста, преди да продължи:

— Вярно, че Суаснабар беше характер, но… така да се каже, тук повечето хора го ценяхме и уважавахме.

— Добре де, добре — сякаш искаше да се извини Лабрада, но жестът му показваше недоволство. — Може би не се изразих правилно. Съгласен съм. Не че отношенията му с работниците са били лоши, но ти, Катала, знаеш много добре, че тук доста хора не понасяха Суаснабар именно заради характера му, заради отношението му.

Диспечерът Катала не възрази, сякаш изведнъж бе изгубил интерес към това, което говореше Лабрада.

— Значи според вас — Роман погледна Лабрада в очите — причина за убийството може да бъде нечия скрита омраза. Може би отмъщение.

— Не, не. В никакъв случай — побърза да отговори Лабрада. — Не исках това да кажа. Попитахте ме за Суаснабар и аз се опитвам да ви го опиша възможно най-обективно.

— Вие, Лабрада, познавате ли някой от работниците, който да го е мразел особено много? — попита Роман.

— Вижте какво, лейтенанте, това е нещо много деликатно. Аз не се бъркам в личните въпроси на работниците. Макар че мога да ви дам един пример. Фело Карденас, същият тоя Фело Карденас, за когото говорихме преди малко, веднъж има страхотна разправия със Суаснабар.

Роман смръщи вежди:

— За какво?

Лабрада отвърна, без да поглежда Роман:

— Ами, знаете ли, в случая Ерасмо имаше право. Фело дошъл рано сутринта да изкара камиона, за да превози някакви неща частно. Ерасмо не му разрешил. Фело се заинатил и без малко да се хванат гуша за гуша.

Катала се надигна:

— Лейтенанте, разправиите на Суаснабар бяха все за такива работи.

Лабрада се обърна и изгледа диспечера. Устните му не трепнаха. Какво не би дал Роман, за да види как блестят очите му зад тъмните очила…

— Суаснабар ли ви разказа всичко това? — попита Роман.

— Кое, за разправията с Фело ли?

— Да — отвърна лейтенантът.

— Не, всъщност не. Научих го от трето лице, Фело разказал на един от шофьорите и работата се разчу. Посъветвах Ерасмо да извика Фело пред Работническия съвет, но той отказа. Каза ми, че нищо не се е случило. Аз настоях, но напразно. Такъв си беше Суаснабар — като се затвори, идва ти да го удушиш.

Лабрада почти сдъвка последните думи, защото си даде сметка за зловещия смисъл, който придобиваха сега. Роман го погледна втренчено и каза:

— Продължавайте, продължавайте.

— Това е, лейтенанте — отговори Лабрада. — Ерасмо Суаснабар беше човек с труден характер, дръпнат. Не беше особено тактичен в отношенията си с хората, а това според мен караше повечето да странят от него.

Лабрада погледна Катала и добави:

— Иначе беше добър работник. Сериозен, с чувство за отговорност — това не може да се отрече.

В този момент Роман си помисли, че на Сиро Лабрада би му се искало да го отрече. Но едно беше сигурно — той беше сред онези, които не обичаха пазача.

— Мислите ли, че Суаснабар би допуснал немарливост, която да позволи на престъпника или престъпниците да проникнат в автостопанството и да го убият? — запита Роман, докато палеше цигарата си. — Да речем, да остави вратата отворена, да заспи или нещо подобно?

Отговори му Катала, сякаш бързаше да не го изпревари някой:

— Какво говорите, лейтенанте! И дума не може да става. Аз работя тук пета година. Когато дойдох, Ерасмо вече беше пазач. Е, добре, през цялото това време нито веднъж не се е провинил, нито веднъж. Отнасяше се с голяма отговорност към всичко, свързано с работата му.

Роман прибра бележника си и стана.

— Добре — уточни. — В автостопанството непрекъснато ще има дежурен. Продължавайте работата си. Засега няма да ви безпокоим, макар че не е изключено отново да се срещнем. Ако се наложи, ще намина пак. Ето телефона ми, в случай, че искате да ми съобщите нещо.

Подаде на Карбонел едно малко листче от бележника си. Тримата мъже се изправиха.

— Можете да разчитате на помощта ни — каза Карбонел. — Тук сме, за да ви сътрудничим във всичко, което можем.

Роман се ръкува с тримата и напусна сградата, където се помещаваха канцелариите на автостопанството. Излезе през страничната врата, която го изведе направо на улицата. Качи се във фолксвагена, потегли бавно и спря на ъгъла. Няколко секунди остана загледан в празното помещение срещу входа на паркинга. Зави надясно и спря колата пред вратата на металната ограда.

В ранния утринен час дворът на автостопанството беше безлюден. Имаше само няколко камиона, а сред тях бяха и тези на Теодоро Гомес и Фело Карденас, които този ден не се бяха явили на работа. В дъното се виждаше будката — скована от малки зелени дъски, овлажнели от дъжда, в която цели десет години нощ след нощ е идвал Ерасмо Суаснабар.

Беше празна.

11 часът и 25 минути.

Сержант Мигел Сиера преглеждаше някакви листа, когато Роман влезе в кабинета.

— Вече имаме някои неща налице — каза и се изправи.

Роман прекоси малкото помещение и се отпусна на въртящия се стол зад бюрото си.

— Случаят няма да е лесен, Сиера — каза.

Сержантът го погледна внимателно.

Мигел Сиера беше двадесет и шест годишен. Среден на ръст, с кестеняви коси и малки живи очи. Повече от година работеше с Роман в отдела за убийства и свикна да му се възхищава. Възхищаваше му се искрено. Знаеше, че Ектор Роман произхожда от бедно семейство и че от дете е работил на всевъзможни места, за да издържа овдовялата си майка. Знаеше, че се е борил срещу тиранията и че когато преди години е постъпил в министерството, не е имал и капчица от познанията, нужни на един следовател. Но Роман напълно ги бе придобил. Учеше непрестанно и бързо напредна. Сиера сам бе видял как разплита сложни дела с необикновена смелост и съобразителност. Знаеше също така, че шефът му никога не се хвали и че всяка изречена от него дума е добре премислена.

— Защо мислите така? — попита Сиера.

— Кажи първо какво си научил, а после ще ти обясня — каза Роман.

— Добре — съгласи се Сиера. — Ето заключението на съдебния лекар, което потвърждава, че нощният пазач е умрял вследствие на силен удар в тила. Един-единствен удар, но много силен. Ерасмо Суаснабар наистина е умрял между дванадесет и един и половина през нощта. Сигурно е, че е бил ударен пред будката и вече мъртъв или умиращ, е примъкнат в склада, където го е намерил оня шофьор — Абреу. Експертите откриха следи от кръв между будката и склада. Предполагам, че са го завлекли в склада, за да го махнат от мястото, което идеално се вижда откъм улицата.

— Сигурно — кимна Роман. — А какво се оказа, складът отворен ли е бил?

— Очевидно са разбили вратата — каза Сиера. — На пръв поглед, за да задигнат, каквото им трябва, а после да скрият трупа. Но, изглежда, че не е откраднато нищо.

Роман се облегна на стола. Пушеше загледан в някаква неопределена точка между стената на тавана или някъде отвъд нея, сякаш искаше да открие верния път сред хиляди неизвестни.

— Нищо не е откраднато, Сиера — каза най-сетне. И не е само складът. В един от шкафовете в канцеларията е имало повече от двадесет хиляди песос. Вече трети месец държат там заплатите. Не липсва дори стотинка. Парите са непокътнати.

— Може би лично отмъщение? — каза Сиера.

— Знам ли — промълви Роман й смачка недопушената цигара в пепелника.

Сиера замълча. Роман стана и отиде до прозореца. Късчето синьо небе, което се виждаше през стъклото, внезапно изпълни Роман с неопределено чувство на тревога, но веднага погледна надолу и видя улицата, която беше оживена въпреки дъжда. Мъже и жени с дъждобрани или чадъри преминаваха покрай сградата на министерството. Сигурно някъде в града сега вървеше и убиецът на Ерасмо Суаснабар, под дъжда, свободен.

Роман стисна юмруци.

— Разпита ли за Суаснабар в кварталния комитет? — каза той, без да се обърне.

— Да. Кабада отиде — отвърна Сиера. — Казали му, че Суаснабар бил кротък, мълчалив, необщителен, но врагове нямал. Жена му умряла преди години, а деца нямали. Някаква съседка казала на Кабада, че Ерасмо има сестра в Хавана, а също и племенници, но много рядко се виждали. Живеел сам с кучето си. Всички го смятали за затворен и саможив, но добър човек. Бил е на страната на революцията.

Роман се обърна към Сиера.

— Какъв е резултатът от огледа? — попита.

Сиера протегна ръка към големия плик, който лежеше на бюрото му.

— От предмета, с който е извършено убийството — нито следа. Това е всичко, което намерихме.

Сложи на масата две кутийки кибрит и угарка от пура.

Роман взе в ръка една от кутийките. Върху нея бе написано със синя химикалка буквата „Л“. Едно завъртяно изписано „Л“, с множество чертички и ченгелчета. Отвори я и откри две бели хапчета. Може би аспирин.

Роман върна кутийката на Сиера, който я прибра отново в плика заедно с другата, на която не пишеше нищо, и с угарката.

— Какво мислиш за това че са откраднали револвера на пазача? — попита Роман, седна отново на въртящия се стол и опря лакти на бюрото.

— Според мен над това си заслужава да се помисли — каза Сиера, след като се почеса по брадата. — Може да са контрареволюционери, а?

Роман поклати глава отрицателно.

— Не, нямах предвид това — каза. — Помисли добре.

— Какво тогава? — попита Сиера.

Роман погледна бюрото си. Спря за миг очи върху снимката на тригодишната си дъщеря Моника, поставена под стъклото. Но веднага вдигна глава и срещна светлите очи на Сиера:

— Помисли добре. Оказва се, че според нас причината за престъплението може да е отмъщение, някаква лична вражда или стари сметки. Но всичко това никак не съвпада с кражбата на оръжието. Какво ще кажеш?

Сиера вдигна рамене.

— Така — продължи Роман. — От друга страна, не е откраднато нищо нито от склада, нито от канцеларията, а в шкафа е имало повече от двадесет хиляди песос…

— Може би не е знаел или не са знаели. В края на краищата…

— Да предположим, че не са знаели. Но ако са дошли, за да крадат, поне щяха да отмъкнат някоя резервна част: скоби, гумени тампони — все неща, търсени на черно. Но се оказва, че не са взели нищо. Ето три факта, между които на пръв поглед няма никаква логическа връзка: от една страна — убит е човек. Ако са го направили с цел грабеж, защо, по дяволите, не са задигнали нищо? Ако пък е лично отмъщение, защо са взели револвера? Е, добре, сам ще си отговоря. Убиецът или убийците може би са откраднали револвера: а) за да ни заблудят, да ни объркат и да ни накарат да повярваме, че е дело на контрареволюционери; б) защото в момента не са помислили за последиците и са се снабдили между другото с оръжие за друго престъпление; в) защото целта на престъплението е била именно револверът, а това според мен е най-вероятното. Такива са фактите — конкретни, неоспорими. Но не трябва да изключваме и една последна възможност, не бива да отхвърляме кражбата. Нима трябва да изключим кражбата като цел само за това, че нищо не липсва? Ами ако по една или друга причина не са успели или не са имали време да я осъществят? Както виждаш, Сиера, случаят е заплетен. Казах ти го още в началото.

Сиера внимателно слушаше Роман. От време на време поклащаше глава утвърдително или отрицателно в зависимост от това, дали логическият ход на разсъжденията на лейтенанта се основаваше на сигурни и неопровержими факти, или на спорни и малко вероятни.

— Е, добре — продължи Роман. — Да предположим, че не е било контрареволюционна акция. Така. Имам си причини да мисля така. В такъв случай остават две възможности: а) лично отмъщение, и б) кражба… да речем, неуспешен опит за кражба. Защото не вярвам един нищо и никакъв револвер да бъде причината. Ще разследваме в тези две насоки.

— Съгласен — каза Сиера.

— Добре. Я ми кажи, замислял ли си се как убийците са проникнали в автостопанството?

Сиера вдигна вежди и се поусмихна:

— Както виждам, според вас те са били няколко. Или може би греша? От известно време казвате убийците. Защо?

— Да, така мисля и ще ти обясня защо, но първо ми отговори на въпроса.

— Значи — Сиера се облегна на въртящия се стол и скръсти ръце на гърдите си: — шофьорът, който е открил трупа, каза, че когато дошъл, вратата на паркинга била отворена. Може би са влезли оттам, а не е изключено да са се прехвърлили през оградата. Макар че… надали е станало така. Ами кучето? Щеше да ги открие. Не. Трябва да са влезли през главния вход.

— Разбира се, че оттам са влезли — каза Роман. — Ако бяха прескочили оградата, пазачът е могъл да не ги чуе, но кучето… Не, никой не би могъл да прескочи оградата, без кучето да предупреди Ерасмо Суаснабар, който освен това е бил въоръжен и не би се уплашил лесно.

— Може пък вратата да е била отворена…

Роман поклати глава отрицателно:

— Не, невъзможно. По всички личи, че Ерасмо Суаснабар е бил крайно съвестен. Никога не са го хващали в небрежност. Разбира се, и на най-добрия ловец може да му избяга заекът, но би било безкрайно неправдоподобна случайност това да стане точно в нощта, когато са решили да го убият.

Направи пауза и продължи:

— Мисля, че престъпниците са разчитали точно на съзнателността на пазача.

Сиера се замисли.

— Снет ли е вече планът на автостопанството? — попита Роман.

— Да. Направи го Маито. Кабада ми го донесе малко преди да дойдете.

Сиера стана и отиде до един шкаф в ъгъла на стаята, до прозореца, по който плющеше дъждът.

Пак заваля — каза Сиера, докато изваждаше от шкафа свит на руло картон и го подаваше на Роман.

Лейтенантът разгърна плана върху бюрото си, като го придържаше в двата края, за да не се навие отново. Но Сиера затисна с длан единия край и дясната ръка на лейтенанта остана свободна.

— Гледай, Сиера — посочи Роман. — Ето това е желязната врата — точно срещу будката на пазача. А тая врата може да се отвори само отвътре, с ключ. Оттук никой не може да влезе, ако Суаснабар не му отвори.

— Между другото — каза сержантът — ключа никъде го няма. Нито на дъската в будката, нито у Суаснабар.

В погледа на Роман проблеснаха игриви пламъчета:

— Много ясно, че го няма. Не се ли досещаш защо?

И без да дочака отговора на Сиера, продължи:

— Суаснабар е отворил вратата на престъпниците и после пак я е затворил. Така че ключът им е бил необходим, за да излязат.

— В такъв случай вие мислите, че…

Сиера погледна втренчено лейтенанта.

— Разбира се. Суаснабар им е отворил, защото ги е познавал. Сигурно са били от автостопанството.

Сиера кимна и попита:

— Мислите ли?

Роман вдигна ръце от плана, който веднага се нави на руло. Облегна се назад. После отново се наведе напред, взе един молив от бюрото си и пак се облегна. Започна лекичко да почуква с молива по нокътя на палеца си.

— Почти съм сигурен, Сиера. А освен това няма друга възможност. В противен случай трябва да приемем, че пазачът е бил замесен, а това ми се струва невъзможно.

Сиера нави плана, стегна го с ластик и го остави върху бюрото на Роман.

— Лейтенанте, защо мислите, че са били няколко?

Роман хвърли молива на бюрото си.

— Може и да греша — каза той. — Но съм убеден, че не е достатъчен един престъпник с желязо или железен прът, за да бъде изненадан така лесно един опитен, внимателен, смел, въоръжен мъж при това с куче и зад желязна ограда.

Сиера се почеса по брадата, както обикновено правеше, когато размишляваше.

— Да. Мисля, че имате право. При това положение…

— При това положение — каза Роман, изправи се и излезе иззад бюрото — ще те натоваря с няколко задачи. Обядвай, иди в Бехукал и изясни какво е правил снощи Иделфонсо Кастельо — механик в автостопанството, който вчера е казал, че е болен, и си е тръгнал по-рано от работа. Ето адреса.

Взе молива от бюрото, записа адреса в бележника, откъсна листа, сгъна го внимателно и го подаде на сержанта.

— После отиди в автостопанството и разбери защо Елидио Абреу е прибрал камиона си в три през нощта. Аз ще се заема с другите двама, които днес не са се явили на работа. И ще ти кажа нещо, Сиера: засега едно е сигурно. Или убиецът работи в автостопанството, или има там съучастник. Или и двете.

2 часът и 25 минути следобед.

Лейтенант Роман спря пред стара двуетажна къща на улица „Индустрия“, между „Сан Рафаел“ и „Сан Хосе“. Хвърли поглед на избелялата бежова фасада, свери номера и се изкачи по стълбите.

Жената, която му отвори, миеше пода в хола. На дивана си играеше тригодишно момиченце по блузка на зелени точици.

— Добър ден — каза лейтенантът. — Тук ли живее Рафаел Карденас?

Жената го погледна с очи, в които Роман му се стори, че вижда страх. Прибра кичурите, които падаха на челото й, и отвърна:

— Да, тук.

— Няма ли го?

— Не — отговори сухо жената.

— Вие съпругата ли сте? — попита Роман.

Жената кимна и Роман продължи:

— Трябва да поговорим няколко минути.

— Да, разбира се — каза тя и покани лейтенанта. — Заповядайте, седнете.

Роман се настани в някакъв извехтял фотьойл с кръпки тук-таме. Погледна жената, която беше седнала срещу него. Приятна, макар по домашни дрехи и без грим — нали я бе заварил да чисти. На около тридесет години.

— Да не се е случило нещо с мъжа ми?

Роман я погледна, сякаш премисляше отговора си.

— Не, правим една проверка — каза. — Трябва да поговорим с него. Търсихме го на работата му, но го няма. Затова съм тук. Знаете ли къде би могъл да бъде?

Роман разбра, че е улучил: жената наведе очи и не отговори. Но веднага вдигна глава — беше разстроена. Почти извика:

— Откъде да го знам къде е! Все едно и също: аз вкъщи, чистя, готвя, гледам децата, опъвам като вол, а той само скита насам-натам.

Беше готова да заплаче, но внезапно мрачното й лице придоби войнствено изражение.

— Значи хубавецът не е отишъл на работа. Чуйте: снощи излезе след вечеря. Вечеря, приготвена от тая глупачка, дето я виждате пред себе си — удари с длани гърдите си. — И ето че още не е благоволил да се появи. Сигурно пие някъде бира с първата срещната уличница… Но мене ми е все едно, кълна ви се…

Направи кръст с пръсти и шумно го целуна.

Заплака горчиво.

Роман наведе очи за миг и я остави да си излее мъката.

— Моля ви… — промълви.

— Извинявайте — каза жената, прокара ръка по лицето си и изхлипа. — Извинявайте…

Роман понечи да извади кърпата си, но тя го спря. Хвана косите си с фиба, въздъхна дълбоко и погледна Роман. На него му се стори, че изведнъж се е състарила…

— Но да не ходи на работа след всичките неприятности, които имаше… После пак удръжки, а имаме три деца, другарю, три деца. По-големите са на училище, а ето я и третата — каза и посочи момиченцето, което бе прекъснало играта си, гледаше ги сериозно и смучеше палеца си. — Живота ни зачерни, каквото спечели, го превръща в бира.

Отново направи пауза. Но не заплака. Погледна Роман с очи, в които имаше отчаяна молба:

— Направете нещо с него, другарю. Заради децата ви моля, не заради себе си. Тоя човек е безотговорен и децата страдат от всичко това.

— Успокойте се — каза й Роман. — Ще направим нещо, обещавам ви. Но, моля ви, помислете къде бихме могли да го намерим сега.

— Не знам, другарю. Наистина не знам.

Изведнъж лицето й се изкриви в гримаса.

— Но ако бях на ваше място — каза тя с горчива ирония в гласа, — щях да тръгна да го търся из хаванските бирарии и сигурно щях да го намеря.

Роман се сбогува с жената и слезе по стълбите. Може би съпругата на Карденас не говореше сериозно, но понякога лейтенант Роман губеше всякакво чувство за хумор. Щом излезе на улицата, той се обади в службата и нареди на Кабада веднага да отиде в Бехукал, да вземе от Лабрада снимка на Рафаел Карденас и да го търси.

Да го търси из хаванските бирарии.

3 часът и 45 минути следобед.

Роман я погледна притеснено и помоли да го пусне да влезе. Жената се смути и отвори широко вратата на малкия апартамент.

— Извинете — каза, — аз не…

— Няма за какво да се извинявате — усмихна се Роман. — Вие трябва да ме извините за нахалството.

Сега жената се усмихна и лейтенантът пристъпи прага. След поканата се разположи на един стол в малката гостна.

Роман внимателно се вгледа в жената. Светли благи очи зад очила със сребърни рамки. Косата й беше побеляла и на пръв поглед изглеждаше да е прехвърлила шейсетте. Едва когато видя живите й очи, разбра, че е по-млада.

— Извинете — каза лейтенантът, — как се казвате?

— Фиделина, Фиделина Пуенте — отвърна веднага тя с остър и тревожен глас.

Жената беше седнала на крайчеца на стола, без да се обляга. Напрегната, видимо нервна.

Роман огледа апартамента — всичко беше грижливо подредено, безукорно чисто. В малкото холче миришеше на запръжка. Сигурно Фиделина е готвела, когато той позвъни на вратата. Лейтенантът усети внезапна тежест в гърдите. Този дом много му напомняше за един друг дом.

Един друг дом, който от много години не бе виждал.

Дома на неговото детство.

— Кажете, какво се е случило, другарю, моля ви? — каза жената.

— Бих искал да поговоря със сина ви Тео. Нали е ваш син?

— Да — промълви тя.

— Става дума за едни сведения, които са ми необходими. А днес не се е явил на работа. Затова съм тук.

Роман забеляза уплашен блясък в очите й, но не намери сили да каже цялата истина.

По лицето й премина сянка.

— Не се е явил на работа ли? — промълви. — Днес се успа. Излезе към седем. Каза ми, че отива на работа.

— Така ли ви каза? — попита меко Роман.

Жената наведе очи. Поколеба се:

— Не, не ми го каза. Почти не говорихме. Не пожела да закуси. Каза ми, че закъснява, и аз реших, че отива в Бехукал.

Роман извади бележника и химикалката си.

— Фиделина — помъчи се гласът му да прозвучи благо, — не се тревожете. Може да е отишъл някъде с приятели. Или с някое момиче. Важното е да ми кажете къде според вас може да бъде.

— Но Тео никога не го е правил — каза жената. — Наистина, не се е прибирал за по няколко дни, но по отношение на работата си е много съзнателен.

— Е, какво пък, винаги може да се случи нещо необичайно — настоя Роман. — Въпросът е в това, че точно сега ми е необходимо да говоря с него.

Жената се отпусна на облегалката на стола и въздъхна дълбоко.

— Тео ми е най-малкият — каза с уморен глас. — Но и най-трудният. Двете момичета никога не са ми създавали главоболия.

Изведнъж погледна Роман, обезпокоена от собствените си думи.

— Нито пък Тео — побърза да добави. — Мисълта ми беше, че момчетата винаги са с характер. Още повече той, който остана сирак толкова малък. Знаете ли; мъжът ми почина от инфаркт. Момчето израсна без баща. И много ми костваше, лейтенанте, много ми костваше да го направя човек.

Роман я погледна и се усмихна тъжно. Наистина му се искаше да поразсее тревогата й, но, необяснимо защо, той самият беше разтревожен.

— Познавате ли приятелите на Тео? — попита лейтенантът. — Или поне някой от тях. Да речем…

— Не, лейтенанте — тя наведе очи към тъмната си карирана пола. — Приятелите на Тео никога не идват тук. Има приятели, разбира се, но никога не идват тук.

Роман я погледна сериозен.

— Фиделина, опитайте се да ми помогнете. Наистина ли нямате и най-малка представа къде би могъл да бъде Тео? Помислете си, кажете поне нещо, някое място, което той има навика да посещава… Снощи излизал ли е?

— Да — жената вдигна към Роман чистите си светли очи. — Излезе след вечеря и каза, че ще закъснее. Легнах си в единадесет, както обикновено, но него още го нямаше. Мисля, че затова се успа сутринта.

— Има ли си приятелка? — попита Роман.

Жената се усмихна:

— Да. И, да ви кажа, момиче и половина.

— Как се казва? — попита Роман. — Дали снощи не е бил с нея?

— Не, лейтенанте — каза жената и отново сведе очи.

— Откъде знаете? — промълви Роман.

— Тя ми каза. Идва снощи, след като той излезе.

Роман понечи да я попита още нещо, но Фиделина го изпревари:

— Лейтенанте, мислите ли…

Но млъкна внезапно, сякаш не искаше да произнесе думите. Преглътна сухо и каза съвсем тихо:

— Мислите ли, че му се е случило нещо?

Роман разбра, че тя знае, че той не може да й отговори, че той също не знае. Но тази жена имаше нужда от утеха. Поне от една утешителна дума.

— Защо трябва да му се е случило нещо? — Роман се опита гласът му да прозвучи естествено. — Фиделина, нямате причина да мислите най-лошото. Ще направим така: дайте ми адреса на неговата приятелка. Как е името й?

— Вики — каза жената. — Вики Карерас.

— Значи адреса на Вики Карерас — каза Роман. — Да видим дали тя ще ни помогне да намерим Тео.

— Да, да — промълви жената и стана. — Извинете ме за момент. Ще отида да го потърся.

Жената влезе в съседната стая и лейтенантът запали цигара. Глътна дима, който му се стори необикновено горчив.

Погледът му се зарея.

Пред очите му изплува някъде от миналото като далечно ехо образът на майка му — преждевременно остаряла, повехнала. И ликът на тежко болния му баща. И безкрайно тъжното лице на сестра му.

Стисна очи, за да се освободи от видението. Всъщност спомените му не бяха такива. Въпреки трудностите имаше и радост в дома им, в дома на неговото детство. Но днес споменът беше болезнен, потискащ.

Роман се зарадва, щом чу стъпките на Фиделина. Отвори очи и видя, че тя е пред него и му подава някакво листче.

— Ето адреса на Вики. Написала съм ви и телефона.

Роман взе листчето и без да го погледне, го прибра в големия джоб на масленозелената си куртка.

— Нямаме телефон, лейтенанте — каза жената извинително. — Но щом научите нещо, моля ви, непременно ми съобщете. Умолявам ви, непременно ми съобщете… Обещавате ли?

Роман се изправи, не успя да се въздържи и стисна двете и ръце.

Жената явно се сконфузи, но лейтенантът изглеждаше още по-смутен:

— Не се безпокойте, Фиделина — промълви и пусна малките бели набръчкани ръце. — Не се безпокойте. Ще ви съобщя. Но не се притеснявайте напразно. Обещавате ли?

6 часът и 5 минути следобед.

Първото, което Роман видя, когато влезе в кабинета си, бе лицето на мъжа: скулесто, заобиколено от гъсти черни коси и големи бакенбарди. Беше висок, слаб, тридесет и пет — четиридесетгодишен. Седеше на металическия стол до бюрото на Сиера. На въртящия се стол на Роман седеше Кабада и пушеше отегчено.

Лейтенантът се приближи и се вгледа внимателно в мъжа. Носеше тъмнозелен панталон и риза с къси ръкави, която вероятно предния ден е била съвсем бяла и колосана, но сега бе измачкана и мръсна.

— Това е Рафаел Карденас, лейтенанте — каза Кабада.

— Рафаел Карденас — промърмори Роман.

Карденас не отговори. Дори не погледна лейтенанта. Роман се направи, че не забелязва, и кротко попита:

— Защо не сте се явили на работа днес, Карденас?

Сякаш някаква сила действуваше на Фело Карденас.

— Доколкото знам, за неявяване на работа на човек му удържат от заплатата, но сега разбирам, че на всичко отгоре го окошарват.

— Не, това не е достатъчно основание — каза Роман. — Вие редовно отсъствувате от работа, но не за това се тук.

Мъжът се раздвижи неспокойно на стола.

— Никакви такива — запротестира енергично. — И аз като всеки друг си имам недостатъци, но съм съзнателен човек, глава на семейство и такива не ми минават.

На Роман му се прииска да се усмихне. Размени бърз поглед с Кабада. Погледна отново втренчено Карденас и каза:

— Карденас, вас са ви наказвали за неявяване на работа.

Фело Карденас жестикулираше усилено, сякаш за да придаде тежест на думите си.

— Вижте какво, лейтенанте, в автостопанството е пълно с мошеници и интриганти и ако не си им по вкуса, ако не им играеш по свирката, живота ще ти отровят. Предполагам, че Катала ви е наприказвал всичко това, нали? Знам, че не може да ме гледа, но държа да знаете…

— Какви са отношенията ви с Ерасмо Суаснабар? — попита внезапно Роман.

Очевидно въпросът на лейтенанта изненада Фело Карденас, но той продължи в същия дух.

— С нощния пазач. Ето каква била работата. И какво ви е наприказвал за мене?

Роман го погледна съсредоточено, но не отговори.

— А аз мислех, че мулатът е свестен човек — каза Карденас и погледна предизвикателно Роман. — Вижте какво, лейтенанте, преди десет-дванадесет дни имах спречкване със Суаснабар, защото той много си позволява… Отидох да изкарам камиона малко по-рано от обикновено, защото щях да пътувам за Пинар дел Рио, но преди това исках да свърша една работа и ето че се появява Суаснабар и ми заявява, че не могло, че това било, че онова било… А мене ме засегна недоверието му. И му казах две сладки думи. А той като отвори една уста, едвам се сдържах. Това ли ви наприказва мулатът? А?

— Карденас, вие сте използували камиона на предприятието, за да превозвате мебели и разни други неща, нали? — попита тихо Роман.

— По-полека, по-полека, лейтенанте. Аз… — започна Карденас и поклати глава.

Но Роман продължи:

— И сте взимали пари за тая работа, нали, Карденас?

За пръв път сянка на безпокойство премина по лицето на мъжа. Поднесе отворената си длан към устата и избърса потта, която се стичаше от горната му устна. Когато отново заговори, в гласа му нямаше предизвикателство:

— Това не е вярно, лейтенанте. Това е клевета… Никога не съм взимал пари за тая работа… Само понякога…

— Взимали сте, Карденас, взимали сте — прекъсна го Роман.

— Недейте така, лейтенанте… Чакайте да ви обясня.

Роман и този път не го остави да продължи.

— Няма какво да ми обяснявате, Карденас, защото не за това сте тук.

Замълча и го погледна съсредоточено.

— Тук сте, защото сте заподозрян в убийството на Ерасмо Суаснабар.

Очите на Фело Карденас се ококориха. Стана и направи крачка към Роман.

— Не, само това не! — успя да произнесе. — Само това не, за бога!

В този миг Карденас усети, че нечии ръце като клещи го хванаха за рамото и го заставиха отново да седне на стола.

— Седнете — каза остро Кабада.

Карденас се стовари на стола и заговори съвсем тихо, с наведена глава.

— Аз не знам за никакво убийство — промълви почти умолително. — Убили са Ерасмо? Кога? Аз не знаех. Кълна се. В децата си се заклевам, че нямам нищо общо с тая работа.

Роман го погледна строго.

— Вчера си излязъл от къщи след вечеря, нали, Карденас?

Карденас вдигна глава.

— Да. Някъде към осем. Но аз…

— И къде отиде? — прекъсна го Роман.

— Отидох да се видя с едни приятели в кръчмата на улица „Нептуно“ — там, където ме намерихте.

Роман погледна Кабада, който стоеше прав зад Карденас, и сержантът кимна.

— И какво? — попита Роман.

— Ами оттам си тръгнах заедно с Куко. Куко — един приятел, на когото му викат Масора.^[56] И тръгнахме към „Парке сентрал“,^[57] към кабаре „Насионал“?

— И после?

— Там се разделихме, защото аз… по-точно ние срещнахме една жена. Разбирате ли, една жена, която от доста време задирях.

Погледна страхливо Роман. Лейтенантът извади пакет „Популарес“ и му подаде една. Запали я. Карденас дръпна жадно няколко пъти и сякаш се поуспокои.

— Това към колко часа стана? — попита Роман.

— Към десет. А някъде към единадесет отидохме в „Насионал“ да пийнем ром.

Роман го гледаше много внимателно, сякаш искаше да види какво има зад тези бягащи, зачервени, изплашени очи.

— А после какво прави? Не си се прибрал вкъщи.

За първи път Фело Карденас се усмихна.

— После продължихме. От „Насионал“ отидохме в „Ла Пампа“ — хотела, който е срещу парка „Масео“.

— Толкова далеко? — възкликна Роман.

— Аз често ходя там — отвърна Карденас, след като изпусна дима — Излязохме към пет. Тя се прибра, а аз щях да тръгна към бачкането, ама да ви кажа право, лейтенанте, бях труп.

Карденас отново се усмихна, показвайки златната коронка на един зъб. Роман записа нещо в бележника си:

— И защо не се прибра вкъщи?

Карденас го погледна учудено.

— Да й се появя по това време на жена ми, след като не съм се прибрал цяла нощ? Как не! Отидох у Куко на улица „Райо“ точно до „Санха“. Знаех, че отива на работа, и го помолих да ме остави да подремна. Мислех да се прибера след пет и да кажа на жената, че идвам от бачкане.

Фело Карденас се наведе, загаси цигарата в пепелника на бюрото и веднага продължи:

— Така или иначе, жена ми щеше да побеснее, но не толкова колкото ако се бях появил в шест сутринта, за да й кажа, че няма да отида на работа.

Роман го погледна, без да реагира.

— Как се казва жената, с които си бил? — попита.

— Знам, че и викат Рейна. Запознахме се там, дето ви казах — в „Парке сентрал“.

— Рейна чия?

Карденас го погледна нервно.

— Не знам — каза.

— Сигурно не знаеш и къде живее?

— Не знам, лейтенанте. Никога не съм ходил у тях.

Фело Карденас беше раздразнен, сякаш Роман го питаше нещо, което той нямаше защо да знае.

— И ти си въобразяваш, че ще ти повярвам, че си спал с нея, но не знаеш нито как се казва, нито къде живее? — каза офицерът сурово.

Очевидно Фело Карденас отново се изплаши.

— Ама така си е — каза малко припряно. — Нито аз я попитах къде живее, нито тя мене. За други неща приказвахме… На друга вълна бяхме… Знаете как стават тия работи… Да не би да седна да я разпитвам коя е и каква е…

Карденас сякаш се опитваше да убеди Роман в нещо, което за него беше съвсем ясно, и не можеше да допусне, че лейтенантът не го разбира.

— А къде работи? — попита отново Роман.

Карденас го погледна отчаяно, въздъхна дълбоко и каза:

— Не знам, лейтенанте, но мисля, че не работи.

Роман отново се изправи и помоли Карденас да му опише жената, която наричаше Рейна, а Кабада — да запише описанието. После повика настрана сержанта и го изпрати да разбере какъв е тоя Куко Масора и да потърси жената в кабаре „Насионал“ или в района на „Парке сентрал“. После отиде при Фело Карденас и го погледна съсредоточено.

— Да видим дали ще успееш да докажеш, че си прекарал нощта с тая жена… Защото ти е необходимо да го докажеш, Карденас. Крайно необходимо.

7 часът и 55 минути вечерта.

Когато Сиера влезе в кабинета, Роман прибираше някакви листа в черната си кожена чанта.

— Тъкмо си тръгвах — каза Роман вместо поздрав, — но се радвам, че се засякохме.

Сержант Мигел Сиера прекара доста напрегнат следобед. Отиде в Бехукал, в дома на Иделфонсо Кастельо, и завари шестдесетгодишния механик по пижама, необръснат и болен. Откакто предния следобед се беше прибрал поради неразположение, Кастельо не бе излизал никъде. И съседите го потвърдиха. Механикът вече знаеше за случилото се със Суаснабар и беше видимо обезпокоен. На Сиера му се стори, че бил привързан към пазача.

Сержантът разказа всичко на Роман и веднага добави:

— Мисля, че трябва да го изключим от списъка на заподозрените.

— Така изглежда — каза Роман замислено.

— После, както се бяхме разбрали, отидох в автостопанството и разпитах за Абреу. Не знаеха със сигурност защо е прибрал толкова късно камиона, но диспечерът ми каза, че когато се връщат от път, шофьорите имат право да прибират камионите по всяко време. В понеделник рано сутринта Абреу е тръгнал за Матансас. Но понеже днес му е почивен ден, взех адреса и отидох у тях — на ъгъла на „Окендо“ и „Салуд“.

— И какво ти каза? — попита Роман и се изправи.

Лейтенантът отиде до вратата на кабинета, която Сиера бе оставил отворена на влизане, и я затвори.

— Беше облечен и се канеше да излиза, отговори съвсем кратко — каза Сиера, — но ясно. Пристигнал от Матансас към единадесет през нощта и се прибрал вкъщи. Не закарал камиона веднага, защото предпочел първо да се изкъпе, да вечеря, и да си почине. Нищо, че щяло да стане късно, нали на другия ден бил свободен.

Направи пауза и поясни:

— Когато шофьорите правят къс курс до Матансас или Пинар, им дават един свободен ден. Ако пък е по-далеко, да речем, до Лас Виляс или Камагуей, почиват два дни.

— Провери ли показанията му?

— Разбира се — отвърна сержантът. — Излязох заедно с Абреу и отидох в КЗР. Там ми казаха, че наистина камионът е бил пред дома му от единадесет докъм два. Даже разговарях с дежурния. Оказа се жена. Видяла го да излиза към дванадесет и го заговорила — познавали се. Казал й, че отива до аптеката на ъгъла на „Санха“. И наистина се върнал след петнадесет-двадесет минути. Жената дори минала покрай аптеката и го видяла да излиза и да звъни по телефона.

— Абреу беше ли ти разказал всичко това? — смръщи вежди Роман.

— Не, не ми го каза, но, така или иначе, мисля, че това не поставя под съмнение алибито му — отвърна Сиера, — защото момичето го е видяло да се прибира. Излязъл отново към два и й казал, че отива в Бехукал да остави камиона.

Роман се замисли. Сиера го погледна неспокойно, сякаш се опитваше да отгатне какво минава в този миг през главата на шефа му.

— Да. Имаш право — каза най-после лейтенантът. — Това не променя кой знае колко алибито му. Няма начин да е бил в Бехукал. Нещо друго?

Сиера се усмихна:

— Това щях и аз да попитам. Честно казано, нямам какво повече да ви кажа.

— Е, добре, има един заподозрян — каза Роман и разтърка чело. — Кабада ще ти разкаже с подробности. Той беше на разпита, а за останалото съм го инструктирал. Аз трябва да тръгвам.

Роман взе чантата, която лежеше на бюрото.

— Сиера, да държат под наблюдение дома на Теодоро Гомес и на приятелката му Виктория Карерас. Адресът й е на бюрото ми. Ти няма да мърдаш оттука, докато не дойда или не се обадя по телефона. Ясно е?

— Да — отвърна Сиера.

Роман излезе и затвори вратата след себе си. След няколко секунди тя отново се отвори и Сиера видя главата на лейтенанта:

— Щях да забравя — каза сериозно Роман. — Кажи на другарите, които ще наблюдават дома на Вики Карерас, ако видят тридесет и пет годишен мъж с бежов фолксваген, да не го задържат. Това ще съм аз. Отивам при нея.

Сиера се засмя.

8 часът и 18 минути вечерта.

Момичето, което му отвори, беше истинска красавица Роман се изненада, когато тя го попита:

— Вие ли сте лейтенант Роман?

Офицерът кимна и понечи да заговори, но момичето излезе на улицата и затвори внимателно вратата, сякаш гледаше да не вдига никакъв шум. Роман вече не чуваше телевизора от дъното на къщата, нито тънките гласчета на две-три деца, които приказваха и се смееха.

— Предпочитам да поговорим навън, ако нямате нищо против — каза Вики Карерас.

Роман погледна големите й кехлибарени очи.

— Както искате — отвърна след малко.

Тръгна към фолксвагена, паркиран на улица „Сан Франсиско“. До него вървеше момичето — решително и мълчаливо.

Роман отвори вратата на колата и Вики се настани на седалката. Той заобиколи и седна зад волана.

— Може ли тук да поговорим? — попита офицерът.

Вики кимна и каза припряно:

— Знаете ли, преди малко ми се обади Фиделина — майката на Тео. Много е разтревожена, защото още не се е прибрал. Какво става? Какво е направил?

Роман поклати глава.

— Няма да узнаем нищо, докато той не се появи. Затова съм тук. Имаш ли представа къде може да бъде?

И Вики поклати глава.

— Не — каза. — Мисля за това от момента, в който Фиделина ми каза, че ще ме потърсите. Но какво е направил?

Роман сложи ръце на волана. Отново бе запръскал дъжд. Малките капчици полепваха по стъклото и леко се стичаха надолу.

— Ще бъда съвсем откровен с тебе, Вики — започна Роман, — защото ми е необходима помощта ти.

Замълча за миг. Погледна я.

— Работата е много сериозна. Убит е човек — нощният пазач на автостопанството, в което работи Тео. А той е единственият, който не се е явил на работа.

Вики го погледна втренчено. Само за един миг големите й кехлибарени очи изгубиха блясъка си.

— Искате да кажете?… — произнесе тя с усилие и не довърши изречението.

Роман я успокои. Разказа й случилото се в най-общи линии.

— Не мога да повярвам, че Тео е способен на такова нещо… Невъзможно е Тео…

Може би искаше да каже думата убийство, кой знае, но внезапно млъкна, а очите й останаха зареяни някъде в пространството.

Изтече повече от минута. Чуваше се само как дъждовните капки барабанят по стъклото и някъде в далечината — приглушеният шум на коли и автобуси.

— Що за човек е Тео? — наруши мълчанието Роман и се обърна към момичето.

Вики извади една цигара от полупразния пакет „Арома“, който носеше в джоба на жакета си. Роман извади запалката си и запали цигарата й.

Момичето дръпна дълбоко и приглади косите си:

— Вярно е, че Тео е с малко дръпнат характер. Имал е нелеко детство. Баща му е пиел и е биел майка му. Умрял е, когато Тео бил на единадесет години. Освен това самата Фиделина е много добра и много го обича, но никога не е знаела как да го възпитава.

Роман слушаше момичето с възхищение. Думите й му се сториха зрели, задълбочени. Притеснението й странно контрастираше с младежкото й лице — също като мастилено петно върху снежнобяла покривка.

— Фиделина прекалено много го глези — продължи Вики. — Прощава му всичко. Мисля, че дълбоко в душата й е мъчно за него, но в края на краищата това повече му вреди, отколкото му помага. Всъщност Тео е много добро момче, но за да стигнеш до него, трябва зид да пробиеш. Разбирате ли?

— Разбирам — каза Роман и си помисли, че момичето би било добър психолог.

— Той е някак… как да кажа, асоциален. Непокорен е и не винаги постъпва, както подобава…

— Например — каза Роман.

— Ами не знам. Веднъж ми разказа, че избягал от казармата и си имал големи неприятности. Това станало, преди да се запознаем, разбира се. Оттогава се е поправил. Понякога се караме. Тео винаги търси най-лекия път към нещата. Твърди, че е уморен от безпаричие. Аз му казвам да учи, да се развива, но засега не обръща внимание на думите ми.

— Познаваш ли приятелите му?

Вики отвори прозореца на колата и изхвърли фаса.

— Може да ви се стори странно — обърна се отново към Роман, — но аз почти не познавам приятелите на Тео. Излизаме сами, а понякога с мои приятели.

— А той няма ли приятели? — попита Роман.

— Има, разбира се, но никога не сме се събирали. Виждала съм някои от тях. Не са ми приятни. Тео го знае и може би затова не ми ги представя.

— Мислиш, че са лоши? — прекъсна я Роман.

— Те са едни такива — измет, ако мога така да кажа. Защо да крия — изглеждат ми лоши хора.

— Какво представляват?

— В какъв смисъл? — попита момичето.

— Какво представляват? — каза Роман. — Как изглеждат?

Вики отново приглади косите си.

— Ами последния път, когато ги видях… Всъщност аз ви говоря, за двама от тях. Виждала съм ги само два пъти. Излизахме с Тео от кино „Инфанта“ и…

— Кога стана това? — прекъсна я Роман.

— Миналата събота. Те стояха на входа и го повикаха. Тео им каза да го почакат и ме изпрати. Попитах го какви са тия хора, дори му казах, че са ми неприятни, но той се засмя и каза да не се притеснявам.

— Върна ли се при тях? — попита Роман.

— Не знам. Предполагам, че се е върнал, защото ме изпрати до вратата и веднага си тръгна. Бяха двама: единият мулат, другият — бял. Гонеха тридесетте. Или може би белият да беше малко по-голям.

— Можеш ли да ми ги опишеш?

Вики се замисли с поглед, втренчен в таблото на автомобила.

— Не, лейтенанте, мисля, че не. В тях нямаше нищо особено, което да ги отличава от другите. Може би ако ги видя… Но не мисля, че описанието, което мога да направя, ще ви помогне кой знае колко.

— Понякога и най-незначителната подробност може да помогне — каза Роман. — Хайде, помисли малко. Не познаваш ли някой друг приятел на Тео?

Вики погледна Роман с големите си тъжни кехлибарени очи.

— Най-добрият приятел на Тео беше Раул. Раул Трухильо. Бяха заедно в казармата… но от известно време са се отчуждили. Сигурно нещо се е случило, защото преди няколко месеца попитах Тео какво става с Раул, а той се намръщи и нищо не ми отговори.

— Знаеш ли къде живее Раул?

— Да. В началото, когато тръгнахме с Тео, ходехме често у тях. Живее на „Сан Николас“, близо до „Лагунас“. Номера не помня, но ако искате, мога да ви заведа.

— Хайде — каза Роман.

Изведнъж Вики се сепна, сякаш си спомни нещо.

— Чакайте, чакайте, лейтенанте. Мисля, че не си е вкъщи, а е на рабфак. В „Мансана де Гомес“. Учи вечер. Трябва да е последна година.

Роман запали мотора.

— Ще отида във факултета да потърся Раул — каза, — Не се притеснявай — сам ще го намеря. Но може би ще се наложи утре да се видим отново.

Вики отвори вратата на колата и слезе.

— Когато пожелаете, лейтенанте — каза тя и леко бутна вратата. — Моля ви, обадете ми се веднага, щом научите нещо за Тео.

— Разбира се — каза Роман.

Момичето се затича под дъжда. Роман вида как влезе вкъщи, без да се обръща.

Подкара колата по „Сан Ласаро“. Щом стигна до парка „Масео“, усети студения морски бриз.

9 часът и 35 минути вечерта.

Деканът на Работническия факултет го чакаше прав зад бюрото. Роман неволно си спомни за Карбонел — директора на автостопанството в Бехукал, защото сутринта и той го бе приел по същия начин. Деканът беше висок, слаб и доста млад — също като Карбонел, само ранното оплешивяване го състаряваше малко. Лицето му обаче беше живо, младежко.

Ръкува се с Роман и го покани да седне. Лейтенантът съблече измокрената си непромокаема куртка.

— Къде да я закача? — попита и се огледа.

— Ами — усмихна се деканът — нямаме специално място. Сложете я там, на шкафа.

Роман така и направи, а после се настани в един голям фотьойл пред бюрото. Обясни без заобикалки какво го е довело: иска да разговаря със студента Раул Трухильо, за да получи сведения за един човек, когото полицията търси.

Деканът го изслуша внимателно.

— Няма проблеми, лейтенанте. Знаете ли в кой курс е Раул Трухильо?

Роман се поколеба:

— Мисля, че завършва, но не съм съвсем сигурен.

— Добре — каза деканът.

Позвъни по телефона и след няколко секунди стъклената врата на кабинета се отвори. Надникна някаква жена, която Роман бе видял в приемната. Деканът я помоли да донесе досието на Раул Трухильо. Обърна се към Роман и го попита дали не знае другото му презиме. Роман поклати глава.

— Виж в кой курс е и в коя аудитория се намира — обърна се той към секретарката. — Щом го намериш, кажи му веднага да дойде при мене.

Когато жената затвори вратата, директорът се облакъти на бюрото, погледна Роман в очите и попита направо:

— Лейтенанте, да не би Трухильо да е направил нещо?

— Не, другарю — каза Роман и кръстоса крака. — Искаме да ни даде сведения за един някогашен свой приятел. Това е всичко.

Деканът кимна. Стана и взе термос с кафе от масичката до бюрото.

— Ще пийнете ли?

— Няма да ми се отрази зле — усмихна се Роман.

Наля две чашки, подаде едната на Роман и изгълта другата на един дъх. Лейтенантът бавно изпи кафето и остави чашката на масичката до термоса. Седна и запали цигара. Още не я беше изпушил, когато вратата се отвори и жената се появи отново.

— Другарю професор, студентът Трухильо е тук.

— Нека влезе.

Жената отвори широко вратата и в кабинета влезе високо момче с кестеняви коси. Тръгна решително към Роман, който беше станал.

— Трухильо — каза деканът, — лейтенантът иска да говори с вас.

Раул Трухильо погледна Роман в очите, усмихна се и му подаде ръка.

— Лейтенант Ектор Роман.

— Раул Трухильо. С какво мога да ви бъда полезен?

Роман понечи да отговори, но деканът го прекъсва:

— Оставям ви насаме. Чувствувайте се като в кабинета си, лейтенанте. Ако искате кафе, сипете си.

Роман оцени тактичността на декана и му благодари с жест, докато той излизаше от кабинета. Погледна отново Раул Трухипьо и го покани да седне. Настаниха се във фотьойлите един срещу друг.

— Пушиш ли? — попита Роман и бръкна в джоба си.

— Не. Благодаря, лейтенанте — отвърна Раул.

Роман се облегна назад, кръстоса крака и се обърна към момчето:

— Познаваш ли Теодоро Гомес?

Изглежда, Раул Трухильо не разбра веднага въпроса.

— Да, лейтенанте, бяхме приятели — каза той след няколко секунди.

— Бяхте? — попита Роман и го погледна в очите.

— Да, лейтенанте, бяхме — отвърна младежът без колебание. — Може би не е хубаво, че го казвам. Може би Тео се е набъркал в някоя каша и ще ми бъде много неприятно, ако вие си помислите, че се опитвам да се измъкна. Но това е истината и няма защо да я крия. Вече не сме приятели.

Замълча. Лицето му остана спокойно, устните му трепнаха и Роман разбра, че Раул е обезпокоен.

— Да не му се е случило нещо лошо, лейтенанте? — промълви той.

Роман не отговори веднага. Запали цигара и погледна отново младежа, чието лице беше напрегнато, в очакване. Щеше да го попита какво го кара да мисли, че на Тео Гомес му се е случило нещо, но разбра, че за Раул Тео е човек, от когото може всичко да се очаква. Затова каза тихо:

— Страхувам се, че да.

Раул Трухильо въздъхна дълбоко. Роман видя, че по лицето му премина сянка.

— Що за човек е Тео Гомес?

На лицето на Раул Трухильо се изписа учудване.

— Не разбирам добре въпроса ви, лейтенанте. В какъв смисъл?

— Интересува ме — каза Роман — какво ти е мнението за него.

За пръв път Раул Трухильо наведе замислено очи.

— Зависи — отвърна и вдигна глава.

— Как така зависи?

— Ами… Той много се промени, лейтенанте.

— Променил ли се е?

— Да, да, промени се — поклати глава Раул. — Запознахме се в казармата преди пет години. Служехме в едно пехотно поделение и се сприятелихме.

Раул Трухильо замълча.

— Бихте ли ми дали една цигара?

Роман се усмихна, извади пакета „Популарес“, даде му цигара и я запали. Младежът жадно дръпна и изпусна дим, без да гълта.

— Бяхме добри приятели — продължи. — Много добри приятели. Знаете ли, лейтенанте, взаимно се допълвахме.

— Какво имаш предвид?

— Сега ще ви обясня — каза Раул. — По онова време Тео беше много импулсивен, а аз бях негова пълна противоположност. И продължавам да бъда. Аз му служех за равновесие, допълвах го. Както й той мене.

Раул стана, протегна ръка и загаси цигарата в пепелника върху бюрото на декана. Седна отново и продължи:

— Бих казал, че по онова време Тео беше опърничаво момче, но не беше лош човек. Просто труден характер. Не го оправдавам, но ми се струва, че това до голяма степен се дължеше на… психолозите често говорят за това, имам предвид баща му.

— Какво общо има баща му? Доколкото знам, починал е, когато Тео е бил още малък.

— Да, умрял е. Бил е непоносим. Напивал се, биел майка му и… така. Тео винаги говореше за него с омраза. Умрял е, когато Тео е бил десет-дванадесетгодишен. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да, разбирам — каза Роман. — Продължавай.

— По онова време беше трудно момче. Помня, веднъж бяхме на лагер в „Хавана дел Есте“.^[58] Още първата седмица Тео се спречка на душовете с един новобранец — негър, огромен тип с ей такива рамене — Раул разтвори ръце във въздуха. — Негърът го просна, защото Тео, не знам дали сте го виждали, не е много едър. Горе-долу като мене, дори малко по-нисък. Та значи на няколко пъти го поваля на земята с юмруци, но Тео отново ставаше и му се нахвърляше. Така минаха десетина минути, докато най-после дойдоха двама офицери.

Раул направи пауза и продължи:

— На душовете имаше още двама-трима новобранци, но те не се намесиха. Негърът отначало се хилеше, но после престана и даже на няколко пъти му каза: „Стига вече, момченце“. Няколко дни Тео ходи с издуто като плондер лице. И знаете ли какво направи, когато дойдоха офицерите и го завариха на земята с окървавено лице? Каза, че се подхлъзнал на парче сапун. Естествено, не му повярваха.

Погледна тавана, сякаш се ровеше в спомените си.

— Тео беше смело момче, лейтенанте.

— Виждам, виждам — отвърна Роман. — Как се сприятелихте?

— Не помня. Може би случайно сме се заприказвали. Но помня, че първата отпуска прекарахме заедно. Отидохме на рожден ден във „Вибора“ — една моя приятелка навършваше петнадесет години. Там се запозна с момичето, с което ходи. Не сте ли говорили с нея? Казва се…

— Вики Карерас — прекъсна го Роман. — Да, срещнах се с нея. Тя ми каза, че си най-добрият приятел на Тео. Че си бил най-добрият му приятел.

Раул наведе глава.

— Истината е, лейтенанте, че бих искал да останем приятели, но вече ви казах… Тео много се промени.

Раул замълча за миг. После вдигна глава и погледна Роман.

— През трите години на службата бяхме неразделни. Той искаше да стане инженер, а аз — архитект. Правехме какви ли не планове. Мисля, че единственият, с когото споделяше, бях аз. Разказа ми за баща си, за майка си, която е епилептичка…

— Епилептичка? — учуди се Роман.

— Да. Бедната. Познавате ли я? Толкова е добра. Макар че според мен и тя донякъде има вина за Тео.

— Защо? — попита Роман, въпреки че се досещаше за отговора.

— Прекалено внимание, както се казва — отвърна Раул. — Това е естествено: най-малък, единствен син, бащата умрял. Пък и самата му смърт.

— Тя ми каза, че бащата на Тео е умрял от инфаркт.

— Така ли ви каза? — учуди се Раул.

— А не е ли вярно? — бавно попита Роман.

— Не, лейтенанте, не е вярно.

— А ти знаеш ли от какво е умрял?

Раул наведе глава.

— Да.

— От какво?

— Нещастен случай — отвърна младежът, без да го погледне.

Рязко вдигна глава. Беше напрегнат.

— Вики нищо ли не ви каза?

— Не — отговори лейтенантът заинтригуван. — Разкажи ми, какъв е бил този нещастен случай?

— Ами… — промълви Раул — бил е още дете, лейтенанте…

Роман чакаше.

— Казах ви вече, че бащата ги биел. Него и майка му — продължи Раул. — И ето че една вечер… Защото, както ви казах, бащата често се напивал.

Раул говореше несвързано. Роман забеляза, че ръцете му треперят.

— Една вечер направо пребил майка му… Мисля, че тя имала пристъп, но той, така или иначе, се нахвърлил върху нея. И Тео го блъснал. Да, блъснал го. Бил е едва десет-единадесетгодишен.

— Блъснал го? — попита Роман. Наведе глава и затвори очи за миг. Намръщи се — Вики знае ли?

— Не знам — каза Раул. — Може и да не знае.

Роман вдигна глава. Лицето му отново бе спокойно.

— Добре. Продължавай. За какво се скарахте?

Извади пакета цигари, взе една. Предложи и на Раул, който не отказа.

— Не харесвах приятелите му — каза Раул. — Някои от приятелите му след казармата.

— Що за хора са? — попита Роман.

— Измет, лейтенанте. Съжалявам, но това е истината.

— Познаваш ли ги? — отново попита Роман, без да обръща внимание на извинението на момчето.

— Видях на два пъти един от тях. Тео се запозна с него по времето, когато искаше да си купи мотор. Работеше на една бензиностанция на „Инфанта“ — близо до дома му.

— Кога се случи това? — попита Роман, който си записваше в бележника.

— Ами… Тео работеше там… Постъпи преди две години — когато се уволнихме.

— Не, не — каза Роман. — За мотоциклета питам.

— А, някъде преди година. Каза ми, че му предлагат някакъв мотор, и отидохме да го видим. В парка „Фратернидад“. Там ни чакаше един тип. Никак не ми хареса. Тео не купи мотора, но продължи да поддържа връзка с него и с още някакви типове.

— А ти откъде знаеш, че са… измет, както сам казваш?

Раул махна с дясната ръка, в която държеше цигарата.

— Достатъчно е да ги види човек. Но не е само това. Самият Тео започна да се променя. Започна да се занимава със сделки. Съвсем забрави за ученето.

— Какви сделки?

Раул се поколеба.

— Лейтенанте…

— Не съм тук за това — прекъсна го Роман. — Така че ако наистина искаш да помогнеш на някогашния си приятел, кажи ми всичко, което знаеш.

— Дрехи, такива неща — наведе глава Раул. — Черна борса.

Отново вдигна глава и каза:

— Толкова пъти му говорих. Мислех, че ме уважава, но един ден ме обиди и оттогава не сме се виждали.

— Защо те обиди? — попита Роман.

— Казах му, че това е унизително, че тия типове не са никакви революционери, а банда престъпници.

— А Тео беше ли на страната на революцията?

— В казармата — да — отвърна Раул без колебание. — Може би малко апатичен, но съм сигурен, че беше за революцията. Промяната настъпи по-късно… Според мен, лейтенанте, човек не може да се мъкне с тия типове и да бъде революционер.

Роман протегна ръка и угаси цигарата си в пепелника. Раул го последва.

— Раул, ти запомни ли някого от тях? Помисли добре, защото е много важно.

— Помня един — отвърна веднага Раул. — Оня с мотора. Наричаха го Ястреба.

Роман записа в бележника си.

— Ястреба — промълви. — Как изглежда?

— Мулат. Движеше се по „Прадо“, около кино „Фаусто“. Тео ми казваше, че там се срещат.

— На колко години е? — отново попита Роман.

— На двадесет и няколко — каза Раул. — Слаб, но мускулест, силен.

— Това ли е всичко? Нещо друго да кажеш?

— Няма какво, лейтенанте. Нищо повече не знам.

11 часът и 32 минути вечерта.

Роман паркира и загаси мотора на фолксвагена. Подаде глава през прозореца и усети лекия студен дъждец, който отново валеше над града. Оправи куртката си, отвори вратата на колата и излезе. Бързо прекоси тъмния паркинг и се отправи към зданието. Наоколо нямаше никой, може би поради лошото време.

Лейтенантът поздрави часовия на входа и тръгна към асансьора.

Когато влезе в кабинета си няколко минути по-късно, Сиера спеше с крака на бюрото. Роман го погледна нежно и се усмихна.

Лейтенантът беше затворен човек и не показваше чувствата си, но се бе привързал истински към този енергичен и интелигентен, макар неопитен младеж.

Сиера дремеше на стола.

— Ама че начин за дежурене… Ще ви отмъкнат кабинета, сержанте — повиши глас Роман, за да го събуди.

Сиера примигна, тръсна глава и погледна Роман учудено.

— Ставай — каза лейтенантът, — трябва да поговорим.

Сиера стана, без да отговори, отиде в банята и си наплиска лицето със студена вода. Избърса се с носната кърпа и се върна в стаята. Наля си кафе в капачката на термоса и го изпи на един дъх. Сега вече и той се усмихна.

— Има доста интересни неща — каза с малко хриплив глас.

— Казвай, да видим няма ли най-после да потръгне работата — отвърна Роман и се стовари на въртящия се стол.

— Кабада — започна Сиера — отиде да търси Рейна, оная на Фело Карденас. Ходил в кабаре „Насионал“, в „Парке сентрали“, по „Прадо“… нищо.

— Никой ли не я познава?

— Кабада е разпитвал, но безрезултатно. Никой нищо не е могъл да му каже. Не я познават. Представяте ли си?

Роман стана, отиде до масичката с термоса и си наля кафе в капачката. Изглеждаше изтощен от напрегнатата работа през деня.

— Малко преди да дойдете, си тръгна служителят, който е бил на смяна снощи от десет до шест сутринта в „Ла Пампа“ — хотела на улица „Марина“. Доведохме го за да разпознае Фело Карденас, но каза, че не го помни.

Сержантът направи пауза.

— Карденас много се нервира по време на срещата: протестира, кара се, но човекът настояваше на своето. Каза, че там ходят много хора и че сигурно Карденас е бил снощи, но че не е в състояние да го потвърди. Работата става дебела, лейтенанте — каза Сиера и след кратка пауза продължи: — Още повече след това, което ще ви кажа.

Роман понечи да попита нещо, но се отказа. Сиера продължи:

— Проучихме как стоят нещата около приятеля на Карденас — въпросния Куко Масора, Истинското му име е Роландо Бенгочеа Рейес. Казват му Масора, защото на два пъти е лежал в психиатрията. Зарегистриран е като сексуален маниак. За тая работа е бил шест месеца на изправителен труд в едно стопанство в Кивикан. Изглежда, там са се запознали с Фело.

Роман запали цигара.

— Работи като автомобилен механик — продължи Сиера — в един сервиз за ремонт на колянови валове на „Инфанта“, но работи и частно. Какво ще кажете?

— Да — промълви Роман, — идеална възможност да се продават части на черно, нали?

— Точно така — каза Сиера и удари с юмрук дланта на другата си ръка. — Макар че… макар че това противоречи на факта, че кражба няма.

Внезапното въодушевление по лицето на сержанта се смени с разочарование. Роман се усмихна. Изпусна дълга струя дим и погледна тавана:

— Виж какво, Сиера — каза най-сетне, — ако се спираме пред всяко нещо, което ни се струва противоречиво, няма да се придвижим напред и милиметър. Забележи първо — кражба няма, макар че в склада има купища ценни части, а в канцеларията — хиляди песос. Може би става дума за отмъщение, макар че обикновено то се извършва от един човек, а аз съм сигурен, че в нашия случай са действували повече от един чифт ръце. И като капак — откраднат е револверът на Суаснабар.

Лейтенантът замълча. Отново си дръпна от цигарата.

— Или престъплението е извършено много умело, или противоречията са плод на някаква грешка. Не трябва да отхвърляме напълно възможността мотивът да е бил кражба, а крадците по една или друга причина да не са успели. Мисля, че докато не се сдобием с повече данни, с повече материал за анализ, трябва да разследваме във всички посоки. Разпитахте ли така наречения Масора?

— Не — отвърна Сиера. — Засега само сме събрали сведения за него.

— Разпитайте го — каза Роман и остави цигарата на ръба на пепелника. — Вижте дали ще потвърди думите на Карденас. Мисля, че не може кой знае колко да се вярва на показанията му, но може да ни помогне да допълним информацията на Фело. Дръжте го под наблюдение след разпита.

Роман отново взе цигарата, дръпна си и я смачка в стъкления пепелник с форма на кладенче.

— Нещо ново за Теодоро Гомес? — попита.

Сиера направи отчаяна гримаса.

— Нищо. Вкъщи не се е прибирал, нито е ходил у приятелката си.

В този миг звънна телефонът.

Преди да вдигне слушалката, Сиера промърмори:

— Сигурно е Кабада или някой от групата за наблюдение.

Лейтенантът чу как Сиера казва: „Слушам“, а след още няколко секунди: „Да, свържете ни“, и накрая: „Кой се обажда?“

Сержантът погледна Роман и вдигна въпросително вежди.

— Вас търсят, лейтенанте — каза и му подаде слушалката.

Роман не си направи труд да го пита кой се обажда — разбра, че човекът от другия край на жицата не се е представил.

— Кажете!

Мълчание.

— Слушам — повтори Роман този път малко по-силно.

— Лейтенант Ектор Роман ли е? — попита далечен мъжки глас.

— Да, аз съм.

Отново мълчание.

— Чувате ли ме? — изкрещя Роман.

— Да, чувам ви — отвърна далечният глас. — Трябва незабавно да говоря с вас. Спешно е.

Роман погледна съсредоточено Сиера.

— Кой се обажда? — попита Роман.

Отново мълчание. Мълчание, което на Роман се стори безкрайно.

— Трябва незабавно да говоря с вас — повтори далечният глас.

— Да, чух, но, моля ви, кой се обажда?

— Човекът, който последен видя Ерасмо Суаснабар жив — отвърна гласът от другия край на жицата.

0 часът и 5 минути.

Мъжът натисна малката пружина и пълнителят с леко изтракване изскочи от дръжката на пистолета. Извади го и го хвърли на леглото. Натисна спусъка. Внимателно сложи пистолета на леглото и отново взе пълнителя. Натисна с палец първия патрон и го бутна напред: патронът калибър 32 падна на белия чаршаф. Повтори операцията и всички патрони паднаха безшумно един до друг.

Остави празния пълнител до пистолета и преброи с поглед патроните на леглото: девет.

Изправи се и отиде при масичката до прозореца. Отвори едно от чекмеджетата и започна да рови из листата. Намери кутията. Извади я и я сложи отгоре. Беше направена от дебел картон. Отвори капака и извади един патрон. Отново я прибра в чекмеджето и седна на леглото. Взе пълнителя, сложи патрона и повтори операцията в обратен ред. Един след друг зареди всички патрони. Преброи ги: десет. С рязък удар пъхна пълнителя в дръжката на пистолета, скри го под възглавницата и погледна през отворения прозорец. Между тъмните сгради се виждаше късче тъмно небе.

Мъжът погледна ръчния си часовник. Опъна се на леглото и протегна крака. Извади от джоба на ризата запалка и пакет цигари. Запали една и остави пакета и запалката до възглавницата.

Обърна се на една страна, пресегна се и загаси малката лампа със зелен абажур, която стоеше върху нощната масичка до леглото.

Стаята потъна в мрак. Блестеше само огънчето на цигарата, която бавно догаряше.

0 часът и 25 минути.

Голямата масивна тъмносива врата се открехна.

— Вие ли сте, лейтенанте? — чу се отвътре й Роман позна хрипливия глас, който му се беше обадил преди половин час.

— Да, аз съм.

Вратата се отвори широко и лейтенантът видя пред себе си снажен около петдесетгодишен негър. Мъжът малко се учуди, когато видя двама души.

— Заповядайте, седнете.

В големия старинен хол имаше два фотьойла от лъскаво тъмно дърво. В единия ъгъл бе поставена боядисана в бяло масичка, а върху нея — единствената запалена лампа в къщата.

Роман и Сиера седнаха на канапето, а домакинът примъкна до тях един люлеещ се стол. Сержантът извади касетофон и го включи. Лавигне го забеляза, погледна го в очите, после наведе поглед и накрая се обърна към Роман:

— Извинете, че ви накарах по това време да дойдете в Бехукал — каза някак виновно, — но имам да ви кажа нещо много важно.

Замълча. За част от секундата малките му очи се спряха на касетофона, но после отново погледнаха Роман:

— Казвам се Лавигне. Максимо Лавигне. Работя в автостопанството и бях най-добрият приятел на Ерасмо Суаснабар.

Отново замълча. Обърна глава и погледна тъмния коридор.

— Можете да си представите колко ме разстрои смъртта му — продължи с поглед, втренчен в мрака.

Бавно обърна глава и Роман видя очите му: помръкнали, зачервени.

— Той не заслужаваше такава смърт.

Гласът му леко трепереше.

— Беше истински мъж, лейтенанте. Революционер още от времето на Гитерас.^[59]

Лавигне се наведе напред, протегна ръка и взе от масата недопушена пура. Драсна клечка и я запали. Роман го следеше с огромен интерес. Лавигне отново заговори:

— Смъртта му безкрайно ме учуди. И най-вече начинът, по който са го убили.

Роман видя лицето му през гъстите кълба дим и му се стори, че на него е изписана омраза. Димът се разсея. Лавигне отново дръпна от пурата.

— Издебнали са го, лейтенанте, заблудили са го. Сигурен съм.

Гласът му трепереше от болка и омраза и Роман разбра, че не се е излъгал.

Лавигне нервно захапа пурата.

— От малък си играеше със смъртта — продължи. — Малко хора в автостопанството знаят колко пъти се е срещал със смъртта очи в очи. Още през трийсетте години.

Роман понечи да го попита нещо, но си даде сметка, че Лавигне още не е дошъл до същността на разказа си, че се върти около това, което иска да разкаже.

— Деня, в който убиха Ерасмо, същата нощ, аз останах в автостопанството до късно — продължи Лавигне. — Дежурството на Ерасмо започваше в десет, но той винаги идваше по-рано — между девет и петнадесет и девет и половина.

Очите на Лавигне отново потърсиха оная неопределена точка в тъмния коридор.

— Винаги идваше по това време — продължи някак отнесено и без да поглежда Роман. — Вървеше бавно и както обикновено с кучето си.

— Вие видяхте ли го онази нощ? — попита Роман.

Мъжът го погледна и лейтенантът забеляза, че очите му са зачервени.

— Да, да. Видях го — отвърна, облегна се назад и поднесе пурата към устните си. — Дойде някъде към девет и петнайсет — девет и двайсет. Аз бях на паркинга и работех по един от камионите, който на другия ден щеше да пътува.

— А не видяхте ли другаря, който е бил дежурен до десет часа?

— Видях го — уверено каза Лавигне. — Роке — един от шофьорите.

Роман запали цигара. Опита се да подреди отново всичко, което Роке бе казал на диспечера Катала.

— Но той не ви е видял. Каза, че там бил един от механиците. Вие механик ли сте?

— Да. Механик съм — отвърна Лавигне. — Аз обаче го видях. От работилницата отидох на паркинга и го видях, че е в будката и говори по телефона, но не му се обадих. Дори го видях, като си тръгна. Но той може и да не ме е забелязал.

— Роке разбрал, че някой от механиците работи на паркинга, надникнал между машините и видял някакъв мъж под един от камионите, но бил доста далеко и не го разпознал.

Лавигне изпусна облак дим.

— Това бях аз.

— Онази нощ разговаряхте ли със Суаснабар?

— Разбира се — каза Лавигне. — Разбира се.

Пурата му беше угаснала. Той я остави в пепелника.

— Ерасмо дойде при мене. Разбрал, че на паркинга има някой, и решил да види кой е.

— За какво си говорихте? — попита Роман.

— Ами — махна с ръка — за бейзбол, за времето. Не помня. Нищо съществено…

Роман искаше да чуе по-точен отговор.

— Нищо особено? — каза. — Нищо свързано с това, което се е случило после, така ли?

— Именно — отвърна Лавигне. — Вижте сега — аз проверявах болтовете на колелата на един камион, който беше съвсем близо до будката. Мисля, че това беше последното, което свърших тогава. Ерасмо седеше на вратата и си говорехме. После ми даде глътка кафе и след това си тръгнах.

— Към колко часа? — попита Роман.

— Някъде към десет.

Роман угаси цигарата в пепелника.

— Лавигне — погледна го право в очите, — още не сте казали това, за което ме извикахте. Чакам.

Лавигне стана, направи няколко нерешителни крачки из хола, проследен от погледите на Сиера и Роман. После бавно, много бавно седна на люлеещия се стол. Въздъхна дълбоко, вдигна глава и погледна решително Роман:

— Имате право, лейтенанте, още не съм ви го казал. Работата е в това, че когато аз си тръгнах — към десет, — в автостопанството остана още един човек.

— Кой? Кой остана? — попита Роман.

— Кадровикът Лабрада.

За миг лицето на Роман помръкна.

— Сигурен ли сте? Видяхте ли го?

— Не го видях — Лавигне кършеше ръце, — но беше там. Сигурен съм. В кабинета му светеше, а на излизане видях колата му пред автостопанството.

— Това не е достатъчно основание — прикани го лейтенантът.

Лавигне не издържа:

— Вижте какво, тоя тип е един мошеник! И Ерасмо го знаеше! И Лабрада знаеше, че Ерасмо знае!

Роман разбра, че най-после бяха дошли до същността на проблема. Запали нова цигара.

— Какво искате да кажете, Лавигне?

Мъжът взе угарката от пепелника и я захапа, без да я пали. Беше напрегнат, нервен.

— Лабрада изнася части от автостопанството и ги използува за лични нужди. Не знам какво точно, но една нощ Ерасмо го хванал.

— Как така? — попита Роман.

— Ами той и друг път го бил виждал, но нищо не му казвал. Добре, ама тоя път не издържал. Ерасмо не си поплюваше. Лабрада излизал от склада с някакъв кашон и Ерасмо му казал две сладки думи. Казал му, че не може така да изнася части. Лабрада побеснял и отвърнал, че той е шефът тук и че не счита за нужно да дава обяснения на някакъв си нахален пазач. Тогава Суаснабар отвърнал, че щом така мисли, да изнася части през деня, но не и през нощта, защото отговорността ще падне върху него. Лабрада съвсем побеснял, но не изнесъл частите.

— Кога е станало това, Лавигне, и вие откъде знаете? — попита Роман и дръпна дълбоко от цигарата.

— Било е преди два-три месеца. Сам Ерасмо ми разказа.

Направи пауза и продължи гордо.

— Мисля, че съм единственият в автостопанството, с когото Ерасмо споделяше.

Сиера обърна касетата бързо и ловко, възползувайки се от това, че Лавигне замълча. Очите му отново се спряха на касетофона. Запали пура. Но Роман го следеше — Лавигне за трети път бе погледнал касетофончето на Сиера.

Сиера вдигна очи към мъжа, който отново заговори:

— Ерасмо и преди го е виждал, но този път Лабрада прекалил и Ерасмо не се сдържал. Оттогава отношенията им се обтегнаха, въпреки че Лабрада се опитваше да спечели благоразположението на Ерасмо.

— Как? — попита Роман.

— Отново започна да го поздравява. А преди по-малко от две седмици Ерасмо има разправия с един от шофьорите — Фело Карденас. Безотговорен тип, безделник. Ерасмо не можеше да го понася.

— Да, знаем го… — прекъсна го Роман. — И за разправията — също.

— Та значи повечето хора от автостопанството знаеха, че Фело използува камиона за лични нужди. На мен ми се струваше странно, че Лабрада не знае, защото той навсякъде си пъха носа. Знаете ли — смени тона Карбонел, — директорът е нов и още няма опит. Лабрада е старо куче и прави така, че той да командува парада.

Пурата на Лавигне отново бе изгаснала. Сложи я в пепелника и продължи:

— Както ви казах, Лабрада извикал Ерасмо и му казал, че е научил за инцидента с Фело, че е постъпил много правилно и трябва да представи обвинението пред Работническия съвет, а той ще го подкрепи. Личи си, че ей толкова не е познавал Ерасмо — показа върха на показалеца си.

— Какво искате да кажете с това? — намеси се Сиера и се облегна на канапето.

— Вижте какво — каза Лавигне, — Ерасмо не обичаше такива неща. Беше истински мъж, с характер. Може би ако Лабрада беше друг тип човек, Ерасмо щеше да обвини Фело, но не пожела да играе по гайдата на оня тип. Помня, че ми каза: „Та той е по-голям престъпник от Фело“.

От тъмния коридор се появи около четиридесетгодишна мулатка по пеньоар. Присвиваше очи, сякаш току-що се е събудила.

— Максимо, случило ли се е нещо? — погледна учудена мъжете в униформи.

— Нищо — отвърна Лавигне. — Говорим с другарите за Ерасмо. Върви да спиш. И аз идвам след малко.

— Добре — промълви жената. — Лека нощ.

Мулатката се отдалечи към дъното на къщата. В мига, в който Роман загаси цигарата в пепелника, Лавигне се наведе напред.

— Лейтенанте — каза съвсем тихо, — Ерасмо имаше намерение да говори с Карбонел за Лабрада. Искаше да му разкаже всичко и съм сигурен, че щеше да го направи, ако не го бяха убили.

Роман го погледна.

— Знаеше ли някой друг за това, освен вас? Лабрада знаеше ли?

Лавигне се замисли.

— Струва ми се, че не — каза след няколко секунди. — Но кой знае…

— Лавигне, да сте оставяли вчера угарка от пура на паркинга на автостопанството?

Механикът го изгледа учудено. Може би това беше въпросът, който най-малко очакваше в тоя момент.

— Възможно е. Аз пуша много и както виждате, пури.

Роман взе чантата си, отвори я и извади от нея жълтия плик, в който Сиера бе прибрал предметите, намерени на паркинга. Извади кибритената кутийка на бели и сини квадратчета. Показа я на Лавигне и го попита:

— Ваша ли е?

Механикът понечи да я вземе, но Роман леко се дръпна. Тогава видя едно голямо „Л“, написано с химикалка. Погледна Роман, който, без да продума, я отвори и видя вътре две бели таблетки.

— Не — каза и взе от масата съвсем същата кутийка, но без „Л“. Отвори я, драсна една клечка и запали пурата си. — Не е моя. Сигурен съм.

Лейтенантът отново прибра кутийката.

— Какви бяха отношенията между Суаснабар и Тео Гомес? — попита сержантът. — Ерасмо говорил ли ви е за него?

Лавигне се поколеба няколко секунди, докато превключи на новата тема, към която премина Сиера.

— Момчето е отскоро в автостопанството. Не мога да кажа, че е приятел на Ерасмо, но мисля, че му допадна.

— Кой на кого е допаднал? — попита Роман.

— Тео на Суаснабар — уточни Лавигне. — Поне аз така си мисля. Ерасмо никога не ми го е казвал, но на няколко пъти спомена за Тео и ми се струва, че говореше за него със симпатия.

— Но какво по-точно каза? — настоя Роман.

— Нищо особено — опита да се поясни Лавигне. — Незначителни работи: че е докарал камиона, че не му било добре една вечер, ей такива неща. Но тонът, с който го казваше, ме кара да мисля, че му допадаше.

Роман погледна Сиера и стана. Сержантът спря касетофона, който Лавигне отново гледаше.

— Има ли още нещо? — попита го Роман.

Механикът вдигна глава и го погледна.

Роман се вцепени: Лавигне лекичко се усмихваше.

— Извинете — каза и се почеса по главата, — не би ли могло…

Посочи касетофона.

— Какво? — попита Роман заинтригуван.

— Не би ли могло да се чуя мъничко? Никога не съм слушал гласа си на такова нещо!

Роман и Сиера се спогледаха и избухнаха в смях.

Половин час по-късно фолксвагенът летеше към Хавана.

— Как ви се струва всичко това? — попита Сиера.

Роман му отговори, без да отделя очи от тъмната мокра лента на шосето, която се разстилаше пред него.

— Мисля, че разговорът беше много полезен, безкрайно полезен.

Сиера понечи да възрази, но чу гласа на лейтенанта, който каза: „Сиера…“, и млъкна. Остави изречението недовършено и внезапно спря колата. Сержантът видя как Роман навива волана и подкара много бързо, отново към Бехукал.

Пристигнаха скоро. Лейтенантът слезе точно пред вратата на автостопанството, поздрави войника, който беше на пост, и влезе.

Духаше студен вятър и Сиера закопча догоре куртката си. На паркинга имаше седем-осем камиона. Отидоха до първия. Роман потърси сандъка с инструментите и го отвори без затруднение. Порови известно време. После затвори капака, отиде до следващия камион и повтори операцията.

— Нищо — промърмори. — Сиера, помогни ми да прегледаме останалите, да видим дали няма да намерим нещо. Ако някъде има катинар — разбий го. Утре ще се извиним на другарите.

— Желязото ли, лейтенанте? — попита сержантът.

— Желязото — отвърна Роман и бутна назад фуражката си. — Действувай.

Търсиха щателно в продължение на петнадесет минути, но не намериха нищо. Не се наложи да разбиват катинари.

Без да отрони дума, Роман се отправи към вратата. Излезе, без да поздрави постовия.

Качиха се в колата. Запали мотора и потеглиха.

На шосето вятърът беше още по-силен, но нито един от двамата не вдигна стъклото на прозореца. Сиера гледаше небето, което се проясняваше и тук-таме блещукаха звезди. Студеният вятър лъхна в лицето му.

— Може да е в някой от другите камиони — обърна се към Роман.

— Възможно е — каза лейтенантът и го погледна. — Ще те закарам до вас. Поспи малко и утре ела рано. Аз ще се опъна в кабинета.

Сиера беше готов да му каже, че ще е по-добре и той да се прибере вкъщи, но замълча. Отново погледна през прозореца и усети на лицето си студения нощен вятър.

5 часът и 25 минути.

Сантяго беше щастлив. Съмваше, а на дъното на лодката му се бяха натрупали осем-девет средноголеми рабирубии^[60] и две разкошни парго — много повече, отколкото се надяваше да улови в едно такова мрачно утро.

Макар че беше доволен, реши да хвърли още един-два пъти въдицата. Дебелите му загрубели пръсти нанизаха стръвта — перка от змиорка, а сините му очи гледаха в далечината блещукащите светлинки на Санта Фе.

Морето беше неспокойно, студено. Вълните се блъскаха в борда на лодката, но Сантяго познаваше по-добре от всеки друг пулса на морето и знаеше, че трябва да му се подчини. Затова остави лодката на волята на вълните. Тя се залюля като крехко стъбло под напора на вятъра.

Развиделяваше се, но слънцето не бе изгряло. Само едва видимо сияние, което се разтваряше като ветрило на хоризонта измежду гъсти черни облаци. „Няма да мине без дъжд“ — помисли Сантяго, докато нанизваше перката на дебелата въдица. Коленичи на дъното на лодката и слабата му мускулеста ръка започна да описва кръгове над главата все по-бързо и по-бързо. В точно определен момент пусна кордата — куката падна заедно с оловото на десет-дванадесет метра от лодката.

Той завърза края на влакното за една от вилките на лодката, бръкна в торбата, която се търкаляше до босите му крака, и извади малка бутилка. Надигна я и изпи последните глътки горчиво и студено кафе, което свари в два часа — малко преди да излезе. Прибра празната бутилка в торбата и извади пакет „Вегерос“. Протегна се и взе от кърмата газовата лампа, вдигна стъклото и още преди вятърът да угаси пламъка, запали цигарата, която се беше навлажнила от пръстите му. Внимателно прибра лампата в един дървен сандък, пълен с парцали, до който лежеше уловът, хвана края на влакното и се прозина.

Цигарата изгоря бързо под напора на силния северен вятър. Сантяго хвърли във водата последната искра, останала между пръстите му, и подръпна влакното, за да провери дали кълве, но не срещна съпротива: рибите все още не бяха усетили примамката.

Тогава го видя.

На петнадесет метра от носа на лодката Сантяго видя някакъв тъмен предмет, който се носеше към брега.

Въпреки шестдесетте си години рибарят имаше зорки очи. Очи на морски човек, които бързо различават плаващия дънер от акулата. Но това, което виждаха малките му сини очи, не беше нито дънер, нито акула.

Без да си даде сметка, пръстите му се разтвориха и влакното стремително се понесе към дъното. Пресъхналите му напукани устни започнаха леко да треперят. Примигна няколко пъти, сякаш за да прогони видението. Но то не изчезна.

Беше подпухнал труп на мъж.

7 часът сутринта.

Роман се наведе над тялото, което лежеше на една от носилките под дърветата, на двадесет-тридесет метра от брега. Спомни си трупа на Ерасмо Суаснабар, който бе видял преди двадесет и четири часа, макар че тялото на това момче никак не приличаше на неговото. Затова пък приличаше като две капки вода на този, когото лейтенантът упорито търсеше вече два дни. Приличаше също на снимките, които Роман бе видял. Нямаше никакво съмнение: това беше трупът на Теодоро Гомес. В риза на черни и сини карета и панталон каки, но бос. Роман вдигна глава и погледна съдебния лекар.

— По всяка вероятност е умрял снощи, между осем и десет часа приблизително. Както виждате, простреляли са го в теменната област.

Лекарят се наведе и внимателно завъртя безжизнената глава на Тео Гомес. Роман видя над тила отвор с диаметър три-четири дюйма, опасан от засъхнала черна кръв. Сиера и Кабада също се приближиха, за да погледнат.

— Изходно отверстие няма — каза лекарят, — тъй че куршумът би трябвало да е вътре. По начина, по който е стреляно, предполагам, че е заседнал в мастоидната област зад ухото. Освен това погледнете, лейтенанте — лекарят посочи темето. — Ударили са го, преди да го убият. Вероятно, когато са го застреляли, вече е бил в безсъзнание.

Роман запали цигара и си спомни жестокия удар на черепа на Ерасмо Суаснабар.

— Възможно ли е да е бил мъртъв? — попита той.

— Не, лейтенанте, невъзможно е — отвърна съдебният лекар. — Погледнете: има само кръвоизлив. Черепът не е хлътнал. Ударили са го с тояга или с кол, но не смъртоносно.

Роман дръпна от цигарата и я хвърли. Лекарят се изправи.

— Докторе, кога ще бъдат готови резултатите от аутопсията?

— По обед. Ще ги изпратя в кабинета ви.

Кабада изпразни джобовете на Тео Гомес и грижливо прибра съдържанието им в найлонов плик. Дойдоха двама санитари и вдигнаха носилката.

Докато вървяха към линейката мълчаливи и вкочанясали от студ, Сиера направи знак на един служител, който стоеше до фолксвагена на Роман заедно с някакъв възрастен човек. Двамата мъже се приближиха. Санитарите качиха носилката в линейката.

— Лейтенанте — каза Сиера и посочи възрастния, който тъжно гледаше трупа на младежа, — това е рибарят, който го е открил.

Роман му подаде ръка. Човекът беше много впечатлен и развълнуван, но отговори ясно на малкото въпроси, които му зададе лейтенантът.

След десет минути мястото опустя. Линейката и двете патрулни коли отпътуваха. Роман, Сиера и Кабада се качиха във фолксвагена.

Нито един от тримата не продума до плажа в Марианао. Колата зави покрай ротондата „Ла естрея“ и полетя по Кинта авенида.

— Това е жестоко престъпление — внезапно каза Сиера.

Роман несъзнателно стисна кормилото и промълви:

— Да, Сиера, престъпление на безскрупулен убиец.

Сиера и Кабада усетиха, че гласът на лейтенанта потрепера от възмущение.

— И сега какво ще правим? — попита Сиера.

— Това убийство доста променя нещата — каза Роман след кратко мълчание. — Мисля, че единственото, което можем да направим, е да намерим оня тип — Ястреба, — за когото ми разказа приятелят, по-точно бившият приятел на Тео — Раул Трухильо. Той е единственият, за когото знаем, че е бил свързан с Тео Гомес.

— Да, това е единствената следа, по която можем да тръгнем — съгласи се Сиера — Всъщност какво знаем за него?

— Че е към двадесет и пет годишен. Мулат, слаб, но як. Навърта се по „Прадо“, около кино „Фаусто“.

— На ъгъла на „Прадо“ и „Колон“ — уточни Кабада.

— Казват му Ястреба и не е изключено да става дума за престъпник.

Роман захапа една цигара, но не я запали:

— Сиера, поискай допълнителни сведения от отдела за идентификация, да видим дали е зарегистриран. А ти, Кабада, го потърси по „Прадо“. Вземи толкова хора, колкото са ти необходими.

Фолксвагенът се гмурна стремително в тунела и излезе на „Калсада“. Червеният светофар на 12-та улица ги спря. Сиера гледаше през стъклото как вятърът гони листа и хартийки по тротоара.

— А вие? — обърна се внезапно към Роман. — Какво ще правите?

Роман го погледна учудено, но не отговори веднага.

— Последното нещо, което бих искал — промърмори накрая. — Отивам при майката на Тео Гомес.

В същия миг светна зелено.

9 часът и 10 минути сутринта.

Нелсон Бареро вървеше по „Прадо“ съвсем бавно. Току-що пресече „Нептуно“ и погледна един от черните лъвове, които мълчаливо ръмжаха в началото на булеварда.

По пейките бяха насядали хора. Различни хора, по различни причини. Старци, седнали на припек. Или на хладина, или просто дошли да си поприказват с някой познат, на когото също му е скучно. Жени, които чакат да отворят близкия магазин, за да си напазаруват. Мъжът, който се оглежда нетърпеливо за жената, която все не идва. Другият, който отдавна чака да стане десет. И, разбира се, такива, които едва ли биха си признали защо са тук. Какво може да знае той? Единственото сигурно е, че те са тук и той трябва да ги използува. Трябва да намери човека, когото търси. „Казват му Ястреба. Мулат. Към двадесет и пет годишен, слаб, но як. Мотае се по «Прадо» около кино «Фаусто». Това беше всичко. Но киното не работи и няма никой, освен тези хора, насядали по парапета и на скамейките — всеки със задачите си, всеки с грижите си. «Игла в купа сено» — помисли си Нелсон Бареро — и трябва да я намеря.“

На ъгъла на „Виртудес“ видя стар мулат, който бавно пушеше пура. По всичко личеше, че не чака никого. Сякаш открай време стоеше там и щеше да остане завинаги. Гледаше хората, които минават, но без особен интерес. Нелсон Бареро се приближи към него с безгрижен вид.

— Здрасти, шефе. Да познаваш случайно един мулат по прякор Ястреба?

Мъжът си дръпна от пурата и го изгледа.

— Ястреба? Не, не го познавам.

Нелсон Бареро настоя.

— Абе търся го за една работа, та ми казаха, че се навъртал наоколо — тука, по „Прадо“…

— Толкова народ се мъкне тука… Познавам много хора — от двадесет години живея ей там, като свиеш, ама Ястреба, да ти кажа право, не го знам.

— Е, здраве да е — отвърна Нелсон. — Продължавам надолу, па дано го открия.

Тръгна отново. Ядоса се, че не успя, макар да знаеше, че е почти невъзможно да го открие от първия опит. Но го беше яд, защото съвсем не искаше цяло „Прадо“ да разбере, че търсят някого. Ястреба сигурно не е вчерашен и едно настойчиво търсене би го поставило нащрек. Ако вече не е нащрек. Пресече „Трокадеро“. На една пейка седеше слаб мъж с очила и четеше някакво списание. На Нелсон му хрумна да се обърне към него, но човекът четеше така вглъбено, че се отказа. По средата на пряката спря група младежи.

— Ястреба ли? Не, не познаваме никакъв Ястреб.

Още много пъти чу същия отговор. Докато хлътна в кафенето. „Тук и никъде другаде“ — каза си. Цедяха кафето и пред тезгяха се беше образувала опашка, която чакаше да започнат да продават. Нелсон Бареро отиде направо при продавача. Зададе му същия въпрос, но се обади първият от опашката:

— Аа, за Двайсетачката ли питаш? Той непрекъснато кисне тука. Само че никой не го знае като Ястреба, а му викат Двайсетачката, или Двайсет песос… Знам предишния му прякор, понеже съм от „Серо“ и го познавам отдавна. Странно, че още не се е изтърсил, ама ти го почакай — всеки момент ще се домъкне.

11 часът и 45 минути следобед.

Вратата се отвори и сержант Кабада видя пред себе си светлокоса петдесетгодишна жена, която го погледна дружелюбно.

— Добър ден.

— Добър ден — усмихна се Кабада. — Вкъщи ли е професор де Пино?

— Да, тук е. А вие откъде сте?

— От следствено — техническия отдел — каза сержантът и показа картата си. — Трябва да се срещна с него.

— Разбирам — кимна жената. — Заповядайте.

Кабада влезе в светъл и просторен хол с висок таван.

— Седнете, моля.

Жената изчезна зад някаква тежка завеса и сержантът се настани в едно от трите големи черни кожени кресла, които ограждаха малка масичка. Погледът му се плъзна по стените, покрити с картини, по големите лавици на които бяха наредени безброй книги. Вниманието му привлече една картина в ярки цветове: върху наситен зелен фон — гола жена, чието тяло бе сякаш от живак. Отдясно на картината имаше друга, на която бе нарисуван петел (или по-скоро различни петна, които напомняха петел). По-нагоре висеше платно с камбанария. „Кой знае колко тежи тая картина“ — помисли си сержантът, защото художникът бе изстискал толкова туби, че върху платното се бе образувал грапав трисантиметров слой.

Всъщност Кабада не разбираше много от живопис. Но затова пък обичаше да чете. Беше на четиридесет години и до 1963, когато постъпи в министерството, работеше като линотипер. Професията му вдъхна любов към книгите. Предпочиташе исторически, военни мемоари, хроники, биографии.

Стана и отиде до една от етажерките. Откри с радост биографията на Ленин от Уолтър, която бе чел, и „Наполеон“ на Тарле, която преди години изгълта с голямо удоволствие. Премести поглед върху другите книги, чиито заглавия не му говореха почти нищо: „Разграничаването“ (следваше безкрайно дълго подзаглавие), „Критика на вкуса“, „Нова наука“… На съседния рафт сержантът видя книги на английски, френски, италиански и два дебели тома с произведения на Хосе Марти. Имаше и десетки книги с удължен формат, които (ако се съди по заглавията) бяха криминални романи: „Четирите фалшиви оръжия“, „Случаят Ла Канария“, „Кървава жътва“, „Пощальонът звъни два пъти“, „Убийство в Ориент — експрес“, „Неделна загадка“, „Целувка и кама“… Чу стъпки зад гърба си.

Обърна се и видя мъж, прехвърлил шейсетте — висок, румен, със снежнобели коси.

— Добър ден — обърна се към Кабада и му подаде слабата си мека ръка с дълги пръсти, която сержантът стисна. Посочи един от рафтовете и се усмихна широко: — Интересувате ли се? — И без да дочака отговора, добави: — Гледайте, гледайте, не се притеснявайте.

— С най-голямо удоволствие — усмихна се от своя страна Кабада, — но за съжаление нямам време. Вие сте професор дел Пино, нали?

— На вашите услуги. Но защо не седнете?

Последните думи бяха произнесени с приятелски укор. Кабада се върна в креслото, в което седеше, преди да отиде при книгите, а дел Пино се разположи срещу него.

Аугусто дел Пино имаше лице с фини черти. Не беше дебел, но двойната брадичка го правеше по-едър. Очите му — малки, сини, игриви. Редките му мустаци бяха почти толкова бели, колкото косата, Кабада си помисли, че белите коси на доктора контрастират със снажната осанка. Но вниманието му привлече преди всичко усмивката, неизменната усмивка на Аугусто дел Пино — професор по литература, истински капацитет в тази област. Беше написал много книги, които сержантът не познаваше. Малкото свободно време, с което разполагаше, посвещаваше на книгите, свързани с професията и учебните кръжоци. Но дори и да имаше повече време, Кабада би предпочел някоя дебела книга за Втората световна война пред най-доброто теоретично изследване върху поезията. А освен това Кабада не беше тук заради литературата. Дойде, защото дел Пино бе председател на кварталния Комитет за защита на революцията.

— Слушам ви — каза професорът.

В този миг влезе жената, която отвори на Кабада. Носеше поднос с две разкошни порцеланови чашки.

— Глътка кафе?

Сержантът и професорът взеха чашките с усмивка, а жената се оттегли. Дел Пино бавно отпиваше от кафето, докато Кабада набързо изгълта своето и остави празната чашка на масичката. Извади пакет „Вегерос“ и предложи на дел Пино, който отказа любезно:

— Благодаря, не пуша.

Докато Кабада палеше цигарата си, дел Пино допи кафето.

— Е? — подкани той сержанта.

Кабада започна бавно:

— Професоре, необходими са ни сведения за един човек, който се навърта в този район — по „Прадо“ и „Колон“.

— Аха — промълви дел Пино, който слушаше внимателно.

— Става дума за един мулат на двадесет и пет години или може би малко повече. Викат му Ястреба, но е по-вероятно тук да го знаят като Двайсетачката.

Дел Пино се усмихна, когато чу прякорите.

— Търсим го в архивите — продължи сержантът, — но засега нямаме нищо сигурно. Затова е много важно какво ще ни кажете.

Усмивката изчезна от лицето на професора.

— Двайсетачката… — промърмори.

Внезапно стана и без да промълви дума, отиде до голяма маса в един от ъглите на хола. Взе някакъв бележник и прелиствайки го, тръгна към креслото си.

— Ето — усмихна се и седна. — Тези сведения ми ги даде преди около две седмици отговорникът за дежурствата.

— Слушам ви, професоре подкани го Кабада и на свой ред извади бележник.

Дел Пино прелисти няколко страници.

— Да — каза накрая. — Прякорът му е Двайсетачката.

Вдигна очи и се усмихна на Кабада:

— Сержанте, замисляли ли сте се защо го наричат така?

Кабада се изненада, защото въпросът беше неочакван. Но веднага се усмихна и отвърна:

— Сигурно непрекъснато се хвали, че има двайсет песос в джоба.

— И аз така си мислех — каза весело дел Пино. — Нашата страна е невероятна. Фантазията на хората е безгранична. Помня как… Но нека не се отклоняваме от темата. Работата е в това, че този тип си има проблеми с една сеньора от квартала — Инес Ривера, която живее зад ъгъла, на „Консуладо“. Жената твърди, че й е откраднал портмоне със седем песос, което тя оставила на щанда на хлебарницата.

Дел Пино се засмя.

— Какво ще кажете, сержанте? Виждате ли що за Двайсетачка е?

— А жената подаде ли жалба? — попита Кабада.

— Не пожела — отвърна разочаровано професорът. — Тоя тип е престъпник, две мнения няма. Инес е стара, прехвърлила е седемдесетте и живее сама. Уплашила се е. А може и да я е заплашил. Знам ли? Честно казано, не бих се учудил…

Кабада пишеше в бележника си.

— Значи Двайсетачката се навърта наоколо — каза, без да вдигне поглед. При всяка дума цигарата подскачаше в устните му.

— Доста често — отвърна дел Пино. — Ако искате, мога да ви заведа при тази сеньора…

— Не — Кабада дръпна за последен път и загаси цигарата в пепелника. — Ако наистина се страхува, ще се изплаши още повече. Ще гледаме да се оправим без нейна помощ. Искам да поговоря с отговорника за дежурствата…

— Там е работата, че Саинс не е в Хавана — прекъсна го някак виновно домакинът. — Замина за Вуелтас при роднините на жена си.

— Помислете още малко — каза Кабада. — Помъчете се да си припомните още нещо, което би могло да ни бъде от полза.

Дел Пино се замисли. Внезапно вдигна глава и се усмихна:

— Майка му стара, сетих се! Помня, че Саинс… Каза ми го просто така… Каза, че на тоя тип му липсвал пръст на едната ръка. Да, много добре си спомням. Саинс ми рече: „А му липсва един пръст. Ти представяш ли си, ако си ги имаше всичките — щеше да остави горката Инес без пукната пара…“ Явно е много бърз в ръцете.

— Това вече е нещо — Кабада беше доволен. — Може да се окаже много ценно сведение.

Сержантът за последен път записа нещо в бележника, затвори го и го пъхна в джоба си. Изправи се.

— Много ви благодаря — обърна се към професора, който също стана. — Мисля, че няма да се наложи да ви безпокоя втори път.

Дел Пино махна с ръка и посочи един от рафтовете:

— Струва ми се, че ви заварих да разглеждате криминалните романи. Или може би греша?

— Да — каза някак виновно Кабада. — Просто…

— Имам великолепни книги — прекъсна го дел Пино и извади един том. — Чели ли сте това? „Тайната на жълтата стая“ от Леру… Но ето тази… — дел Пино отново се обърна към библиотеката.

— Не ги обичам много — каза смутено сержантът.

Професорът го изгледа смаян.

— Не обичате да четете криминални романи? — живите му сини очи искряха от изумление.

— Не — промълви Кабада.

— Но, сержанте, това е невъзможно. Просто е невероятно. Човек от XX век, който не обича криминални романи. И на всичкото отгоре — полицай!

Дел Пино се разсмя звънко и чистосърдечно.

— Може би точно затова — засмя се Кабада.

— Момче — домакинът внезапно стана сериозен, — на тебе наистина ли не ти харесват?

Професорът говореше така, сякаш Кабада бе признал нещо недопустимо и трябваше да му се даде възможност да се поправи.

Сержантът го гледаше със симпатия. „Приятен човек е. Личи си, че обича да приказва“ — помисли.

— Има хора, които не си признават, че обичат този жанр, защото го считат за низш. Но те са много малко. Вече почти никой не се срамува да чете криминални романи — каза професорът уверено.

— Не че се срамувам — усмихна се Кабада. — Просто не обичам такива книги.

— Това е парадоксално — усмихна се на свой ред дел Пино. — Всъщност — не чак толкова.

Професорът отново прекоси хола. Кабада наистина хареса този разговорлив, жизнен, приветлив човек. Но той бързаше. Трябваше веднага да предаде сведенията, които му даде дел Пино. И докато тиктакането на часовника пронизваше неговото съзнание, за професора сякаш времето не съществуваше.

— Един писател — започна дел Пино, докато се ровеше из книгите и очевидно търсеше нещо — е разделил населението на земята на четири групи: престъпници, жертви на престъпници, детективи и читатели на криминални романи. И твърди, освен това, че най-многобройна е четвъртата група и че благодарение на нея съществуват останалите три.

Кабада се разсмя от все сърце.

— Но вие, драги ми сержанте, спадате към третата група.

Професорът извади някаква книга с оранжева обложка и се върна при фотьойла. Седна и погледна Кабада.

— Седнете за минута.

Кабада понечи да откаже, но седна, въпреки че бързаше. От една страна — беше му неудобно и не искаше да обиди дел Пино, от друга — думите на професора го бяха заинтригували.

— Макар да не ти харесват криминалните романи… Или по-скоро точно поради тая причина сигурно си прочел някой и друг, за да мислиш така. Нали? — професорът започна да прелиства книгата.

— Разбира се — отвърна Кабада.

— Кои? — попита дел Пино.

— Истината е, че не са много — отвърна бавно сержантът и напрегна паметта си. — На младини четох приключенията на Шерлок Холмс и Ник Картър… После. Няколко книги за Пери Мейсън и две-три за Фило Венс — детективът, който знае всичко… Но след като се сблъсках с престъпния свят, тези романи ми се струват абсолютна глупост, която няма нищо общо с действителността.

Докато говореше, Кабада извади цигара, запали я и добави категорично:

— Това е, професоре.

— Това, което казваш, е много интересно — каза Пино, който го слушаше с голямо внимание. — Един критик твърди нещо подобно. Казва, че криминалният роман има толкова общо с работата на полицията, колкото пасторалните романи със средновековната икономика — т.е. нищо общо.

Замълча. Кабада си помисли, че дел Пино сигурно е изключителен преподавател. Отново се чу приятният тембър на професора, който жестикулираше:

— Но мисля, че това не е съвсем вярно. Криминалният роман взима много неща от живота, но това е литература в края на краищата. Това, за което разказва, не се е случило в действителност, макар че би могло. Има романи, които са като главоблъсканици, като логически задачи. „Роман — проблем“, както им казват. Такива са на Агата Кристи, на Ван Дайн — създателя на Фило Венс.

— Тоя тип е непоносим — не се сдържа Кабада. — Превежда от гръцки, разбира от мумии…

Дел Пино отново се разсмя, а и Кабада не се сдържа.

— Вярно е, че детективите в тези „логически“ романи са въплъщение на самата логика — каза дел Пино през смях. — Но понякога логиката е далеко от действителността и затова такива произведения се оказват… измишльотина, ако мога така да се изразя. Макар че според мен развиват способностите ни за дедукция… „Сивото ни вещество“, както казва Еркюл Поаро. Тези романи винаги те навеждат на куп размишления…

Кабада си дръпна от цигарата.

— Дразня се, професоре, че това, което става в романите, никога не става в живота. Пък и описаните случки са все едни и същи.

— Какви например? — попита дел Пино.

— Ами има няколко варианта: идеалното престъпление, което се проваля заради някаква случайност, заключената отвътре стая, в която е извършено убийство, престъпникът, който се завръща на местопрестъплението…

Дел Пино го прекъсна:

— Независимо от четирите групи, за които говорехме преди малко, истината е, че криминалният роман нямаше да съществува, ако не се извършваха престъпления… Дълга е историята на престъпленията. А някои от тях се повтарят. Случаи, от които те побиват тръпки и които са се превърнали в странствуващи мотиви из криминалните романи.

— Сега пък аз ще ви попитам какво имате предвид.

Дел Пино остави книгата с оранжевата обложка на масичката и стана. Направи няколко крачки, но веднага се върна. Разхождаше се, сякаш за да подреди мислите си.

— Ще ви дам един пример — професорът внезапно погледна сержанта — Един пример за престъпника, който винаги се връща на местопрестъплението.

— Вие наистина ли вярвате в това? — опита се да скрие усмивката си Кабада.

Дел Пино се усмихна, вдигна ръце и ги отпусна.

— Какво да ти кажа? Не е задължително. В никакъв случай. Но се случва, и то доста често…

— Най-вече в криминалните романи — каза Кабада с уважение, но твърдо.

— И в живота, сержанте. Оттам са го взели писателите.

Кабада загаси цигарата.

— Извинете, професоре, но…

— Да, знам — каза дел Пино и на тънките му устни се изписа усмивка. — Не е редно да спорим за нещо, което ти знаеш много по-добре от мен.

— Не става дума за това — побърза да възрази Кабада. — Друго имах предвид. Откъде-накъде престъпникът ще се връща на местопрестъплението?

Дел Пино не отговори веднага. Разхождаше се от единия до другия край. Изражението на лицето му се променяше като на човек, който разрешава безкрайно труден проблем.

— Да започнем от най-простия случай — каза и отново седна във фотьойла. — Ще ти разкажа една история. Една невероятна, чудовищна история, която се случила в Ориенте^[61] преди години…

Вдигна очи към тавана, после погледна Кабада и сложи ръце на рамото му.

— Било извършено жестоко убийство: заклали някаква бабичка, която живеела сама, и задигнали над хиляда песос. Къщата се намирала в Сан Висенте — вилна зона близо до Сантяго де Куба. Голяма мрачна дървена къща, уединена на гол хълм на петдесетина метра от шосето.

Дел Пино се облегна назад и погледна Кабада в очите.

— Навсякъде кръв. Но нито един отпечатък от пръсти, нито един свидетел, нищо, което да помогне на следователя да открие престъпника. Но той бил изключителен следовател. Единственият истински следовател в Куба преди революцията.

Професорът замълча.

— И така, сержанте, три месеца след убийството жената отново се появила. Първо децата я видели на входа на къщата, но никой не им повярвал. Всички знаели, че там не живее никой. После някаква жена видяла мъртвата една вечер близо до шосето. А нощем в къщата тайнствено светело.

Кабада бе погълнат от разказа. Дел Пино облиза устни и продължи:

— След няколко седмици започнали да я наричат „къщата на мъртвата“. Едни казвали, че била пълна с призраци. Но недоверчивите, които в този случай се оказали с по-голямо въображение, твърдели, че нямало никакви мъртъвци и че старицата била жива.

Единственият, който знаел как стоят нещата, бил следователят Репиладо. Заложил капана и наистина една нощ престъпникът се върнал, за да се убеди, че жената е мъртва.

Професорът се усмихна. Малките му сини очи искряха от възторг:

— Представяш ли си сцената? Убиецът, който се връща заради жертвата си и се натъква на полицията. Бил е изключително добре премерен удар.

— Наистина е много интересно — съгласи се Кабада.

Дел Пино го погледна:

— С твое позволение, нека не се ограничаваме с този пример, защото той обяснява само едната страна на нещата.

Професорът потри ръце, а лицето му се сви едва доловимо. Погледът му се зарея, сякаш търсеше точните думи, за да изложи виждането си.

— Според мен има още една причина — каза накрая. — По-дълбока, от психологически характер, ако щеш, която може да накара човек, който не е професионален престъпник, не е закоравял, да се върне на местопрестъплението.

Дел Пино замълча. Кабада го гледаше с жив интерес.

— Съвест — каза професорът.

Кабада понечи да каже нещо, но остави дел Пино да довърши мисълта си. Професорът се усмихна и сложи ръка върху рамото на сержанта.

— По природа хората не са лоши. Теорията на Ломброзо, която ти несъмнено познаваш отдавна, е отхвърлена. Никой не се ражда престъпник.

Кабада кимна.

— Хората стават престъпници по причини, които можем да определим като социални — продължи дел Пино. — Тук е мястото и на цяла серия сложни и деликатни обстоятелства, които могат напълно да изкривят личността. Понякога е много трудно да ги откриеш. Често процесът е необратим. Тези обстоятелства могат да се отнесат към най-ранното детство, семейната среда и изобщо средата. Но причината за престъпността се корени в обществото.

Дел Пино кръстоса крак върху крак и приглади белите си коси.

— Достатъчно е да надникнем в статистиките, за да видим, че с всяка измината година престъпността в капиталистическите страни расте. Извършват се все повече убийства, кражби и престъпления от всякакъв характер. Очевидно там обществото превръща много хора в престъпници. Но това не означава, че с премахването на капитализма всички тези сложни и деликатни обстоятелства, които са негов плод и които пораждат престъпността, ще изчезнат изведнъж. Това ще стане постепенно. Колкото по-добро става едно общество, толкова по-добри стават хората. Но пътят е дълъг.

Усмихна се.

— Знаеш ли? — професорът се наведе към Кабада. — Докато си на тази работа, докато се бориш срещу престъпленията, съществуването на криминалния роман ще бъде оправдано.

Кабада на свой ред се усмихна.

— Но вие…

— Да, отклоних се от темата — призна весело дел Пино. — Но ще видиш, че само в известен смисъл. Точно защото никой не се ражда престъпник, защото престъпникът е плод на дълъг процес на деградация. Съвсем реално е човек, който не е окончателно пропаднал, т.е. не е напълно корумпиран, да…

Дел Пино замълча. Очите му се свиха и се превърнаха в две сини точици на червендалестото му лице.

— Замислял ли си се какво става в душата на човек, извършил престъпление? При такова напрежение той е в състояние да се върне на местопрестъплението, сержанте. И още как…

Кабада се усмихна и поклати глава.

— Възможно е. Но поне на мен винаги ми се е налагало да търся престъпниците през девет земи в десета. Нито един не се върна на местопрестъплението.

Дел Пино се засмя.

— Вие сте непоправим реалист, сержанте — пресегна се към масичката и взе оранжевата книга. — Затова ще ви дам да я прочетете.

Професорът размаха книгата.

— Това е нещо по-различно — настоя. — Тук няма фокуси. Тук е самият живот такъв, какъвто е. Или какъвто би могъл да бъде — все пак това е литература. Сигурен съм…

Кабада стеснително поклати глава.

— Но как ще взема ваша книга?

— Давам ти я да я прочетеш — усмихна се дел Пино.

— Но аз не знам кога… — започна сержантът.

— Няма значение — прекъсна го категорично дел Пино. — Ще ми я върнеш, когато можеш. Няма какво да бързаш.

Кабада не отговори. Усмихна се, взе книгата, сбогува се и излезе от хола. „Изключителен човек“ — помисли си и се засмя, защото усети, че го е заразил стилът на професора. Седна в колата и остави книгата на седалката. Прочете заглавието й едва когато запали мотора.

12 часът и 30 минути на обяд.

— Дай ми един пакет „Популарес“ — каза хилавият Луис Гарсия и сложи два песос на тезгяха.

Продавачът му даде цигарите и рестото, което хилавият пъхна в левия джоб на панталона. Отвори пакета и запали една цигара.

Преди десетина минути беше сменил Нелсон Бареро. Кабада реши, че така е по-добре, защото на Нелсон му се наложи да обърне наопаки цяло „Прадо“, за да попадне на Ястреба, когото тук наричаха Двайсетачката. Беше важно откритие, но Нелсон Бареро бе „изгърмял“, или поне така си мислеше Кабада, а той обичаше да залага на сигурно. Не искаше да рискува и когато Двайсетачката се появи откъм „Нептуно“ или „Виртудес“, някое приятелче да го спре и да му каже: „Кроят ти шапка, мулат“. А това означаваше, че полицията е по петите му. Нелсон Бареро бе изчезнал, а хилавия никой не го познаваше.

Луис Гарсия глътна дима от цигарата и тръгна към ъгъла на „Колон“. Той разполагаше с още едно ценно сведение: човекът, когото търси, е без пръст на едната ръка. И всеки момент щеше да се появи или в кафенето, или пред „Фаусто“. Оставаше му да чака и хубаво да си отваря очите.

— Айде бе, Двайсетачка, майка ти стара…

Приятелският вик отекна като изстрел зад гърба на хилавия Луис, но той не помръдна. Допуши цигарата си и бавно обърна глава. Стоеше до тезгяха и се почесваше по тила с лявата ръка. Ръка с четири пръста.

3 часът следобед.

Лейтенант Роман седеше на въртящия се стол зад бюрото, пушеше и препрочиташе медицинската експертиза. Нямаше нищо ново, нищо различно от това, което лекарят му каза сутринта в Санта Фе. Хвърли поглед на листа и прочете: „Налице е фрактура на черепния свод и вътрешен кръвоизлив. Смъртта е причинена от огнестрелна рана. Входното отверстие е разположено в тилната област…“ Затвори очи. Най-важното беше, че оловото е заседнало зад ухото. И лейтенантът вече знаеше, че е изстреляно от пистолет калибър 32, а не от револвера на Суаснабар.

Освен медицинската експертиза Роман разполагаше със сведението на отдела за идентификация, което съдържаше данните на Хосе Анхел Чакон Моралес — Ястреба, мулат, двадесет и седем годишен, роден в Хавана… Най-вероятно това беше човекът, когото търсеха.

При първоначалната проверка се оказа, че под прякора Ястреба са зарегистрирани шестима души и трима от тях са мулати на възраст между двадесет и тридесет години. Но нито един не наричаха Двайсетачката и само липсата на пръста позволи да се установи за кого точно става дума. Преди половин час сержант Кабада донесе досието на човека, на когото липсваха две фаланги на безименния пръст на лявата ръка. Беше лежал шест месеца за безделничество, а после още две години за кражба с взлом.

Роман загаси цигарата в пепелника, отвори едно чекмедже и извади бял лист. Взе химикалката и започна да пише:

Час на престъплението: понеделник срещу вторник между 24,00 и 1,30 през нощта.

Средство: тъп предмет(железен прът или тръба). Не е намерен.

Подбуда: не е установена. Може да бъде:

1. Лично отмъщение.

2. Страх от разобличение.

3. Кражба (несполучила, защото освен револвера на пазача от автостопанството не е откраднато нищо).

Заподозрени:

1. Рафаел Карденас. Лична вражда със Суаснабар. Сериозна разправия с пазача преди десет-дванадесет дни. Свързан е с някой си Куко Масора, зарегистриран като сексуален маниак. Осъден на шест месеца за кражба. Откарал е камиона в понеделник около пет часа следобед. Няма твърдо алиби за времето от десет вечерта до шест сутринта.

2. Теодоро Гомес Пуенте. Доколкото е известно, няма причина да желае смъртта на Суаснабар. Откарал е камиона между девет и половина вечерта и три през нощта. Прибрал се е вкъщи след полунощ. Във вторник излязъл рано и казал, че отива на работа. Оттогава е изчезнал. Убит е във вторник вечерта и е хвърлен в морето край Санта Фе. Неосъждан, но по всичко личи, че е бил свързан с престъпни елементи. Вероятно един от тях е Хосе А. Чакон Моралес — Ястреба.

3. Сиро Лабрада — кадровик в автостопанството. Най-добрият приятел на Суаснабар — Максимо Лавигне — го обвинява в злоупотреба и твърди, че това е било известно на пазача, който е имал намерение да информира директора на автостопанството. Лабрада е имал голяма разправия със Суаснабар. Останал е в кабинета си (в съседство с мястото на престъплението) след девет и половина вечерта в понеделник.

Лейтенант Роман спря да пише.

Снощи си помисли, че първата му работа е да разпита Сиро Лабрада, но убийството на Тео Гомес, го накара да промени плановете си.

Лейтенантът бе сложил на бюрото най-различни предмети. Нареди ги в редичка на няколко сантиметра един от друг — като на миниатюрна изложба.

Първият предмет беше кибритената кутийка с двете таблетки аспирин, на която някой бе написал с химикалка буквата „Л“. Другите две бяха намерени в дрехите на Тео Гомес. В джобовете на панталона му откриха седемдесет и пет сентавос, ключа от дома му и портфейл с шест песос, служебната му карта, удостоверение за отбита военна служба и листче на редове, откъснато от тетрадка, на които бе записан с химикалка телефонен номер: 30-91-07. В джоба на ризата бе открито синьо парченце хартия — по всяка вероятност половинка от билет за кино, а в ютения чувал — черно гребенче, което сигурно бе изпаднало от същия този джоб.

Роман предаде на Теовата майка всички тези неща с изключение на синята хартийка и листчето с телефонния номер. Дори я попита дали знае на кого е телефонът, но отчаяната жена не беше в състояние да си спомни каквото и да било. Сега тези две находки лежаха на бюрото на лейтенанта заедно с кибритената кутийка.

Роман се пресегна към телефона и набра номера.

Телефонът иззвъня един, три, пет, десет пъти.

Никой не се обади. Затвори и отново набра, но ефектът беше същият.

Когато се канеше да набере номера за трети път, вратата леко изскърца и влезе Кабада. Сержантът се усмихна, изпъна се пред Роман и каза:

— Почти е в ръцете ни.

Роман затвори слушалката и го погледна учудено. В този миг не мислеше за Ястреба, но веднага отговори:

— Вече? Добра работа сте свършили, Кабада.

Лейтенантът беше много сдържан, много скъп на похвали. Затова сътрудниците му ценяха толкова всяка добра дума. Кабада се усмихна:

— Открихме го и сега го следим.

— Вие си знаете работата — каза Роман и се облегна назад. — Да оставим кълбото да се размотае и да видим къде ще ни отведе. Особено сега, след смъртта на Тео Гомес.

Кабада понечи да каже нещо, но замълча. Роман продължи:

— Двама убити, и то по различен начин. А на всичкото отгоре револверът, който са откраднали от Суаснабар, не е същият, с който е убит Тео.

— Искате да кажете, че доста хора са набъркани — промълви Кабада, свали фуражката си и я остави на бюрото.

— Именно — отвърна лейтенантът. — Беше ясно от самото начало, а сега всичко се потвърждава. Затова трябва непременно да хванем тоя Ястреб, но нека оставим кълбото да се размотае, за да видим къде ще ни отведе.

Кабада отлично разбираше какво иска да каже Роман и кои са хората, необходими за тази работа. Задачата трябва да бъде изпълнена.

Лейтенантът стана и прибра някакви листове в чантата си. После записа нещо на листче от бележник и го подаде на Кабада. Сложи си фуражката и се обърна към сержанта:

— Трябва да вървя, но ще се върна скоро. Обади се в телефонната централа и виж на кого е тоя номер.

Това беше телефонът, намерен в джоба на Тео Гомес.

3 часът и 15 минути следобед.

Стиснал здраво волана с поглед, вперен в шосето, което едва се виждаше зад плътната водна завеса, Хуан Себастиан Аройо си тананикаше. Песента свърши и почти веднага се чу гласът на говорителя: „Чухте Силвио Родригес с «Подарявам ти една песен». Радио Хавана, петнадесет часът и шестнадесет минути.“

В този миг опитното ухо на Аройо улови някакъв шум, който идваше от мотора.

Натисна спирачката. Камионът продължи по инерция още няколко метра и спря. Загаси мотора, спря транзистора и остана загледан в мокрото шосе. Сега вече ясно се чуваше плющенето на дъжда.

На Аройо му се прииска да изругае, но се въздържа. Колкото и ругатни да изреве, нямаше да помогнат. Измина едва седмица и ремъкът на вентилатора отново се бе скъсал. Посред шосето, и то в такъв порой.

Настръхна само като си помисли, че трябва да излезе от топлата суха кабина под студения дъжд. Но трябваше да го направи. Не можеше да остави там камиона за дълго, защото или щяха да му ударят някоя глобичка, или някой хубаво щеше да го насмете.

Закопча се догоре, отвори вратата и скочи. Заобиколи тичешком камиона и отиде при сандъка с инструментите. Лицето му вече беше мокро от дъжда. Имаше резервен ремък, но проклетото езиче заяждаше и Аройо бе готов да разбие сандъка. Най-после успя. Вдигна металния капак, извади ремъка и един ключ. После го затвори и понечи да пусне езичето, но се сепна. Отново отвори капака и се вгледа.

Наистина — вместо един гаечен ключ в сандъка лежаха два.

5 часът и 10 минути следобед.

Също като предната вечер, Роман паркира фолксвагена на улица „Сан Франсиско“. Вдигна стъклата и слезе.

Направи няколко крачки, сви надясно по многолюдната „Сан Ласаро“ и тръгна към дома на Вики Карерас, който се намираше преди ъгъла с „Еспада“.

Погледна сивото небе, което предвещаваше дъжд, после мрачната улица и накрая хората на автобусната спирка пред киното. Знаеше, че Вики си е вкъщи, защото й се обади, преди да излезе. Момичето се канеше да отиде в погребалното бюро на „Инфанта“, където бе положено тялото на Тео.

Жената, която му отвори, наближаваше четиридесетте. В кестенявите й коси тук-таме проблясваха бели косми. Носеше очила със сини рамки и синя рокля. „Майка й“, каза си Роман, защото тя много приличаше на Вики.

— Лейтенант Роман? — попита жената.

— Да — тихо отвърна той и погледна към канапето в хола, където седеше Вики и плачеше.

— Влезте, лейтенанте — уморено въздъхна жената. — Влезте.

Роман влезе в хола, но Вики не го погледна. Плачеше тихо и притискаше към лицето си мъжка носна кърпа. Лейтенантът мълчаливо седна на креслото срещу нея. Майката спря за миг, погледна дъщеря си, но не продума. После погледна офицера: „Чувствувайте се като у дома си“, и се отдалечи.

— Вики — прошепна Роман.

Момичето вдигна големите си кехлибарени очи, зачервени от плач, и погледна лейтенанта безкрайно отчаяно. Роман дълго щеше да помни този поглед.

— Това е ужасно, лейтенанте, ужасно е — каза и отново избухна в плач.

Роман запали цигара, остави пакета и кибрита на масата и я погледна:

— Вярно е. Затова трябва да ми помогнеш. Трябва да бъдеш силна и да ми помогнеш.

Вики го погледна отново, преглътна и каза на пресекулки:

— Разбира се, лейтенанте. Извинявайте.

Роман извади от чантата снимка на мъж: двадесет и няколко годишен мулат с белези от акне по лицето.

— Познаваш ли го?

Вики взе снимката и се вгледа внимателно.

— Да. Това е един от… — щеше да каже „приятелите“, но се поправи: — Един от ония, които се мъкнеха с Тео… Виждала съм го два-три пъти заедно с още един.

— Не са ли същите, за които ми разказа вчера — дето са ви чакали на излизане от киното? — попита Роман.

— Точно те са — отвърна момичето.

Роман прибра снимката в чантата, извади някаква смачкана хартийка и я подаде на Вики.

— Знаеш ли на кого е този телефон?

Тя погледна и отговори веднага:

— Това го е писал Тео, лейтенанте.

— Знам. Намерих го в дрехите му. Не знаеш ли на кого е?

Момичето отново погледна номера. Повтори го на глас, сякаш за да бъде по-сигурна.

— Не. Нямам представа. Никога не съм го виждала.

Роман си дръпна от цигарата.

— Във „Ведадо“ е — настоя. — 30-91-07. Хубаво помисли. Няма ли някой Теов приятел, който живее или работи във „Ведадо“?

— Ами Раул Трухильо има леля, която живее във „Ведадо“. Тео често ходеше у тях или звънеше на Раул там…

Внезапно млъкна и добави с треперещ глас:

— Преди… когато бяха приятели.

Роман смръщи вежди, сякаш някаква неприятна мисъл се бе появила в главата му.

— Това ли е телефонът? — попита отново.

— Не знам — каза Вики. — Не мога да си спомня.

Роман записа нещо в бележника си и се изправи. Вики също стана.

— Трябва да дойдеш с мен в министерството — Роман я погледна в очите. — Няма да ти отнема много време.

Момичето вдигна очи към него и той разбра, че ще му откаже.

— Не мога, лейтенанте — запъна се и наведе очи. — Не мога… разберете ме… сега…

— Разбирам те много добре, Вики — прекъсна я офицерът. — И не можеш да си представиш колко съжалявам, че съм принуден да те помоля за това. Но ако не искаш престъплението да остане безнаказано, трябва да дойдеш с мен.

И тихо добави:

— После сам ще те откарам там.

5 часът и 50 минути следобед.

Роман и Вики влязоха в малка, правоъгълна, слабо осветена зала. В центъра върху висока маса беше поставен сложен апарат, а отстрани върху ниска широка масичка бяха наредени множество картонени кутии.

В залата имаше три-четири стола. Роман отиде, взе два и ги сложи от двете страни на масите. На една от стените висеше снежнобял екран.

— Това е фоторобот. Представлява начин за идентифициране, с всичките му преимущества и недостатъци, разбира се.

Роман натисна някакво копче от долната страна на апарата — сноп светлина освети екрана.

Той продължи:

— Често ни помага да съставим образа на човек, когото търсим… Дори ни насочва към снимки, които пазим в архива. Няма ли да седнеш?

Роман посочи на Вики един от столовете. Тя седна и се заслуша внимателно.

— Може пък да ни помогне — заключи лейтенантът.

Вики наведе глава. После я вдигна и погледна съсредоточено Роман.

— Толкова ми се иска да ви помогна да намерите този човек… — замълча, без да отделя очи от него. — Но мисля, че няма да мога… Може би ако го видя или пък ако ми покажете негова снимка, веднага ще го позная… Но така… Струва ми се невъзможно.

— Така или иначе, нищо не ни струва да опитаме — каза Роман и отиде да загаси лампата. Слабата светлина изчезна. Белият сноп светлина, който струеше от апарата, ясно се очертаваше в тъмната стая.

Роман мълчаливо седна на другия стол и започна да преглежда кутиите. След известно време взе една, отвори я и извади целулоиден квадрат, на който бе нарисувано нещо, подобно на кръг. Погледна го срещу светлината, изправи се и каза:

— Първо ще видим овала на лицето.

6 часът следобед.

Следяха ги от известно разстояние. Сержант Кабада и служителят Хулиан Егоскуе вървяха по „Прадо“ вече десет минути по петите на Двайсетачката и мъжа, който преди един час се бе присъединил към него пред кино „Пайрет“. Кабада бе впил черните си очи в тила на Двайсетачката, който непрекъснато жестикулираше и говореше, говореше, а другият вървеше до него и очевидно го слушаше с особено внимание. Сержантът знаеше, че би било прекалено рисковано да скъси дистанцията и да се опита да чуе разговора. Можеха да ги открият. Мозъкът му трескаво работеше — опитваше се да свърже по някакъв начин малкото думи, които успяваше да улови сред уличния шум.

Нямаше много движение и това беше естествено. Продължаваше да се сипе студен дъждец. Най-много някой и друг случаен минувач и хора, които не обръщаха внимание на лошото време и бяха излезли по пазар или се прибираха от работа.

Сега двамата мъже вървяха по тротоара от страната на Капитолия. Беше студено. Егоскуе зарови ръце в джобовете на тъмносинята си куртка, а Кабада — в джобовете на дъждобрана. Вървяха на няколко крачки един от друг, без да се поглеждат. От време на време един от двамата се спираше за миг пред някоя витрина или пресичаше улицата по диагонал, за да се върне почти веднага на тротоара, по който вървяха Двайсетачката и другият. От време на време Егоскуе вдигаше очи към покритото с облаци небе с мисълта, че ако дъждът се усили, двамата мъже щяха да се спрат в някое кафе или да се скрият в някой вход и тогава може би нямаше да отидат там, закъдето бяха тръгнали, ако изобщо отиваха някъде.

На Егоскуе му се допуши, но се въздържа. Беше едър мъж. Малко по-едър от Кабада. Още нямаше четиридесет, но в гарвановочерната му четинеста коса тук-таме проблясваха бели косми. Имаше волево лице и малки проницателни очи. Стреляше точно и можеше да счупи тухла с каратистки удар. Беше деен, стриктен и изключително дисциплиниран. Рядко се усмихваше и говореше само при крайна необходимост. Колегите му знаеха, че по време на тиранията са го пребивали с палки и ритници, а той гледал палачите си и не продумвал. Притежаваше още едно качество: знаеше отлично възможностите си, какво може и какво не. Егоскуе не притежаваше блестящите дедуктивни способности на Роман, нито дори на Сиера, но съобразителният му ум намираше разрешение на всеки проблем. И ако приличаше на някого, това бе Кабада, и може би заради това обичаше да работи с мълчаливия и волеви сержант.

Сега Егоскуе гледаше гърба на мъжа, който заедно с Двайсетачката вървеше на няколко метра пред него. Видя го за първи път преди час. Беше набит тип с широк гръден кош и дебел врат. През ниско подстриганата коса се виждаха множество белези и удивително бял череп за толкова мургав мъж. Физиономията му беше глуповата, безлична и рязко се отличаваше от живото будно лице на Двайсетачката. Егоскуе си каза, че този човек принадлежи към категорията хора, които изпитват необяснимо влечение към побоищата, независимо дали получават, или нанасят удари.

Вече трети час Егоскуе следеше Двайсетачката. Към два часа смени хилавия Луис Гарсия. Срещнаха се пред сградата на „Бакарди“ и тръгнаха заедно по „Монсерат“, без да изпускат от поглед стъклената врата на кино „Актуалидадес“, в което няколко минути по-рано бе влязъл Двайсетачката. Стояха там до три и половина, когато Двайсетачката излезе от киното с тълпата, която се пръсна по „Сан Хуан де Диос“ и „Емпедрадо“. Хилавият Гарсия дискретно му го показа и Егоскуе само с един поглед запечата в паметта си лицето и фигурата на човека и тръгна след него.

Оттогава до пет часа Двайсетачката направи няколко тегела по „Прадо“ от единия до другия край и обратно. През това време изучаваше чертите на лицето му и сега бе в състояние да ги възпроизведе със затворени очи. Запомни и походката му, и навика да се почесва по тила с ръката, на която липсваха две фаланги на безименния пръст.

Така или иначе, обаче през цялото това време Двайсетачката не бе направил нищо, за което си заслужаваше да съобщи: на няколко пъти пи кафе, влезе в кино „Фаусто“ да види програмата на кината, яде паста в сладкарницата на „Сан Рафаел“, поседя в „Парке сентрал“ и във фоайето на хотел „Инглатера“, където дочака да спре един от краткотрайните дъждове, които непрекъснато се изсипваха над града, размени няколко думи със случайни познати на входа на „Фаусто“, във фоайето на „Инглатера“ и на Мансана де Гомес. Или изчакваше удобен момент, или имаше прекалено много време. Или може би търсеше някого. Но по време на цялото това кръстосване Егоскуе не забеляза Двайсетачката да говори с някого повече от минута-две. Беше като бездомно куче, което се чувствува добре, когато е само и се шляе насам-натам.

И тогава — някъде към пет — мулатът и мъжът, който сега вървеше с него по „Прадо“, се срещнаха пред кино „Пайрет“. Вече няколко минути Двайсетачката стоеше на ъгъла и изведнъж Егоскуе го видя как се усмихва и подава ръка на някакъв мъж, за когото всеки опитен криминалист — а сержант Хулиан Егоскуе беше именно такъв — веднага би разбрал, че е „забъркан в нещо“.

Когато през 1965 Егоскуе постъпи в МВР, за първи път чу от по-възрастните и опитни колеги за тези хора, „забъркани в нещо“. Но едва след трудната школовка на борба с какви ли не престъпници постепенно се научи да различава сред тълпата човека проблем. Разбра, че колкото и различни да са на пръв поглед един от друг престъпниците, има нещо, което ги отличава от останалите хора: нещо, някаква черта, някакъв жест, маниерът на пушене или пък погледът, походката, дори начинът, по който държат в ръка пакет. Добрият полицай трябва да открие всичко това от пръв поглед. И ето че сега, след толкова натрупан опит, Егоскуе беше в състояние — макар че не можеше да обясни как, по същия начин, по който по-опитните му колеги преди десет години не можаха да му го обяснят — веднага да разбере дали един човек, пък макар и този човек да стои на ъгъла и да си приказва, е „забъркан в нещо“.

Здрависаха се, пресякоха улицата и тръгнаха към „Парке сентрал“.

Дъждът беше спрял. Егоскуе не помръдна от мястото си, но целият бе нащрек. Видя как седнаха на една пейка с лице към „Прадо“ и започнаха да си приказват.

Така минаха повече от двадесет минути. Егоскуе следеше всеки техен жест и макар да не ги чуваше, можеше да се закълне, че Двайсетачката разказва нещо безкрайно интересно на другия, който го слушаше с огромно внимание.

Накрая станаха. Егоскуе погледна часовника си: 5 часът и 45 минути. Отново запръска.

Прекосиха „Прадо“ и тръгнаха под колоните на хотел „Инглатера“. Егоскуе също пресече улицата в посока към Капитолия, но после сви и се оказа пред театър „Гарсия Лорка“. Спря се пред пощата, запали цигара и тръгна под колоните. Спря на ъгъла пред кабаре „Насионал“ и хвърли поглед към пицерията на отсрещния тротоар: пет-шест души чакаха ред. Двайсетачката и другият бяха застанали на опашката и продължаваха да си приказват разгорещено. Егоскуе прецени, че ще останат в пицерията поне половин час, и реши да позвъни на Сиера.

Остана цяла минута загледан в телефона на отсрещния тротоар на „Сан Рафаел“, защото разбра, че оттам няма да може да ги наблюдава.

Какво да направи?

Накрая се реши. Пресече улицата и с три крачки се оказа пред телефона.

Сиера го нямаше. Обади се хрипливият глас на Кабада. За половин минута Егоскуе му обясни какво е положението. Кабада му каза, че след петнадесет минути ще е при него, да ги държи под око.

Егоскуе се върна на ъгъла.

Сърцето му се обърна: нямаше ги.

И тогава направи нещо, което не биваше да прави: спусна се към пицерията, спря се на входа и трескавият му поглед обиколи препълнения ресторант. Видя ги — седяха в дъното на бара и още не им бяха сервирали. Неспокойният поглед изчезна и на негово място се появи погледът на човек, който търси къде да седне. Погледна менюто, което висеше на входа, почеса се по главата, обърна се, отиде на ъгъла и запали цигара.

След няколко минути Кабада се появи и спря до него. Беше цивилен, с жълтеникав дъждобран и вестник под мишница. Извади една цигара и му поиска огънче. Докато палеше, прошепна:

— Всичко наред ли е?

— Да. Ей ги там — посочи ги с поглед.

Точно в този момент Двайсетачката и мъжът с белезите по главата излязоха от пицерията. Егоскуе направи знак на Кабада и му посочи с брадичка двамата мъже. Изчакаха да стигнат „Сан Рафаел“ и тръгнаха след тях.

И ето че вече двадесет минути вървяха по „Прадо“. Бавно, също като другите двама. До „Монте“ оставаха две преки. Егоскуе погледна часовника си: шест часът и двадесет и седем минути. Мръкваше.

6 часът и 17 минути вечерта.

Роман постави диапозитива в апарата и на белия екран се появи контурът на кръгло лице.

Вики погледна Роман и после премести поглед на екрана. Вгледа се мълчаливо.

— Може би малко по-слабо — каза накрая.

Роман не отговори. Бръкна в кутията, извади ново квадратче и го постави в апарата.

— Така как е? — каза, без да поглежда Вики.

Тя не отговори веднага.

— Да… може би — поколеба се. — Мисля, че нищо няма да излезе — продължи отчаяно. — Виждала съм го само два пъти.

Роман се направи, че не я чува, и повтори меко:

— Така как е?

— Горе-долу. Но… може би малко по-тясно долу и по-широко горе. Не толкова издължено и с по-изпъкнали скули.

На екрана се появяваха и изчезваха овалите на различни лица, докато Вики внезапно каза:

— Ето го, лейтенанте! Точно като това!

Наистина, лицето на екрана имаше заострена брадичка и изпъкнали скули.

— Добре — каза Роман. — Сега да видим носа. Можеш ли да си спомниш?

— Мисля, че да — отвърна Вики. — Леко закривен и в същото време сплеснат. Като на боксьор.

Роман постави отново целулоидно квадратче — на лицето се появи дълъг гърбав нос.

— Тоя не става, нали? — каза лейтенантът и го махна, преди Вики да отговори.

Отново бръкна в кутията и избра друго квадратче. Постави го в апарата.

— Може би този?

— Да — Вики се обнадежди. — Носът беше точно такъв.

6 часът и 29 минути вечерта.

Егоскуе следеше внимателно двамата мъже, които вървяха пред него. В момента не разговаряха. Крачеха мълчаливо, леко настръхнали от хладния вятър.

Не знаеше подробности около случая, но знаеше достатъчно, за да се запита: Двайсетачката ли беше човекът? Има ли някаква връзка с убийството на пазача? Едно беше очевидно: познаваше се с момчето, чийто труп бе намерен край Санта Фе. И още нещо: беше престъпник, човек проблем, антисоциален тип, с две присъди. И ако това е така, тогава дали мъжът с белезите по главата и мечешката походка е замесен? Или се бяха срещнали случайно?

Егоскуе беше безкрайно търпелив човек. Ценеше хладнокръвието — ето защо предпочиташе да работи с Кабада, който беше самото хладнокръвие. Знаеше, че в тяхната работа всяко нещо си има определено място и най-вече определен момент. Да действуваш прибързано, беше почти толкова лошо, колкото и да закъснееш. Затова трябваше да „остави кълбото да се размотае“, както обичаше да казва лейтенант Роман. Кълбото трябваше да се размотае докрай.

И точно това правеха сержантите Хулиан Егоскуе и Мануел Кабада в шест и половина вечерта през онзи сив зимен ден: оставиха кълбото да се размотае, за да видят къде ще ги отведе.

Прекосиха парк „Фратернидад“. Егоскуе се питаше дали ще свият по „Монте“, или ще продължат към стара Хавана. Искаше му се да го каже на глас, за да го чуе Кабада.

Но в този миг се случи нещо.

Нещо, което Кабада и Егоскуе веднага забелязаха. Висок слаб мулат се изравни с Двайсетачката и мъжа с белезите по главата и ги поздрави по много странен начин.

Всъщност това не беше поздрав. Беше предупреждение. „Следят те“ — това означаваха вдигнатите вежди, широко отворените очи след приятелското „здрасти“.

Мулатът продължи по пътя си, изравни се с Егоскуе и Кабада и прекоси улицата по диагонал. Егоскуе забеляза, че той хвърли крадешком бърз поглед на сержанта и го позна. Изглежда, дъждобранът, сините панталони и вестникът под мишницата не бяха достатъчни, за да го скрият от погледа на опитния престъпник. А може и да го е познал от някоя предишна среща.

Егоскуе отново погледна напред. Двайсетачката и мъжът с белезите по главата се обърнаха за миг и ускориха крачката.

В този момент Кабада се закова. Смаяният Егоскуе, който вървеше на няколко крачки зад него, също спря. Мозъкът на Кабада трескаво работеше. Двайсетачката и другият се отдалечаваха. Пресякоха „Монте“ и тръгнаха към улица „Сиенфуегос“. Мулатът вървеше почти тичешком в обратна посока — към „Прадо“. Кабада се намръщи, посочи с палец зад гърба си и Егоскуе, сякаш изстрелян от пружина, се обърна и се спусна след мулата. Кабада от своя страна забърза след Двайсетачката и мъжа с белезите по главата.

Току-що бяха пресекли „Коралес“. Двамата мъже вече не се оглеждаха, а все повече укоряваха хода. Кабада ги следваше на петнадесетина-двадесет метра с поглед, впит в Двайсетачката. Хвърли вестника и разкопча долните копчета на дъждобрана.

В този миг очите му се свиха. За част от секундата отгатна намеренията на двамата мъже. Разбра, преди да действуват, и ги изпревари: внезапно се спусна напред.

6 часът и 40 минути вечерта.

— Да — каза Вики, загледана в екрана — Точно такава уста. Може би малко по-малка, но точно такава.

На екрана се виждаха овал, нос и уста — отделните черти на едно лице, което лейтенантът упорито се опитваше да съживи в паметта на Вики Карерас.

— А веждите? — попита Роман и запали цигара.

Гъсти облаци дим ограждаха снопа светлина.

— Дебели — отвърна Вики. — Дебели и сключени. Като на колегата ви, с когото се разминахме на вратата…

— Кабада — усмихна се Роман и отново бръкна в кутията. — Да видим. Тези са най-дебелите, с които разполагаме.

Сложи целулоидното квадратче в апарата.

— Е?

— Нещо такова — Вики се бе облегнала назад и внимателно гледаше екрана с леко наведена настрани глава.

— Оказа се, че става по-бързо, отколкото си мислех — каза Роман и добави: — Благодарение на превъзходната ти памет.

6 часът и 42 минути вечерта.

Кабада тичаше с всички сили. Редките минувачи гледаха сащисано четиримата мъже, които се носеха към жп гарата.

Зад Кабада, придържайки с ръка пистолета на бедрото, тичаше Егоскуе, който се отказа да преследва мулата и се върна на помощ на сержанта. По-малко от пряка ги делеше от Двайсетачката и мъжа с белезите. Двайсетачката беше дългокрак, но другият движеше с невероятна бързина късите си здрави крака и не изоставаше.

Кабада беше готов да извади пистолета и да стреля във въздуха, но реши да изчака. Стисна зъби и се затича още по-бързо, но Двайсетачката зави като метеор по улица „Мисионес“. Сержантът се спусна отчаяно и успя да го забележи, когато хлътна в някакъв вход преди ъгъла на улица „Карденас“.

Кабада спря за миг пред голямата врата, която водеше към някакво стълбище. Погледна към „Сиенфуегос“ и видя Егоскуе, който тичаше след мъжа с белезите по посока на улица „Арсенал“. После извади пистолета си и се втурна нагоре.

На първия етаж беше тъмно.

Сержантът се спря за миг на площадката. Дишаше на пресекулки, а лицето му плуваше в пот въпреки студа. Зареди пистолета, като се стараеше да не вдига шум.

Оставаха един или два етажа. И може би покривът.

Хвърли поглед към лабиринта от врати и коридорчета. Нямаше никого. В някои стаи светеше, а вратите бяха открехнати. Други вместо врати имаха щори, изпод които се процеждаше слаба жълтеникава светлина.

Кабада наостри слух с надеждата да чуе стъпки на горните етажи, но нищо не нарушаваше царящата тишина. Залепи се за стената и тръгна бавно към дъното на коридора. Къде ли се е скрил?

Вървеше напред и не знаеше какво да направи. Може би Двайсетачката е продължил нагоре и сега е на последния етаж. Или може би в момента се измъква през някой съседен покрив. Кабада си помисли, че шансовете му да го хване са минимални, ако е продължил нагоре по стълбите.

От дъното на коридора се носеше мирис на влага, на изгнили дъски. Кабада потръпна от зловонието и стисна още по-здраво изпотената дръжка на своя „Макаров“. В дъното на тесния коридор имаше едва забележим завой. В мрака на пет метра от завоя вървеше Кабада със затаен дъх и съвсем безшумно.

Внезапно усети как косата му настръхва. Усети го съвсем ясно. Както винаги, когато го грозеше опасност. И не се излъга.

На четири-пет метра от него оранжев пламък озари коридора и по всички етажи отекна тътен.

6 часът и 45 минути вечерта.

Егоскуе извади броунинга и стреля във въздуха. Докато тичаше, видя врати, които се затварят, изплашени лица, чу вик на жена. Но човекът с белезите по главата, който тичаше на тридесетина метра пред него с всичката сила на късите си, но безкрайно бързи крака, дори не се обърна.

Егоскуе тичаше с пистолета в ръка. Лицето му бе плувнало в пот. Студеният вечерен вятър брулеше устните и очите му. Усещаше остра болка в стомаха, но тичаше, тичаше, без да спира. Стигнаха ъгъла на „Арсенал“. За миг на Егоскуе му хрумна да стреля отново, но се отказа. Видя как хората по улицата бързо се отдръпват при вида на двамата мъже, които тичаха с всички сили, а единият носеше и пистолет в ръка.

— Стой! — извика Егоскуе.

Но мъжът вече тичаше по „Арсенал“ към жп гарата.

Двама шофьори рязко натиснаха спирачките, когато мъжете изскочиха пред колите им. Един автобус за малко не бутна мъжа с белезите по главата.

Егоскуе не се поколеба — стреля отново.

Изстрелът заглуши за миг виковете и гласовете на хората, които след малко зазвучаха още по-силно. Но мъжът пресече улица „Карденас“, без да спира.

С върховно усилие сержантът затича два пъти по-бързо. Напрегна всичките си мускули и започна да скъсява дистанцията. Болката в стомаха вече беше непоносима — остра болка, която пълзеше от корема към гърдите. Стискаше зъби. Само няколко метра го деляха от мъжа с белезите.

Егоскуе стискаше дръжката на пистолета толкова силно, че го заболя ръката. С отворена уста, изкривил лице в болезнена гримаса, приличаше на восъчна маска. За пръв път човекът се обърна: лицето му беше сгърчено, очите — широко отворени, на устните му имаше пяна. Егоскуе чуваше хрипливото му дишане.

Пресякоха „Економия“, Егоскуе не можеше да извика — от пресъхналото му гърло би излязъл животински рев. Мъжът тичаше на по-малко от пет метра пред него. Ако стреля от толкова близо, може би мъжът ще спре, стреснат от ужасния грохот на пистолета на няколко метра от главата му. Но Егоскуе с върховно усилие протегна мускулестата си ръка и пръстите му се вкопчиха като клещи в ризата на беглеца.

Заби токове в земята и спря. Повлечен внезапно назад, мъжът изрева глухо и също спря. Но в миг отново се впусна напред и ризата са раздра от горе до долу. Егоскуе загуби равновесие, строполи се на тротоара и се изтърколи на мократа настилка с пистолет в едната ръка и парче мокър от пот плат в другата.

Вдигна глава и видя как човекът пресече „Сулуета“ и отново се затича към гарата.

7 часът вечерта.

Вратата се отвори. Униформен служител влезе в залата за прожекции с две чаши димящо кафе на алуминиева табличка.

Роман го погледна усмихнато:

— А така!

Надигна се от стола, взе една чашка и я подаде на Вики, а другата сложи пред себе си.

— Благодаря ти, Маркос.

Момичето изпи кафето на малки глътки и остави чашката на табличката. Роман изпи кафето си на един дъх и също остави чашката. Служителят излезе и тихо затвори вратата зад себе си.

Роман запали цигара, изкара дима през носа и каза:

— Продължаваме.

7 часът и 3 минути вечерта.

Кабада усети как оловото се заби в стената на няколко сантиметра над главата му, но не стреля.

Сви се като пружина и скочи към някакви кутии и столове, които бяха струпани на няколко метра от него. В този миг от дъното на коридора отново се чу изстрел.

На горния етаж се отваряха врати, чуха се гласове, но на техния етаж беше все така тъмно и тихо.

Кабада съсредоточи цялото си внимание в тъмния ъгъл на коридора и наостри слух. Там се бе скрил Двайсетачката и нямаше накъде да мърда. Кабада знаеше много добре, че ако имаше и минимална възможност да избяга, не би стрелял. Но престъпникът видя как сержантът се приближава към мястото, където се беше спотаил, и реши да го повали с един изстрел.

Кабада подаде глава и погледна към ъгъла. На няколко метра, между мястото, където бе залегнал, и дъното на коридора, където се криеше Двайсетачката, имаше прозорец — открехнат, на петнадесетина метра от земята.

Кабада се помъчи да различи нещо в мрака. Гласовете на горния етаж станаха по-силни, а по стълбите се чуха стъпки.

— Хвърли пистолета и излез! — извика. После се обърна към стълбището и отново извика: — Никой да не се показва!

Стъпките замлъкнаха. Кабада изчака няколко секунди.

— Хвърли пистолета и излез или ще дойда сам да те измъкна!

Вместо отговор се чу изстрел, а после още един и още един. Кабада отново се скри зад кутиите, но в същия миг едновременно с последния изстрел по коридора се чуха бързи стъпки. Двайсетачката беше излязъл иззад завоя и с невероятна ловкост се бе добрал до прозореца.

Кабада успя само да се изправи и да види крака на Двайсетачката, който изчезна през прозореца. С два скока стигна до прозореца, надникна внимателно и в полумрака видя мъжа, който тичаше по покрива на съседната къща.

Сержантът прибра пистолета в кобура, свали с един замах дъждобрана и се покатери на прозореца. До покрива имаше по-малко от два метра и той не се поколеба.

Скочи.

Приклекна, изправи се бързо, извади пистолета и се спусна напред.

7 часът и 10 минути вечерта.

Егоскуе беше прибрал пистолета и тичаше покрай високата ограда от решетки и колони, която ограждаше гарата. Дойде на „Сулуета“ и видя как мъжът, който тичаше все по-бавно, сви по „Ехидо“ към входа на гарата.

Егоскуе ускори крачката. Прекоси паркинга, изтича към страничната галерия и влезе в ярко осветената старинна сграда, покрита със зелени керемиди. Огледа се на всички страни. Търсеше мъжа сред пътниците, които изпълваха просторния салон, осветен от огромни бронзови полилеи.

Очите му се спираха на всеки ъгъл. Тръгна към кафето.

И тогава го видя.

Беше седнал на една скамейка и се правеше на заспал. Но Егоскуе видя, че хората наоколо го гледаха учудено. Гледаха учудено един мъж със зачервено лице и раздрана риза.

7 часът и 12 минути вечерта.

— Малко по-големи — каза Вики Карерас, гледайки внимателно екрана. — По-големи и ей такива — грациозно натисна напред малките си уши.

Роман я погледна и понечи да каже нещо. Може би някой майтап, но внезапно стана сериозен и усмивката застина на устните му.

Наведе поглед и започна отново да рови в кутията:

— Да видим…

7 часът и 25 минути вечерта.

Кабада се скри зад резервоар с вода в мига, в който се чу нов изстрел. Усети как челото му се удари в нещо твърдо и по лицето му потече кръв, но не я изтри. Изправи се и погледна внимателно. На няколко метра от него, също зад резервоар с вода, но по-малък, се беше спотаил Двайсетачката. Кабада разбра, че е в ръцете му, но отново извика:

— Хвърли пистолета и излез оттам!

Отговор не последва.

Кабада бе преброил изстрелите: пет. Ако Двайсетачката е с пистолет, значи му остават още пет куршума, а ако е с револвер — един. Кабада отново подаде глава. Преследваният нямаше къде да бяга. Стоеше на ръба на покрива и трябваше да скочи на съседния. Но този път нямаше да е толкова лесно: съседният покрив беше един-два метра по-високо.

И тогава се чу нов изстрел, който глухо отекна в нощта.

— По дяволите! — процеди Кабада през зъби и изскочи.

Но не се наложи да стреля.

В този миг от тъмното се появи Двайсетачката с вдигнати ръце и започна да отстъпва назад, вместо да тръгне към сержанта.

— Не стреляй, братче, не стреляй!

Кабада искаше да му изкрещи, да внимава, но думите застинаха на устните му.

Видя как Двайсетачката се спъна в малкия бордюр на покрива, изгуби равновесие и полетя надолу с протяжен вик.

Викът секна, когато тялото се разби на земята от петнайсетметровата височина.

7 часът и 40 минути вечерта.

— По-къдрава — каза Вики.

— По-къса или по-дълга? — попита Роман.

— Така е добре — отвърна Вики.

На вратата се почука.

— Влезте — каза Роман.

Вратата се отвори и залата за прожекции се изпълни със светлина. Появи се висок слаб служител с издължено лице и гарвановочерна коса.

— Лейтенанте, може ли за момент — каза, без да влиза.

— Да, Луис — отговори Роман и се обърна към Вики. — Идвам веднага.

Момичето отново погледна екрана.

Това беше и не беше човека, когото видя с Тео. Това беше и не беше неговото лице. Нещо безизразно и безлично имаше в него. Липсваше съсредоточеното мрачно изражение на лицето, което тя беше видяла бегло и почти забравила. Беше и не беше то. Още нямаше очи. Може би очите щяха да се окажат най-важният детайл от лицето.

Да, очите.

И за миг Вики Карерас потръпна, защото й се стори, че се появяват на екрана и я гледат.

Роман отново влезе в залата за прожекции, взе фуражката си от облегалката на стола и погледна момичето. В този миг влезе висок слаб полицай.

— Луис ще остане с теб, за да довършите — обърна се Роман към Вики. — Горе главата. Върви добре и остава още малко.

Вики кимна.

— Пак ще се видим — усмихна се Роман на тръгване. — Като свършите, откарай я, където ти каже.

7 часът и 40 минути вечерта.

— Арестуван си.

Мъжът с белезите по главата отвори очи и видя пред себе си внушителната фигура на Егоскуе, който бе пъхнал едната си ръка в куртката. Изгледа тъпо сержанта и каза: К’во съм направил?

Хората се бяха отдръпнали в кръг около тях. Мъжът продължаваше да седи напрегнат. Егоскуе го гледаше съсредоточено. От всички краища на салона започнаха да прииждат любопитни.

— Стани — заповяда Егоскуе.

— Аз нищо не съм направил — каза мъжът и погледна накриво сержанта.

— Казах да станеш — каза Егоскуе, без да повишава тон, и направи крачка напред.

Мъжът понечи да се защити, но дясната ръка на Егоскуе се вкопчи в рамото му:

— Стани, ти казвам! — почти изкрещя сержантът и го сграбчи за ризата.

Мъжът с белезите по главата го блъсна с юмрук в гърдите. Той се олюля и падна по очи върху някакви куфари.

Хората се отдръпнаха, а мъжът отново се спусна към перона, събаряйки куфари и пакети.

Но Егоскуе се изправи и се спусна след него.

И тогава мъжът допусна грешка. За миг погледна назад, спъна се в някакви вързопи, които му бяха препречили пътя, и се просна на лъскавия гранитен под.

Егоскуе се хвърли отгоре му.

Започнаха да се търкалят по пода. Силните юмруци на мъжа с белезите по главата се забиваха в ребрата на Егоскуе, но и той го удряше.

Сержантът се изправи с един скок. Лицето му беше зачервено, тялото — напрегнато, внушително, сякаш изваяно от камък. Мъжът също се изправи и го удари с юмрук по лицето. Егоскуе се дръпна невероятно ловко, нададе гърлен вик и нанесе с ръка каратистки удар по ключицата на противника. Мъжът изскимтя, краката му се подкосиха, но не падна. Отстъпи няколко крачки, обърна се и блъсна Егоскуе с някакъв тежък куфар, който му попадна подръка. Сержантът отново извика и с два резки и мълниеносни удара на здравите си юмруци отблъсна куфара.

Мъжът с белезите по главата се спусна към улицата. В салона се понесоха оглушителни крясъци. Много от любопитните се отдръпнаха, но имаше и такива, които понечиха да го спрат.

Но Егоскуе го настигна. Сграбчи го за рамото, завъртя го и заби коляно в корема му. Мъжът се сви, Егоскуе с глух вик го удари в тила и той се свлече на земята. Опита се да стане, но не му достигаха сили. Пред него с измачкани дрехи, задъхан и с уста, пълна с кръв, стоеше сержант Хулиан Егоскуе и го гледаше. После го хвана за раменете и му помогна да се изправи. Мъжът се олюля. Егоскуе го хвана с лявата ръка, с дясната бръкна в куртката, извади броунинга и бутна мъжа към изхода:

— Тръгвай!

7 часът и 55 минути вечерта.

Това бяха очите. Сега Вики ясно видя в паметта си лицето, което мислеше, че е забравила. Грубите черти и преди всичко очите. Очите, които сякаш я гледаха от миналото.

Затвори клепачи.

От спомените й изплува лицето на Тео — мъртвешки бяло. Потрепера. Искаше й се да го помни жив. Но в момента виждаше пред себе си лицето, което сутринта бе идентифицирала в моргата.

Безжизнено лице, ужасно бледо.

— Момиче — повтори Луис нежно.

Извика я на два пъти, но тя сякаш не го чу.

Вики отвори очи и обърна глава.

— Извинете — прошепна и го погледна с насълзени очи.

— Значи това е той? — каза Луис.

Вики отново погледна екрана.

— Да — отвърна с треперещ глас, като се мъчеше да не заплаче. — Той е.

8 часът и 10 минути вечерта.

Същото лице, което Луис и Вики видяха на екрана, но живо и измокрено от зимния дъждец, погледна към улицата и се намръщи.

Пред входа на къщата се бяха струпали тридесет-четиридесет души. На тротоара бе паркирана линейка и вратите й бяха отворени. По средата на улицата имаше две полицейски коли със запалени сигнални лампи.

Духаше вятър и носеше боклуците по улицата. Човекът стоеше на ъгъла и гледаше, без да разбира какво точно се е случило. Той живееше в тази сграда и по някакъв начин бе свързан с всичко това. Сигурно. Току-що се бе появил и ето че пред вратата се бе събрала тълпа, а на улицата чакаха линейка, патрулни коли.

Покрай него все още притичваха любопитни, които искаха да надникнат над главите на струпалите се пред сградата.

Видя как от другия край на улицата, откъм „Ехидо“, се приближи кремав фолксваген и спря до една от полицейските коли. Вратата се отвори и отвътре излезе офицер с масленозелена куртка, който си проправи път между хората и влезе в сградата. Излезе почти веднага, придружен от някакъв цивилен: висок снажен мулат, който притискаше към челото си окървавена кърпа. Двамата тръгнаха към „Сиенфуегос“ и хлътнаха в някакъв вътрешен двор през два входа от неговия. Зяпачите се спуснаха след тях, но не влязоха.

Минаха почти десет минути. Той знаеше, че е опасно да стои там, но се бе скрил зад масивна колона и освен това усещаше огромно желание да разбере какво става. Бръкна в джоба на ризата, извади пликче с аспирин и лапна два. Започна да ги дъвче.

И тогава видя как тълпата се разтвори, за да даде път на двама мъже в зелени униформи с носилка, на която лежеше покрито с чаршаф тяло.

Пребледня.

Обърна се и забърза по „Сомеруелос“ към „Монте“.

Не знаеше кой е мъжът в носилката. Не знаеше.

Но предполагаше.

8 часът и 16 минути вечерта.

Лейтенант Роман стоеше, прав до обезобразеното тяло на Хосе Анхел Чакон Моралес — Ястреба — Двайсетачката, който бе паднал от покрива.

До Роман стояха Кабада, който притискаше към дясната си вежда кървава кърпа, съдебният лекар, един фотограф, който правеше снимки, и двама санитари. На входа се бяха струпали зяпачите.

— Черепът му е хлътнал — каза лекарят и погледна Роман. — Очевидно е счупен.

— Смъртта е настъпила веднага — промълви Роман.

— Именно — потвърди лекарят и погледна нагоре. — До покрива има петнадесет метра, ако не и повече.

Кабада пребърка джобовете на Двайсетачката. Извади осем песос, няколко сентавос, кърпа, гребенче, цигари, кибрит и ключ от катинар. Кабада сгъна кърпата и я прибра в един от големите джобове на дъждобрана. В другия сложи парите, гребенчето, цигарите и кибрита, а ключето даде на Роман.

Сержантът бръкна в ризата си и извади някакъв предмет, увит във вестник.

— Ето оръжието му — показа на Роман револвера. — Смит енд Уесън калибър 38, специален.

— На Суаснабар ли е? — Попита Роман.

— Да — отвърна Кабада. — Това е револверът на Суаснабар. Проверих номера.

Лейтенантът внимателно огледа револвера.

— Добре.

Кабада отново го зави. Роман се обърна и тръгна към улицата, последван от Кабада, фотографа и съдебния лекар. Зад тях вървяха санитарите, които бяха положили на тясната носилка безжизненото тяло на Двайсетачката.

На тротоара Роман видя група от седем-осем души и се запъти натам.

— Необходимо ми е да говоря с председателя на кварталния комитет за защита на революцията. Знае ли някой къде живее?

Висок слаб негър се отдели от групата и без да промълви дума, отиде при една жена, която стоеше отзад и гледаше линейката. Каза й нещо и я заведе при Роман.

— Кажете, другарю — обърна се тя към Роман.

Казваше се Марта, Марта Вила. Вече двадесет години живееше в съседната сграда. Да, тя беше председателка на кварталния комитет и „негова основателка“, както бе заявила с гордост на Роман.

— Елате, моля ви! — лейтенантът я хвана внимателно за ръка и я поведе към линейката.

— Зная, че гледката не е приятна — Роман се почувствува задължен да се извини, — но ме интересува дали сте го виждали по-рано, дали го познавате?

— Ако е за това — не се притеснявайте. Аз вече го видях.

Роман се спря и я погледна учудено. Жената също се спря.

— Видях го, преди вие да дойдете — каза тъжно. — Познавам го. Искам да кажа, и друг път съм го виждала тук. Той е приятел на Милито.

Роман направи знак и санитарите се качиха в линейката. Колата с виеща сирена започна да си проправя път между хората, които се бяха натрупали на улицата.

Лейтенантът погледна със симпатия жената и се усмихна. Беше нисичка и доста закръглена, с леко дръпнати очи. Косата й почти не беше прошарена, макар че от пръв поглед личеше, че е прехвърлила петдесетте. Само очилата с черни рамки й придаваха строг вид.

— Да вървим поред! Кой е този Милито? — любезно попита Роман.

Жената се намръщи недоволна.

— Казва се Емилио, Емилио Дукесне, но всички му викат Милито. — Направи пауза и продължи: — Лош човек е той, другарю. Безделник престъпник. Лежал е няколко пъти, но не му увира главата. Вечно е забъркан в нещо. Истински гусано. Живее през две врати от моята. Как да не го знам!

Роман бутна назад фуражката си.

— Значи вие твърдите, че тоя, дето се е пребил, е навестявал честичко Милито?

— Ами да — отвърна Марта. — Забъркани са в нещо. Няма начин.

Роман се усмихна. Жената побърза да поясни:

— Така казват хората, лейтенанте.

— А къде живее Милито? — попита Роман. — На кой етаж?

— Качвате се на последния етаж и завивате надясно — последната врата в дъното на коридора.

Роман отново нахлупи фуражката на главата си и се усмихна:

— Ще дойдете ли с мен?

— Разбира се — усмихна се тя на свой ред. — Елате.

Роман повика Кабада и му нареди заедно с още един от служителите да се качи на втория етаж и да провери има ли някой в последната стая в дъното на коридора.

Сержантът тръгна към стълбището, придружен от един служител. На тротоара любопитните бяха обкръжили Роман и Марта. Лейтенантът хвана жената, прекосиха заедно прага на сградата и бавно тръгнаха нагоре по стълбите.

— Та, както ви казах, разни типове се събират при него да играят домино. Особено в неделя — каза жената и добави лукаво: — Я на домино играят, я на нещо друго!

Роман беше готов да я попита какво иска да каже, но се въздържа, защото съобрази, че думите на Марта бяха само предположение. Ако знаеше нещо със сигурност, щеше да му го каже.

— Тоя беше един от тях. Но има и други. Има един нисък, як — на боксьор прилича… Според мене не е с всичкия си — каза жената уплашено.

Когато се изкачиха на етажа, видяха Кабада и служителя, които вървяха към тях от дъното на коридора.

— Няма никой — каза сержантът, щом се приближи. — Или няма никой, или не искат да отворят.

Жената понечи да каже нещо, но Роман се обърна към нея:

— Елате с нас — и тръгна към стаята на Милито. Всички го последваха.

Когато стигнаха пред вратата, Роман погледна Кабада:

— Трябва да влезем.

Сержантът се наведе и блъсна вратата с рамо. Дървото изскърца, но не поддаде.

— Почти съм сигурна, че няма никой — каза Марта.

Кабада отново блъсна вратата, която широко се отвори. Роман пипнешком намери ключа на лампата.

Стаята се оказа доста голяма. Миришеше лошо и беше влажно. Видяха желязно легло, покрито с пожълтял и измачкан чаршаф и възглавница без калъфка. На около метър и половина от леглото имаше квадратна сива маса с четири различни стола, а до стената срещу вратата — шкаф, също боядисан в сиво. До леглото имаше малка масичка, на която бе оставена чаша с три пръста вода и буркан с компот, наполовина пълен с аспирини. До стената, вляво от вратата, стоеше стар хладилник, а върху него — емайлиран леген.

Лейтенантът нареди да отворят шкафа, но в него нямаше нищо интересно: ризи, панталони, чорапи, два чисти и един мръсен чаршаф, два чифта обувки, женски часовник и десеткаратов пръстен. Между чаршафите бяха скрити петдесет песос. В долната част на шкафа намериха кутия домино с дървени плочки, на чийто капак бе изрязана буквата „М“.

В чекмеджето на масичката имаше нож и няколко гилзи калибър 32 и 38, които Роман прибра.

— Сигурна съм, че Милито не се е прибирал от вчера — промърмори председателката на кварталния комитет.

— По какво съдите? — попита я Роман.

Жената погледна офицера. Очичките й блестяха зад очилата.

— Не бих искала да се излъжа, но съм готова да се обзаложа, че не си е спал вкъщи. Станах рано и не съм го видяла да излиза, а Милито не е от ранобудните. Пък и през деня никакъв не се мярна.

Излязоха от стаята. Марта загаси лампата. Кабада и служителят поизостанаха и затвориха вратата. Роман и жената тръгнаха по коридора към стълбището.

— И ако държите да знаете истината — каза Марта, — за последен път го видях вчера сутринта, когато при него дойде едно момче.

Усмихна се и погледна Роман.

— И той е един от ония, които идват да играят домино.

Замълча за миг.

— Това момче привлече вниманието ми, защото никак не прилича на останалите. Изглежда съвсем порядъчно и аз си казах: „Какво ли търси с тия типове?…“ Макар че знае ли го човек откъде е и какво е… Може и да е някой изпечен мошеник…

Роман я гледаше учудено. Неочаквано бръкна в горния джоб на ризата и извади малък бележник. Разтвори го, намери снимката, която търсеше, и я показа на Марта.

— Този ли е?

Марта погледна лейтенанта, сякаш бе направил магия:

— Този е! — възкликна. — Същият!

Роман гореше от нетърпение да научи всичко, което жената можеше да му каже.

— Кога казвате, че е дошъл? — попита отново. — Хубаво помислете, Марта.

— Вчера — отвърна веднага жената. — Някъде към десет сутринта. Аз шетах. Бях оставила вратата отворена, та го видях, когато мина и продължи към Милито. Излязоха заедно след около половин час.

— И оттогава не сте виждали Милито. Така ли?

Марта се замисли и отвърна:

— Сега се сещам, че го видях. Следобед към три и половина — четири. Отиваше да се къпе — гласът й прозвуча уверено. — Да. Тогава го видях за последен път.

Роман я погледна с възхищение.

— Къде според вас е отишъл Милито? Не ви ли хрумва нещо? Не знаете ли някое място, където?…

Жената го погледна тъжно.

— Не, нямам представа. Той, разбира се, има доста познати, пък и тук идват жени от време на време. Но, право да ви кажа, не ги познавам. Не знам къде може да е отишъл.

Роман стисна ръката й с благодарност. Кабада и другият служител вече го чакаха до стълбището. Тримата тръгнаха надолу към изхода. Марта ги проследи с поглед.

Изведнъж Роман се обърна.

— Марта — усмихна се той, — ако някой ден ви омръзне да стоите вкъщи, обадете ми се. Обещавам ви място на следовател.

8 часът и 30 минути вечерта.

Телефонът иззвъня един, два, три пъти. В сумрака на стаята нечия ръка вдигна слушалката.

— Моля.

От другата страна на жицата заговори бързо и припряно нечий глас:

— Ти ли си? Ти ли си? Работата е лоша. Аз ти казах, че така ще стане. Преди малко полицията беше у нас. Струва ми се, че Двайсетачката е ранен или мъртъв. Не успях да го видя добре, но той беше. Спукана ни е работата. Чуваш ли ме? Чуваш ли ме?

— Успокой се — каза гласът, но припреният и изплашен глас продължи:

— Къде да се дяна сега? Какво да правя?

— Успокой се, ти казвам — продължи гласът. — Така нищо няма да се оправи.

И двамата замълчаха.

— Знаеш, че не съм страхлив, дяволите го взели! — побесня другият глас.

— Хубаво слушай — каза първият глас. — Ще отидеш при оная, твойта в „Ла Лиса“ и няма да се показваш навън четири-пет дни. Не ми се обаждай. Аз ще те намеря. Остави ме да помисля. Дай ми пет дни. Но ти не си подавай носа на улицата.

— При нея? Ти си се побъркал. Не помня откога не съм й се вестявал. Сигурно вече си е хванала някой друг.

— Трябва да отидеш там! — каза сухо първият глас.

— Не мога — изскимтя вторият.

— Нямаш друг изход, Милито.

Отново дълго мълчание.

— А ти какво ще направиш за пет дни?

— Остави това на мен. И пак ти напомням: не ме търси повече и не идвай при мен! Чуваш ли?

— Да, чувам те.

— Добре. Пет дни. Аз ще те намеря.

— Знаеш ли адреса? — умолително каза Милито.

— Не — отвърна първият глас, — но ще те намеря.

— Чакай! — извика Милито.

Но от другата страна вече бяха затворили телефона.

8 часът и 48 минути вечерта.

Сиера видя на тротоара трима души, спря веднага волгата и слезе от колата.

Следобед имаше доста работа. Към четири спешно му се обади Николас Карбонел и му каза, че един от шофьорите — Хуан Себастиан Аройо — случайно е намерил предмета, с който по всяка вероятност е бил убит Ерасмо Суаснабар.

Сиера пристигна в Бехукал по най-бързия начин — колата летеше по шосето към Сантяго де лас Вегас.

— Да — беше му казал Аройо. — По пътя стана авария, нещо съвсем дребно — скъса ми се ремъкът на вентилатора и когато отворих сандъка с инструментите, видях два ключа вместо един… Много се учудих. Взех втория ключ и видях по него засъхнала кръв… Но това не беше моят ключ. Ето този е моят. Аз си го познавам…

Сиера поостана в автостопанството, разговаря с Карбонел, попита за Лабрада, но му казаха, че кадровикът е излязъл по работа.

Малко хора знаеха, че сержант Мигел Сиера е изключителен химик. Бе отличен студент в Технологическия институт, но познанията му по химия надхвърляха изученото през четирите години в института. Редовно четеше нови книги и следеше специализираните списания. След постъпването в следствено — техническия отдел започна да се интересува от токсикология и от химическите експертизи в криминалистиката. Познаваше реактивите, чрез които може да се анализира човешката кръв, а също и как да се различи човешката от животинската.

Намирането на окървавения гаечен ключ му даде възможността да прекара няколко часа в лабораторията и да направи неопровержими изводи. Кръвта беше от същата група и същият резус-фактор като тази на Ерасмо Суаснабар. На ключа имаше също и животинска кръв. Всичко съвпадаше.

Но не откри ясни отпечатъци от пръсти. По ключа имаше много следи, които не можеха да му помогнат.

Спомни си предната вечер и се възхити от интуицията на Роман. „Ако Аройо не беше на път — помисли си, — лейтенантът непременно щеше да открие ключа.“

Когато Сиера напусна кабинета му, той и Кабада ръководеха преследването на Двайсетачката. Беше около три и половина следобед. А когато се върна към осем вечерта, хилавият Луис Гарсия му съобщи, че престъпникът е мъртъв.

— Паднал от един покрив на улица „Мисион“… Роман тръгна натам.

Сега Роман стоеше на тротоара заедно с Кабада и един полицай. Поздравиха се и Роман каза на Кабада:

— Сиера и аз отиваме в полицията. Ти взимаш волгата, отиваш, намираш ми досието на въпросния Милито и се прибираш вкъщи да спиш. Ето ти данните — подаде му някакво листче. — След малко ще отида в отдела.

По пътя към Първо отделение на улица „Драгонес“ Сиера го информира за важното откритие, което бе направил. Роман го изслуша мълчаливо и каза:

— Горкият Лавигне. Само ако знаеше…

Сиера не разбра думите на лейтенанта, смръщи вежди и го погледна учудено. Внезапно лицето му се проясни:

— Значи вие мислите, че…

— Да, Сиера — прекъсна го Роман. — Това е ключът на Лавигне. Не си ли спомняш?

— Ами да — каза Сиера и се удари по челото. — Нали каза, че е затягал болтовете на колелата на един от камионите и когато дошъл Суаснабар… — направи пауза. — Странното е, че механикът не е забелязал липсата на ключа.

— Може да не го е забелязал, защото в работилницата за поддръжка има много такива ключове. Ужасно е, че Суаснабар е бил убит именно с този предмет.

Завиха по улица „Драгонес“.

— Какво ще правим в полицията, лейтенанте? — попита Сиера.

— С Двайсетачката е имало още един — каза тихо Роман. — И той се е опитал да се измъкне, но Егоскуе е успял да го хване на гарата. Опъвал се е и се е наложило да го отведе там.

Роман спря фолксвагена пред сиво здание, козирува на дежурния полицай и влязоха.

Веднага забелязаха Егоскуе. Куртката му беше мръсна и измачкана, а горната устна — разкървавена. Разказа им с обичайната си сдържаност как е проследил и е хванал мъжа с белезите.

— Върви да си починеш! Добре си поработил — Роман стисна ръката му. Егоскуе се опита да се усмихне, но цъфналата устна му попречи.

— Я чакай — провикна се Роман, когато Егоскуе беше вече при вратата. — Нека те откарат до вас, че в тоя вид не си много за пред хората.

След няколко минути, придружени от един сержант, Роман и Сиера спряха пред килията, в която бе затворен мъжът с белезите по главата. Наредиха му да излезе и той се появи с мечешката си походка, но този път много по-бавно и уморено. На дясната вежда имаше лейкопласт. Бузите му бяха зачервени, а ризата — раздрана. Сиера си помисли, че прилича на боксьор, който е загубил тежък мач.

Сержантът ги остави и тримата влязоха в малка стаичка, в която имаше само маса и два стола.

— Седни — обърна се Роман към мъжа. — Как се казваш?

— Хенаро — каза бързо мъжът. Беше навел глава.

— Хенаро чий? — отново попита Роман.

— Солис — отвърна мъжът, без да вдига глава. — Хенаро Солис ла Роса.

Лейтенантът седна в единия край на масата, но мъжът остана прав. Зад него стоеше Сиера почти до вратата.

— Седни — повтори Роман и мъжът се стовари на един от столовете пред него.

— И ти си забъркан в историята в Бехукал, нали? — атакува лейтенантът.

— Не съм чувал за никакъв Бехукал. — От сто години не съм стъпвал там. Не разбирам за какво говорите?

Роман го гледаше съсредоточено.

— Тогава защо си бягал? Защо си се дърпал при задържането? — наблегна на всяка една от думите.

Човекът вдигна глава.

— Защото избягах. Е за т’ва — отвърна припряно и погледна глупаво лейтенанта. — През нощта се измъкнах от изправителния лагер и едва стигнах в Хавана… Не успях и един ден да си поскитам — каза с почти детски упрек в гласа, сякаш задържането беше непростимо неуважение към личността му.

Роман разбра, че интелигентността на този човек е доста съмнителна. Солис продължи.

— Нямаше и дванайсет часа, откак бях пристигнал в Хавана… и ето че се натъкнах на тоя тип Ястреба, дето дявол знае какви ги е забъркал…

— Не увъртай! — заповяда Роман с толкова твърд глас, че човекът замълча и отново наведе глава. — Кога за последен път си се виждал с Милито?

— С Милито ли? — Солис го погледна учудено.

Лейтенантът му хвърли яростен поглед.

— Да, с Милито — каза сурово. — С Емилио Дукесне, когото ти отлично познаваш.

— Амии… Аз съм ходил у тях… преди… защото стана вече почти три месеца, откак ме прибраха, и… горе-долу оттогава не съм го виждал…

— За какво са те задържали? — отново попита лейтенантът.

Мъжът се усмихна тъпо.

— Абе за една разправия. Голям тупаник, хвърчат бутилки, счупени столове… Не знам как не съборихме кафенето…

Роман смени тона и се усмихна:

— Ти май си падаш по тупаниците, а?

Човекът се усмихна глупаво и наведе глава хем гузно, хем засрамено.

— Знаете ли, аз бях боксьор. Ама истински боксьор. Петнайсет мача спечелих с един замах и почти всички с нокаут. Даже в Щатите искаха да ме пратят.

Беше много възбуден.

— Да бяхте ме видели отнякъде как се боксирам… Аз не бях бияч като другите. Всичко в бокса ми беше ясно. Бях и бърз, и силен, абе изобщо… Щом излезнех на ринга…

Внезапно скочи и зае боксова стойка, но лицето му се изкриви от болка и се хвана за кръста.

— Майка му стара — извика, — тоя за малко да ме пречука…

Солис отново седна с усилие, а Сиера трябваше да си запуши устата с ръка, за да не се изсмее.

— Та значи така си беше — отново каза човекът, който несъмнено беше очарован от боксьорското си минало. — Казваха ми Пеперудата… Кид Пеперудата… Летях из ринга.

Сиера посочи малка татуировка на врата на мъжа, която Роман не бе успял да види.

— Това оттогава ли е? — попита сержантът.

— Да. Вижте — усмихна се Солис, щастлив, че Сиера откри доказателство за славата му, и показа на лейтенанта малка пеперуда, заградена в кръг. — И до днес ме наричат Пеперудата.

Роман го погледна внимателно и си помисли, че пеперудата е последното нещо, за което му напомня този човек. Лейтенантът имаше известна представа от прякорите и прозвищата в престъпния свят. Понякога прякорите показваха някоя характерна черта на престъпника, негов навик или месторождението му. Но много често те бяха иронични: наричаха Тарзан някой хилав и прегърбен тип, Пепеляшка казваха на човек с огромен крак, а този недодяланик с мечешка походка бяха кръстили Пеперудата.

— Пеперуда — попита го Роман, — къде би могъл да пренощува Милито?

Изражението на Солис внезапно се промени. Отново бе вдигнал гарда:

— Откъде да знам? — направи опит да се усмихне.

— Той има ли си някоя? — отново попита лейтенантът.

Пеперудата го гледаше объркано.

— Хич не знам… Милито винаги върти по няколко. Голям сваляч е — погледна Роман някак извинително, — но аз и понятие си нямам кои са.

Роман го гледаше внимателно.

— Виж какво, Пеперуда, по-добре кажи истината. Или май се опитваш да ме убедиш, че никога не си виждал у Милито някоя от тези жени, че не знаеш как се казват, нито къде живеят?

Пеперудата се начумери.

— Абе аз нищо не знам… Вярно, че от дъжд на вятър ходех у Милито да играя домино, ама нищичко не знам за неговите истории… Това е чистата истина…

Роман извади от джоба си снимка за паспорт и му я показа.

— И този ли не го познаваш? — попита тихо.

Пеперудата погледна първо снимката, а после някак уплашено вдигна очи към Роман.

— Познавам го. Това е Тео, приятел на Ястреба. И той понякога ходи у Милито да играе домино. Друго не знам за него. Играли сме заедно и това е.

Роман прибра снимката в джоба си:

— Къде живее Ястреба?

— Не знам — измънка Пеперудата. — Аз познавам Милито и той ме канеше от време на време да играем домино. Но нищо не знам. С Ястреба и с Тео се запознах там. Нямам понятие къде живее Ястреба.

— Къде е живеел, Пеперудо — отвърна Роман, без да го погледне, и запали цигара. — Ястреба е мъртъв. Падна от покрива на една къща, докато се опитваше да се измъкне от преследването, след като стреля шест пъти. Така че за теб е по-добре да кажеш истината. Работата е дебела. Много по-дебела, отколкото ти си мислиш.

— Вече ви казах всичко, което знам — промърмори Солис, без да поглежда Роман. — Мене ме бяха прибрали в Матансас. Какво мога да знам? Питайте в стопанството за изправителен труд, ако не вярвате.

Роман стана и направи знак на Сиера, който излезе в коридора и повика сержанта. Роман му благодари и каза, че е приключил разпита. Сержантът поведе Пеперудата към килията, а Роман и Сиера тръгнаха към колата.

— Много е тъп — каза Сиера.

— Да. Глупав е — съгласи се Роман, — но е старо куче. Не каза и половината от това, което знае.

Сиера го погледна намръщено.

— Мисля, че не е забъркан в историята.

— И на мен така ми се струва — каза лейтенантът и отключи вратата на фолксвагена. — Това, за изправителния лагер, сигурно е вярно. Не мисля, че ще седне да ни лъже за нещо, което можем да проверим веднага. Но мога да се закълна, че знае къде живее Ястреба, а може би и къде е отишъл Милито.

— Възможно е — каза Сиера и се настани на седалката. — Забелязахте ли, че го нарича Ястреба, а не Двайсетачката? Това е по-старият му прякор. Значи се познават отдавна.

Роман кимна, но нищо не каза. Подкара колата.

9 часът и 35 минути вечерта.

Роман и Сиера седяха един срещу друг пред бюрото на лейтенанта, което бе превърнато в маса за ядене. След изтощителния ден изядоха лакомо по няколко сандвича и два буркана кисело мляко. Сержантът си наля кафе от един термос, а Роман запали цигара и се облегна назад. Отдъхваше спокойно.

Сиера имаше за какво да си поговори с Роман, но си помисли, че лейтенантът има нужда от тези оскъдни минути за отмора. Имаше нужда да забрави, макар и за няколко мига, работата, на която се бе отдал изцяло през последните четиридесет и осем часа. Защото освен това Сиера знаеше, че тази почивка е съвсем краткотрайна, че всеки момент ще влезе някой, телефонът ще звънне и Роман ще стане от стола както винаги. Знаеше, че трябва да отдава всяка минута за изпълнението на дълга си, за да е достоен служител в министерството.

Роман наруши тишината. Почивката бе свършила.

— Имаме доста работа — изпусна той дима от цигарата.

Сиера седна, извади бележника и започна да го прелиства. Търсеше една определена страница.

— Да — отвърна — Точно това си мислех. Първо за Куко Масора. Сутринта направихме проверка в сервиза на улица „Инфанта“.

— Кой отиде? — попита Роман.

— Саласар — отвърна Сиера. — Той е подписал рапорта. Видял се с Куко към единадесет. Доста се поуплашил, но потвърдил показанията на Фело Карденас. Към десет вечерта го оставил с въпросната Рейна пред хотел „Инглатера“. Но и той не знае нито коя е и каква е, нито къде живее.

— Значи нищо — промърмори Роман и започна да драска на някакъв лист.

— Не е нищо, лейтенанте — многозначително каза Сиера. — Към дванадесет и половина Куко излязъл от сервиза, хванал рейс петдесет и четири, слязъл при „Парке сентрал“ и тръгнал по „Прадо“ към „Малекон“.

Лейтенантът го слушаше с интерес.

— Свил по „Виртудес“ и хлътнал в малък хотел на улица „Сулуета“. Прекарал там половин час.

Замълча и прелисти страницата.

— Излязъл и продължил по „Сулуета“ към „Парке сентрал“. Провел два разговора от първия срещнат телефон. После около половин час се мотал из „Парке сентрал“, след което се прибрал в стаята си на улица „Райо“ и повече не излязъл. На работа не отишъл.

Роман понечи да каже нещо, но в този миг иззвъня телефонът. Лейтенантът вдигна слушалката.

— Слушам.

Чу се гласът на Кабада.

— Лейтенанте, запишете си: Емилио Дукесне Руис — Милито, Аспирина. Бял, тридесет и две годишен, родом от Гуанахай. С три присъди: една за употреба на марихуана, втората за контрабанда и третата за кражба с взлом. Той е лицето от фоторобота.

— Много добре, Кабада — каза Роман и продиктува данните на Сиера.

— Отивам да размножа снимката и веднага се връщам — продължи Кабада.

— Добре. Донасяш ги и отиваш да си починеш. Чакам те.

Роман затвори и погледна Сиера.

— Двайсетачката за малко да го убие.

Стана, повдигна леко фуражката и приглади косите си.

— Нека раздадат снимката от фоторобота на патрулните коли. Ще стигнат ли екземплярите?

— Хилавият поръча двадесет-тридесет. Ето ги.

— Добре. Щом получим истинската, ще им я дадем, но нека да започнат търсенето. Предупреди ги, че е въоръжен. Да внимават. И на всяка цена да го хванат жив. Хубаво им кажи, Сиера, на всяка цена.

Сиера тръгна към вратата, но тя се отвори, преди той да сложи ръка на дръжката. На прага се появи млад войник.

— Извинете! — каза смутено, като видя пред себе си Сиера. — Някаква жена иска да говори с лейтенанта.

— Коя е тя? — попита Роман.

— Не казва. Иска да разговаря лично с вас. Твърди, че било спешно.

Роман се намръщи.

— Нека влезе.

Сиера едва не се сблъска с нея на вратата. Не можеше да се каже, че е красавица. Имаше големи черни очи, лъскава черна коса, но може би устните й бяха прекалено дебели, а носът доста дълъг, или пък лицето удължено. Не, тази жена никога не може да бъде избрана за „Мис“ в някой конкурс, защото бе доста закръглена. Но в замяна на това — много съблазнителна, безкрайно привлекателна.

Едва ли бе на повече от двадесет и четири, макар че гримът я правеше с няколко години по-стара за неопитното око. Носеше тясна светлосиня блузка и къса тъмносиня пола, една педя над колената. Беше мулатка.

— Седнете — каза Роман и посочи стола пред бюрото си.

Жената направи няколко крачки, седна и се усмихна.

— Слушам ви — продължи лейтенантът.

Тя бе малко нервна, но не особено смутена. Издаваше я само лекото треперене на ръцете, когато извади пакет „Дорадос“ и запали цигара.

— Дойдох заради един приятел, когото сте задържали.

В този миг лейтенантът си спомни описанието на жената, което бе направил Фело Карденас.

— А, значи вие сте Рейна.

Жената се усмихна, едновременно учудена и поласкана.

— На вашите услуги. Така ме наричат, макар че това не е истинското ми име. Казвам се Каридад. Каридад Бетанкур Гонсалес.

Замълча.

— Казаха ми, че моят познат Фело е задържан, че срещу него има обвинение и че трябва да докаже къде е бил онзи ден през нощта…

Бе престанала да се усмихва. Роман понечи да я прекъсне, може би за да й помогне, но тя продължи:

— Бяхме заедно. Вие разбирате, че цялата тази история ми е безкрайно неприятна, но при това положение нямам друг избор. — Наведе очи. — Прекарахме заедно цялата нощ.

Роман запали цигара и каза:

— От десет вечерта докъм пет сутринта. Така ли?

Тя кимна.

— Добре — продължи лейтенантът. — Трябва да направим една проверка. Изчакайте навън, ако обичате.

Жената отново се усмихна, стана, излезе от кабинета и леко затвори вратата след себе си.

9 часът и 40 минути вечерта.

Милито целуваше топлата шия на жената.

— Чакай да затворя вратата — промълви тя и леко го отблъсна.

Но той я прегърна още по-силно и потърси устните й. Тя отметна глава и се изсмя.

— Остави ме да затворя вратата.

Той я пусна и се стовари на леглото, сякаш изведнъж бе изгубил всякакъв интерес към нея. Тя бързо закопча пеньоара си, отиде до вратата и пусна секрета. Върна се при Милито, който бе втренчил поглед в тавана.

— Събуй си обувките, съкровище, че ще ми изцапаш чаршафа — каза нежно, но в гласа й прозвуча упрек.

Той сякаш не я чу. Продължаваше да лежи с ръце, кръстосани под главата.

— Направи ми кафе — каза сухо, без да я поглежда.

За миг тя стана сериозна, но веднага устните й се разтегнаха в усмивка и откриха два реда едри зъби.

Дозакопча пеньоара си, който той разкопча преди малко, веднага щом тя отвори, и едва влязъл, започна да я целува мълчаливо и да я гали страстно, както в началото, преди десет месеца. Тя не се възпротиви. Милито й харесваше, много й харесваше. Докато той разкопчаваше пеньоара и я целуваше, тя забрави упреците, които се канеше да му отправи. Вече две седмици, откак не бе идвал при нея.

А сега се бе проснал на леглото, сякаш му е омръзнала.

Тя се приближи и започна да събува обувките му.

— Тая къща аз я чистя, драги.

Свали мокасините му и ги остави до леглото. Краката му миришеха на пот, но тя харесваше всяка негова миризма.

Стана, отметна назад къдравата си коса, сложи ръце на кръста, погледна го съсредоточено и каза с предизвикателен и подигравателен глас:

— Що за маниер! Хвърляш ми се като невидял, след което се просваш на леглото, все едно нищо.

Той я погледна и усмивката изчезна от устните й. Отново втренчи поглед в олющения таван. Тя вдигна рамене, отиде в единия край на стаята, където имаше газов котлон, и започна да приготвя кафе.

Беше десет години по-голяма от него, а лицето й не скриваше възрастта. Личеше, че не е била красива, нито пък грозна. Сега вече бръчките подчертаваха още повече грубите й черти. Очите бяха малки, а устата — голяма. Бе изгубила свежестта си. Имаше лице на четиридесет и пет годишна жена, която или много бе работила, или много бе преживяла, или и двете. В замяна на това тялото й беше съвсем запазено. Гърдите бяха твърди, а коремът — гладък. Краката й бяха стройни — нямаше следа от разширени вени.

Сложи кафето на огъня и се върна до леглото. Милито лежеше в същата поза, гледаше в тавана и пушеше.

Тя остана права. Чакаше да я погледне, но внезапно каза:

— Да не би вече да не ти харесвам?

Той не отговори.

Тогава тя разкопча бавно пеньоара си и го остави да падне на пода.

— Емилито — прошепна.

Той я погледна.

Тогава тя погали гърдите си, вдигна очи към него и се усмихна:

— Нима не ти харесвам?

Милито хвърли цигарата, на пода, скочи и я повали на леглото.

Кафето на котлона изкипя.

10 часът вечерта.

Мъжът, който влезе, беше бял, чернокос, висок и много слаб. Едва ли прехвърляше тридесетте. Ходеше бавно и тромаво. Прекоси прага на кабинета, без да промълви дума.

— Почакайте малко — каза му Сиера и излезе.

Роман го наблюдаваше иззад бюрото, но високият слаб мъж гледаше в друга посока, кръстосал ръце на гърдите.

В този миг влезе Сиера, последван от Рейна, но мъжът не им обърна внимание. Наложи се Роман да го попита:

— Познаваш ли я?

Мъжът вдигна очи и лицето му се преобрази.

— Хм — усмихна се. — Такава жена не се забравя лесно…

Тя го погледна строго, но той не се смути.

— Няма и два дни… Ами да… Онзи ден вечерта… — каза, като се обръщаше ту към Роман, ту към нея. — Бях на рецепцията и…

Мъжът внезапно се втренчи в Рейна с широко отворени очи. После обърна учуденото си лице към лейтенанта, щракна с прости и каза:

— За бога, лейтенанте! Тя беше с оня мъж… Дето ме извикахте вчера заради него! Ама че съм и аз! Сега съм сигурен. Дойдоха вечерта и си тръгнаха на другата сутрин, малко преди да свърши смяната ми… Сигурен съм.

Замълча и каза сякаш на себе си:

— Ама че съм и аз. Горкият човек…

Роман се облегна на стола и се усмихна:

— Добре. Мисля, че всичко е ясно. Можете да си вървите и двамата.

Сиера затвори вратата, след като излязоха, и се разсмя:

— Това се казва избирателна памет.

— Стига си се смял, Сиера — усмихна се Роман. — Нареди да освободят Фело Карденас. Хубаво да го скастрят и да го пуснат.

— Сигурно Куко Масора е търсел Рейна — каза Сиера, засмя се и вдигна слушалката.

— Няма съмнение — отвърна лейтенантът. — Тръгнал е да търси тайнствената жена и я е намерил.

Вратата изскърца и в стаята влезе Кабада.

Готово — подаде на Роман малък плик.

— Отлично — лейтенантът отвори плика.

Отвътре го гледаше мъжът от фоторобота. Само че лицето на тази снимка — истинската — имаше излъчване, което никой фоторобот не може да предаде. Чертите бяха още по-ъгловати, а очите — още по-мрачни. Виждаше се, че има гъста брада. Беше едно от онези лица, които никога не изглеждат добре обръснати.

— Значи с това приключихме — промърмори Роман и подаде плика на Сиера.

— Кабада, върви да спиш, че утре ще имаме доста работа.

Обърна се към Сиера:

— Намери ми телефона на Лабрада, че е крайно време да ми обясни някои неща.

Кабада беше тръгнал към вратата, но внезапно спря и се обърна:

— Лейтенанте, съвсем бях забравил. При цялата тая лудница ми беше изскочило от главата, но сега ще убия с един куршум два заека.

Бръкна в джоба на ризата си и извади някакво листче. — Ето телефона на Лабрада — каза сержантът и го подаде на Роман.

Лейтенантът го изгледа учудено и протегна ръка. Но преди да погледне листчето, разбра, че номерът на Сиро Лабрада е 30-91-07 — същият от хартийката, намерена в дрехите на Тео Гомес.

10 часът и 30 минути вечерта.

Лежеше до него. Усещаше хлад, но не се зави, а кръстоса ръце на гърдите си. Той се беше покрил наполовина с чаршафа, гледаше в тавана и пушеше.

Единствената светлина идваше от малката баня. Навън в коридора от време на време се чуваха гласове и стъпки.

— Емилито — обърна се тя и го погледна.

Той не отговори.

— Какво ти е, обич моя?

— Нищо ми няма — отвърна той, без да я погледне.

— Нещо се е случило — настоя тя. — Защо не искаш да ми кажеш?

Милито дръпна за последен път от цигарата и я хвърли на пода. Стана и тръгна към банята. Чу го как пуска водата, после изми ръцете и изплакна устата си. Върна се и отново се стовари на леглото.

— Има ли нещо за ядене?

— Какво да ти приготвя? — попита тя нежно.

— Все едно.

— Няма ли да ми кажеш какво ти е? — Тя го погали по лицето.

Той рязко бутна ръката й.

— Казал съм ти, че не обичам да ме пипат по лицето, а ти продължаваш.

Тя се нацупи, стана и си облече пеньоара.

— Яйца, ориз и банани. Какво ще кажеш?

— Забъркай там нещо — отвърна той, седна на леглото и започна да се обува.

Тя го изгледа, после се обърна, взе от една полица над газовия котлон два зелени банана и започна да ги бели.

Понякога, както и сега, имаше огромно желание никога вече да не го води. Друг път — не, но винаги когато мислеше така, се сещаше за Аделфа — най-добрата й приятелка, — която я предупреди: „Този мъж ще ти съсипе живота“. Но той й харесваше, макар да знаеше, че приятелката й е права. И ето че сега, след като толкова време не бе идвал, се появи и каза, че ще остане при нея известно време. Носеше револвер. Никога не го бе виждала въоръжен, макар да знаеше що за човек е Милито. Беше жесток, много жесток. Но може би именно това й харесваше. Така и не можа да разбере. Милито завърза обувките си и нахлузи панталона. После се обърна към нея и без каквото и да било обяснение изтърси:

— Полицията ме търси. Убих човек.

Тя не се обърна веднага. Ръцете й започнаха да треперят, но тя опита да се овладее и каза:

— Защо не ми каза още в началото?

Тогава той избухна, беше нервен и избухна.

— За к’во? За да ме изхвърлиш ли?

Тя се обърна и видя, че лицето му почервеня. Никога не го беше виждала такъв.

— За да ме изхвърлиш, а? — изкрещя отново.

— Милито, съседите… — започна тя, но той я прекъсна.

— Хич не ми пука за твойте съседи — извика. — Та значи искаш да ме изриташ. Нали?

Тръгна към нея и тя отстъпи уплашено.

— За бога, Емилито, успокой се…

— Щеше да ме изгониш, а? — изрева и я сграбчи за раменете. Не беше на себе си. — Казвай! Казвай!

— Ти си се побъркал — изскимтя жената.

— Мръсница! — извика и я удари по лицето.

После я удари още веднъж. Тя се строполи с вик на пода и повлече масичката след себе си.

— Съвсем си се побъркал — изкрещя през сълзи и се повлече по пода.

— Уличница! Ще те пречукам! — изрева той, погледна я с кръвясали очи и тръгна към нея.

На лицето й се изписа ужас.

— Мръсница! — просъска и я ритна в ребрата. Тя нададе пронизителен вик.

— Помощ! Убиват ме! Помощ! — разкрещя се още по-силно, истерично и отчаяно.

— Я да мълчиш, мърла такава! — надвика я той и продължи да я бие.

— Лала, какво става? Лала? — чу се отвън. Започнаха да тропат по вратата все по-силно и по-силно.

Тогава Милито се опомни. Погледна учудено Лала, която продължаваше да крещи, и едва не я попита какво прави там.

В този миг вратата с трясък се отвори и в стаята нахълтаха няколко души. Зад тях се бяха насъбрали съседите и надничаха.

— Как може да посягаш на жена бе, мръсник? — извика висок як негър и тръгна към Милито със стиснати юмруци.

Но той скочи и взе револвера от леглото.

— Който направи още една крачка, ще го убия — целият трепереше.

Възцари се тишина. Всички останаха като заковани и го гледаха втренчено.

— Пуснете ме да мина! Пуснете ме да мина! — каза и тръгна към вратата. Направиха му път и той излезе в коридора с револвер в ръка и разпасана риза.

Няколко жени се развикаха, но Милито се спусна към стълбището. До втория етаж чуваше зад гърба си стъпки и викове „Дръжте го“. Стреля във въздуха и ехото отекна във входа. Гласовете замлъкнаха и той продължи надолу през няколко стъпала. Излезе на улицата и се затича обезумял към „Калсада“, без дори да прибере револвера. Лицето му бе плувнало в пот, макар че вечерта беше хладна.

Отново чу зад себе си „дръжте го“ и се опита да ускори крачката. До „Калсада де ла Лиса“ оставаше още една пряка.

Улицата, по която тичаше, бе ярко осветена. Пред него преминаваха учудени лица, захлопнати врати.

Половин пряка до „Калсада“. В този миг видя как един полицай спря мотора си, извади пистолета и го зареди. Не разбра откъде се бе появил, но сега вече беше късно.

Милито внезапно спря и се обърна. Следваха го осем-десет мъже. Отново погледна напред. Полицаят тичаше към него с пистолет в ръка и викаше:

— Хвърли оръжието!

Милито инстинктивно направи крачка назад. Вдигна револвера и стреля в полицая. Той падна, но веднага хвана здраво ръката, в която държеше пистолета, и стреля на свой ред.

Милито падна по очи.

Под него започна да се образува локва кръв.

11 часът и 25 минути вечерта.

— Предполагам, че ще ми обясните на какво дължа честта — каза Сиро Лабрада обидено.

Седеше пред бюрото на Роман и лейтенантът за пръв път видя пъстрите му очи. „Поне вечер си сваля очилата“ — помисли си Роман.

— Струва ми се, че доста ясно показах, че съм готов да ви помогна с всичко, за което ме помолите и е във възможностите ми — продължи Лабрада и погледна ядосано Нелсон Бареро, който стоеше прав до него. — Но този другар ме доведе тук, сякаш съм някой…

Лабрада не довърши изречението. Може би очакваше Роман да заговори, но Роман не каза нищо. Дори не го погледна. Спокойно преглеждаше някаква папка.

В този миг лейтенантът усещаше повече отвсякога необяснимата неприязън към този човек. Той знаеше, че играта е много по-сложна. Въпросът бе, дали ще успее да открие истината, за да предаде в ръцете на правосъдието един безскрупулен убиец. Знаеше, че мъжът срещу него е хитър и ловък. „Хайде да видим“ — помисли и вдигна очи.

— Ето какво, Лабрада — каза съвършено спокойно. — Има някои факти, които хвърлят съмненията върху вас, и трябва да бъдат изяснени. И колкото по-рано, толкова по-добре. Не сте ли съгласен?

— Съгласен съм, разбира се — отвърна Лабрада — На мен просто не ми хареса начинът. А по отношение на другото, бих искал да знам какви са тези факти, защото съм сигурен, че мога да разсея съмненията ви.

Лабрада извади от джоба на фината си риза пакет „Арома“, а от най-малкия джоб на панталона си — газова запалка.

— Ето ви кибрит — каза Роман. — Не е ли ваш?

Лейтенантът хвърли на бюрото кибритена кутийка на сини и бели квадратчета. Лабрада се учуди и се понадигна, за да я види по-добре, но не посегна да я вземе. На кутийката бе написано с химикалка едно голямо „Л“

— Този кибрит не е мой — каза — Както виждате, имам запалка, но и преди, когато използувах кибрит, нямах навика да драскам по кутийката. Това „Л“ не е от Лабрада. Уверявам ви.

Натисна запалката. Чу се леко изщракване и веднага се появи малко синьо пламъче. Мъжът запали цигарата си, дръпна и изпусна голям облак дим.

Роман се облегна назад.

— Лабрада — каза съвсем бавно, — обяснете ми, какво правехте в автостопанството онзи ден вечерта?

Замълча.

— Защото именно вие сте човекът, който е останал там, когато са убили Суаснабар.

— Не говорете така. Аз… — отвърна Лабрада бързо, но категорично.

— Вие сте били там — прекъснато Роман. — Видели са ви.

— Да. Работих докъм десет — десет и четвърт и си тръгнах. Когато излизах, видях Ерасмо и…

Роман го прекъсна отново.

— Лабрада, много бих искал да разбера — говореше сухо, — защо не ми казахте, че сте били там в нощта на убийството?

Нелсон Бареро продължаваше да стои прав зад Лабрада. Сиера и Кабада, който искаше да присъствува на разпита и не се прибра, примъкнаха по един стол до бюрото на Роман и внимателно следяха разговора.

Лабрада отново дръпна от цигарата.

— Вярно, че сгреших — каза уверено. — Не предполагах, че е толкова важно… Изобщо не ми е минало през главата… Аз нали си тръгнах към десет, а съдебният лекар каза, че била към дванадесет…

Поднесе цигарата към устните си.

— Каза, че Ерасмо е бил убит между дванадесет и един. Нали?

— Така каза — потвърди Роман.

— Затова и реших, че присъствието ми там не е от особено значение — повтори кадровикът. — Когато си тръгнах, всичко беше наред. Както обикновено.

— Често ли оставате на работа до късно?

— Не чак толкова често. От време на време. Нали знаете как стоят нещата. Има дни, в които човек има много работа и остава до късно. Онази вечер точно разработвах план за реорганизация.

— Значи сте си тръгнали към десет, десет и четвърт — промърмори Роман, загледан в някаква неопределена точка над главата на Лабрада. Между десет и десет и четвърт…

Внезапно погледна Лабрада право в очите.

— И къде отидохте?

На Роман му се стори, че за миг на лицето на кадровика се изписа задоволство. Лабрада бавно дръпна от цигарата, изпусна дима и загаси фаса в стъкления пепелник.

— Отидох у директора Карбонел. Пристигнах там към единадесет. Исках да му покажа плана за реорганизацията и си помислих…

— Вие, разбира се винаги обсъждате с Карбонел плановете и проектите — каза Роман лукаво. — А работата е била спешна. Нали? Нямало е начин да се отложи за другата сутрин.

Кабада кимна. Наистина не можеше да си представи как Лабрада убива Суаснабар със собствените си ръце. Не. Ако този човек е замесен в престъплението, то участието му е от по-друг характер — по-прикрито, по-изкусно, по-умело. И ако е така, сигурно си бе подготвил желязно алиби.

— Е, да — Лабрада се поколеба. — Не беше спешно, но си помислих… Поработих няколко часа и понеже Карбонел беше проявил интерес, помислих си, че ще иска веднага да види плана, обадих му се и тръгнах. И друг път съм го правил.

— Къде живее Карбонел?

— В „Коли“. Стоях у тях до дванадесет и половина и се прибрах. Мога да го докажа, защото на входа се разминахме с един съсед: Поруа, Рафаел Поруа. Живее на втория етаж. Беше някъде към един часът.

Роман се наведе напред опря лакти на бюрото и тихо попита:

— Лабрада, разкажете ми, защо враждувахте със Суаснабар?

За първи път Роман видя, че безизразното лице на Лабрада стана неспокойно. Но гласът му не трепна.

— Вече ви казах, че Ерасмо беше малко особен… Бих казал, с лош характер… Вярно е, че не си допадахме… Но мисля, че е преувеличено да се твърди, че сме били неприятели…

— Не увъртайте — сряза го Роман. — Ще стане по-лошо.

В погледа на кадровика се четеше безкрайно учудване.

— Имали сте със Суаснабар сериозна разправия и дори не сте си говорили — каза Роман спокойно.

Лабрада го гледаше, сякаш се питаше, какво наистина знае лейтенантът и какво се прави, че знае? През дългогодишната си служба лейтенантът се бе срещал с много нервни хора, различни по характер и темперамент. И макар че гласът на Лабрада не трепереше, макар че отговорите му бяха добре обмислени, макар че владееше всеки свой жест, Роман знаеше, че е нервен, безкрайно нервен.

— Виждате ли, лейтенанте… Аз не знам… Нямам представа какво са ви наприказвали. Ние с Ерасмо наистина се спречкахме преди две-три седмици, защото… ме обиди… По служебен въпрос. Това е.

Роман направи гримаса и стана. Играта бе започнала да му омръзва.

— Лабрада — каза той бавно, — опитайте се да ме разберете. Да измъкнеш няколко резервни части от склада не е голямо престъпление, но убийството е нещо много сериозно.

Кабада погледна кадровика. По челото на Сиро Лабрада блестяха капки пот, макар че хлад проникваше в стаята през открехнатия прозорец.

— Надявам се, не намеквате… — Лабрада за първи път се запъна, — че аз съм го убил… Вие не можете… Това е лудост, лейтенанте. Абсолютно неоснователно…

Роман се наведе и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. Извади някаква папка и започна да я прелиства. Отново седна и без да поглежда Лабрада, каза:

— Знаете ли, че е убит Тео Гомес?

Лабрада въздъхна, сякаш се успокои, като чу, че Роман смени темата.

— Да. Разбира се. Днес разбрахме.

Замълча и продължи:

— И през акъла не ми е минавало…

— Кое не ви е минавало през акъла? — попита Роман.

— Това, че може да е замесен в убийството на Суаснабар и… — внезапно замълча. — Само не ме питайте откъде знам. Аз не зная нищо, но е повече от ясно. И най-големият глупак би се сетил.

— Лабрада — каза лейтенантът, — не мислете, че всичко е толкова просто. Но не за това искам да питам. Искам да ми кажете какви бяха отношенията ви с Тео Гомес.

— Нормални. Както и с другите шофьори от автостопанството.

— Нямахте ли отношения от личен характер?

Лабрада го изгледа учудено.

— Лични отношения? Не. Ни най-малко.

Роман извади някакъв лист от папката и му го подаде.

— Това е вашият телефон. Домашният, нали?

Кадровикът погледна Роман с недоумение.

— Да. Да, разбира се.

— В такъв случай, Лабрада, много ми е трудно да повярвам, че отношенията ви с Тео Гомес са били само служебни. Открихме този телефон в чантата му, когато са го убили… Единственият телефонен номер, който намерихме у него, се оказа вашият.

Лабрада се усмихна нервно, сякаш беше очевидно, че Роман отдава прекалено голямо значение на нещо толкова маловажно.

— Лейтенанте, много от служителите знаят телефона ми и са ми звънели в случай на нужда. Аз самият съм дал номера на много от тях.

— Не става дума за това — каза Роман категорично, — а за Тео Гомес. Вие ли му дадохте телефона си? Трябвало ли е да ви се обади за нещо?

— Аз… — Лабрада гледаше в стената, сякаш се опитваше да си спомни. — Не. Не помня да съм му го давал лично. Но той би могъл да го научи от всеки.

— Значи ли това, че Тео Гомес никога не ви е звънял вкъщи?

— Да — кимна Лабрада. — не ми е звънял.

Запали нова цигара. Устните му трепереха едва доловимо.

— Лабрада — каза Роман, като натъртваше на всяка дума, — интересува ме, къде сте били снощи между осем и единадесет? Съвсем точно.

Кабада извади цигара „Вагерос“ и я запали. Да, Лабрада беше ужасно нервен, но и той — Кабада — очакваше с нетърпение отговора му.

— Снощи ли? Бях на концерта на симфоничния оркестър в театър „Амадео Ролдан“.

Замълча. Загледа се в някаква точка, сякаш се опитваше да подреди мислите си.

— Амии… Да. Малко преди осем отидох да вечерям в „Кармело“ на „Калсада“. Към осем и половина вече бях в театъра. Концертът започна точно в девет.

— С кого отидохте на концерта? — попита Роман.

— Бях сам — отвърна Лабрада и дръпна жадно от цигарата.

— Не срещнахте ли някой приятел или познат? Щом сте редовен посетител, сигурно се познавате и с други любители на симфоничната музика.

— Не. Не видях нито един познат. Аз не ходя чак толкова често лейтенанте. Обичам музиката и ходя, когато мога, но не съм от редовните посетители. Мога обаче да ви кажа програмата…

Роман го гледаше в очите и мълчеше.

— Свириха увертюра „Оберон“ и „Ероика“ на Бетовен, „Третата симфония“…

— Това не е достатъчно, Лабрада — прекъсна го Роман. — Не е достатъчно, за да докажете, че сте били там. А е много важно да го докажете, защото Тео Гомес е бил застрелян в главата между осем и десет вечерта.

Лабрада понечи да възрази, но на лицето му се изписа умора. Разбра, че само с думи не може да го убеди.

— Но аз наистина бях там, лейтенанте — каза жално. — Наистина бях в „Амадео Ралдан“.

Внезапно се оживи.

— Онзи човек… да, той ме видя… Седеше точно пред мене. Много особен човек. Отзад на врата имаше голям и неприятен цирей. Непрекъснато се обръщаше назад, сякаш чакаше някого или се страхуваше да не го видят.

— Познавате ли го? Можете ли да го намерите? — попита Роман.

— Не — отвърна Лабрада. — В антракта дойде при мен във фоайето, поиска ми огънче и разменихме няколко думи. Продължаваше да се оглежда, сякаш някой го гони.

Сиера махна с ръка все едно, че искаше да каже: „Това не е достатъчно“. Лабрада го погледна и за първи път излезе от кожата си.

— Знам, че това не доказва нищо — каза припряно и с отчаяние в гласа. — Но точно така беше… Много пъти се случва човек да отиде някъде и после да не може да докаже, че е бил там. Но наистина беше така.

Роман се наведе напред и се облегна на бюрото.

— Лабрада, познавате ли един човек, когото наричат Ястреба, или Двайсетачката? Името му е Хосе Анхел Чакон.

— Не — отвърна категорично. — Нямам представа кой е той.

— Сигурен ли сте? — настоя Роман. — И Милито Дукесне ли не познавате?

Лабрада го изгледа, сякаш му говореше за нещо съвсем непознато.

— За първи път чувам тези имена.

— Никога ли не сте ги виждали? Добре си помислете!

Кадровикът погледна внимателно двете снимки.

— Лабрада — Роман понижи глас и се постара думите му да прозвучат убедително, — във ваш интерес е да ми кажете истината. Какво знаете за Тео Гомес?

— Нищо особено — отвърна веднага мъжът. — Вече ви казах всичко.

— С кого дружи Тео в автостопанството? С кого е по-близък? — отново попита Роман.

Лабрада се замисли.

— Аз не съм много в течение на тия неща. Тео не беше особено общителен — загаси цигарата в пепелника. — Не съм забелязал да е по-близък с някого. От време на време… с Маркос Очоа — един стар шофьор, който живее на „Инфанта“. Друг път съм го виждал с Абреу — шофьорът, който е открил престъплението. Помните ли?

Роман кимна.

— Преди няколко дни го видях с един от механиците. Карлос Кинтана, който постъпи на работа в автостопанството едновременно с Тео.

Роман стана.

— Лабрада, вие сте задържан.

Мъжът понечи да каже нещо, но Роман продължи:

— Утре отново ще поговорим. Дано да ви се избистрят спомените.

0 часът и 55 минути.

Роман кимна на дежурния, който пазеше пред входа на военната болница.

Фолксвагенът мина покрай парка пред централната сграда и продължи по алеята, която водеше към звеното за спешна медицинска помощ.

Пред входа имаше много коли: линейки, джипове, таксита. Роман излезе от колата, изтича надолу по стъпалата и се оказа в просторен салон, пълен с хора. Погледна часовника си и видя, че е късно, но в миг осъзна, че в болницата часовете нямат значение. Тук напрежението в работата никога не спира, защото е подвластно на живота и смъртта.

Млад, двадесет и няколко годишен мъж, лекар или може би студент, облечен в масленозелен панталон и светлозелена престилка, се приближи към лейтенанта, който се озърташе, сякаш търси някого.

— Вие за случая в „Ла Лиса“ ли идвате? С куршума в гърдите?

Лейтенантът кимна.

— Елате с мене. Професор Родригес Перера ще ви обясни.

Обърна се и тръгна по коридора. Роман го последва.

— Той умря — каза младежът, отвори някаква врата и Роман видя пред себе си четиридесет и пет годишен лекар, който пишеше седнал на малка метална масичка, боядисана в бяло. Престилката му беше по-бяла от масата. Докторът вдигна глава.

— Професоре, лейтенантът е дошъл за случая от „Ла Лиса“.

Лекарят стана и си свади очилата. Беше висок, снажен, с едва прошарени черни коси. Усмихна се, стисна ръката на Роман и го покани да влезе.

Професорът дръпна една зелена завеса от същия плат като престилката на студента, който се обърна и излезе. Роман видя желязно легло на колелца, а на него — тяло, покрито с чаршаф, с кървави петна.

— Когато го докараха, беше вече мъртъв — каза Родригес Перера и повдигна чаршафа. — Куршумът е само един, но е разкъсал аортата и е причинил огромен кръвоизлив. Смъртта е настъпила за няколко минути.

Роман погледна и видя лицето, което същия следобед успя да възкреси в паметта на Вики Карерас. Лицето на Милито Дукесне. Любопитното беше, че сега приличаше повече на снимката от фоторобота, отколкото на истинската. Може би поради затворените очи, които нямаше повече да гледат мрачно. Или може би поради странното спокойствие, което смъртта бе придала на лицето му.

— Казах на патологоанатома да направи подробно заключение. Ще го имате още утре.

Погледна часовника си и се усмихна:

— Всъщност още днес.

Роман изпразни джобовете на Милито и свали часовника от лявата му ръка. „Както винаги“, помисли, и прибра нещата в джоба на куртката си.

Сбогува се с професора и излезе. Навън го чакаше младежът.

— Идвал ли е някой да пита за него?

Студентът му посочи мулатката, която седеше на една от пейките в салона.

— Ето тази.

Роман му благодари и отиде при жената.

— Извинете, вие сигурно сте роднина или близка на Емилио Дукесне?

— Аз? Не — отвърна бързо жената. — Аз съм съседка на неговата приятелка — Лала. Дойдох с нея, за да не е сама. Тя отиде… А, ето я, идва.

Роман се обърна.

На лицето на Лала бе изписана безкрайна умора. На дясната буза имаше синина.

— Добър вечер.

— Добър вечер — отвърна лейтенантът. — Как се казвате?

— Еулалия, Еулалия Сантос.

Лала отговори ясно на всички въпроси, които й зададе Роман. Не, не познаваше приятелите на Милито. Не знаеше кой е Ястреба. Нито пък Тео Гомес. Нямаше представа какво е станало в Бехукал. Нищо освен думите на Милито: „Убих човек. Полицията ме търси.“ Нищо повече.

На Роман му се стори, че лицето на Еулалия Сантос му е познато, но не можеше да си спомни откъде.

— Дайте ми адреса си — каза на жената. — Сигурно ще се наложи отново да поговорим.

Жената нервно пушеше цигарата, която лейтенантът й запали. Продиктува му адреса си.

Роман извади от джоба на ризата си кибритената кутийка с буквата „Л“.

— Ваша ли е?

Лала го изгледа учудено.

— Да, моя е. Аз имам навика да драскам по кибритите. Ето вижте.

Взе чантата си от пейката и извади кибритена кутийка на жълти и бели квадратчета, белязана със същото това „Л“.

2 часът и 10 минути.

Роман седеше на въртящия се стол зад бюрото си. Чувствуваше се изтощен. Изтощен не толкова от напрегнатата работа, колкото от неизвестността. Нишката се беше скъсала и не виждаше в каква посока би могъл да продължи разследването. Милито беше въоръжен с колт калибър 32, а куршумът, който лекарят извади от тялото на Тео Гомес, бе от пистолет, макар и същият калибър. Значи убиецът продължаваше да е на свобода. След разпита на Лабрада Сиера и Кабада си тръгнаха, но той реши да остане още няколко минути. И тогава му се обадиха, за да му съобщят, че Емилио Дукесне е стрелял срещу полицай в „Ла Лиса“ и че полицаят на свой ред го е ранил. Когато излезе от военната болница, помисли, че ще се прибере да поспи. Но почти машинално се върна в кабинета си и седна зад бюрото изтощен и мрачен.

Несъзнателно взе химикалката и без да гледа, нарисува на един лист четири кръга един до друг. В единия написа Тео, в другия — Двайсетачката, в третия — Милито. Четвъртият кръг остана празен. Позорно празен.

Стана, за да си налее кафе, и усети джобовете си невероятно тежки. „Цел ден събирам боклуци“ — помисли. Извади от левия джоб на куртката си ключа с катинар, който намери в джоба на Двайсетачката, гилзите калибър 32 и 38, които откриха под дюшека на Милито и ножа. От десния джоб извади червената кърпа на Милито, пликче с аспирини, часовник и ключодържател. И тогава разбра. Взе ключодържателя и разгледа всички ключове. Бяха четири, но единият беше от катинар. Роман нетърпеливо го сложи до ключа на Двайсетачката.

Приликата беше поразителна.

2 часът и 35 минути

— Само те мъкнат насам-натам… Не те оставят на мира… В изправителния лагер поне може човек да си поспи — процеди мъжът през зъби и излезе от килията с тромавата си мечешка походка. Спеше дълбоко, когато му казаха, че отново ще го разпитват. Вървеше по коридора като автомат. Не разбра кога седна срещу същия човек, който го бе разпитвал преди няколко часа. Пеперудата го гледаше с обичайното си тъпо изражение, но този път още по-тъпо, защото му се спеше.

— Ще ти се стъжни, Пеперуда — каза Роман без заобикалки. — Ще ти се стъжни.

Пеперудата го изгледа, сякаш не го бе чул. Разтърка очи.

— Откъде идваше, когато се срещна с Ястреба на „Прадо“? — попита Роман.

Гласът на Пеперудата беше по-дрезгав и по-неясен отвсякога.

— Вървях си по улицата, нали ви казах… През нощта избягах от лагера и…

— А сутринта? Къде беше? Искаш ли да ти кажа? — прекъсна го рязко Роман.

Пеперудата го изгледа изумено.

— Бил си у Ястреба… И ти си забъркан в историята с Тео Гомес — каза твърдо Роман. — Ти си съучастник в престъплението.

Очите на Пеперудата се ококориха въпреки лейкопласта на веждата.

— Аз? — извика и веднага се изкашля, за да прочисти, гърлото си, — Никъде не съм бил… Видях Ястреба на „Прадо“… Съвсем случайно…

— Ходил си у тях, Пеперуда — повтори невъзмутимо лейтенантът. — Искаше да ме излъжеш, да повярвам, че не знаеш нищо за него, дори къде живее. Но ти го познаваш от много отдавна.

— Аз не съм убил никого… Нямам нищо общо с тая история. Прибраха ме още преди четири месеца — каза Пеперудата отчаяно и наведе очи. — Проклет да бъде часът, в който ми хрумна да избягам… Такова чудо ми се стовари на главата…

Гласът му прозвуча по детски. Сякаш изобщо не разбираше историята, в която се бе забъркал. Вдигна глава и срещна погледа на Роман.

— Кълна се, че нямам нищо общо с цялата тая история… Ще станат девет месеца, откак не съм ходил в Санта Фе… Осем или девет месеца…

Роман въздъхна.

— Пеперуда — каза меко — сега ще ми кажеш в коя част на Санта Фе живее Ястреба. Аз ще разбера и без да ми кажеш, но ще стане много по-лошо за тебе.

Пеперудата отново наведе очи.

— В Санта Фе.

— Къде точно в Санта Фе? — настоя Роман.

— В една дървена барака на края на селото, към гората… Почти на брега — вдигна глава. — Но аз съм ходил там всичко на всичко два пъти, и то преди сто години… Не мога хубаво да си спомня…

2 часът и 53 минути.

— Мигел… Мигелито.

На вратата отново се почука. Сиера отвори очи и се надигна от леглото.

— Какво?

— Мигел!

Позна гласа на тъща си.

— Кажи, Хосефа.

— Търсят те по телефона.

— Благодаря. Идвам.

Сиера седна на леглото, разтърка очи, протегна се. Взе ръчния си часовник от нощната масичка и видя, че е два и петдесет и осем минути.

Подът беше студен и Сиера направи няколко крачки на пети. Обу панталона си, навлече пуловера, излезе от стаята и внимателно затвори вратата.

Телефонът беше в коридора, почти до вратата. Обикновено Сиера го чуваше и се събуждаше, но сега бе много уморен, толкова уморен, че не чу нищо.

— Да?

Веднага позна гласа на Роман. След половин час щеше да мине да го вземе. Сиера затвори телефона и се върна в стаята. Сумракът приканваше за сън и Сиера погледна завистливо жена си, която се бе свила под одеялото и дишаше равномерно.

Започна да се облича. Навън плющеше дъжд. През открехнатия прозорец в стаята проникваше миризма на влажна земя. Роман не му каза къде ще ходят, нито колко ще се забавят и за това реши да сложи плътна фланелка. Накрая метна през рамо дъждобрана и затегна колана с пистолета. Хрумна му да предупреди тъща си, която отново си легна, че излиза, но се отказа. Погледна часовника — Роман щеше да го вземе след десет минути.

Сиера отиде в кухнята, пийна няколко глътки кафе и излезе. Апартаментът беше на третия етаж и той бавно тръгна надолу по стълбите. Колкото повече се спускаше, толкова по-неприятен и пронизващ ставаше студеният вятър. Когато стигна до входа на сградата, потрепера и разтърка ръце.

Улица „В“ беше пуста. Дъждът падаше върху асфалта като плътна завеса, която от време на време се извиваше под напора на вятъра. Сиера неволно си спомни приятните топли летни нощи.

Роман закъсня една минута. Сиера видя как фолксвагенът зави по 15-та улица и спря пред него. Вратата на колата се отвори и Сиера се шмугна в уютното автомобилче, което веднага потегли безшумно.

— Къде отиваме? — попита, докато бършеше с ръка изпотеното стъкло.

— В Санта Фе — погледна го Роман с крайчеца на окото. — Прииска ми се да се изкъпя и си казах: „Защо пък да не поканя приятеля си Сиера? Предполагам, че не съм те събудил…“

— Разбира се, че не. Печех се на терасата на покрива. Тъща ми не ви ли каза?

Завиха по „Пасео“ и се спуснаха към „Мапекон“. Вълните се блъскаха в стената и от време на време до колата достигаха пръски морска вода, но Роман не намали скоростта.

Лейтенантът разказа на Сиера за ключовете и за новите показания на Пеперудата. Каза му, че на входа на Санта Фе ще ги чакат две коли и кучета.

След десет минути заобиколиха ротондата в „Плая“, минаха покрай тъмния „Кони Айлънд“^[62] и покрай стадиона, където някога се организираха надбягвания на кучета. Колата летеше към Санта Фе. Сиера крадешком гледаше Роман. Лейтенантът изглеждаше изтощен от недоспиване, от работа и от прекомерното напрежение през последните два дни. Но като размисли, сержантът си даде сметка, че ако се погледне в огледалото, ще види същото.

На входа на Санта Фе, малко след „Клуб 66“, ги чакаха две волги комби. Роман намали и спря до тях.

Лейтенантът направи знак на Сиера да свали прозорчето и извика на единия от шофьорите:

— Карайте след мен.

Колите бавно тръгнаха към селцето. Лейтенантът познаваше добре Санта Фе. Още в началото видя Плаита — каменист бряг, който навяваше на Роман спомени от отминали години.

Улицата все повече се приближаваше към морето. Минаха покрай поликлиниката. Пеперудата му бе казал: „На края на селцето. Почти на брега.“ „Точно където е бил намерен трупът на Тео“ — помисли си Роман веднага.

Зави надясно по някакъв черен път. Пред тях се чуваше глухият прибой на вълните. Фолксвагенът спря, а след него и волгите.

Роман, Сиера и петима служители тръгнаха под дъжда. Чу се нетърпеливото ръмжене на две немски овчарки.

Беше много тъмно. Роман отвори багажника на колата си и извади някакъв пакет и два фенера. Подаде единия фенер на Сиера, а пакета — на служителя, който се бе загърнал в масленозеления си дъждобран.

— Дрехите — каза. — Тук някъде трябва да е. На брега.

Двама служители отвориха задните врати на волгите и кучетата изскочиха безшумно. Служителите ги хванаха за веригите и ги отведоха при мъжа с дъждобрана. Той извади от пакета измачкана риза и панталон и ги поднесе към дългите черни муцуни на овчарките, които започнаха да ги душат и да ръмжат.

Валеше. Всички чакаха кучетата да поемат по следата. Най-после едно от тях вдигна глава, наостри уши и се загледа в тъмнината. Другото го последва и двете кучета се втурнаха напред.

— Хайде — нареди Роман.

Тръгнаха — отпред вървяха двамата служители с кучетата, зад тях — Роман, Сиера и полицаят с дъждобрана. Двама останаха при колите.

Беше хлъзгаво. По обувките им полепваше мокрият пясък. Вървяха трудно. Фенерите осветяваха пътя към брега. Кучетата се носеха напред задъхани и с наострени уши.

Заобиколиха няколко манглиеви храсталака и локви със застояла, солена и воняща вода. Кучетата вървяха по следата без колебание. Следваха ги мъжете с мокри от дъжда лица.

Внезапно фенерите осветиха барака от дъски, листове ламарина и стари металически табели. Кучетата лаеха и искаха да продължат напред, но вече не беше необходимо. Роман нареди служителите с кучетата да останат там. Той, Сиера и полицаят с дъждобрана тръгнаха бавно към къщурката.

Вътре беше тъмно. Водата плющеше по ламаринения покрив. Дъските скърцаха под напора на вятъра.

Роман извади пистолета и го зареди. Сиера и полицаят го последваха. Когато до къщата оставаха по-малко от пет метра, Роман направи знак на Сиера да заобиколи от срещуположната страна, а той продължи заедно с другия към вратата, която гледаше към морето.

Приближиха се, като се стараеха да не вдигат шум. Бяха загасили фенерите, но се наложи Роман да запали своя. На вратата имаше дебела верига. Двата й края бяха заключени с катинар.

Роман бръкна в джоба си, сложи пистолета подмишница и извади двата ключа. Загаси фенера и го пъхна в джоба. Мъжът с дъждобрана освети катинара.

Лейтенантът пъхна внимателно единия ключ в отверстието, превъртя го и катинарът глухо изщрака.

Роман внимателно свали веригата и пусна катинара в джоба си. Направи крачка назад и ритна вратата, която се отвори със скърцане.

Влязоха бързо в къщурката и осветиха всяко ъгълче. След секунда ги последва и Сиера.

В единствената стая имаше маса, два стола, спиртник с разхвърляни около него съдове и гардероб от груби дъски. Подът беше покрит със счупени стъкла, а на масата имаше чаши и няколко празни бутилки. Навсякъде бяха пръснати най-разнообразни предмети като в театрално ателие.

9 часът и 32 минути.

От много-много отдавна лейтенант Ектор Роман не бе спал толкова зле. Минаваше четири и половина, когато се прибра вкъщи пребит от умора. Изкъпа се, хапна и си легна. Яденето приготви Лаура, жена му, макар че той й каза да не става: „Почваш работа много рано“. „Така поне ще мога да те видя за малко“, отвърна му тя. Роман се усмихна и я целуна. Разказа случая само с няколко думи, защото беше изтощен и невероятно му се спеше. Въпреки това сънят му беше неспокоен. Събуди се в седем. Както обикновено. „Какво нещо е навикът“ — помисли. Но много добре знаеше, че не бе само по навик.

Влезе в кабинета си в девет и четвърт и намери Сиера, който го чакаше вече двадесетина минути.

Сведението за Санта Фе вече беше готово. Експертите бяха отишли в седем. Открили сравнително пресни следи от кръв на циментовия под, отпечатъци на Милито върху чаша с ракия, отпечатъци на Двайсетачката. И още много други стари, заличени отпечатъци. Нищо друго.

Според Сиера обаче имаше една извънредно важна новина. Рано сутринта Кабада бе заминал за Бехукал, за да се срещне с Карбонел и да провери алибито на Лабрада. Показанията на кадровика се потвърдиха, но Кабада по интуиция попита Карбонел дали Лабрада има оръжие. Оказа се, че има „Мисля, че го държи в бюрото си“ — каза директорът. И наистина в едно от чекмеджетата намериха „Стар“ калибър 32. Кабада бе позвънил на Сиера към девет, за да му съобщи за откритието, след което лично бе отнесъл оръжието на експерта.

Сиера изглеждаше доволен, но Роман го изслуша равнодушно. Изглежда, не бяха много нещата, които можеха да трогнат Роман тази сутрин.

— Защо сте толкова мрачен, лейтенанте? — попита най-сетне Сиера. — Случаят е почти решен.

— Сиера, на тебе май ти е много леко днес — сви устни Роман.

— Не. Просто нещата отиват на местата си — отвърна сержантът. — Съвсем ясно е, че Тео, Двайсетачката и Милито са били свързани. Тоест — потвърди се това, което вие твърдяхте още от самото начало: убийците са били няколко и поне един от тях е от автостопанството.

Сержантът замълча.

— От друга страна, намерихме и предмета, с който е било извършено престъплението…

— А оръжието, с което е бил убит Тео? — прекъсна го Роман.

— Какво ще кажете за пистолета на Лабрада? — попита от своя страна Сиера.

Роман запали цигара, преди да отговори.

— Сиера — рече той съвсем бавно, — трябва да ти призная, че ще бъда безкрайно изненадан, ако ми кажат, че Тео Гомес е бил убит с пистолета на Сиро Лабрада.

Сиера смръщи вежди.

— Ако си спомняте, снощи вие сам…

— Да, снощи аз сам… — отвърна Роман. — И както изглежда, правилно съм постъпил.

Роман стана. Сиера понечи да се обади, но предпочете да замълчи, защото знаеше, че Роман сам ще му каже. Единственото, което го интересуваше в момента, беше мнението на лейтенанта.

— Уликите срещу Лабрада не се потвърждават — категорично заяви Роман. — Ако искаш, ще ги анализираме. Приемаме, че престъплението е било извършено от Тео, Милито и Двайсетачката, нали?

— Това е повече от ясно — отвърна Сиера. — У Двайсетачката беше револверът на Суаснабар, а у Милито — кибритът с буквата „Л“ на онази жена… Как се казваше?

— Лала — каза Роман.

— Именно. Тео е ходил у Милито на сутринта след престъплението. Освен това…

— Да — прекъсна го Роман. — Както и да погледнеш, те са съучастници. Те са извършили убийството. Но защо, каква е причината?

— Ами, бих казал… Като се има предвид миналото на Милито и на Двайсетачката, може да се предположи — с цел грабеж, макар че…

— Целта наистина е била грабеж — каза Роман. — Макар нищо да не е откраднато. Трябва да отхвърлим предположението, че са имали намерение да убият Суаснабар, защото Милито е имал револвер, в стаята му намерихме нож, а пазачът е бил убит с предмет, случайно попаднал подръка, с ключ, който е бил забравен от механика. Тоест към него са прибягнали в критичен момент. Можеш да бъдеш сигурен, че не са имали намерение да убиват пазача.

— Имате право — съгласи се Сиера.

— Обърни внимание и на още нещо — продължи Роман. — Милито и Двайсетачката са били престъпници, но не и убийци. А за Тео това е било първото престъпление. Бил е амбициозен, недоузрял, попаднал под лошо влияние и се поддал.

Замълча, загаси цигарата в пепелника и продължи:

— Не мога да си представя какъв точно е бил планът им, но, изглежда, са се опитали да го заплашат, а той не се е поддал. Да предположим, че им е оказал съпротива и тогава са го убили… Но понеже това не е влизало в първоначалните им планове, понеже никога не са убивали, са се изплашили… Затова и не са откраднали нищо, Сиера. А по всичко личи, че Тео се е превърнал в пречка. Изглежда, е искал да си признае и те са го ликвидирали. Но не го е убил нито Двайсетачката, нито Милито.

Погледът на Роман попадна на листа с четирите кръга, които бе начертал предишната нощ. Седна на стола си и почука с показалец по листа.

— Ето тук е разковничето, Сиера — натърти. — В четвъртия кръг. Това е човекът, който липсва. Убиецът на Тео, най-опасният от всички, човекът с пистолета калибър 32…

— А защо да не е Лабрада? — настоя сержантът.

— Защото не е той — каза Роман. — Да предположим, че Лабрада се е присъединил към тримата, за да се отърве от Суаснабар и да се сдобие с няколко хиляди песос.

— Не е изключено — отвърна Сиера.

— Само че престъпниците не са отишли, за да убият Суаснабар. Това се потвърждава от факта, че е бил убит с предмет, който случайно им е попаднал подръка. Ето единственият мотив, който би могъл да се припише на Лабрада — да се отърве от пазача, за да не го разобличи в машинациите с резервните части.

Замълча.

— Но ако са се канели да извършат убийство и са били готови за най-лошото, какво им е попречило да извършат кражбата? — продължи Роман. — И ако Лабрада не е замесен в убийството на Суаснабар, а аз мисля, че не е, нямаме никакво основание да му приписваме убийството на Тео, защото то е следствие на предишното.

— Значи снощи вие…

Роман се усмихна.

— Попритиснах го малко, за да ми каже всичко, което знае, защото Лабрада е хитра лисица и казва само това, което му изнася. А в този случай има достатъчно основание, за да скрие истината.

— Беше доста нервен — каза Сиера.

— Само заради авточастите. Злоупотреба с общественото имущество. Ще трябва да отговаря за това. Признавам, че изненадата ми беше безкрайна, когато се оказа, че телефонният номер, намерен у Тео, е на Лабрада. Реших, че имат някакви лични отношения, че знае за Тео повече, отколкото казва, и затова се постарах да го накарам да разкаже всичко, което знае. Но телефонът не доказва нищо.

Роман отново се усмихна и погледна съсредоточено Сиера.

— Все пак ще трябва да изчакаме резултата от експертизата, но ако е положителен, ще трябва да си сменя професията. Сиера.

Сержантът се замисли.

— А как според вас са проникнали престъпниците в автостопанството?

Роман повдигна фуражката и приглади косите си.

— Доста мислих върху това и ми хрумна само един вариант — отвърна лейтенантът. — Спомняш ли си историята за Троянския кон?

Сиера смръщи вежди.

— За кое? — попита учудено.

— За войната между гърците и троянците — усмихна се Роман. — Не си ли чел „Илиада“?

Сиера се загледа в някаква неопределена точка, сякаш се мъчеше да си спомни.

— А, да… В института сме я учили… — каза и лицето му изведнъж светна. — Ами, разбира се, камионът на Тео.

— Именно. Тео е карал, а другите двама са се скрили вътре. Или другите трима. Затова Суаснабар е отворил вратата — каза Роман. — Това е бил единственият начин да проникнат вътре. Пазачът е отворил на шофьор от автостопанството. Другите не ги е видял.

— А как са се измъкнали от камиона, без да ги види Суаснабар, без да ги усети кучето? — попита Сиера.

— Ти си напълно прав, Сиера. На хипотезата ми не й достига нещо. Защото, когато гърците излезли от дървения кон, троянците са спели, а Суаснабар е бил буден. — Замълча и малко след това продължи: — Има нещо… Нещо, което, разбира се, аз не знам… Няма откъде да го знам… Някаква клопка, някаква уловка. Нещо, което е било за Суаснабар като съня за троянците.

Намръщи се.

— Знам ли… Може никога да не научим какво е било. Оказахме се в задънена улица. Всички нишки са прекъснати.

В този миг иззвъня телефонът. Обади се Сиера:

— Слушам. Да, да — погледна към Роман. — Да. Ще му предам.

Затвори и се обърна към лейтенанта:

— Засега оставате тук.

— Какво? — не разбра Роман.

— Няма да се наложи да си сменяте професията — усмихна се Сиера. — Куршумът, с който е бил убит Тео Гомес, не е изстрелян от пистолета на Лабрада.

8 часът и 30 минути вечерта.

От една вълна до друга — времетраенето

на живота.

От вълните до очите ми — разстоянието

до смъртта.

Висенте Уидобро

Вятърът ставаше все по-студен. Вълните бясно се разбиваха в рифовете. Вдясно, срещу „Парке Масео“, водата заливаше брега, който потръпваше под напора й.

От време на време по булеварда се стрелваше някоя кола. Водата като жива и мрачна сила яростно нападаше каменната преграда. Вятърът донасяше до колата на Роман облак от миниатюрни ледени пръски. През изпотеното стъкло проникваше светлината на уличните лампи. В далечината Роман виждаше отблясъците на фара Ел Моро.

Вълните продължаваха безпощадно и методично да се стоварват върху асфалта. Но Роман сякаш не забелязваше яростната битка между морето и земята. Друга битка — на светлината с мрака, на живота със смъртта — заемаше съзнанието му. Мълчалива, упорита, ожесточена битка. В нея той трябваше да излезе победител. Да победи злото, мрака, смъртта.

Лейтенантът прекара ръка по лицето си, сякаш се опитваше да изтрие от него безкрайната умора, която се беше натрупала. Вече почти час седеше зад волана на фолксвагена, паркиран на няколко метра от хотел „Насионал“, който се издигаше като неясна грамада, обвита в тънка водна завеса.

Лейтенантът се мъчеше да подреди мислите си, да намери изход от задънената улица.

Напрегнатият ден го измори. Наложи се да започне отначало: да търси нови данни, да тръгне по нови следи, които да го отведат при убиеца. При човека от четвъртия кръг. Но тези следи и тези данни все още не съществуваха.

Между единадесет и дванадесет на обяд Роман направи две кратки посещения: на Вики Карерас и на Еулалия Сантос — приятелката на Милито. От един до два заедно с Кабада провери множество сведения, които не хвърлиха никаква светлина върху случая. После отиде до автостопанството в Бехукал, а надвечер посети Марта — председателката на Комитета за защита на революцията в квартала, където живееше Милито. Не успя да обядва и едва един час преди да спре колата на „Малекон“, се отби да хапне в „Ел Рекодо“.

И ето че сега е насаме със себе си, между морето и притихналия град, между всичко, което знаеше и не знаеше, само на няколко крачки от завесата с мрак, която не бе в състояние да вдигне.

Беше почти девет.

Роман запали цигара и се запита, накъде да продължи, каква нова пружина да задвижи, така че механизмът отново да заработи? Трябваше да се намери път към четвъртия кръг, към човека, който, скрит в мрака, се надсмива над правосъдието. Но къде е този път? Какво може да се направи сега?

Глухият грохот на оръдието, който се разнесе както обикновено в девет, го извади от обърканите му размишления. Загаси цигарата в пепелника на таблото. Смъкна малко стъклото и в лицето го блъсна студеният солен вятър.

Завъртя ключа и моторът на фолксвагена заработи.

Колата измина няколко метра и зави бавно по 23-та улица.

Отзад остана морето, чиито вълни отмерваха ритъма на живота и разстоянието до смъртта.

9 часът и 17 минути.

Когато Роман влезе в кабинета си, Сиера седеше на един от столовете до голямото бюро. Другият беше зает от слаба около петдесетгодишна жена, която погледна лейтенанта с малките си изразителни очи.

Роман погледна сержанта и седна на въртящия се стол зад бюрото.

— Тази другарка — започна Сиера и направи едва доловим знак, по който лейтенантът разбра, че и той не знае за какво точно е дошла жената — иска да говори с вас.

— За какво? — попита Роман, без да поглежда жената, която бе счела за нужно да сложи на върха на носа си очила с рамки от черупка на костенурка и да се изпъне на стола.

— Виждате ли, лейтенанте — започна, без да сваля очи от Сиера, — … аз… Не може ли да разговаряме насаме?

Роман сдържа усмивката си, като видя лицето на Сиера.

— Лейтенанте, другарката не пожела да ми каже за какво се отнася.

— Добре — каза Роман и погледна Сиера. — Изчакай ме навън. Имам някои неща за тебе. Не си тръгвай, преди да поговорим.

Сиера се изправи, въздъхна и излезе от кабинета.

— Слушам ви — Роман извади цигара и погледна жената в очите.

Тя се изкашля, намести очилата на носа си и сякаш от страх да не я чуе някой, се наведе напред и едва — доловимо прошепна на Роман:

— Аз съм телефонистката в Сантяго де лас Вегас.

Роман също се наведе напред.

— Извинете, не чух добре. Можете да говорите спокойно — няма кой да ви чуе. Коя сте вие?

— Телефонистката в Сантяго де лас Вегас — каза жената малко по-високо и погледна крадешком към вратата. После отново погледна Роман, който търпеливо я чакаше да продължи. — Трябва да ви съобщя нещо.

— Да, да, слушам ви — каза Роман. — Кажете!

— Става дума — жената изкриви устни — за нещо важно.

— Хайде кажете — каза Роман и се опита да скрие раздразнението, което предизвикаха у него увъртанията й.

— Както ви казах, аз съм телефонистка в Сантяго де лас Вегас. Нали ви казах?

— Да, да, казахте ми — промърмори Роман и нетърпеливо загаси цигарата в пепелника.

— Е, добре. Аз съм една от телефонистките. Ние сме няколко: Марикуса Гутиерес, Идалия Лима и Анхелика Ториенте и Санчес — на вашите услуги. Та значи онази нощ… по-точно, нощта на престъплението, тоест на 18 декември, или по-точно през нощта срещу 19, бях на смяна, както ви казах.

— Не, това не ми го бяхте казали — въздъхна Роман.

— Така ли? Е, добре. Та, както ви казвам, аз бях дежурна, когато се обадиха.

— Моля? — Роман запали нова цигара, за да не излезе от равновесие.

— Когато се обадиха за пръв път. Но да вървим подред. Значи обадиха се два пъти. Разбирате ли? Един път и после още един път.

— Един път и после още един път — повтори лейтенантът и погледна в тавана. — Много добре. Къде?

— Какво къде? — жената изгледа учудено Роман.

— Къде се обадиха? — Лейтенантът натърти на всяка сричка, като се стараеше да не изгуби нито капчица от търпението си.

— Не ви ли казах? — попита наивно жената.

— Не.

— Ами в стопанството, в автостопанството. Много странно. Не мислите ли, че е странно?

Внезапно Роман прояви интерес към жената, към думите й, към телефонните обаждания. Неприятното усещане изчезна. Наведе се напред и се облегна на бюрото:

— Моля ви, обяснете ми. Казвате, че на два пъти са звънили в автостопанството… през нощта?

— Точно така — усмихна се победоносно жената.

— В колко часа? Може би ще си спомните…

— Спомням си много добре — каза жената някак гордо. — Имам превъзходна памет. А освен това си записах. Да, записах си. Беше толкова необичайно!

Бръкна в малката черна чанта, която държеше на коленете, си, и извади бележник.

— Ето — каза и го отвори. — Да видим. В дванадесет и двадесет позвъниха в автостопанството от Хавана. Номерът отговори. А после…

— Момент — каза Роман, който бе леко пребледнял. — Сигурна ли сте, че е било именно тогава?

— Повече от сигурна. Знаете ли, аз винаги си записвам часовете на обажданията. По-скоро, на някои обаждания. А това беше толкова необичайно. Как да ви кажа, почти никога не звънят нощем в автостопанството. А освен това в три започнаха безбройните обаждания в полицията, в следствено — техническия отдел…

В главата на Роман се въртеше една идея: това беше часът на престъплението.

Запали цигара от цигарата и погледна жената в очите.

— А другото обаждане?

— В това е въпросът — каза тя, като забеляза интереса, който събудиха в Роман думите й.

— По-точно? — Роман не можа да скрие нетърпението си.

— Ще ви кажа. Сега идва ред на най-странното.

Роман затаи дъх. Жената направи пауза и продължи:

— Когато се обадиха за втори път, между другото пак от Хавана, телефонът даваше заето.

— Заето ли? — промърмори лейтенантът, затвори очи за миг и се помъчи да подреди хилядите мисли, които нахлуха в главата му. — Момент, момент. В колко часа стана това?

— Ето тук съм записала: в два и осемнадесет минути.

Роман скочи, но успя да се овладее. Погледна жената и каза:

— Съобщихте ни извънредно важни сведения.

Жената стана, свали очилата си и въздъхна със задоволство, сякаш от плещите й бе паднал голям товар.

— Не бях сигурна, че това би представлявало интерес за вас. Два дни се чудих да дойда, или да не дойда. Научих за престъплението и… си казах… дали да отида, или пък да не ходя. Два дни се колебах.

— Много добре направихте, че дойдохте — промълви Роман. — Благодаря ви. Много ви благодаря. Ще ви изпратя.

Роман излезе иззад бюрото си и я изпрати до вратата. Отвън чакаха Сиера и Кабада.

— Кабада, изпрати другарката до долу. Още веднъж много ви благодаря — добави й подаде ръка на жената.

— Няма защо, лейтенанте. Беше мой дълг.

— Ела — обърна се лейтенантът към Сиера и влезе в кабинета.

Сержантът забеляза, че е развълнуван.

— Случило ли се е нещо?

— Сега не мога да ти обясня — отвърна Роман припряно. — Стой тук и не мърдай, каквото и да се случи. Няма да мърдаш оттук, докато не ти се обадя.

Излезе от кабинета и тръгна с едри крачки към асансьора.

До вратата на кабинета стоеше Сиера, гледаше го озадачено и се почесваше по главата.

11 часът и 45 минути вечерта.

Тежкотоварният ГАЗ прекоси входа на автостопанството и спря по средата на паркинга.

Беше студено и валеше ситен дъждец. Вятърът влачеше мокри хартии из тъмния паркинг.

Шофьорът загаси мотора и всичко потъна в тишина. Погледна към будката на пазача, в която светеше, но не видя никого. В този миг на прага се очерта нечий силует.

Елпидио Абреу потръпна. Отвори вратата на камиона, подаде глава и плахо попита:

— Лейтенант Роман?

Не последва отговор.

Фигурата бавно тръгна по пътя, осветен от фаровете на камиона.

Абреу не повтори въпроса си. Пред камиона, под дъжда, стоеше лейтенант Ектор Роман.

Бавно, съвсем бавно Абреу слезе от кабината. Вдигна яката на якето си и тръгна към лейтенанта.

Роман не помръдна.

Елпидио Абреу му протегна ледената си ръка.

— Радвам се, че дойдохте навреме, Абреу. — Лейтенантът погледна часовника си.

— Право да ви кажа — усмихна се шофьорът, — не ми беше лесно. От тоя дъжд шосето е ужасно.

Двамата мъже помълчаха известно време, докато накрая Абреу наруши мълчанието:

— С какво мога да ви бъда полезен?

Роман не отговори веднага. Обърна се и тръгна към будката. Абреу го последва.

— Знаете ли, Абреу — каза Роман, без да го погледне. — Трябва да уточня някои неща, някои подробности. Как да кажа… Да изясня едно — друго.

— Аз съм на ваше разположение — каза Абреу енергично.

Скриха се под стрехата на будката. Роман погледна Абреу в очите.

— Можем да започваме — каза лейтенантът. — Ще се опитаме да възстановим нощта на осемнадесети срещу деветнадесети. Трябва да си припомните всичко, което сте правили тогава.

— Щом считате, че е необходимо — шофьорът разтърка замръзналите си ръце.

— Абсолютно необходимо е — каза сухо Роман.

Лейтенантът извади от джоба на куртката си пакет „Популарес“, предложи на шофьора, извади една за себе си и щракна запалката.

— Да започнем.

Абреу дръпна дълбоко дима.

— Кога дойдохте?

— Къде?

— Тук. В автостопанството.

Шофьорът погледна боязливо лейтенанта.

— Вече ви казах: някъде към три.

— И какво стана после?

— Изненадах се, като намерих вратата на паркинга отворена, но влязох. Слязох от камиона ей там горе-долу — посочи мястото, което се намираше на няколко метра от камиона.

— И после? — Роман продължаваше да го гледа.

— После извиках Суаснабар веднъж — два пъти. Учудих се, като не го видях в будката.

— Един или два пъти?

Абреу се поколеба и продължи:

— Два-три пъти.

Роман чакаше.

— После тръгнах към будката.

— Влязохте ли? — попита Роман.

— Разбира се. Нали ви казах.

— И какво направихте?

— Струва ми се… Да, пих кафе.

— Нищо друго?

— Нищо друго — бавно отвърна Абреу. После си дръпна от цигарата и я хвърли на земята.

Роман бе оставил своята да догори и я хвърли на мокрия асфалт.

— Продължете — каза лейтенантът.

— След това мисля, че отидох… Да, излязох от будката и отидох при камиона. Натиснах клаксона няколко пъти, но както знаете, никой не се обади. Тогава… Тогава си казах, че нещо не е в ред.

— Нещо?

— Да, да. Нещо. И аз не знам точно какво, но нещо.

Роман бръкна в джобовете на куртката си, но почти веднага извади лявата си ръка и погледна часовника. Беше единадесет часът и петдесет и девет минути.

— И какво?

— Взех фенера и тръгнах из паркинга.

— В коя посока? — попита Роман и излезе изпод стрехата. — Покажете ми.

Елпидио Абреу изтича напред.

— Насам. Тук имаше един камион, тук още един, а ей там — трети.

Вървяха бавно, а Абреу обясняваше откъде е минал.

— Дойдох ето тук… Не, малко по-натам. И тогава видях кучето.

— Къде беше то?

— Ей там, под камиона.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм сигурен. Ето там.

— После?

Дъждът се беше усилил. Вятърът духаше още по-силно. Масленозелената куртка бе станала още по-тъмна.

— После…

Но Абреу не довърши фразата. Глух удар зад гърба му го накара да подскочи и да се обърне.

Вятърът блъскаше отворената врата на склада.

— Вратата на склада беше отворена, нали? — попита Роман.

Елпидио Абреу прекара ръка по мокрото си лице. Беше му студено.

— Да. Беше отворена.

— И вие какво направихте?

— Аз…

Гласът на Елпидио потрепера.

— Студено е — каза Роман и погледна небето. После отново се обърна към шофьора.

— Продължавайте.

Абреу продължи след няколко секунди.

— Тръгнах нататък, към склада.

— Елате — каза Роман.

Шофьорът се поколеба.

— Елате — повтори Роман. — Продължавайте да разказвате.

Абреу тръгна бавно.

— Спрях при вратата на склада и… Оставалото го знаете.

Лейтенантът се приближи до склада, но не влезе. Обърна се рязко и каза на Абреу:

— Намерили сте трупа на Суаснабар и сте излезли да потърсите помощ, така ли?

Абреу беше нервен. Устните му едва доловимо трепереха.

— Точно така… Излязох… — шофьорът се поколеба за миг. — Извиках и се затичах към улицата. Тогава видях двамата мъже от патрулната двойка от Комитета за защита на революцията и ги повиках. Дотичаха и…

— Те ли се обадиха в полицията?

— Един от тях — отвърна Абреу. — Мисля, че онзи с очилата. Другият остана с мене.

Лейтенантът отново погледна часовника си и тръгна към будката, последван от Абреу.

Роман вървеше по мокрия паваж, без да продума. Спря на прага на будката и се обърна към Абреу.

— Липсва нещо във вашите показания — каза бавно и го погледна съсредоточено. — Имате невероятна памет, Абреу, но все пак нещо липсва в показанията ви. Нещо много важно.

— Липсва ли им? Какво им липсва? — попита Абреу нетърпеливо.

Роман не отговори.

— Какво? — отново попита Абреу.

Роман разтърка ръце и се намръщи.

— Аз ще ви разкажа какво се е случило тук онази нощ, Абреу. Всичко, което се е случило.

Очите на шофьора се присвиха. По челото му избиха капки пот.

— Около полунощ — започна Роман, като натъртваше на всяка дума — пристигнал камион, управляван от Теодоро Гомес. Ерасмо Суаснабар отворил вратата на паркинга и го пуснал да влезе. Теодоро Гомес паркирал ей там някъде.

Роман посочи едно място, където сега имаше друг камион, но Елпидио не се обърна да погледне — той гледаше втренчено лейтенанта.

— После слезнал и тръгнал към пазача. Познавали са се добре. Дори бих се осмелил да твърдя, че Ерасмо Суаснабар е бил привързан към Тео Гомес. Заприказвали се. Момчето по всяка вероятност е било много нервно, много развълнувано. И това е обяснимо. Обяснимо е, защото в камиона са били скрити съучастниците му: Емилио Дукесне и Хосе Анхел Чакон, или по-точно Милито и Двайсетачката.

Тръпки преминаха по тялото на Елпидио Абреу, но той не сведе поглед. Беше напрегнат. Тъмните му очи наблюдаваха внимателно непроницаемото лице на лейтенанта.

— Планът е бил прост и в същото време сложен. Не е било лесно да се справиш с човек като Суаснабар. Нужно е било нещо, което да отвлече вниманието му, нещо, което не би могъл да направи нито Тео, нито другите двама. Минали са няколко минути. Осем-десет. Всичко е било изчислено. И тогава…

Лейтенантът вдигна ръка и хвърли бърз поглед на часовника си: дванадесет и осемнадесет минути.

Бавно свали ръката си и се вгледа в бледото лице на Абреу.

— Точно тогава — повтори Роман.

Няколко секунди цареше напрегнато мълчание.

— В този миг се е включил и четвъртият съучастник. Именно той е отвлякъл вниманието на Ерасмо Суаснабар.

Роман замълча. Последните му думи отекнаха в нощта.

И тогава в тишината иззвъня телефонът като гръм. Протяжно, настойчиво, неумолимо. После отново. И отново.

Елпидио Абреу нямаше сили да продължи играта. Роман видя пред себе си не човешко лице, а маска от страх, омраза, объркване.

Лейтенантът се обърна и тръгна към телефона. Вдигна слушалката.

— Слушам.

После я подаде на шофьора с думите:

— Вас търсят, Абреу.

Абреу отстъпи крачка назад и се опита да каже нещо, да извика, но думите застинаха в гърлото му. Рязко се обърна и хукна под дъжда.

Роман го проследи с поглед.

Видя как на вратата двама въоръжени полицаи преградиха пътя на човека от четвъртия кръг.

10 часът и 32 минути.

— Вчера, като си тръгнах оттук, Сиера, отидох право при Сантана.

Лейтенант Ектор Роман се облегна на въртящия се стол и запали цигара.

— Хуан Сантана. Помниш ли го? — настоя. — Един от членовете на Комитета, които са се отзовали на виковете на Абреу, когато намерил трупа на Суаснабар. Същият, който се е обадил в полицията.

Сиера кимна. Слушаше внимателно всяка дума на Роман, макар че му се спеше. През нощта бе присъствувал на разпита на Елпидио Абреу. Убиецът си беше признал. И ето че сега, сутринта, лейтенантът искаше да обясни всичко на Николас Карбонел и да приключи случая.

Директорът на автостопанството в Бехукал седеше срещу Роман и слушаше съсредоточено. До него седеше сержант Мануел Кабада.

— Информацията на телефонистката бе, разбира се, от решаващо значение — продължи Роман. — Това беше единствената част от механизма, която липсваше. Питахме се, как престъпниците са успели да отвлекат вниманието на Суаснабар, и несъмнено отговорът е: телефонното обаждане в дванадесет и двадесет.

Протегна ръка и тръсна цигарата — пепелта падна в стъкления пепелник на бюрото.

— Значи престъплението е било извършено с цел грабеж? — попита Карбонел.

— Именно — отвърна Роман и вдигна очи към него. — Искали са да откраднат двадесетте хиляди песос, които сте държали в металния шкаф в деня преди плащането. Непростима немарливост от страна на ръководството — продължи Роман и погледна Карбонел. — А и от ваша, защото сте дали на Лабрада много повече власт, отколкото предполага длъжността му.

Карбонел понечи да каже нещо, но се въздържа. Остана мълчалив, загледан в открехнатия прозорец.

— Планът е бил замислен от Абреу. Необходими са му няколко хиляди песос, за да плати на човек, който да го измъкне от страната. — Роман си дръпна от цигарата. — Абреу е замислил плана и е придумал Тео Гомес да участвува в престъплението. Тео от своя страна споделил с Двайсетачката и Милито и системата заработила.

Карбонел отново попита:

— Абреу разказа ли какъв е бил планът?

— Да — отвърна Роман. — А също и за станалото в автостопанството. Милито му го разказал. Както и предполагахме, към дванадесет часа Тео е трябвало да закара Двайсетачката и Милито. Били са скрити в камиона му и покрити с брезент. Суаснабар е трябвало да отвори, Тео да поприказва с него няколко минути и точно в дванадесет и двадесет Абреу е щял да позвъни от Хавана.

— А Абреу казал ли е кой се обажда? — попита Кабада.

— Не, разбира се — каза Роман. — Не е било необходимо. Трябвало е просто да бъде отвлечено вниманието на пазача за минута-две, а това може да се направи много лесно по телефона. Достатъчно е да попиташ кой се обажда или кой номер имате. Така или иначе, трябвало е да се спечели време, за да могат Двайсетачката и Милито да се измъкнат от камиона с чорапи на главите, Тео да легне на земята, те да му вържат ръцете, а Абреу да каже на Суаснабар, че иска да говори с Тео Гомес, ако е там.

— В това време навън — намеси се Сиера и приглади с ръка косите си, — навън Двайсетачката и Милито застават от двете страни на вратата на бараката, за да хванат Суаснабар, когато излезе, да му запушат устата, да го затворят заедно с Тео в склада и после на спокойствие да влязат в канцеларията, да разбият шкафа и да вземат парите.

— Ясно — каза Карбонел. — По този начин Тео остава извън всякакво подозрение.

— Точно така — отвърна Роман. — Милито и Двайсетачката са щели да отнесат парите в Санта Фе и да ги разделят на четири. Абреу е трябвало да се появи в автостопанството към три и да „разкрие“ случилото се.

Роман замълча за миг.

— Нещата са вървели добре до момента, в който е трябвало да се заемат със Суаснабар.

— Подценили са го — каза Кабада.

— И още как — потвърди лейтенантът. — А ето какво се е случило всъщност.

В кабинета цареше гробно мълчание. Роман загаси цигарата си в стъкления пепелник и продължи:

— Суаснабар излязъл от будката, за да каже на Тео, че го търсят. Възможно е да се е изненадал от късното обаждане, но със сигурност изобщо не е подозирал какво става на паркинга. Не само защото е говорел по телефона, но и защото е имал пълно доверие на Тео. Но когато тръгва да излезе, още на прага вижда Тео проснат на земята… Ранен или може би убит? Той не знае.

Роман се наведе напред и опря лакти на бюрото.

— Не забравяйте, всичко това става за секунди, защото той веднага усеща двамата мъже, които се нахвърлят върху него и започват да го удрят. Ерасмо реагира веднага след първия удар. Бил е много силен мъж и веднага е успял да се освободи от тях. Двайсетачката се опитва отново да го удари, но Суаснабар го поваля с един удар в гърдите. Тогава Милито напада пазача, но кучето се хвърля върху него и Суаснабар прави опит да извади револвера си.

— Ако бе успял да стреля, престъпниците са били загубени — отбеляза Сиера.

— Несъмнено — потвърди Роман. — Дори и да е стрелял във въздуха. И тогава Двайсетачката вижда гаечния ключ, забравен от Лавигне, до един от камионите. Взима го и удря Суаснабар по главата, откъм гърба. Ерасмо пада. Кучето се спуска върху Двайсетачката. Той го удря в пристъп на страх и ярост. Животното се повлича под един от камионите, потънало в кръв.

Карбонел, Сиера и Кабада слушаха внимателно лейтенанта.

— Така — продължи Роман — целият план рухва. Проваля го смелостта на Суаснабар. Тео е ужасен. Пита дали са убили пазача, но двамата му казват, че само е ранен, и му нареждат да си държи езика зад зъбите. Двайсетачката и Милито разбиват вратата на склада, завличат тялото на Суаснабар и отварят крановете на бензина и газта. Те също здравата са били уплашени. Смъртта на Суаснабар не е влизала в сметките им. Тео не е бил на себе си. Решават да си отидат, без да откраднат каквото и да било. Пъхат ключа в сандъка на един от камионите, отварят вратата и си тръгват. Когато пристигат в Хавана, нареждат на Тео да се яви на работа както обикновено. В никакъв случай да не закъснява.

Роман стана.

— Останалото е ясно — продължи той. — Тео не отива на работа, а у Милито, за да му каже, че ще си признае. Ще отиде в полицията, ще каже, че Двайсетачката е убил Суаснабар, и така нататък. Можете да си представите. Милито се обажда на Абреу, който му казва да определи среща на Тео в седем вечерта в Санта Фе, за да обсъдят положението. Там го убиват. Тео е казал, че ще си признае, и с Милито са се хванали гуша за гуша. Когато повалили Тео на земята, Абреу го ударил с някаква дъска и стрелял в главата му. Двамата го пъхнали в един чувал и го хвърлили във водата. После отливът го отнесъл навътре в морето.

Кабада запали цигара и погледна съсредоточено лейтенанта.

— Да, обаче има нещо, което аз поне не разбирам. Как разбрахте, че убиецът е Абреу?

— Уважаеми Кабада — усмихна се Роман, — това стана благодарение на една изключителна жена, която се казва Анхелика Ториенте и Санчес, телефонистка в Сантяго де лас Вегас.

Кабада го погледна заинтригуван, но не каза нищо.

— Обаждането в дванадесет и двадесет издаде уловката, измислена от човек в четвъртия кръг, а обаждането в два и осемнадесет издаде името му — каза Роман категорично. — Когато са позвънили за втори път в автостопанството, телефонът е давал заето.

— Слушалката е била вдигната! — щракна с пръсти Кабада.

— Именно — потвърди Сиера. — Суаснабар е бил мъртъв, а престъпниците са си отишли преди около два часа. Нямало е кой да говори, защото Абреу е пристигнал към три. Значи телефонът е бил отворен. Суаснабар е оставил слушалката, когато излязъл да каже на Тео, че го търсят. Така я е заварил Абреу.

Роман направи няколко крачки и продължи:

— Когато отидох при Хуан Сантана, зададох му един-единствен въпрос. Попитах го, дали е бил отворен телефонът, когато той се е обадил в полицията от будката. Оказа се, че слушалката е била на мястото си. Телефонът не е бил отворен.

— Ясно — каза Кабада. — Затворил го е Абреу.

— Именно Абреу — потвърди Роман — е единственият, който е влизал в будката между два и осемнадесет и момента, в който Сантана е позвънил в полицията. Той е затворил слушалката. В това няма съмнение, а бе пропуснал да ни го каже в подробния си разказ… Помниш ли, като разговаряхте, Сиера?

Роман се обърна към сержанта.

— Алибито му доказваше по неоспорим начин, че не е бил в автостопанството. Но същата нощ е излязъл за малко от къщи. Отишъл е до аптеката на „Санха“. Така каза. И наистина там е телефонът, от който се е обадил.

— Ами да — потвърди Сиера. — Момичето от Комитета за защита на революцията каза, че го е видяло да говори по телефона…

— Но той не ти го каза — забеляза Роман. — Вчера следобед минах да видя какъв е този телефон. Оказа се, че е междуградски.

Роман отново седна на стола си.

— Вече нямаше никакво съмнение и реших да определя среща на Абреу в автостопанството още същата вечер. Да го извикам на местопрестъплението по същото време, когато е било извършено. Накарах го отново да ми разкаже как е станало, за да видя дали ще спомене за телефона, но той премълча.

Роман погледна Сиера.

— Няма как, Сиера. Така трябваше да постъпя. Да поиграя по нервите на Абреу, за да видя докъде ще стигне. Да му покажа, че знам доста неща. И накрая — решаващият удар с телефонното обаждане. Затова те помолих да ми позвъниш в автостопанството точно в дванадесет и двадесет.

— Бях доста заинтригуван.

Намеси се и Карбонел:

— Не е ли грешка от страна на Абреу това, че е скрил историята с телефона? Ако не беше…

— Разбира се, че е допуснал грешка. Нямало е друг начин.

Карбонел го погледна с недоумение и Роман продължи:

— Вярно е, че Абреу се е притеснил, като е намерил трупа на Суаснабар, защото е очаквал да види пазача и Тео вързани, а пък се е натъкнал на труп… с всички усложнения и последици, които тази смърт би имала за него. От друга страна, съвсем логично е да избягва по всякакъв начин темата за телефона. Това е естествена реакция в такива случаи. Още повече, че е било почти невъзможно да се разбере, че той се е обаждал в автостопанството и после пак той е затворил слушалката. Ако не беше това обаждане в два и осемнадесет…

Карбонел, Сиера и Кабада мълчаха. Директорът заговори пръв.

— Кой ли е бил? — попита, без да очаква отговор, но Роман отговори:

— Имам една хипотеза… Мисля, че се е обадил Тео Гомес.

Тримата мъже го изгледаха учудено.

— Да. Така мисля — продължи лейтенантът. — Милито и Двайсетачката са му казали, че Суаснабар е жив, и може би в отчаянието си той е позвънил, за да види дали пазачът ще отговори, дали изобщо някой ще се обади. Някой, който да му каже, че пазачът е жив. Не забравяйте, че Тео не е бил закоравял престъпник. Това е било първото му престъпление. Оставил се е да го подведат, но понататъшното му поведение показва, че положението не е било безнадеждно, че не е бил напълно корумпиран. Затова са го убили.

— Значи… — започна Карбонел, но Роман продължи:

— Това е само едно предположение. Старата история за престъпника, който от угризения се връща на местопрестъплението. И Тео се е върнал… само че по телефона.

Сержант Мануел Кабада се замисли, после стана и тръгна към едно от бюрата в дъното на кабинета.

— Лейтенанте — каза и извади някаква книга от едно чекмедже, — разрешете да напусна.

— Върви — ласкаво го погледна Роман. — И хубаво да си починеш. Кабада махна на Сиера и на Карбонел и напусна кабинета с книгата под мишница. Беше същата книга с оранжева обложка, която професор дел Пино му даде.

Лейтенант Роман стана. Сиера и Карбонел го последваха.

— Всъщност — продължи лейтенантът — това е само една хипотеза. Може и да не е бил Тео. Мисля, че никога няма да узнаем.

Замълчаха.

След толкова мрачни дни навън отново грееше слънце. Беше събота, 23 декември 1973 година, единадесет часа и две минути.